Капаните в Договора за добросъседство с Македония и възможностите за преодоляването им

брой 1 2014
Typography

Поредната среща на лидерите на ЕС през декември 2013 отново поставя въпроса за критериите към кандидатите за членство в Съюза. Измежду тях, най-важни за България би трябвало да бъдат условията, които е изпълнила до момента Република Македония. Преди една година България обвърза своята подкрепа за членството на западната ни съседка в европейското семейство с няколко предпоставки, най-важната от които е подписването на Договор за добросъседство между двете страни.

Защо трябва да има договор?

За непредубедения наблюдател е очевидно, че между двете страни има нерешени проблеми, които създават затруднения както в официалните отношения между правителствата, така и отношенията между гражданите на едната държава и властите в другата. В настоящата статия ще се опитаме да предложим българската гледна точка по този въпрос, давайки си сметка, че съществува и различно тълкувание, което може и да не е вярно, обективно погледнато, но пък се приема за такова от мнозина в Скопие. Българската гледна точка е дискутирана многократно на специализирани конференции и представяна в медиите от значителен брой български експерти. Техните оценки са използвани в настоящия текст (1).

Според нас се наблюдава очевидно разминаване между официално декларираните от македонските власти добросъседски отношение и реалната политика в нейното ежедневно измерение. В своите публични изяви, водещите фигури в политическия живот на Република Македония обикновено се въздържат от изказвания с антибългарски характер. В същото време, практически всяка официална политическа проява на двете основни политически сили – ВМРО-ДПМНЕ и СДСМ, съдържат кодови послания, които могат да бъдат разчетени предимно като антибългарски. Това е подход, наследен от старата югославска дипломация.

Частично отклонение от правилото може да се срещне в периода преди 1999, но след това, към него се придържат много стриктно. Причината е в същината на македонската държавност. Доколкото, в началото на ХХ век, българската идея заема водещо място в съзнанието на местното население, това се превръща в проблем за всички останали сили, които имат политически и териториални претенции към географската област Македония, заради нейното геополитическо местоположение. Счита се, че контролът върху тази територия, дава възможност за влияние върху съседните географски области и държавите, които ги управляват. За въпросните сили, решението е да се ерозира българското самосъзнание на населението. Тази целенасочена политика на денационализация използва последователните поражения на България в Междусъюзническата и двете световни войни. Дори и тогава, мнозинството от хората в Македония продължава да се чувства част от българската нация. За да се справи с проблема в своята част от Македония, Гърция прилага комбинацията между физическо унищожаване и прогонване(изселване) на най-активните представители на българската нация и насилствено асимилиране на останалите.  Югославия прави същото, с един по-особен нюанс - използва изтъкване на специфична идентичност, която е различна от българската. Основа за този подход е позицията на Коминтерна за наличие на отделна „македонска нация”. На подобна идея могат да се противопоставят интелектуалните лидери на македонските българи и затова те са физически ликвидирани или прогонени веднага след края на Втората световна война. Така са премахнати вътрешните препятствия пред налагането на македонистката доктрина. Тя е политически проект, който има за цел не да се съобразява с историческата истина и справедливостта, а да ги преодолява. Решението на АСНОМ (2) от 2 август 1944, което създава  основополагащата митология на днешната македонска държава, е обявено за „втория Илинден”, с което на революционната борба трябваше да се придаде македонистична същност и да се „сбъдне вековният сън на предците” за самостоятелна македонска нация и език. От 1944 тази митология се налага по света с всички средства на дипломацията, пропагандата и международното културно общуване. Олицетворение на „македонската” идентичност става създаването на Народна (впоследствие Социалистическа) Република Македония, като част от Югославската федерация. Тези, които искат да направят административна и друга кариера, трябва да се включат в утвърждаването на новата държавна идентичност. По логиката на своето обособяване, тя може да бъде само на антибългарска основа – т.е. отричайки, че поколения наред хората тук са изявявали българската си идентичност. Посланията, които променят историческите факти, ритуалността, историческите личности и дори семейната памет, се налагат систематично от учебните програми и държавните медии (единствени и тотално контролирани в периода до 1990).

