26
Пон, Окт
6 New Articles

Американско-руската газова война

брой 1 2014
Typography

През лятото на миналата 2013 бившият служител на Агенцията за национална сигурност на САЩ Едуард Сноудън предаде на вестниците „Гардиън” и „Вашингтон Поуст” голям брой документи, съдържащи безспорни доказателства за осъществяваното от американските специални служби следене на чужди граждани (включително високопоставени политици от съюзни на Вашингтон държави), което се превърна в един от най-големите скандали през последните години. Както е известно, в момента Сноудън живее в Русия след едно напомнящо холивудски филм шестседмично пребиваване на московското летище, преди Кремъл най-сетне да му предостави убежище.

Журналистите и експертите написаха безброй статии и анализи за интригата и интензивността на този американско-руски сблъсък, който в крайна сметка приключи с предоставянето на убежище за Сноудън от руското правителство. На фона на целия медиен шум обаче, мнозина сякаш не видяха най-важното, а именно геополитическото противопоставяне в стила на "Голямата игра" между САЩ и Русия, което бе в основата на решението на Москва да удовлетвори молбата на Сноудън. Големият залог тук е природният газ, като битката се развива на фона на острата американско-руска конкуренция в добива на този ключов енергоносител. През 2012 Русия е добила 653 млрд. куб. м природен газ, а Съединените щати (благодарение на спорния начин за извличане на т.нар. шистов газ, дал основание на президента Обама да обяви САЩ за "газовата Саудитска Арабия”) - 651 млрд. куб. м, което ги прави двамата най-големи производители в света.

Шантажът с идеята за "газова ОПЕК"

Илюстрация на казаното по-горе е фактът, че на 1 юли 2013, когато президентът Владимир Путин за първи път коментира възможното предоставяне на убежище на Сноудън, той го направи не другаде, а именно на годишната среща на Форума на страните-износителки на природен газ (GECF), провела се в Москва. "Има едно условие, ако той наистина иска да остане тук, а именно - да прекрати действията си срещу нашите американски партньори, колкото и странно да звучи подобно изискване от моя страна" - посочи Путин на срещата на Форума, който мнозина сравняват с Организацията на държавите-износителки на петрол (ОПЕК). "Ню Йорк Таймс" например я нарича "газовата ОПЕК" и я описва като група страни, опитващи се да дадат отпор на доминацията на САЩ и западните държави в глобалната газова търговия. Тя обединява 13 страни, сред които са Русия, Иран, Боливия, Венецуела, Либия, Алжир и други.

GECF провежда неформални срещи от 2001 насам, а през 2008 се трансформира в официална организация, доминирана предимно от Русия. Генералният секретар на GECF Леонид Бохановский е бивш вицепрезидент на "Стройтрансгаз" - дъщерна компания на петролногазовия гигант Газпром. За близостта между Кремъл и ръководството на GEFC говори и фактът, че днес 80% от акциите на „Стройтрансгас” се контролират от Генадий Тимченко, принадлежащ към "близкото обкръжение на Путин", според базираното в Лондон Бюро за разследваща журналистика (TBIJ).

И така, между САЩ и Русия се води "газова студена война", а Едуард Сноудън просто се оказа едно от действащите лица в нея. А тъй като достъпът до петролногазовите ресурси и гарантирането на свободния им транзит е фундаментален принцип на политиката за национална сигурност на САЩ от времето на Доктрината Картър насам, няма никакви гаранции, че тази нова студена война ще доведе до нещо добро.

Износът на шистов газ като инструмент на американската геополитика срещу Русия

Методът на хидравличното разбиване превърна САЩ от нетен вносител, в нетен износител на природен газ - три експортни терминала за втечнен шистов природен газ (LNG) чакат одобрението на Държавния департамент по енергетиката за да бъдат използвани за тази цел. Лидерите на американската индустрия, както и президентът Обама и други политици със сходни възгледи, твърдят, че САЩ вече разполагат с "природен газ за сто години напред", което (ако е вярно) несъмнено би представлявало геополитически фактор, променящ радикално правилата на играта.

