Създаването на атомните бомби в средата на ХХ век материализира риска от унищожаване на човечеството, което обезсмисля воденето на войни в големи мащаби с традиционни средства.

Концепцията „Отговорност за защита” (Responsibility to Protect - R2P) беше формулирана през 2005 от държавите членки на ООН, които постигнаха съгласие, че носят не само ключовата отговорност да защитават собствените си граждани от геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството и етнически прочиствания, но и отговорността за защитата на онези чужди граждани, чиято държава не може да им осигури такава защита (1).

Процесите на глобализация, стартирали с ускорени темпове през 90-те години на миналия век, породиха сред управляващите кръгове в САЩ големи надежди относно появата през следващия ХХІ век на дългоочаквания Pax Americana в глобални мащаби. Американският политически елит мечтаеше за това през целия ХХ век, още след победния за САЩ завършек на Първата световна война.

„Злото, което те търпеливо понасят като нещо неизбежно, започва да им се струва нетърпимо, веднага след като им дойде на ум да се избавят от него.”

Алексис дьо Токвил, „Старият режим и революцията”

Известният британски журналист и (гео)икономически анализатор Пол Мейсън е роден през 1960. Завършва Университета на Шефилд, след което работи в различни печатни издания (включително вестниците "Дейли Мейл" и "Гардиан"), както и в телевизионната компания BBS News 2.

Редица анализатори отбелязват, че миналата година се е оказала изключително плодотворна за отношенията между Унгария и Сърбия. Както е известно, през април 2016 премиерите на двете страни Виктор Орбан и Александър Вучич се срещнаха в най-северния сръбски град Суботица (в автономната област Войводина), който до 1918 е част от Австро-Унгарската империя и в който и до днес най-голямата етническа общност са именно унгарците (35% от населението). По време на срещата Вучич отправи горещи благодарности на госта си за помощта, която Будапеща оказва на Сърбия в стремежа и да стане член на ЕС и го увери, че уважава много унгарското малцинство във Войводина (13% от жителите на областта), обещавайки, че Белград е готов да им предостави всички възможни права (без правото на отделяне от Сърбия, разбира се). На свой ред, Орбан призна, че нито едно национално малцинство в региона на се ползва с такива права като унгарците в Сърбия, и обеща, че ще направи всичко възможно страната да стане част от ЕС в рамките на следващите пет години, както и че в Сърбия ще влязат сериозни унгарски инвестиции, които ще получат и солидна държавна подкрепа (1).

Освен близостта между сегашните управляващи в Будапеща и Белград, двете страни притежават редица обективно сближаващи ги особености, включително свързани с тяхната нова история. И, Унгария, и Сърбия са играели в сравнително близкото минало далеч по-важна роля в своите региони, отколкото днес, контролирайки и значително по-големи територии. И двете държави обвиняват за сегашната си съдба си най-вече Запада. Така, унгарците вече близо сто години безуспешно се опитват да преодолеят тормозещата ги травма, свързана с Трианонския мирен договор от 1920, който много сериозно орязва територията на страната, лишавайки я от ключови региони, включително Трансилвания (днес част от Румъния), т.нар. "Горна Унгария" (Източна Словакия), Задкарпатието (част от Украйна) и Войводина.

На свой ред, сърбите също страдат от подобна, макар и по-скоро получена травма, свързана с разпадането на доминираната от тях Югославия. При това, макар че т.нар. "югоносталгия" съществува във всички бивши републики от рухналата федерация, тук тя се преплита с мечтите за Велика Сърбия. Тоест, сърбите са склонни да се примирят с края на Югославия, но не и с необходимостта техните сънародници да съжителстват с покровителстваните от Запада мюсюлмани-бошнаци в Босна и Херцеговина, да не говорим пък за загубата на Косово, смятано за историческата люлка на сърбската държава. В последния случай, унижението на Сърбия е още по-болезнено, защото северните райони на тази втора албанска държава са населени предимно със сърби, освен това граничат със самата Сърбия. В Белград са убедени, че именно неотстъпчивостта на Запада е основната пречка за справедливото решаване на "косовския въпрос".

