Война от нулата

брой 1 2014
Typography

Emile Simpson, War from Ground Up: Twenty-first century Combat as Politics (Crisis in the World Politics), 256 p., Oxford University Press, 2012.

 

Авторът на тази книга Емил Симпсън в течение на няколко години служи в британския корпус в Южен Афганистан и очевидно е наясно, колко сложно е да водиш война срещу примитивни партизански групи, въоръжени обаче със свръхмодерни оръжия. Съдейки по последните данни за Афганистан, ситуацията в тази страна си остава все така безнадеждна, поне по отношение на позитивните предварителни очаквания на Запада, така че предлаганата от Симпсън стратегия за "умно въздействие", осъществявано на микроравнище и отчитащо вътрешните отношения между различните местни племена, си остава по-скоро работна задача, а не работеща технология.

Имам приятел - генерал от Бундесвера, който наскоро мина в резерва и който в течение на седем години беше военен съветник на Ангела Меркeл. Веднъж той ми каза, че, както показва собственият му опит, политиката е много по-опасна от войната. Най-малкото, защото по време на война, обикновено по теб стрелят само онези, които са от другата страна на фронтовата линия, докато в политиката всеки момент можеш да бъдеш застрелян в гръб, като нещата често стигат дотам, че в един момент просто преставаш да разбираш, кой ти е враг и кой приятел.

Емил Симпсън, който, както вече споменах, е бивш офицер от британската армия, прекарал в Афганистан повече от три мандата, очевидно споделя казаното от моя немски приятел. Опитвайки се обясни, защо политиката е по-опасна от войната, той е успял да създаде увлекателен труд, предлагащ на читателя множество теми за размисъл.

Връщайки се към британската история (авторът се опира предимно на нея) и по-точно към 1939, когато Великобритания влиза във Втората световна война, Симпсън посочва, че по онова време британските войници са наясно, че техен враг са германските военни, към които по-късно се присъединяват техните италиански и японски колеги. И че тъкмо с тези противници им предстои да се сражават на живот и смърт.

Същото е отнася и за войната през 1956 в Египет, за тази през 1982 на Фолклендските острови, както и за войните с Ирак през 1991 и 2003. Във всички тези случаи винаги има две страни - британците и техните врагове. И тъй като и двете страни носят униформа, те лесно могат да бъдат различавани. Дори фактът, че една от страните, или пък и двете, са формирали коалиция с други сили, не поражда сериозни проблеми с идентификацията - докато се спазват законите на войната, военните сравнително лесно могат да бъдат разграничени от гражданското население.

Опитът на другите съвременни армии, в по-голямата си част, е сходен с британския. Така, по време на т.нар. Велика отечествена война, руските войници се сражават с германските и японските. Американските войници пък се сражават срещу германските, италианските и японските, а по-късно им се налага да го правят и срещу севернокорейската и иракската армии. Индийските войници пък воюват с пакистанските, а израелските - с войските на различни арабски държави.

Идеята, че по време на война врагът почти винаги се представлява от един противник (или от коалиция от противници), който лесно може да бъде идентифициран и с който можеш да се сражаваш, възниква през ХІХ век. И макар че никога не се извежда директно, тя е заложена в основата на трудовете на най-големия западен военен теоретик Карл фон Клаузевиц. В прочутия му трактат "За войната" има едва няколко страници за това, което той нарича "въоръжения народ", но цялата останала книга е написана от гледната точка на редовната армия, воюваща с друга такава като нея.

Представете си сега изненадата на един млад офицер, попаднал за първи път в Афганистан. Правителството, което го е пратило и му плаща заплата, е поставило пред него задачата да се сражава с Движението "Талибан" (думата буквално означава учeници или студенти) и да освободи страната от гнусното им присъствие.

Какво обаче представлява Движението "Талибан"?

Можем ли да говорим за съществуването на подобна организация в смисъла, в който говорим за британската, руската или която и да било друга армия? И, ако приемем че тя все пак съществува, то, имайки предвид, че членовете и обикновено не носят военна униформа, възниква въпросът, как следва да се води борбата срещу нея?

След като преживее първия шок, нашият млад офицер бързо ще открие, че всичко е много по-сложно, отколкото си го е представял. Движението "Талибан" вероятно наистина съществува, но членовете му не формират единна организация. Освен това те не се подчиняват на заповедите на един и същи политически или военен лидер. Вместо това, движението включва голям брой племенни групи, всяка със свой собствен водач. Някои от тези групи са големи, други са малки. Някои от тях са свързани с Движението "Талибан" на една повече или по-малко постоянна основа и формират ядрото на афганистанската съпротива срещу чуждестранните части, които, от тяхна гледна точка, са нахлули в страната им. Други пък се присъединяват към тази съпротива само когато и само дотолкова, колкото сметнат за нужно.