Редица независими геолози обаче, както и много инвеститори, не споделят горните твърдения и смятат, че запасите от шистов газ вероятно ще стигнат за покриване на американските потребности само през следващите 15-20 години, предвид непрекъснато понижаващата се рентабилност на добивите на този вид природен газ и бързото изтощаване на шистовите кладенци. "Налага се да се пробиват и разработват все повече кладенци за да се поддържа добивът, тъй като средната производителност на кладенците пада - посочва в доклада си Дейвид Хюз от Post Carbon Institute (PCI) в Санта Роза, Калифорния - така от 1990 насам броят на действащите кладенци в САЩ е нараснал с 90%, докато средната производителност на един кладенец  намаляла с 38%".

Това означава, че е много вероятно шистовият газ, добиван в САЩ, да се окаже недостатъчно за да бъде даден сериозен отпор на GEFC и руската доминация на глобалния газов пазар в дългосрочен план, включително и защото Русия разчита на "обикновения" природен газ, който се добива много по-лесно отколкото труднодостъпния нетрадиционен шистов газ (между другото, руснаците разполагат с огромни запаси и от последния, но по разбираеми причини засега не ги експлоатират активно).

Но въпреки реалностите, мнозина американски политици продължават да вярват, че САЩ ще се превърнав в глобален доставчик на природен газ, изнасяйки LNG, добит от шистовите находища на територията на страната. През миналата 2013, американският Конгрес представи два законопроекта - Законът за съдействие на икономиката и Законът за ускорените доставки на LNG на съюзниците на САЩ, и призова за по-бързо одобряване на другите предложение, касаещи експортните терминали за LNG.

"Удължаването на сроковете за разглеждането на тези предложения може да застраши възможността ни да запазим конкурентоспособна позиция по отношение на другите държави-износителки на природен газ, които също усилено работят по износа на LNG" посочват 34-ма сенатори на САЩ от двете големи партии, в писмото си от 9 юли 2013 до шефа на Департамента по енергетиката Ърнест Мониз, призовавайки го спешно да одобри заявките за експортните терминали за LNG. Те подчертават, че в момента "се води глобална надпревара за пазарен дял... при това през последната година и половина американските играчи на пазара бяха поставени в неблагоприятна позиция, тъй като Департаментът по енергетиката бави решението си по въпросните заявки".

Както е известно политиците обикновено предпочитат неопределените изказвания, затова когато става дума за ускорения износ на LNG, повечето от тях използват фрази като "възможността да поддържаме конкурентоспособна позиция" по отношение на "другите държави-износителки на природен газ", без конкретно да споменават въпросните страни.

Други обаче не са толкова деликатни и открито говорят за това. "Законопроектът ни ще помогне за гарантиране енергийната сигурност на ключови американски съюзници, намалявайки зависимостта им от газовите доставки от такива държави, като Русия и Иран" - посочва сенатор Джон Барасо (републиканец от Уайоминг), който е сред авторите на законопроекта за ускоряване доставките на американски LNG за съюзниците на САЩ, внесен за разглеждане през януари 2013. Няколко месеца по-късно, конгресменът Тед Поу (републиканец от Тексас) лансира същите тези в статията си в "Хюстън Кроникъл": "Освен несъмнените икономически ползи, налице са и геополитически съображения, които правят износа на LNG за нашите приятели и съюзници изключително необходим". Според него: "Рискът от по-голяма зависимост от руския газ е основната движеща сила на европейската енергийна политика през последните десетилетия... От гледната точка на САЩ, вносът на евтин американски природен газ би ограничил влиянието на Москва и би повишил доверието към нас на европейските ни съюзници".

Сблъсквайки се с намаляващите добиви в находищата на шистов газ в САЩ обаче, американските стратези бързо осъзнаха, че би било грешка да разчитат само на тази карта, затова разработиха резервен план, опитвайки се дадат отпор на Русия и GECF.

Азербайджан - газовият "символ на надеждата" за САЩ

Законопроектът за доставки на американски LNG за съюзниците на САЩ от НАТО беше друга важна инициатива, лансирана през декември 2012 от днес вече бившия американски сенатор Ричард Лугар (републиканец от Индиана). Както е известно, този законопроект беше внесен едновременно с публикуването на ключовия доклад на Сенатския комитет по международни отношения, озаглавен "Енергийните ресурси и сигурността на транзита им от Каспийския регион към Европа". Този доклад, който първоначално беше обсъден на специална конференция с участието на големите медии, организирана от влиятелния Атлантически съвет (ръководен по онова време от сегашния държавен секретар по отбраната Чък Хейгъл), съдържа едно доста просто послание, а именно - че много държави-членки на НАТО са прекалено зависими от Русия, по отношение на внасяния от тях природен газ.

