12
Чет, Дек
6 New Articles

Битката за Северния полюс: новата арктическа геополитика

брой 1 2014
Typography

В региона на Арктика действат четирима големи глобални играчи, които напоследък отделят много сериозно внимание на ставащия все по-достъпен за света Северен регион. Това са Русия, Китай, САЩ и ЕС. По-долу ще ще опитам да анализирам интересите на всеки от тях, както и последиците от „глобализацията на Арктика.

Русия като основен играч в Арктика

Русия безспорно е най-важният играч в Арктика, със стратегически интереси в региона в сферата на икономиката, сигурността и управлението. В основата им са арктическите ресурси. В региона се намират над 20% от все още непроучените световни запаси от енергоносители, като по-голямата част от тях са именно в руската зона на Арктика. Тези запаси са изключително важни за руската национална сигурност и икономика, доколкото петролът и природният газ осигуряват 20-25% от националния БВП. Русия силно зависи от износа на полезни изкопаеми, който е определящ за инвестициите в инфраструктурата и модернизацията на армията. Освен това енергоносителите са важни инструменти на руското влияние в чужбина. Това се отнася най-вече до зависимата от руския износ Европа, която получава 1/3 от необходимия и газ отРусия. В тази връзка Арктика играе все по-важна роля като ключова стратегическа ресурсна база. В момента руската арктическа зона осигурява 10-15% от БВП на страната и 25% от износа и, като Кремъл работи усилено за увеличаването на този дял.

Вниманието на Москва към Севера се дължи и на постепенното изтощаване на находищата на енергоносители в Западен Сибир. На север от Полярния кръг руснаците доскоро добиваха енергоносители предимно на сушата, например на полуостров Ямал. Сега обаче те се ориентират към добив от дъното на Северния ледовит океан, в района на Баренцово, Печорско и Карско морета. Тези морски проекти се реализират под формата на съвместни предприятия между руски и чуждестранни енергийни корпорации. Това означава обаче, че Русия се нуждае от нови инвестиции и технологии, т.е. от развитие на международното сътрудничество в тази сфера.

В същото време, реализацията на редица ключови проекти, като Щокмановото газово находище или Приразломното петролно находище, се оказва прекалено сложна. Налице са постоянни забавяния и смени на чуждестранните партньори, като този процес продължава и в момента. Освен това Русия се стреми към усвояването на ресурси, разположени извън територията и, като още през 2001 подаде молба в Комисията за ООН за границите на континенталния шелф за удължаване на континенталния си шелф.

За да получи достъп до ресурсите на Арктика, да започне разработката им и тяхната доставка на световните пазари, Русия планира да развие стратегически важната инфраструктура на Северния морски път, включително пристанищата, спасителните центрове и административните институции по неговия маршрут, както и своя флот от ледоразбивачи, сили и средства за борба с петролните разливи. Освен това, към тази инфраструктура спадат и сухопътните елементи на арктическата транспортна система – тръбопроводи, авиационни маршрути, пътища и жп линии, които също се нуждаят от развитие. Впрочем, от развитие и модернизация се нуждаят и общите социално-икономически условия за живот в региона.

Интересите на Русия в Арктика са свързани и със сигурността и. Москва възнамерява да упражнява суверенитета си в своя обширен арктически регион, укрепвайки граничния контрол (за който отговаря Федералната служба за сигурност), гарантирайки сигурността на Северния морски път и разполагайки там достатъчно мощни сили за защита на най-важните инфраструктурни обекти. Освен това руснаците искат да разширят военното си присъствие в региона. Става дума най-вече за морски, въздушни и ракетни сили и средства, предназначени за ответни действия при различни сценарии за развитие на военно-политическата ситуация, както и за „сдържането” на нежелано чуждо военно присъствие и проникване в руската част на Арктика.

Москва разполага в региона и със стратегически сили, чиито основен елемент са атомните подводници, носещи балистични ракети. Тези мобилни сили придобиват все по-голямо значение заради проблемите, с които се сблъскват в момента руските балистични ракети с наземно базиране. Развитието на военната мощ на Русия в Арктика обаче е по-скоро скромно, особено в сравнение с ерата на студената война. В тази връзка мнозина анализатори посочват, че Москва не се стреми към нова милитаризация и създаване на потенциал за въоръжен конфликт, а просто иска да гарантира стабилното управление на своя все по-оживен и делови Север, защитавайки там собствените си интереси.