Допълнителен фактор, сближаващ Унгария и Сърбия, са добрите им отношения с Москва, които двете страни продължават да развиват активно, независимо, че първата е член на ЕС и НАТО, а втората официално преговаря от 2014 насам за присъединяването си към Евросъюза (що се отнася до НАТО, в момента в Сърбия се води активна дискусия, дали страната да се ориентира към членство в Северноатлантическия алианс, или да се обяви официално за неутрална държава), като не губи надежда, че това може да стане факт още през следващите няколко години, или дори през 2018.

Според мнозина анализатори, сегашното унгарско-сръбско сближаване следва да се разглежда в контекста на очертаващите се промени в регионалните неформални алианси, съществуващи в Централна и Източна Европа, които са тясно свързани с кризата в Европейския съюз и задълбочаващите се противоречия между т.нар. "Стара" и "Нова" Европа. Затова, за начало нека видим, какво точно се случва във въпросните обединения.

Регионалните алианси в Централно-Източна Европа

Както е известно, в "контактната зона" между ЕС/НАТО и Руската Федерация са разположени скандинавските (Норвегия, Швеция и Финландия) и прибалтийските (Естония, Латвия и Литва) държави, членките на Вишеградската група (четирите централноевропейски държави Полша, Чехия, Словакия и Унгария) както и появилите са сравнително скоро обединения между Австрия, Чехия и Словакия (регионалната платформа, известна като Slavkov Triangle, т.е. "Славковски триъгълник", по името на замъка в Чехия, където през януари 2015 премиерите на трите страни обявиха създаването му) и между Румъния, България и Сърбия (т.нар. Крайовска група, създадена през април 2015). Последните две бяха формирани най-вече с цел съгласуваното решаване на инфраструктурни и енергийни проблеми. Обединенията, съществуващи в тази "контактна зона" между Запада и Русия, могат да се видят на фигура 1.

Фигура 1. Регионали съюзни структури в "контактната зона" между ЕС/НАТО и Русия: NBP9 - неформално обединение на държавите от Скандинавия и Прибалтика, плюс Полша, Вишеградска група, Славковски триъгълник  и Крайовска група.

 

През ноември 2015 Центърът за анализи на европейската политика във Вашингтон (CEPA) публикува доклад с показателното заглавие „Фронтовите съюзници: войната и промените в Централна Европа” (2), в който се разглежда външната и отбранителна политика на държавите от Централна и Източна Европа, прави се оценка на осъществяващите се в региона промени за интересите на САЩ в областта на националната сигурност и се анализират основните направления на американската политика, целяща да бъде упражнено влияние върху региона, както и постигането там на по-дългосрочни геополитически резултати.

Авторите на доклада предлагат на САЩ максимално да разширяват и укрепват сътрудничеството между онези държави от региона, които споделят американската оценка за създалата се ситуация, като става дума най-вече за Полша, Швеция, Финландия и прибалтийските постсъветски републики. В същото време, според експертите от СЕРА, дори между държавите, споделящи ценностите и стремежите на САЩ и НАТО, са налице противоречия, включително относно перспективите пред сътрудничеството с Русия. В тази връзка те посочват, че ако бъде поставена задачата за формиране на реален „общ фронт” в Северна и Централна Европа, тя ще изисква много сериозното ангажиране на извънрегионалните играчи и най-вече на САЩ, което неизбежно ще бъде свързано с допълнителни икономически, технологични и кадрови разходи.