Тук е мястото да напомня, че Русия, съвместно с Китай, е и ключов играч в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), която на практика действа като антагонист на НАТО. На тази основа във въпросния доклад се прави извода, че НАТО на всяка цена следва да намери начин да се избави от руския газ. "Тази стратегическа американска инициатива ще отстоява интересите на САЩ чрез ограничаване газовия натиск на Русия върху съюзниците ни от НАТО, укрепвайки двустранните отношения в региона на Каспийско море и изолирайки още повече Иран" - посочва Лугар в увода на доклада. Сред решенията, които той предлага в тази връзка е именно опростяването на процедурата по одобряването от Департамента по енергетиката на износа на шистов газ за съюзниците на САЩ от НАТО, разчитайки на твърденията, че Америка разполага със "запаси от шистов газ за сто години напред" (които, както вече посочих, се оказаха най-малкото силно преувеличени, ако не и напълно погрешни).

"Като първа стъпка, следва да разрешим износа на американски природен газ, с какъвто днес разполагаме в излишък, благодарение на шистовия добив, за всичките ни съюзници от НАТО - посочва Лугар в специална статия, обобщаваща изводите от доклада - При сегашните темпове на потребление, разполагаме със запаси, които ще ни стигнат за сто години напред, а цените паднаха дотолкова, че новите сондажи намаляват. Лесно бихме могли да изнасяме част от тези излишни количества, под формата на LNG, без да провокираме скок в цените на газа за американските домакинства".

Все пак, тъй като авторите на доклада очевидно са били наясно, че въпросните "100-годишни запаси", са по-скоро фантазия, отколкото реалност, те споменават нещо, "което може да се окаже дори по-важно от шистовия газ", а именно сериозните запаси от традиционния природен газ, с които разполага Азербайджан.

Азербайджан, който се управлява от авторитарен режим, нарушаващ човешките права, и който граничи с Каспийско море, на изток, и с Иран, на юг, е на 24-то място в света по потвърдени запаси от природен газ и поддържа приятелски отношения със САЩ и съюзниците им от НАТО. В доклада на Сенатския комитет по международните отношения тази страна е наречена "основен" доставчик на газ за държавите от НАТО и ключов източник на вносен газ, в частност, за страните-членки на ЕС, стремящи се да избегнат зависимостта си от руските енергоносители.

Отчитайки стратегическото значение на Азербайджан, в доклада се призовава за ускоряване изграждането на Трансадриатическия тръбопровод (ТАР), по който трябва да се транзитира азербайджански газ от находището Шах Дениз в Каспийско море към Турция, а по-късно и към държавите от ЕС: "ТАР е най-късия и най-пряк маршрут от Каспийския регион към най-привлекателните европейски пазари".

Значението за Азербайджан като "основен" доставчик за газопровода ТАР директно се посочва в доклада на Сенатския комитет по международни отношения, както и в съобщенията за медиите на Държавния департамент. В тях се твърди, в частност, че: "Азербайджан, който е позитивно настроен да осъществява активна енергийна търговия със Запада, е негов потенциален основен доставчик... През последните две десетилетия, азербайджанското ръководство се придържа към стратегията да използва проекта за ТАР за установяването на по-тесни контакти със Запада, при това решението му съвсем не беше неизбежно, имайки предвид съществените разходи по изграждането на нова мащабна инфраструктура от тръбопроводни мрежи, както и геополитическият натиск от страна на съседите - Иран и Русия. Баку обаче, предпочита директните контакти със Запада, пред тези, осъществявани с посредничеството на Москва".

Докладът завършва с препоръка Корпорацията за частни инвестиции в чужбина на САЩ (OPIC), американската Агенция по търговията и развитието (USTDA), Европейската банка за реконструкция и развитие и Европейската инвестиционна банка да финансират изграждането на терминали за износ на американски LNG за държавите от НАТО, както и за създаването на щатна длъжност - представител на САЩ по енергийната сигурност в Евразия.

