Европейската криза продължава вече шеста година. Това е рекорд по продължителност на финансово-икономическите и социално-политически сътресения на европейския континент в периода след Втората световна война.

Проявите на кризата са многообразни. От една страна, тя оказа негативно влияние върху обществените процеси. Редица държави (най-вече по периферията на Европа) преживяха осезаемо свиване на пазарите си и навлязоха в период на тежки социални изпитания, сблъскаха се с нови вътрешнополитически предизвикателства, а позициите им в глобалната икономика бяха силно ерозирани. От друга стана е налице ускоряване на структурните преобразувания, които, на границата на ХХ и ХХІ век, едва бяха започнали да назряват в повечето страни, но днес придобиват съвсем ясни очертания, трансформирайки икономическите и социално-политически системи на европейските държави.

Всичко това с пълна сила важи за Испания, която бе засегната особено силно от европейската криза. Тя принуди управляващите и бизнесът да формулират нов модел на развитие, спешно приспособявайки националните структури към сериозно променилите се европейски и световни реалности.

Европейската криза в профил и анфас

За повечето държави-членки на ЕС началото на миналата 2013 се характеризираше с поредното влошаване на основните им макроикономически показатели (таблица 1). Така първото тримесечие бе белязано от, макар и неголям, спад на сумарния БВП на 27-те страни, в сравнение с предходното тримесечие. В редица дъпржави, включително Франция, Италия, Испания, Холандия, Португалия и Чехия, спадът на производството беше доста осезаем (до 1,3% от БВП). В сравнение със същия период на 2012, в 23 страни-членки на ЕС беше фиксиран ръст на държавния дълг, при това в 11 от тях обемът на суверенния дълг надхвърли 80% от БВП, а в пет (Белгия, Ирландия, Гърция, Италия и Португалия) този показател надхвърли 100%. В 19 от 27-те страни-членки беше отбелязан ръст на безработицата, достигнала безпрецедентни размери в Гърция и Испания - 26,6% и 26,5%, съответно. Особено потискащи са данните за безработицата сред младите хора: като цяло в ЕС тя е 23,3%, а в Словакия - 35%, Италия - 37%, Португалия - 39%, Испания - 55%, Гърция - 58% (1).

 

Таблица 1. Икономически и социални показатели на държавите от ЕС

Държави

Промени на БВП, %

Бюджетен дефицит (профицит), % БВП

Държавен дълг, % БВП

Безработица, %

I трим. 2012

I трим. 2013

I трим.

2012

I трим.

2013

I трим. 2012

I трим. 2013

I трим. 2012

I трим. 2013

ЕС-27

0,0

-0,1

-5,0

-4,3

83,4

85,9

10,2

10,9

Еврозона

0,0

-0,3

-5,3

-4,9

88,2

92,2

10,9

12,1

Белгия

0,3

0,0

-7,6

-8,9

101,8

104,5

7,1

8,3

България

0,0

0,1

-2,0

1,3

16,7

18,0

12,0

12,8

Чехия

-0,8

-1,3

-4,3

-4,1

43,9

47,8

6,8

7,2

Дания

0,4

0,0

-2,5

-1,6

45,1

44,7

7,5

7,1

Германия

0,5

0,1

-

-

81,6

81,2

5,6

5,4

Естония

0,3

-1,0

-4,1

-3,5

6,6

10,0

10,9

9,3

Ирландия

-1,1

-0,6

-9,9

-13,6

108,5

125,1

14,8

13,7

Гърция

-

-

-9,9

-17,6

132,3

160,5

21,7

26,6

Испания

-0,3

-0,5

-5,6

-4,9

72,1

88,2

23,8

26,5

Франция

0,0

-0,2

-

-

89,2

91,9

10,0

10,8

Италия

-0,8

-0,6

-8,0

-7,3

123,3

130,3

10,0

11,9

Кипър

-0,4

-1,4

-3,5

0,6

74,6

86,9

10,0

14,8

Латвия

1,1

1,4

2,0

3,4

44,6

39,1

15,3

12,4

Литва

0,3

1,3

-6,1

-6,6

42,7

40,8

13,6

12,5

Люксембург

-1,5

-1,6

-3,5

-8,2

20,9

22,4

5,2

5,4

Унгария

-1,2

0,7

-4,3

-4,2

79,0

82,4

11,0

11,1

Малта

-0,1

0,0

-5,5

6,2

75,0

75,4

6,0

6,3

Холандия

0,3

-0,4

-1,6

3,1

66,8

72,0

5,0

6,2

Австрия

0,3

0,0

-7,6

-2,4

73,5

74,2

4,1

4,9

Полша

0,8

0,1

-0,5

-1,6

56,1

57,3

9,9

10,6

Португалия

-0,1

-0,4

-7,9

-10,6

111,6

127,2

14,8

17,6

Румъния

-0,1

0,6

-1,9

-1,4

36,3

38,6

7,2

7,1

Словения

0,2

-0,7

-5,7

-10,4

47,7

54,5

8,2

10,6

Словакия

0,7

0,2

-5,8

-3,2

46,4

54,9

13,7

14,2

Финландия

0,8

0,3

-0,8

-2,2

48,7

54,9

7,5

8,1

Швеция

0,9

0,6

0,6

-0,9

37,2

39,4

7,5

8,2

Великобритания

-0,3

0,3

-6,1

-3,1

86,4

88,2

8,2

7,8

Източник: Basic figures on the EU. Autumn 2012, 2013 editions. – http://ec.europa.eu/eurostat

В ключови елементи на европейската криза се превърнаха системните забавяния  в ЕС, които в пълна степен се проявиха през последните години в условията на световната и европейска турбулентност. Изкуствените източници на растежа във финансовата сфера, откъснала се от реалния стопански сектор (както посочва носителят на Нобелова награда Джоузеф Стиглиц, става дума за своеобразна "финансова алхимия") в годините на кризата бързо пресъхнаха, демонстрирайки цялата неустойчивост на основата, върху която се градеше външно внушителната архитектура на съвременната европейска икономика. До голяма степен се изчерпа и утвърдилият се в Европа социокултурен модел - масово потребление, основаващо се на достъпните кредити и вкоренилият се у значителна част от населението (особено в държавите от европейската периферия) навик да живее не според възможностите си. С всяка изминала година на европейската социална държава става все по-трудно да поддържа жизнените стандарти на необходимото ниво.

В условията на кризата започна особено остро да се усеща сблъсъкът на ЕС с реалната глобална конкуренция - при това не само търговско-икономическата, но и ценностната. Водещите държави от развиващия се свят все по-решително отхвърлят догмите на Вашингтонския консенсус, на които се крепеше макроикономическата политика на Запада, и все по-активно лансират собствени модели за стопанско и социално-политическо развитие. В резултат, ЕС преживява своеобразно "геополитическо свиване": т.е. намаляват ареалът на доминацията му на международната сцена и степента, в която може да въздейства върху останалите региони. Друг проблем, който все по-малко може да бъде контролиран от Съюза, е мощното ускоряване (и усложняване) на глобалните процеси, които Брюксел просто не съумява да догони и затова е принуден да действа реактивно, отговаряйки с очевидно закъснение на възникващите предизвикателства.

През април-юни 2013, след шест тримесечия на устойчива рецесия, сумарният БВП на 17-те държави от еврозоната нарасна с 0,3%, в сравнение с предходния тримесечен период. Локомотиви на този растеж бяха лидерите на ЕС Германия и Франция (2). Този доста скромен положителен резултат, породи в европейските столици канонада от оптимистични официални изявления за очертаващо се връщане към траекторията на икономическия подем. В същото време обаче, непредубеденият анализ сочи, че кризата в ЕС (както и в световната икономика, като цяло) съвсем не е приключила. В най-добрия случай може да се говори за отслабването и. Много финансови, макроикономически и социални показатели продължават да пораждат тревога, а по редица позиции дори се влошават. Така например, през второто тримесечие на 2013 в девет държави от ЕС беше фиксиран спад на БВП (включително в такива големи страни, като Италия, Испания, Холандия и Швеция) (3). Балансът на Европейската централна банка (ЕЦБ) се понижи с 25%, в сравнение със септември 2012, което означава съществено съкращаване на обема на ликвидността в европейската финансова система. При това в момента капиталовата обезпеченост (и, следователно, устойчивостта на банковата система) на ЕС е опасно ниска, тъй като активите на осемте най-големи банки на еврозоната надхвърля реалния им собствен капитал цели 38 пъти, макар че според приетото от ЕС през 2011 решение този показател не бива да е по-висок от 11 (4).

Не се очертава и осезаемо смекчаване на дълговата криза, генерираща остри бюджетни проблеми в мнозинството европейски държави. Обемът на суверенната задлъжнялост бавно, но сигурно нараства, достигайки през 2012 87,3% от съвкупния БВП на държавите от еврозоната, а през 2013 - вече 90,7% (5). Съответно, нарастват и плащанията по обслужването на дълга, което в редица случаи принуждава правителствата да ограничават драстично другите бюджетни разходи, някои от които са жизненоважни.

Социалната ситуация остава сложна и напрегната. Така, броят на безработните продължава да расте, достигайки в държавите от еврозоната общо 19,2 млн. души (12% от икономически активното население) през август 2013 (6). На този фон опитите на председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, на други висши чиновници в Брюксел и на шефа на ЕЦБ Марио Драги да внушат оптимизъм на европейците не изглеждат особено убедителни.

Според повечето европейски лидери, сред основните инструменти за укрепване на глобалните позици на ЕС е създаването, съвместно със САЩ, на т.нар. Трансатлантическа зона за свободна търговия (ТАFTA). Както е известно, първият тур на преговорите по този въпрос беше през юли 2013 във Вашингтон. Участниците в тях разчитат да подпишат заключителния документ до края на 2014, макар мнозина експерти да изпитват обосновани съмнения, доколко реалистичен е този срок. Основният проблем е, че ЕС и САЩ не само са най-близки стратегически съюзници, но и най-големите търговско-икономически конкуренти, между които тече напрегната и често безкомпромисна битка на световните пазари за стоки и услуги и които в редица случаи заемат диаметрално противоположни позиции. Сред най-острите спорни въпроси, в частност, са международната търговия със селскостопанска продукция и авиационна техника, както и прилагането на нормите, регулиращи спазването на авторските права и интелектуалната собственост. Освен това, водещите европейски корпорации разчитат да получат по-широк достъп до мултимилиардния американски пазар за държавни поръчки (включително в сферата на отбраната), което, напълно разбираемо, поражда силната съпротива на отвъдокеанския бизнес. Тоест, процесът на формиране на пълноценна TAFTA, който се диктува от стремежа на държавите-членки на ЕС да повишат конкурентоспособноста на националните си икономики и да разширят пласментните си пазари, няма да е никак лесен.

Впрочем, налице са и други обстоятелства, ограничаващи възможния положителен ефект от формирането на TAFTA. Нещата опират до това, че сегашното средно ниво на митническите и тарифни бариери в САЩ и ЕС не е високо. По данни на СТО, в САЩ то се равнява на 2,1%, а в ЕС - на 2,8%. За сравнение, същият показател в Китай е 4,6%, в Индия - 7,2%, в Русия - 9,5%, в Бразилия - 10,2% и т.н. (7). Ето защо по-нататъшното понижаване на митническите бариери в рамките на новата зона за свободна търговия едва ли ще промени сериозно положението на държавите-членки на ЕС на световните пазари. Опитът да бъда отслабени ефектите на кризата чрез активизирането и разширяването на външните търговско-икономически връзки е само палиативна мярка. На преден план в стратегията на ЕС следва да бъде поставено търсенето на нови вътрешни източници и генератори на икономически растеж.

Всички тези тенденции, касаещи държавите-членки на ЕС, като цяло, се проявяват най-отчетливо в Испания.

Испания: точките на растежа

Испания, в която не бяха проведени необходимите структурни реформи, се оказа едно от най-слабите звена на финансово-икономическата вериги на ЕС (8). Убедително доказателство за това е негативната динамика на основните макроикономически показатели (таблица 2). Страната беше поразена от стагнация на търсенето и предлагането, рязко намаляха брутните инвестиции, запазва се големият бюджетен дефицит, интензивно нараства държавният дълг, безработицата достигна астрономически показатели и т.н. Доскоро високият международен имидж на страната беше ерозиран, а позициите на Испания на световната сцена съществено отслабнаха.

 

Таблица 2. Динамика на макроикономическите показатели на Испания (в % по отношение на предходната година)

Показател

2004-08

2009

2010

2011

2012

2013

2014

БВП

3,1

-3,7

-0,3

0,4

-1,4

-1,5

0,9

Вътрешно търсене

3,7

-6,6

-0,8

-1,8

-3,9

-4,0

-0,4

Брутни инвестиции

3,7

-18,0

-6,2

-5,3

-9,1

-7,4

-1,1

Инфлация

3,4

-0,2

2,0

3,1

2,4

1,5

0,8

Безработица

9,6

18,0

20,1

21,7

25,0

27,0

26,4

Държавен дълг, % БВП

40,2

53,9

61,5

69,3

84,2

91,3

96,8

Бюджетен дефицит, % БВП

4,5 (2008 г.)

11,2

9,7

9,4

10,6

6,5

7,0

Износ

3,8

-10,0

11,3

7,6

3,1

4,1

5,7

Внос

5,9

-17,2

9,2

-0,9

-5,0

-4,0

2,0

Бележки: 2004-08 – средногодишен показател; безработицата е дадена в % от икономически активното население; данните за държавия дълг, износа и вноса в графата 2004-08 са за 2008; данните на 2013 и 2014 се базират на прогнозите на ЕС.

Източник: European Economic Forecast. Winter, Spring 2013. – http://ec.europa.eu/

 

На този неблагоприятен фон настъпиха сериозни промени в обществените настроения, в оценките на населението за текущото състояние и перспективите за еволюция на испанската нация. Много неща, които доскоро изглеждаха непоклатими, днес се възприемат по съвършено различен начин. В резултат от това, в страната постояно се провеждат масови протестни действия, участниците в които поставят под въпрос съществуването на много национални институции. В най-развития икономически испански регион - Каталония - нараснаха сепаратистките настроения, чиито мащаби засенчиха аналогичните действия в Страната на баските и вече реално застрашават териториалната цялост на испанската държава.

Остротата на финансовите, социално-икономическите и политическите проблеми, пред които е изправена днес испанската нация, съвсем не променя факта, че страната разполага с огромно натрупано богатство, значителен икономически потенциал и достатъчно широки възможности за модернизация на производствените си структури и преодоляване на кризисните явления. Задачата е целенасочено, умело и ефективно да се осъществи оздравяване на националната икономика, да се укрепят вече съществуващите и да се създадат допълнителни точки на растеж, способни да се превърнат в катализатори на нов икономически подем.

За какво по-конкретно става дума? На първо място, Испания е сред най-големите икономики в еврозоната, чиито БВП надхвърля 1 трилион евро. Тя е голям потребителски пазар с 47 млн. жители и 57 млн. чужди туристи, които всяка година посещават страната (в този смисъл Испания представлява туристическа свръхдържава, тъй като е на първо място в света в мащабите на осъществявания в нея международен туризъм). Испанският език е официален в 22 държави, в които живеят над 500 млн. души. Освен това, той е роден за десетки милиони граждани на САЩ, чиито дял в населението на най-богатата световна държава непрекъснато нараства, което има значителни икономически и политически последици.

Испания е сред първите десет държави в света по ниво на развитие на инфраструктурата, притежава най-дългата в Европа мрежа от скоростни магистрали (над 14 хил. км) и е лидер в експлатацията на скоростни железопътни магистрали. Страната е третия по значение пазар на граждански самолетни превози на Стария континент (около 154 млн. пътници годишно) и е на четвърто място в ЕС по обем на морски товарни превози (над 376 млн. тона годишно) (9). Тя е важен транспортно-логистичен възел, свързващ Европа с пазарите на Северна Африка и Латинска Америка.

В локомотиви на испанската икономика се превърнаха най-големите компании и предприятия в сферите на строителството, транспортната инфраструктура, възобновяемите енергийни източници, производството на автомобили и самолети, хранителната и текстилната индустрия, телекомуникациите, туризма, инженеринговите услуги и финансите. Показателно е, че седем от десетте водещи световни корпорации в сферата на инфраструктурата са испански. Испанската компания Inditex е глобален лидер в сферата на производството и продажбата на модни облекла и аксесоари. Две испански банки и две застрахователни фирми пък са част от глобалния финансов елит (така например, германският филиал на банката Santander - Santander Consumer Bank, през 2013 беше избран за "най-доброто предприятие на годината" в Германия за пети пореден път). Силни позиции на телекомуникационните пазари в десетки държави в света притежава и уверено удържа друга испанска компания Telefonica (10).

Испания е в първата десетка на най-големите износители на капитали. Обемът на натрупаните преки инвестиции в чужбина надхвърля 500 млрд. евро, или около 50% от националния БВП. От друга страна, Испания продължава да е привлекателна за чуждестранните инвеститори. През 2006-2010 преките чужди инвестиции в испанската икономика бяха средно 35 млрд. евро годишно (11). По-важното обаче не са толкова техните обеми, колкото фактът, че чуждите компании често са носители на челни технологии и играят важна роля за модернизацията и технологичното усъвършенстване на испанската икономика. Примерите за това са много. Така, именно в отраслите, където чуждите ТНК са си извоювали най-стабилни позиции (автомобилостроенето, фармацевтичната и химическата индустрии и т.н.), се наблюдава най-високо участие на предприятията в иновационна дейност. Ако средно за испанската икономика делът на компаниите, инвестиращи в научно-изследавателска и опитно-конструкторска дейност, е 20%, в производството на транспортни средства и в химическата индустрия то достига 60%, а в химическата - 75% (12).

Въпреки тези (както и много други) положителни примери обаче, икономиката на Испания, като цяло, отстъпва на водещите държави от ЕС (Германия, Франция, Великобритания, Холандия, Швеция), да не говорим за САЩ и Япония, по своята производствена структура и научно-технологичното си раввище. Сред особеностите на нейната икономика е прекалено голямата зависимост от външните доставки на енергоносители. Делът на вноса в потреблението им достига 75%, което е твърде тежко бреме за външнотърговския баланс и прави националния енергиен сектор изключително уязвим. Според редица експерти, изход от тази ситуация може да стане както интензивното развитие на алтернативната енергетика (вятърна, слънчева и т.н.), така и разработването на наличните находища на шистов газ (13).

Друга много важна особеност, понижаваща международната конкурентоспособност на испанската икономика, е техническо-технологичната и нееднородност, т.е. наред с високотехнологичните сектори съществуват и сравнително изостанали отрасли и отделни предприятия, дърпащи назад цялата икономика. За да успее да преодолее породените от кризата проблеми, Испания ще трябва да осъществи комплексна модернизация и иноватизация на националната икономика, структурна трансформация на целия си стопански механизъм и приоритетно развитие на наукоемките и високотехнологични отрасли, чиято продукция и услуги могат да се реализират на глобалните пазари.

Доколко обаче сегашното правителство начело с водача на Народната партия Мариано Рахой е готово да реализира мащабни структурни и институционални реформи? Какви конкретни решения и мерки предприема Мадрид за излизането от кризата и преодоляването на тежките последици от нея? Доколко реален е сценарият за модернизацията на производствения потенциал и прехвърлянето на испанската икономика на иновационни релси? Частичен отговор на тези и на други съдбоносни въпроси дават редица правителствени решения в икономическа сфера.

Антикризисната стратегия на Мадрид

До голяма степен поради натиска на ЕС, сред водещите мерки в антикризисната политика на Мадрид бяха поставени намаляването на бюджетния дефицит и консолидацията на държавните финанси чрез радикално съкращаване на разходите и повишаване на данъчните приходи. Много сериозно бяха орязани практически всички пера в бюджета, включително онези, от които зависи ускоряването на научно-техническия прогрес и модернизацията на икономиката. Официалните данни на испанското правителство сочат, че през 2009-2013 делът на държавните разходи в БВП на страната е паднал от 46,3% до 39,9% (т.е. с около 64 млрд. евро) (14), което значително надхвърля средния спад на този показател в държавите от еврозоната.

Радикалното съкращаване на държавните разходи засегна социалния сектор (образование, здравеопазване) и се съпровождаше със значително повишаване на данъците и на първо място на ДДС, който беше увеличен от 1 септември 2012 от 18% до 21%. Това решение, което пряко засегна сферата на потреблението и материалните интереси на най-широки слоеве на населението, беше прието като "данъчно задушаване" на стотици хиляди производители на стоки и услуги, ориентирани предимно към вътрешния пазар.

В същата посока бяха и резултатите от структурните трансформация. Става дума, на първо място, за реформата в трудовите отношения, прокарана от правителството през февруари 2012. Тогава управляващите твърдяха, че промените в трудовото законодателство ще направят пазара на труда "по-гъвкав" и ще спрат ръста на безработицата. Основен резултат от тях обаче се оказа същественото (до 23%) понижаване на разходите на работодателите при уволненията на техните служители. Правителството на Рахой се опита да реши задачата за повишаване конкурентоспособността на испанската икономика чрез понижаване на производствените разходи и най-вече за сметка на рязкото ограничаване ръста на заплатите. Така, през 2012 средната заплата в страната намаля с 3,6%, достигайки 1946 евро (2598 евро, отчитайки задължителните социални плащания), което бе най-голямото и съкращаване за последните 17 години (15).

С приоритетно значение се ползваше нормализацията на функционирането на банковия сектор, оказал се в изключително сложна ситуация: през годините на кризата обемът на "токсичните активи" на банките достигна 189 млрд. евро, а акциите на испанските банки на борсата загубиха 60 млрд. евро от стойността си, от което пострадаха близо пет милиона акционери (16). Правителството оказа мащабна държава подкрепа (кредити, покупка на активи и т.н.) на финансовите институции, като обемът и надхвърли 200 млрд. евро, и осъществи реформа, целяща да гарантира устойчивостта и платежоспособността на банките, да облекчи достъпа им на международните парични пазари и да възстанови кредитните потоци към реалния сектор на икономиката. Преструктурирането на банковия сектор, което позволи санирането на част от проблемните институции, беше осъществено чрез тяхното сливане и поглъщане и имаше безпрецедентен за европейските страни мащаби. Достатъчно е да посочим, че през 2009-2012 броят на кредитните институции (без да броим филиалите на чуждестранните банки и т.нар. кредитни кооперативи) намаля от 50 до 14 (17). В хода на реформата значително беше съкратен броят на оперативните поделения на въпросните институции, а около 50 хиляди души, заети в сектора, останаха без работа.