Показателно, в контекста на настоящата статия е, че в доклада на СЕРА се акцентира върху противоречията, съществуващи вътре във Вишеградската група. Посочва се, в частност, че докато Полша е решително настроена в полза на военното сдържане на Русия, съвместно с НАТО, останалите три държави (Чехия, Словакия и особено Унгария) възприемат членството си в алианса като потенциален дразнител за Русия и не се стремят да извеждат на преден план проблемите на сигурността, за сметка на тези, касаещи търговско-икономическото сътрудничество с руснаците или проблемите с националните малцинства (например за унгарските малцинства в Украйна и Румъния). Ето защо в доклада се препоръчва САЩ да работят по-активно именно с Полша, като се посочва, че независимо от вътрешната политика и взаимоотношенията вътре в ЕС, всестранната подкрепа за тази държава, особено в сферата на развитие на нейната отбранителна способност, е ключов елемент в „борбата срещу руската агресия”. В тази връзка се подчертава, че ако с американска подкрепа полските въоръжени сили и други ресурси бъдат издигнати на качествено по-високо равнище, САЩ, поне на теория, биха могли да прехвърлят на Варшава функцията на „защитник на Европа от руския натиск”, което би им позволило да концентрират усилията си в други региони на света.

Съдържащото се в доклада на CEPА твърдение за наличието на противоречия във Вишеградската група се потвърждава от факта, че активните действия на Унгария за укрепване на оста със Сърбия и привличането към нея на Австрия, Чехия и Унгария, намират подкрепа и в някои държави от Югоизточна Европа, докато в същото време Полша предпочита да концентрира усилията си за реализацията на своята геополитическа идея за т.нар. "Междуморие", опитвайки се да ангажира с нея не само "обичайните заподозрени" Литва и Украйна, но и Румъния и дори смятаната за плътно движеща се в руската орбита Беларус, чиито президент Лукашенко напоследък усилено лансира тезата за необходимостта страната му да се ориентира към "многовекторна" външна политика.

И така, сред нагледните прояви на кризата, която в момента преживява Европейския съюз, са нарастващият брой проекти за вътрешна трансформация на Съюза, включително за превръщането му в обединение на различни регионални блокове. Независимо от външната привлекателност на тези предложения, истината е, че те всъщност отричат най-важната ценност, заложена в основите на функционирането на ЕС, а именно курсът към все по-тясна интеграция и унификация на политическия и икономически живот на Европа, към който се придържа френско-германското "ядро" на Съюза.

Сред тези проекти е лансираната в началото на 2017 от президента на Словения Борут Пахор идея, която малко по-късно получи развитието си в едно изказване на бившия външен министър на тази страна Димитрий Рупел (3) . Самият факт, че държавният глава на една от най-склонните да следват курса на Брюксел страни членки на ЕС, призова неговото ръководство да се заеме решително с реформирането на Съюза, само по себе си, говори много. Още повече, че предложенията на Любляна са твърде показателни на фона на процесите, които се развиват в момента в Европа, като цяло, и в нейната източна половина, в частност.

И така, според президента Борут Пахор, ЕС е изправен пред императивната необходимост да се трансформира в своеобразна общност от "мегарегиони". Последните пък следва да бъдат формирани от държави, които са близки в географски план, имат сходни геополитически интереси и поддържат тесни икономически връзки. В тази връзка, на Съвета на ЕС и Европейската комисия се предлага да изберат между две възможности за разделянето на Съюза. Първият модел предполага, че ЕС ще бъде разделен на северен, южен, източен, западен и централен мегарегиони. При това централният мегарегион би трябвало да се превърне в икономическо ядро на "реформирания" Европейски съюз, доколкото в него следва да влязат, в частност, държавите от Бенелюкс (Белгия, Холандия и Люксембург) и Германия. Пахор и Рупел поставят собствената си страна в източния макрорегион, който, според тях, би трябвало да включва също Хърватия, Румъния и България, а в перспектива - Сърбия, Черна Гора, Македония, Турция и Украйна. Според повечето анализатори обаче, този модел не изглежда особено реалистичен, именно заради предполагаемото участие на фалиралата Украйна, където продължава да се води гражданска война, както и на "регионална суперсила" като Турция, в източния макрорегион.

Вторият модел предполага очертанията на новите макрорегиони да бъдат съобразени с историческите и геополитически традиции. Тоест, предлага се Европейският съюз да бъде разделен на Атлантически, Балтийско-Северноморски, Дунавски-Черноморски и Средиземноморски макрорегиони. Този модел очевидно предлага на Словения и съседите и далеч по-големи възможности за търсене на регионални съседи/съюзници, така че да се използва максимално изгодно положението на Югоизточна Европа на границата между Средиземноморската и Черноморската зони.

Впрочем, в Любляна лансират и трети вариант, който предвижда Словения да стане част от Вишеградската група и то не сама, а заедно с Австрия. Последното, на практика, би означавало опит за възстановяването в рамките на ЕС на съществувалата до 1918 Австро-Унгарска империя.

Всички изброени по-горе модели имат обща основа, а именно растящото недоверие на държавите от Централна и Източна Европа към способността на централните институции на Европейския съюз да защитават ефективно интересите на държавите от този регион.

Що се отнася до икономическата целесъобразност или политическата полза от взаимодействието в рамките на регионалните (мега)блокове, Борут Пахор и мислещите като него политици от тази част на Европа, сред които са премиерите на Унгария и Словакия Виктор Орбан и Роберт Фицо, чешкият президент Милош Земан и някои дроги политици от Централна и Източна Европа, разглеждат тези обединения като своеобразни "острови на стабилност" на фона на заливащите Стария континент миграционни потоци, ръста на междуетническите и религиозни противоречия, кризата на традиционните европейски ценности и тероризма.

В сегашните условия, реанимацията - този път под формата на нов "мегарегион" - на бившата Югославия или дори създаването на своеобразна Балканска федерация с участието на Румъния и България, което вероятно се върти в главата на словенските политици, може би се разглежда от тях като по-малкото зло, в сравнение с очевидно неадекватната и все по-опасна политика на брюкселските "еврократи", които изглеждат абсолютно неспособни (или пък съзнателно не желаят) да се съобразят със специфичните характеристики на отделните страни членки, особено тези от Централна и Източна Европа.

Впрочем, в т.нар. "Стара Европа" също изпитват тревога относно съдбата на ЕС. Така, в едно скорошно интервю за Der Spiegel вицеканцлерът и министър на икономиката на Германия Зигмунт Габриел директно предупреди за възможното разпадане на Европейския съюз и излизането от него на основните държави членки, като посочи сред причините за това "нарастващите антиевропейски настроения" в редица страни от Съюза (4). На свой ред, френския Le Mondе публикува следния "политически некоректен коментар": "Преди два века, за да стигнеш от Балтийско в Адриатическо море, трябваше да минеш през само две държави: Руската и Османската империи. Днес, 60 години след подписването на Римския договор и четвърт век след падането на желязната завеса, ще ви се наложи да минете през поне десет държави по маршрута от Талин (Естония) до Триест (Италия), през Одеса (Украйна). В същото време съдбата на повечето от тези десет вече независими държави продължава да се решава в други столици - вчера в Санкт Петербург и Константинопол, а днес в Москва, Брюксел, Вашингтон и Анкара" (5).

На този фон връщането към времената на Австро-Унгария и другите имперски модели на държавно устройство, съществували преди Първата световна война, започва да се струва на мнозина в централната и източна част на Стария континент като не чак толкова лош вариант за оздравяването на обществения и икономически живот в раздираната от противоречия "обединена Европа".

Между другото, формиращата се ос между Будапеща и Белград, за която споменах в началото също е свързана с тези настроения и органично се вписва в очертаните по-горе регионални проекти и, в частност, в този за "новата Австро-Унгария". Както е известно, преди сто години "старата" Австро-Унгария  не крие аспирациите си да получи пряк достъп до ключовото южноевропейско пристанище Солун, а пречка за това се оказва именно сръбската държава, което е и сред причините за избухването на Първата световна война. Сега, геополитическият проект за "нова Австро-Унгария" би могъл да реши този проблем с интегрирането на Сърбия и на Македония в нея, т.е. по мирен път. И макар, че най-активната фигура в усилията за неговата реализация в момента е унгарският президент Виктор Орбан, мнозина анализатори смятат, че истинският му "мотор" е (както би могло да се очаква) Австрия. Много показателно е също, че и Виена, подобно на Будапеща, Белград, Прага и Братислава, не споделя политиката на конфронтация с Русия, която продължава да следва Брюксел, и се обявява както против продължаването на санкциите срещу Москва, така и за реализирането на мащабни инфраструктурни проекти с участието на Русия и Китай в Югоизточна Европа. Впрочем, тук е мястото да напомня, че Китай ще финансира и изгради високоскоростната жп връзка между Будапеща и Белград, а руските железници (РЖД Интернешънъл) усилено модернизират сръбския участък на Паневропейски коридор Х, чиято крайна точка е именно Солун.

Не е ясно, колко далеч може да стигне проектът за "новата Австро-Унгария", както и, дали той би могъл да включи и България. От една страна, фактът, че Унгария (а индиректно и Австрия) на практика са възприели границата на Сърбия, а не на България, като външна граница на Европа, в усилията си за възпиране на мигрантския поток от Турция, говори, че съществува реален риск страната ни да остане извън това хипотетично обединение. Впрочем, налице са и някои белези, че тя може да бъде използвана за формирането на своеобразна геополитическа преграда пред „експанзията на новата Австро-Унгария" към Солун. Така, породилото очаквано силен отзвук у нас ексцентрично предложение на конгресмена-републиканец от Калифорния Дана Рорабейкър за евентуална бъдеща подялба на Република Македония между съседите и, и най-вече, между Косово и България (както и за размяната на територии между Косово и Сърбия), се тълкува от някои, като сондиране на възможността за формиране на "хоризонтална" българско-албанска ос на Балканите, ползваща се с подкрепата на САЩ, а вероятно и на Германия, която да попречи на прекаленото разширяване на хипотетичната "проруска нова Австро-Унгария" в южна посока. Между другото, подобно развитие беше прогнозирано още през ноември 2016 от турския геополитик-неоевразиец Хакан Каракурт, според който: "Стремежът за създаването на "Велика Албания" има своите исторически корени сред албанците на Балканите. Опитите за обединяването на Албания, Косово и албанските райони на Македония могат да провокират директен конфликт с участието на Македония, Сърбия и Гърция. От друга страна, България няма да мълчи, ако Македония стане арена на хаос и безредици. Да не забравяме, че именно Македония става причина за Втората балканска война. Вашингтон разполага с достатъчно инструменти, включително с военна база в Косово, за да провокира албанците в региона. Нещо повече, радикалните ислямистки мрежи, създадени още по време на гражданската война в бивша Югославия и антисръбското въстание в Косово, са идеална възможност за САЩ за да стимулират дестабилизацията на региона" (6). Както изглежда, всичко това се осъзнава и от онези, които се опитват да реализират в момента проекта за "новата Австро-Унгария". Неслучайно в самата Сърбия започва, макар и изключително плахо и най-вече в средите на опозицията, да се лансира тезата, че борбата против интересите на София в Македония е била "стратегическа грешка" и, че оста Белград-София-Атина е по-реалистична от оста Белград-Скопие-Атина, включително, защото Скопие и Атина трудно могат да се обединят в един алианс. И в тази връзка се прави изводът, че "Сърбия трябва да загърби опитите за сближаване със Загреб и да се опита да преоткрие София".

Тоест, ако приемем, че очертаните по-горе проекти действително имат някаква реална основа, пред България се разкриват възможности, които страната ни би следвало да оползотвори, разбира се, след като много внимателно претегли всички плюсове и минуси от ангажирането си с един или друг регионален геополитически проект.

Идеята за "Междуморието" и полският ревизионизъм

Междувременно, друг член на Вишеградската група - Полша, се опитва да реализира собствен проект в Централна и Източна Европа, който до голяма степен се базира на старата геополитическо концепция на Варшава за т.нар. "Междуморие", т.е. за формирането на доминиран от поляците алианс от държави, разположени между Балтийско и Черно море. Много показателен в това отношение е годишният доклад, който полският външен министър Витолд Вашиковски изнесе пред Сейма във Варшава на 9 февруари и който касае приоритетите на външната политика на страната през 2017 (7). В него той по същество обяви, че Полша вече не признава следвоенния световен ред, установен от победителите във Втората световна война на конференцията в Ялта през 1945. Според него, Европа занапред няма да може да бъде поделяна на сфери на влияние, както става в Ялта, само ако целия континент се превърне в зона на влияние на една, единствена свръхдържава, т.е. на САЩ. В този контекст Вашиковски извежда като основна цел на полската външнополитическа стратегия през 2017 практическата реализация на решенията от срещата на върха на НАТО във Варшава през юли 2016. Става дума за концентрирането на части на пакта в близост до руската граница (американски - в Полша, канадски - в Латвия и германски - в Литва), както и за продължаването на подкрепата за правителството на Украйна

Показателно е обаче, че помощта за Киев и стремежа му към интеграция на ЕС се съчетава с подкрепата на Варшава за децентрализацията на Украйна. Предвид историята на полско-украинските отношения, няма как да не си припомним, че именно на конференцията в Ялта през 1945 т.нар. Западна Украйна, която до 1939 е част от възстановената през 1918 полска държава, бива присъединена към Украинската ССР. Тоест, отхвърляйки геополитическото наследство на Ялта, Полша, дава знак, че може да се ориентира към възстановяването на границите си отпреди Втората световна война.

Освен това, Вашиковски обяви, че занапред Варшава ще се опита да "адаптира" съдържанието на инициативата "Източно партньорство" (включваща Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна) към индивидуалната специфика на всяка отделна страна участничка, като в това отношение на по-сериозна подкрепа занапред ще могат да разчитат само онези от тях, които са еднозначно прозападно ориентирани. В тази връзка, полският външен министър специално спомена Грузия и Украйна и - колкото и да е странно - Беларус, на която Варшава напоследък обръща специално внимание, поощрявайки всячески стремежа на минския диктатор Александър Лукашенко да позиционира страната си като "мост между Изтока и Запада".

Впрочем, тезите на Вашиковски бяха потвърдени и от министъра на отбраната Антони Мацеревич, който в речта си по повод пристигането на първите от общо 7-те хиляди американски войници, артилерия и танкове (които ще участват в съвместни учения с полската армия в рамките на кампанията за укрепване на източния фланг на НАТО) обяви, че: "Ялта приключи... Изчезнаха условията, които поставяха съществуването на полската държава в зависимост от съветските власти и които ни принуждаваха и след 1989 да се съобразяваме с руснаците" (8). Според него, занапред Русия вече няма да може да упражнява влиянието си в Централна и Източна Европа, а заслугата за това "историческо събитие" се приписва на самия него, както и на собствената му партия "Право и справедливост". Вероятно, след подобни изявления, при това направени от ключови фигури във Варшава, каквито са външният и военният министри на Полша, съседите на страната - Литва, Беларус и Украйна, би трябвало да се замислят, дали прокламираният от Вашиковски и Мацеревич "край на Ялта", не означава възобновяване на полските претенции към техните западни области, които до 1939 са били част от Полша (включително литовската столица Вилнюс). Паралелно с това обаче възниква и закономерният въпрос, след като Варшава отново претендира за довоенните си граници на изток, дали ще бъде склонна да ревизира сегашните си западни граници, т.е. да се раздели със Силезия (Slask) и Померания (Pomorze), които до 1939 са част от Германския Райх?

Още по-интересно е, че знаковата реч на министър Вашиковски в полския Сейм, съвпадна с подписването от президента Анджей Дуда на "Стратегическата концепция за морската сигурност на Полската република" (9). В този документ като жизненоважни за Полша морски акватории се обявяват не само Балтийско, но и Черно, Северно и дори Средиземно море, както и отстоящата на хиляди километри от полските граници Арктика. Според редица военни експерти, цялата концепция е пропита от идеята за превръщането на Полша в регионална велика сила. Тя например, поставя задачата полският военноморски флот да достигне "третата степен на капацитет". За справка, към първата степен се причислява военният флот на САЩ, а към втората - флотите на Великобритания, Франция, Австралия и Канада. Тоест, постигайки подобно равнище, полският военен флот ще бъде способен да "решава глобални задачи". Очевидно е, че Полша няма как сама да постигне подобно "глобално равнише" и може да разчита на това само в рамките на хипотетичния "еднополюсен свят", за който говори и Вашиковски, заемайки в него позицията на младши партньор на Вашингтон. Полските стратези обаче, изглежда не осъзнават, че идеята им за доминирания от САЩ еднополюсен свят днес изглежда безнадеждно остаряла: с повишаването на геополитическия статут на Китай и Русия, както и с утвърждаването на нови силови центрове в Южна Азия и Латинска Америка, еднополюсният свят е на път окончателно да остане в миналото.

Впрочем, реализацията на така очертаната полска стратегия е изправена и пред друго много сериозно предизвикателство, свързано с опасността Полша да се окаже в периферията на вниманието на новата американска администрация на президента Тръмп, както и с излизането на Великобритания от ЕС, което лишава Варшава от британската подкрепа за полските предложения за реформирането на Съюза в посока към ограничаване пълномощията на Брюксел и укрепване тези на отделните национални държави членки.

Именно това вероятно обяснява и сензационната среща между германския канцлер Ангела Меркел (по време на посещението и във Варшава през февруари 2017) и "силния човек в сянка" в Полша Ярослав Качински, който доскоро беше сред най-яростните и критици вътре в ЕС. Както е известно, след тази среща Качински обяви, че: "Войната в Украйна промени ситуацията, освен това Меркел подкрепя санкциите срещу Русия. В този смисъл, дори фактът, че германски войници бяха изпратени на източния фланг на НАТО представлява положителен момент" (10). Тоест, нещата изглеждат ясни. Т.нар. Brexit направи преориентацията на полската външна политика към Великобритания очевидно нереалистична и Варшава беше изправена пред необходимостта спешно да търси друг изход, особено предвид неособено ясната позицията на новия американски президент Тръмп относно случващото се в Източна Европа и, в частност, в Украйна. От друга страна, излизането на Великобритания от ЕС и възможното движение в същата посока на Франция, принуждават и Полша, и Германия да търсят допирни точки. В тези условия, като възможна основа за бъдещо по-тясно сътрудничество между Берлин и Варшава се очертава сегашната антируска политика на ЕС във връзка с украинската криза. Именно за сметка на потенциала на тази криза и на фона на Brexit, появата на Тръмп в САЩ и другите заплахи за единството на ЕС, Полша ще се опита да си извоюва по-ключова роля в рамките на Съюза, включително позиционирайки се като лидер на „собствена” регионална групировка в района на Централна и Източна Европа, съперничеща си, по един или друг начин с проекта за „новата Австро-Унгария”.

 

Бележки:

1. http://visegradpost.com/en/2016/04/16/europe-needs-serbia/

2. http://cepa.org/index/?id=87c7574c5d15873bb3e824068262daa6

3. https://sputniknews.com/europe/201701111049466614-slovenia-pahor-eu-plan-crisis/

4. fortune.com/2017/01/07/germany-gabriel-eu-breakup/

5. http://www.lemonde.fr/europe/article/2016/12/25/l-europe-des-confins-des-pays-baltes-en-plein-doute-1-5_5053852_3214.html?xtmc=ukraine&xtcr=4

6. http://katehon.com/article/wwiii-balkan-stage-turkey-eu-war

7. http://www.rp.pl/Rzad-PiS/170208950-Witold-Waszczykowski-przedstawia-informacje-na-temat-polityki-zagranicznej-w-Sejmie.html

8. http://www.tvp.info/28599141/macierewicz-o-przybyciu-wojsk-usa-do-polski-jalta-sie-skonczyla

9. http://www.rp.pl/Przemysl-Obronny/302099851-Flota-wojenna-na-szersze-wody.html#ap-1

10. http://www.dw.com/pl/ekspert-merkel-sonduje-czy-mo%C5%BCe-liczy%C4%87-na-polsk%C4%99/a-37433962

 

* Българско геополитическо дружество, цялата статия можете да прочетете в бр.2/2017 на "Геополитика"

 

Протичащите в България през последния четвърт век социалноикономически процеси доведоха до структурирането на нов пространствено-териториален модел на страната.

Още статии ...