Сред другите препоръки в доклада на Сенатския комитет по международни отношения е поддържането на тесни връзки с държавната петролно-газова компания на Азербайджан SOCAR, "за да бъдат сведени до минимум евентуални бъдещи разминавания". Това обяснява факта, че мнозина бивши високопоставени сътрудници на администрацията на Обама, както и президентът на Агенция Стратфор Джордж Фридман, политици от различни американски щати, съпругата на вицепрезидента Джо Байдън Джил и бившият шеф на световната банка и зам. държавен секретар по отбраната Пол Уолфовиц участваха в провелата се в края на май 2013 в Баку среща под надслов "САЩ-Азербайджан: перспективи за бъдещето". Няколко седмици след завръщането си от срещата в Баку, конгресменът Тед Поу написа обширна статия за нея в "Хюстън Кроникъл", подкрепяйки идеята за износ на американски шистов газ.

Мероприятието беше организирано от SOCAR, както и от компаниите BP, KBR, ConocoPhilliрs и Chevron – между другото, всички те сериозно инвестираха в добива на шистов газ в САЩ. Както посочва пратеникът на "Уошингтън Дипломат" на форума: "Това несъмнено бе едно от най-големите събития с участие на високопоставени американски политици и стратези, които някога са се случвали в Южен Кавказ - 317 представители на 42 щата, включително 11 действащи конгресмени и 75 представители на щатските власти".

Изключването на Русия от Глобалната инициатива за шистовия газ на САЩ

През август 2010, т.е. по време на първия мандат на президента Обама, Държавният департамент лансира т.нар. Глобална инициатива за шистовия газ (GSGI), която сега се нарича Програма за техническо ангажиране в добива на нетрадиционен газ (UGTEP). Нейна цел е формирането на т.нар. "мисионерска група", която да демонстрира на останалите държави "успешния опит" на САЩ в добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване.

В интернет-сайта на Държавния департамент се пояснява, че "UGTEP залага на политическото взаимодействие между правителствата за да може, разчитайки на техническия опит на федералното правителство и правителствата на отделните щати, както и на американския нормативно-правен опит за гарантиране сигурността на водните ресурси и качеството на въздуха, а също на възможностите на дипломацията, да помогне на определени държави да установят с какъв потенциал от шистов газ разполагат и какво могат да направят техните правителства за неговия добив".

Чиновниците на Държавния департамент работят упорито за да убедят държави като Украйна, Полша, Китай и Индия в предимствата на „безопасния” и икономичен добив на шистов газ по метода на хидравличното разбиване. Това е поредният опит за икономическа изолация на Русия, чрез ограничаване доставките на руски природен газ. Показателно в това отношение е, че въпреки че руснаците разполагат със собствени запаси от шистов газ – например в огромното Баженовско шистово находище в Западен Сибир, Държавният департамент не включи тази страна в своята Глобална инициатива за шистовия газ (GSGI/ UGTEP)

Случаят Сноудън в контекста на "газовата война"

Както вече споменах в началото, огромната част от коментарите в медиите по случая с Едуард Сноудън касаеха най-вече противопоставянето между Вашингтон и Москва във връзка с предоставеното му от Кремъл убежище, както и глобалната американска мрежа за следене на хора. В тях обаче липсваше каквото и да било споменаване за това, което професорът от Университета на Хемпшир Майкъл Клеър нарича в едноименната си книга „възхода на държавите в свиващата се планета”, който бе демонстриран и от историята с конфронтацията във връзка с предоставеното убежище на Сноудън. Тоест, за безмилостната схватка между глобалните държави за бързо намаляващите и все по-труднодостъпни и екологично опасни разновидности на „последните енергоносители”, като например добивът на шистов газ с помощта на толкова спорния метод на хидравличното разбиване.

„Можете да бъдете сигурни, че възходът на държавите в свиващата се планета е опасна формула. Решаването на тясно преплитащите се проблеми, породени от схватката за ресурси, енергийния дефицит и промените в климата, ще бъдат сред най-трудните, с които се е сблъсквало човечеството в цялата си история” – посочва Клеър в заключителната част на своята книга, добавяйки, че „ако продължим да добиваме и консумираме жизненоважните ресурси на планетата по същия начин, както досега, рано или късно ще превърнем планетата в изключително трудна за обитаване разрушена среда”.

* Авторът е американски въшнополитически анализатор (MPN)

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн