16
Пон, Сеп
25 New Articles

Мъртва ли е доктрината Буш?

брой6 2006
Typography

През последните месеци усилено се твърди за „смъртта на доктрината Буш”. Разбира се, подобни твърдения имаше и в миналото – още от времето, когато тази доктрина бе обявена за първи път, т.е от самото начало на онова, което аз самият упорито продължавам да определям като „четвърта световна война” (разбира се, ако приемем студената война за трета световна). Почти всички те идват от средите на „реалистите” и либералите-интернационалисти, принадлежащи към стария външнополитически истъблишмънт, и всички, ако използваме знаменития израз на Марк Твен (по повод слуховете за собствената му смърт) са „силно преувеличени”. Това обаче не смущава критиците и враговете на Буш, към които напоследък се присъединиха и редица консерватори-традиционалисти, изпитващи открай време сериозни съмнения по отношение на президентската доктрина.

Това, което е още по-учудващо обаче, е включването в редовете на критиците на Буш на голяма група мои доскорошни съратници-неоконсерватори, за които (както отбеляза наскоро един британски коментатор) имената на президента и на държавния секретар Кондолиза Райс са придобили почти ругателно значение. Именно те особено активно лансират тезата за смъртта на доктрината Буш. Доколко това е вярно обаче?

Истината е, че през последните пет години доктрината Буш бе интерпретирана по толкова превратен начин, че отговор на горния въпрос не може да бъде даден без предварително да поясним, какво всъщност включва (и, съответно, не включва) тя. А най-добрият начин да го направим е да се върнем към прословутата реч, в която бе формулирана и въпросната доктрина – т.е. към обръщението на американския президент пред обединената сесия на Конгреса от 20 септември 2001.

Анализирайки тази реч, непосредствено след произнасянето и, аз самият стигнах до извода, че новата доктрина се базира на три основни стълба. Първият е категоричния отказ от релативизма (даващ възможност един и същи човек да бъде едновременно терорист за едни и борец за свобода – за други), който дотогава доминираше в дискусиите за тероризма, и основаващата се на него решимост при оценката на колосалните загуби, понесени от Америка на 11 септември, да се използват такива недвусмислени морални категории като „прав” и „виновен”, или „добро” и „зло”. Според президента Буш, САЩ са си направили необходимите поуки от този удар и, „изпълнени от мъка и гняв”, са осъзнали в какво се състои тяхната мисия, както и, че е ударил часът тя да бъде изпълнена.

Разяснявайки природата на тази мисия и на конкретния момент, Буш „превантивно” уличи в лъжа онези, които по-късно лансираха тезата, че идеята за налагането на демокрацията в Ирак е била просто нескопосан и предприет със задна дата опит да се прикрие провала на опитите там да бъде открито оръжие за масово поразяване. Всъщност, истината е, че идеята за демократизацията присъстваше в доктрината Буш още от самото начало - нещо повече, тя бе фундамента и вдъхновяващия принцип на нейната концепция: „Разпространението на човешката свобода, това велико постижение на нашето време и голяма надежда на всички предишни епохи, днес зависи от нас. Нашият народ, сегашното поколение американци... ще обедини света в борбата за постигането на тази цел, за което ще са необходими цялата ни решителност и цялото ни мъжество”.

Вторият стълб, на който се крепи доктрината Буш, е новата концепция за тероризма, която, наред с „мисията на Америка” – възродена подобно на птицата Феникс от пепелищата на 11 септември, послужи като основание за интервенцията първоначално в Афганистан, а след това – и в Ирак. Дотогава се смяташе, че терористите са самотни фигури, борбата с които беше проблем предимно на криминално-правната система. Напук на тази трактовка, Буш лансира една радикално различна концепция, според която терористите следва да бъдат разглеждани като нередовни вооенни части на онези национални държави, които ги покровителстват и подкрепят. От тази предпоставка пък следваше, че терористичното нападение от 11 септември, по същество, представлява обявяване на война на Америка, затова и адекватният отговор трябваше да бъде даден не от полицията, юристите и съдиите, а от армията и флота.

Още тогава президентът Буш заяви: „Нашият враг е нелегалната мрежа на радикалните терористи и всяко правителство, което я подкрепя. Войната ни с терора започва с Ал Кайда, но не свършва с нея. Тя няма да свърши докато не бъдат открити, блокирани и унищожени всички действащи на планетата терористични групировки”.

По-нататък той декларира, че войната, която започваме, ще бъде „продължителна кампания, която няма да прилича на нито една от досега познатите ни войни. В нея ще бъдат осъществявани както открити и мощни атаки и сблъсъци, транслирани по телевизията, така и тайни операции, за които обществото няма да знае нищо, дори и ако приключат успешно. САЩ трябва да затворят каналите за финансиране на терористите, да ги насъскат едни срещу други и да ги преследват от държава в държава, докато не бъдат окончателно лишени от убежище и скривалища. Като в хода на тази кампания Америка ще преследва всяка държава, предоставяща подкрепа или убежище на терористите. „От днес – декларира Буш – всяка страна, която продължава да укрива или подкрепя терористите, ще бъде смятана от САЩ за враг”. Така президентът очерта третия стълб, на който се крепи неговата доктрина: решимостта за предприемане на превантивни действия срещу страните, подготвящи атаки срещу Америка. Но едва три месеца по-късно, в речта на Буш, произнесена в ООН на 23 януари 2002, тази идея бе формулирана достатъчно ясно: „Няма да чакам, наблюдавайки безучастно развитието на събитията и нарастващата опасност. Няма да стоя настрана, докато тази опасност се приближава. САЩ няма да позволят на най-опасните режими в света да ни заплашват с най-разрушителните оръжия на планетата”.

В случая обаче, е важно не само това, което беше казано, но и онова, което (за добро или лошо) не бе споменато от президента. Така, въпреки почти всеобщото убеждение, Буш не обяви, че възнамерява да действа едностранно, т.е. без да се съобразява с позицията на ООН или игнорирайки мненията на американските съюзници. Той не декларира и, че превантивните действия могат да се смятат за легитимни само в случай, че бъдат предприети при „непосредствено надвиснала” заплаха. Истината е, че Буш не използва тази дума и няколко месеца по-късно, когато, в следващото си изказване, посветено на новата доктрина, повтори същата теза: „Ако чакаме заплахите да се материализират напълно, ще изпуснем ценно време... Във войната с терора не може да бъде постигната победа, следвайки отбранителна тактика. Трябва да пренесем бойните действия на територията на противника, да провалим плановете му и пресечем най-сериозните заплахи, преди те да добият отчетливи очертания”.

Президентът обясни и, защо е толкова важно да се действа още сега. Проблемът бе, че стратегията, възприета от САЩ по отношение на Съветския съюз по време на студената война (която аз определям като „трета световна”) вече бе загубила своята ефективност в новата епоха и в един свят, „в който неуравновесени диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, могат почти открито да доставят това оръжие, включително и ракети, където си поискат, или пък тайно да снабдят с него своите съюзници-терористите”.

Поставяйки по този начин основите на новата американска политика в „Големия Близък изток”, президентът се сблъска с проблема, как тази политика може и следва да бъде приложена по отношение на конфликта между Израел и палестинците. През октомври 2001, само месец след 11 септември, Джордж Буш стана първия американски президент, открито подкрепил създаването на Палестинска държава, като единствения възможен път за решаване на конфликта. През юни 2002 обаче, той осъзна дълбокото противоречие между собствената си доктрина и подкрепата за бъдещата палестинска държава, която, както междувременно вече бе станало ясно, неизбежно би била управлявана от радикални лидери, като Ясер Арафат и неговите съратници. Затова Буш лансира редица допълнителни условия за своята, до този момент безусловна, подкрепа за формирането на палестинска държавност: „Днес палестинските власти поощряват тероризма, а не се борят с него. Това е съвършено неприемливо и САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. Това, допълни американския президент, изисква избирането на „нови лидери”, които да пристъпят към създаването на „съвършено нови политически и икономически институции, основаващи се на демокрацията и пазарната икономика, и предприемат реални мерки за борба с терора”.

И тъй като Буш призна, че палестинците са просто „пешки в близкоизточния конфликт” – очевидно, имайки предвид войната, която арабско-мюсюлманския свят водеше против Израел „в продължение на десетилетия” – той разпростря своите искания и върху цялата арабско-мюсюлманска общност: „Казах и преди, че в борбата с тероризма останалите държави могат да бъдат или само с нас, или само против нас. За да бъдат на страната на мира, те следва да предприемат конкретни действия. Всеки лидер, действително предан на каузата на мира, трябва веднъж завинаги да се откаже от всякакви подстрекателства към насилие в официалните медии и публично да осъди действията на терористите-самоубийци. Всяка държава, реално стремяща се към постигането на мир, следва да изгради прегради пред потоците от пари, оръжие и бойци, насочвани от терористичните групировки, борещи се за унищожаването на Израел, включително Хамас, Ислямски джихад, или Хизбула. Всяка държава, подкрепяща мира, трябва да блокира снабдяването на тези групировки от Иран и да се обяви против такива, подкрепящи тероризма държави, като Ирак. Що се отнася до Сирия, тя следва да избере правилната страна във войната с терора, като закрие лагерите за подготовка на терористи и изгони от територията си всички терористични организации”.


Формулирайки достатъчно ясно тези важни условия, Буш отстрани противоречията между осъществяването на войната с терора в „Големия Близък изток” и подкрепата за създаването на ръководена от радикални елементи и хора, свързани с тероризма, Палестинска държава в региона. Така, след ликвидирането на въпросните противоречия и отстраняването на обусловената от тях неустойчивост чрез добавянето на още един – четвърти стълб в основата и, доктрината Буш придоби необходимата твърдост, логическа последователност и завършеност.

Ако анализираме следващите речи на президента, както и заявленията му на различни пресконференции и други официални мероприятия, ще ни стане ясно, че няма никакви признаци за това, че днес Джордж Буш-младши се придържа по-малко, отколкото в началото, към четирите основни постулати на собствената си доктрина.

Илюстрация за това е речта на президента, произнесена при встъпването му в неговия втори мандат на 23 януари 2005, в която той (напук на прогнозите на повечето анализатори, че вероятно ще отстъпи от тях) демонстративно потвърди верността към принципите на доктрината, носеща неговото име, при това още по красноречиво, твърдо и недвусмислено, отколкото в предишните си изказвания.

За отказа от моралния релативизъм: „Ще продължим настойчиво да разясняваме, пред какъв избор са изправени всички държави и техните политици – това е моралният избор между потисничеството, което винаги е несправедливо, и свободата, която е винаги права, защото тя е вечната надежда на човечеството”.

За новата концепция за тероризма и политическите причини за атаката от 11 септември: „Америка осъзна своята уязвимост и видя нейните най-дълбоки корени. Докато цели региони на планетата остават под гнета на тиранични режими, изповядващи ненавист и оправдаващи убийствата – насилието непрекъснато ще нараства, придобивайки все по-разрушителна сила, то ще преодолява и най-защитените граници, превръщайки се в смъртоносна заплаха”.

За разпространението на демокрацията и реакцията срещу тероризма: „В историята има само една сила, която може да сломи проявите на ненавист и злоба, да разобличи претенциите на тираните и да възнагради надеждите на достойните и толерантните и тази сила е човешката свобода. Жизнените интереси на Америка и нашата вяра днес се свеждат до едно нещо – борбата за свобода. Затова политиката на САЩ трябва да подкрепя демократичните движения и институции във всяка страна и във всяка култура”.

За характера и продължителността на войната, която бе обявена на Америка на 11 септември и за значението на победата в нея: „Това не е цел, която може да се постигне само със силата на оръжието, макар че ние действително ще защитаваме с оръжие и себе си, и своите приятели, ако възникне необходимост. Великата цел да се сложи край на тиранията е постижима само ако за това се концентрират усилията на цели поколения”.

За решимостта да се прибегне към превантивни действия: „Най-големият ми дълг е да защитя тази държава и този народ срещу възможни нападения и очертаващи се заплахи”.

Цитираните пасажи от различни изказвания на президента са убедителен отговор на твърденията, че Буш е готов да са откаже от първите три стълба на своята доктрина. Как стои въпросът с четвъртия? Тъй като речта на президента при поемането на втория му мандат бе формулирана в най-абстрактни категории, в нея въобще не се споменаваха Израел и палестинците (впрочем там не бяха споменати и Ирак и Афганистан). Но само две седмици преди да я произнесе, Буш вече бе дал да се разбере, че и четвъртият стълб в доктрината му също твърдо стои на мястото си. Това той направи по време на предизборното си посещение в Канада, където отново декларира, че подкрепата за създаването на Палестинска държава е възможна, само след като палестинците се откажат от терора и стартират демократични реформи: „Постигането на мира в Светите земи не опира до оказването на натиск върху едната или другата страна по въпроса за конфигурацията на границата или кибуците на еврейските заселници. Подобен подход вече бе използван в миналото и не доведе до успех. Когато преговаряме за мир, трябва да сме наясно със същността на проблема и това е необходимостта от изграждането на демокрация в Палестина”.

Днес, през 2006, вече е очевидно, че президентът не е пропуснал нито една възможност да потвърди недвусмислено привързаността си към доктрината, носеща неговото име. В такъв случай, на какво се опират безбройните критики към Буш, че дори и самият той вече не вярва в правилността и жизнеспособността на своята доктрина?

Ярък пример за подобна критика е получилата широк резонанс редакционна статия на списание Time , „Краят на каубойската дипломация” (от 17 юни 2006), в която се твърди, че първият показател за промените, уж станали в ума и сърцето на Буш, е „смекчаването на тона” в неговите последни изказвания. Като доказателство се посочва съвместната пресконференция на президента с британския премиер Блеър, по време на която „Буш се отказа от реториката в стил Дивия Запад относно необходимостта враговете на Америка да бъдат заловени „живи или мъртви”, признавайки, че в някои части на света те са били неправилно изтълкувани”. Не по-малко показателна, според списанието, е „реакцията на президента на проведените от Северна Корея ядрени изпитания. Според старата доктрина Буш, предизвикателното поведение на диктатори като Ким Чен Ир напълно заслужават да бъдат наказани с ответни наказателни мерки от Америка, или поне с една по-рязка реторика. Вместо това, Белият дом се задоволи със заявление за необходимостта от „многостранен подход към проблема”. След това Т ime цитира известен експерт от Принстън, обясняващ тази предполагаема промяна с „краха на доктрината Буш”.

Проблемът на този и други подобни анализи е, че те се базират на фалшивата предпоставка за доктрината Буш и нейния автор. Тук още веднъж ще повторя, че „едностранната визия за американската сила и формите на използването и”, която въпросните анализи определят като „крайъгълния камък” на доктрината, всъщност въобще не присъстват в нея. Нито в една реч, в която се излагат идеите на президента по този въпрос, нито пряко, нито косвено, не се говори, че доктрината предписва да се действа едностранно или, че забранява на Америка да си търси съюзници в борбата с терора. Още по-малко оправдано е твърдението на Time , „че САЩ могат да провеждат толкова амбициозна стратегия, като прекрояването на Близкия изток... без каквото и да било международно легитимиране и сътрудничество с останалите страни, които биха я подкрепили”.

На практика, нещата стоят другояче. Ще цитирам предишната Стратегия за националната сигурност на САЩ от 2002, в която може да се види по-нататъшното задълбочаване на постановките, лансирани в речите на президента след 11 септември: „Ние се ръководим и от убеждението, че нито една държава не може да изгради сама един по-сигурен и по-благоустроен свят. Съюзите и международните институции могат да умножат силите на държавите, привързани към свободата. САЩ са привърженици на тясното сътрудничество с подобни устойчиви и авторитетни институции, като ООН, Световната търговска организация (СТО), Организацията на американскитя държави (ОАД) и НАТО, също както и с други дълговременни съюзи и алианси. Новите коалиции на хората с добра воля ще поправят недостатъците на съществуващите международни институции. Във всеки случай, трябва много сериозно да се отнасяме към международните си задължения. Държавата не бива да ги поема само символично, разчитайки единствено на възможните изгоди, без да възнамерява строго да следва техните дух и форма”.

И отново:

„САЩ няма да могат да постигнат някакви що-годе сериозни промени към по-добро в света без тясното сътрудничество със своите съюзници и приятели в Канада и Европа. В същото време Старият континент е люлка и база на двете най-мощни и влиятелни международни институции в света: НАТО, която от основаването си бе опора на трансатлантическата и вътрешноевропейската сигурност, и Европейския съюз (ЕС) - нашият незаменим външнотърговски партньор”.