Стремейки се към модернизация в Арктика и проектирайки военната си мощ в региона, Русия е прагматичен играч, който разчита на международното сътрудничество за поддържане на стабилността, тъй като тя е задължително условие за икономическата активност в региона. В хода на серия от двустранни преговори, тя успя да разреши съществуващите там стари гранични спорове и подкрепя идеята за многостранно управление в Арктика. Освен това Москва разчита на т.нар. Арктически съвет (създаден през 1996, в който участват Канада, Дания, Финландия, Исландия, Норвегия, Русия, Швеция и САЩ, а сред ползващите се със специален статут са ЕС и Китай) и подкрепи взетите на последната му среща в Кируна (Швеция) решения. Макар руснаците вероятно да са разтревожени от нарастващата роля на Китай в арктическия регион и все по-голямото му влияние в Съвета , те не губят кой знае колко от сътрудничеството в рамките на Арктическия съвет, още повече, че той не може да взема самостоятелни и задължителни решения без участието на Русия.

Освен това Москва разглежда Конвенцията на ООН по морско право като легитимен, многостранен правен механизъм, регулиращ активността в Северния ледовит океан, разрешаващ споровете за морските граници, ресурсите и континенталния шелф и премахващ разногласията относно морското корабоплаване. Основният въпрос обаче е, доколко прагматичните руснаци са склонни да се съобразяват с идеите за многостранното управление и регулиране в Арктика, например ако Комисията на ООН за границите на континенталния шелф вземе неблагоприятно за тях решение по молбата им за разширяване на руския континентален шелф.

Руският интерес към изследването на Арктика (и, в частност, на континенталния шелф) има предимно икономически характер. Москва, в по-малка степен, отколкото западните държави, е ангажирана с темата за устойчивото развитие на Арктика. Интересът на Русия към опазването на околната среда е свързан най-вече с прочистването на арктическия регион от ядрени и други отпадъци. Демонстрираната от нея загриженост за съдбата на коренните народи в региона се съчетава с повишеното внимание на властите към активността на техните неправителствени организации (като например Асоциацията на коренните малобройни народи на Севера, Сибир и Далечния Изток на Руската Федерация).

Китай: новият играч в Арктика

Китай се отнася към Арктика като световна държава и като заинтересована страна, върху която събитията в арктическия регион оказват пряко въздействие. Китайските интереси в региона непрекъснато нарастват, превръщайки се в интегрална част на стратегическия дискурс в страната. Като цяло обаче, в китайската външна политика се отделя незначително място на Арктика. Тоест, интересът на Пекин към региона следва да се разглежда най-вече като ориентир за бъдещето и отражение на стремежа му да се подготви за възникващите там възможности и последици и да не изпусне шанса си.

Основната причина за постепенното усилване на китайския интерес към Арктика определено е икономическа. В качеството си на бурно развиваща се икономика, която обаче няма пряк достъп до Арктика, Китай иска да си гарантира достъпа до арктическите морски пътища, които предлагат значителни икономии на време и средства при превоза на товари и ще диверсифицират маршрутите на доставките за страната, повишавайки сигурността им. Освен това Китай иска да си осигури възможност за достъп до ресурсната база на Арктика, включително до богатите рибни пассажи в Северния ледовит океан и находищата на редки метали в Гренландия и на енергоносители в Русия.

За да отстоява тези интереси, Китай увеличава дипломатическата си активност в северните региони. Той подписа редица двустранни споразумение (например споразумението за свободна търговия с Исландия през 2013), подкрепя частните китайски инвестиции (например в добивната индустрия на Гренландия), купува за националната си енергийна компания дялове в руските морски проекти за добив на енергоносители, както и в проекта за производство на втечнен природен газ в Ямалското газово находище и дори взе под наем едно пристанище в Северна Корея, подготвяйки го за транспортен хъб на бъдещите арктически морски превози.

Глобалното затопляне и затоплянето в Арктика не само създава нови икономически възможности, но и сложни проблеми за Китай. Така например, промените в климата водят до повишаване на морското равнище и затрудняват снабдяването на страната с продоволствени стоки. Затова Пекин е заинтересован от задълбочаване на познанията си за климатичните промени в Арктика, за да може да смекчи последиците от тях за китайското общество и да се приспособи към тях. Ето защо Китай ориентира националната наука, изследванията и международното сътрудничество към въпросите на екологията и изучаването на Арктика.