В контекста на действащия антикризисен модел, излизането на страната от кризата, както изглежда ще се проточи, защото възстановяването на вътрешните пазари става изключително бавно и болезнено.С други думи, преодоляването на рецесията с опора само на вътрешните ресурси, ми се струва малко вероятно. Невъзможността да се излезе от кризата чрез увеличаването на вътрешното търсене и предлагане, принуди испанската бизнес-общност, без да чака резултатите от антикризисните мерки на властите, да укрепи външните си връзки. Компаниите и банките компенсираха провалите на вътрешния пазар, разширявайки трансграничните си операции. В частност, въпреки спада на търсенето в Испания, глобалните продажба на текстилния гигант Inditex нараснаха с 16% през 2012, достигайки почти 16 млрд. евро, а печалбата му се увеличи с 22% (до 2,4 млрд. евро). През 2012 броят на търговските точки на компанията надхвърли 6 000, а през миналата 2013 нарасна с още почти 500 (18). Никога досега испанският бизнес не е демонстрирал толкова агресивно поведение на международните пазари (в много отрасли и на всички континенти) (19). Благодарение на това, през 2012 беше постигнат рекорден износ на стоки - за 222,6 млрд. евро, което доведе до значително съкращаване на отрицателното външнотърговско салдо на страната: от 100 млрд. евро, през 2007, до 30 млрд., през 2012 (20). Според експертите на банката Morgan Stanley, залогът върху развитието на износа може в перспектива да "превърне Испания в новата Германия" (21).

Пътната карта на новия модел на развитие

В известен смисъл, икономическите и финансови задачи, пред които е изправена днес Испания, излизат извън рамките на чисто стопанската активност. Системната криза навлиза в решаващия си стадий, когато започват да се очертават основните направления на по-нататъшното развитие и контурите на обновения социално-икономически модел и се формират бъдещите неционални реалности. Оказвайки шоково въздействие върху стопанската динамика, кризата, едновременно с това, може да предостави и шанс за възраждане, т.е. да даде тласък към позитивни структурни промени. Има достатъчно основания да се твърди, че в момента Испания се намира в период на преход от един модел на социално-икономическо развитие към друг. Логиката сочи, че стартиралият процес на трансформации трябва да изведе страната до качествено ново състояние: с други параметри на икономическия растеж, конкурентоспособна индустрия, модерен високоразвит сектор на услугите, банки, които са в състояние да обезпечат с кредити реалната икономика, с по-гъвкава политическа система и реформирано държавно-териториално устройство.

Акцентирайки върху понижаването (с всички средства) на бюджетния дефицит, правителството на Мариано Рахой се въздържа от ясното дефиниране на дългосрочни икономически цели, ограничавайки се с общи декларации. По този начин управляващата Народна партия се опитва да спечели допълнително политическо време и да запази възможностите си за тактически маньоври. В същото време, въз основа на анализа на реалните антикризисни действия на Мадрид, можем да очертаем основните точки на предлаганата на испанското общество концепция за развитие и да добием представа за най-вероятната "пътна карта" за излизане от кризата.

Анализирайки натрупалите се финансово-икономически проблеми, испанските управляващи конструират следната система от приоритети пред страната:

- стабилизиране на бюджетно финансовата ситуация и, на тази основа, възстановяване на, до голяма степен изгубеното, доверие на международните кредитори и инвеститори;

- ограничаване на социалната отговорност на държавата чрез съкращаване на субсидиите и привилегиите и разширяване сферата на платените услуги;

- подпомагане процеса на интернационализация на испанския бизнес, включително на малките и средни предприятия;

- активно участие на националния бизнес в битката за нови външни пазари.

Основната теза на сегашните власти в Мадрид, която се споделя и от мнозина международни експерти, се свежда до това, че преодоляването на икономическата рецесия е възможно само по пътя на по-нататъшното ограничаване на производствените разходи и, на първо място, заплатите, както и на социалните разходи (22). В това правителството вижда начин за повишаване производителността на труда и международната конкурентоспособност на испанската икономика. Повечето прогнози са за запазване на тази тенденция и в краткосрочна перспектива (таблица 3).

 

Таблица 3. Показатели за конкурентоспособността на испанската икономика (в % към предходната година)

Показател

2004-08

2009

2010

2011

2012

2013

2014

Производителност на труда

0,5

2,9

2,0

2,2

3,2

1,7

0,8

Стойност на работната ръка

3,8

1,5

-2,0

-1,4

-3,4

-0,6

-0,8

Стойност на работната ръка по отношение на другите развити държави

1,9

1,4

-2,4

-2,4

-3,5

-2,2

-1,8

Бележка: 2004-2008 – средногодишен показател; данните за 2013 и 2014 – са прогноза на Евростат.

Източник:European Economic Forecast. Winter, Spring 2013. – http://ec.europa.eu/

На микроикономическо (корпоративно) ниво се залага основно на местния транснационален бизнес, който и по време на кризата потвърди способността си успешно да се конкурира на глобалните инвестиционни и търговски пазари и в много случаи укрепи позициите си в системата на глобалните икономически връзки. Интересен и показателен факт е, че според данни на ОИСР, най-големите испански компании демонстрират с 10% по висока производителност на труда от германските предприятия и с 20% - от британските (23). Представителите на едрия бизнес, обединени в Съвета на предприемачите за конкурентоспособност (СПК), гледат с оптимизъм към бъдещето и смятат, че испанската икономика вече е стигнала дъното, преминала е преломната точка и сега постепенно излиза от кризата. Както отбелязва президентът на Telefonica Сесар Алиерта, онези, които оценяват песимистично днешната ситуация, "не виждат гората зад отделните дървета" и не забелязват съществуващите положителни промени. Според него, испанците са си взели поуки от кризата и страната отново става привлекателна за бизнеса (24).

Мнението му се споделя и от Игнасио Санчес Галан - президент на една от водещите световни електроенергийни корпорации Iberdrola. В изказването си на провелото се през април 2013 в Лондон "Road Show", организирано от СПК с цел привличане на чуждестранни инвестиции в испанската икономика, той акцентира върху първите положителни резултати от проведените структурни реформи (най-вече в банковия сектор и в трудовите взаимоотношения), които са поставили началото на преформатирането на производствения профил на испанската икономика: понижаване дела на строителния отрасъл за сметка на най-технологичните, конкурентоспособни и ориентирани към износа индустриални предприятия. Според него, запазването на тази принципно важна тенденция може да доведе до това 2014 да стане първата година на новия стопански подем в страната (25).

Оптимизмът, демонстриран от водещите фигури в испанския бизнес, привлича вниманието към позитивните тенденции, които, макар и много трудно, вече си пробиват път.

В тази връзка, възниква въпросът за характера на икономическия растеж, който заменя сегашната парадигма на стопанско развитие. Известният испански икономист Рамон Касилда Бехар смята, че бъдещият икономически модел следва да се опира на ефективното публично-частно партньорство и да притежава многопластова структура, предполагаща наличието на тясна корпоративна и технико-технологична обвързаност на малкия, средния и едрия бизнес. Траекториите на тяхното развитие трябва да се намират не в "паралелни светове", както беше в периода преди кризата, а максимално да съвпадат, така че и трите сектора на националната бизнес-общност да могат активно и широко да си взаимодействат. Целта е да се гарантира органичното единство между основните елементи на националната икономика и да се създадат необходимите условия за промяна на производствената парадигма (26).

Засега усилията на правителството за осъществяването на антикризисните мерки все още не са достатъчно тясно обвързани със задачите на дългосрочния икономически растеж, осъществяван на нова структурно-технологична основа. Сред главните причини за това е недостигът на инвестиционни ресурси за целите на развитието поради твърдо следваната ориентация към съкращаване на държавните разходи (т.нар. "бюджетен аскетизъм"), което ограничава възможността едновременно да се гарантира социално-икономическата стабилност и да се осъществи комплексна модернизация на иновационна основа. В тези условия, в своеобразен компенсационен механизъм се превръща външната активност на частния бизнес и най-вече на испанските ТНК, чиито пример се опитват да следват и малките и средни предприятия, които не проявяваха особен интерес към чуждестранните пазари в периода преди кризата.

Очевидно е обаче, че радикалното преодоляване на последиците от кризата е невъзможно без същественото разширяване на вътрешния пазар. Сама по себе си, политиката на сурови икономии не решава проблема с възстановяването на икономическия растеж и излизането от кризата. Необходими са стимулиращи мерки от страна на държавата, както и мащабни държавни инвестиции, без които сериозната активизация на бизнес активността изглежда изключително трудно постижима. Тоест, като никога досега, Испания се нуждае от разумен баланс между външните и вътрешните аспекти на антикризисната политика.

"Вибриращата" финансово-икономическа система на ЕС породи цял комплекс от сложни проблеми. През годините на кризата образът на обединена, просперираща и привлекателна Европа значително избледня, а постигнатото в периода преди началото и жизнено равнище ще остане само приятен спомен за много милиони европейци. Съюзът е изправен пред болезнени структурни реформи, които ще се проточат с години, изостряща се битка за място под слънцето и остра конкуренция с новите световни играчи на глобалните пазари.

 

Бележки:

1. Вasic figures on the EU. Autumn 2013 edition. http://eu.europa.eu/eurostat

2. Gross Domestic Product. – http://epp.eurostat.ec.europa.eu/

3. По данни на Испанската банка, БВП на стрната е демонстрирал ръст от 0,1% през третото тримесечие на 2013, което беше прието от управляващите като голям успех. – http://www.bde.es/

4. European Central Bank. – http://www.ecb.europa.eu/

5. Ibidem.

6. Ibidem.

7. World Tariff Profiles 2012. – http://www.wto.org/

8. По-подробно за това, виж: Яковлев П. Кризис на юге Европы: Испания и Португалия в тисках жесткой экономии (13.06.2012); Яковлев П. Пять измерений испанского кризиса (01.04.2013).

9. Gobierno de España. Estrategia española de política económica. Balance y reformas estructurales para el próximo semestre. 27 de septiembre de 2012. P. 13.

10. Ibid. P. 15.

11. Ibid. P. 16.

12. Tecnología e Innovación en España. Informe Cotec 2011. Madrid, 2011, p. 152.

13. Reservas ocultas. – El País, 18.03.2013.

14. Gobierno de España. Estrategia española de política económica. Balance y reformas estructurales para el próximo semestre. 27 de septiembre de 2012. P. 26, 30.

15. El País, 15.03.2013.

16. Asociación Española de Banca. – http://www.aebanca.es/

17. Gobierno de España. Estrategia española de política económica. Balance y reformas estructurales para el próximo semestre. 27 de septiembre de 2012. P. 10, 39.

18. Cinco Días, 13.03.2013.

19. По-подробно, виж: Ramón Casilda Béjar. Multinacionales españolas en un mundo global y multipolar. Madrid, 2011.

20. Comercio Exterior en enero-diciembre de 2012. – http://www.lamoncloa.gob.es/

21. El País, 12.02.2013.

22. Cinco Días, 13.03.2013.

23. Derribando tópicos. – http://marcaespana.es/

24. Amanda Mars. Los grandes empresarios creen que la crisis ya ha tocado fondo en España. – El País, 19.03.2013.

25. Presidente de Iberdrola subraya el auge de la confianza en España. – América Economía, 4.04.2012.

26. Ramón Casilda Béjar. España más alla de la crisis. – El País, 24.03.2013.

* Авторът е ръководител на Центъра за иберийски изследвания в Института за Латинска Америка към Руската акадения на науките

{backbutton}

През лятото на миналата 2013 бившият служител на Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън предаде на вестниците „Гардиън” и „Вашингтон Поуст” голям брой документи, съдържащи безспорни доказателства за осъществяваното от американските специални служби следене на чужди граждани (включително високопоставени политици от съюзни на Вашингтон държави), което се превърна в един от най-големите скандали през последните години. Както е известно, в момента Сноудън живее в Русия след едно напомнящо холивудски филм шестседмично пребиваване на московското летище, преди Кремъл най-сетне да му предостави убежище.

Журналистите и експертите написаха безброй статии и анализи за интригата и интензивността на този американско-руски сблъсък, който в крайна сметка приключи с предоставянето на убежище за Сноудън от руското правителство. На фона на целия медиен шум обаче, мнозина сякаш не видяха най-важното, а именно геополитическото противопоставяне в стила на "Голямата игра" между САЩ и Русия, което бе в основата на решението на Москва да удовлетвори молбата на Сноудън. Големият залог тук е природният газ, като битката се развива на фона на острата американско-руска конкуренция в добива на този ключов енергоносител. През 2012 Русия е добила 653 млрд. куб. м природен газ, а Съединените щати (благодарение на спорния начин за извличане на т.нар. шистов газ, дал основание на президента Обама да обяви САЩ за "газовата Саудитска Арабия”) - 651 млрд. куб. м, което ги прави двамата най-големи производители в света.

Шантажът с идеята за "газова ОПЕК"

Илюстрация на казаното по-горе е фактът, че на 1 юли 2013, когато президентът Владимир Путин за първи път коментира възможното предоставяне на убежище на Сноудън, той го направи не другаде, а именно на годишната среща на Форума на страните-износителки на природен газ (GECF), провела се в Москва. "Има едно условие, ако той наистина иска да остане тук, а именно - да прекрати действията си срещу нашите американски партньори, колкото и странно да звучи подобно изискване от моя страна" - посочи Путин на срещата на Форума, който мнозина сравняват с Организацията на държавите-износителки на петрол (ОПЕК). "Ню Йорк Таймс" например я нарича "газовата ОПЕК" и я описва като група страни, опитващи се да дадат отпор на доминацията на САЩ и западните държави в глобалната газова търговия. Тя обединява 13 страни, сред които са Русия, Иран, Боливия, Венецуела, Либия, Алжир и други.

GECF провежда неформални срещи от 2001 насам, а през 2008 се трансформира в официална организация, доминирана предимно от Русия. Генералният секретар на GECF Леонид Бохановский е бивш вицепрезидент на "Стройтрансгаз" - дъщерна компания на петролногазовия гигант Газпром. За близостта между Кремъл и ръководството на GEFC говори и фактът, че днес 80% от акциите на „Стройтрансгас” се контролират от Генадий Тимченко, принадлежащ към "близкото обкръжение на Путин", според базираното в Лондон Бюро за разследваща журналистика (TBIJ).

И така, между САЩ и Русия се води "газова студена война", а Едуард Сноудън просто се оказа едно от действащите лица в нея. А тъй като достъпът до петролногазовите ресурси и гарантирането на свободния им транзит е фундаментален принцип на политиката за национална сигурност на САЩ от времето на Доктрината Картър насам, няма никакви гаранции, че тази нова студена война ще доведе до нещо добро.

Износът на шистов газ като инструмент на американската геополитика срещу Русия

Методът на хидравличното разбиване превърна САЩ от нетен вносител, в нетен износител на природен газ - три експортни терминала за втечнен шистов природен газ (LNG) чакат одобрението на Държавния департамент по енергетиката за да бъдат използвани за тази цел. Лидерите на американската индустрия, както и президентът Обама и други политици със сходни възгледи, твърдят, че САЩ вече разполагат с "природен газ за сто години напред", което (ако е вярно) несъмнено би представлявало геополитически фактор, променящ радикално правилата на играта.

Редица независими геолози обаче, както и много инвеститори, не споделят горните твърдения и смятат, че запасите от шистов газ вероятно ще стигнат за покриване на американските потребности само през следващите 15-20 години, предвид непрекъснато понижаващата се рентабилност на добивите на този вид природен газ и бързото изтощаване на шистовите кладенци. "Налага се да се пробиват и разработват все повече кладенци за да се поддържа добивът, тъй като средната производителност на кладенците пада - посочва в доклада си Дейвид Хюз от Post Carbon Institute (PCI) в Санта Роза, Калифорния - така от 1990 насам броят на действащите кладенци в САЩ е нараснал с 90%, докато средната производителност на един кладенец  намаляла с 38%".

Това означава, че е много вероятно шистовият газ, добиван в САЩ, да се окаже недостатъчно за да бъде даден сериозен отпор на GEFC и руската доминация на глобалния газов пазар в дългосрочен план, включително и защото Русия разчита на "обикновения" природен газ, който се добива много по-лесно отколкото труднодостъпния нетрадиционен шистов газ (между другото, руснаците разполагат с огромни запаси и от последния, но по разбираеми причини засега не ги експлоатират активно).

Но въпреки реалностите, мнозина американски политици продължават да вярват, че САЩ ще се превърнав в глобален доставчик на природен газ, изнасяйки LNG, добит от шистовите находища на територията на страната. През миналата 2013, американският Конгрес представи два законопроекта - Законът за съдействие на икономиката и Законът за ускорените доставки на LNG на съюзниците на САЩ, и призова за по-бързо одобряване на другите предложение, касаещи експортните терминали за LNG.

"Удължаването на сроковете за разглеждането на тези предложения може да застраши възможността ни да запазим конкурентоспособна позиция по отношение на другите държави-износителки на природен газ, които също усилено работят по износа на LNG" посочват 34-ма сенатори на САЩ от двете големи партии, в писмото си от 9 юли 2013 до шефа на Департамента по енергетиката Ърнест Мониз, призовавайки го спешно да одобри заявките за експортните терминали за LNG. Те подчертават, че в момента "се води глобална надпревара за пазарен дял... при това през последната година и половина американските играчи на пазара бяха поставени в неблагоприятна позиция, тъй като Департаментът по енергетиката бави решението си по въпросните заявки".

Както е известно политиците обикновено предпочитат неопределените изказвания, затова когато става дума за ускорения износ на LNG, повечето от тях използват фрази като "възможността да поддържаме конкурентоспособна позиция" по отношение на "другите държави-износителки на природен газ", без конкретно да споменават въпросните страни.

Други обаче не са толкова деликатни и открито говорят за това. "Законопроектът ни ще помогне за гарантиране енергийната сигурност на ключови американски съюзници, намалявайки зависимостта им от газовите доставки от такива държави, като Русия и Иран" - посочва сенатор Джон Барасо (републиканец от Уайоминг), който е сред авторите на законопроекта за ускоряване доставките на американски LNG за съюзниците на САЩ, внесен за разглеждане през януари 2013. Няколко месеца по-късно, конгресменът Тед Поу (републиканец от Тексас) лансира същите тези в статията си в "Хюстън Кроникъл": "Освен несъмнените икономически ползи, налице са и геополитически съображения, които правят износа на LNG за нашите приятели и съюзници изключително необходим". Според него: "Рискът от по-голяма зависимост от руския газ е основната движеща сила на европейската енергийна политика през последните десетилетия... От гледната точка на САЩ, вносът на евтин американски природен газ би ограничил влиянието на Москва и би повишил доверието към нас на европейските ни съюзници".

Сблъсквайки се с намаляващите добиви в находищата на шистов газ в САЩ обаче, американските стратези бързо осъзнаха, че би било грешка да разчитат само на тази карта, затова разработиха резервен план, опитвайки се дадат отпор на Русия и GECF.

Азербайджан - газовият "символ на надеждата" за САЩ

Законопроектът за доставки на американски LNG за съюзниците на САЩ от НАТО беше друга важна инициатива, лансирана през декември 2012 от днес вече бившия американски сенатор Ричард Лугар (републиканец от Индиана). Както е известно, този законопроект беше внесен едновременно с публикуването на ключовия доклад на Сенатския комитет по международни отношения, озаглавен "Енергийните ресурси и сигурността на транзита им от Каспийския регион към Европа". Този доклад, който първоначално беше обсъден на специална конференция с участието на големите медии, организирана от влиятелния Атлантически съвет (ръководен по онова време от сегашния държавен секретар по отбраната Чък Хейгъл), съдържа едно доста просто послание, а именно - че много държави-членки на НАТО са прекалено зависими от Русия, по отношение на внасяния от тях природен газ.

Тук е мястото да напомня, че Русия, съвместно с Китай, е и ключов играч в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която на практика действа като антагонист на НАТО. На тази основа във въпросния доклад се прави извода, че НАТО на всяка цена следва да намери начин да се избави от руския газ. "Тази стратегическа американска инициатива ще отстоява интересите на САЩ чрез ограничаване газовия натиск на Русия върху съюзниците ни от НАТО, укрепвайки двустранните отношения в региона на Каспийско море и изолирайки още повече Иран" - посочва Лугар в увода на доклада. Сред решенията, които той предлага в тази връзка е именно опростяването на процедурата по одобряването от Департамента по енергетиката на износа на шистов газ за съюзниците на САЩ от НАТО, разчитайки на твърденията, че Америка разполага със "запаси от шистов газ за сто години напред" (които, както вече посочих, се оказаха най-малкото силно преувеличени, ако не и напълно погрешни).

"Като първа стъпка, следва да разрешим износа на американски природен газ, с какъвто днес разполагаме в излишък, благодарение на шистовия добив, за всичките ни съюзници от НАТО - посочва Лугар в специална статия, обобщаваща изводите от доклада - При сегашните темпове на потребление, разполагаме със запаси, които ще ни стигнат за сто години напред, а цените паднаха дотолкова, че новите сондажи намаляват. Лесно бихме могли да изнасяме част от тези излишни количества, под формата на LNG, без да провокираме скок в цените на газа за американските домакинства".

Все пак, тъй като авторите на доклада очевидно са били наясно, че въпросните "100-годишни запаси", са по-скоро фантазия, отколкото реалност, те споменават нещо, "което може да се окаже дори по-важно от шистовия газ", а именно сериозните запаси от традиционния природен газ, с които разполага Азербайджан.

Азербайджан, който се управлява от авторитарен режим, нарушаващ човешките права, и който граничи с Каспийско море, на изток, и с Иран, на юг, е на 24-то място в света по потвърдени запаси от природен газ и поддържа приятелски отношения със САЩ и съюзниците им от НАТО. В доклада на Сенатския комитет по международните отношения тази страна е наречена "основен" доставчик на газ за държавите от НАТО и ключов източник на вносен газ, в частност, за страните-членки на ЕС, стремящи се да избегнат зависимостта си от руските енергоносители.

Отчитайки стратегическото значение на Азербайджан, в доклада се призовава за ускоряване изграждането на Трансадриатическия тръбопровод (ТАР), по който трябва да се транзитира азербайджански газ от находището Шах Дениз в Каспийско море към Турция, а по-късно и към държавите от ЕС: "ТАР е най-късия и най-пряк маршрут от Каспийския регион към най-привлекателните европейски пазари".