Така беше още в началото, когато, според критиците на Буш, „каубойската дипломация” бе в разгара си, така бе две години по-късно, през януари 2004, президентът заяви в годишното обръщение към Конгреса и нацията, че: „Когато дискутираме нещо вътре в страната, не можем да игнорираме жизнено важния принос за каузата на мира на нашите международни партньори или пък да недооценяваме понесените от тях жертви. От самото начало Америка се стремеше да получи международна подкрепа за своите операции в Афганистан и Ирак и ние действително я получихме”.

Същите идеи бяха изказани от Буш и година по-късно, при встъпването му във втория президентски мандат: „Всички съюзници на САЩ могат да са уверени, че ние ценим приятелството им, разчитаме на техните съвети и зависим от помощта им”. В същото време обаче, той предупреди, че: „Нека не забравяме, че има определена разлика: едно е да оглавиш коалиция от много държави и съвсем друго – да отстъпиш пред възраженията на няколко страни. Американците никога няма да искат разрешение за да защитят сигурността на страната си”.

В един по-здрав политически климат подобно предупреждение би било възприето като нещо нормално. Защото, кой би могъл сериозно да вярва, че някоя държава, още повече толкова могъща като САЩ, може да предаде на други страни, действащи по своя инициатива или с мандат на ООН, правото да решават, какво тя самата следва да направи (или да не направи) за да гарантира собствената си сигурност? В конкретния случай, това би означавало да се отстъпи пред желанията на Франция и Германия и пред Съвета за сигурност на ООН. Повтарям: безумието на подобен курс би било очевидно при един по-здравословен политически климат. Но, след като споменатата по-горе редакционна статия на Time , показва, че това всъщност съвсем не е чак толкова очевидно, ето как коментира този въпрос Питър Уенър от президентската администрация: „Дали страната ни може да си позволи да бъде парализирана, ако не получи подкрепа от Съвета за сигурност? Колко държави трябва да подкрепят една или друга акция на Америка, за да се сметне тя за достатъчно оправдана и легитимна? Десет? Петнайсет? Или пък сто и петдесет? И какво ще стане, ако някоя държава – възможно, водена от нечисти помисли, ако не и от чисто корупционни мотиви, прави всичко възможно за да не допусне осъществяването на въпросната акция?”. Добри въпроси, особено първият и последният. Ще рискувам да изразя убеждението си, че обвинението в „едностранни действия” (както и съпътстващото го обвинение в „стремеж към разпалване на война”), всъщност прикрива опитите на едни или други държави (в конкретния случай Франция и Германия и тяхното лоби в самите САЩ) да вържат ръцете и краката на американския Гъливер. Всъщност, Буш трудно може да бъде заподозрян в „стремеж към разпалване на война” и готовност „да използва въоръжена сила при първия удобен случай”, след като изгуби цели осем месеца в дипломатически маневри с надеждата да получи одобрение за възможното използване на сила срещу Саддам Хюсеин и след като нееднократно се обръщаше към Съвета за сигурност с молба да реагира на наглото пренебрежение, с което иракският тиранин отказваше да изпълни неговите собствени резолюции. Едва след като безсмислието на тези молби стана съвършено очевидно, Буш реши да прибегне до военната сила. Макар че дори и тогава, той не действаше едностранно: освен Великобритания, към „коалицията на добра воля” се присъединиха още 49 държави. С две думи, фактът, че впоследствие президентът многократно споменаваше за необходимостта от дипломатичен подход и многостранни преговори, няма никакво отношение към въпроса, дали доктрината Буш действително е вече мъртва, тъй като в нея още от самото начало не се отхвърляше нито дипломацията, нито многостранното сътрудничество. Що се отнася до ядрените амбиции на Северна Корея и Иран, в тези случаи американската администрация избра за свой основен инструмент (отново без все още да е ясно за добро, или за лошо, но във всеки случай още по време на т.нар. „каубойски период” на Буш) многостранните дипломатически усилия.

За разлика от необосновано приписваният на американския президент принципиален „унилатерализъм” (т.е. едностранен подход в международните отношения – б.р.) , правото на превантивен удар е съвсем реален, а не митичен, „крайъгълен камък” на доктрината Буш. Това право, според анализаторите на Time , е било дискредитирано от „действията на САЩ в Ирак”, които са се оказали „не само първата, но и последната лаборатория на превантивната война”. Дали е така, или не, ще стане ясно през следващите две години (т.е. 2007 и 2008), но днес липсваят всякакви признаци, че президентът Буш е променил мнението си за превантивните действия като последен ресурс за предотвратяване на очертаващата се заплаха. Ако той действително се е отказал от тази си идея, защо така упорито отказва да го признае по отношение на Иран например, заявявайки, че спрямо тази страна „всички възможности за действие остават открити”?


По същия начин стоят нещата и с третия стълб на доктрината Буш (т.е. онзи, който аз самият по-горе определих като „първи”). Според противниците на президента, „целта да бъде разпространена демокрацията, като средство за защита от тероризма”, също е била ерозирана, макар и не толкова от развоя на събитията в Ирак, колкото от „сложността на международната обстановка”. В резултат, уж се е очертало „очевидно отслабване в привързаността на американската администрация към идеалите на свободата и съответния план за действие”. Като пример, списание Time дава неспособността на Белия дом да окаже необходимия натиск върху Египет, Русия и Китай за укрепването на демократичните институции в тези страни, както и факта, че редица избори, спонсорирани от Вашингтон „доведоха на власт правителства, които повече, а не по-малко, съчувстват на екстремизма”.

Каквото и да ни демонстрират цитираните по-горе конкретни случаи, трудно е да се повярва, че Буш действително е загубил вяра в тези идеали и е готов да отстъпи от тях, имайки предвид колко убедително декларира при поемането на втория си мандат, преди почти две години, че: „В сферата на външната политика страната ни преследва дългосрочна историческа цел: ние се стремим да сложим края на тиранията в света. Мнозина се отнасят скептично към тази цел, определяйки я като неосъществима и идеалистична. На практика обаче, от постигането и зависи бъдещето на Америка. На 11 септември разбрахме, че проблемите, появили се в една зле функционираща и репресивна държава, разположена на седем хиляди мили от САЩ, могат да донесат в страната ни смърт и разрушение. Диктатурите приютяват терористите, подхранват омразата и радикализма и се стремят към притежаването на оръжия за масово поразяване. Демокрацията обаче, позволява тази омраза да бъде заменена от надеждата, уважението към правата на гражданите и съседите и дава възможност все нови и нови хора да се присъединят към борбата с тероризма”.

Всичко това отново ни връща към четвъртия стълб на доктрината Буш и нейната визия, че конфликтът между Израел и палестинците се вписва в по-широката картина на войната с ислямисткия тероризъм. Противниците на президента виждат в уж промененото отношение на Буш към този проблем едва ли не основното доказателство за „очевидното отслабване на привързаността на администрацията към идеалите на свободата и плановете за нейното налагане”. Има се предвид, че Буш реагира на победата на Хамас (групировка, която САЩ причисляват към терористичните организации), с въвеждането на „международна забрана за оказване на помощ на демократично избраното палестинско правителство”. Всъщност, това говори по-скоро за обратното – т.е., Буш остава верен на обещанието си, че „САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. То доказва също, неверността на твърдението, че президентът „опростенчески” тълкува изборите като алфа и омега на демократизацията и уж смята, че партията, удържала победа на свободно проведени избори, даже и само заради това може да претендира за американска подкрепа, пък дори и ако е свързана с тероризма. Както отбеляза самият Буш в обръщението си към Конгреса и американската нация през 2006: „Единственият начин да бъдат разгромени терористите е да бъде ерозиран техният мракобеснически мироглед, основан на омразата и страха, предлагайки като привлекателна алтернатива политическата свобода и мирната еволюция. Затова САЩ подкрепят демократичните реформи в целия Голям Близък изток. В това отношение изборите са от жизнено значение, но те са само началото. Изграждането на демокрацията изисква уважаване на закона, защита на малцинствата и силни, отговорни институции, по-устойчиви и дълготрайни, отколкото избирателната комисия, успяла да проведе само едни избори”.

В статията си „Краят на революцията на Буш”, публикувана в списание Foreign Affairs през август 2006, Филип Гордън от Института Брукинг поне признава, че „президентът и по-голямата част от екипа му все още се придържат към основните постановки на доктрината Буш”. Гордън обаче (както може и да се очаква от представител на стария външнополитически истъблишмънт на Америка, публикувал статията си в списание, което е традиционния орган на Съвета по външна политика), твърди, че „бюджетните, политическите и дипломатическите реалности, които първият екип на Буш се опитваше да игнорира, вече оказват своето влияние”. В резултат от което, според него, настъпва „краят на революцията на Буш”, и „връщане към реализма”, към което същият този стар външнополитически истъблишмънт призоваваше през всичките години след 11 септември.

Опитвайки се да докаже твърдението си, Гордън изрежда всички т.нар. „провали”, породени от стремежа на Буш „да промени външната политика на САЩ”: неуспехът в Ирак, „спадът на легитимността и популярността на Съединените щати в чужбина” и все по-ниската политическа подкрепа в самата Америка. Той смята, че сблъсквайки се с всички тези проблеми, Буш просто не е имал никакъв друг избор, освен да възприеме един много по-умерен тон и стил и да се върне („по-добре късно, отколкото никога”) към традиционната дипломация, към която в миналото не криеше презрението си. Според Гордън, пример за този “нов стар подход” е позицията на американската администрация по проблемите със Северна Корея и Иран. За разлика от почти всичките си колеги от външнополитическия истъблишмънт, които предпочитат просто да игнорират успехите, постигнати, прилагайки доктрината Буш, той признава някои от тях, включително “успешното провеждане на изборите в Ирак и Афганистан, революцията в Ливан и последвалото изтегляне на сирийските войски от страната, ядреното разоръжаване на Либия и стъпките към демократизация в останалите региони на планетата”. В същото време обаче, Гордън не крие опасенията си, че тези успехи “могат да вдъхнат нови сили в идеята, че САЩ действително могат да променят света, предоставяйки още аргументи на онези, които вярват, че Буш не бива да се колебае в налагането на своята доктрина”.

С други думи, излиза, че е по-добре САЩ да претърпят поражение, отколкото доктрината Буш отново да възкръсне за да постигне амбициозната си цел – да направи Близкия изток безопасен за Америка, като го накара да приеме демокрацията.

Към малко по-различни позиции се придържат Чарлз Купчан и Рей Текей, които също са тясно свързани със Съвета по външна политика и с някои други бастиони на стария външнополитически истъблишмънт на Америка.. Според тях, доктрината Буш, макар и намираща се “на смъртно легло”, все още разполага с достатъчно енергия за да поеме отговорността за войната, избухнала през лятото на 2006 между Израел и ислямистите от Хамас и Хизбула. Като истински либерали-интернационалисти, Купчън и Текей все пак са принудени да признаят, че администрацията на Буш, вероятно, действително се е ръководела от искрени и добри намерения, опитвайки се да постигне “умиротворяване на Близкия изток, посредством икономическата и политическа либерализация на региона”. Те обаче са убедени, че “нейните идеологически амбиции и политическа некомпетентност са довели до възпламеняването на Близкия изток”. Ако Буш “не се бе отказал от дипломатическите усилия в духа на Клинтън” и ако неговата администрация активно се бе заела с “мирния процес”, тя щеше “да даде възможност крехките кълнове на помирението, поддържащи нестабилния мир в този взривоопасен регион, да укрепнат”.

Подобна критика звучи странно имайки предвид, че за всички (освен за споменатите по-горе представители на традиционния външнополитически истъблишмънт) е ясно, колко струваха въпросните “кълнове на помирението” и до какво доведе “мирният процес” – не до мир между Израел и палестинците (пък макар и нестабилен), а до продължаващ вече доста години палестински терор и, в крайна сметка, до т.нар. втора интифада. Нещо повече, както посочва Джейкъб Вайсбърг в статията си “Не стоварвайте всичко върху Буш”, администрацията на президента “не е пропуснала нито една реално съществуваща възможност за постигането на мирно урегулиране”. Според Вайсбърг, “ако САЩ се бяха придържали към по-малко конфронтационна реторика, а Кондолиза Райс се бе заела с т.нар. “совалкова дипломация” а'ла Кисинджър, това не би довело до по-добри резултати”, отколкото провежданата от Буш политика на отказ от преговори с т.нар. “държави-парии” (като Палестинската автономия, Сирия, или Иран), които бяха истинските виновници за провокирането на войната между Израел и ислямските фашисти от Хамас и Хизбула”.

Трудно може да се разбере, как желанието Америка да претърпи поражение е могло да възникне в главата и сърцето на такъв известен консерватор-традиционалист, като Джордж Уил (макар че едва ли е странно, че към същата позиция се придържат редица “палеоконсерватори”, като Патрик Бюкенън например). Според Уил, американската администрация “днес получава урок, който всеки истински консерватор би трябвало да усвои още преди да постъпи на държавна служба, и той е свързан с осъзнаването на ограничените възможности на силата да подчини неорганизирания свят”. В същото време, той се опасява, че доктрината Буш е запазила достатъчно жизнена енергия за да продължи да тласка Америка в погрешната посока. . Затова Уил, напук на „общото мнение”, не вижда във възхода на Кондолиза Райс, един от главните индикатори за отстъплението на сегашната администрация от доктрината Буш. Напротив, той критикува самата Райс, че сляпо следва тази доктрина, защото това е довело да сегашния хаос в Близкия изток и, че се самозаблуждава, разчитайки, че демократизацията може да се използва като универсално лекарство срещу отровата на тероризма.

В това отношение позицията на Уил опасно се сближава с тази на политици като Брент Скаукрофт, бившият съветник по националната сигурност на президента Буш-старши (който е убеден противник на Израел). Преди няколко месеца, спорейки с някогашното си протеже Кондолиза Райс, Скаукрофт направи язвително сравнение между хаоса, създаден от нейния сегашен шеф – президента Буш-младши, и петдесетте години мир, осигурени на Америка от предишната дипломация. Макар че лично аз силно се съмнявам, дали Джордж Уил би определил като „мирен” един период, ознаменуван, като минимум, поне от двайсетина войни, той, въпреки това, също оспорва тезата на Райс, че „стабилността” в Близкия изток през всичките тези години е била „фалшива”. Що се отнася до демократизацията, то и по този въпрос позицията на Уил е сходна с тази на Скаукрофт, според който „не е възможно с едно движение да бъдат зачеркнати хиляди години история”. Затова бих отговорил на Уил, по същия начин, по който навремето отговорих и на Скаукрофт: „Деспотичните режими в региона не са създадени нито от Аллах, нито от неговия пророк Мохамед. Всички те бяха създадени след Първата световна война, т.е. преди по-малко от век, от Великобритания и Франция. И отчитайки този факт, не виждам нищо утопично в идеята, че подобни режими са като растения с плитки корени, посадени при това от две външни сили и могат да да бъдат ликвидирани с помощта на друга западна сила, която да ги замени с държави, притежаващи по-ефективна политическа система. И тъкмо това се случва пред очите ни в Ирак”.

Очевидно е обаче, че подобен отговор не би убедил Уйлям Бъкли-младши - друг виден консерватор-традиционалист, който след доста дълги колебания също реши да скъса решително с доктрината Буш. А причината да мисля така е, че в основата на това решение не е толкова конфликтът между „политическия ригоризъм” на президента и добрите стари консервативни принципи, а фактът, че самият Бъкли в крайна сметка е стигнал до извода, че доктрината Буш не е могла да издържи изпитанието на иракската война.. Разбира се, то се дължи и на други предполагаеми провали, оттоворността за които, според него, също пада върху тази доктрина. Бъкли освен това подчертава пагубната (и уж противоречаща на консервативните идеали) роля, която е изиграл във формирането на политиката на сегашния президент евангелизмът с неговите „универсалистки претенции”. Все пак, струва ми се, че ако нещата в Ирак се бяха развили по друг начин, Бъкли едва ли би твърдял, че доктрината Буш се е провалила и на всички други „фронтове”.

Аз самият съм силно озадачен от широко разпространената представа, че доктрината Буш „без съмнение не издържа иракското изпитание”. В края на краищата, Ирак беше освободен от властта на един от най-зловещите тирани в Близкия изток, в страната на три пъти бяха проведени избори, бе създадена и приета една съвсем прилична конституция. Освен това, днес иракчаните разполагат със свобода, за каквато преди не можеха и да мечтаят. Защо всичко това следва да се определя като провал и поражение? По каква странна логика ни се предлага да смятаме за провал обстоятелството, че силите, противопоставящи се на демокрацията, се сражават с нея на живот и смърт?