Паралелно с това нараства китайският интерес към управлението на Арктика. Пекин разглежда Конвенцията на ООН по морско право като ключов правен механизъм за региона. Без да разполага с пряк излаз на Северния ледовит океан, той признава суверенните права на крайбрежните арктически държави, но въпреки това подчертава, че нормите на международното морско право му гарантират определени права в морската част на Арктика, включително да осъществява научни изследвания, свобода на корабоплаването, а вероятно и да добива природни ресурси и полезни изкопаеми във водите на Северния ледовит океан (става дума най-вече за риболов и добив на енергоносители).

При това обаче, Китай поставя на първо място суверенитета и териториалната цялост на арктическите държави, като го прави по две основни причини. На първо място, за да не допусне външна намеса в собствените си вътрешни работи, а на второ – за да продължи да отстоява териториалните си претенции в Южнокитайско и Източнокитайско морета, които не попадат под юрисдикцията на Конвенцията на ООН по морско право. Но, макар че подкрепя прилагането на нормите на конвенцията в Арктика, Пекин е загрижен от него в два основни аспекта. От една страна, китайците се притесняват, че разширяването на суверенните територии и особено на националните изключителни икономически зони, може да доведе до съкращаване на международните води в Арктика. А това може да ерозира правото им да се ползват от енергоносителите и рибните запаси в „общите” части на океана. От друга страна, Пекин не е особено доволен от факта, че Северният морски път се контролира от Русия и от високите такси, които тя налага за разбиване на ледовете, въз основа на чл.234 на конвенцията. Като най-голямата в света морска транспортна държава, която получава над 40% от своя БВП от корабостроенето и корабоплаването, Китай се опасява, че потенциалните търговски предимства на Северния морски път могат съществено да намалеят, ако руснаците продължат да налагат толкова високи такси за услугите, свързани с навигацията по него.

Китай положи големи усилия и наскоро се сдоби със статут на постоянен наблюдател в Арктическия съвет. Това отразява позицията му, че арктическите държави не притежават монопол по въпросите на региона, тъй като те имат глобален характер и без китайско участие Арктическият съвет не може да решава по подобаващ начин възникващите в Арктика проблеми. Статутът на постоянен наблюдател обаче, дава на Пекин само ограничени права в Съвета (китайците нямат право да гласуват решенията му). Въпреки това, Китай смята, че статутът на наблюдател го превръща в легитимен участник в арктическите процеси, както и, че с течение на времето постоянните наблюдатели ще придобият по-голямо влияние в Арктическия съмет, което пък ще доведе до ръст на китайското влияние в Арктика.

Трансформацията на САЩ от пасивен наблюдател в активен играч в Арктика

Макар че са арктическа държава, САЩ традиционно следваха една по-скоро пасивна политика в региона, отделяйки повече внимание единствено на собствената си територия в него – Аляска. Липсата на достатъчно информация в обществото, големите разстояния, отсъствието на заплахи, бюджетните ограничения и наличието на по-актуални глобални проблеми доведоха до това, че Арктика трайно се настани в „задния двор” на американската геополитика.

Впрочем, регионът и днес заема доста незначително място във външнополитическата стратегия на САЩ, но Вашингтон все пак започна да му отделя по-сериозно внимание, публикувайки редица важни стратегически документи и ориентирайки се към активното решаване на арктическите проблеми. С други думи, Арктика се превърна в нова външнополитическа граница за САЩ.

В основата на сегашната арктическа политика на Вашингтон е добивът на полезни изкопаеми – газ, петрол и минерали. За да укрепи енергийната сигурност и икономиката, като цяло, администрацията на Обама концентрира вниманието върху добива на петрол и газ на територията на страната. През последните години, заради спада на добивите от разработените петролни находища в Северна Аляска, както и заради липсата на нови находища на сушата, все повече се говори за необходимостта да бъдат разработени морските находища в Чукотско море и Бофортово море. Големите американски енергийни компании, както и колегите им от други държави, вече имат лиценз за проучване и добив в морските блокове, но това е много сложна и трудна задача, заради повишеното внимание на администрацията в Белия дом към екологичните проблеми, във връзка със серията аварии в близкото минало. Освен това американските успехи в добива на шистов газ и петрол намалиха ентусиазма за усвояване ресурсите на Арктика.