Значението за Азербайджан като "основен" доставчик за газопровода ТАР директно се посочва в доклада на Сенатския комитет по международни отношения, както и в съобщенията за медиите на Държавния департамент. В тях се твърди, в частност, че: "Азербайджан, който е позитивно настроен да осъществява активна енергийна търговия със Запада, е негов потенциален основен доставчик... През последните две десетилетия, азербайджанското ръководство се придържа към стратегията да използва проекта за ТАР за установяването на по-тесни контакти със Запада, при това решението му съвсем не беше неизбежно, имайки предвид съществените разходи по изграждането на нова мащабна инфраструктура от тръбопроводни мрежи, както и геополитическият натиск от страна на съседите - Иран и Русия. Баку обаче, предпочита директните контакти със Запада, пред тези, осъществявани с посредничеството на Москва".

Докладът завършва с препоръка Корпорацията за частни инвестиции в чужбина на САЩ (OPIC), американската Агенция по търговията и развитието (USTDA), Европейската банка за реконструкция и развитие и Европейската инвестиционна банка да финансират изграждането на терминали за износ на американски LNG за държавите от НАТО, както и за създаването на щатна длъжност - представител на САЩ по енергийната сигурност в Евразия.

Сред другите препоръки в доклада на Сенатския комитет по международни отношения е поддържането на тесни връзки с държавната петролно-газова компания на Азербайджан SOCAR, "за да бъдат сведени до минимум евентуални бъдещи разминавания". Това обяснява факта, че мнозина бивши високопоставени сътрудници на администрацията на Обама, както и президентът на Агенция Стратфор Джордж Фридман, политици от различни американски щати, съпругата на вицепрезидента Джо Байдън Джил и бившият шеф на световната банка и зам. държавен секретар по отбраната Пол Уолфовиц участваха в провелата се в края на май 2013 в Баку среща под надслов "САЩ-Азербайджан: перспективи за бъдещето". Няколко седмици след завръщането си от срещата в Баку, конгресменът Тед Поу написа обширна статия за нея в "Хюстън Кроникъл", подкрепяйки идеята за износ на американски шистов газ.

Мероприятието беше организирано от SOCAR, както и от компаниите BP, KBR, ConocoPhilliрs и Chevron – между другото, всички те сериозно инвестираха в добива на шистов газ в САЩ. Както посочва пратеникът на "Уошингтън Дипломат" на форума: "Това несъмнено бе едно от най-големите събития с участие на високопоставени американски политици и стратези, които някога са се случвали в Южен Кавказ - 317 представители на 42 щата, включително 11 действащи конгресмени и 75 представители на щатските власти".

Изключването на Русия от Глобалната инициатива за шистовия газ на САЩ

През август 2010, т.е. по време на първия мандат на президента Обама, Държавният департамент лансира т.нар. Глобална инициатива за шистовия газ (GSGI), която сега се нарича Програма за техническо ангажиране в добива на нетрадиционен газ (UGTEP). Нейна цел е формирането на т.нар. "мисионерска група", която да демонстрира на останалите държави "успешния опит" на САЩ в добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване.

В интернет-сайта на Държавния департамент се пояснява, че "UGTEP залага на политическото взаимодействие между правителствата за да може, разчитайки на техническия опит на федералното правителство и правителствата на отделните щати, както и на американския нормативно-правен опит за гарантиране сигурността на водните ресурси и качеството на въздуха, а също на възможностите на дипломацията, да помогне на определени държави да установят с какъв потенциал от шистов газ разполагат и какво могат да направят техните правителства за неговия добив".

Чиновниците на Държавния департамент работят упорито за да убедят държави като Украйна, Полша, Китай и Индия в предимствата на „безопасния” и икономичен добив на шистов газ по метода на хидравличното разбиване. Това е поредният опит за икономическа изолация на Русия, чрез ограничаване доставките на руски природен газ. Показателно в това отношение е, че въпреки че руснаците разполагат със собствени запаси от шистов газ – например в огромното Баженовско шистово находище в Западен Сибир, Държавният департамент не включи тази страна в своята Глобална инициатива за шистовия газ (GSGI/ UGTEP)

Случаят Сноудън в контекста на "газовата война"

Както вече споменах в началото, огромната част от коментарите в медиите по случая с Едуард Сноудън касаеха най-вече противопоставянето между Вашингтон и Москва във връзка с предоставеното му от Кремъл убежище, както и глобалната американска мрежа за следене на хора. В тях обаче липсваше каквото и да било споменаване за това, което професорът от Университета на Хемпшир Майкъл Клеър нарича в едноименната си книга „възхода на държавите в свиващата се планета”, който бе демонстриран и от историята с конфронтацията във връзка с предоставеното убежище на Сноудън. Тоест, за безмилостната схватка между глобалните държави за бързо намаляващите и все по-труднодостъпни и екологично опасни разновидности на „последните енергоносители”, като например добивът на шистов газ с помощта на толкова спорния метод на хидравличното разбиване.

„Можете да бъдете сигурни, че възходът на държавите в свиващата се планета е опасна формула. Решаването на тясно преплитащите се проблеми, породени от схватката за ресурси, енергийния дефицит и промените в климата, ще бъдат сред най-трудните, с които се е сблъсквало човечеството в цялата си история” – посочва Клеър в заключителната част на своята книга, добавяйки, че „ако продължим да добиваме и консумираме жизненоважните ресурси на планетата по същия начин, както досега, рано или късно ще превърнем планетата в изключително трудна за обитаване разрушена среда”.

* Авторът е американски въшнополитически анализатор (MPN)

{backbutton}

Emile Simpson, War from Ground Up: Twenty-first century Combat as Politics (Crisis in the World Politics), 256 p., Oxford University Press, 2012.

 

Авторът на тази книга Емил Симпсън в течение на няколко години служи в британския корпус в Южен Афганистан и очевидно е наясно, колко сложно е да водиш война срещу примитивни партизански групи, въоръжени обаче със свръхмодерни оръжия. Съдейки по последните данни за Афганистан, ситуацията в тази страна си остава все така безнадеждна, поне по отношение на позитивните предварителни очаквания на Запада, така че предлаганата от Симпсън стратегия за "умно въздействие", осъществявано на микроравнище и отчитащо вътрешните отношения между различните местни племена, си остава по-скоро работна задача, а не работеща технология.

Имам приятел - генерал от Бундесвера, който наскоро мина в резерва и който в течение на седем години беше военен съветник на Ангела Меркeл. Веднъж той ми каза, че, както показва собственият му опит, политиката е много по-опасна от войната. Най-малкото, защото по време на война, обикновено по теб стрелят само онези, които са от другата страна на фронтовата линия, докато в политиката всеки момент можеш да бъдеш застрелян в гръб, като нещата често стигат дотам, че в един момент просто преставаш да разбираш, кой ти е враг и кой приятел.

Емил Симпсън, който, както вече споменах, е бивш офицер от британската армия, прекарал в Афганистан повече от три мандата, очевидно споделя казаното от моя немски приятел. Опитвайки се обясни, защо политиката е по-опасна от войната, той е успял да създаде увлекателен труд, предлагащ на читателя множество теми за размисъл.

Връщайки се към британската история (авторът се опира предимно на нея) и по-точно към 1939, когато Великобритания влиза във Втората световна война, Симпсън посочва, че по онова време британските войници са наясно, че техен враг са германските военни, към които по-късно се присъединяват техните италиански и японски колеги. И че тъкмо с тези противници им предстои да се сражават на живот и смърт.

Същото е отнася и за войната през 1956 в Египет, за тази през 1982 на Фолклендските острови, както и за войните с Ирак през 1991 и 2003. Във всички тези случаи винаги има две страни - британците и техните врагове. И тъй като и двете страни носят униформа, те лесно могат да бъдат различавани. Дори фактът, че една от страните, или пък и двете, са формирали коалиция с други сили, не поражда сериозни проблеми с идентификацията - докато се спазват законите на войната, военните сравнително лесно могат да бъдат разграничени от гражданското население.

Опитът на другите съвременни армии, в по-голямата си част, е сходен с британския. Така, по време на т.нар. Велика отечествена война, руските войници се сражават с германските и японските. Американските войници пък се сражават срещу германските, италианските и японските, а по-късно им се налага да го правят и срещу севернокорейската и иракската армии. Индийските войници пък воюват с пакистанските, а израелските - с войските на различни арабски държави.

Идеята, че по време на война врагът почти винаги се представлява от един противник (или от коалиция от противници), който лесно може да бъде идентифициран и с който можеш да се сражаваш, възниква през ХІХ век. И макар че никога не се извежда директно, тя е заложена в основата на трудовете на най-големия западен военен теоретик Карл фон Клаузевиц. В прочутия му трактат "За войната" има едва няколко страници за това, което той нарича "въоръжения народ", но цялата останала книга е написана от гледната точка на редовната армия, воюваща с друга такава като нея.

Представете си сега изненадата на един млад офицер, попаднал за първи път в Афганистан. Правителството, което го е пратило и му плаща заплата, е поставило пред него задачата да се сражава с Движението "Талибан" (думата буквално означава учeници или студенти) и да освободи страната от гнусното им присъствие.

Какво обаче представлява Движението "Талибан"?

Можем ли да говорим за съществуването на подобна организация в смисъла, в който говорим за британската, руската или която и да било друга армия? И, ако приемем че тя все пак съществува, то, имайки предвид, че членовете и обикновено не носят военна униформа, възниква въпросът, как следва да се води борбата срещу нея?

След като преживее първия шок, нашият млад офицер бързо ще открие, че всичко е много по-сложно, отколкото си го е представял. Движението "Талибан" вероятно наистина съществува, но членовете му не формират единна организация. Освен това те не се подчиняват на заповедите на един и същи политически или военен лидер. Вместо това, движението включва голям брой племенни групи, всяка със свой собствен водач. Някои от тези групи са големи, други са малки. Някои от тях са свързани с Движението "Талибан" на една повече или по-малко постоянна основа и формират ядрото на афганистанската съпротива срещу чуждестранните части, които, от тяхна гледна точка, са нахлули в страната им. Други пък се присъединяват към тази съпротива само когато и само дотолкова, колкото сметнат за нужно.

Много групи са свързани една с друга по доста сложен начин. За тях съвсем не е задължително да подкрепят на всяка цена само едната страна, напротив - мнозина са склонни на минат на другата, срещу пари или други блага (най-вече оръжие). Когато се сражават, те носят военна униформа, само ако това им е изгодно. В резултат те трудно могат да бъдат отличени от цивилното население, което чуждестранният корпус би трябвало да защитава.

Освен това, в една страна, където липсва централизирана полиция, мнозинството от населението смята за нормално и дори за подразбиращо се от самосебе си да разполага с оръжие. Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че местните жители често стрелят не само по чужденците, но и един в друг. В тези условия традиционната военна терминология - настъпление, отстъпление, фронт, тил, линии на комуникации и т.н., просто губи всякакъв смисъл, освен, може би, на чисто тактическо равнище.

Най-важното обаче е, че войната престава да бъде продължение на политиката с други средства, както твърди Клаузевиц. Вместо всички имащи значение политически решения да бъдат вземани от онези на върха, както винаги е било, политиката се "разширява" надолу по цялата верига на командването, стигайки до най-ниските и стъпала. Така войната и политиката постепенно се превръщат в едно и също нещо. Резултатът е появата на това, което някои други автори наричат "сержантът - стратег" или, ако искате "младшият офицер - стратег". Всеки път, когато сержантът или младшият офицер реши да заповяда на подчинените си да влязат в сражение с членовете на "племето А", той е длъжен да се съобрази с това, как би повлияло подобно решение върху принадлежащите към "племената Б, В и Г". Същото се отнася и за случая, когато вземе решение да не влиза в сражение - дали това ще ги впечатли, ще ги отблъсне ли, ще продължат ли да бъдат лоялни, ще ги настрои ли враждебно, или напротив?

Освен това, следва да бъде взето предвид и евентуалното влияние на подобно решение върху цивилното население (ако такава категория действително съществува). Това население съвсем не е еднородно, то включва множество групи, между които често съществуват ясно изразени културни и езикови различия. Всички тези фактори влизат във взаимодействие помежду си, всички те постоянно се променят в някакъв безумен калейдоскоп. Въпреки това, характерът на промените, направлението в което те се движат, както и онова, което може да бъде направено (ако подобно нещо въобще е възможно) за да бъдат тласнати те в правилната посока, могат да бъдат разбрани само от онзи, който познава страната, нейните жители и култура като петте си пръста.

Впрочем, както посочва в книгата си и самият Емил Симпсън, повечето от казаното по-горе въобще не е нещо ново. На практика, всеки, който поне веднъж се е опитвал да води война срещу (или сред) предсъвременно племенно общество, се е сблъсквал с аналогични проблеми. Разликата, която Симпсън, кой знае защо, подминава с мълчание, е, че в миналото въпросните племена са били въоръжени само с примитивно оръжие, произведено от тях самите, или придобито отнякъде.

Както посочва в началото на ХХ век Хилъри Белок, "всеки въпрос си има ясен отговор: ние имаме картечници "Максим", а те - не". Оттогава насам обаче, нещата драматично се промениха. Както можаха да се убедят още съветските военни в Афганистан, "в наше време племената често разполагат с най-модерно въоръжение". Част от него те са пленили от противника, част им е предоставено от други държави, а част си купуват предлагайки за него (както е в Афганистан) например опиум. Наистина, те едва ли са в състояние да се сдобият (или да използват) най-мощно въоръжение, като например самолети, танкове (освен малки количества, пленени по време на сраженията), тежка артилерия и т.н. Но, ако се съди по способността им да се сражават и дори да побеждават, както изглежда то просто не им е необходимо.

Представяйки на читателя своето, направено от първа ръка, описание на тези и редица други проблеми, влияещи върху хода на войната в Афганистан, капитанът от резерва на британската армия Емил Симпсън ни прави голяма услуга. За съжаление обаче, подобно на почти всички останали, които се захващат с тази тема, той е много по-добър в анализа на проблемите, отколкото във формулирането на мерките за тяхното решаване.

В крайна сметка, всичко, което може да направи, е да разсъждава до безкрайност за ролята на "етоса", "визията" и "увереността". Което е жалко, защото светът действително се променя.

Дори ако оставим настрана Сирия, където армията на президента Асад в момента се сражава с множество различни опълчения, Афганистан едва ли ще бъде последната страна, в която съвременни въоръжени сили се сражават с аморфен и силно отличаващ се от тях противник.

Мнозина автори дори смятат, че въоръжена борба като тази, която сега се води в Афганистан, може скоро да се разрази в редица градове из целия свят. Един от тях - известният австралийски експерт по антибунтовнически операции Дайвид Килкалън, дори присъства с цитат на корицата на книгата на Симпсън. Тоест, изводите от тази книга далеч не касаят само случващото се в Афганистан. Те наистина са плашещи, но онези, които предпочитат да си затварят очите за тях, или пък да си крият главата в пясъка, рискуват много скоро да получат отрезвяващ и болезнен ритник отзад.

 

* Авторът е световно известен израелски военен теоретик, професор в Еврейския университет в Йерусалим и Университета за национална отбрана във Вашингтон

{backbutton}

Туристическата политика и инструментите за насърчаване на туристическото развитие заемат важно място в усилията за развитие на планинските райони поради голямото съвременно значение на туризма за техните икономики и ограничеността на другите икономически алтернативи. Степента на стопанско и туристическо усвояване в планинските ни райони е сравнително ниска, в сравнение с други подобни зони в Европа и това е сериозно тяхно предимство, което следва внимателно да се използва. У нас усвояването на планинските райони за рекреационно-туристически цели решително изостава в сравнение с морското ни крайбрежие, където станахме свидетели на мощен строителен туристически бум с всички негативни черти на едно консумативно и недалновидно отношение към природната среда и рекреационно-туристическите ресурси. Вече са налице симптомите на пренасяне на строителната вълна и към вътрешността на страната - в планините. Банско, Пампорово и Боровец вече изпитват натиска на капитала и устояването на принципите на съобразеното и щадящо туристическо строителство става все по-трудно и по-отговорно.

Политиката към туризма

Политиката по отношение на туризма и отдиха обикновено не е обособена като самостоятелна сфера и отговорностите за туристическото развитие са поделени между няколко министерства и публични органи, което поставя като основен проблем тяхната координация. Независимо от това се установяват разнообразни инструменти и стимули за насърчаване на планинския туризъм. Като слабост на туристическата политика в планинските райони се оценява нейното (първоначално) фокусиране върху зимния (ски) туризъм.

В геоикономически смисъл, в развитието на съвременотото глобално стопанство, планинските райони представляват изключителен потенциал за Европа и, освен че са отлична среда за развитие на туризма, изпълняват многобройни други функции - екологични, икономически, социални, културни и земеделски. Отдавна, още преди учредяването на Европейския съюз, в алпийските страни се провежда целенасочена политика, регламентирана в закони, за подпомагане на планинските райони предвид специфичните им географски и климатични условия и начин на живот на планинското население. По-късно тези национални практики прерастват в общоевропейска политика. В тази посока политиката за планинските райони се разглежда като особено важна част от общоевропейската регионална и териториалноустройствена политика, която задължително трябва да налага мерки за икономическо и социално развитие в планините, за опазване и управление на природните ресурси, както и за съхраняване на местните традиции и култури. Освен това политиките за развитие на планините са тясно свързани с регионалната и териториално-устройствената политика и планиране. Въпреки това, малко са страните, които имат по-цялостна, интегрирана политика за планините и специфични инструменти като закони за планината или фондове за планините (Франция, Италия, донякъде Швейцария). Публичните интервенции за насърчаване развитието на планинските райони варират съществено не само в зависимост от значението и разнобразието на тези ареали, но и на институционалното устройство на конкретната страна (централизирано, федерално, стари и нови страни-членки на ЕС, присъединяващи се страни и др.). Особено важен политически инструмент, който често е предпоставка за прилагането на други инструменти, е дефинирането на планинските райони. Критериите за определяне на последните са различни, но винаги включват надморската височина - макар и с различни стойности в отделните страни, най-често в зависимост от тяхната географска ширина (Франция – 600-800 м, Швейцария – 1000 м, Гърция – 800 м, Италия – 600 м, Испания – 1000 м, Словакия – 600 м). Други (модифициращи) критерии са наклон на склоновете (Франция, Испания, Словакия) и относителна височина (Италия). В някои от страните има изрично определяне с нормативен акт на ски-курортите и на задължителни изисквания към тяхното функциониране (Испания – Арагон). В някои случаи (Словакия) се поставя силен акцент върху използването на туристическото райониране като инструмент на туристическата политика. В Швейцария са определени четири типа туристически зони (планинска, езерна, градове и други).

Териториалното устройство на планинските райони

Териториалното устройство на планинските райони е дейност, основаваща се на добрата координация. Тоест, трябва да се обърне внимание на специфичните условия в планинските райони и въздействието на отделните секторни политики, които следва да допринесат за разнообразяването и увеличаване броя на дейностите, за развитие на занаятите и малките и средните предприятия, както и за сътрудничеството между тях. Във всяка отделна част от планинските райони наблюдаваме специфично развитие на селското и горското стопанство. Това налага необходимостта от местни програми и политики за развитие, които следва да се базират върху производството на местни качествени продукти, допринасящи и за опазването на околната среда. Проектирането и планирането на специфичните видове туризъм, които трябва да бъдат съобразени с природната, икономическата, социалната, културната и архитектурно-историческата среда в планината, трябва да са двигател на растежа в планинските райони на България. От геоикономическа гледна точка, обществените услуги в планинските райони не трябва да са на по-ниско ниво от това в останалата част на страната, като за насърчаването им е необходимо да се въведат данъчни преференции и облекчения. Положителна стъпка в това отношение е опитът да се изградят планински аграрни кампуси или ферми, в които да се насърчава екологичното земеделие и животновъдство, съхраняващо почвите, водата и въздуха. Считам за разумен подход у нас да се създаде Изпълнителна агенция „Екологичен контрол и управление на природните ресурси“ със седалище в Смолян, която да предоставя точна експертиза за състоянието на ландшафта и увредените зони, опазване на фауната и флората и техните местообитания и, при необходимост, тяхната рехабилитация. В нашите условия е много важно да се съхрани културната идентичност на планинското население, както и на разнообразието и богатството на неговото културно наследство като това става на място, в планината. Необходимо е по-активно усвояване и на планинския рекреационен потенциал, като строителството в тези райони следва да се осъществява с такт и внимание за да се избегнат множество грешки, познати от досегашната ни практика, както и от практиката на европейските алпийски държави. Трябва да се създаде специфична българска форма на туристическо устройство, акцентираща върху пролетно-есенната и лятно-зимната експлоатация, характерна за нашите условия, и използването на съществуващите селища с постоянно население, които притежават богати рекреационни ресурси и български национален дух, история, традиции и материална култура.