Разбира се, по-логично би било ужасяващото насилие в Ирак, което вършат терористите от т.нар. сили за съпротива, да се тълкува по тъкмо противоположния начин: в смисъл, че то е следствие от прекалено силния тласък по посока към демократизация на страната. Ако всички елементи от тази взривоопасна смес, включваща безмилостни сунити-баасисти и отмъстителни командоси-шиити, заедно с техните съюзници в иракското правителство, смятат, че демократизацията вече се е провалила, защо продължават да водят толкова кървава и ожесточена кампания срещу нея? И, ако демократизацията в Ирак не заплашва останалите деспотични режими в региона, защо те продължават да изпращат там джихадисти и да оказват материална подкрепа на „въстаниците”?

Може би сектантите-убийци и техните чуждестранни покровители се опитват не толкова да унищожат самия демократичен проект, колкото да попречат на създаването на един нов Ирак, обединен в рамката на гъвкавата федерална система, предвидена в приетата през миналата година конституция? Може би сунитската „съпротива” не иска да допусне шиитското мнозинство да получи политическа доминация? А може би шиитската милиция е по-загрижена да отмъсти за неотдавнашните зверства на терористите-сунити (без да споменавам жестокото потисничество, на което бе подложена тази общност по времето на Саддам Хюсеин)? Може би всичко това ще доведе до разпадането на страната на три отделни образувания, с напълно независим Кюрдистан на север, сунитска държава в Багдад и околностите му и шиитска – в южните части на Ирак?

Израелският политически анализатор Шломо Авиери и някогашният посланик на Клинтън в Хърватска Питър Гълбрайт, отдавна твърдят, че подобен изход е най-доброто, на което би могло да се разчита, както и, че при всички случаи представата за Ирак, обединен под егидата на демократичната система, е просто мираж. От подобен мрачен анализ следва, че САЩ биха постъпили по-умно, ако бяха се отказали окончателно от доктрината Буш, примирявайки се с разделянето на страната, като по-добрата алтернатива, в сравнение с пълния хаос и пълномащабната гражданска война.

Тази позиция (чиито последен вариант, лансиран от Гълбрайт, беше одобрен като „втория най-приемлив” от редица разочаровали се от Буш неоконсерватори, начело с Дейвид Фрум) крие в себе си всички онези капани, които са характерни за всеки „реалистичен” вариант, признаващ необходимостта да се примирим с безнадеждната ситуация, създала се в Ирак. Но, както се случва на практика и с други, на пръв поглед „трезви и реалистични” подходи, осъществяването му би довело само до появата на нови, неразрешими проблеми. А още по-лошото е, че неговата осъществимост зависи от отказа да се реализират другите възможности, имащи шанс да се материализират, благодарение стремежа на обикновените иракчани за нещо друго и много по-добро. Съвсем наскоро можахме да видим поредната ярка проява на тези стремежи в тълпите от милиони иракчани, дошли да гласуват, напук на всички опасности. Сега, поради факта, че противниците на въпросните стремежи вътре в Ирак, както и чуждестранните им покровители, водят битка на живот и смърт за да не им дадат никакъв шанс, някои се опитват да ни внушат, че Америка няма защо да подкрепя една изгубена кауза. В тази връзка си струва да си припомним, как навремето и Джордж Буш-старши призова иракските шиити да възстанат срещу Саддам Хюсеин в края на Първата война в Залива, но след това предпочете да не се намесва, докато хиляди бунтовници бяха ликвидирани от безмилостния иракски деспот, оставен на власт от същите тези американски „реалисти”.


Отчитайки, че сред импулсите за формулирането на доктрината Буш, не на последно място, бе и отказът от „реализма” на Буш-старши (който на практика се оказа съвършено нереалистичен), можем да предположим, че сегашният президент едва ли е склонен да наруши обещанията, които той самият даде на иракския народ. И тъй като мнозинството граждани на тази страна (и сунити, и шиити) отлично разбират, че животът им буквално зависи от това, дали новата система ще заработи, те са силно заинтересовани от пълното поражение на силите на злото, пречещи им да изградят достоен живот за себе си и своите деца.

За разлика от Уил или Бъкли, моите съмишленици-неоконсерватори (с известни изключения, като например Дейвид Фрум) все още възлагат големи надежди на доктрината Буш. Мнозина от тях обаче (като броят им постоянно нараства) също са склонни да мислят, че тази доктрина може да бъде провалена – и то не от суровите реалности в Близкия изток, нито от вътрешните и концептуални противоречия, не дори и от многобройните и врагове в страната и чужбина, а по-скоро от това, че самият президент Буш може да се откаже от нея, виждайки колко трудно върви практическата и реализация. Предлагайки използването на все по-агресивни и силнодействащи средства, неоконсерваторите-максималисти все повече се откъсват от консервативната общност на Америка и от тях се отричат дори доскорошните им приятели и съратници, като Джордж Уил например. Днес той е склонен да мисли, че неоконсерватизмът е „своеобразен радикализъм, носещ скандално неточно название”.

Уил критикува особено яростно лансираната през юли 2006 от редактора на Weekly Standard Уйлям Кристъл теза за необходимостта от незабавна военна акция срещу Иран. Редица видни американски неоконсерватори, включително Майкъл Ледийн от American Enterprise Institute , по ред съображения, се обявяват против подобен курс към конфронтация с Техеран не по-малко твърдо, отколкото и самият Уил. Те обаче не са съгласни с него (още повече, че в това отношение той плътно стои на позициите на стария външнополитически истъблишмънт), че трябва просто да се примирим с факта, че иранците ще разполагат с ядрено оръжие. В тази връзка, Ели Лейк отбелязва, че: „Мнозина от нас дълго хранеха надеждата, че подкрепата за иранската опозиция, може да бъде алтернатива на войната с Иран и затова бяха силно смутени от убедителните аргументи, че евентуални бомбардировки на иранските ядрени обекти, биха обезсмислили всички усилия на персийските демократи да свалят клерикалите от власт. Но нека не се опитваме да прикриваме факта, че Иран води война срещу Америка и Израел. Ако някой смята, че с иранците може да се преговаря и след като страната им се сдобие с ядрено оръжие, нека обясни, как можем да се доверяваме на режим, който с такава предизвикателна наглост поощрява насилието на бойните си групи, каквато е Хизбула например?”.

Освен това, силната заинтересованост на тази група неоконсерватори от демократизирането на целия Близък изток, също бива критикувана от хора като Уил, заради нейния радикализъм и „откъснатост от реалността”. В тази връзка привържениците на доктрината Буш трябва да отговорят на още едно обвинение, което Уил отправя, този път директно към Кондолиза Райс: „Американската интервенция бе замислена заради демократизацията на Ирак, който след това трябваше да разпространи тази благородна инициатива в целия регион... Само че изборите превърнаха Хамас в управляваща партия в Палестинската автономия, пак те направиха Хизбула фракция в ливанския парламент, което пък и дава възможност да действа като държава в държавата. И, като предвестник на бъдеща трагедия, на миналогодишните избори Мюсюлманските братя спечелиха 19% от местата в парламента на Египет”.

Вижте обаче, как реагира на този аргумент иранският анализатор (и политически емигрант) Амир Тахери: „Обезкуражени от победата на Хамас на изборите в Палестина и високите резултати, демонстрирани от Мюсюлманските братя в Египет, някои се съмняват в смисъла на борбата за демократични избори в мюсюлманския свят. Макар че, само по себе си, провеждането на избори има дълбок смисъл: то е очевидно признание на факта, че принципна основа за легитимността на властта е волята на народа, свободно изразена чрез пуснатите в урните бюлетини. В благоустроените демокрации, това отдавна не впечатлява никого, но за арабската общественост, това е революционна идея”.

Струва си да се вслушаме и в свидетелството на Фуад Аджами от Института Джон Хопкинс, още повече, че този човек е роден и израстнал в Ливан, да не говорим, че е голям учен и специалист по близкоизточна история. Според него: „макар че изборите не са панацея, те все пак успяха да разрушат пакта с арабската тирания”.

Що се отнася до Иран, неоконсерваторите, обявяващи се против евентуални военни действия и в същото време не виждащи възможност за провеждането там на относително свободни избори, възлагат всичките си надежди на военен преврат, който да свали аятоласите и наложи по-демократичен режим страната. При това, те са убедени, че основната причина такъв преврат все още да не е извършен е Белият дом, който не прави всичко по силите си за да помогне на демократичната иранска опозиция, и това, според тях, е пряко предателство към доктрината Буш.

На тази основа Ричард Пърл, един от най-влиятелните американски неоконсерватори, яростно атакува президента (в чиято администрация той ръководеше в миналото консултативния комитет по отбраната). В статията си „Защо Буш си затваря очите за Иран?”, публикувана във Washington Post , Пърл обвинява Буш, че е „решил да предприеме срамно отстъпление”, поддавайки се на натиска на Държавния департамент (и лично на Кондолиза Райс), който настоява Америка да се съгласи на преки преговори за иранската ядрена програма”. По този начин, твърди Пърл, президентът е предал обещанията, съдържащи се в собствената му доктрина, и е разсеял надеждите, които неговите „възвишени речи” са събудили навремето у младите, демократично настроени, ирански дисиденти.

Редица видни неоконсерватори пък насочват вниманието си върху други предполагаеми „предателства” на президента. Така, в коментарната си колонка в Los Angelos Times , Макс Бут определя американската политика спрямо Египет като най-яркия пример за „обезсмислянето, от страна на президента Буш, на програмата на налагане на демокрацията”. На свой ред Джошуа Моравчик, от American Enterprise Institute , в статията си „Политиката на налагане на демокрацията се провали” ( Washington Post ), също подчертава „горчивото разочарование, изпитано от египетските демократи, след като администрацията на Буш демонстрира, че губи интереса си към тях”. Разширявайки анализа си извън проблемите с Иран и Египет, редакторът на Middle East Quarterly Майкъл Рубин започва статията си „Битката за демокрацията в Близкия изток се провали” (публикувана във Washington Inquirer ) с редица примери за това, как благодарение на доктрината Буш, „демокрацията успя да пусне корени в една дълго време необработвана и смятана за неплодородна почва”, но в същото време подчертава, че „поради промяната в курса на президента”, демократично настроените дисиденти от Близкия изток, навремето обнадеждени от призива на Буш „да бъдат открити и подкрепени зародишите на демократичните движения в региона”, сега са лишени от трибуна и възможности за изява и отново биват подлагани на репресии, в резултат от което „американските съюзници, които преди разчитаха на реформите, днес вече не вярват в нищо”.

Според друга група неоконсерватори, подобни процеси са характерни не само за

Близкия изток: те смятат, че вместо да продължи борбата си за „ликвидиране на тиранията в съвременния свят”, Белият дом неочаквано се е отказал от този стълб на доктрината Буш, като вместо това е започнал да провежда политика на „подмазване на авторитарните режими”, давайки за пример Русия и Китай. За тях поведението на САЩ към Северна Корея е силен аргумент в полза на твърдението, че от доктрината постепенно е отстранен и нейният трети стълб –т.е. необходимостта от нанасянето на превантивни удари срещу очертаващите се сериозни заплахи. Така, Никълъс Ейбърстед, известен неоконсерватор и специалист по корейската проблематика, твърди, че политиката на Буш спрямо режима на Ким Чен Ир е по-лоша, отколкото дори тази на Клинтън: „След като очевидно не гори от желание да предприеме конкретни стъпки във връзка с ядреното предизвикателство на Пхенян и е лишена от възможността да координира адекватен отговор, привличайки американските съюзници и някои други държави, администрацията на Буш реагира на севернокорейските ядрени провокации с призиви за допълнителни дипломатически усилия”.

В едно, дадено наскоро интервю, Кенет Ейдълман - друг убеден привърженик на доктрината Буш, сипе по Белия дом огън и жупел, обявявайки, че дните на самата доктрина са вече преброени и определяйки поведението на американската администрация към Северна Корея и Иран като „тържество на тероризма”.

Консенсусът, който напоследък се очертава сред американския политически елит, по отношение на доктрината Буш, се характеризира с две доста необичайни черти. Едната е свързана с убеждението, че тя е вече почти (ако не и напълно) мъртва, към което се придържат почти всички, независимо от мястото им в идеологическия спектър - както критици, така и привърженици на сегашния президент: реалисти, либерали-интернационалисти, консерватори-традиционалисти, палеоконсерватори и неоконсерватори. Другата пък касае факта, че единствената група, отказваща да се присъедини към този безпрецедентно широк консенсус, са противниците на Буш от лявото (и крайно лявото) крило.

Да вземем за пример, стария враг на президента Фред Каплан, който твърди в лявото интернет-издание Slate , че твърденията за „смъртта на каубойската дипломация” са силно преувеличени” и, че „макар в реториката на Буш да се наблюдава известно смекчаване на тона, реалната му политика едва ли се е променила”. В същото издание, неговият главен редактор Джейкъб Вайсбърг, публикува статия, в която признава, че Буш е изключително последователен в отказа си да контактува с „държавите-парии”. Ако погледнем още по-наляво в политическия спектър, ще попаднем на друг сайт - Mother Jones , където някой си Ехсан Ахрари също отхвърля категорично тезата за смъртта на доктрината Буш.


Няма съмнение, че и Ахрари, и Каплан биха предпочели Буш действително да се бе отказал от своите „опасни” възгледи и да поздравят съратниците си левичари с подобно „знаменателно събитие”. Но най-многото, което биха могли да направят в това отношение е, да признаят, че президентът по-скоро е направил лек завой наляво и не е чак толкова агресивен като преди (Каплан), както и да декларират надеждата си, че твърдостта на Иран и Северна Корея в крайна сметка ще го принудят радикално да промени външнополитическия си курс (Ахрари). Аз самият, макар че нямам навика да се съгласявам по какъвто и да било въпрос с противниците си от левия фланг, в случая трябва да призная, че поне според мен, диагнозата на Фред Каплан, за сегашното състояние на доктрината Буш е по-близка до истината, отколкото мненията, цитирани по-горе, включително тези на собствените ми съратници-неоконсерватори.

Разбира се, Америка е пълна с левичари, според които истинската „ос на злото” включва триото Буш, Чейни и вече подалия оставка Ръмсфелд. Лично аз смятам, че подобни хора заслужават само презрение, както и всички онези, които (независимо, дали го признават, или не) желаят поражението на Америка в Четвъртата световна война. Изцяло подкрепям политиците, настояващи за по-агресивното прилагане на доктрината Буш. Мисля дори, че има известна истина в много от аргументите, използвани като доказателство, че американската външна политика вече не отговаря на целите на доктрината и не изпълнява заложените в нея обещания. Без да отричат, че президентът продължава да се придържа към досегашната си реторика, неговите критици от лагера на консерваторите твърдят обаче, че думите му просто не съвпадат с делата. Сравнявайки едните и другите, те намират хиляди поводи за да обвинят президента, в най-добрия случай, че е смутен и объркан, а в най-лошия – че е предал собствените си цели.

Въпреки това, предполагам, че приятелите ми – неоконсерватори грешат в по-малка степен, отколкото представителите на стария американски външнополитически истъблишмънт, които не просто твърдят, че Буш е отстъпил от собствената си доктрина, но и изпитват искрена радост от това. И все пак, истината е, че и едните, и другите бъркат.

Ще започна с това, че неоконсерваторите, които се отдръпнаха от президента, или са на път да го направят, не вземат предвид нещо много просто: Буш е политик. Но тази проста истина бе замъглена от факта, че президентът често се изявява и като идеолог, или може би следва да се изразя по-точно – като идеалист. Също както и Роналд Рейгън преди него, Джордж Буш-младши може да бъде идеолог за повечето политици (които не вярват почти в нищо и винаги са готови да изтъргуват принципите си за да постигнат своите политически цели), но за идеолозите той очевидно не е един от тях. С други думи, макар че президентът, безспорно, се ръководи от своите идеи и идеали в много по-голяма степен, отколкото мнозинството американски политици, при практическото прилагането на тези идеи и идеали, той все пак е подложен на същия, ограничаващ свободата му на действие, натиск, както и всеки друг политик. Разбира се, Буш може известно време да игнорира този натиск, но така рискува да изгуби политическата подкрепа както в собствената си страна, така и в чужбина. Това пък, на свой ред, означава, че при приемането на важни решения неизбежно следва да се проявява необходимото благоразумие и предпазливост.