На второ място, САЩ имат важни интереси в сферата на сигурността в Арктика. Важно е да напомня, .че част от елементите на американската система за стратегическо сдържане, глобална противоракетна отбрана и ранно предупреждение се намират или функционират в арктическата зона.

Друг важен американски интерес е гарантирането на свободното корабоплаване в Арктика. Не бива да забравяме, че достъпните и открити международни морски пътища са своеобразни артерии, захранващи световната и американската икономика, да не говорим, че позволяват на американските въоръжени сили оперативно и бързо да проектират своята мощ.

Това обяснява, защо САЩ толкова упорито защитават свободата на корабоплаването и свободата на морските маршрути в глобален мащаб, включително в руската (Северния морски път) и канадската (Северозападния проход) зони на Арктика. Това обаче ги сблъсква с крайбрежните държави, опитващи се да утвърдят своя суверенитет в крайбрежното морско пространство. Статутът на арктическите морски маршрути има глобално значение, тъй като всеки негативен прецедент в региона може да има много сериозни последици за принципа за свободата на корабоплаването, като цяло.

Освен това САЩ са заинтересовани от създаването на по-оживена, интензивна и годна за корабоплаване морска среда в Арктика, както и от гарантиране на сигурността в този регион, макар че те не разполагат с достатъчно възможности за да наложат визията си. В същото време обаче, арктическата граница на САЩ не е сред американските стратегически приоритети, за разлика от южните им граници, затова Белият дом приема пасивно усилията на Канада да увеличи управленския си потенциал в северноамериканската част на Арктика.

На трето място, САЩ продължават да са уязвими от последиците от глобалните промени в климата. За да осъзнаят и реагират адекватно на сложните екологични предизвикателства, американците влагат сериозни усилия и средства в рамките на научните изследвания на динамиката на околната среда в арктическия регион. Всъщност, САЩ са в челото на международните изследвания на климата, в които са ангажирани известни климатолози и престижни научни институти.

По отношение на управлението на Арктика обаче, Вашингтон демонстрира двойнствено отношение. САЩ на практика се придържат към постановките на Конвенцията на ООН по морското право, но не са я ратифицирали, което не им позволява да лидират в тази сфера и ги лишава от легитимни правни механизма за гарантиране свободата на корабоплаването и разрешаване на морските спорове. Това се отнася най-вече до Северния морски път и Северозападния проход. Освен това, отказът от ратификация вреди на икономическите интереси на САЩ, лишавайки ги от легитимен правен механизъм, в чиито рамки страната би могла да се бори за разширяване на изключителната си икономическа зона в Арктика. Днес Вашингтон продължава да следва едностранната декларация на президента Труман, че ресурсите, намиращи се на континенталния шелф на САЩ и под него, са тяхна изключителна собственост.

Двойнствена е и американската политика по отношение на институциите за управление на Арктика. През 90-те години САЩ твърдяха, че политическото значение, статутът и функциите на Арктическият съвет са ограничени. Осъзнавайки по-късно новите икономически перспективи, както и нарасналото геополитическо значение на затоплящия се арктически регион, САЩ промениха позицията си и обявиха, че форматът, в който могат да бъдат обсъждани арктическите проблеми, включително тези, касаещи сигурността и суверенитета на региона, следва да се ограничи до петте арктически държави (т.нар. „арктическа петорка). На практика обаче, това доведе по-нататъшната маргинализация на Арктическия съвет. Въпреки това, през последните години САЩ промениха политиката си в съвета и в момента го определят, като „ключовия форум за международно сътрудничество в Арктика”. След дълго мълчание, Вашингтон подкрепи и включването на нови наблюдатели в съвета, в това число на Китай. Това показва готовността на САЩ да се съобразят с мултилатералния подход при решаването на проблемите в Арктика, както и стремежа им да преговарят и постигнат споразумения с такива възходящи сили като Китай, в рамките на многополюсния световен ред, формиращ се слез залеза на американската хегемония.