Стимули за насърчаване на планинския туризъм

Предвид географското положение на България е необходимо да се постигне обществен консенсус за използването на разнообразни инструменти и стимули за насърчаване на планинския туризъм. Като слабост на туристическата ни политика в планинските райони можем да посочим нейното (първоначално) фокусиране върху зимния (ски) туризъм. На съвременния етап, в повечето страни, насърчаването на туризма в планинските райони не се ограничава с насърчаване на зимния туризъм и ски-курортите, по-скоро обратното – търси се диверсификация на туристическите продукти и възможности за използването им през летния сезон. Пример за това са програмата за развитие на туризма в Бергамо, Италия, насърчаването на балнео и спа туризма в планинските райони на Франция. Пак във Франция, през 60-те и 70-те години на ХХ век се реализира т.нар. „Снежен план”, който включва инвестиции в специализираната за ски туризъм инфраструктура от страна на държавата и местните власти. Едносезонните самостоятелни туристически комплекси, характерни за някои алпийски страни, като Франция например, които са разположени на по-голяма надморска височина и са пригодни само за зимна експлоатация, са неподходящ модел за нашите условия. В България трябва да се изграждат многосезонни и многофункционални курорти с неголям капацитет, привързани към съществуващите селища и курорти. Трябва да признаем, че след предложенията, през 70-те години на миналия век, за изграждане на такива комплекси в Пирин, Рила, Витоша и Родопите постепенно тези намерения бяха отложени, забравени и заменени с други концепции, основани на локализиране на туристическото строителство във вече съществуващи планински селища и курорти. През втората половина на ХХ век у нас са изработени поредица от териториалноустройствени планове за планинскита райони. За Рила териториалноустройствени планове са разработвани през 1962 от арх. Л. Константинов, през 1968 - от арх. П. Григоров, през 1975 е разработена "Програма за комплексно развитие на отдиха и туризма в Северна Рила" от колектив с ръководител проф. Л. Стойчев, а през 1985 - Ландшафтоустройствен план от проф. Л. Стойчев и колектив. За Пирин е разработена териториалноустройствена схема през 1972 от арх. П. Григоров с колектив, през 1977 инж. Н. Чучева с колектив проектира паркоустройствен проект на Народен парк Пирин, а през 1991 колектив с ръководител инж. Л. Йоцова разработва нов паркоустройствен проект на Народен парк Пирин. За Витоша още през 1954 е разработен Генерален план от проф. Д. Сугарев, през 1977 е създаден териториалноустройствен план от колектив с ръководител арх. К. Бисеров, а през 1987, във връзка с кандидатурата на София за домакин на Зимните олимпийски игри, е разработена устройствена схема от колектив с ръководител арх. Чипев. За Западните Родопи е разработена териториалноустройствена схема през 1978 от колектив с ръководител инж. М. Ковачева. За Средна Стара планина е разработен териториалноустройствен план през 1985 от колектив с ръководители инж. М. Младенова и проф. Л. Динев, както и териториалноустройствени планове на курортно-туристически локализации от колективи с ръководители арх. П. Еврев и арх. Й. Славкова. За това до голяма степен допринася еволюцията в екологичното мислене и развитието на природозащитното законодателство с обявяването на народните паркове, а по-късно на националните и природните паркове. За съжаление, през последните години не са разработвани по-сериозно нови териториалноустройствени планове на планински райони. За сметка на това се изготвиха планове за управление на националните паркове "Централен Балкан", "Рила" и "Пирин" и на природния парк "Витоша". Плановете за управление на националните паркове "Рила", "Пирин" и "Централен Балкан" обхващат обаче само част от планинските райони, а именно защитената природна среда. Цялата територия на планините, заедно планинските селища, са предмет именно на териториалноустройствените планове, които без съмнение третират не само по-обхватно, но и по-комплексно проблемите на устройството, опазването и развитието на планинските райони. Налага се тезата, че задача на държавното управление е да възстанови практиката на планиране на регионално равнище и да намери подходящ механизъм за възлагане и изработване на териториалноустройствени планове на планинските райони. Тази практика следва да се обвърже с изготвянето и одобряването на закон за планината. Проект за такъв закон има от 1998, но приемането му се забавя. Необходимостта от подобен закон е продиктувана от специфичните проблеми на планинските райони - обезлюдяване и нарушаване на социалната структура, високо равнище на безработицата, икономическа изостаналост, неефективно земеделие и животновъдство, изостаналост в инфраструктурното съоръжаване, проблеми с опазването на природната среда. Един закон за планината би положил основите на национална политика, насочена към възраждането на тези райони. При положение, че  държавата няма воля за закон за планината, смятам, че би могъл да се структурира специален раздел в Закона за регионално развитие, озаглавен „ Развитие и управление на планинските територии“. В него следва да се акцентира върху подпомагане на социално-икономическото развитие, и устройството и опазването на планинските територии. По аналогия с някои европейски закони, трябва да се предвидят редица облекчения и стимули за насърчаване на икономическото развитие и превръщането на планинските райони в привлекателно място за производство, туризъм и осигуряване на по-качествени услуги за населението. В законодателството ни следва да залегне устройството и опазването на планинските територии чрез изготвяне на устройствени схеми за планинските масиви, общи устройствени планове на планинските общини и на части от тях, както и общи и подробни устройствени планове на урбанизираните територии в планинските общини. Налага се освен това държавната политика за развитието на планинските територии да се възложи на специализиран държавен орган, чиято задача ще бъде прилагане на нови устройствени схеми и планове, които да определят общата структура на територията, зоните с различен режим на използване, опазване и устройство, развитието на техническата инфраструктура, териториалното развитие на населените места и селищните образувания, пределно допустимите размери на курортите, съобразно нормите за рекреационно натоварване на територията и ресурсите, мерките за опазване на околната среда и планинските ресурси. Освен това, с тези планове трябва се определят границите на публичната и частната собственост, проектните граници на урбанизираните, земеделските, горските, нарушените и защитените територии, зоните за ски спорт и туризъм, специфичните изисквания, правила и нормативи за устройство на територията, опазване и подобряване на околната среда.

Правилното структуриране на територията

От ключово значение при планирането на планинските райони е структурирането на територията така, че да се осигури съгласувано развитие на отделните функции и дейности, както и ефективна природозащита. В нашите планини трябва да бъдат опазени големи природни пространства по „Натура 2000” без активно усвояване и туристическо ползване, като еталон на природното равновесие. Това са териториите с режим на защитена природна среда, които заемат сърцевината на планините. Специалният режим включва всички територии над горната граница на гората, защитените природни територии, водоохранителните зони и гори, охранителните зони около курортите и курортните ресурси. В останалите части на планината следва да се обособят територии на природна и горскостопанска среда, където да се практикуват дейности, свързани с отдиха, и съвместими с тях стопански дейности. Това са гори и земи от горския фонд със стопанско и рекреационно предназначение. Териториите за локализиране на курортна база се ориентират към съществуващи планински селища и формират курортно-туристически локализации. На практика, това може да бъде изградена зона на селищна и курортна среда, наречена „U-зона“ (територия с урбанизирани територии и курорти), която да и включва урбанизирани територии в строителните граници на населени места и селищни образувания, както и тяхната крайселищна територия. При разполагането на териториите за локализиране на селища и курортни селищни образувания в структурата на планината следва да се прилага принципът на редуването им със свободна природна среда като за тях  се въведе обозначението„N–зона”. При спазването на този принцип в различните планини, в съответствие с геоморфоложката им структура, се получават различни структурни схеми на туристическо усвояване и разположение, като например: радиална схема (Рила, Верила, Пирин, Витоша и Осогово), напречно-успоредна схема (Предбалкана, Стара планина, Средна гора и Сакар), мрежеста схема (Западни Родопи, Източни Родопи, Бакаджиците и Странджа). В тази посока, в генералния план за България трябва да се изгради и единната транспортна система, осигуряваща достъпност на курортните зони и извънградски територии. Това се налага поради факта, че локализациите от курортни селища, курортни зони и комплекси се развиват по принцип в линейни направления, предимно по речни долини и пътни връзки. В тези най-активно усвоени територии също се прилага принципът за редуването на усвоени селищни територии със свободни и озеленени крайселищни и междуселищни зони. Така се осигурява навлизането на природната среда в селищните образувания и не се допуска формирането на непрекъснато лентово застрояване в долините.
В рамките на курортно-туристическата локализация курортните селища, курортните зони и комплекси формират курортно-селищно образувание от агломерационен тип. Последното следва да бъде предмет на общо устройствено планиране в специален общ устройствен план. През последните години са изработени редица общи и подробни устройствени планове на курортно-туристически локализации, зони за ски, курортни комплекси и селища, като Пампорово, Момчил юнак, Голям Перелик, Пашалиица, Банско, Чепеларе, Сютка, Паничище, Разлог, Предела, Самоков/Боровец/ Бели Искър, Семково, Узана, Ком, Беклемето, Трявна, Елена и др., като в някои от тези разработки е приложен именно подходът на интегрирано развитие на туризма, обвързано със съществуващи селища в планината, не само като изходни пунктове, но и като място за локализиране на туристическо строителство и функционирането им в единна система с планинските курортни комплекси. В унисон с възможностите за пространствено развитие и перспективата в България да навлезе нова емигрантска вълна от 25-40 хиляди чужденци и влиянието им на пазара на труда, би било добре чрез развитието на нови туристически центрове да привлечем част от тези хора, с цел смекчаване натоварването на най-урбанизираните територии. За съжаление, липсва ясна политика относно модернизирането на курорти като Сютка, село Баните (Смолянско), Белите брези (Ардинско), Бяла Черква (Пловдивско), Лъки (село.Манастир), Паничище и Сапарева баня, Берковица, Беклемето, Юндола и Вършец, където има възможност за изграждане на нови планински комплекси. Засега обаче се забелязва само претоварването на вече съществуващите комплекси (Пампорово, Боровец и Банско), за сметка на упадъка на Семково, Предела, Атолука, Картала, Узана и др. Частичен напредък бележи туристическо строителство в и край съществуващи селища като Бели Искър, Говедарци, Априлци, Предела, село.Врата (Пловдивско), вилно селище „Констанция“ , Цигов чарк, Свети Константин ( Пещера) и др. Планирането на самите планински курорти следва да започва още с изготвянето на териториално-устройствените планове на районно и локално равнище, с които се определят общата структура на планираната територия и местата за локализиране на материалната база за отдих и туризъм - към съществуващи курортни селища с постоянно население и в самостоятелни курортни комплекси. Местоположението на курортите се определя въз основа на комплексен рекреационен анализ на територията и оценка на курортно-туристическите потребности. С устройствения план на курортно-туристическата локализация се прецизира и доуточнява конкретното местоположение на отделния курорт. Големината на курорта пък зависи от редица фактори и условия от природен, технически, функционален, икономически, естетически и психологически характер. Сред тях особено важен фактор е капацитетът или поемната способност на основния курортен ресурс (за зимните курорти това е поемната способност на ски пистите). Пренебрегването на този фактор и изграждането на по-голям брой туристически обекти и леглова база от този, който позволява капацитетът им, води до претоварване на ски пистите и въжените линии и (също както и претоварените пясъчни плажове на брега на морето) означава нарушен комфорт за посетителите и заплаха за равновесието на природната среда. Симптоми за такова претоварване на рекреационния капацитет на ски пистите и въжените линии се наблюдават вече в Банско и Пампорово, а в близко бъдеще може да се очакват и в други планински курорти. В досегашното планиране може да се приеме констатацията, че планинските курортни комплекси имат присъща разчленената форма с отделни ядра, най-вече поради сложните теренни форми (Пампорово, Семково, яз. "Батак", Предела и др.). По-рядко се среща компактната форма (Боровец, Беклемето и др.). В тази посока, подходът към туризма трябва да бъде диверсифициран от предназначението на съответния туристически профил и развитието и съчетаването на поне три и повече вида туризъм. Затова е необходима промяна по отношение на терените и сградите за подслон и обитаване, защото те представляват "основната тъкан" на курорта, която заема и най-голямата част от общата му територия.

Новата туристическа архитектура

В нашите курорти преобладават хотелите и почивните домове. Индивидуалните вили се срещат като елементи на някои планински курорти (Юндола, Семково, яз. "Батак", Панагюрски колонии и др.). Вече се появяват и ще получат по-сериозно разпространение и някои характерни за европейските курорти форми като: индивидуални апартаменти в хотелски сгради, семейни хотели, пансиони, къщи в села, фамилни ваканционни селища, хотелни селища и др. Тревожен е фактът, че формата апартаментен хотел в някои случаи се изражда в жилищна апартаментна сграда без обществено обслужващи обекти. Това е продиктувано от стремежа за по-бърза печалба на предприемачите, но води до влошаване качествата на курортната среда, която започва да прилича на жилищен комплекс. Прекалената концентрация на подслони в големи многоетажни сгради е неприемлива като начин на застрояване и нарушава природното равновесие в планината. Подходяща е по-умерената концентрация, чрез която застрояването може да кристализира в структура, съзвучна с околната природна среда. Препоръчваните показатели за гъстота в нето-терените за подслон са 170-220 л/ха, или 120-150 м2/легло. Подходящо е плътността на застрояване да е под 20%, а интензивността на застрояване - под 1.00. По-голямата гъстота и интензивност биха влошили условията в курортната среда и биха я доближили до характеристиките на урбанизираната среда. При осъществената вече приватизация в курортните комплекси предстои да се обособят нови парцели (УПИ) за отделните хотелски и почивни сгради, които не бива да заемат повече от 50-60% от общата територия на комплексите. Така ще се защити необходимостта от по-просторно публично пространство за широко обществено ползване в курортните комплекси. Такова пространство са не само улиците, алеите и инфраструктурните мрежи и съоръжения, а, преди всичко, обществените озеленени площи (курортните паркове) и терените, съоръженията и сградите за спорт и рекреация - ски пистите, ски пътеките, ски полетата. Тенденцията за свиване и намаляване на публичното пространство в курортите е пагубна и трябва с всички сили и средства на планирането да се противостои на тази тенденция и да се защити пространството за широко обществено ползване.

Днешната архитектура в планинските ни курорти, въпреки някои сполучливи примери, като цяло е все още в процес на търсене и не е достатъчно съобразена със специфичните изисквания на терена. В планинските ни курорти можем да срещнем и куполи, и балюстради, и неподходящи за планинските условия материали, и кичова имитация на архитектурни образци от миналото. Все пак, дори и малкото сериозни и сполучливи реализации дават надежда, че българската архитектура ще преодолее тези си слабости и ще възприеме по-сериозен подход към формирането на архитектурната среда и архитектурния образ в планината и планинските ни курорти.

Литература:

  1. Енциклопедия „България“. София, 1978-1996.
  2. Еврев, Петко Александър Джеров, Константин ГеговКадастър. Имотен регистър. Устройство на територията
  3. Еврев Петко Методология за определяне на територии със специфични териториални характеристики . НЦТЖП. 2012
  4. Петров, Вл., Устройство на територията, изд.”Сиби”, С., 2004 г.
  5. Патарчанов, П. Пространствена диференциация на планинските райони.
  6. Троева, В.Основни принципи на планиране на националното пространство. НЦЖП 2012
  7. Горы, Большая советская энциклопедия
  8. Panos. High Stakes. // 2002. Посетен на 2013-02-17.
  9. International Year of Freshwater 2003. // Посетен на 2013-12-07.
  10. The Mountain Institute. // Посетен на 2012-12-07.
  11. Tree. // Microsoft Encarta Reference Library 2003. Microsoft Corporation, 1993-2002. 60210-442-1635445-74407.
  12. Biotic Communities of the Colorado Plateau: C. Hart Merriam and the Life Zones Concept.
  13. Copus, A.K., Price, M.F. A Preliminary Characterisation of the Mountain Area of Europe. Euromontana, Brussels. 2002.
  14. Mountain Environments. // United Nations Environment Programme World Conservation Monitoring Centre.
  15. Taylor, Richard Cachor. A Birder's Guide to Southeastern Arizona. American Birding Association, 2005. ISBN 1-878788-22-1. с. 2–4.
  16. Tweit, Susan J.. The Great Southwest Nature Factbook. Alaska Northwest Books, 1992. ISBN 0-88240-434-2. с. 138–141.
  17. The Atmosphere: An Introduction to Meteorology. Prentice Hall, 1998. ISBN 0-13-742974-6. с. 15–17, 30–35, 38–40.
  18. Temperature. // Microsoft Encarta Reference Library 2003. Microsoft Corporation, 1993-2002. 60210-442-1635445-74407.
  19. Atmosphere. // Microsoft Encarta Reference Library 2003. Microsoft Corporation, 1993-2002. 60210-442-1635445-74407.
  20. Steven M. Stanley. Mountain building. // Earth system history. 2nd. Macmillan, 2004. ISBN 0716739070. с. 207.
  21. Chapter 6: Mountain building. // Science matters: earth and beyond; module 4. Pearson South Africa, 2002. ISBN 0798660597. с. 75.
  22. Andrew Goudie. Encyclopedia of geomorphology; Volume 2. Routledge, 2004. ISBN 0415327385. с. 701.
  23. Victor Schmidt, William Harbert. Planet Earth and the New Geoscience. 4th. Kendall Hunt, 2003. ISBN 0787293555. с. 46–47.

 

* Преподавател в УНСС, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}

В региона на Арктика действат четирима големи глобални играчи, които напоследък отделят много сериозно внимание на ставащия все по-достъпен за света Северен регион. Това са Русия, Китай, САЩ и ЕС. По-долу ще ще опитам да анализирам интересите на всеки от тях, както и последиците от „глобализацията на Арктика.

Русия като основен играч в Арктика

Русия безспорно е най-важният играч в Арктика, със стратегически интереси в региона в сферата на икономиката, сигурността и управлението. В основата им са арктическите ресурси. В региона се намират над 20% от все още непроучените световни запаси от енергоносители, като по-голямата част от тях са именно в руската зона на Арктика. Тези запаси са изключително важни за руската национална сигурност и икономика, доколкото петролът и природният газ осигуряват 20-25% от националния БВП. Русия силно зависи от износа на полезни изкопаеми, който е определящ за инвестициите в инфраструктурата и модернизацията на армията. Освен това енергоносителите са важни инструменти на руското влияние в чужбина. Това се отнася най-вече до зависимата от руския износ Европа, която получава 1/3 от необходимия и газ отРусия. В тази връзка Арктика играе все по-важна роля като ключова стратегическа ресурсна база. В момента руската арктическа зона осигурява 10-15% от БВП на страната и 25% от износа и, като Кремъл работи усилено за увеличаването на този дял.

Вниманието на Москва към Севера се дължи и на постепенното изтощаване на находищата на енергоносители в Западен Сибир. На север от Полярния кръг руснаците доскоро добиваха енергоносители предимно на сушата, например на полуостров Ямал. Сега обаче те се ориентират към добив от дъното на Северния ледовит океан, в района на Баренцово, Печорско и Карско морета. Тези морски проекти се реализират под формата на съвместни предприятия между руски и чуждестранни енергийни корпорации. Това означава обаче, че Русия се нуждае от нови инвестиции и технологии, т.е. от развитие на международното сътрудничество в тази сфера.

В същото време, реализацията на редица ключови проекти, като Щокмановото газово находище или Приразломното петролно находище, се оказва прекалено сложна. Налице са постоянни забавяния и смени на чуждестранните партньори, като този процес продължава и в момента. Освен това Русия се стреми към усвояването на ресурси, разположени извън територията и, като още през 2001 подаде молба в Комисията за ООН за границите на континенталния шелф за удължаване на континенталния си шелф.

За да получи достъп до ресурсите на Арктика, да започне разработката им и тяхната доставка на световните пазари, Русия планира да развие стратегически важната инфраструктура на Северния морски път, включително пристанищата, спасителните центрове и административните институции по неговия маршрут, както и своя флот от ледоразбивачи, сили и средства за борба с петролните разливи. Освен това, към тази инфраструктура спадат и сухопътните елементи на арктическата транспортна система – тръбопроводи, авиационни маршрути, пътища и жп линии, които също се нуждаят от развитие. Впрочем, от развитие и модернизация се нуждаят и общите социално-икономически условия за живот в региона.

Интересите на Русия в Арктика са свързани и със сигурността и. Москва възнамерява да упражнява суверенитета си в своя обширен арктически регион, укрепвайки граничния контрол (за който отговаря Федералната служба за сигурност), гарантирайки сигурността на Северния морски път и разполагайки там достатъчно мощни сили за защита на най-важните инфраструктурни обекти. Освен това руснаците искат да разширят военното си присъствие в региона. Става дума най-вече за морски, въздушни и ракетни сили и средства, предназначени за ответни действия при различни сценарии за развитие на военно-политическата ситуация, както и за „сдържането” на нежелано чуждо военно присъствие и проникване в руската част на Арктика.

Москва разполага в региона и със стратегически сили, чиито основен елемент са атомните подводници, носещи балистични ракети. Тези мобилни сили придобиват все по-голямо значение заради проблемите, с които се сблъскват в момента руските балистични ракети с наземно базиране. Развитието на военната мощ на Русия в Арктика обаче е по-скоро скромно, особено в сравнение с ерата на студената война. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Москва не се стреми към нова милитаризация и създаване на потенциал за въоръжен конфликт, а просто иска да гарантира стабилното управление на своя все по-оживен и делови Север, защитавайки там собствените си интереси.

Стремейки се към модернизация в Арктика и проектирайки военната си мощ в региона, Русия е прагматичен играч, който разчита на международното сътрудничество за поддържане на стабилността, тъй като тя е задължително условие за икономическата активност в региона. В хода на серия от двустранни преговори, тя успя да разреши съществуващите там стари гранични спорове и подкрепя идеята за многостранно управление в Арктика. Освен това Москва разчита на т.нар. Арктически съвет (създаден през 1996, в който участват Канада, Дания, Финландия, Исландия, Норвегия, Русия, Швеция и САЩ, а сред ползващите се със специален статут са ЕС и Китай) и подкрепи взетите на последната му среща в Кируна (Швеция) решения. Макар руснаците вероятно да са разтревожени от нарастващата роля на Китай в арктическия регион и все по-голямото му влияние в Съвета , те не губят кой знае колко от сътрудничеството в рамките на Арктическия съвет, още повече, че той не може да взема самостоятелни и задължителни решения без участието на Русия.

Освен това Москва разглежда Конвенцията на ООН по морско право като легитимен, многостранен правен механизъм, регулиращ активността в Северния ледовит океан, разрешаващ споровете за морските граници, ресурсите и континенталния шелф и премахващ разногласията относно морското корабоплаване. Основният въпрос обаче е, доколко прагматичните руснаци са склонни да се съобразяват с идеите за многостранното управление и регулиране в Арктика, например ако Комисията на ООН за границите на континенталния шелф вземе неблагоприятно за тях решение по молбата им за разширяване на руския континентален шелф.

Руският интерес към изследването на Арктика (и, в частност, на континенталния шелф) има предимно икономически характер. Москва, в по-малка степен, отколкото западните държави, е ангажирана с темата за устойчивото развитие на Арктика. Интересът на Русия към опазването на околната среда е свързан най-вече с прочистването на арктическия регион от ядрени и други отпадъци. Демонстрираната от нея загриженост за съдбата на коренните народи в региона се съчетава с повишеното внимание на властите към активността на техните неправителствени организации (като например Асоциацията на коренните малобройни народи на Севера, Сибир и Далечния Изток на Руската Федерация).

Китай: новият играч в Арктика

Китай се отнася към Арктика като световна държава и като заинтересована страна, върху която събитията в арктическия регион оказват пряко въздействие. Китайските интереси в региона непрекъснато нарастват, превръщайки се в интегрална част на стратегическия дискурс в страната. Като цяло обаче, в китайската външна политика се отделя незначително място на Арктика. Тоест, интересът на Пекин към региона следва да се разглежда най-вече като ориентир за бъдещето и отражение на стремежа му да се подготви за възникващите там възможности и последици и да не изпусне шанса си.