Има утописти, за които верността към принципите и идеалите в политиката императивно изключва всяка проява на благоразумие, определяща коя битка следва да се започне в конкретния момент, а коя – да се отложи, докато проблемът не „узрее”. Истинският политик обаче усеща, кога следва да направи пауза и кога да атакува и е наясно, че всеки път ще му се наложи, съобразно обстоятелствата, наново да решава, каква тактика да избере в дадения момент, маневрирайки на конкретния участък на политически „фронт”. Има също и „реалисти”, за които необходимостта да се действа благоразумно е доказателство, че политиката, основана върху определени идеали, е принципно неосъществима и според тях може да доведе само до катастрофа, ако привържениците и се окажат дотолкова наивни, че се опитат да я реализират на практика. Обръщайки внимание върху тези особености на професията на политика, не искам да кажа, че онези измежду нас, които споделят идеите и идеалите на Буш, но не страдат от илюзиите, характерни за утопистите или „реалистите”, не следва да подлагат на съмнение необходимостта да се прояви благоразумие в един, или друг конкретен случай. Настоявам обаче, че ако искаме да сме честни пред самите себе си и да запазим своята интелектуална отговорност, просто сме длъжни да признаем, че Буш вече е осъществил тези идеи и идеали в много по-голяма степен, отколкото изглеждаше възможно, особено отчитайки яростната съпротива от всички посоки, с която решенията му се сблъскваха при своята реализация. Наистина, можем само да се учудваме на политическото умение, което президентът прояви (особено през 2004), когато условията изглеждаха изключително неблагоприятни за практическата реализация на неговата доктрина, предвид неясните перспективи в Ирак, но той все пак успя да мобилизира достатъчно сили в подкрепата на принципите, които съвсем не се споделяха от всички и победи без да му се налага да се отрича от тях по време на втората си избирателна кампания.

Като доказателство, че Буш е направил за практическата реализация на принципите и доктрината си повече, отколкото можеше да се очаква, ще цитирам мнението на двама ценни „свидетели”. Първият е радикалният ливански политик Уалид Джумблат, който винаги е бил настроен крайно антиамерикански и, естествено, бе сред най-яростните противници на интервенцията на САЩ в Ирак. При това, той стигна дотам, че обяви убийството на американски войници от съпротивата за „законно и продиктувано от дълга”. С течение на времето обаче, наблюдавайки промените, осъществяващи се в целия т.нар. Голям Близък изток, Джумблат постепенно промени и собствената си позиция: „Ще се учудите да го чуете от мен, но съм принуден да призная, че процесът на промени в региона стартира именно благодарение на американското нахлуване в Ирак. Бях настроен крайно песимистично за бъдещето на тази страна, но след като видях иракския народ да гласува (през януари 2005), когато разбрах, че осем милиона са дошли в изборните участъци, осъзнах, че това е началото на един нов арабски свят”.

Вторият „свидетел” е египетския активист-демократ Саад Еддин Ибрахим, който също протестира против американската интервенция в Ирак, но по-късно призна, че тя е „размразила Близкия изток, също както и навремето военната експедиция на Наполен от 1798. Изборите в Ирак принудиха теократите и автократите да включат демократизацията в собствения си дневен ред, пък дори и само за да могат по-успешно да се борят срещу нас, реформаторите. Нещата опират до това, че нито Наполеон, нито президентът Буш не биха могли да внесят семената на демокрацията в региона, независимо от желанието им да го подготвят за нея. Но пък и единият, и другият се оказаха нелоши „акушерки” на демократичния процес в Близкия изток”.

В същото време съвсем не съм сигурен, че решенията, предлагани от критиците на Буш – неконсерваторите-максималисти, в един или друг случай, биха били по-правилни и биха довели до по-добри резултати. Но дори и ако това действително е така, неопроверган остава изключително важният факт, че благодарение на доктрината Буш Близкия изток действително беше „размразен”. И даже ако създателят на самата доктрина, по едни или други причини, се окаже неспособен да продължи процеса на политически промени, стартиран благодарение на неговата политика, трябва да признаем, че връщането към старите порядки и методи на управление вече е невъзможно, т.е. пътят назад към онова, което Фауд Аджами определя като „пакт с арабските тирании” е прекъснат завинаги. Освен това, както показа и реакцията на президента Буш на израелското контранастъпление против терористите от Хамас в Газа и Хизбула в Ливан, няма да има и връщане към стария морален (или, поскоро, аморален) еквивалент между действията на Израел, защитаващ правото си на съществуване и действията на силите, опитващи се да го унищожат. С реакцията си на събитията в Ливан Буш даде на света да разбере, че твърдо продължава да се придържа към четвъртия стълб на собствената си доктрина, подчертавайки, че борбата на Израел е още един фронт в глобалната война с тероризма, която аз наричам четвърта световна. Не само с това, но и с открито декларираната констатация, че Хизбула е творение и марионетка на Иран и Сирия, президентът Буш демонстрира, че не е забравил предишните уроци и е наясно, че израелско-палестинският конфликт не може да бъде разбран извън по-широкия контекст на войната, която води арабско-мюсюлманския свят против еврейската държава от момента на нейното възникване, и която цели изтриването и от картата на света.

Всъщност Буш е дотолкова твърд в решимостта си да отстоява четвъртия стълб на своята доктрина, че тъкмо това накара коментаторите от американската левица да обявят, че твърденията за „края на каубойската дипломация” са най-малкото преждевременни. Така, когато по време на юлската конференция в Рим Кондолиза Райс отказа да отстъпи пред европейския натиск, целящ моменталното прекратяване на огъня от страна на Израел, New York Times обяви: „Всички можаха да се убедят, че САЩ се връщат към каубойския подход в международните отношения”. Но дори и това не удовлетвори критиците на президента отдясно. Така, в статията си „На кръстопът”, публикувана в New York Sun , Франк Гъфни от Центъра за политика на сигурност оцени дипломатическите маневри на президентската администрация, целящи да осигурят повече време на Израел за продължаване на военните действия в Ливан, като връщане към „политиката на умиротворяване на ислямо-фашистите”.

Впрочем, президентът често бива обвиняван и, че отказва да разпространи действието на своята доктрина в Русия и Китай, въпреки обещанието си „да сложи край на тиранията в целия свят”. Ще отговоря, че на всички би трябвало да е известно, че фокусът на доктрината Буш е най-вече, върху Близкия изток, а не върху всички авторитарни режими на планетата. Затова, както навремето американците приеха, че в името на победата над нацистка Германия, Америка се нуждае от съюз със СССР, така и днес следва да осъзнаят, че сегашният ни фактически съюз с Пакистан (макар че тази страна е своеобразна „ковачница на ислямския радикализъм”) е необходим за успешното водене на войната с ислямо-фашистите в Близкия изток.

А по отношение на Иран? Ендрю Макарти от Фондацията за защита на демокрацията стига дотам, че възлага отговорността за решението на Техеран да насъска марионетките си от Хизбула срещу Израел върху президента Буш. Според него: „Иран бе силно повлиян от факта, че американците се отдръпнаха от доктрината Буш и се опитаха да умиротворят и умилостивят теократичния режим, напразно надявайки се, че иранците ще се откажат от ядрените си амбиции”.

Разбира се, трудно може да се отрече, че задкулисните контакти на американската администрация с Иран противоречат на една от основните постановки в доктрината, отхвърляща възможността за подобни преговори: „Не можем да защитим Америка и нашите приятели, като просто се надяваме, че нещата ще тръгнат към по-добро. Не можем да вярваме на тираните, тържествено подписващи договорите за неразпространение на ядрените оръжия, а после систематично ги нарушават”. Трябва обаче да си много наивен, за да вярваш, че Буш се е присъединил към европейския подход към Иран, просто защото внезапно е осъзнал, че европейците са прави, и че вече „може да се вярва на думата на тираните”. За разлика от Ричард Пърл, аз самият съм убеден, че президентът и този път е решил да „измине последната дипломатическа миля”, също както навремето загуби толкова време, опитвайки се да получи санкцията на ООН за нахлуването в Ирак. Целта на Буш – както тогава, така и сега – е да демонстрира напразните усилия на дипломацията, когато става дума за Саддам Хюсеин или иранските аятоласи и да демонстрира, че в подобни случаи единствената алтернатива е силовото решение.

Робърт Кейгън – един от неоконсерваторите, които все още не са се отрекли от Буш, правилно посочва, че тези преговори са необходими „за да се даде шанс на напразните усилия”, като при това не изключва, че те не са просто уловка от страна на Вашингтон, отбелязвайки, че: „идеалното би било постигането на дипломатическо решение, в резултат от което Иран доброволно да се откаже от ядрената си програма”. Така или иначе, но отказвайки да отхвърли дипломатическите усилия, Буш си гарантира стабилна политическа позиция: ако преговорите се провалят, той с пълно право, ще може да повтори думите на сенатор Маккейн, че има нещо по-лошо от бомбардировките на Иран и това е на иранците да се позволи да се сдобият с ядрено оръжие.

Днес мнозина сравняват президента Буш-младши с Роналд Рейгън. Струва ми се обаче, че далеч по-уместно е сравнението с един друг американски президент – Хари Трумън. През 1947, когато повечето американци не вярват, че Съветският съюз представляват сериозна заплаха за САЩ, Трумън разпозна в тази държава агресивната тоталитарна сила, тласкаща Америка към следваща световна война. Но той осъзна и, че тази нова световна война ще се отличава радикално от двете предишни и затова няма да може да се води със същите средства, нито пък да бъде спечелена за кратък период от време. В резултат се ражда доктрината Трумън, от която пък произлиза и новата американска стратегия, известна като „стратегия на сдържането”.

Тази ситуация силно наподобява, онази, с която се сблъска и Буш. Дори и след 11 септември, мнозина бяха склонни да умаловажават опасността, свързана с ислямо-фашизма и, разглеждайки тероризма само като политически инструмент, отричаха (и продължават да отричат), че действително сме влезли в нова световна война. Буш обаче, осъзна, че ислямофашизмът е „истинският наследник на всички кървави идеологии от ХХ век” – агресивна, тоталитарна сила, която, също както и нацизмът и комунизмът преди нея, може да бъде разгромена само в хода на широкомащабна война. Като тази война – имайки предвид нейната продължителност и използването в нея както на военни, така и на невоенни средства – ще прилича повече на Третата (т.е. на студената), отколкото на Втората световна. Тя обаче притежава и съвършено нови черти, с които стратегията на сдържането на може да се справи, просто защото тя бе създадена в името на други цели. От тези две реалности се роди доктрината Буш, а на нейна база беше създадена и новата американска военна стратегия (т.е. стратегията на превантивните акции), както и новата политическа стратегия (т.е. стратегията на демократизация).

Макар че вече виждаме, как тази стратегия се прилага на практика, тя все още се намира в началния стадий на своето развитие. Грубо казано, днешният етап съответства на 1952 в историята на доктрината Трумън. И също както при доктрината Трумън по онова време, така и доктрината Буш днес е успяла да участва само в в началните сцени на първото действие от една пиеса с поне пет действия. И, също както при доктрината Трумън, рецензиите за изпълнението и са крайно критични. Но пък знаем, че доктрината Трумън, макар и квалифицирана навремето от републиканците като „концепция на страхливото сдържане”, бе приета и от тях по времето на президента Айзенхауер. Наясно сме също, че след множеството възходи и падения, както и след периода на отстъпление от нея през 70-те години на миналия век, доктрината на сдържането беше адаптирана към новите условия през 80-те и отново взета на въоръжение от Роналд Рейгън. И тъкмо благодарение на здравия фундамент, заложен от Трумън, Рейгън постигна целите, поставени за първи път от неговия далечен предшественик. Тоест, следва да сме наясно, че доктрината Буш е толкова „мъртва” днес, колкото „страхлива” беше доктрината Трумън в началния етап от развитието си. Опирайки се на тази аналогия, ще дръзна да прогнозирам, че и доктрината Буш ще си остане същата, дори и когато нейният автор напусне Белия дом през 2008. Вярвам също, че може би след още 30 или 40 години, след неизбежните погрешни стъпки и отстъпления, ще се появи президент, който ще доведе четвъртата световна война до победния и завършек, при това на основата на доктрината, разработена от Буш, по времето, когато тази война едва започваше.

* Авторът е сред водещите американски неоконсервативни анализатори, главен редактор на списание Commentary , автор на десет книги. Статията му отразява възгледите на кръговете, подкрепящи сегашната американска администрация, както и противоречията сред самите неоконсерватори относно външната политика на САЩ.

{rt}

През последните месеци усилено се твърди за „смъртта на доктрината Буш”. Разбира се, подобни твърдения имаше и в миналото – още от времето, когато тази доктрина бе обявена за първи път, т.е от самото начало на онова, което аз самият упорито продължавам да определям като „четвърта световна война” (разбира се, ако приемем студената война за трета световна). Почти всички те идват от средите на „реалистите” и либералите-интернационалисти, принадлежащи към стария външнополитически истъблишмънт, и всички, ако използваме знаменития израз на Марк Твен (по повод слуховете за собствената му смърт) са „силно преувеличени”. Това обаче не смущава критиците и враговете на Буш, към които напоследък се присъединиха и редица консерватори-традиционалисти, изпитващи открай време сериозни съмнения по отношение на президентската доктрина.

Това, което е още по-учудващо обаче, е включването в редовете на критиците на Буш на голяма група мои доскорошни съратници-неоконсерватори, за които (както отбеляза наскоро един британски коментатор) имената на президента и на държавния секретар Кондолиза Райс са придобили почти ругателно значение. Именно те особено активно лансират тезата за смъртта на доктрината Буш. Доколко това е вярно обаче?

Истината е, че през последните пет години доктрината Буш бе интерпретирана по толкова превратен начин, че отговор на горния въпрос не може да бъде даден без предварително да поясним, какво всъщност включва (и, съответно, не включва) тя. А най-добрият начин да го направим е да се върнем към прословутата реч, в която бе формулирана и въпросната доктрина – т.е. към обръщението на американския президент пред обединената сесия на Конгреса от 20 септември 2001.

Анализирайки тази реч, непосредствено след произнасянето и, аз самият стигнах до извода, че новата доктрина се базира на три основни стълба. Първият е категоричния отказ от релативизма (даващ възможност един и същи човек да бъде едновременно терорист за едни и борец за свобода – за други), който дотогава доминираше в дискусиите за тероризма, и основаващата се на него решимост при оценката на колосалните загуби, понесени от Америка на 11 септември, да се използват такива недвусмислени морални категории като „прав” и „виновен”, или „добро” и „зло”. Според президента Буш, САЩ са си направили необходимите поуки от този удар и, „изпълнени от мъка и гняв”, са осъзнали в какво се състои тяхната мисия, както и, че е ударил часът тя да бъде изпълнена.

Разяснявайки природата на тази мисия и на конкретния момент, Буш „превантивно” уличи в лъжа онези, които по-късно лансираха тезата, че идеята за налагането на демокрацията в Ирак е била просто нескопосан и предприет със задна дата опит да се прикрие провала на опитите там да бъде открито оръжие за масово поразяване. Всъщност, истината е, че идеята за демократизацията присъстваше в доктрината Буш още от самото начало - нещо повече, тя бе фундамента и вдъхновяващия принцип на нейната концепция: „Разпространението на човешката свобода, това велико постижение на нашето време и голяма надежда на всички предишни епохи, днес зависи от нас. Нашият народ, сегашното поколение американци... ще обедини света в борбата за постигането на тази цел, за което ще са необходими цялата ни решителност и цялото ни мъжество”.

Вторият стълб, на който се крепи доктрината Буш, е новата концепция за тероризма, която, наред с „мисията на Америка” – възродена подобно на птицата Феникс от пепелищата на 11 септември, послужи като основание за интервенцията първоначално в Афганистан, а след това – и в Ирак. Дотогава се смяташе, че терористите са самотни фигури, борбата с които беше проблем предимно на криминално-правната система. Напук на тази трактовка, Буш лансира една радикално различна концепция, според която терористите следва да бъдат разглеждани като нередовни вооенни части на онези национални държави, които ги покровителстват и подкрепят. От тази предпоставка пък следваше, че терористичното нападение от 11 септември, по същество, представлява обявяване на война на Америка, затова и адекватният отговор трябваше да бъде даден не от полицията, юристите и съдиите, а от армията и флота.

Още тогава президентът Буш заяви: „Нашият враг е нелегалната мрежа на радикалните терористи и всяко правителство, което я подкрепя. Войната ни с терора започва с Ал Кайда, но не свършва с нея. Тя няма да свърши докато не бъдат открити, блокирани и унищожени всички действащи на планетата терористични групировки”.