Активизацията на арктическата политика на ЕС

Напоследък Европейският съюз демонстрира нарастващ интерес към арктическата тематика. ЕС е свързан тясно с региона чрез членовете си измежду арктическите държави, както и поради многобройните политически постановки и норми, пряко свързани с Арктика в такива сфери, като околната среда, климатичните промени, търговията, енергетиката, научните изследвания, транспорта и риболова. При това обаче, ЕС никога не е бил водещ по отношение на управлението на Арктика. Впрочем, самите арктически държави не възприемат Съюза като легитимна заинтересована страна. Това се обяснява най-вече с политическото безразличие на ЕС към такива сектори като лова на китове например, както и с факта, че Европейският парламент лансира неизпълнимия от чисто политическа гледна точка план за управление на арктическия регион въз основа на постановките на Антарктическия договор от 1961.

С течение на времето обаче, ЕС започна да се придържа към по-умерена арктическа политика, съобразена с натрупаните знания и информация за региона. Днес тази политика се основава на идеята, че управлението на Арктика следва да се гради върху такива съществуващи многостранни споразумения и механизми, като Конвенцията на ООН по морско право, Арктическия съвет и Международната морска организация, а не върху нов антарктически договор. При това, следва да се спазват суверенитетът и националните интереси на самите арктически държави. Заради влиянието, упражнявано от отделните страни-членки, имащи различни интереси, ЕС продължава да няма цялостно арктическа стратегия и се ограничава само с политически декларации. Съюзът се стреми да участва по-сериозно в решаването на регионалните проблеми, но е принуден да се съобразява с факта, че основни играчи тук са арктическите държави, докато той следва да се ограничи с подкрепа за успешното сътрудничество между тях и оказване на съдействие за решаване на спорните въпроси.

Основният интерес на ЕС в Арктика е свързан с глобалните промени на климата, които имат различни екологични, социално-икономически и геополитически последици както за арктическия регион, така и за Европа. Ако ЕС се опитва да решава климатичните проблеми на глобално ниво, в новата си климатична политика в Арктика той извежда на преден план конкретни и актуални данни и информация за климатичната динамика в региона, акцентирайки върху необходимостта от инвестииции в изследването на арктическата околна среда. Тези усилия изискват координация и взаимодействие между ЕС, държавите от региона и другите заинтересовани страни.

На второ място, ЕС има сериозни икономически интереси в Арктика. Значителна част от арктическите ресурси се насочва към Европа. Тя получава 25% от добиваните в региона газ и петрол. 80% от уловената край бреговете на Исландия и 60% от тази, уловена край Норвегия, риба се продава в ЕС. Ето защо Съюзът се стреми да получи достъп до арктическите ресурси в условията на нарастваща глобална конкуренция, както и да влияе врху политиката на държавите от Арктика, съдействайки за формирането на по-благоприятна среда за добива и пласмента на наличните там ресурси.

Почти 90% от стокооборота на ЕС се реализира по море. Затова Съюзът има стратегически интерес от по-нататъшното развитие, сигурността и стабилността на арктическите морски пътища, които могат да придобият глобално значение. Най-забележими са усилията на ЕС за създаването на „полярен кодекс” в рамките на Международната морска организация, постигането на споразумения за извършването на издирвателно-спасителни операции и за премахване на петролните петна по арктическите морски маршрути. В частност, по отношение на Северния морски път, ЕС демонстрира готовност да помогне за гарантирането на устойчиво корабоплаване по трасето.

На трето място, Съюзът се опитва да упражнява влияние върху социално-икономическото развитие на арктическите държави и заинтересованите от Арктика сили като инвестира в научни изследвания или в трансграничното сътрудничество в региона. За задълбочаването на това сътрудничество, ЕС реализира проекта „Северно измерение”, съвместно с Русия, Норвегия и Исландия.

Освен това, Съюзът иска по-активно да участва в обсъждането на въпросите за управлението на Арктика. Впрочем, той вече е участник в редица регионални институции и механизми в тази сфера, като Съвета на Баренцовия/Евроарктическия регион и Северния съвет (на ниво министри). Съвсем скоро ЕС ще получи статут на постоянен наблюдател в Арктическия съвет, което ще му даде нови възможности за въздействие върху развитието на Арктика и решаването на проблемите, с които се сблъскват страните, имащи интереси в региона. Така, той ще може да интензифицира и да придаде глобален характер на политическата конкуренция с другите, заинтересовани от Арктика сили.