Трансформациите, настъпили след падането на Берлинската стена, създават нагласата, че и в това отношение може да настъпи промяна. На политическата сцена в Република Македония се появиха сили, които не бяха толкова агресивни към България като своите комунистически предшественици. Силен ефект имаше и признаването на новата държава първо от България на 15 януари 1992. Преди приемането на Македония в ООН през 1993 именно българските дипломати в Ню Йорк неофициално представяха интересите на бившата югорепублика пред Световната организация. През годините на гръцкото икономическо ембарго срещу Македония, страната внасяше и изнасяше всичко необходимо през българското пристанище Бургас. Последният значителен пробив в положителна посока бе двустранната декларация от 1999. Различните проблеми, породени от т.нар. „преход” на България не позволиха на страната ни да затвърди така очерталата се тенденция. Междувременно, икономическите и интелектуални кръгове в Македония, прогресирали през предходните десетилетия именно на основата на антибългаризма, постепенно възстановиха своите позиции, които никога не са губили напълно. В политиката навлезе ново поколение, което е продукт на югославската образователна система, за разлика от старото, посещавало български училища през 1941-1944. Новото поколение изпитва психологическия дискомфорт от сблъсъка между отиващата си  българска семейна традиция и публичните послания, получени в училище и подкрепени от медиите. Специалните служби на Сърбия също запазват механизмите на въздействие от времето на Титова Югославия. Обществената атмосфера отново дава предимство в кариерата на тези, които изтъкват македонската си идентичност. Гръцката политика за отричане на името Македония допълнително стимулира чувствата на самоопределение, които по същността си са антибългарски. Тези, които изявяват българската си идентичност, вече не са отстранявани физически, прогонвани или съдени на политически процеси, но са подложени на системен тормоз, включващ недопускане до държавна работа на тях и техните близки, охулване в медиите и привличане в монтирани процеси с криминални обвинения, на които обикновено получават непропорционално високи присъди. Ежедневният език в Република Македония носи антибългарски код на омразата. Продължава и системното заличаване на българското културно-историческо наследство на територията на страната.

В тази атмосфера, на политиците в Македония не се налага да нападат България в публичното пространство. Ситуацията се илюстрира от телевизионно интервю на премиера Никола Груевски, в което той посочва, че нищо негативно не е казал за България и че не променя историята, защото тя е същата, която неговото поколение е изучавало в училище и е израснало с нея. Единствените случаи, където се позволява по-директно негативно отношение към България, са посещенията на висши длъжностни лица от Скопие сред македонската диаспора в Америка и Австралия.

Не могат да се възлагат надежди, че антибългарският код и опитите за подмяна на българската история в Република Македония ще бъдат прекратени, защото те са в основата на съвременната македонска държавност и политически елит. Перспективата е, те да намират все по-широка почва сред македонското общество при всяко следващо поколение. Темата е ключова за македонската държавна идентичност. По силата на своята история България обективно е обречена да бъде обект на атаки от страна на македонистката пропаганда.

Приемаме позицията, че България трябва да подкрепя евроинтеграцията на Република Македония и нейния път към европейските ценности. Тази позиция обаче, не бива в никакъв случай да бъде за сметка на националните интереси на България, нито да включва компромис с правата на българите в Македония, с нашето историческо и културно наследство, с паметта на страната ни.

Именно това налага отношенията между двете страни бъдат строго регламентирани със система от договори, като основополагащ трябва да бъде договорът за добросъседски отношения.

Каква е целта на договора?