По-нататък той декларира, че войната, която започваме, ще бъде „продължителна кампания, която няма да прилича на нито една от досега познатите ни войни. В нея ще бъдат осъществявани както открити и мощни атаки и сблъсъци, транслирани по телевизията, така и тайни операции, за които обществото няма да знае нищо, дори и ако приключат успешно. САЩ трябва да затворят каналите за финансиране на терористите, да ги насъскат едни срещу други и да ги преследват от държава в държава, докато не бъдат окончателно лишени от убежище и скривалища. Като в хода на тази кампания Америка ще преследва всяка държава, предоставяща подкрепа или убежище на терористите. „От днес – декларира Буш – всяка страна, която продължава да укрива или подкрепя терористите, ще бъде смятана от САЩ за враг”. Така президентът очерта третия стълб, на който се крепи неговата доктрина: решимостта за предприемане на превантивни действия срещу страните, подготвящи атаки срещу Америка. Но едва три месеца по-късно, в речта на Буш, произнесена в ООН на 23 януари 2002, тази идея бе формулирана достатъчно ясно: „Няма да чакам, наблюдавайки безучастно развитието на събитията и нарастващата опасност. Няма да стоя настрана, докато тази опасност се приближава. САЩ няма да позволят на най-опасните режими в света да ни заплашват с най-разрушителните оръжия на планетата”.

В случая обаче, е важно не само това, което беше казано, но и онова, което (за добро или лошо) не бе споменато от президента. Така, въпреки почти всеобщото убеждение, Буш не обяви, че възнамерява да действа едностранно, т.е. без да се съобразява с позицията на ООН или игнорирайки мненията на американските съюзници. Той не декларира и, че превантивните действия могат да се смятат за легитимни само в случай, че бъдат предприети при „непосредствено надвиснала” заплаха. Истината е, че Буш не използва тази дума и няколко месеца по-късно, когато, в следващото си изказване, посветено на новата доктрина, повтори същата теза: „Ако чакаме заплахите да се материализират напълно, ще изпуснем ценно време... Във войната с терора не може да бъде постигната победа, следвайки отбранителна тактика. Трябва да пренесем бойните действия на територията на противника, да провалим плановете му и пресечем най-сериозните заплахи, преди те да добият отчетливи очертания”.

Президентът обясни и, защо е толкова важно да се действа още сега. Проблемът бе, че стратегията, възприета от САЩ по отношение на Съветския съюз по време на студената война (която аз определям като „трета световна”) вече бе загубила своята ефективност в новата епоха и в един свят, „в който неуравновесени диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, могат почти открито да доставят това оръжие, включително и ракети, където си поискат, или пък тайно да снабдят с него своите съюзници-терористите”.

Поставяйки по този начин основите на новата американска политика в „Големия Близък изток”, президентът се сблъска с проблема, как тази политика може и следва да бъде приложена по отношение на конфликта между Израел и палестинците. През октомври 2001, само месец след 11 септември, Джордж Буш стана първия американски президент, открито подкрепил създаването на Палестинска държава, като единствения възможен път за решаване на конфликта. През юни 2002 обаче, той осъзна дълбокото противоречие между собствената си доктрина и подкрепата за бъдещата палестинска държава, която, както междувременно вече бе станало ясно, неизбежно би била управлявана от радикални лидери, като Ясер Арафат и неговите съратници. Затова Буш лансира редица допълнителни условия за своята, до този момент безусловна, подкрепа за формирането на палестинска държавност: „Днес палестинските власти поощряват тероризма, а не се борят с него. Това е съвършено неприемливо и САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. Това, допълни американския президент, изисква избирането на „нови лидери”, които да пристъпят към създаването на „съвършено нови политически и икономически институции, основаващи се на демокрацията и пазарната икономика, и предприемат реални мерки за борба с терора”.

И тъй като Буш призна, че палестинците са просто „пешки в близкоизточния конфликт” – очевидно, имайки предвид войната, която арабско-мюсюлманския свят водеше против Израел „в продължение на десетилетия” – той разпростря своите искания и върху цялата арабско-мюсюлманска общност: „Казах и преди, че в борбата с тероризма останалите държави могат да бъдат или само с нас, или само против нас. За да бъдат на страната на мира, те следва да предприемат конкретни действия. Всеки лидер, действително предан на каузата на мира, трябва веднъж завинаги да се откаже от всякакви подстрекателства към насилие в официалните медии и публично да осъди действията на терористите-самоубийци. Всяка държава, реално стремяща се към постигането на мир, следва да изгради прегради пред потоците от пари, оръжие и бойци, насочвани от терористичните групировки, борещи се за унищожаването на Израел, включително Хамас, Ислямски джихад, или Хизбула. Всяка държава, подкрепяща мира, трябва да блокира снабдяването на тези групировки от Иран и да се обяви против такива, подкрепящи тероризма държави, като Ирак. Що се отнася до Сирия, тя следва да избере правилната страна във войната с терора, като закрие лагерите за подготовка на терористи и изгони от територията си всички терористични организации”.

През последните месеци усилено се твърди за „смъртта на доктрината Буш”. Разбира се, подобни твърдения имаше и в миналото – още от времето, когато тази доктрина бе обявена за първи път, т.е от самото начало на онова, което аз самият упорито продължавам да определям като „четвърта световна война” (разбира се, ако приемем студената война за трета световна). Почти всички те идват от средите на „реалистите” и либералите-интернационалисти, принадлежащи към стария външнополитически истъблишмънт, и всички, ако използваме знаменития израз на Марк Твен (по повод слуховете за собствената му смърт) са „силно преувеличени”. Това обаче не смущава критиците и враговете на Буш, към които напоследък се присъединиха и редица консерватори-традиционалисти, изпитващи открай време сериозни съмнения по отношение на президентската доктрина.

Това, което е още по-учудващо обаче, е включването в редовете на критиците на Буш на голяма група мои доскорошни съратници-неоконсерватори, за които (както отбеляза наскоро един британски коментатор) имената на президента и на държавния секретар Кондолиза Райс са придобили почти ругателно значение. Именно те особено активно лансират тезата за смъртта на доктрината Буш. Доколко това е вярно обаче?

Истината е, че през последните пет години доктрината Буш бе интерпретирана по толкова превратен начин, че отговор на горния въпрос не може да бъде даден без предварително да поясним, какво всъщност включва (и, съответно, не включва) тя. А най-добрият начин да го направим е да се върнем към прословутата реч, в която бе формулирана и въпросната доктрина – т.е. към обръщението на американския президент пред обединената сесия на Конгреса от 20 септември 2001.

Анализирайки тази реч, непосредствено след произнасянето и, аз самият стигнах до извода, че новата доктрина се базира на три основни стълба. Първият е категоричния отказ от релативизма (даващ възможност един и същи човек да бъде едновременно терорист за едни и борец за свобода – за други), който дотогава доминираше в дискусиите за тероризма, и основаващата се на него решимост при оценката на колосалните загуби, понесени от Америка на 11 септември, да се използват такива недвусмислени морални категории като „прав” и „виновен”, или „добро” и „зло”. Според президента Буш, САЩ са си направили необходимите поуки от този удар и, „изпълнени от мъка и гняв”, са осъзнали в какво се състои тяхната мисия, както и, че е ударил часът тя да бъде изпълнена.

Разяснявайки природата на тази мисия и на конкретния момент, Буш „превантивно” уличи в лъжа онези, които по-късно лансираха тезата, че идеята за налагането на демокрацията в Ирак е била просто нескопосан и предприет със задна дата опит да се прикрие провала на опитите там да бъде открито оръжие за масово поразяване. Всъщност, истината е, че идеята за демократизацията присъстваше в доктрината Буш още от самото начало - нещо повече, тя бе фундамента и вдъхновяващия принцип на нейната концепция: „Разпространението на човешката свобода, това велико постижение на нашето време и голяма надежда на всички предишни епохи, днес зависи от нас. Нашият народ, сегашното поколение американци... ще обедини света в борбата за постигането на тази цел, за което ще са необходими цялата ни решителност и цялото ни мъжество”.

Вторият стълб, на който се крепи доктрината Буш, е новата концепция за тероризма, която, наред с „мисията на Америка” – възродена подобно на птицата Феникс от пепелищата на 11 септември, послужи като основание за интервенцията първоначално в Афганистан, а след това – и в Ирак. Дотогава се смяташе, че терористите са самотни фигури, борбата с които беше проблем предимно на криминално-правната система. Напук на тази трактовка, Буш лансира една радикално различна концепция, според която терористите следва да бъдат разглеждани като нередовни вооенни части на онези национални държави, които ги покровителстват и подкрепят. От тази предпоставка пък следваше, че терористичното нападение от 11 септември, по същество, представлява обявяване на война на Америка, затова и адекватният отговор трябваше да бъде даден не от полицията, юристите и съдиите, а от армията и флота.

Още тогава президентът Буш заяви: „Нашият враг е нелегалната мрежа на радикалните терористи и всяко правителство, което я подкрепя. Войната ни с терора започва с Ал Кайда, но не свършва с нея. Тя няма да свърши докато не бъдат открити, блокирани и унищожени всички действащи на планетата терористични групировки”.

По-нататък той декларира, че войната, която започваме, ще бъде „продължителна кампания, която няма да прилича на нито една от досега познатите ни войни. В нея ще бъдат осъществявани както открити и мощни атаки и сблъсъци, транслирани по телевизията, така и тайни операции, за които обществото няма да знае нищо, дори и ако приключат успешно. САЩ трябва да затворят каналите за финансиране на терористите, да ги насъскат едни срещу други и да ги преследват от държава в държава, докато не бъдат окончателно лишени от убежище и скривалища. Като в хода на тази кампания Америка ще преследва всяка държава, предоставяща подкрепа или убежище на терористите. „От днес – декларира Буш – всяка страна, която продължава да укрива или подкрепя терористите, ще бъде смятана от САЩ за враг”. Така президентът очерта третия стълб, на който се крепи неговата доктрина: решимостта за предприемане на превантивни действия срещу страните, подготвящи атаки срещу Америка. Но едва три месеца по-късно, в речта на Буш, произнесена в ООН на 23 януари 2002, тази идея бе формулирана достатъчно ясно: „Няма да чакам, наблюдавайки безучастно развитието на събитията и нарастващата опасност. Няма да стоя настрана, докато тази опасност се приближава. САЩ няма да позволят на най-опасните режими в света да ни заплашват с най-разрушителните оръжия на планетата”.

В случая обаче, е важно не само това, което беше казано, но и онова, което (за добро или лошо) не бе споменато от президента. Така, въпреки почти всеобщото убеждение, Буш не обяви, че възнамерява да действа едностранно, т.е. без да се съобразява с позицията на ООН или игнорирайки мненията на американските съюзници. Той не декларира и, че превантивните действия могат да се смятат за легитимни само в случай, че бъдат предприети при „непосредствено надвиснала” заплаха. Истината е, че Буш не използва тази дума и няколко месеца по-късно, когато, в следващото си изказване, посветено на новата доктрина, повтори същата теза: „Ако чакаме заплахите да се материализират напълно, ще изпуснем ценно време... Във войната с терора не може да бъде постигната победа, следвайки отбранителна тактика. Трябва да пренесем бойните действия на територията на противника, да провалим плановете му и пресечем най-сериозните заплахи, преди те да добият отчетливи очертания”.

Президентът обясни и, защо е толкова важно да се действа още сега. Проблемът бе, че стратегията, възприета от САЩ по отношение на Съветския съюз по време на студената война (която аз определям като „трета световна”) вече бе загубила своята ефективност в новата епоха и в един свят, „в който неуравновесени диктатори, разполагащи с оръжия за масово поразяване, могат почти открито да доставят това оръжие, включително и ракети, където си поискат, или пък тайно да снабдят с него своите съюзници-терористите”.

Поставяйки по този начин основите на новата американска политика в „Големия Близък изток”, президентът се сблъска с проблема, как тази политика може и следва да бъде приложена по отношение на конфликта между Израел и палестинците. През октомври 2001, само месец след 11 септември, Джордж Буш стана първия американски президент, открито подкрепил създаването на Палестинска държава, като единствения възможен път за решаване на конфликта. През юни 2002 обаче, той осъзна дълбокото противоречие между собствената си доктрина и подкрепата за бъдещата палестинска държава, която, както междувременно вече бе станало ясно, неизбежно би била управлявана от радикални лидери, като Ясер Арафат и неговите съратници. Затова Буш лансира редица допълнителни условия за своята, до този момент безусловна, подкрепа за формирането на палестинска държавност: „Днес палестинските власти поощряват тероризма, а не се борят с него. Това е съвършено неприемливо и САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. Това, допълни американския президент, изисква избирането на „нови лидери”, които да пристъпят към създаването на „съвършено нови политически и икономически институции, основаващи се на демокрацията и пазарната икономика, и предприемат реални мерки за борба с терора”.

И тъй като Буш призна, че палестинците са просто „пешки в близкоизточния конфликт” – очевидно, имайки предвид войната, която арабско-мюсюлманския свят водеше против Израел „в продължение на десетилетия” – той разпростря своите искания и върху цялата арабско-мюсюлманска общност: „Казах и преди, че в борбата с тероризма останалите държави могат да бъдат или само с нас, или само против нас. За да бъдат на страната на мира, те следва да предприемат конкретни действия. Всеки лидер, действително предан на каузата на мира, трябва веднъж завинаги да се откаже от всякакви подстрекателства към насилие в официалните медии и публично да осъди действията на терористите-самоубийци. Всяка държава, реално стремяща се към постигането на мир, следва да изгради прегради пред потоците от пари, оръжие и бойци, насочвани от терористичните групировки, борещи се за унищожаването на Израел, включително Хамас, Ислямски джихад, или Хизбула. Всяка държава, подкрепяща мира, трябва да блокира снабдяването на тези групировки от Иран и да се обяви против такива, подкрепящи тероризма държави, като Ирак. Що се отнася до Сирия, тя следва да избере правилната страна във войната с терора, като закрие лагерите за подготовка на терористи и изгони от територията си всички терористични организации”.

Страница 2

Формулирайки достатъчно ясно тези важни условия, Буш отстрани противоречията между осъществяването на войната с терора в „Големия Близък изток” и подкрепата за създаването на ръководена от радикални елементи и хора, свързани с тероризма, Палестинска държава в региона. Така, след ликвидирането на въпросните противоречия и отстраняването на обусловената от тях неустойчивост чрез добавянето на още един – четвърти стълб в основата и, доктрината Буш придоби необходимата твърдост, логическа последователност и завършеност.

Ако анализираме следващите речи на президента, както и заявленията му на различни пресконференции и други официални мероприятия, ще ни стане ясно, че няма никакви признаци за това, че днес Джордж Буш-младши се придържа по-малко, отколкото в началото, към четирите основни постулати на собствената си доктрина.

Илюстрация за това е речта на президента, произнесена при встъпването му в неговия втори мандат на 23 януари 2005, в която той (напук на прогнозите на повечето анализатори, че вероятно ще отстъпи от тях) демонстративно потвърди верността към принципите на доктрината, носеща неговото име, при това още по красноречиво, твърдо и недвусмислено, отколкото в предишните си изказвания.

За отказа от моралния релативизъм: „Ще продължим настойчиво да разясняваме, пред какъв избор са изправени всички държави и техните политици – това е моралният избор между потисничеството, което винаги е несправедливо, и свободата, която е винаги права, защото тя е вечната надежда на човечеството”.

За новата концепция за тероризма и политическите причини за атаката от 11 септември: „Америка осъзна своята уязвимост и видя нейните най-дълбоки корени. Докато цели региони на планетата остават под гнета на тиранични режими, изповядващи ненавист и оправдаващи убийствата – насилието непрекъснато ще нараства, придобивайки все по-разрушителна сила, то ще преодолява и най-защитените граници, превръщайки се в смъртоносна заплаха”.

За разпространението на демокрацията и реакцията срещу тероризма: „В историята има само една сила, която може да сломи проявите на ненавист и злоба, да разобличи претенциите на тираните и да възнагради надеждите на достойните и толерантните и тази сила е човешката свобода. Жизнените интереси на Америка и нашата вяра днес се свеждат до едно нещо – борбата за свобода. Затова политиката на САЩ трябва да подкрепя демократичните движения и институции във всяка страна и във всяка култура”.

За характера и продължителността на войната, която бе обявена на Америка на 11 септември и за значението на победата в нея: „Това не е цел, която може да се постигне само със силата на оръжието, макар че ние действително ще защитаваме с оръжие и себе си, и своите приятели, ако възникне необходимост. Великата цел да се сложи край на тиранията е постижима само ако за това се концентрират усилията на цели поколения”.

За решимостта да се прибегне към превантивни действия: „Най-големият ми дълг е да защитя тази държава и този народ срещу възможни нападения и очертаващи се заплахи”.

Цитираните пасажи от различни изказвания на президента са убедителен отговор на твърденията, че Буш е готов да са откаже от първите три стълба на своята доктрина. Как стои въпросът с четвъртия? Тъй като речта на президента при поемането на втория му мандат бе формулирана в най-абстрактни категории, в нея въобще не се споменаваха Израел и палестинците (впрочем там не бяха споменати и Ирак и Афганистан). Но само две седмици преди да я произнесе, Буш вече бе дал да се разбере, че и четвъртият стълб в доктрината му също твърдо стои на мястото си. Това той направи по време на предизборното си посещение в Канада, където отново декларира, че подкрепата за създаването на Палестинска държава е възможна, само след като палестинците се откажат от терора и стартират демократични реформи: „Постигането на мира в Светите земи не опира до оказването на натиск върху едната или другата страна по въпроса за конфигурацията на границата или кибуците на еврейските заселници. Подобен подход вече бе използван в миналото и не доведе до успех. Когато преговаряме за мир, трябва да сме наясно със същността на проблема и това е необходимостта от изграждането на демокрация в Палестина”.

Днес, през 2006, вече е очевидно, че президентът не е пропуснал нито една възможност да потвърди недвусмислено привързаността си към доктрината, носеща неговото име. В такъв случай, на какво се опират безбройните критики към Буш, че дори и самият той вече не вярва в правилността и жизнеспособността на своята доктрина?

Ярък пример за подобна критика е получилата широк резонанс редакционна статия на списание Time , „Краят на каубойската дипломация” (от 17 юни 2006), в която се твърди, че първият показател за промените, уж станали в ума и сърцето на Буш, е „смекчаването на тона” в неговите последни изказвания. Като доказателство се посочва съвместната пресконференция на президента с британския премиер Блеър, по време на която „Буш се отказа от реториката в стил Дивия Запад относно необходимостта враговете на Америка да бъдат заловени „живи или мъртви”, признавайки, че в някои части на света те са били неправилно изтълкувани”. Не по-малко показателна, според списанието, е „реакцията на президента на проведените от Северна Корея ядрени изпитания. Според старата доктрина Буш, предизвикателното поведение на диктатори като Ким Чен Ир напълно заслужават да бъдат наказани с ответни наказателни мерки от Америка, или поне с една по-рязка реторика. Вместо това, Белият дом се задоволи със заявление за необходимостта от „многостранен подход към проблема”. След това Т ime цитира известен експерт от Принстън, обясняващ тази предполагаема промяна с „краха на доктрината Буш”.

Проблемът на този и други подобни анализи е, че те се базират на фалшивата предпоставка за доктрината Буш и нейния автор. Тук още веднъж ще повторя, че „едностранната визия за американската сила и формите на използването и”, която въпросните анализи определят като „крайъгълния камък” на доктрината, всъщност въобще не присъстват в нея. Нито в една реч, в която се излагат идеите на президента по този въпрос, нито пряко, нито косвено, не се говори, че доктрината предписва да се действа едностранно или, че забранява на Америка да си търси съюзници в борбата с терора. Още по-малко оправдано е твърдението на Time , „че САЩ могат да провеждат толкова амбициозна стратегия, като прекрояването на Близкия изток... без каквото и да било международно легитимиране и сътрудничество с останалите страни, които биха я подкрепили”.

На практика, нещата стоят другояче. Ще цитирам предишната Стратегия за националната сигурност на САЩ от 2002, в която може да се види по-нататъшното задълбочаване на постановките, лансирани в речите на президента след 11 септември: „Ние се ръководим и от убеждението, че нито една държава не може да изгради сама един по-сигурен и по-благоустроен свят. Съюзите и международните институции могат да умножат силите на държавите, привързани към свободата. САЩ са привърженици на тясното сътрудничество с подобни устойчиви и авторитетни институции, като ООН, Световната търговска организация (СТО), Организацията на американскитя държави (ОАД) и НАТО, също както и с други дълговременни съюзи и алианси. Новите коалиции на хората с добра воля ще поправят недостатъците на съществуващите международни институции. Във всеки случай, трябва много сериозно да се отнасяме към международните си задължения. Държавата не бива да ги поема само символично, разчитайки единствено на възможните изгоди, без да възнамерява строго да следва техните дух и форма”.

И отново:

„САЩ няма да могат да постигнат някакви що-годе сериозни промени към по-добро в света без тясното сътрудничество със своите съюзници и приятели в Канада и Европа. В същото време Старият континент е люлка и база на двете най-мощни и влиятелни международни институции в света: НАТО, която от основаването си бе опора на трансатлантическата и вътрешноевропейската сигурност, и Европейския съюз (ЕС) - нашият незаменим външнотърговски партньор”.

Така беше още в началото, когато, според критиците на Буш, „каубойската дипломация” бе в разгара си, така бе две години по-късно, през януари 2004, президентът заяви в годишното обръщение към Конгреса и нацията, че: „Когато дискутираме нещо вътре в страната, не можем да игнорираме жизнено важния принос за каузата на мира на нашите международни партньори или пък да недооценяваме понесените от тях жертви. От самото начало Америка се стремеше да получи международна подкрепа за своите операции в Афганистан и Ирак и ние действително я получихме”.

Същите идеи бяха изказани от Буш и година по-късно, при встъпването му във втория президентски мандат: „Всички съюзници на САЩ могат да са уверени, че ние ценим приятелството им, разчитаме на техните съвети и зависим от помощта им”. В същото време обаче, той предупреди, че: „Нека не забравяме, че има определена разлика: едно е да оглавиш коалиция от много държави и съвсем друго – да отстъпиш пред възраженията на няколко страни. Американците никога няма да искат разрешение за да защитят сигурността на страната си”.

В един по-здрав политически климат подобно предупреждение би било възприето като нещо нормално. Защото, кой би могъл сериозно да вярва, че някоя държава, още повече толкова могъща като САЩ, може да предаде на други страни, действащи по своя инициатива или с мандат на ООН, правото да решават, какво тя самата следва да направи (или да не направи) за да гарантира собствената си сигурност? В конкретния случай, това би означавало да се отстъпи пред желанията на Франция и Германия и пред Съвета за сигурност на ООН. Повтарям: безумието на подобен курс би било очевидно при един по-здравословен политически климат. Но, след като споменатата по-горе редакционна статия на Time , показва, че това всъщност съвсем не е чак толкова очевидно, ето как коментира този въпрос Питър Уенър от президентската администрация: „Дали страната ни може да си позволи да бъде парализирана, ако не получи подкрепа от Съвета за сигурност? Колко държави трябва да подкрепят една или друга акция на Америка, за да се сметне тя за достатъчно оправдана и легитимна? Десет? Петнайсет? Или пък сто и петдесет? И какво ще стане, ако някоя държава – възможно, водена от нечисти помисли, ако не и от чисто корупционни мотиви, прави всичко възможно за да не допусне осъществяването на въпросната акция?”. Добри въпроси, особено първият и последният. Ще рискувам да изразя убеждението си, че обвинението в „едностранни действия” (както и съпътстващото го обвинение в „стремеж към разпалване на война”), всъщност прикрива опитите на едни или други държави (в конкретния случай Франция и Германия и тяхното лоби в самите САЩ) да вържат ръцете и краката на американския Гъливер. Всъщност, Буш трудно може да бъде заподозрян в „стремеж към разпалване на война” и готовност „да използва въоръжена сила при първия удобен случай”, след като изгуби цели осем месеца в дипломатически маневри с надеждата да получи одобрение за възможното използване на сила срещу Саддам Хюсеин и след като нееднократно се обръщаше към Съвета за сигурност с молба да реагира на наглото пренебрежение, с което иракският тиранин отказваше да изпълни неговите собствени резолюции. Едва след като безсмислието на тези молби стана съвършено очевидно, Буш реши да прибегне до военната сила. Макар че дори и тогава, той не действаше едностранно: освен Великобритания, към „коалицията на добра воля” се присъединиха още 49 държави. С две думи, фактът, че впоследствие президентът многократно споменаваше за необходимостта от дипломатичен подход и многостранни преговори, няма никакво отношение към въпроса, дали доктрината Буш действително е вече мъртва, тъй като в нея още от самото начало не се отхвърляше нито дипломацията, нито многостранното сътрудничество. Що се отнася до ядрените амбиции на Северна Корея и Иран, в тези случаи американската администрация избра за свой основен инструмент (отново без все още да е ясно за добро, или за лошо, но във всеки случай още по време на т.нар. „каубойски период” на Буш) многостранните дипломатически усилия.

За разлика от необосновано приписваният на американския президент принципиален „унилатерализъм” (т.е. едностранен подход в международните отношения – б.р.) , правото на превантивен удар е съвсем реален, а не митичен, „крайъгълен камък” на доктрината Буш. Това право, според анализаторите на Time , е било дискредитирано от „действията на САЩ в Ирак”, които са се оказали „не само първата, но и последната лаборатория на превантивната война”. Дали е така, или не, ще стане ясно през следващите две години (т.е. 2007 и 2008), но днес липсваят всякакви признаци, че президентът Буш е променил мнението си за превантивните действия като последен ресурс за предотвратяване на очертаващата се заплаха. Ако той действително се е отказал от тази си идея, защо така упорито отказва да го признае по отношение на Иран например, заявявайки, че спрямо тази страна „всички възможности за действие остават открити”?

Страница 3

По същия начин стоят нещата и с третия стълб на доктрината Буш (т.е. онзи, който аз самият по-горе определих като „първи”). Според противниците на президента, „целта да бъде разпространена демокрацията, като средство за защита от тероризма”, също е била ерозирана, макар и не толкова от развоя на събитията в Ирак, колкото от „сложността на международната обстановка”. В резултат, уж се е очертало „очевидно отслабване в привързаността на американската администрация към идеалите на свободата и съответния план за действие”. Като пример, списание Time дава неспособността на Белия дом да окаже необходимия натиск върху Египет, Русия и Китай за укрепването на демократичните институции в тези страни, както и факта, че редица избори, спонсорирани от Вашингтон „доведоха на власт правителства, които повече, а не по-малко, съчувстват на екстремизма”.

Каквото и да ни демонстрират цитираните по-горе конкретни случаи, трудно е да се повярва, че Буш действително е загубил вяра в тези идеали и е готов да отстъпи от тях, имайки предвид колко убедително декларира при поемането на втория си мандат, преди почти две години, че: „В сферата на външната политика страната ни преследва дългосрочна историческа цел: ние се стремим да сложим края на тиранията в света. Мнозина се отнасят скептично към тази цел, определяйки я като неосъществима и идеалистична. На практика обаче, от постигането и зависи бъдещето на Америка. На 11 септември разбрахме, че проблемите, появили се в една зле функционираща и репресивна държава, разположена на седем хиляди мили от САЩ, могат да донесат в страната ни смърт и разрушение. Диктатурите приютяват терористите, подхранват омразата и радикализма и се стремят към притежаването на оръжия за масово поразяване. Демокрацията обаче, позволява тази омраза да бъде заменена от надеждата, уважението към правата на гражданите и съседите и дава възможност все нови и нови хора да се присъединят към борбата с тероризма”.

Всичко това отново ни връща към четвъртия стълб на доктрината Буш и нейната визия, че конфликтът между Израел и палестинците се вписва в по-широката картина на войната с ислямисткия тероризъм. Противниците на президента виждат в уж промененото отношение на Буш към този проблем едва ли не основното доказателство за „очевидното отслабване на привързаността на администрацията към идеалите на свободата и плановете за нейното налагане”. Има се предвид, че Буш реагира на победата на Хамас (групировка, която САЩ причисляват към терористичните организации), с въвеждането на „международна забрана за оказване на помощ на демократично избраното палестинско правителство”. Всъщност, това говори по-скоро за обратното – т.е., Буш остава верен на обещанието си, че „САЩ няма да подкрепят създаването на Палестинска държава, докато нейните лидери не започнат реална борба с терористите и не ликвидират тяхната инфраструктура”. То доказва също, неверността на твърдението, че президентът „опростенчески” тълкува изборите като алфа и омега на демократизацията и уж смята, че партията, удържала победа на свободно проведени избори, даже и само заради това може да претендира за американска подкрепа, пък дори и ако е свързана с тероризма. Както отбеляза самият Буш в обръщението си към Конгреса и американската нация през 2006: „Единственият начин да бъдат разгромени терористите е да бъде ерозиран техният мракобеснически мироглед, основан на омразата и страха, предлагайки като привлекателна алтернатива политическата свобода и мирната еволюция. Затова САЩ подкрепят демократичните реформи в целия Голям Близък изток. В това отношение изборите са от жизнено значение, но те са само началото. Изграждането на демокрацията изисква уважаване на закона, защита на малцинствата и силни, отговорни институции, по-устойчиви и дълготрайни, отколкото избирателната комисия, успяла да проведе само едни избори”.

В статията си „Краят на революцията на Буш”, публикувана в списание Foreign Affairs през август 2006, Филип Гордън от Института Брукинг поне признава, че „президентът и по-голямата част от екипа му все още се придържат към основните постановки на доктрината Буш”. Гордън обаче (както може и да се очаква от представител на стария външнополитически истъблишмънт на Америка, публикувал статията си в списание, което е традиционния орган на Съвета по външна политика), твърди, че „бюджетните, политическите и дипломатическите реалности, които първият екип на Буш се опитваше да игнорира, вече оказват своето влияние”. В резултат от което, според него, настъпва „краят на революцията на Буш”, и „връщане към реализма”, към което същият този стар външнополитически истъблишмънт призоваваше през всичките години след 11 септември.

Опитвайки се да докаже твърдението си, Гордън изрежда всички т.нар. „провали”, породени от стремежа на Буш „да промени външната политика на САЩ”: неуспехът в Ирак, „спадът на легитимността и популярността на Съединените щати в чужбина” и все по-ниската политическа подкрепа в самата Америка. Той смята, че сблъсквайки се с всички тези проблеми, Буш просто не е имал никакъв друг избор, освен да възприеме един много по-умерен тон и стил и да се върне („по-добре късно, отколкото никога”) към традиционната дипломация, към която в миналото не криеше презрението си. Според Гордън, пример за този “нов стар подход” е позицията на американската администрация по проблемите със Северна Корея и Иран. За разлика от почти всичките си колеги от външнополитическия истъблишмънт, които предпочитат просто да игнорират успехите, постигнати, прилагайки доктрината Буш, той признава някои от тях, включително “успешното провеждане на изборите в Ирак и Афганистан, революцията в Ливан и последвалото изтегляне на сирийските войски от страната, ядреното разоръжаване на Либия и стъпките към демократизация в останалите региони на планетата”. В същото време обаче, Гордън не крие опасенията си, че тези успехи “могат да вдъхнат нови сили в идеята, че САЩ действително могат да променят света, предоставяйки още аргументи на онези, които вярват, че Буш не бива да се колебае в налагането на своята доктрина”.

С други думи, излиза, че е по-добре САЩ да претърпят поражение, отколкото доктрината Буш отново да възкръсне за да постигне амбициозната си цел – да направи Близкия изток безопасен за Америка, като го накара да приеме демокрацията.

Към малко по-различни позиции се придържат Чарлз Купчан и Рей Текей, които също са тясно свързани със Съвета по външна политика и с някои други бастиони на стария външнополитически истъблишмънт на Америка.. Според тях, доктрината Буш, макар и намираща се “на смъртно легло”, все още разполага с достатъчно енергия за да поеме отговорността за войната, избухнала през лятото на 2006 между Израел и ислямистите от Хамас и Хизбула. Като истински либерали-интернационалисти, Купчън и Текей все пак са принудени да признаят, че администрацията на Буш, вероятно, действително се е ръководела от искрени и добри намерения, опитвайки се да постигне “умиротворяване на Близкия изток, посредством икономическата и политическа либерализация на региона”. Те обаче са убедени, че “нейните идеологически амбиции и политическа некомпетентност са довели до възпламеняването на Близкия изток”. Ако Буш “не се бе отказал от дипломатическите усилия в духа на Клинтън” и ако неговата администрация активно се бе заела с “мирния процес”, тя щеше “да даде възможност крехките кълнове на помирението, поддържащи нестабилния мир в този взривоопасен регион, да укрепнат”.

Подобна критика звучи странно имайки предвид, че за всички (освен за споменатите по-горе представители на традиционния външнополитически истъблишмънт) е ясно, колко струваха въпросните “кълнове на помирението” и до какво доведе “мирният процес” – не до мир между Израел и палестинците (пък макар и нестабилен), а до продължаващ вече доста години палестински терор и, в крайна сметка, до т.нар. втора интифада. Нещо повече, както посочва Джейкъб Вайсбърг в статията си “Не стоварвайте всичко върху Буш”, администрацията на президента “не е пропуснала нито една реално съществуваща възможност за постигането на мирно урегулиране”. Според Вайсбърг, “ако САЩ се бяха придържали към по-малко конфронтационна реторика, а Кондолиза Райс се бе заела с т.нар. “совалкова дипломация” а'ла Кисинджър, това не би довело до по-добри резултати”, отколкото провежданата от Буш политика на отказ от преговори с т.нар. “държави-парии” (като Палестинската автономия, Сирия, или Иран), които бяха истинските виновници за провокирането на войната между Израел и ислямските фашисти от Хамас и Хизбула”.

Трудно може да се разбере, как желанието Америка да претърпи поражение е могло да възникне в главата и сърцето на такъв известен консерватор-традиционалист, като Джордж Уил (макар че едва ли е странно, че към същата позиция се придържат редица “палеоконсерватори”, като Патрик Бюкенън например). Според Уил, американската администрация “днес получава урок, който всеки истински консерватор би трябвало да усвои още преди да постъпи на държавна служба, и той е свързан с осъзнаването на ограничените възможности на силата да подчини неорганизирания свят”. В същото време, той се опасява, че доктрината Буш е запазила достатъчно жизнена енергия за да продължи да тласка Америка в погрешната посока. . Затова Уил, напук на „общото мнение”, не вижда във възхода на Кондолиза Райс, един от главните индикатори за отстъплението на сегашната администрация от доктрината Буш. Напротив, той критикува самата Райс, че сляпо следва тази доктрина, защото това е довело да сегашния хаос в Близкия изток и, че се самозаблуждава, разчитайки, че демократизацията може да се използва като универсално лекарство срещу отровата на тероризма.

В това отношение позицията на Уил опасно се сближава с тази на политици като Брент Скаукрофт, бившият съветник по националната сигурност на президента Буш-старши (който е убеден противник на Израел). Преди няколко месеца, спорейки с някогашното си протеже Кондолиза Райс, Скаукрофт направи язвително сравнение между хаоса, създаден от нейния сегашен шеф – президента Буш-младши, и петдесетте години мир, осигурени на Америка от предишната дипломация. Макар че лично аз силно се съмнявам, дали Джордж Уил би определил като „мирен” един период, ознаменуван, като минимум, поне от двайсетина войни, той, въпреки това, също оспорва тезата на Райс, че „стабилността” в Близкия изток през всичките тези години е била „фалшива”. Що се отнася до демократизацията, то и по този въпрос позицията на Уил е сходна с тази на Скаукрофт, според който „не е възможно с едно движение да бъдат зачеркнати хиляди години история”. Затова бих отговорил на Уил, по същия начин, по който навремето отговорих и на Скаукрофт: „Деспотичните режими в региона не са създадени нито от Аллах, нито от неговия пророк Мохамед. Всички те бяха създадени след Първата световна война, т.е. преди по-малко от век, от Великобритания и Франция. И отчитайки този факт, не виждам нищо утопично в идеята, че подобни режими са като растения с плитки корени, посадени при това от две външни сили и могат да да бъдат ликвидирани с помощта на друга западна сила, която да ги замени с държави, притежаващи по-ефективна политическа система. И тъкмо това се случва пред очите ни в Ирак”.

Очевидно е обаче, че подобен отговор не би убедил Уйлям Бъкли-младши - друг виден консерватор-традиционалист, който след доста дълги колебания също реши да скъса решително с доктрината Буш. А причината да мисля така е, че в основата на това решение не е толкова конфликтът между „политическия ригоризъм” на президента и добрите стари консервативни принципи, а фактът, че самият Бъкли в крайна сметка е стигнал до извода, че доктрината Буш не е могла да издържи изпитанието на иракската война.. Разбира се, то се дължи и на други предполагаеми провали, оттоворността за които, според него, също пада върху тази доктрина. Бъкли освен това подчертава пагубната (и уж противоречаща на консервативните идеали) роля, която е изиграл във формирането на политиката на сегашния президент евангелизмът с неговите „универсалистки претенции”. Все пак, струва ми се, че ако нещата в Ирак се бяха развили по друг начин, Бъкли едва ли би твърдял, че доктрината Буш се е провалила и на всички други „фронтове”.

Аз самият съм силно озадачен от широко разпространената представа, че доктрината Буш „без съмнение не издържа иракското изпитание”. В края на краищата, Ирак беше освободен от властта на един от най-зловещите тирани в Близкия изток, в страната на три пъти бяха проведени избори, бе създадена и приета една съвсем прилична конституция. Освен това, днес иракчаните разполагат със свобода, за каквато преди не можеха и да мечтаят. Защо всичко това следва да се определя като провал и поражение? По каква странна логика ни се предлага да смятаме за провал обстоятелството, че силите, противопоставящи се на демокрацията, се сражават с нея на живот и смърт?

Разбира се, по-логично би било ужасяващото насилие в Ирак, което вършат терористите от т.нар. сили за съпротива, да се тълкува по тъкмо противоположния начин: в смисъл, че то е следствие от прекалено силния тласък по посока към демократизация на страната. Ако всички елементи от тази взривоопасна смес, включваща безмилостни сунити-баасисти и отмъстителни командоси-шиити, заедно с техните съюзници в иракското правителство, смятат, че демократизацията вече се е провалила, защо продължават да водят толкова кървава и ожесточена кампания срещу нея? И, ако демократизацията в Ирак не заплашва останалите деспотични режими в региона, защо те продължават да изпращат там джихадисти и да оказват материална подкрепа на „въстаниците”?

Може би сектантите-убийци и техните чуждестранни покровители се опитват не толкова да унищожат самия демократичен проект, колкото да попречат на създаването на един нов Ирак, обединен в рамката на гъвкавата федерална система, предвидена в приетата през миналата година конституция? Може би сунитската „съпротива” не иска да допусне шиитското мнозинство да получи политическа доминация? А може би шиитската милиция е по-загрижена да отмъсти за неотдавнашните зверства на терористите-сунити (без да споменавам жестокото потисничество, на което бе подложена тази общност по времето на Саддам Хюсеин)? Може би всичко това ще доведе до разпадането на страната на три отделни образувания, с напълно независим Кюрдистан на север, сунитска държава в Багдад и околностите му и шиитска – в южните части на Ирак?

Израелският политически анализатор Шломо Авиери и някогашният посланик на Клинтън в Хърватска Питър Гълбрайт, отдавна твърдят, че подобен изход е най-доброто, на което би могло да се разчита, както и, че при всички случаи представата за Ирак, обединен под егидата на демократичната система, е просто мираж. От подобен мрачен анализ следва, че САЩ биха постъпили по-умно, ако бяха се отказали окончателно от доктрината Буш, примирявайки се с разделянето на страната, като по-добрата алтернатива, в сравнение с пълния хаос и пълномащабната гражданска война.

Тази позиция (чиито последен вариант, лансиран от Гълбрайт, беше одобрен като „втория най-приемлив” от редица разочаровали се от Буш неоконсерватори, начело с Дейвид Фрум) крие в себе си всички онези капани, които са характерни за всеки „реалистичен” вариант, признаващ необходимостта да се примирим с безнадеждната ситуация, създала се в Ирак. Но, както се случва на практика и с други, на пръв поглед „трезви и реалистични” подходи, осъществяването му би довело само до появата на нови, неразрешими проблеми. А още по-лошото е, че неговата осъществимост зависи от отказа да се реализират другите възможности, имащи шанс да се материализират, благодарение стремежа на обикновените иракчани за нещо друго и много по-добро. Съвсем наскоро можахме да видим поредната ярка проява на тези стремежи в тълпите от милиони иракчани, дошли да гласуват, напук на всички опасности. Сега, поради факта, че противниците на въпросните стремежи вътре в Ирак, както и чуждестранните им покровители, водят битка на живот и смърт за да не им дадат никакъв шанс, някои се опитват да ни внушат, че Америка няма защо да подкрепя една изгубена кауза. В тази връзка си струва да си припомним, как навремето и Джордж Буш-старши призова иракските шиити да възстанат срещу Саддам Хюсеин в края на Първата война в Залива, но след това предпочете да не се намесва, докато хиляди бунтовници бяха ликвидирани от безмилостния иракски деспот, оставен на власт от същите тези американски „реалисти”.

Страница 4

Отчитайки, че сред импулсите за формулирането на доктрината Буш, не на последно място, бе и отказът от „реализма” на Буш-старши (който на практика се оказа съвършено нереалистичен), можем да предположим, че сегашният президент едва ли е склонен да наруши обещанията, които той самият даде на иракския народ. И тъй като мнозинството граждани на тази страна (и сунити, и шиити) отлично разбират, че животът им буквално зависи от това, дали новата система ще заработи, те са силно заинтересовани от пълното поражение на силите на злото, пречещи им да изградят достоен живот за себе си и своите деца.

За разлика от Уил или Бъкли, моите съмишленици-неоконсерватори (с известни изключения, като например Дейвид Фрум) все още възлагат големи надежди на доктрината Буш. Мнозина от тях обаче (като броят им постоянно нараства) също са склонни да мислят, че тази доктрина може да бъде провалена – и то не от суровите реалности в Близкия изток, нито от вътрешните и концептуални противоречия, не дори и от многобройните и врагове в страната и чужбина, а по-скоро от това, че самият президент Буш може да се откаже от нея, виждайки колко трудно върви практическата и реализация. Предлагайки използването на все по-агресивни и силнодействащи средства, неоконсерваторите-максималисти все повече се откъсват от консервативната общност на Америка и от тях се отричат дори доскорошните им приятели и съратници, като Джордж Уил например. Днес той е склонен да мисли, че неоконсерватизмът е „своеобразен радикализъм, носещ скандално неточно название”.

Уил критикува особено яростно лансираната през юли 2006 от редактора на Weekly Standard Уйлям Кристъл теза за необходимостта от незабавна военна акция срещу Иран. Редица видни американски неоконсерватори, включително Майкъл Ледийн от American Enterprise Institute , по ред съображения, се обявяват против подобен курс към конфронтация с Техеран не по-малко твърдо, отколкото и самият Уил. Те обаче не са съгласни с него (още повече, че в това отношение той плътно стои на позициите на стария външнополитически истъблишмънт), че трябва просто да се примирим с факта, че иранците ще разполагат с ядрено оръжие. В тази връзка, Ели Лейк отбелязва, че: „Мнозина от нас дълго хранеха надеждата, че подкрепата за иранската опозиция, може да бъде алтернатива на войната с Иран и затова бяха силно смутени от убедителните аргументи, че евентуални бомбардировки на иранските ядрени обекти, биха обезсмислили всички усилия на персийските демократи да свалят клерикалите от власт. Но нека не се опитваме да прикриваме факта, че Иран води война срещу Америка и Израел. Ако някой смята, че с иранците може да се преговаря и след като страната им се сдобие с ядрено оръжие, нека обясни, как можем да се доверяваме на режим, който с такава предизвикателна наглост поощрява насилието на бойните си групи, каквато е Хизбула например?”.

Освен това, силната заинтересованост на тази група неоконсерватори от демократизирането на целия Близък изток, също бива критикувана от хора като Уил, заради нейния радикализъм и „откъснатост от реалността”. В тази връзка привържениците на доктрината Буш трябва да отговорят на още едно обвинение, което Уил отправя, този път директно към Кондолиза Райс: „Американската интервенция бе замислена заради демократизацията на Ирак, който след това трябваше да разпространи тази благородна инициатива в целия регион... Само че изборите превърнаха Хамас в управляваща партия в Палестинската автономия, пак те направиха Хизбула фракция в ливанския парламент, което пък и дава възможност да действа като държава в държавата. И, като предвестник на бъдеща трагедия, на миналогодишните избори Мюсюлманските братя спечелиха 19% от местата в парламента на Египет”.

Вижте обаче, как реагира на този аргумент иранският анализатор (и политически емигрант) Амир Тахери: „Обезкуражени от победата на Хамас на изборите в Палестина и високите резултати, демонстрирани от Мюсюлманските братя в Египет, някои се съмняват в смисъла на борбата за демократични избори в мюсюлманския свят. Макар че, само по себе си, провеждането на избори има дълбок смисъл: то е очевидно признание на факта, че принципна основа за легитимността на властта е волята на народа, свободно изразена чрез пуснатите в урните бюлетини. В благоустроените демокрации, това отдавна не впечатлява никого, но за арабската общественост, това е революционна идея”.

Струва си да се вслушаме и в свидетелството на Фуад Аджами от Института Джон Хопкинс, още повече, че този човек е роден и израстнал в Ливан, да не говорим, че е голям учен и специалист по близкоизточна история. Според него: „макар че изборите не са панацея, те все пак успяха да разрушат пакта с арабската тирания”.

Що се отнася до Иран, неоконсерваторите, обявяващи се против евентуални военни действия и в същото време не виждащи възможност за провеждането там на относително свободни избори, възлагат всичките си надежди на военен преврат, който да свали аятоласите и наложи по-демократичен режим страната. При това, те са убедени, че основната причина такъв преврат все още да не е извършен е Белият дом, който не прави всичко по силите си за да помогне на демократичната иранска опозиция, и това, според тях, е пряко предателство към доктрината Буш.

На тази основа Ричард Пърл, един от най-влиятелните американски неоконсерватори, яростно атакува президента (в чиято администрация той ръководеше в миналото консултативния комитет по отбраната). В статията си „Защо Буш си затваря очите за Иран?”, публикувана във Washington Post , Пърл обвинява Буш, че е „решил да предприеме срамно отстъпление”, поддавайки се на натиска на Държавния департамент (и лично на Кондолиза Райс), който настоява Америка да се съгласи на преки преговори за иранската ядрена програма”. По този начин, твърди Пърл, президентът е предал обещанията, съдържащи се в собствената му доктрина, и е разсеял надеждите, които неговите „възвишени речи” са събудили навремето у младите, демократично настроени, ирански дисиденти.

Редица видни неоконсерватори пък насочват вниманието си върху други предполагаеми „предателства” на президента. Така, в коментарната си колонка в Los Angelos Times , Макс Бут определя американската политика спрямо Египет като най-яркия пример за „обезсмислянето, от страна на президента Буш, на програмата на налагане на демокрацията”. На свой ред Джошуа Моравчик, от American Enterprise Institute , в статията си „Политиката на налагане на демокрацията се провали” ( Washington Post ), също подчертава „горчивото разочарование, изпитано от египетските демократи, след като администрацията на Буш демонстрира, че губи интереса си към тях”. Разширявайки анализа си извън проблемите с Иран и Египет, редакторът на Middle East Quarterly Майкъл Рубин започва статията си „Битката за демокрацията в Близкия изток се провали” (публикувана във Washington Inquirer ) с редица примери за това, как благодарение на доктрината Буш, „демокрацията успя да пусне корени в една дълго време необработвана и смятана за неплодородна почва”, но в същото време подчертава, че „поради промяната в курса на президента”, демократично настроените дисиденти от Близкия изток, навремето обнадеждени от призива на Буш „да бъдат открити и подкрепени зародишите на демократичните движения в региона”, сега са лишени от трибуна и възможности за изява и отново биват подлагани на репресии, в резултат от което „американските съюзници, които преди разчитаха на реформите, днес вече не вярват в нищо”.

Според друга група неоконсерватори, подобни процеси са характерни не само за

Близкия изток: те смятат, че вместо да продължи борбата си за „ликвидиране на тиранията в съвременния свят”, Белият дом неочаквано се е отказал от този стълб на доктрината Буш, като вместо това е започнал да провежда политика на „подмазване на авторитарните режими”, давайки за пример Русия и Китай. За тях поведението на САЩ към Северна Корея е силен аргумент в полза на твърдението, че от доктрината постепенно е отстранен и нейният трети стълб –т.е. необходимостта от нанасянето на превантивни удари срещу очертаващите се сериозни заплахи. Така, Никълъс Ейбърстед, известен неоконсерватор и специалист по корейската проблематика, твърди, че политиката на Буш спрямо режима на Ким Чен Ир е по-лоша, отколкото дори тази на Клинтън: „След като очевидно не гори от желание да предприеме конкретни стъпки във връзка с ядреното предизвикателство на Пхенян и е лишена от възможността да координира адекватен отговор, привличайки американските съюзници и някои други държави, администрацията на Буш реагира на севернокорейските ядрени провокации с призиви за допълнителни дипломатически усилия”.

В едно, дадено наскоро интервю, Кенет Ейдълман - друг убеден привърженик на доктрината Буш, сипе по Белия дом огън и жупел, обявявайки, че дните на самата доктрина са вече преброени и определяйки поведението на американската администрация към Северна Корея и Иран като „тържество на тероризма”.

Консенсусът, който напоследък се очертава сред американския политически елит, по отношение на доктрината Буш, се характеризира с две доста необичайни черти. Едната е свързана с убеждението, че тя е вече почти (ако не и напълно) мъртва, към което се придържат почти всички, независимо от мястото им в идеологическия спектър - както критици, така и привърженици на сегашния президент: реалисти, либерали-интернационалисти, консерватори-традиционалисти, палеоконсерватори и неоконсерватори. Другата пък касае факта, че единствената група, отказваща да се присъедини към този безпрецедентно широк консенсус, са противниците на Буш от лявото (и крайно лявото) крило.

Да вземем за пример, стария враг на президента Фред Каплан, който твърди в лявото интернет-издание Slate , че твърденията за „смъртта на каубойската дипломация” са силно преувеличени” и, че „макар в реториката на Буш да се наблюдава известно смекчаване на тона, реалната му политика едва ли се е променила”. В същото издание, неговият главен редактор Джейкъб Вайсбърг, публикува статия, в която признава, че Буш е изключително последователен в отказа си да контактува с „държавите-парии”. Ако погледнем още по-наляво в политическия спектър, ще попаднем на друг сайт - Mother Jones , където някой си Ехсан Ахрари също отхвърля категорично тезата за смъртта на доктрината Буш.

Страница 5

Няма съмнение, че и Ахрари, и Каплан биха предпочели Буш действително да се бе отказал от своите „опасни” възгледи и да поздравят съратниците си левичари с подобно „знаменателно събитие”. Но най-многото, което биха могли да направят в това отношение е, да признаят, че президентът по-скоро е направил лек завой наляво и не е чак толкова агресивен като преди (Каплан), както и да декларират надеждата си, че твърдостта на Иран и Северна Корея в крайна сметка ще го принудят радикално да промени външнополитическия си курс (Ахрари). Аз самият, макар че нямам навика да се съгласявам по какъвто и да било въпрос с противниците си от левия фланг, в случая трябва да призная, че поне според мен, диагнозата на Фред Каплан, за сегашното състояние на доктрината Буш е по-близка до истината, отколкото мненията, цитирани по-горе, включително тези на собствените ми съратници-неоконсерватори.

Разбира се, Америка е пълна с левичари, според които истинската „ос на злото” включва триото Буш, Чейни и вече подалия оставка Ръмсфелд. Лично аз смятам, че подобни хора заслужават само презрение, както и всички онези, които (независимо, дали го признават, или не) желаят поражението на Америка в Четвъртата световна война. Изцяло подкрепям политиците, настояващи за по-агресивното прилагане на доктрината Буш. Мисля дори, че има известна истина в много от аргументите, използвани като доказателство, че американската външна политика вече не отговаря на целите на доктрината и не изпълнява заложените в нея обещания. Без да отричат, че президентът продължава да се придържа към досегашната си реторика, неговите критици от лагера на консерваторите твърдят обаче, че думите му просто не съвпадат с делата. Сравнявайки едните и другите, те намират хиляди поводи за да обвинят президента, в най-добрия случай, че е смутен и объркан, а в най-лошия – че е предал собствените си цели.

Въпреки това, предполагам, че приятелите ми – неоконсерватори грешат в по-малка степен, отколкото представителите на стария американски външнополитически истъблишмънт, които не просто твърдят, че Буш е отстъпил от собствената си доктрина, но и изпитват искрена радост от това. И все пак, истината е, че и едните, и другите бъркат.

Ще започна с това, че неоконсерваторите, които се отдръпнаха от президента, или са на път да го направят, не вземат предвид нещо много просто: Буш е политик. Но тази проста истина бе замъглена от факта, че президентът често се изявява и като идеолог, или може би следва да се изразя по-точно – като идеалист. Също както и Роналд Рейгън преди него, Джордж Буш-младши може да бъде идеолог за повечето политици (които не вярват почти в нищо и винаги са готови да изтъргуват принципите си за да постигнат своите политически цели), но за идеолозите той очевидно не е един от тях. С други думи, макар че президентът, безспорно, се ръководи от своите идеи и идеали в много по-голяма степен, отколкото мнозинството американски политици, при практическото прилагането на тези идеи и идеали, той все пак е подложен на същия, ограничаващ свободата му на действие, натиск, както и всеки друг политик. Разбира се, Буш може известно време да игнорира този натиск, но така рискува да изгуби политическата подкрепа както в собствената си страна, така и в чужбина. Това пък, на свой ред, означава, че при приемането на важни решения неизбежно следва да се проявява необходимото благоразумие и предпазливост.

Има утописти, за които верността към принципите и идеалите в политиката императивно изключва всяка проява на благоразумие, определяща коя битка следва да се започне в конкретния момент, а коя – да се отложи, докато проблемът не „узрее”. Истинският политик обаче усеща, кога следва да направи пауза и кога да атакува и е наясно, че всеки път ще му се наложи, съобразно обстоятелствата, наново да решава, каква тактика да избере в дадения момент, маневрирайки на конкретния участък на политически „фронт”. Има също и „реалисти”, за които необходимостта да се действа благоразумно е доказателство, че политиката, основана върху определени идеали, е принципно неосъществима и според тях може да доведе само до катастрофа, ако привържениците и се окажат дотолкова наивни, че се опитат да я реализират на практика. Обръщайки внимание върху тези особености на професията на политика, не искам да кажа, че онези измежду нас, които споделят идеите и идеалите на Буш, но не страдат от илюзиите, характерни за утопистите или „реалистите”, не следва да подлагат на съмнение необходимостта да се прояви благоразумие в един, или друг конкретен случай. Настоявам обаче, че ако искаме да сме честни пред самите себе си и да запазим своята интелектуална отговорност, просто сме длъжни да признаем, че Буш вече е осъществил тези идеи и идеали в много по-голяма степен, отколкото изглеждаше възможно, особено отчитайки яростната съпротива от всички посоки, с която решенията му се сблъскваха при своята реализация. Наистина, можем само да се учудваме на политическото умение, което президентът прояви (особено през 2004), когато условията изглеждаха изключително неблагоприятни за практическата реализация на неговата доктрина, предвид неясните перспективи в Ирак, но той все пак успя да мобилизира достатъчно сили в подкрепата на принципите, които съвсем не се споделяха от всички и победи без да му се налага да се отрича от тях по време на втората си избирателна кампания.

Като доказателство, че Буш е направил за практическата реализация на принципите и доктрината си повече, отколкото можеше да се очаква, ще цитирам мнението на двама ценни „свидетели”. Първият е радикалният ливански политик Уалид Джумблат, който винаги е бил настроен крайно антиамерикански и, естествено, бе сред най-яростните противници на интервенцията на САЩ в Ирак. При това, той стигна дотам, че обяви убийството на американски войници от съпротивата за „законно и продиктувано от дълга”. С течение на времето обаче, наблюдавайки промените, осъществяващи се в целия т.нар. Голям Близък изток, Джумблат постепенно промени и собствената си позиция: „Ще се учудите да го чуете от мен, но съм принуден да призная, че процесът на промени в региона стартира именно благодарение на американското нахлуване в Ирак. Бях настроен крайно песимистично за бъдещето на тази страна, но след като видях иракския народ да гласува (през януари 2005), когато разбрах, че осем милиона са дошли в изборните участъци, осъзнах, че това е началото на един нов арабски свят”.

Вторият „свидетел” е египетския активист-демократ Саад Еддин Ибрахим, който също протестира против американската интервенция в Ирак, но по-късно призна, че тя е „размразила Близкия изток, също както и навремето военната експедиция на Наполен от 1798. Изборите в Ирак принудиха теократите и автократите да включат демократизацията в собствения си дневен ред, пък дори и само за да могат по-успешно да се борят срещу нас, реформаторите. Нещата опират до това, че нито Наполеон, нито президентът Буш не биха могли да внесят семената на демокрацията в региона, независимо от желанието им да го подготвят за нея. Но пък и единият, и другият се оказаха нелоши „акушерки” на демократичния процес в Близкия изток”.

В същото време съвсем не съм сигурен, че решенията, предлагани от критиците на Буш – неконсерваторите-максималисти, в един или друг случай, биха били по-правилни и биха довели до по-добри резултати. Но дори и ако това действително е така, неопроверган остава изключително важният факт, че благодарение на доктрината Буш Близкия изток действително беше „размразен”. И даже ако създателят на самата доктрина, по едни или други причини, се окаже неспособен да продължи процеса на политически промени, стартиран благодарение на неговата политика, трябва да признаем, че връщането към старите порядки и методи на управление вече е невъзможно, т.е. пътят назад към онова, което Фауд Аджами определя като „пакт с арабските тирании” е прекъснат завинаги. Освен това, както показа и реакцията на президента Буш на израелското контранастъпление против терористите от Хамас в Газа и Хизбула в Ливан, няма да има и връщане към стария морален (или, поскоро, аморален) еквивалент между действията на Израел, защитаващ правото си на съществуване и действията на силите, опитващи се да го унищожат. С реакцията си на събитията в Ливан Буш даде на света да разбере, че твърдо продължава да се придържа към четвъртия стълб на собствената си доктрина, подчертавайки, че борбата на Израел е още един фронт в глобалната война с тероризма, която аз наричам четвърта световна. Не само с това, но и с открито декларираната констатация, че Хизбула е творение и марионетка на Иран и Сирия, президентът Буш демонстрира, че не е забравил предишните уроци и е наясно, че израелско-палестинският конфликт не може да бъде разбран извън по-широкия контекст на войната, която води арабско-мюсюлманския свят против еврейската държава от момента на нейното възникване, и която цели изтриването и от картата на света.

Всъщност Буш е дотолкова твърд в решимостта си да отстоява четвъртия стълб на своята доктрина, че тъкмо това накара коментаторите от американската левица да обявят, че твърденията за „края на каубойската дипломация” са най-малкото преждевременни. Така, когато по време на юлската конференция в Рим Кондолиза Райс отказа да отстъпи пред европейския натиск, целящ моменталното прекратяване на огъня от страна на Израел, New York Times обяви: „Всички можаха да се убедят, че САЩ се връщат към каубойския подход в международните отношения”. Но дори и това не удовлетвори критиците на президента отдясно. Така, в статията си „На кръстопът”, публикувана в New York Sun , Франк Гъфни от Центъра за политика на сигурност оцени дипломатическите маневри на президентската администрация, целящи да осигурят повече време на Израел за продължаване на военните действия в Ливан, като връщане към „политиката на умиротворяване на ислямо-фашистите”.

Впрочем, президентът често бива обвиняван и, че отказва да разпространи действието на своята доктрина в Русия и Китай, въпреки обещанието си „да сложи край на тиранията в целия свят”. Ще отговоря, че на всички би трябвало да е известно, че фокусът на доктрината Буш е най-вече, върху Близкия изток, а не върху всички авторитарни режими на планетата. Затова, както навремето американците приеха, че в името на победата над нацистка Германия, Америка се нуждае от съюз със СССР, така и днес следва да осъзнаят, че сегашният ни фактически съюз с Пакистан (макар че тази страна е своеобразна „ковачница на ислямския радикализъм”) е необходим за успешното водене на войната с ислямо-фашистите в Близкия изток.

А по отношение на Иран? Ендрю Макарти от Фондацията за защита на демокрацията стига дотам, че възлага отговорността за решението на Техеран да насъска марионетките си от Хизбула срещу Израел върху президента Буш. Според него: „Иран бе силно повлиян от факта, че американците се отдръпнаха от доктрината Буш и се опитаха да умиротворят и умилостивят теократичния режим, напразно надявайки се, че иранците ще се откажат от ядрените си амбиции”.

Разбира се, трудно може да се отрече, че задкулисните контакти на американската администрация с Иран противоречат на една от основните постановки в доктрината, отхвърляща възможността за подобни преговори: „Не можем да защитим Америка и нашите приятели, като просто се надяваме, че нещата ще тръгнат към по-добро. Не можем да вярваме на тираните, тържествено подписващи договорите за неразпространение на ядрените оръжия, а после систематично ги нарушават”. Трябва обаче да си много наивен, за да вярваш, че Буш се е присъединил към европейския подход към Иран, просто защото внезапно е осъзнал, че европейците са прави, и че вече „може да се вярва на думата на тираните”. За разлика от Ричард Пърл, аз самият съм убеден, че президентът и този път е решил да „измине последната дипломатическа миля”, също както навремето загуби толкова време, опитвайки се да получи санкцията на ООН за нахлуването в Ирак. Целта на Буш – както тогава, така и сега – е да демонстрира напразните усилия на дипломацията, когато става дума за Саддам Хюсеин или иранските аятоласи и да демонстрира, че в подобни случаи единствената алтернатива е силовото решение.

Робърт Кейгън – един от неоконсерваторите, които все още не са се отрекли от Буш, правилно посочва, че тези преговори са необходими „за да се даде шанс на напразните усилия”, като при това не изключва, че те не са просто уловка от страна на Вашингтон, отбелязвайки, че: „идеалното би било постигането на дипломатическо решение, в резултат от което Иран доброволно да се откаже от ядрената си програма”. Така или иначе, но отказвайки да отхвърли дипломатическите усилия, Буш си гарантира стабилна политическа позиция: ако преговорите се провалят, той с пълно право, ще може да повтори думите на сенатор Маккейн, че има нещо по-лошо от бомбардировките на Иран и това е на иранците да се позволи да се сдобият с ядрено оръжие.

Днес мнозина сравняват президента Буш-младши с Роналд Рейгън. Струва ми се обаче, че далеч по-уместно е сравнението с един друг американски президент – Хари Трумън. През 1947, когато повечето американци не вярват, че Съветският съюз представляват сериозна заплаха за САЩ, Трумън разпозна в тази държава агресивната тоталитарна сила, тласкаща Америка към следваща световна война. Но той осъзна и, че тази нова световна война ще се отличава радикално от двете предишни и затова няма да може да се води със същите средства, нито пък да бъде спечелена за кратък период от време. В резултат се ражда доктрината Трумън, от която пък произлиза и новата американска стратегия, известна като „стратегия на сдържането”.

Тази ситуация силно наподобява, онази, с която се сблъска и Буш. Дори и след 11 септември, мнозина бяха склонни да умаловажават опасността, свързана с ислямо-фашизма и, разглеждайки тероризма само като политически инструмент, отричаха (и продължават да отричат), че действително сме влезли в нова световна война. Буш обаче, осъзна, че ислямофашизмът е „истинският наследник на всички кървави идеологии от ХХ век” – агресивна, тоталитарна сила, която, също както и нацизмът и комунизмът преди нея, може да бъде разгромена само в хода на широкомащабна война. Като тази война – имайки предвид нейната продължителност и използването в нея както на военни, така и на невоенни средства – ще прилича повече на Третата (т.е. на студената), отколкото на Втората световна. Тя обаче притежава и съвършено нови черти, с които стратегията на сдържането на може да се справи, просто защото тя бе създадена в името на други цели. От тези две реалности се роди доктрината Буш, а на нейна база беше създадена и новата американска военна стратегия (т.е. стратегията на превантивните акции), както и новата политическа стратегия (т.е. стратегията на демократизация).

Макар че вече виждаме, как тази стратегия се прилага на практика, тя все още се намира в началния стадий на своето развитие. Грубо казано, днешният етап съответства на 1952 в историята на доктрината Трумън. И също както при доктрината Трумън по онова време, така и доктрината Буш днес е успяла да участва само в в началните сцени на първото действие от една пиеса с поне пет действия. И, също както при доктрината Трумън, рецензиите за изпълнението и са крайно критични. Но пък знаем, че доктрината Трумън, макар и квалифицирана навремето от републиканците като „концепция на страхливото сдържане”, бе приета и от тях по времето на президента Айзенхауер. Наясно сме също, че след множеството възходи и падения, както и след периода на отстъпление от нея през 70-те години на миналия век, доктрината на сдържането беше адаптирана към новите условия през 80-те и отново взета на въоръжение от Роналд Рейгън. И тъкмо благодарение на здравия фундамент, заложен от Трумън, Рейгън постигна целите, поставени за първи път от неговия далечен предшественик. Тоест, следва да сме наясно, че доктрината Буш е толкова „мъртва” днес, колкото „страхлива” беше доктрината Трумън в началния етап от развитието си. Опирайки се на тази аналогия, ще дръзна да прогнозирам, че и доктрината Буш ще си остане същата, дори и когато нейният автор напусне Белия дом през 2008. Вярвам също, че може би след още 30 или 40 години, след неизбежните погрешни стъпки и отстъпления, ще се появи президент, който ще доведе четвъртата световна война до победния и завършек, при това на основата на доктрината, разработена от Буш, по времето, когато тази война едва започваше.

* Авторът е сред водещите американски неоконсервативни анализатори, главен редактор на списание Commentary , автор на десет книги. Статията му отразява възгледите на кръговете, подкрепящи сегашната американска администрация, както и противоречията сред самите неоконсерватори относно външната политика на САЩ.

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019