Военната надпревара в Арктика

Доскоро проблемът за милитаризацията на Арктика имаше почти изключително теоретично значение по ред причини от чисто климатичен характер. През последните години обаче ситуацията се промени поради интензивното топене на арктическите ледове и, паралелно с това, откриването на големи находища на енергеносители в арктическия шелф. Възможното изчезване на леденото покритие създава условия за целогодишното използване на Северния морски път от търговските и военни кораби, както и за добива на енергоносители в зоната на континенталния шелф. Както е известно, Северният морски път е по-къс с почти 5000 км от този през Суецкия канал, а Северозападният проход скъсява с 9000 км пътят през Панамския канал.

В същото време обаче, акваторията на Северния ледовит океан и неговият шелф не са достатъчно точно очертани, тъй като арктическите държави гледат по различен начин на проблема. Налице са гранични спорове за конкретни участъци между САЩ и Канада (Аляска и провинция Юкон), Канада и Дания (за остров Ханс с площ 950 кв.м и прилежащата му акватория).

Отделен проблем представлява Гренландия, чрез която Дания има достъп до Арктика. Площта на Гренландия е 2 1751,6 хил. кв.км (най-големия остров в света), което се равнява на 98% от площта на Дания, но населението и е под 60 хил. души. Предполага се, че в гренландския шелф се съдържат 160 млрд. барела петрол. През ноември 2008 на острова беше проведен референдум, на който 76% от избирателите гласуваха за по-голяма автономия от Копенхаген. В момента Дания контролира само външната политика и отбраната, а Гренландия има право да се разпорежда с природните си ресурси, да решава правните си проблеми и, частично, да определя външната си политика.

Поради общата слабост на военния потенциал на Канада, Норвегия и Дания, техните армии не са в състояние да оказват какъвто и да било сериозен военен натиск по отношение на територията и акваторията на САЩ или Русия.

Освен това, следва да се има предвид, че практически всички части и поделения на сухопътните и военновъздушните сили на Канада са разположени в южната част на страната (на юг от 50-тия паралел), като най-далеч на север се намира 1-ва пехотна бригада (в района на Едмънтън, на 53% северна ширина). В северните територии е дислоциран само 1-ви батальон на канадските рейнджъри (в Йелоунайф, 62 градуса, с. ш.). Всички сухопътни части и ВВС на Дания пък са дислоцирани на полуостров Ютландия и прилежащите му острови. В Гренландия има само 1-2 бойни кораба и 2-3 катера за защита на риболова, плюс патрул от около 30 човека за контрол на крайбрежието на огромния остров.

В момента САЩ не разполагат с никакви военни контингенти в европейска Арктика. Достъп до тази зона обаче има американският Атлантически флот, който притежава изключителен ударен потенциал, тъй като всичките му подводници, крайцери и есминци разполагат с крилати ракети за морско базиране „Томахоук”. Все пак, следва да се има предвид, че този флот обслужва целия Атлантически океан и Средиземно море и корабите му се появяват в Арктика много рядко.

В Аляска са разположени две бригади на сухопътните войски от състава на 25-та лека пехотна дивизия (чиито щаб и другите и две бригади са на Хаваите), както и две авиокрила на ВВС, включващи по две ескадрили изтребители Ф-15, самолети за далечно радиолокационно откриване и управление Е-3В и транспортни самолети С-17. Освен това в Аляска е разположено 176-то авиокрило на ВВС на американската Национална гвардия, включващо транспортни самолети С-130Н. Именно в Аляска, във Форт Грили се намира най-големият позиционен район на глобалната система за ПРО на САЩ, снабден с ракети GBI (планира се общият им брой да достигне 30-40). В Аляска не се базират бойни кораби на САЩ, тук са дислоцирани само няколко кораби и катери на Бреговата охрана.

В Русия ситуацията е точно обратната – в европейската част на руска Арктика се намира целият Северен флот (включително 61-ви полк на морската пехота), 200-на мотострелкова бригада и два зенитно-ракетни полка, разполагащи със системи ЗРС 300-П, които са разположени на Колския полуостров, както и още един полк, разполагащ със ЗРС 300П, в района на Северодвинск. На изток от тях обаче, руснаците не разполагат с нищо сериозно.

При това Москва едва ли ще може да прехвърля спешно в тази посока тежка военна техика поради огромните разстояния.

Тоест, при евентуален военен сблъсък в Арктика, САЩ биха разполагали с известни предимства пред Русия. Не е ясно обаче, какво би дал на американците подобен сблъсък в политически и във военен план. Той не им гарантира никаква очевидна полза, затова пък може да доведе до ескалация на военните действия и дори до размяна на ядрени удари. При това този сценарий е още по-вероятен, при положение, че руснаците не разполагат с възможности да реагират на евентуална американска атака с конвенционални средства. Полуостров Чукотка със сигурност не е чак толкова ценен за САЩ за да рискуват заради него собственото си съществуване. Същото се отнася, дори в още по-голяма степен, за останалите участъци на руското арктическо крайбрежие.

Според някои руски експерти (като Александър Храмчихин например) по-сериозна изглежда заплахата американски военни кораби, разположени в арктически води и подкрепени от стратегическа и евентуално палубна авиация, да осъществят масиран обезоръжаващ конвенционален удар с крилати ракети за морско базиране „Томахоук” по обектите на стратегическите ядрени сили на Русия. Подобен удар би им позволил да унищожат въпросните руски сили без да предизвикат глобална екологична катастрофа и запазвайки американския ядрен потенциал.

Истината обаче е, че този сценарий също е свързан с големи рискове и ограничения. Евентуалният „обезоръжаващ” удар трябва да бъде единствен, тъй като, ако първият удар се окаже неуспешен или само частично успешен, американците няма да могат да нанесат втори удар, тъй като Русия автоматично ще осъществи масирана ядрена атака срещу територията на САЩ. Следователно за този първи и единствен удар, следва да бъде използван целия потенциал на американските ВМС и ВВС. Всяка концентрация на крайцери и есминци на САЩ в близост до руските териториални води обаче, автоматично отнема предимството на внезапния удар, което пък прави цялата операция безмислена.

Ето защо, практическата реализация на този сценарий е възможна само при рязко изостряне на отношенията между Москва и Вашингтон, каквото, поне засега, въобще не се очертава. Освен това, стартиралото съкращаване на военния бюджет и, съответно, на размерите на американските въоръжени сили, го правят още по-невероятен. Любопитно е, че сред първите мерки в рамките на съкращаването на военния бюджет стана отмяната на ежегодните учения на американските ВВС в Аляска.

Друг теоретичен сценарий на въоръжен конфликт може да стане борбата за подялба на находищата на енергоносители в арктическия шелф. Да не забравяме обаче, че добивът на петрол и газ от дъното на океана при наличието дори и на временно ледено покритие е изключително сложна задача, свързана с много големи технологични и финансови рискове, което прави рентабилността на подобни проекти неясна. Поради това нито една петролна или газова компания не би се заела с тях, ако съществуват каквито и да било правни, политически, да не товорим за военни, рискове. Никой не би дръзнал на своя глава да добива петрол или газ в спорни участъци на шелфа, тъй като това неминуемо ще се окаже губещо. Тоест, очертаните по-горе сценарии за военен конфликт в Арктика следва да се смятат за напълно илюзорни, особено имайки предвид, че от всички находища на петрол и газ в региона до днес не е ясна собствеността на едва 3%.

Не изглежда по-вероятен и конфликтът между военноморските сили на някои от арктическите държави и най-вече между САЩ и Русия заради нерешените проблеми на корабоплаването в Арктика, при положение, че ледовете действително се оттеглят за достатъчно продължителен период. Сама по себе си, липсата на решение по този въпрос, която води до многократно нарастване на застрахователните премии, поражда рязко увеличаване стойността на превозите, с което свежда до нула икономическата изгода от съкращаването на маршрута.

Освен това, както показва опитът от Косово през 1999 и овладяването на летището в Прищина от руски десантен батальон, както и войната между Грузия и Русия от август 2008, САЩ, да не говорим за европейските държави, не са готови в чисто психологически план дори и за съвсем ограничен военен конфликт с Москва, даже ако той се развива извън границите както на Русия, така и на страните от НАТО. Няма съмнение, че това с пълна сила се отнася и за евентуалния сблъсък между флотите в Арктика заради нерешения статут на акваторията.