Основната причина за постепенното усилване на китайския интерес към Арктика определено е икономическа. В качеството си на бурно развиваща се икономика, която обаче няма пряк достъп до Арктика, Китай иска да си гарантира достъпа до арктическите морски пътища, които предлагат значителни икономии на време и средства при превоза на товари и ще диверсифицират маршрутите на доставките за страната, повишавайки сигурността им. Освен това Китай иска да си осигури възможност за достъп до ресурсната база на Арктика, включително до богатите рибни пассажи в Северния ледовит океан и находищата на редки метали в Гренландия и на енергоносители в Русия.

За да отстоява тези интереси, Китай увеличава дипломатическата си активност в северните региони. Той подписа редица двустранни споразумение (например споразумението за свободна търговия с Исландия през 2013), подкрепя частните китайски инвестиции (например в добивната индустрия на Гренландия), купува за националната си енергийна компания дялове в руските морски проекти за добив на енергоносители, както и в проекта за производство на втечнен природен газ в Ямалското газово находище и дори взе под наем едно пристанище в Северна Корея, подготвяйки го за транспортен хъб на бъдещите арктически морски превози.

Глобалното затопляне и затоплянето в Арктика не само създава нови икономически възможности, но и сложни проблеми за Китай. Така например, промените в климата водят до повишаване на морското равнище и затрудняват снабдяването на страната с продоволствени стоки. Затова Пекин е заинтересован от задълбочаване на познанията си за климатичните промени в Арктика, за да може да смекчи последиците от тях за китайското общество и да се приспособи към тях. Ето защо Китай ориентира националната наука, изследванията и международното сътрудничество към въпросите на екологията и изучаването на Арктика.

Паралелно с това нараства китайският интерес към управлението на Арктика. Пекин разглежда Конвенцията на ООН по морско право като ключов правен механизъм за региона. Без да разполага с пряк излаз на Северния ледовит океан, той признава суверенните права на крайбрежните арктически държави, но въпреки това подчертава, че нормите на международното морско право му гарантират определени права в морската част на Арктика, включително да осъществява научни изследвания, свобода на корабоплаването, а вероятно и да добива природни ресурси и полезни изкопаеми във водите на Северния ледовит океан (става дума най-вече за риболов и добив на енергоносители).

При това обаче, Китай поставя на първо място суверенитета и териториалната цялост на арктическите държави, като го прави по две основни причини. На първо място, за да не допусне външна намеса в собствените си вътрешни работи, а на второ – за да продължи да отстоява териториалните си претенции в Южнокитайско и Източнокитайско морета, които не попадат под юрисдикцията на Конвенцията на ООН по морско право. Но, макар че подкрепя прилагането на нормите на конвенцията в Арктика, Пекин е загрижен от него в два основни аспекта. От една страна, китайците се притесняват, че разширяването на суверенните територии и особено на националните изключителни икономически зони, може да доведе до съкращаване на международните води в Арктика. А това може да ерозира правото им да се ползват от енергоносителите и рибните запаси в „общите” части на океана. От друга страна, Пекин не е особено доволен от факта, че Северният морски път се контролира от Русия и от високите такси, които тя налага за разбиване на ледовете, въз основа на чл.234 на конвенцията. Като най-голямата в света морска транспортна държава, която получава над 40% от своя БВП от корабостроенето и корабоплаването, Китай се опасява, че потенциалните търговски предимства на Северния морски път могат съществено да намалеят, ако руснаците продължат да налагат толкова високи такси за услугите, свързани с навигацията по него.

Китай положи големи усилия и наскоро се сдоби със статут на постоянен наблюдател в Арктическия съвет. Това отразява позицията му, че арктическите държави не притежават монопол по въпросите на региона, тъй като те имат глобален характер и без китайско участие Арктическият съвет не може да решава по подобаващ начин възникващите в Арктика проблеми. Статутът на постоянен наблюдател обаче, дава на Пекин само ограничени права в Съвета (китайците нямат право да гласуват решенията му). Въпреки това, Китай смята, че статутът на наблюдател го превръща в легитимен участник в арктическите процеси, както и, че с течение на времето постоянните наблюдатели ще придобият по-голямо влияние в Арктическия съмет, което пък ще доведе до ръст на китайското влияние в Арктика.

Трансформацията на САЩ от пасивен наблюдател в активен играч в Арктика

Макар че са арктическа държава, САЩ традиционно следваха една по-скоро пасивна политика в региона, отделяйки повече внимание единствено на собствената си територия в него – Аляска. Липсата на достатъчно информация в обществото, големите разстояния, отсъствието на заплахи, бюджетните ограничения и наличието на по-актуални глобални проблеми доведоха до това, че Арктика трайно се настани в „задния двор” на американската геополитика.

Впрочем, регионът и днес заема доста незначително място във външнополитическата стратегия на САЩ, но Вашингтон все пак започна да му отделя по-сериозно внимание, публикувайки редица важни стратегически документи и ориентирайки се към активното решаване на арктическите проблеми. С други думи, Арктика се превърна в нова външнополитическа граница за САЩ.

В основата на сегашната арктическа политика на Вашингтон е добивът на полезни изкопаеми – газ, петрол и минерали. За да укрепи енергийната сигурност и икономиката, като цяло, администрацията на Обама концентрира вниманието върху добива на петрол и газ на територията на страната. През последните години, заради спада на добивите от разработените петролни находища в Северна Аляска, както и заради липсата на нови находища на сушата, все повече се говори за необходимостта да бъдат разработени морските находища в Чукотско море и Бофортово море. Големите американски енергийни компании, както и колегите им от други държави, вече имат лиценз за проучване и добив в морските блокове, но това е много сложна и трудна задача, заради повишеното внимание на администрацията в Белия дом към екологичните проблеми, във връзка със серията аварии в близкото минало. Освен това американските успехи в добива на шистов газ и петрол намалиха ентусиазма за усвояване ресурсите на Арктика.

На второ място, САЩ имат важни интереси в сферата на сигурността в Арктика. Важно е да напомня, .че част от елементите на американската система за стратегическо сдържане, глобална противоракетна отбрана и ранно предупреждение се намират или функционират в арктическата зона.

Друг важен американски интерес е гарантирането на свободното корабоплаване в Арктика. Не бива да забравяме, че достъпните и открити международни морски пътища са своеобразни артерии, захранващи световната и американската икономика, да не говорим, че позволяват на американските въоръжени сили оперативно и бързо да проектират своята мощ.

Това обяснява, защо САЩ толкова упорито защитават свободата на корабоплаването и свободата на морските маршрути в глобален мащаб, включително в руската (Северния морски път) и канадската (Северозападния проход) зони на Арктика. Това обаче ги сблъсква с крайбрежните държави, опитващи се да утвърдят своя суверенитет в крайбрежното морско пространство. Статутът на арктическите морски маршрути има глобално значение, тъй като всеки негативен прецедент в региона може да има много сериозни последици за принципа за свободата на корабоплаването, като цяло.

Освен това САЩ са заинтересовани от създаването на по-оживена, интензивна и годна за корабоплаване морска среда в Арктика, както и от гарантиране на сигурността в този регион, макар че те не разполагат с достатъчно възможности за да наложат визията си. В същото време обаче, арктическата граница на САЩ не е сред американските стратегически приоритети, за разлика от южните им граници, затова Белият дом приема пасивно усилията на Канада да увеличи управленския си потенциал в северноамериканската част на Арктика.

На трето място, САЩ продължават да са уязвими от последиците от глобалните промени в климата. За да осъзнаят и реагират адекватно на сложните екологични предизвикателства, американците влагат сериозни усилия и средства в рамките на научните изследвания на динамиката на околната среда в арктическия регион. Всъщност, САЩ са в челото на международните изследвания на климата, в които са ангажирани известни климатолози и престижни научни институти.

По отношение на управлението на Арктика обаче, Вашингтон демонстрира двойнствено отношение. САЩ на практика се придържат към постановките на Конвенцията на ООН по морското право, но не са я ратифицирали, което не им позволява да лидират в тази сфера и ги лишава от легитимни правни механизма за гарантиране свободата на корабоплаването и разрешаване на морските спорове. Това се отнася най-вече до Северния морски път и Северозападния проход. Освен това, отказът от ратификация вреди на икономическите интереси на САЩ, лишавайки ги от легитимен правен механизъм, в чиито рамки страната би могла да се бори за разширяване на изключителната си икономическа зона в Арктика. Днес Вашингтон продължава да следва едностранната декларация на президента Труман, че ресурсите, намиращи се на континенталния шелф на САЩ и под него, са тяхна изключителна собственост.

Двойнствена е и американската политика по отношение на институциите за управление на Арктика. През 90-те години САЩ твърдяха, че политическото значение, статутът и функциите на Арктическият съвет са ограничени. Осъзнавайки по-късно новите икономически перспективи, както и нарасналото геополитическо значение на затоплящия се арктически регион, САЩ промениха позицията си и обявиха, че форматът, в който могат да бъдат обсъждани арктическите проблеми, включително тези, касаещи сигурността и суверенитета на региона, следва да се ограничи до петте арктически държави (т.нар. „арктическа петорка). На практика обаче, това доведе по-нататъшната маргинализация на Арктическия съвет. Въпреки това, през последните години САЩ промениха политиката си в съвета и в момента го определят, като „ключовия форум за международно сътрудничество в Арктика”. След дълго мълчание, Вашингтон подкрепи и включването на нови наблюдатели в съвета, в това число на Китай. Това показва готовността на САЩ да се съобразят с мултилатералния подход при решаването на проблемите в Арктика, както и стремежа им да преговарят и постигнат споразумения с такива възходящи сили като Китай, в рамките на многополюсния световен ред, формиращ се слез залеза на американската хегемония.

Активизацията на арктическата политика на ЕС

Напоследък Европейският съюз демонстрира нарастващ интерес към арктическата тематика. ЕС е свързан тясно с региона чрез членовете си измежду арктическите държави, както и поради многобройните политически постановки и норми, пряко свързани с Арктика в такива сфери, като околната среда, климатичните промени, търговията, енергетиката, научните изследвания, транспорта и риболова. При това обаче, ЕС никога не е бил водещ по отношение на управлението на Арктика. Впрочем, самите арктически държави не възприемат Съюза като легитимна заинтересована страна. Това се обяснява най-вече с политическото безразличие на ЕС към такива сектори като лова на китове например, както и с факта, че Европейският парламент лансира неизпълнимия от чисто политическа гледна точка план за управление на арктическия регион въз основа на постановките на Антарктическия договор от 1961.

С течение на времето обаче, ЕС започна да се придържа към по-умерена арктическа политика, съобразена с натрупаните знания и информация за региона. Днес тази политика се основава на идеята, че управлението на Арктика следва да се гради върху такива съществуващи многостранни споразумения и механизми, като Конвенцията на ООН по морско право, Арктическия съвет и Международната морска организация, а не върху нов антарктически договор. При това, следва да се спазват суверенитетът и националните интереси на самите арктически държави. Заради влиянието, упражнявано от отделните страни-членки, имащи различни интереси, ЕС продължава да няма цялостно арктическа стратегия и се ограничава само с политически декларации. Съюзът се стреми да участва по-сериозно в решаването на регионалните проблеми, но е принуден да се съобразява с факта, че основни играчи тук са арктическите държави, докато той следва да се ограничи с подкрепа за успешното сътрудничество между тях и оказване на съдействие за решаване на спорните въпроси.

Основният интерес на ЕС в Арктика е свързан с глобалните промени на климата, които имат различни екологични, социално-икономически и геополитически последици както за арктическия регион, така и за Европа. Ако ЕС се опитва да решава климатичните проблеми на глобално ниво, в новата си климатична политика в Арктика той извежда на преден план конкретни и актуални данни и информация за климатичната динамика в региона, акцентирайки върху необходимостта от инвестииции в изследването на арктическата околна среда. Тези усилия изискват координация и взаимодействие между ЕС, държавите от региона и другите заинтересовани страни.

На второ място, ЕС има сериозни икономически интереси в Арктика. Значителна част от арктическите ресурси се насочва към Европа. Тя получава 25% от добиваните в региона газ и петрол. 80% от уловената край бреговете на Исландия и 60% от тази, уловена край Норвегия, риба се продава в ЕС. Ето защо Съюзът се стреми да получи достъп до арктическите ресурси в условията на нарастваща глобална конкуренция, както и да влияе врху политиката на държавите от Арктика, съдействайки за формирането на по-благоприятна среда за добива и пласмента на наличните там ресурси.

Почти 90% от стокооборота на ЕС се реализира по море. Затова Съюзът има стратегически интерес от по-нататъшното развитие, сигурността и стабилността на арктическите морски пътища, които могат да придобият глобално значение. Най-забележими са усилията на ЕС за създаването на „полярен кодекс” в рамките на Международната морска организация, постигането на споразумения за извършването на издирвателно-спасителни операции и за премахване на петролните петна по арктическите морски маршрути. В частност, по отношение на Северния морски път, ЕС демонстрира готовност да помогне за гарантирането на устойчиво корабоплаване по трасето.

На трето място, Съюзът се опитва да упражнява влияние върху социално-икономическото развитие на арктическите държави и заинтересованите от Арктика сили като инвестира в научни изследвания или в трансграничното сътрудничество в региона. За задълбочаването на това сътрудничество, ЕС реализира проекта „Северно измерение”, съвместно с Русия, Норвегия и Исландия.

Освен това, Съюзът иска по-активно да участва в обсъждането на въпросите за управлението на Арктика. Впрочем, той вече е участник в редица регионални институции и механизми в тази сфера, като Съвета на Баренцовия/Евроарктическия регион и Северния съвет (на ниво министри). Съвсем скоро ЕС ще получи статут на постоянен наблюдател в Арктическия съвет, което ще му даде нови възможности за въздействие върху развитието на Арктика и решаването на проблемите, с които се сблъскват страните, имащи интереси в региона. Така, той ще може да интензифицира и да придаде глобален характер на политическата конкуренция с другите, заинтересовани от Арктика сили.

Военната надпревара в Арктика

Доскоро проблемът за милитаризацията на Арктика имаше почти изключително теоретично значение по ред причини от чисто климатичен характер. През последните години обаче ситуацията се промени поради интензивното топене на арктическите ледове и, паралелно с това, откриването на големи находища на енергеносители в арктическия шелф. Възможното изчезване на леденото покритие създава условия за целогодишното използване на Северния морски път от търговските и военни кораби, както и за добива на енергоносители в зоната на континенталния шелф. Както е известно, Северният морски път е по-къс с почти 5000 км от този през Суецкия канал, а Северозападният проход скъсява с 9000 км пътят през Панамския канал.

В същото време обаче, акваторията на Северния ледовит океан и неговият шелф не са достатъчно точно очертани, тъй като арктическите държави гледат по различен начин на проблема. Налице са гранични спорове за конкретни участъци между САЩ и Канада (Аляска и провинция Юкон), Канада и Дания (за остров Ханс с площ 950 кв.м и прилежащата му акватория).

Отделен проблем представлява Гренландия, чрез която Дания има достъп до Арктика. Площта на Гренландия е 2 1751,6 хил. кв.км (най-големия остров в света), което се равнява на 98% от площта на Дания, но населението и е под 60 хил. души. Предполага се, че в гренландския шелф се съдържат 160 млрд. барела петрол. През ноември 2008 на острова беше проведен референдум, на който 76% от избирателите гласуваха за по-голяма автономия от Копенхаген. В момента Дания контролира само външната политика и отбраната, а Гренландия има право да се разпорежда с природните си ресурси, да решава правните си проблеми и, частично, да определя външната си политика.

Поради общата слабост на военния потенциал на Канада, Норвегия и Дания, техните армии не са в състояние да оказват какъвто и да било сериозен военен натиск по отношение на територията и акваторията на САЩ или Русия.

Освен това, следва да се има предвид, че практически всички части и поделения на сухопътните и военновъздушните сили на Канада са разположени в южната част на страната (на юг от 50-тия паралел), като най-далеч на север се намира 1-ва пехотна бригада (в района на Едмънтън, на 53% северна ширина). В северните територии е дислоциран само 1-ви батальон на канадските рейнджъри (в Йелоунайф, 62 градуса, с. ш.). Всички сухопътни части и ВВС на Дания пък са дислоцирани на полуостров Ютландия и прилежащите му острови. В Гренландия има само 1-2 бойни кораба и 2-3 катера за защита на риболова, плюс патрул от около 30 човека за контрол на крайбрежието на огромния остров.

В момента САЩ не разполагат с никакви военни контингенти в европейска Арктика. Достъп до тази зона обаче има американският Атлантически флот, който притежава изключителен ударен потенциал, тъй като всичките му подводници, крайцери и есминци разполагат с крилати ракети за морско базиране „Томахоук”. Все пак, следва да се има предвид, че този флот обслужва целия Атлантически океан и Средиземно море и корабите му се появяват в Арктика много рядко.

В Аляска са разположени две бригади на сухопътните войски от състава на 25-та лека пехотна дивизия (чиито щаб и другите и две бригади са на Хаваите), както и две авиокрила на ВВС, включващи по две ескадрили изтребители Ф-15, самолети за далечно радиолокационно откриване и управление Е-3В и транспортни самолети С-17. Освен това в Аляска е разположено 176-то авиокрило на ВВС на американската Национална гвардия, включващо транспортни самолети С-130Н. Именно в Аляска, във Форт Грили се намира най-големият позиционен район на глобалната система за ПРО на САЩ, снабден с ракети GBI (планира се общият им брой да достигне 30-40). В Аляска не се базират бойни кораби на САЩ, тук са дислоцирани само няколко кораби и катери на Бреговата охрана.

В Русия ситуацията е точно обратната – в европейската част на руска Арктика се намира целият Северен флот (включително 61-ви полк на морската пехота), 200-на мотострелкова бригада и два зенитно-ракетни полка, разполагащи със системи ЗРС 300-П, които са разположени на Колския полуостров, както и още един полк, разполагащ със ЗРС 300П, в района на Северодвинск. На изток от тях обаче, руснаците не разполагат с нищо сериозно.

При това Москва едва ли ще може да прехвърля спешно в тази посока тежка военна техика поради огромните разстояния.

Тоест, при евентуален военен сблъсък в Арктика, САЩ биха разполагали с известни предимства пред Русия. Не е ясно обаче, какво би дал на американците подобен сблъсък в политически и във военен план. Той не им гарантира никаква очевидна полза, затова пък може да доведе до ескалация на военните действия и дори до размяна на ядрени удари. При това този сценарий е още по-вероятен, при положение, че руснаците не разполагат с възможности да реагират на евентуална американска атака с конвенционални средства. Полуостров Чукотка със сигурност не е чак толкова ценен за САЩ за да рискуват заради него собственото си съществуване. Същото се отнася, дори в още по-голяма степен, за останалите участъци на руското арктическо крайбрежие.

Според някои руски експерти (като Александър Храмчихин например) по-сериозна изглежда заплахата американски военни кораби, разположени в арктически води и подкрепени от стратегическа и евентуално палубна авиация, да осъществят масиран обезоръжаващ конвенционален удар с крилати ракети за морско базиране „Томахоук” по обектите на стратегическите ядрени сили на Русия. Подобен удар би им позволил да унищожат въпросните руски сили без да предизвикат глобална екологична катастрофа и запазвайки американския ядрен потенциал.

Истината обаче е, че този сценарий също е свързан с големи рискове и ограничения. Евентуалният „обезоръжаващ” удар трябва да бъде единствен, тъй като, ако първият удар се окаже неуспешен или само частично успешен, американците няма да могат да нанесат втори удар, тъй като Русия автоматично ще осъществи масирана ядрена атака срещу територията на САЩ. Следователно за този първи и единствен удар, следва да бъде използван целия потенциал на американските ВМС и ВВС. Всяка концентрация на крайцери и есминци на САЩ в близост до руските териториални води обаче, автоматично отнема предимството на внезапния удар, което пък прави цялата операция безмислена.

Ето защо, практическата реализация на този сценарий е възможна само при рязко изостряне на отношенията между Москва и Вашингтон, каквото, поне засега, въобще не се очертава. Освен това, стартиралото съкращаване на военния бюджет и, съответно, на размерите на американските въоръжени сили, го правят още по-невероятен. Любопитно е, че сред първите мерки в рамките на съкращаването на военния бюджет стана отмяната на ежегодните учения на американските ВВС в Аляска.

Друг теоретичен сценарий на въоръжен конфликт може да стане борбата за подялба на находищата на енергоносители в арктическия шелф. Да не забравяме обаче, че добивът на петрол и газ от дъното на океана при наличието дори и на временно ледено покритие е изключително сложна задача, свързана с много големи технологични и финансови рискове, което прави рентабилността на подобни проекти неясна. Поради това нито една петролна или газова компания не би се заела с тях, ако съществуват каквито и да било правни, политически, да не товорим за военни, рискове. Никой не би дръзнал на своя глава да добива петрол или газ в спорни участъци на шелфа, тъй като това неминуемо ще се окаже губещо. Тоест, очертаните по-горе сценарии за военен конфликт в Арктика следва да се смятат за напълно илюзорни, особено имайки предвид, че от всички находища на петрол и газ в региона до днес не е ясна собствеността на едва 3%.

Не изглежда по-вероятен и конфликтът между военноморските сили на някои от арктическите държави и най-вече между САЩ и Русия заради нерешените проблеми на корабоплаването в Арктика, при положение, че ледовете действително се оттеглят за достатъчно продължителен период. Сама по себе си, липсата на решение по този въпрос, която води до многократно нарастване на застрахователните премии, поражда рязко увеличаване стойността на превозите, с което свежда до нула икономическата изгода от съкращаването на маршрута.

Освен това, както показва опитът от Косово през 1999 и овладяването на летището в Прищина от руски десантен батальон, както и войната между Грузия и Русия от август 2008, САЩ, да не говорим за европейските държави, не са готови в чисто психологически план дори и за съвсем ограничен военен конфликт с Москва, даже ако той се развива извън границите както на Русия, така и на страните от НАТО. Няма съмнение, че това с пълна сила се отнася и за евентуалния сблъсък между флотите в Арктика заради нерешения статут на акваторията.