Много групи са свързани една с друга по доста сложен начин. За тях съвсем не е задължително да подкрепят на всяка цена само едната страна, напротив - мнозина са склонни на минат на другата, срещу пари или други блага (най-вече оръжие). Когато се сражават, те носят военна униформа, само ако това им е изгодно. В резултат те трудно могат да бъдат отличени от цивилното население, което чуждестранният корпус би трябвало да защитава.

Освен това, в една страна, където липсва централизирана полиция, мнозинството от населението смята за нормално и дори за подразбиращо се от самосебе си да разполага с оръжие. Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че местните жители често стрелят не само по чужденците, но и един в друг. В тези условия традиционната военна терминология - настъпление, отстъпление, фронт, тил, линии на комуникации и т.н., просто губи всякакъв смисъл, освен, може би, на чисто тактическо равнище.

Най-важното обаче е, че войната престава да бъде продължение на политиката с други средства, както твърди Клаузевиц. Вместо всички имащи значение политически решения да бъдат вземани от онези на върха, както винаги е било, политиката се "разширява" надолу по цялата верига на командването, стигайки до най-ниските и стъпала. Така войната и политиката постепенно се превръщат в едно и също нещо. Резултатът е появата на това, което някои други автори наричат "сержантът - стратег" или, ако искате "младшият офицер - стратег". Всеки път, когато сержантът или младшият офицер реши да заповяда на подчинените си да влязат в сражение с членовете на "племето А", той е длъжен да се съобрази с това, как би повлияло подобно решение върху принадлежащите към "племената Б, В и Г". Същото се отнася и за случая, когато вземе решение да не влиза в сражение - дали това ще ги впечатли, ще ги отблъсне ли, ще продължат ли да бъдат лоялни, ще ги настрои ли враждебно, или напротив?

Освен това, следва да бъде взето предвид и евентуалното влияние на подобно решение върху цивилното население (ако такава категория действително съществува). Това население съвсем не е еднородно, то включва множество групи, между които често съществуват ясно изразени културни и езикови различия. Всички тези фактори влизат във взаимодействие помежду си, всички те постоянно се променят в някакъв безумен калейдоскоп. Въпреки това, характерът на промените, направлението в което те се движат, както и онова, което може да бъде направено (ако подобно нещо въобще е възможно) за да бъдат тласнати те в правилната посока, могат да бъдат разбрани само от онзи, който познава страната, нейните жители и култура като петте си пръста.

Впрочем, както посочва в книгата си и самият Емил Симпсън, повечето от казаното по-горе въобще не е нещо ново. На практика, всеки, който поне веднъж се е опитвал да води война срещу (или сред) предсъвременно племенно общество, се е сблъсквал с аналогични проблеми. Разликата, която Симпсън, кой знае защо, подминава с мълчание, е, че в миналото въпросните племена са били въоръжени само с примитивно оръжие, произведено от тях самите, или придобито отнякъде.

Както посочва в началото на ХХ век Хилъри Белок, "всеки въпрос си има ясен отговор: ние имаме картечници "Максим", а те - не". Оттогава насам обаче, нещата драматично се промениха. Както можаха да се убедят още съветските военни в Афганистан, "в наше време племената често разполагат с най-модерно въоръжение". Част от него те са пленили от противника, част им е предоставено от други държави, а част си купуват предлагайки за него (както е в Афганистан) например опиум. Наистина, те едва ли са в състояние да се сдобият (или да използват) най-мощно въоръжение, като например самолети, танкове (освен малки количества, пленени по време на сраженията), тежка артилерия и т.н. Но, ако се съди по способността им да се сражават и дори да побеждават, както изглежда то просто не им е необходимо.

Представяйки на читателя своето, направено от първа ръка, описание на тези и редица други проблеми, влияещи върху хода на войната в Афганистан, капитанът от резерва на британската армия Емил Симпсън ни прави голяма услуга. За съжаление обаче, подобно на почти всички останали, които се захващат с тази тема, той е много по-добър в анализа на проблемите, отколкото във формулирането на мерките за тяхното решаване.

В крайна сметка, всичко, което може да направи, е да разсъждава до безкрайност за ролята на "етоса", "визията" и "увереността". Което е жалко, защото светът действително се променя.

Дори ако оставим настрана Сирия, където армията на президента Асад в момента се сражава с множество различни опълчения, Афганистан едва ли ще бъде последната страна, в която съвременни въоръжени сили се сражават с аморфен и силно отличаващ се от тях противник.

Мнозина автори дори смятат, че въоръжена борба като тази, която сега се води в Афганистан, може скоро да се разрази в редица градове из целия свят. Един от тях - известният австралийски експерт по антибунтовнически операции Дайвид Килкалън, дори присъства с цитат на корицата на книгата на Симпсън. Тоест, изводите от тази книга далеч не касаят само случващото се в Афганистан. Те наистина са плашещи, но онези, които предпочитат да си затварят очите за тях, или пък да си крият главата в пясъка, рискуват много скоро да получат отрезвяващ и болезнен ритник отзад.

 

* Авторът е световно известен израелски военен теоретик, професор в Еврейския университет в Йерусалим и Университета за национална отбрана във Вашингтон

{backbutton}