Друг теоретичен фактор за възникване на конфликт в Арктика би могла да стане активността на Китай, който през 2008 създаде научна станция на остров Шпицберген, а в региона редовно започна да се появява китайският ледоразбивач «Снежен дракон», който преди това беше използван в Антарктида. Както е известно, Китай се нуждае от всякакви природни ресурси, при това е склонен да си ги гарантира с всички възможни средства, включително и военни. Ето защо арктическите ресурси представляват много сериозен интерес за Пекин. Поне засега обаче, китайските военноморски сили (въпреки бързо нарастващия им потенциал) не са в състояние да осъществяват значителни военни операции в Арктика, включително и заради липсата на бази в региона.

Тоест, поне в обозримо бъдеще, вероятността за реализацията на каквито и да било сценарии за военни конфликти в Арктика изглежда изключително малка. Разбира се, само ако Русия не реши да понижи значително военния си потенциал в региона, с което да окуражи конкурентите си да предприемат подобни рискови действия. Засега обаче, политиката на Москва е в точно обратната посока, т.е. към укрепване на руското военно присъствие в региона.

Глобалната Арктика

Арктика се променя, превръщайки се във все по-важен от геополитическа гледна точка регион. Новите икономически перспективи в енергетиката, добива на полезни изкопаеми и морския транспорт дават значителни възможности на традиционните арктически държави, част от които вече действат твърде активно в региона, като Русия и Норвегия например. Други едва сега насочват вниманието си към Арктика, като сред тях са и САЩ.

Новите перспективи привличат вниманието на нови играчи, стремящи се да се възползват от икономическия потенциал и да участват в изследването, експлоатацията и управлението на региона. На първо място сред тях са Китай и ЕС. В резултат от тези и други промени, Арктика става все по-глобална и вече не може да се възприема като пространствено и административно ограничен регион. Тя придобива нови форми и нова динамика в съвременната глобална политика.

В тази глобална Арктика има нерешени и спорни въпроси (например статута на морските маршрути и разширяване границите на континенталния шелф), които могат да породят дипломатически сблъсъци и дори конфликти. Специфична особеност на региона обаче е многостранното сътрудничество и колективното управление. При това в него действат различни политически интереси и сили, подкрепящи принципа на мултилатералните отношения в Арктика. Русия например, използва този принцип за формирането на стабилна инвестиционна среда, а Китай – за да си гарантира легитимен достъп до арктическите ресурси, в качеството си на неагресивна възходяща сила, която не е част от групата на арктическите държави. На свой ред, САЩ, които доскоро не бяха особено склонни да се ангажират с арктическите проблеми, днес виждат в тази мултилатералност подходящ инструмент за утвърждаване на собственото си присъствие и прокарването на своите интереси в региона, в рамките на възприетата от тях стратегия на „умната сила”. ЕС пък се придържа към принципа за многостранния подход във външната си политика, като цяло, и в Арктика, в частност, и на тази основа се стреми да се ситуира като ключов глобален играч, все още способен да определя нормите и правилата, независимо, че влиянието му в света отслабва.

Глобализацията на Арктика и акцентът върху икономиката ще има многобройни последици за региона. На първо място, центърът на внимание ще се измести от проблемите за устойчивото развитие на региона към неговата икономика, като в центъра и е добивът на енергоносители, както и техният транспорт по море. На второ място, коренните народи в Арктика най-вероятно ще загубят влиянието си, в резултат от навлизането на нови, при това изключително могъщи играчи в региона. Китай например, едва ли ще съдейства за укрепване влиянието на коренното население, имайки предвид акцента, който Пекин поставя на икономиката, заинтересоваността му от съхраняване на вътрешната стабилност и отношението към собствените му малцинства.

На трето място, новите участници, новите интереси и новата динамика със сигурност ще окажат влияние върху традиционните арктически държави. Като цяло, появата на нови големи играчи ще доведе до ограничаване (с някои изключения, като Русия например) на влиянието на арктическите държави, особено на по-малките от тях. За други държави от Арктика обаче, появата на сцената на нови ключови играчи може да се окаже манна небесна. Така, Исландия със сигурност ще спечели от нарастващия китайски интерес към региона, защото той ще и гарантира сериозни преки инвестиции, толкова необходими след последната криза. Накрая, управлението на Арктика вероятно ще придобие по-сложен и комплексен характер, тъй като появата на нови глобални играчи в региона означава, че икономическите и политически залози силно ще нараснат.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}