Договорът трябва да постави на ясна основа отношенията между двете страни. Разбира се, България не може и не бива да налага насила на някого да се идентифицира като българин, ако той не го желае. Такива хора в Македония има. Те имат право на своя идентичност, различна от българската. Възможни са два подхода при легитимирането на тази идентичност. Първият е свързан с модерното европейско разбиране, че обособени територии и общности имат право да се самоопределят по нов начин, ако не нарушават правата на другите около тях и се ангажират с опазването на общото историческо наследство. С други думи, без да отричат българското национално минало на своите прадеди, днешните македонци могат спокойно да претендират, че са част от нова нация, населяваща една нова независима държава. Това, че нацията е създадена официално през 1944 не би трябвало да притеснява нито тях, нито несъгласните с тях. Новата нация има всички права, включително да развива езикова норма, която все повече се отдалечава от българската си първооснова. Подобно послание, евентуално изразено от македонския политически елит, би обезсмислило всички български претенции, основани на общото историческо минало. То ще ги признае и същевременно ще ги направи безполезни според критериите, по които се конструира официалната съвременна „либерална Европа”.

Не бихме могли да възразим и, ако в Македония се приеме австрийския модел (мнозина в днешна Виена са убедени, че „австрийците са по-добрите немци”). Трагичната съдба на много семейства по брега на Вардар биха им дали пълно основание да твърдят, че „македонците са по-добрите българи”.

За съжаление, новите македонски елити предпочитат другия подход, който е пряко продължение на стария сръбско-югославски проект, развиван на тотална антибългарска основа.

На този фон, дискутираният договор за добросъседство има най-малко четири групи адресати.

Първата група включва страните-партньори на България в ЕС и евробюрокрацията в Брюксел. Всички те предпочитат да не се ангажират с наследени двустранни противоречия и задължително препоръчват спорните въпроси да бъдат решени или поне договорно-правно урегулирани преди държавите да станат членки на Съюза. Българското желание за договор е разбираем критерий за Брюксел, по който може да бъде оценявана една страна, кандидатстваща за членство. Те ще го разглеждат като формален белег и по своя обичай ще следят, дали той е изпълнен, без дори да се интересуват задълбочено от конкретното съдържание на договора.

Останалите адресати на посланията на договора са предимно в Република Македония. Първата група обхваща политическите сили, като тук се включват както управляващите, така и опозицията. Всички от тях, които не са албанци, знаят, че имат български произход, но не искат и не могат да си го признаят, защото формират нов елит и търсят основания за своята легитимност. Зад романтичните им и героични послания към Античността и Средновековието се крие грозното лице на една нова класа, които се обогатява най-вече чрез упражняване на властта в държавата. Процесът не е уникален, особено на Балканите, но в македонския случай ангажирането на общественото мнение с „изключителната и произхождаща от дълбока древност” македонска идентичност представлява добра възможност за отклоняване на вниманието от процесите на обогатяване чрез власт. Допълнителна тежест за управляващите след 1991 в Република Македония е, че те, все още, не са се освободили (а, може би, и не могат) от своите зависимости към стари югославски структури, които в течение на дълги десетилетия са задавали модела на антибългарско формиране на елита в Македония. За този елит българското предложение за договор за добросъседство ще трябва да покаже, че продължаването на антибългарката кампания ще се превърне в проблем за тяхното лично обогатяване.

Втората група са македонските граждани, които се идентифицират с български произход, а една част дори имат и българско гражданство. Те категорично не желаят сегашната македонска държава, която ги преследва и ограничава правата им, да влезе с този си облик в ЕС. Македонските българи очакват по-енергична защита от страна на България и по-твърда българска позиция както за подобряване на настоящото им положение, така и за опазване на културно-историческото наследство. За тях е без значение, с какви средства ще се изразява българската политика, стига тя да е постоянна и последователна. Договорът трябва да ги убеди в тази постоянност и последователност.

Третата група е, поне засега, мнозинство сред неалбанското население на Македония. То е с "промити" мозъци, особено сред по-младото поколение, и познава само съвременния литературен и жаргонен македонски език, който системно е отдалечаван от българския. Тези хора, съвсем разбираемо, предпочитат уютния конформизъм и на битово ниво се впечатляват, когато тяхната македонска държава започва да се държи агресивно, по познатия им от Сърбия и Гърция пример. За мълчаливото мнозинство в Македония досегашната българска позиция е неразбираема – нито достатъчно силна и нападателна като посочените примери, нито съвсем бездейна – тя е просто някакъв дразнител, които е удобен за упражняване на ниско самочувствие. Разглежданата група е най-податлива на десетилетните манипулации, но именно поради това тя ще бъде респектирана от европейското поведение на България, изразено в категорично искане за подписване на договор за добросъседство.

Не бива да се забравя и албанската група в Република Македония – тя има своето значение и като дял от населението, и като участие в правителствените коалиции. Независимо, дали ще има договор с България или не, албанците и техните лидери знаят за българския произход на своите македонски съграждани и нямат нищо против да мълчат за него или пък да го изрекат, ако това ги устройва. При посещенията си в България македонският вицепремиер Фатмир Бесими (на 26 юни 2013) и лидерът на Демократичния съюз за интеграция Али Ахмети (на 7 юли 2013) бяха запознати със състоянието на преговорния процес и с необходимостта „да бъдат осъществени съвместни инициативи, които да повишат доверието между двете страни” (3).[i]

Друга възможна група адресати на договора са съседите на България и страните извън ЕС, които имат свои интереси в региона на т.нар. Западни Балкани. За тях ясното формулиране на българския интерес в официален договор ще направи позицията на страната ни по-предвидима в един все още неспокоен и излъчващ несигурност регион. Пренасочването на българската външна политика от неясни и имагинерни интереси в Афганистан, Ирак или Сирия към непосредствените ни съседи е желано от мнозинството български граждани, защото ще им даде ясни приоритети, които да подкрепят или критикуват, съобразно своите политически пристрастия. За мнозина в България няма категоричен отговор на въпроса: дали наистина Скопие има желание да се интегрира в ЕС и, ако е така, дали иска да го направи самостоятелно или едновременно със Сърбия, например? Възможно е македонската страна да отхвърли детайлизиран договор с България, защото това би означавала политически крах на македонизма, като идеология и практика. В България има и скептици, които считат, че дори и да се подпише договор с Република Македония, тя няма да го спазва. Наистина, когато в Скопие управляват по-добронамерени спрямо България политици, двустранната декларация от 1999 се оказва  повече от достатъчна, но не бива отношенията между две държави да се превръщат в заложници на политическата конюнктура, особено когато са натоварени с такива исторически обременености. Така например, българският посланик не бе допуснат да положи цветя пред паметника на Гоце Делчев в Скопие на 4 май 2012. Причината беше протест на група хулигани, чиито действия се наблюдаваха безучастно от полицията, която не оказа необходимото съдействие на един дипломат и официален представител на съседна държава. Случаят, който следва да се разглежда като толериран от властите, представлява не само нарушение на декларацията от 1999, но и на международни конвенции на ООН, както и на всички основополагащи принципи на дипломатическото право, установени през последните двеста години в света.

Когато, през 2008, се определяше рамката от европейски критерии за разглеждане на кандидатурата в ЕС на Република Македония, България пропусна да включи искането за двустранен договор (4). Тогава българската дипломация се довери на подписания с Македония меморандум, че ще спазва декларацията от 1999, въпреки  нарастващия брой антибългарски действия (5). Меморандумът бе подновен през 2011 без какъвто и да е положителен ефект (6). Нещата трябваше да придобият съвсем нетърпим характер, за да се представи необходимостта от договор пред европейските ни партньори през ноември и декември 2012 - малко набързо и в последния момент.

Положителни са сигналите, че проблемът вече се разбира добре от властите в София, които започнаха да преодоляват колебанията, показвани през последните две десетилетия, а и преди това. Почти не е за вярване, че трима поредни български премиери - Бойко Борисов, Марин Райков и Пламен Орешарски – категорично поставиха подписването на договор за добросъседство като непреодолимо условие за даването на кандидат-членски статус в ЕС на Република Македония. Македонските управляващи опитаха да използват затрудненията на настоящото българско правителство и организираха двустранна среща в Кюстендил на 28 юли 2013, в най-големия пик на антиправителствените протести в София, но и това не им помогна. В този момент голяма група български интелектуалци направи открито обръщение към правителството за поддържане на една по-категорична българска политика в отношенията с македонските управляващи, изразена в „договор за добросъседство, в който ясно да бъдат определени както правата, така и задълженията на бившата югорепублика”(7). Такава политика би довела до подписване на договор преди започване на преговорите за членство на Македония в ЕС и контрол по изпълнение на договора в хода на преговорния процес, защото след това България няма да разполага с много механизми за да наложи приложението на какъвто и да било договор, ако македонската страна не го желае. Изглежда, това се осъзнава и в Скопие. Изявлението на македонския външен министър от април 2013 показва, че той ще направи всичко възможно за да избегне подписването на такъв договор преди началото на преговорите за присъединяване (8).

Длъжни сме да отбележим и една различна гледна точка, поддържана от друга група интелектуалци, огласена в отговор на посоченото по-горе обръщение. Наред с принципното си несъгласие със забавянето на преговорите за присъединяване на Република Македония към ЕС, те препоръчаха въпросът за договора да се отнесе към процедурата след започване на преговорния процес. Теоретично, това също е възможно, но за да се осъществи би следвало македонските управляващи да направят някакви недвусмислени жестове по прилагане на декларацията от 1999, които да не оставят никакво съмнение, как ще се развиват спорните въпроси. В противен случай, трябва да се настоява за договор, като много се внимава какви текстове се записват в него.

Какво трябва да пише в договора?

Договорът за добросъседство трябва да отправя съвсем ясно послание, за тези които не се чувстват българи – България не желае да пречи, на никого да се идентифицира като македонец, ако това е плод на нова реалност, но не му позволява да променя идентичността на отдавна починалите си прародители. Наложи се мнението, че е необходимо договорът да стъпи на декларацията от 1999, като чисто технически повтори някои текстове и развие и детайлизира останалите (9). Тук е уместно да се припомни, че през 1999 беше предпочетена формата декларация, защото не се налага нейното последващо ратифициране със закон. Ратификацията щеше да създаде големи напрежения в македонския парламент, а съществуваше и опасението, че тогавашният президент Киро Глигоров ще наложи вето (10). Така, по същество, декларацията играе ролята на договор и е естествено, най-накрая, да прерасне в такъв. Именно приемствеността между двата документа прави толкова неудобен македонския отказ от подписването на договора. Затова пред докладчиците за Македония в Брюксел се твърди, че съществуват само няколко нерешени въпроси по текста.

Наистина, някои от текстовете в декларацията могат да се запазят изцяло, защото изразяват общоутвърдени принципи на международните отношения – развиване на връзките между двете страни в съответствие с основните принципи на международното право, сътрудничество в рамките на ООН и други международни организации и укрепване на разбирателството в Югоизточна Европа (чл.1-3). Безспорна е и необходимостта от всяческо улеснение на безпрепятственото движение на стоки, услуги и капитали и разширяването на туристическия обмен (чл.5-6) и сътрудничеството в областта на културата, образованието, здравеопазването, социалните грижи и спорта (чл.8).

Задължително трябва да се запази чл.11, който е последен, но е ключов в декларацията:

„11. Двете страни няма да предприемат, подтикват и поддържат действия, насочени срещу другата страна, които имат неприятелски характер.

Нито една от страните няма да допуска нейната територия да бъде използвана срещу другата от организации и групи, които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки или застрашаващи спокойствието и сигурността на другата страна действия.

Двете страни нямат и няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга.

Република Македония заявява, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония.

Двете страни ще предприемат ефикасни мерки за предотвратяване на недобронамерена пропаганда от страна на институции и агенции и няма да допускат дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза или други подобни действия, които биха навредили на отношенията между Република България и Република Македония“.

Дори и в този си вид обаче, текстовете в чл.11 не са достатъчно ефективни. Така, като действие с неприятелски характер може да се разглежда например скандалният филм „Трето полувреме”, въпреки опитите да бъде представен като частна инициатива. Той е финансиран и дофинансиран с държавни средства, снимките му бяха посетени от министъра на културата и министър-председателя на Македония, а премиерата му бе предхождана от реч на македонския президент. Фактът, че дори в „Списъкът на Шиндлер” има един положителен герой, който е германец, а в „Трето полувреме” няма нито един положителен герой – българин показва, че в случая не става дума за художествено, а за пропагандно произведение. Режисьорът Дарко Митревски очаква държавна подкрепа и за следващия си филмов проект с претенции за историчност, посветен на аферата „Мис Стоун”.

Като частен проект се представя и включването на статии с антибългарско съдържание в световната енциклопедия „Уикипедия”, макар официалните отчети на македонското правителство да показват, че става дума за действия, финансирани от Министерство на образованието и науката на страната.

Други текстове трябва да се развият и прецизират. Сред тях е първото изречение на чл. 4 от декларацията: „Двете страни ще поддържат контакти и ще провеждат срещи между представителите на органите на държавната власт на различни равнища за развитието на приятелските отношения и сътрудничество.” Практическото състояние на нещата налагат текстът да бъде допълнен с предложенията в българското писмо от 27 ноември 2012: „...създаването на поредица от работни групи в ключови области и организирането на съвет на високо равнище и годишни междуправителствени срещи, както и отговори на различни предложения за конкретни действия и резултати (например официални посещения на високо равнище, административно сътрудничество и обмен, установяване на експертен диалог по историческите въпроси, увеличено сътрудничество по секторни въпроси и договаряне на различни секторни споразумения за сътрудничество)(11). Тези мерки задължително трябва да бъдат обвързани със срокове за изпълнение и ежегодна отчетност.

Много трябва да се работи по детайлизиране на първото изречение от чл. 9: „Двете страни ще полагат усилия за свободно разпространяване на информация като насърчават и развиват сътрудничеството в областта на пресата, радио и телевизионните предавания чрез използване съвременните съобщителни средства.” Негативните кампании, които медиите провеждат, пораждат едни от най-значимите проблеми в двустранните отношения.

Няколко случая през последните години, най-известен от които е този на Спаска Митрова, показват, че не работи достатъчно ефективно общата формулировка на чл.10: „Двете страни ще разширяват сътрудничеството си в правната и консулската област и по-специално по граждански наказателни и административни въпроси както с цел улесняване на пътуванията и посещенията на своите граждани, така и за решаване на техните хуманитарни и социални проблеми.

В един или няколко нови текста трябва да се отдели специално внимание на общото културно-историческо наследство. Изрично трябва да бъде обособено в отделен член изискването за възстановяване на оригиналните надписи на културно-исторически паметници, храмове и гробища. Само така може да бъде спрян набиращият сила процес на подмяна за истината на движимите и недвижими паметници на културата, който започва от представянето на български артефакти като паметници на македонската средновековна култура и стига до системното заличаване на думите „българин” и „български” от надписи върху стенописи, икони и надгробни камъни. Европейските практика на грижа за военните паметници изискват и текст за „..възстановяване и поддържане на паметните плочи на починали или загинали в битки на македонска земя българи

Международно-правно регулиране трябва да получи и изразеното като любезното пожелание на няколко български президенти и премиери желание за съвместни чествания на исторически събития. Това е изискване, залегнало и в няколко резолюции на Европарламента (12), но не се изпълнява от македонската страна, поради което трябва да стане задължителна част от договора. От една гледна точка, общото честване дори е български компромис, но и признаване, все пак, че имаме обща история. Първото голямо изпитание ще се появи още през 2014, когато се навършват 1000 години от смъртта на цар Самуил. Българското правителство вече създаде официален комитет за честване на годишнината. Съвместните чествания трябва да са съпроводени от задължително съвместно публично и равнопоставено дискутиране на спорните исторически моменти. Последното също би могло да бъде включено в договора. Възможно е да се предвиди и създаване на българо-македонска постоянно действаща комисия, за организиране на общите чествания на споделени исторически годишнини и герои.

Друго практическо мерило за прилагане на резолюциите на европейския парламент би било равнопоставено обсъждане пред македонски и български медии на филма „Трето полувреме”, което ще покаже, че твърденията за историческата основа на филма са силно манипулирани, защото фактите са представени само частично, а в отделни случаи са представени невярно. Подходът трябва да се прилага и към новите филми, които се създават по модела на „Трето полувреме”.

Най-трудно може да се реализира следващото предложение, но такова трябва да има и то да бъде ситуирано в изричен член - промяната на учебниците. Тук подкрепяме идеята за прекратяване на образованието по история с учебници, напълно фалшифициращи историята и съдържащи обидни квалификации за българската държава и нация, които стигат до откровен расизъм. По българско искане, в официално одобрените от надлежните органи на Република Македония учебници следва да бъде изрично изтъкната българската народностна принадлежност (установена от световната историческа наука) на видни фигури от общата ни история като Св. Климент Охридски, Цар Самуил, братя Миладинови, Гоце Делчев.

Образователната система (от първоначалното училище до университета) е основен инструмент за създаването на масови и силни антибългарски нагласи сред населението на Република Македония (насаждане на образа на България като окупатор, асимилатор, разделител на македонския етнос), нагласи на които политиката на Република Македония остава неизменен заложник независимо от политическите промени и смени във властта. Важно е да се подчертае, че премахването на фалшификациите от учебниците и преустановяването на антибългарската медийна пропаганда не би лишило Република Македония от основание за съществуване. Държавата може да продължи да съществува въз основа на днешните реалности, без да ги проектира ретроспективно за изграждане на някакво несъстояло се минало, т.е. да съществува признавайки българските исторически реалности. Точно така, както България може да признава днешните реалности без да пренася миналото в настоящето. Дори всичко това да се запише на хартия, пак ще има проблем, защото всеки опитен учител по история ще се съгласи, че учителите невинаги се съобразяват с написаното в учебниците и програмите. Все пак, наличието на изричен текст, би им създало известен дискомфорт. Има и друг въпрос, който не е бил коментиран при подготовката на договора – за  реституция на екзархийските имоти в Македония. Става дума за църковни имоти, които днес са в центъра на македонските градове и българската държава може да ги използва като културни средища. Възможно е България да не настоява за реституция на храмовете, манастирите и имотите, но срещу условието българските духовници да имат каноничното право на съслужение там.

Най-перспективен за усъвършенстване е чл. 7 от декларацията: „Двете страни ще разширяват и усъвършенстват транспортните връзки и комуникациите между тях, включително в рамките на регионалните инфраструктурни проекти. Те ще се стремят към облекчаване на митническите и граничните формалности за пътниците и стоките, които се придвижват между тях.” Детайлизирането на чл.7 може да предложи един бонус и двата управляващи елита и техните човешки изкушения – съвместно участие в европейските програми за трансгранично сътрудничество и инфраструктурни проекти. Съществуват многобройно позитивни примери в това отношение, например всеки, който посети гръцкия остров Родос, може да види как се реализират успешни трансгранични проекти между Гърция (о-в Родос) и Кипър, които формално са две различни държави в ЕС. В случая на България и Македония би могло да се посочи свързването на железопътните мрежи между двете страни, за която има и спогодба от 1999, подписана веднага сред приемане на двустранната декларация. Към нея трябва да се прибави и шосейната магистрала, а текстът би могъл да изглежда така: „Интензифициране на работата по изграждане на жп и шосейна магистрала на Европейски коридор № 8 със средства от Оперативна програма „Транспорт” и програмите за трансгранично сътрудничество”. От спешен оперативен порядък например е възможността в началото на 2014 търговските камари в София и Скопие да създадат общ инвестиционен фонд, с който да участват в процедурата за приватизация на Солунското пристанище.

За да бъде убеден политическият елит в Република Македония, че има интерес и ще му е по-изгодно да се обогатява, ако има договор с България, който се спазва, може да се запише в отделен член и намерението (със съответни срокове) за подписване на серия от междудържавни договори, които да гарантират, при условията на най-облагодетелстваната нация, развитието на икономическо, научно, образователно, енергийно, духовно, информационно сътрудничество между държавните и общински органи и институции, между юридическите и физически лица от двете страни на границата. Договорът трябва да положи началото на процес на правно синхронизиране между двете държави, но най-вече на решаване проблемите на гражданите и от двете страни на границата. Защото политиките се водят в името на гражданите, на тяхното позитивно бъдеще, а не в интерес на миналото...

При фактическото оформяне на договорите, може да се следва модела на българо-македонските меморандуми от 2008 и 2011: „...изготвен на официалните езици на двете страни в два оригинални екземпляра, всеки от които на български език съгласно Конституцията на Република България, на македонски език съгласно Конституцията на Република Македония и на английски език, като трите текста имат еднаква сила. В случай на различия в тълкуването меродавен е текстът на английски език(13). Така ще се осигури възможност договорът да бъде пряко достъпен за всяка трета държава във или извън Европейския съюз.

Независимо дали българската държава ще следва направените тук предложения или ще предпочете други редакции на текстовете, за нея и за европейските и партньори ще бъде изключително важно да има ясно формулирана българска позиция, която да бъде оценена или критикувана като такава.

Бележки:

1. Авторът изразява специални благодарности на Иван Николов и Иво Иванов за направените критични бележки и допълнения към настоящата публикация.
2 Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония.
3. Вж. съответните съобщения на пресцентъра на Министерство на външните работи на Република България: http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/1937/index.html и http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/1976/index.html
4. Решение на Съвета от 18 февруари 2008 относно принципите, приоритетите и условията, които се съдържат в Партньорството за присъединяване с Бившата югославска република Македония (2008/212/ЕО) – Официален вестник на ЕС - L 80/32 от 19.3.2008.
5. Вж. Преамбюла на Меморандума за сътрудничество в областта на европейската и евро-атлантическатa интеграция между правителството на Република България и правителството на Република Македония, подписан на 22 януари 2008 в София. (ДВ бр.17/19.02.2008)
6. Вж. Преамбюла на Меморандума за сътрудничество в областта на европейската и евро-атлантическатa интеграция между правителството на Република България и правителството на Република Македония, подписан на 1 септември 2011 в София. (ДВ бр.72/16.09.2011)
7. http://m.actualno.com/world/Intelektualci-istorici-i-obshtestvenici-protiv-promjanata-na-bylgarskata-pozicija-za-Makedonija-429596.html
8. Вж. официалната оценката на българското МВнР: „министър Попоски оспори необходимостта от договора в деня (16 април 2013), в който Комисията публикува доклада си за напредъка на БЮРМ.”
http://www.mfa.bg/bg/events/6/1/1658/index.html
9. Ползван е текстът на декларацията, публикуван в: Иванов Л. и колектив. Българската политика спрямо Република Македония. Препоръки за развитието на добросъседски отношения след приемането на България в ЕС и в контекста на разширението на ЕС и НАТО в Западните Балкани. София, Фондация „Манфред Вьорнер“, 2008
10. Минчев К. Отношенията между България и Македония след подписването на съвместната декларация на 22 февруари 1999 - http://www.omda.bg/public/bulg/news/archcoment/Bulg_Mac.htm
11. Вж: Доклад на Комисията до Европейския парламент и Съвета. Бивша югославска република Македония: Извършване на реформи в рамките на диалога на високо равнище във връзка с присъединяването и насърчаване на добросъседските отношения – COM (2013) 205 BG, 16.04.2013, с.12
12. Например: Европарламент, Резолюция относно доклада за напредъка на Бивша югославска република Македония през 2012, Страсбург, 23 май 2013, P7_TA(2013)0226. Т.14: „потвърждава призива си за постигане на положителен напредък в съвместното честване на общи събития и личности със съседните държави членки на ЕС” - http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?type=MOTION&reference=B7-2013-0186&language=BG
13. Чл.14 на Меморандума от 2008  и чл.14 на Меморандума от 2011.

* Научен сътрудник в Института по балканистика при БАН, член на Българското геополитическо дружество

{backbutton}