Друг теоретичен фактор за възникване на конфликт в Арктика би могла да стане активността на Китай, който през 2008 създаде научна станция на остров Шпицберген, а в региона редовно започна да се появява китайският ледоразбивач «Снежен дракон», който преди това беше използван в Антарктида. Както е известно, Китай се нуждае от всякакви природни ресурси, при това е склонен да си ги гарантира с всички възможни средства, включително и военни. Ето защо арктическите ресурси представляват много сериозен интерес за Пекин. Поне засега обаче, китайските военноморски сили (въпреки бързо нарастващия им потенциал) не са в състояние да осъществяват значителни военни операции в Арктика, включително и заради липсата на бази в региона.

Тоест, поне в обозримо бъдеще, вероятността за реализацията на каквито и да било сценарии за военни конфликти в Арктика изглежда изключително малка. Разбира се, само ако Русия не реши да понижи значително военния си потенциал в региона, с което да окуражи конкурентите си да предприемат подобни рискови действия. Засега обаче, политиката на Москва е в точно обратната посока, т.е. към укрепване на руското военно присъствие в региона.

Глобалната Арктика

Арктика се променя, превръщайки се във все по-важен от геополитическа гледна точка регион. Новите икономически перспективи в енергетиката, добива на полезни изкопаеми и морския транспорт дават значителни възможности на традиционните арктически държави, част от които вече действат твърде активно в региона, като Русия и Норвегия например. Други едва сега насочват вниманието си към Арктика, като сред тях са и САЩ.

Новите перспективи привличат вниманието на нови играчи, стремящи се да се възползват от икономическия потенциал и да участват в изследването, експлоатацията и управлението на региона. На първо място сред тях са Китай и ЕС. В резултат от тези и други промени, Арктика става все по-глобална и вече не може да се възприема като пространствено и административно ограничен регион. Тя придобива нови форми и нова динамика в съвременната глобална политика.

В тази глобална Арктика има нерешени и спорни въпроси (например статута на морските маршрути и разширяване границите на континенталния шелф), които могат да породят дипломатически сблъсъци и дори конфликти. Специфична особеност на региона обаче е многостранното сътрудничество и колективното управление. При това в него действат различни политически интереси и сили, подкрепящи принципа на мултилатералните отношения в Арктика. Русия например, използва този принцип за формирането на стабилна инвестиционна среда, а Китай – за да си гарантира легитимен достъп до арктическите ресурси, в качеството си на неагресивна възходяща сила, която не е част от групата на арктическите държави. На свой ред, САЩ, които доскоро не бяха особено склонни да се ангажират с арктическите проблеми, днес виждат в тази мултилатералност подходящ инструмент за утвърждаване на собственото си присъствие и прокарването на своите интереси в региона, в рамките на възприетата от тях стратегия на „умната сила”. ЕС пък се придържа към принципа за многостранния подход във външната си политика, като цяло, и в Арктика, в частност, и на тази основа се стреми да се ситуира като ключов глобален играч, все още способен да определя нормите и правилата, независимо, че влиянието му в света отслабва.

Глобализацията на Арктика и акцентът върху икономиката ще има многобройни последици за региона. На първо място, центърът на внимание ще се измести от проблемите за устойчивото развитие на региона към неговата икономика, като в центъра и е добивът на енергоносители, както и техният транспорт по море. На второ място, коренните народи в Арктика най-вероятно ще загубят влиянието си, в резултат от навлизането на нови, при това изключително могъщи играчи в региона. Китай например, едва ли ще съдейства за укрепване влиянието на коренното население, имайки предвид акцента, който Пекин поставя на икономиката, заинтересоваността му от съхраняване на вътрешната стабилност и отношението към собствените му малцинства.

На трето място, новите участници, новите интереси и новата динамика със сигурност ще окажат влияние върху традиционните арктически държави. Като цяло, появата на нови големи играчи ще доведе до ограничаване (с някои изключения, като Русия например) на влиянието на арктическите държави, особено на по-малките от тях. За други държави от Арктика обаче, появата на сцената на нови ключови играчи може да се окаже манна небесна. Така, Исландия със сигурност ще спечели от нарастващия китайски интерес към региона, защото той ще и гарантира сериозни преки инвестиции, толкова необходими след последната криза. Накрая, управлението на Арктика вероятно ще придобие по-сложен и комплексен характер, тъй като появата на нови глобални играчи в региона означава, че икономическите и политически залози силно ще нараснат.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Както посочва известният френски писател Максим Чатам, "днешната геополитика прилича на гоблен - ако някой някъде дръпне някоя нишка, това ще промени бродерията на целия глобален гоблен". Тези думи отлично характеризират случващото се в момента на енергийните пазари. Както е известно, енергетиката е сред ключовите фактори в световната политика, затова и големите играчи в тази сфера са преки участници в геополитически битки, което в пълна сила се отнася и за Русия.

Миналата 2013 се оказа твърде успешна руските енергийни компании. Да си припомним само сделката между Роснефт и китайската корпорация CNPC, на стойност 270 млрд. долара, за доставката през следващите 25 години на 365 млн. тона петрол за Китай, или пък споразумението между Роснефт и азербайджанската SOCAR, касаещо сътрудничеството между тях през следващите 15-20 години. Към това следва да добавим старта на изграждането на сухопътните участъци на газопровода "Южен поток" в България (31.10.2013) и Сърбия (24.11.2013), при това списъкът на руските проекти съвсем не се изчерпва с тях.

Тази активност нямаше как да не привлече вниманието на руските конкуренти. На фона на случващото се в Украйна, енергийните проблеми стават изключително актуални. Става дума за това, че именно "украинската карта" беше използвана като коз от определени среди в Брюксел за да атакуват основния руски енергиен проект по западното направление - този за газопровода "Южен поток". Отказът на Киев да подпише споразумението за асоциация с ЕС, както и активизирането на дискусията за евентуалното присъединяване на Украйна към Митническия съюз принудиха геополитическите съперници на Русия не просто за пореден път да разиграят сценария на "цветната революция", но и да преминат в открито настъпление в енергийната сфера.

Геополитическите успехи на Москва провокираха поредната активизация на битката около реализацията на проекта "Южен поток", чиито израз стана ултиматумът за преразглеждане на условията за строителството на газопровода, огласен на 4 декември 2013 от директора на отдела за вътрешния енергиен пазар на Европейската комисия Клаус-Дитер Борхард. При това, според данните на британската социологическа агенция World Thinкs, 59% от гражданите на държавите-участнички в проекта подкрепя реализацията му, а 58% смятат, че предимствата му значително надхвърлят недостатъците и, че газопроводът ще позволи диверсифицирането на доставките и повишаването на сигурността им.

Според някои анализатори, искането на Европейската комисия "Газпром" да се съобрази с изискванията на т.нар. "Трети енергиен пакет" на ЕС при изграждането на газопровода "Южен поток", поставя под въпрос рентабилността на този гранзиозен проект за руския газов гигант и неговите европейски партньори (италианската компания Eni S.p.A., френската EDF и немската Wintershall Holding GmbH). Изходът от тази ситуация ще стане ясен в резултат от преговорите между комисаря по енергетиката на ЕС Гюнтер Йотингер (упълномощен да представлява страните-членки, участващи в него, включително и България) и "Газпром" и взаимните отстъпки и компромиси, които ще бъдат постигнати на тях. Възможно е обаче, това да доведе до известно забавяне на влизането на тръбопровода в експлоатация, което би трябвало да се случи през 2015-2016, а това означава, че още няколко години Европа ще продължи да зависи от газовите доставки през територията на Украйна, политическата ситуация в която е крайно нестабилна.

"Третият енергиен пакет" срещу "Южен поток"

Намерението на ЕС да приложи "Третия енергиен пакет" по отношение на проекта "Южен поток" означава, че изграденият от руснаците, с италианско, френско и германско участие газопровод ще стане достъпен за трети компании, които не са взели никакво участие в неговата реализация. Това е възможно, тъй като според изискванията на Енергийната харта, в чиито рамки действат и въпросните "енергийни пакети", ЕС се опитва да наложи разделяне на вертикално интегрираните енергийни компании на производители и доставчици на енергоносители. Очевидно е, че подобна политика е насочена против руските интереси. Определени кръгове в Брюксел, които не са доволни от прекалено голямата (според тях) зависимост на европейския енергиен пазар от "Газпром", се стремят максимално да "раздробят" и отслабят руския гигант, така че да улеснят по-нататъшните пазарлъци за цената на газа и доставката му до крайните потребители.

На практика обаче, в случая с "Газпром", ЕС, или по-точно бюрократите от Европейската комисия, които са косвено свързани с определени играчи на европейския енергиен празар и/или преследват свои собствени цели, работят против прословутата идея за постигането на енергийна независимост на Европа. Причината е, че "Южен поток" напълно отговаря на интересите на ЕС да гарантира доставките на природен газ за своите членове и за премахването на евентуалните проблеми, свързани с т.нар. "транзитни държави". Както е известно, "газовите войни" между Москва и Киев през 2005-2009 нагледно демонстрираха, че газовият транзит към Европа може да бъде застрашен. Между другото, тъкмо това бе причината ЕС да одобри изграждането на аналогичния на "Южен поток" газопровод "Северен поток" и неговото разклонение OPAL (Ostsee-Pipeline-Anbindungsleitung) през Източна Германия и Чехия.

Проблемите с "Южен поток" са свързани с опитите на ЕС да активизира проектите за доставка на втечнен природен газ (LNG) от Катар, както и на шистов газ от САЩ. Освен това, ЕС инвестира в реализацията на собствени газови проекти, които според инвеститорите в тях, ще докарат азербайджански газ на европейския пазар, заобикаляйки Русия. Истината обаче е, че тези проекти не влизат в противоречие с "Южен поток", нито пък с идеята за енергийната независимост на Европа, защото просто укрепват диверсификацията на европейския енергиен пазар и принуждават доставчиците да се конкурират и, съответно, да свалят цените.

Ако обаче, ЕС се ориентира към реализацията само на един от тези проекти, отказвайки се "Южен поток" например, това значително ще стесни възможностите на страните от континента на газовия пазар и ще засили зависимостта им от САЩ и нестабилните държави от Близкия Изток или постсъветска Източна Европа.

Ето защо мнозина анализатори предполагат, че в случая т.нар. "еврократи", които са съвсем наясно за значението на "Южен поток" за икономиките на държавите от ЕС, всъщност действат не в интерес на Съюза, а изключително в интерес на инвеститорите в алтернативните газови проекти. Тоест, става дума за откровена корупция.

Но, ако оставим тези твърдения настрана, и анализираме ситуацията от гледната точка на предстоящите пазарлъци между ръководството на ЕС (в лицето на еврокомисаря Йотингер) и Русия за съдбата на такъв силно печеливш проект, като "Южен поток", нещата не изглеждат чак толкова песимистично. Самият Йотингер, който навремето взе активно участие в преговорите за съдбата на украинската газопреносна система и евентуалното посредничество на Брюксел в газовия сблъсък между Киев и Москва, смята, че "Третият енергиен пакет" може да бъде адаптиран и съобразен с вече съществуващите реалности (т.е. с факта, че изграждането на газопровода "Южен поток" вече тече). Това също показва, че по въпроса предстоят сериозни пазарлъци, но той в крайна сметка ще бъде решен положително.

В същото време внезапната активизация на Европейската комисия, демонстрирана от нея веднага след като руснаците разрешиха с държавите от Югоизточна Европа почти всички спорни моменти, свързани с реализацията на проекта, породи крайно негативна реакция в Москва, което е разбираемо. Просто защото това бе поредната демонстрация на откровено враждебното отношение към руския енергиен гигант, което "еврократите" от Брюксел упорито демонстрират през последните години. Достатъчно е да си припомним за обиските в офисите на "Газпром" в много европейски държави, или пък опитите на редица европейски пертньори да преразгледат сключените с него договори за доставка на природен газ, обръщайки се към Международния арбитражен съд в Стокхолм.

Но, ако досега това враждебно отношение имаше предимно пасивен характер, т.е. изчерпваше се с опити руснаците да не бъдат допуснати до вътрешните газоразпределителни мрежи на страните от ЕС, сега то придоби агресивни измерения, включително чрез опитите да бъдат заявени претенции към руските газови находища (макар че засега те не се разглеждат сериозно), да бъде "раздробен" "Газпром" и да бъдат отменени двустранните му договори с малките държави от Съюза (включително България), с въвеждането на своеобразен "филтър" в лицето на Европейската комисия. Изглежда парадоксално, но "еврократите" сякаш са склонни да действат дори във вреда на ЕС, само и само да ударят по интересите на "Газпром".

Всичко това се развива на фона на политическата нестабилност в Киев и активизирането на преговорите за бъдещето на украинската газопреносна система и на свързания с това въпрос за преразглеждането на газовите договори. В резултат възникна поредният повод за конфликт между Брюксел и Москва, макар че последната (поне ако се съди по твърде меката критика към "европейските партньори", съдържаща се в последното послание на президента Путин към Съвета на Федерацията) всячески се опитва да го избегне.

Тоест, натрапваните на Москва "нови правила на играта" принуждават руснаците или да склонят да направят определени отстъпки пред Брюксел, или пък да предприемат пореден опит да преориентират основните си енергийни проекти на Изток. Предвид очевидното нежелание на Путин да се подчини на диктата на "еврократите", изглежда доста вероятно Кремъл да се ориентира към втория вариант.

От друга страна обаче, въпреки големия шум, който се вдигна по този повод, експертите на руското Министерство на енергетиката са сигурни, че споразуменията за изграждането на "Южен поток" няма да бъдат денонсирани. В тази връзка те подчертават, че тъй като повечето от тях са подписани още през 2008, т.е. преди влизането в сила на "Третия енергиен пакет", неговите изисквания не важат за тях. Както посочи в тази връзка и руският енергиен министър Анатолий Янковски: "междуправителствените споразумения, подписани с другите държави и касаещи "Южен поток", в юридически план, стоят над останалите закони в ЕС".

На второ място, според вицепрезидента на "Газпром" Александър Медведев, концернът вече е намерил купувачи за целия предполагаем обем на газопровода (63 млрд. куб. м природен газ годишно), което означава, че няма сила, която да спре изграждането му.

На трето място, "Южен поток" е сред най-изгодните икономически проекти за Южна Европа, което е свързано не само с гаранциите за непрекъснатия характер на доставките, но и с притока на инвестиции, създаването на нови работни места и активизирането на финансово-банковата сфера на държавите, участващи в реализацията на проекта.

На четвърто място, както многократно отбеляза руският външен министър Сергей Лавров, "Третият енергиен пакет противоречи на споразумението между Русия и ЕС", особено в частта му за поощряване и защита на инвестициите. В тази връзка си струва да цитираме и мнението на премиера Дмитрий Медведев, че "Третият енергиен пакет" противоречи на нормите на Световната търговска организация, тъй като прилагането му води до дискриминация на руските компании на европейския пазар. Тоест, ако ЕС реши да съди "Газпром" за това, че не изпълнява изискванията на "Третия енергиен пакет", руската страна може да предприеме симетрични ответни мерки. Както посочи наскоро министърът на икономическото развитие Алексей Улюкаев: "Русия подготвя серия съдебни искове срещу ЕС във връзка с ограниченията, наложени от прословутия "Трети енергиен пакет"... Готови сме да ги нотифицираме и формално да предявим претенциите си по този пакет, както и по всички корекции, които той се опитва да наложи в енергийната сфера".

Основното обаче е, че всъщност не толкова Русия, колкото самата Европа (т.е. ЕС) би трябвало да се тревожи за бъдещето на газопровода "Южен поток". Ако нещата се развият по най-неприятния за Москва сценарий, тя може да загуби вече вложените в изграждането му средства, а имиджът и ще пострада, но това няма да е фатално за руската икономика. Днес, когато все още не разчита на приходите от "Южен поток", "Газпром" може да се похвали с годишна печалба, която надхвърля БВП на Украйна. При това, да не забравяме, че руските енергийни гиганти все по-активно работят с държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, разширявайки старите и формирайки нови пласментни пазари. Тоест, както с "Южен поток", така и без него, Русия ще продължи да разполага с огромни възможности и перспективи в енергийната сфера.

В Европа обаче, отказът от руския проект може да провокира поредица от енергийни и политически кризи (да си припомним само, кое даде старт на протестите през февруари 2013 у нас, довели до падането на правителството на Борисов). Към това следва да добавим и "украинския фактор". Евентуалното присъединяване на тази държава към Митническия съюз може да доведе до радикално преразглеждане на цялата руска енергийна политика. Тоест, сегашните действия на "еврократите" срещу "Южен поток" могат да се окажат твърде късогледи и необмислени. При това, имайки предвид, че до 2030 търсенето на природен газ в Европа може да нарасне с 25%, като 80% от тях ще се осигуряват чрез внос, едва ли си струва да се влиза в открита конфронтация с "Газпром", вместо да се търси конструктивен диалог с него.

И така, миналата 2013 демонстрира нагледно цялата сложност и обърканост на проблемите на глобалната енергетика и за пореден път доказа наличието на тясна връзка между голямата икономика и голямата политика. Решаването на всички спорни въпроси, свързани с проекта "Южен поток" трябва да стане през настоящата 2014, тъй като до 1 януари 2015, когато ще влезе в сила "Третият енергиен пакет", перспективите пред него трябва да са вече ясни.

AGRI като инструмент в енергийната политика на Брюксел

Един от т.нар. "алтернативни енергийни проекти",подкрепяни от ЕС, в противовес на "Южен поток", е този за интерконектора AGRI (Azerbaijan–Georgia–Romania Interconnector). Той включва газопровод и мощности за производство на втечнен природен газ и представлява важен стратегически проект, чиято реализация би отворила нов коридор за доставки на природен газ от Кавказ на европейските пазари, през Черно море. В него участват Азербайджан (който в момента е единствения доставчик), Грузия (транзитна държава) и Румъния (краен пункт и пласментен пазар). Към проекта на по-късен етап се присъедини и Унгария, като потенциален пазар за пласмент на азербайджанскияприроден газ.

След "замразяването" на проекта "Набуко", породено от решението на консорциума Шах Дениз да заложи на Транадриатическия газопровод (ТАР), като основен коридор за транзита на азербайджански газ за държавите от ЕС, проектът AGRI придоби стратегическо значение за гарантиране енергийната сигурност на държавите от Централна и Югоизточна Европа и европейската политика на диверсификация на маршрутите за доставка на енергоносители.

Всъщност, AGRI преследва същата геополическа цел като "Набуко" - да увеличи вноса на неруски газ и да намали зависимостта от Москва. Интерконекторът е първият проект за транзит на втечнен природен газ (LNG) през Черно море с начален обем 7 млрд. куб. м, който по-късно може да нарасне до 20 млрд.

Южният газов коридор

Южният газов коридор

Легенда:

Набуко

Южен поток

ITGI

TAP

AGRI (с кораби)

Бял поток

 

Според проекта, азербайджанският газ трябва се транспортира по тръбопровод до грузинското черноморско пристанище Супса, където ще бъдат изградени необходимите инсталации за втечняването му. След това той ще се превозва с танкери през Черно море до румънското пристанище Констанца, където отново ще се превръща в обикновен газ, и оттам ще продължава за Унгария и държавите от Югоизточна Европа по мрежа от газопроводи.

Значението на проекта AGRI е да реализира на практика прословутата стратегия за енергийна диверсификация, заинтересовани от което са както страните-производители, така и страните-потребители. Така, Азербайджан разчита да разшири списъка на клиентите си, още повече, че, според прогнозите, през следващите години газовият добив на страната трябва да нарасне двойно в резултат от пълното усвояване на находищата "Азери-Чираг-Гюнешли", "Умид", "Апшерон" и "Шафаг-Асиман".

Следователно, Баку ще може да увеличи износа си до 40 млрд. куб. м до 2030. Това е достатъчно за захранването на целия Южен газов коридор (SGC), идеята за чието създаване също е на Брюксел.

Въпреки че AGRI е интегрална част от SGC и има същата цел (заобикалянето на Русия и Иран), на практика той е доста изгоден за Баку, тъй като му позволява да не зависи от енергийния коридор на ЕС и да избегне транзита през турска територия.

На свой ред, Румъния и Унгария пострадаха най-силно (що се отнася до енергийната им сигурност) от провала на проекта "Набуко". Затова те биха могли да станат основните пазари за природния газ, който през турска територия трябва да достигне до австрийския терминал в Баумгартен.

Газопороводът ТАР би могъл изцяло да покрие потребностите на Австрия от енергоносители. На свой ред, България е сред партньорите по проекта "Южен поток", който е основния съперник на "Набуко", а Румъния и Унгария се нуждаят максимално бързо от алтернативни маршрути за доставка на енергоносители. Затова подкрепата на последните две за проекта AGRI е напълно обяснима. Въпросният интерконектор би могъл да им позволи да се избавят от прекалената си зависимост от руския внос, който покрива 97% от потребностите на Румъния и 80% - от тези на Унгария. За Румъния, AGRI е добра алтернатива и, защото хипотетичното развитие на добива ва шистов газ в северната ни съседка изисква много значителни инвестиции, както и съвременни технологии, да не говорим, че не се одобрява от мнозинството румънци.

Украйна също демонстрира желание да участва в проекта, още повече, че той разширява възможностите на геополитическия и проект за изграждането на терминал за втечнен газ в Одеса. Реализацията на този план би променило донякъде отношенията между Киев и Москва, имайки предвид, че в момента 80% от руския износ на енергеносители за ЕС минава през украинска територия.

От една страна, Киев търси възможности за намаляване на зависимостта си от вноса на руски газ, тъ като Москва е единствения и източник на енергоносители. От друга страна, Украйна се опитва да намери други доставчици, той като руско-германският газопровод "Северен поток", както и неговият"близнак" "Южен поток", заобикалят територията на Украйна и целят да намалят стратегическата роля на тази транзитна държава за руския износ.

Участието в проекта AGRI обаче, би позволило на Киев само частично да покрие вътрешното си търсене. Дори ако получи всичките 8 млрд. куб. м газ, използвайки цялата първоначално мощност на AGRI, това би покрило само 14% от нуждите на страната.

Евентуалното привличане на Туркменистан като доставчик би оказало силно влияние върху целия проект, превръщайки интерконектора в един от основните маршрути за снабдяване на европейския пазар с енергоносители и ограничавайки ролята на Турция. Появата на подобен "западен енергиен коридор" би позволило на Туркменистан, на свой ред, да диверсифицира износа си, който в момента се ориентира само към китайския пазар. Туркменистанският газопровод "Изток-Запад", който трябва да свърже източните газови находища на страната с каспийското крайбрежие, е проектиран за транзита на 30-40 млрд. куб. м газ. Ако действително бъде завършен, той може да се окаже коридора, с чиято помощ да нарасне мощността на AGRI, което би увеличило символичното (и не само) значение на целия проект.

На практика обаче, реализацията на AGRI се сблъсква с много сериозни препятствия. На първо място, стойността му е прекалено голяма: само за първата фаза от изграждането му (за транзит на 8 млрд. куб. м газ) са необходими 4,5 млрд. евро. Това вероятно ще охлади желанието на транснационалните и регионални енергийни компании да инвестират в проекта. Освен това "западният коридор" трябва да премине през територията на Грузия, т.е. налице е опасност за прекъсване на доставките, поради нестабилността в страната. В тази връзка ще припомня, че грузинско-руската война през 2008 доведе до временно прекъсване на износа на азербайджански газ и петрол за Турция.

Към това следва да добавим и руското противопоставяне на реализацията на въпросния енергиен коридор, чиято очевидна цел е ерозията на доминиращата позиция на Москва на международните пазари. Накрая, привличането на Туркменистан към проекта AGRI изисква създаването на транскаспийски коридор, което няма как да стане без съгласието на всички държави, имащи излаз на Каспийско море, включително на Иран, Казахстан и самата Русия.

Идеята за Евразийски енергиен съюз

Впрочем, в Европа и особено сред експертната общност има не само противници, но и голям брой привърженици на по-тясното сътрудничество между Брюксел и Москва в енергийната сфера. Така, на провелия се през декември 2013 в Страсбург Енергиен форум ЕС-Русия, участниците в него лансираха идеята за създаването на Евразийски енергиен съюз, който да обедини европейските държави и Руската Федерация в единно енергийно пространство. Тя беше озвучена от италианския евродепутат Фабрицио Бертот (Европейска народна партия) и, според организаторите на форума, много точно отразява "позитивната настройка на руските и европейски участници в тази среща за установяването на конструктивен и прагматичен диалог по актуалните въпроси на енергийното сътрудничество".

На форума беше приета съвместна декларация на междупарламентарната работна група ЕС-Русия по енергетиката, в която се акцентира върху необходимостта да се активизира работата за създаване на общ правен режим между Русия и Евросъюза по отношение на трансграничните енергийни проекти (какъвто е и "Южен поток"), както и за разработката на механизми за подкрепа на проектите, реализирани с участието на руски и европейски инвеститори.

Освен това, в заключителната резолюция се подчертава важността на развитието на сътрудничеството в сферата на ядрената енергетика. В нея се напомня, че традиционната енергетика, "в противовес на модната идея за тотален преход към алтернативни източници на енергия", си остава "основата на енергийната сигурност на ЕС и Русия", като изрично се отбелязват високите екологични характеристики на природния газ.

Политиците и експертите, участвали във форума, подчераха, че прилагането на изискванията на "Третия енергиен пакет" на ЕС, които усложняват дейността на "Газпром" на европейския пазар, пораждат сериозни трудности не само за компаниите-доставчици, но и за потребителите и са пречка пред успешната реализация на важни трансгранични проекти.

В документа се изразяват и опасения относно добива на шистов газ, който в някои държави се разглежда като възможност за замяна на доставките на газ от Русия. В тази връзка се напомня, че разработката на шистови находища в зони с висока плътност на населението е свързана със сериозни рискове, затова е необходима задълбочена независима екологична и медицинска експертиза за последиците от реализацията на подобни проекти, както и широко обществено обсъждане по темата и отчитане позицията на обществеността и властите и в съседните държави.

Участниците в дискусиите твърдо подкрепиха проекта "Южен поток", като споменатият по-горе италиански евродепутат Бертот изтъкна голямото значение на газопровода за енергийната сигурност на континента, а колегата му проф. Владимир Панайотов (евродепутат от ДПС) напочни, че Европа силно се нуждае от руския газ и, че "без Русия Европа няма бъдеще".

Коментирайки резултатите от форума, шефът на руската делегация Иван Грачов (председател на енергийната комисия в Държавната дума) подчерта голямото значение на постигнатата обща позиция относно непродуктивния характер на претенциите на Европейската комисия, свързани с "Третия енергиен пакет" и постановките на Енергийната харта, и акцентира върху важността на възприетия от участниците реалистичен подход към оценката на шистовата, слънчева, вятърна и другите алтернативни видове енергетика, които, според него, никога няма да могат да заменят традиционните енергоносители.

На свой ред, модераторът на форума - унгарският евродепутат Бела Ковач, посочи, че "стъпка по стъпка се придвижваме към постигането на общата цел - намирането на общи точки в позициите на ЕС и Русия в енергийната сфера".

Участниците във форума обсъдиха и перспективите за участието на европейски компании в модернизацията на горивно-енергийния комплекс на Русия и усвояването на находищата в Сибир, Арктика и Далечния Изток. Беше разискван и въпросът за потенциала на партньорството между Русия и ЕС в енергийната сфера, включително за евентуалната реализация на съвместни проекти в други части на света.

 

* Център за прогнози и анализи в енергийната сфера

{backbutton}

"Абсолютно справедлив световен ред не съществува. Справедливостта си остава задача, която не може да бъде окончателно постигната"

Карл Ясперс (1)

 

Обект на изследване в класическите теории на традиционната геополитика е географското пространство, а в т.нар. "нова геополитика" ( известна повече като геоикономика) - икономическото пространство. Най-новата геополитика, чиито фундамент представлява геофилософията, пък изследва многомерните пространства и тяхната гранична енергия (2).

Геополитическата теория на Големите многомерни пространства се развива в рамките на най-новата геополитика и се базира върху фундамента на европейската геофилософия (т.е. философията на иманентното пространство). Тя се стреми дd преодолее ограничеността на географския и икономически детерминизъм на традиционната и новата геополитика (геоикономиката) чрез комуникационното съвместяване на многомерното пространство, формиращо граничната енергийна наситеност на ефективното геопространство (3). Големите и регионалните държави се стремят да формират ефективно геополитическо пространство, но не всички успяват да го постигнат. Успехът на държавното строителство невинаги зависи от наличните природни богатства. Нерядко проспериращи се оказват държави, които не притежават ефективна територия, нито пък разполагат със значителни енергийни и други природни ресурси.

Преодоляване ограниченията на традиционната геополитика

Традиционната геополитика ("географският разум на държавата", според Хаусхофер) акцентира върху ролята на географските фактори в овладяването на Големите жизнени пространства. Интелектуалните извори на геоикономиката пък се съдържат в теорията за автаркията на Големите пространство на германския икономист Фридрих Лист, според която ефективната интеграция на държавата в глобалната икономика е възможна на основата на съчетаването на протекционистката политика спрямо националните производители и митническия съюз с постепенно преминаване към отворена икономика. По този път вървеше и Европейският съюз, който преди кризата на еврозоната, представляваше най-ефективния модел за поетапна регионална интеграция.

Методологична основа на най-новата геополитика е геофилософияга, т.е. философията на иманентното пространство на Земята, изпълнено със събития. Така се осъществява преход към безграничните комуникации, формиращи се в енергийно наситените граници на многомерното пространство на природата, човека и обществото. Това ни позволява да говорим за съзидателната или разрушителна пасионарност (на човешката енергия) като за "основен двигател" на геополитическата трансформация на глобалния иманентен ред. Корените на геофилософията можем да открием в някои трудове на Фридрих Ницше, а развитието и продължава в рамките на съвременната европейска научна мисъл (4).

Природата на богатството на държавата се основава, преди всичко, на висшата съзидателна човешка енергия, способна да преодолее егоизма и користните интереси на управляващия елит. Всяка държава разполага с подобно богатство, но невинаги и не всички от тях съумяват да се възползват от него в свой интерес. В случая от голямо значение е технологията на управлението, основаваща се на правилните пропорции между различните комуникации на основата на стратегическия ресурс - съзидателната човешка енергия. Примери в това отношение са съществувалата в Древна Гърция тясна обвързаност между космоса, полиса и душевния микрокосмос, китайският хармоничен модел, характерната за Западна Европа обвързаност между Мисълта и Капитала или американският модел на Пазара и Демокрацията.

Геополитическата теория на Големите многомерни пространства трансформира основните понятия на геополитиката по следния начин. Както е известно, геополитиката се дефинира като аналитична интердисциплинарна наука за закономерностите на разпределянето и преразпределянето на сферите на влияние (силовите центрове) на различните държави и междудържавни обединения в многомерното комуникационно пространство. Геополитическата мощ пък представлява съвкупността от военнополитическите, природно-географски, материални, демографски и духовни (ценностни) ресурси на държавата. Важен елемент на геополитическата мощ на държавата е нейната морска мощ. За реализацията на геополитическата мощ на държавата е необходима съответната политическа воля.

Ако в традиционната геополитика се акцентира върху военнополитическата мощ на държавата, а в геоикономиката - върху икономическата мощ, в най-новата геополитика доминира силата на духа. Висша форма на изява на човешкия дух са езикът и вярата, превърнали се в геополитически категории. За да бъде ерозирана мощта на една държава не е задължително да бъдат ударени и разрушени нейните материални обекти - вместо това основният удар е насочен към разрушаването на езиковото и културното и пространство, т.е. към промяната на нейния цивилизационен код.

Геополитическият анализ на Големите многомерни простраства изисква притежаването на разнообразни познания, включително в сферата на етнологията. В пасионарната теория, лансирана от неоевразиеца Лев Гумильов, се предлага универсален модел за етногенезиса (5). Енергийната природа на пасионарността, чрез своите носители, формира и разрушава ландшафтите, народите и културите. Пасионарността се проявява в способността на човека да се жертва в името на някакъв идеал. Тя възниква като "взрив", който, заглъхвайки постепенно, оставя след себе си т.нар. "кристализирала пасионарност" - т.е. многобройните следи от активността на етноса (архитектура, литература, идеи). Когато пасионарната енергия намалява, водещото положение в обществото се заема от т.нар. "субпасионарии", опошляващи миналото и имитиращи настоящето в името на митичното бъдеще. Тяхната неизтребима посредственост пропилява наследството на предшествениците им.

Въз основа на баланса на националните интереси се формира "геополитическият код на държавата" - исторически оформила се се мултивекторна система от политически и икономически отношения между държавата и външния свят, гарантираща и определен статус на глобално, регионално и местно равнище (свръхдържава, регионална държава и т.н.). На свой ред "геополитическото положение" се разглежда като положение на държавата и междудържавните обединения спрямо глобалните силови центрове (сфери на влияние), включително военнополитическите блокове и зоните на конфликти. То се определя от съвкупната мощ на материалните и нематериални ресурси (военнополитически, икономически, технологични и пасионарни) в многомерното комуникационно пространство на планетата.

"Геоикономическото положение" пък определя положението на държавата спрямо глобалните и регионални центрове на икономическа мощ, основните комуникационни направления на движението на капиталите, производството, стоките и услугите, формиращи световните и регионалните пазари.

Геополитическа класификация на Големите пространства

В традиционната и новата геополитика се формират различни исторически типове Големи пространства, част от които намират отражение в геополитическите концепции за Морето и Континента (на Халфорд Макиндер и други), за "жизнените пространства" (Карл Хаусхофер), за Големите икономически пространства (Фридрих Лист, Карл Шмит) и др. За разлика от "Големите пространства" на традиционната и новата геополитика (военнополитическото и икономическото), най-новата геополитика акцентира върху многомерността на множеството пространства, генериращи по границите си съзидателна или разрушителна енергия. Подобен подход към световното устройство e в унисон с европейската философска традиция, базираща се на кантианските представи за множеството светове. По-долу ще изброя основните функционални типове Големи пространства на територията на планетата:

- Големи географски пространства (континенти, морета и океани);

- Големи геополитически пространства (Морето и Континентът);

- Големи континентални пространства (Евразия, Балканите, Кавказ, Близкият Изток, Централна Азия и т.н.);

- Големи океански и морски пространства (Арктика, Средиземноморието, Каспийският регион и т.н.);

- Големи цивилизационни пространства;

- Големи пространства на световните цивилизации;

- Големи многомерни пространства на държавите-цивилизации;

- Големи имперски пространства;

- Големи средиземноморски пространство (Римската империя);

- Големи пространство на универсалните "имперски" митове (Велика Германия, Велика Русия, Велика Армения, Велика България и т.н.);

- Големи геополитически пространства на регионалните държави (Русия, Турция, Иран, Тайланд, Саудитска Арабия, ЮАР и т.н.);

- Големи духовни (конфесионални) пространства на световните и другите религии;

- Големи пространство на религиозния фундаментализъм (ислямски, евангелистки и т.н.);

- Големи суперетнически пространства;

- Големи демографски пространства (Китай, Индия, Европа и т.н.);

- Големи пространства на световните диаспори;

- Големи икономически (геоикономически) пространства;

- Големи пространства на етническата бизнес експанзия (Голям Китай и т.н.);

- Големи пространства на криминалната икономика и т.н.;

- Големи социални пространства;

- Големи пространства на междуличностните комуникации;

- Големи индивидуални пространства (жизнени ландшафти);

- Големи пространства на кристализирала пасионарност;

- Големи социокултурни пространства;

- Големи пространства на основните езици за транснационално общуване (английски, френски, ипански, португалски, китайски, руски, арабски, германски, италиански);

- Голямо пространство на американската масова култура;

- Големи информационни пространства;

- Голямо информационно пространство на американските медии;

- Големи виртуални киберпространства в Интернет;

- Големи пространства на природни ресурси;

- Големи пространства на енергийни ресурси (Персийският залив, Сибир и т.н.);

- Големи екологични пространства (Сахара, Амазония, Хималаите и т.н.).

"Географското пространство" е крайно, но безграничната човешка мисъл създава в него нови състояния ("страти") и абсолютен хоризонт на събитията. Първи откриват това още древните гърци. Държавата не е география, а състояние, постигнато на основата на човешката енергия, включваща основните елементи на голямата триада: Космосът (Природата) - Полисът (Държавата) - Човекът (Човешката душа).

"Големите геополитически пространства" се формират от световните империи и свръхдържавите. В миналото през тези пространства, създадени от политическата воля на великите пълководци, са преминавали трансконтиненталните комуникации (коридори) за транзит на стоки, идеи и информация. Пример за това са Великият път на коприната или Великата Евразийска степ, свързващи световните цивилизации. В историята неведнъж са се формирали и "Велики океани" на многомерното комуникационно пространство (Китайски, Велик Егейски, ЕвроАфроАзиатски). На този фон изпъкват "Големите пространства на хегемония на великите държави" (т.нар. социалистически блок, начело със СССР и световната капиталистическа система, начело със САЩ).

"Големите пространство от море до море" преодоляват ограничеността на традиционния геополитически подход към противопоставянето между Морето и Континента. Ефективността на този модел се демонстрира особено нагледно от САЩ, създали два полюса на икономическо и технологично развитие на атлантическото и тихоокеанското си крайбрежия. За разлика от тях, Руската (Съветската) империя така и не съумява да формира ефективно геополитическо пространство "от море до море" (т.е. от Северния ледовит океан до "топлите" морета).

Големите многомерни пространства на световните цивилизации се характеризират с устойчиви културно-генетични кодове и архетипове и доминираща роля на манталитета и нравствените ценности в противопоставянето на външните предизвикателства (6). Тези цивилизационни особености се използват и в технологиите на най-новата геополитика. Пример за това е овладяването на "чужди територии" с помощта на мрежоцентричните технологии за манипулиране на съзнанието (подсъзнанието) на жителите на държавата - обект на въздействие.

В резултат от стратификацията на различни по мащаба си процеси, в природата и обществото се формират т.нар. "геострати" и "геомари". Геостратите, или Големите многомерни пространства, са разултат от стратификацията на различните по мащаба си процеси в природата и обществото, формиращи гранично "енергийно свръхнапрежение" (което може да бъде съзидателно или разрушително). Геостратите се характеризират с енергийно поле и собствено време на територията, наситена със събитията във въпросното геополитическо, геоикономическо и т.н. пространство. В геостратата се отразява материализираната (в икономиката или политиката) или кристализирала (в културата) пасионарност.

На свой ред "геомарите" представляват енергийно наситени гранични комуникационни зони, позволяващи да се преодолее дистанцията между геостратите. За разлика от географското пространство, многомерното пространство може да бъде преодоляно само със силата на духа. В резултат от стратификацията на различните по мащабите си процеси в природата и обществото се формират гранични зони, притежаващи енергия за осъществяването на активни взаимодействия. В реалния свят, полетата на природните, политическите, икономическите, социокултурните и информационните комуникации не съвпадат в географското пространство и, наслагвайки се едни върху други, генерират енергийно свръхнапрежение по границите на многомерното пространство. Неговата комуникационна природа позволява то да се използва като стратегически ресурс за материалното развитие или духовното възраждане, или пък - при положение че контактните му функции изчезнат - да се превърне в непосилно бреме за съответната страна. При подобно развитие комуникационният характер на пространството бива ерозиран, а държавата обикновено се разпада. Съзидателната гранична енергия на многомерното комуникационно пространство на държавата, очертаваща нейния скрит пасионарен потенциал, се смята за основния стратегически ресурс на националната сигурност. Защитата не само на материалните, но и на духовните ценности е възможна само, ако бъде съхранено чувството за собствено достойнство и цивилизационна (включително и конфесионална) принадлежност.

Динамичното съприкосновение (стратификация) между различни по мащабите си процеси води до формирането в многомерното комуникационно пространство на множество граници, включително и временно "погребани" под слоя на съвременните реалности. Тези "реликви" обаче напомнят за себе си в период на разпадане на държавата или на нейната трансформация, привнасяйки в този процес силен социално-психологически дискомфорт, негативизъм в комуникациите и ярко изразена конфликтност, като своеобразна реакция на изолацията на пространството от външния свят. При това конфликтът, освен "смутител на спокойствието", изпълнява и определени съзидателни функции на новата комуникация.

Най-новата геополитика създава нови форми за овладяване на Големите многомерни пространства. Ключова роля в това отношение играят т.нар. "офшорна геополитика" и геополитиката на кибервойните. "Офшорната геополитика" позволява поставянето под контрол на "зоните от жизнен интерес" без да се налага използването на военно-политическа мощ за овладяване на финансовите и производствени активи, и получаване на достъп до природните и интелектуални ресурси на противниковата държава (7).

Съвременният свят вече преживя краха на евразийската геополитика на САЩ в географското пространство от Атлантика до Тихия океан и сега навлиза в "ерата на глобалната кибервойна" (8). Свидетели сме на последната битка срещу Евразия - кибервойната между Запада и Изтока, водена в многомерното комуникационно пространство на планетата. В Глобалната мрежа се прехвърлят вече изпробваните методи на информационните войни. В киберпространството няма полюси на военнополитическата и икономическата мощ. Целите в тази война могат да бъдат географски локализирани, а киберармията на "киберинтернационала" - ексцентрирана. Възможно е именно на горещите фронтове на глобалната кибервойна да се формира идеологията на глобалното мрежово общество на основата на една нова Реформация и ново Просвещение - борбата на съвестта и честта срещу имитацията на истинската вяра и на действителността.

Големите геополитически граници на планетата

За разлика от традиционната и новата геополитика, изследващи конкретните географски, военнополитически и икономически пространства, сред основните геополитически обекти на анализ от най-новата геополитика са енергийно наситените граници на Големите многомерни комуникационни пространства на иманентния свят на планетата. Очертават се контактните зони на границите на цивилизациите на Континента (ЕВРАМАР, т.е. Евразийската маргинална цивилизационна зона) и на Световния океан (МОРЕМАР, т.е. бреговата маргинална контактна зона на моретата и океаните).

Евразийската гранична (маргинална, в смисъл на крайна) цивилизационна зона (ЕВРАМАР) се изявява като контактна зона на диалога между културите. Това е най-важният "двигател" на духовния прогрес на човечеството. В многомерното пространство на ЕВРАМАР се стратифицират природните, геополитическите, конфесионалните, икономическите, етническите, културните и други граници. Голямата Евразийска суперетническа зона е резултат от "граничните състояния" на многомерното пространство, формиращо силно енергийно наситени комуникационни полюси. Главната евразийска граница минава през душите на хората. В духовното пространство на ЕВРАМАР възниква своеобразен духовен микрокосмос на световните религии, в него впрочем са разположени и техните центрове (Йерусалим, Рим, Мека, Медина, Исфахан). Тук са съсредоточени световните полюси на философската мисъл (Древна Гърция, Китай, Германия), както и историческите центрове на международната търговия. Интензивният информационен обмен, обусловен от ускорения оборот на търговския, индустриалния и финансовия капитал, съдейства за просперитета на нациите и раждането на световните религии в зоните на социокултурните граници, но пак там изграждането на "железни завеси" се съпровожда от най-кръвопролитните етнонационални и етноконфесионални конфликти.

МОРЕМАР, т.е. бреговата гранична (маргинална, в смисъл на крайна) контактна зона на моретата и океаните, представлява основния геополитически плацдарм - тук са съсредоточени най-гоемите центрове на военна мощ, икономическите и демографски полюси на планетата. Историята на човечеството е неразривно свързана с бреговата зона - историческият форпост за колонизацията на континентите и усвояването на Световния океан. Бреговата зона на моретата и океаните представлява основата на ексцентрираните океански природни системи и главен икономически "двигател" на Световния океан и играе изключително важна роля за формирането на геополитическата и геоикономическа мощ на държавата (9). Ако една държава се развива "с лице към морето", мощта и нараства благодарение на нейното отваряне към света. Задълбочаването на международното разделение на труда, тенденциите на глобализацията и регионализма усилват икономическата и демографска привлекателност на бреговата зона на моретата и океаните. Така бреговата зона се превръща в "зона на жизнените интереси" на отделните държави.

В съвременния свят доминира евразийската геополитика с повишено внимание към т.нар. ЕВРАМАР. В бъдеще обаче, с разширяване усвояването на енергийните ресурси на Световния океан и, на първо място, на континенталния шелф, т.нар. МОРЕМАР ще се превърне в ключов обект на геополитиката.

Геополитическите цикли

Въз основа на геополитическа теория на Големите многомерни пространства се разширяват представите, заложени в класическия модел за циклите на глобалната конюнктура на Кондратиев-Уолърстийн (10), обединяващ геополитиката с икономиката и социологията. Очертават се следните геополитически цикли: краткосрочни 40-годишни цикли, средносрочни 100-годишни цикли и дългосрочни 500-годишни цикли на радикална промяна на световната геополитическа архитектура и световните (глобални, трансконтинентални) комуникации.

Краткосрочните четиридесетгодишни цикли включват две фази. През първата двайсетгодишна фаза се очертават основните вектори на трансформацията на световния ред. В рамките на две десетилетия е изградена основата на Европейския съюз и на китайските реформи, в Америка и ЕС стартира епохата на високите технологии, възникват азиатските дракони. Бедуините от монархиите в Персийския залива осъществяват скок от Средновековието в ХХІ век. В рамките на двайсетгодишната фаза се реализира съветската индустриализация и, въпреки опустошителната война с Германия, се формира съветската супердържава.

През втората фаза на цикъла се осъществява окончателното "утвърждаване" на новото геополитическо положение на държавата. Ако през първата фаза е доминирала имитацията на реалността, през следващите две десетилетия можем да очакваме единствено постъпателната деградация във всички сфери. Едни държави преминават в групата на световните сили (Китай, Индия), притежаващи впечатляваща геополитическа мощ, други - например източноевропейските страни, начело с Русия - уверено деградират към световната периферия. Краткосрочният геополитически цикъл съвпада със съвременния (уплътнен от времето) икономически цикъл на световната конюнктура на Николай Кондратиев и е обусловен, до голяма степен, от спецификата на 40-годишния цикъл на смяна на поколенията (1937-1977, за СССР и 1950-1990, за Япония и т.н.).

Средносрочните цикли пък съвпадат с циклите на световната хегемония, базиращи се на модела на Кондратиев-Уолърстийн. Това дава възможност за обвързване на геополитиката с глобалната икономика. Моделът нагледно демонстрира, че упадъкът и възходът на световните геополитически хегемонии е тясно свързан с преструктурирането на глобалната икономика. Той успешно описва цикличността при доминирането в света на западната капиталистическа система, което се оказва недостатъчно условие при формирането на новата геополитическа архитектура на света.

Дългосрочните 500-годишни цикли пък водят до радикална промяна на световната геополитическа архитектура по основното направление Изток - Запад - Изток, и до съответната трансформация на глобалните (трансконтинентални) комуникации и световните полюси на икономическо и технологично развитие. Моделът на Кондратиев-Уолърстийн е създаден за капиталистическата система, съществуваща от няколко века, и не отчита вероятността на тези големи геополитически цикли. Световната системна криза на неолибералния модел на глобализация, съвпадна със смяната на световния геополитически цикъл Изток - Запад - Изток. Първата жертва на глобалната геополитическа трансформация стана Русия, която, през 90-те години на миналия век, необмислено се ориентира към сляпото копиране на западния модел. Световните геополитически цикли не могат да бъдат изследвани без да познаваме историческите ландшафти на кристализиралата пасионарност.

Не бива да се игнорира геополитическата природа на планетата. Западът и Изтокът са два вечни полюса или състояния на човечеството. Те, по дефиниция, не могат да се пресичат и не могат влизат в конфликт един с друг в географското пространство. Възможно е обаче в едно многомерно пространство тези страни да се срещнат и/или да влязат в конфликт помежду си (11). С помощта на рационалистичните технологии (т.е. на разума) Западът адаптира човека към света на машините, докато при цивилизациите на Изтока доминира чувственото възприемане на външния свят.

Западът включва предимно високоразвити държави, изповядващи принципите на демокрацията и гражданското общество. Войните на Изток и на Балканите, както и редица други военни конфликти, нагледно демонстрираха силата и слабостите на Запада. Техническото му превъзходство е смазващо и не може да бъде неутрализирано с военни средства. Западът обаче е изключително бавен във вземането на решения и действа ефективно само, когато разполага с пълна политическа подкрепа. Западът е безразличен към материалните загуби, но е изключително чувствителен към гибелта на своите граждани. Западната цивилизация, базираща се на експанзията, губи монопола върху приоритета на собствените си ценности, компрометирани от опитите за силово налагане на демокрацията в Евразия.

В геополитиката Изтокът често бива отъждествяван с Евразия. Контролът над Евразия е ключов проблем в повечето класически геополитически теории и концепции. В Евразия основната стратегическа цел на империите от миналото е бил контролът върху обширни територии и ключови търговски маршрути. Много пълководци са завоювали евразийските пространства, но само малцина измежду тях са притежавали стратегическа визия, позволяваща удържането му с помощта на търговските комуникации, а не само със сила. Днес Изтокът, начело с Китай и Индия, демонстрира изключително устойчиви темпове на икономически растеж.

Геополитическите полюси и полярността

Напоследък се води много широка дискусия за новото световно устройство, базиращо се на принципите на мултиполярността или на еднополюсния свят. В биполярния свят понятието "полярност" често се интерпретираше не в геополитически, а в чисто географски смисъл, като наличие на два противоположни полюса. От позициите на най-новата геополитика, под "полярност" се разбира способността на конкретни геополитически субекти да проявяват някои свои свойства с по-голяма интензивност, отколкото останалите. Това са полюсите на граничната енергия на многомерното комуникационно пространство.

Най-новата геополитика измества акцента върху многомерното комуникационно пространство, в което губят актуалността си традиционните геополитически концепции „Север-Юг” и „Център-Периферия”. Полюсите на многомерното комуникационно пространство, за разлика от едномерното, не могат да се екстраполират или достатъчно точно да се локализират в едномерното географско или икономическо пространства. Ако в традиционната геополитика се очертават силовите полюси, а в геоикономиката - икономическите, в най-новата геополитика изпъкват полюсите на силата на духа, чиито граници преминават през душите на хората и не могат да бъдат екстраполирани в географското пространство.

Полюсите на висока интензивност са разположени на границите на многомерното комуникационно пространство. От това произтича известно противоречие. Всяко пространство има свой полюс, включително и духовното. Затова може да се твърди, че в многомерното комуникационно пространство съществува отделен духовен полюс на планетата, който не може да бъде локализиран в географското пространство, макар че подобни опити се правят по отношение на Евразия и, в частност, на Тибет.

В своя възходящ стадий, дългосрочните глобални геополитически цикли формират световни цивилизационни полюси на хегемония (на военна, икономическа и технологична мощ), както и на световните религии, които се локализират в Големите многомерни пространства. Геополитическите полюси възникват предимно в зоните на пресичане на генералните направления на световните комуникации. Наред със световните полюси се формират и регионални центрове на сила (т.е. на военнополитическа, икономическа и технологична мощ) и на световните религии. Очертават се полюси на материализирана и кристализирала пасионарност.

Геополитическите цикли и глобалните комуникации

Генералните направления на енергийния обмен между геополитическите полюси (центрове на военнополитическа, икономическа и технологична мощ) на Големите многомерни пространства формират "трансгранични комуникационни коридори", които могат да бъдат военнополитически, социални, икономически, духовни, етнически, научни, технологични и т.н. За разлика от транспортните маршрути по тях се реализират не само материални потоци, но и обмен на идеи. В геополитиката трансграничните комуникационни коридори се проектират върху географското пространство. В икономическото пространство те съдействат за ускоряване оборота на търговския, индустриалния и финансовия капитал, както и на информационните потоци. Широко разпространение в съвременния свят получават международните транспортни коридори (МТК). Ефективността на комуникационните коридори зависи, преди всичко, от формирането на единно геополитическо или геоикономическо пространство, премахващо преградите по пътя на материалните и човешки потоци и гарантиращо тяхната сигурност. Успешно се формира и Глобална информационна магистрала във виртуалното пространство на Интернет.

В рамките на големите геополитически цикли се очертава промяна на генералните световни комуникации, която върви в следния ред: Големите исторически реки и Средиземноморският път (три петстотингодишни цикли), Великият път на коприната (три петстотингодишни цикли), Северноатлантическият път, Великият път през Южните морета, Големият морски път през Суецкия канал и Глобалната информационна магистрала. Всеки геополитически цикъл се характеризира и с формирането на комуникационни коридори - генерални направления на енергийния обмен между комуникационните полюси.

Петстотингодишните геополитически цикли водят до кардинална промяна на световната геополитическа архитектура и глобалните (трансконтинентални) комуникации. В момента геополитическата трансформация в Евразия се съпровожда от началото на нов световен цикъл, което нагледно се демонстрира от (общо взето) неуспешните опити за възраждане на Великия път на коприната и нарастващата роля на Великия път през Южните морета (12).

Новата геополитическа архитектура

В съвременния свят се осъществява епохална трансформация на геополитическата архитектура (13). Приключва петстотингодишният световен геополитически цикъл на доминация на Запада. Според геополитическата теория за големите многомерни пространства, върху световния геополитически цикъл се наслагват краткосрочните 40-годишни регионални геополитически цикли на Запада, Арабския Изток и постсъветското евразийско пространство. На Запад прикючва 40-годишният геополитически цикъл започнал с "парижката пролет" от 1968, бележеща границата на епохата на модерна и поставила началото на период на небивала преди свобода на индивида. При прехода към постмодерната епоха интелектуалците отстъпват мястото си в социалната йерархия на средната класа, притежаваща собствено икономическо достойнство и редица свободи. Средната класа се превръща в ключов фундамент на капиталистическата държава, който активно консумира и плаща големи данъци. В резултат от световната финансова криза обаче, превърнала се в своеобразен "детонатор" на глобалната системна криза на неолибералния модел, стартира истинска "световна революция" на средната класа или революция на разочарованите, протестиращи срещу присвояването на националното богатство от ограничен кръг банкери, корумпираните режими и липсата на възможности за изкачване в социалната йерархия. Глобалната революция на средната класа, от Арабския Изток до САЩ, широко използваща социалните мружи на Интернет, демонстрира ограничеността на съществуващите корумпирани режими и краха на неолибералния модел на постиндустриалното общество.

Глобалната система на Интернет стана фактор на политическата и икономическа реалност и се превръща в геополитическа комуникация, в чиито рамки мобилността на информацията представлява стратегически ресурс, който не е свързан с някаква териториално-държавна организация. Конфликтът между интерактивната среда на Интернет и съществуващите статусни комуникации на държавите може да се окаже взривоопасен в резултат от глобалната мрежова информационна война. В тази война никой не може да гарантира победата на Запада. Първите жертви в нея ще се окажат корумпираните държави. Технологиите на най-новата геополитика позволяват концентрирането на съществуващата негативна информация в Глобалната мрежа с цел осъществяване на кибератака срещу корумпираната държава и нанасяне на смъртоносен удар по легитимността на властта. Кумулативният ефект от подобна кибератака се усилва многократно, ако, вместо традиционните площадки за информационни "бомбардировки", основният удар се насочи срещу местния елит.

И така, във века на глобализацията, геополитиката не отмира, а "Големите пространства" отново определят битката за новия световен ред. Най-ефективната форма на противопоставяне на глобалните предизвикателство и заплахи в съвременния свят са Големите имперски пространства на "държавите-цивилизации", създаващи най-големите полюси на икономическо и технологично развитие (САЩ, Китай и обединена Европа).

В обозримо бъдеще в многомерното пространство на планетата можем да очакваме не сблъсък между цивилизациите, а между две световни империи - американската империя на имигрантите и екстериториалната Империя на Голям Китай (качествено нова форма на някогашната "Срединна империя"). При това двете империи притежават различни "детонатори" за активизиране на човешката си енергия.

Имперската идеология е присъща на САЩ още от самото начало на американската история. След разпадането на Съветския съюз, Съединените щати започнаха да се идентифицират със Световна империя (която някои определят като Либерална империя на Свободата и Доброто, а други като Глобална империя на Злото). Прословутият "котел за претопяване" на САЩ функционира все по-трудно, но граничната енергия на мигрантите (бикултуралите) се запазва, което поддържа пасионарността на американската нация. В това е силата, но и слабостта на Америка. Тя е империя на имигранти, устремили се отвъд океана в търсене на Обетованата земя. По етнокултурните граници тяхната пасионарност се проявява в повишената им делова активност. Мигрантската нация обаче, не разполага с "излишна" енергия. Независимо от неоспоримата и икономическа и военнополитическа мощ, Американската империя не притежава достатъчно човешка енергия за успешния износ на демокрация, капитали, хора и култура във всички точки на света. Затова Имигрантската империя, в която все още доминира протестантския капиталистически дух, по дефиниция не би могла да даде старт на нова Ренесансова епоха. Навремето пасионарността на италианския град-държава Флоренция се проявява не само в търговията и банковото дело, но и в културата и изкуството. Америка не съумя да повтори този подвиг. За консолидирането на имигрантите там се използва масовата култура, а нейната съзнателна примитивизация цели удовлетворяването на потребителското търсене.

За постигането и, особено, за удържането на световна хегемония не е достатъчна само военната сили или икономическата мощ. Необходима е легитимност, която да се признава от значителна част от човечеството. Америка обаче не е склонна да жертва собственото си материално благополучие за благото на целия свят. Слабо място на американската хегемония е международният тероризъм, а традиционната стратегия на ядреното сдържане се оказва неефективна, когато противникът е готов дори на самоубийство, само и само да постигне целите си.

Претенциите на САЩ за легитимност бяха ерозирани от военните действия в Евразия. Многомерното пространство на Евразия продължава да е геополитическия Хартленд, т.е. без контрола над него Съединените щати не могат да претендират за ролята на единствена свръхдържава. В резултат от неуспехите на евразийската политика на САЩ бяха отслабените геополитическите позиции на Америка. Въпреки това обаче, американските действия продължават да се ръководят от геополитическата формула "отиваш си за да останеш".

Напоследък се появиха многобройни публикации, изтъкващи доводи за неминуемия крах на американската икономика, включително огромния държавен дълг и разходите за социални нужди. Истината обаче е, че опонентите на Америка често са склонни да представят желаното от тях за действителност. За икономическото развитие е характерна цикличността, но от това не произтича тенденция за устойчив упадък в обществения живот. Голяма е вероятността, че в рамките на американската демокрация и гражданското правово общество, отново ще бъде намерен изход от икономическата криза. Демонстрира го създадената в САЩ и най-добра света система на висшето образование. Докато Вашингтон съумява да поддържа високото качество на живот, включително и чрез високото качество на образованието на американците, Америка не е застрашена от разпадане.

На свой ред Китай представлява класическа държава-цивилизация, чиито политически, социокултурни и конфесионални граници в общо взето съвпадат. Китайската геополитическа формула за "Пътя и Стената" не предполага страната да се ангажира с функциите на световен полицай. Червен Китай не залага на лозунга "Пролетарии от всички страни обединявайте се", очевидно съзнавайки, че призивът "Китайци от целия свят, обединявайте се" може да се окаже далеч по-ефективен в глобалната битка за лидерство, отколкото американския мултикултурализъм. Китай следва своя собствена Голяма цивилизационна геополитика, базираща се философията на Великия китайски ред, съчетаващ избирателното отваряне към външния свят със защитата на китайските традиции и манталитет от външните въздействия. Символи на тази геополитика са Великият път на коприната и Великата китайска стена, като първият изпълнява контактни, а втората - защитни функции не само в географски план, но и като символична преграда срещу прекалените външни заимствания в духовната сфера.

Голямата китайска геополитика на "Пътя и Стената" се оказва изключително актуална в съвременния свят. В условията на глобализацията световните диаспори започват да действат като мощни геополитически играчи на световната сцена. Населяващата всички континенти китайска диаспора (хуацяо) формира глобалната китайска общност на т.нар. Голям Китай, притежаваща мощна пасионарност и носталгия по Голямото отечество. Основната задача, която поставя китайската геополитическа доктрина, е обединяването на държавата-цивилизация в общи граници въз основа на принципа "една страна - две системи". За разлика от САЩ, китайската геополитика залага в Евразия не на етнонационализма и марионетната демокрация, а на един консолидиращ на основата на икономическия растеж модел, предвиждащ съхраняването на полиетническия характер на цивилизационните граници. Китай се оказа единствената държава в света, способна да даде адекватен отговор на информационните технологии на най-новата геополитика, използвани от специалните служби на САЩ срещу Пекин.

Що се отнася до обединена Европа, тя традиционно се асоциира с историческото ядро на западноевропейската цивилизация. Бъдещето на Европа е в двуполюсната конфигурация на континента и цивилизационния диалог между западноевропейската и източноевропейска традиции. В тази смисъл, най-оптимална изглежда такава нова геополитическа архитектура на Европа, която да се базира на двуединството и биполярността на Западна и Източна Европа и да отчита спецификата на западнохристиянската и православната цивилизация. На тази основа следва да се гради фундаментът на общоевропейската сигурност, който не може да бъде изграден на основата на доминираната от САЩ НАТО.

Раздробеното постсъветско пространство изглежда най-незащитено от глобалните предизвикателства и заплахи. Тук минава най-слабият фронт на сблъсък между пазарния и религиозния фундаментализъм. Дори ако сме умерени оптимисти, следва да признаем, че твърде вероятен продължава да изглежда песимистичният сценарий за развитие на събитията. Отказвайки се от дискредитиралата се комунистическа идеология, управляващите в постсъветските държави не можаха да предложат на своите нации нищо по-добро от примитивни политически технологии, имитиращи действителността.

Общността на независимите държави (ОНД) не успя да се превърне в ефективно регионално геополитическо и икономическо образувание. Русия, в качеството и на наследник на рухналия СССР, дълго време не провеждаше достатъчно ясна и категорична външна политика, съобразявайки се прекалено много със Запада, а след това и с Китай. В характерна черта на постсъветското пространство се превърнаха перманентните конфликти между държавите от ОНД и на първо място между "братските" славянски народи - Русия, Беларус и Украйна. Новите независими държави нерядко разглеждат Русия като "по-голям брят", който, подобно на дойна крава, е длъжен да им доставя енергоносители и други ресурси на "привилегировани" цени, и, паралелно с това, провеждат неособено приятелска политика към Москва. Ключова роля в постсъветското пространство играят руско-украинските отношения. Интеграцията с Украйна (в рамките на Митническия съюз например) би укрепила статута на Русия като велика държава и позволява, благодарение на сътрудничеството между Киев и Москва, да бъде съхранен мощния постсъветски военнопромишлен потенциал. Засега обаче, Украйна се ориентира по-скоро към Запада в лицето на ЕС, отколкото към Евразийския съюз, който според руския президент Путин би трябвало да се превърне в един от световните полюси на икономическа мощ.

Заключение

Ренесансът на геополитиката е обусловен от формирането на нова геополитическа архитектура. В глобализиращия се свят нарастват възможностите за "овладяване" територията на противниковите държави. Те се реализират едновременно в многомерното комуникационна пространство (географско, икономическо, социокултурно, конфесионално, псхологическо и т.н.). На границите на Големите геополитически пространства възникват множество "горещи" и "студени" фронтове. Никакви географски прегради - високи планини, морета и океани, не могат да спрят това настъпление. Макар че граничарите, също както и преди хиляда години, продължават да пазят държавните граници, заплахата за националната сигурност на държавата може да възникне от съвършено различна сфера. Това настъпление може да бъде спряно само от бариерите, съществуващи в душата на човека, озарена от разума и искрената вяра. Тоест, геополитическата мощ на държавата се определя на първо място не от материалните ресурси, а от силата на духа.

Геополитическата теория за Големите многомерни пространства съдейства за преодоляването на географския и икономическия детерминизъм на традиционната и новата геополитика с помощта на набор от фундаментални фактори, формиращи граничната енергия на ефективното геопространство. Тя акцентира върху граничните процеси, генериращи разрушителна или съзидателна енергия по границите на рационалното и чувственото възприемане на света. Днес настъпва епохата на Великите открития на граничната комуникативност на многомерното пространство, когато в центъра на вниманието се оказват "граничните" процеси между цивилизациите, между народите, между морето и континента, между световните икономики, между природата и човека, както и между неговия външен и вътрешен свят.

Време е да се замислим за това, каква гиганска умствена енергия и колко сили сме пропилели, вървейки по грешните пътища. "Колелото на историята" не е някаква могъща река, течаща от миналото към светлото бъдеще. И, "докато не успеем да разберем това, което е днес, никога няма да принадлежим на онова, което ще бъде" (14). В този смисъл, и геополитиката на големите многомерни пространство не гарантира автоматично светлото бъдеще. Просто защото, независимо от геополитическите концепции, генералната комуникация на пътя към социалния прогрес преминава не през реалното геополитическо пространство, е през вътрешния свят на човека. Не можем да променим света, ако не променим себе си.

 

Бележки:

1. Ясперс К. Смысл и назначение истории. Пер. снем. – М.: Политиздат, 1991, с. 202.

2. Дергачев В.А. Цивилизационная геополитика (геофилософия). — Киев: ВИРА-Р, 2004.

3. Оснавните постановки са изложени в трудовете на автора «Нажежените граници» (1998), «Геополитика» (2000, 2004) и «Геоикономика» (2002), «Геофилософия» (2004), «Глобалистика» (2005), «Геополитическа енциклопедия» (2010), и «Геополитическата теория на Големите многомерни пространства» (2011.

4 Делез Ж., Гваттари Ф. Что такое философия? (раздел «геофилософия»). Пер. с французского С.Н.Зенкин. — СПб.: Алетея, 1998. Каччари М. Геофилософия Европы/ Пер. С итальянского и пред. С.А. Мальцевой, СПб.: Издательство «Пневма», 2004.

5 Гумилев Л.Н.  Этногенез и биосфера Земли. – М.: Гидрометеоиздат, 1990. Гумилёв Л. Н. Древняя Русь и Великая степь. – М.: Мысль, 1989.

6 Хантингтон С. Столкновение цивилизаций. Пер. с англ. — М.: АСТ, 2003.

7 Дергачев В. Оффшорная геополитика. — Вестник аналитики, 2011, № 4.

8 Дергачев В. Геополитика мировой кибервойны. — Вестник аналитики, 2011, № 1.

9 Dergachev V. The Physical-Economic Contact Zone Between Land and Sea. — Soviet Geography. Vol. XXII, No 8, 1981. (USA, New York).

10 Wallerstein I. The Politics of the World-Economy. — Cambridge, 1984.

11 Мамардашвили М. Как я понимаю философию. – М.: Прогресс, 1992.

12 Дергачев В. Великий час Южных морей. — http://dergachev.ru/Landscapes-of-life/Indo-chinese/02.html.

13 Дергачов В. Геополитическата архитектура на Евразии: от Атлантика до Тихия океан. — Геополитика, бр.2/2011.

14 Хайдеггер М. Время и бытие. Пер. с нем. — Республика, 1993, с. 258.

 

* Институт по проблемите на пазара към Националната академия на науките на Украйна

{backbutton}

Още статии ...