Доктрината за „въоръжената изключителност” на Вашингтон

брой 2 2017
Typography

Независимо, дали времената са добри или лоши за Америка и без оглед на случващото се по света, има нещо в САЩ, което винаги изглежда неизменно: бюджетът на Пентагона никога не намалява.

Разбира се, не може да се твърди, че този бюджет никога не е бил обект на съкращения.

В повратни исторически моменти, като например края на Втората световна войни или края на войните в Корея и Виетнам, са предприемани временни съкращения, впрочем това се отнася и за периода непосредствено след края на студената война. Не чак толкова отдавна, приемането на Закона за бюджетния контрол през 2011, попречи на плановете на Пентагона да си гарантира практически вечно нарастващо държавно финансиране. Показателно обаче е не това, че все пак има такива моменти на съкращения, а че те са толкова краткотрайни, а въпросните съкращения – толкова незначителни.

Да вземем например бюджета за миналата  2016. Той е малко по-нисък от върховите стойности през 2011, когато беше достигнал най-високото си ниво от времената на Втората световна война, но и днешният бюджет на Пентагона и свързаните с него агенции не бива да се подценява. Този бюджет се равнява на приблизително 600 млрд. долара, т.е. повече отколкото беше в разгара на оръжейната надпревара по времето на президента Роналд Рейгън, през 80-те години на миналия век. Но нека разгледаме тази цифра в перспектива: въпреки рязкото понижаване числеността на американския военен контингент в Ирак и Афганистан, през последните осем години администрацията на Обама съумя да изразходва за нуждите на Пентагона повече, отколкото администрацията на Буш-младши през двата му мандата, т.е. в разгара на”войната с терора”.

Стълбовете на гигантския военен бюджет на САЩ

Коя е причината за смайващата способност на Департамента по отбраната да прибира толкова успешно и в такива мащаби парите на американските данъкоплатци – година след година и така до безкрайност?

Първият стълб, на който се крепи тази доктрина, е идеологията. Мнозинството американци все още продължават да вярват, че Бог е възложил на Съединените щати мисията и правото да осъществяват военни интервенции във всяка точка на планетата и да правят там, каквото си поискат. И докато това е така, няма никакъв шанс разходите на Пентагона да бъдат поставени под реален контрол. Тоест, става дума за своеобразно военно измерение на доктрината за американската изключителност, което бихме могли да наречем доктрина за военната изключителност на САЩ.

Втората опора, поддържаща щедрия военен бюджет (и това едва ли ще учуди някого) е дълбоко вкоренилото се влияние на оръжейното лоби и неговите съюзници в Пентагона и Конгреса. Стратегическото разположение на оръжейните производства и на военните бази в ключовите американски щати и избирателни окръзи поражда икономическа зависимост, която спаси огромен брой бракувани оръжейни системи да не бъдат окончателно изхвърлени на сметището на историята.

Така например, „Локхийд Мартин” съумя да наложи изключително удобната за интересите на компанията представа, че нейните проблемни самолети F-35 осигуряват 125 000 работни места в 46 щата. На практика, реалните цифри са много по-ниски, но принципът е един и същ: наличието на подизпълнители в десетки щати усложнява опитите на Конгреса да обсъди евентуалното съкращаване или поне забавяне на провалилите се или провалящи се военни програми.

Друг пример е танкът М-1, за който се знае, че армията искаше да прекрати по-нататъшните му доставки. Тези планове обаче, бяха провалени от представителите на щата Охайо в Конгреса, което пък провокира истинска битка в Камарата на представителите (долната камара на Конгреса) с цел в бюджета да бъдат предвидени средства за закупуването на още повече танкове М-1 за да се запази сегашното ниво на производство в завода на General Dynamics, в Лима, щат Охайо. По същия начин, под натиска на представителите на щата Мисури, Конгресът включи в бюджета средства за доставката на две различни версии на самолетите на компанията „Боинг” F-18 с цел да гарантира производството на завода и в Сейнт Луис.

Тази комбинация между съществуващата ситуация, в която се смята, че американските военни няма как да сбъркат в усилията си за осъществяването на всяка възложена им глобална задача, която известният военен експерт Франклин „Чък” Спини определя като „политически инженеринг”, много трудно може да бъде преодоляна.

„Да бъде сплашена до смърт американската нация”

Показното единодушие в средите на елита относно военната стратегия на САЩ, целяща да бъде „покрито цялото земно кълбо”, бива нарушавано отвреме навреме от съпротивата на американската нация срещу идеята войната да бъде използвана като основен инструмент на външната ни политика. В такива моменти, за да бъдат накарани обикновените американци да подкрепят програмата за финансиране на военната машина с гигантски суми, очевидно е необходимо те да бъдат много сериозно сплашени.

Така например, последното, коeто искат американците след опустошенията и трудностите, провокирани от Втората световна война, е връщането на страната им на „военни релси”. Демобилизацията на милиони войници и рязкото съкращаване на разходите за въоръжаване през първите следвоенни години дълбоко разтърсва това, което по-късно президентът Дуайт Айзенхауер ще нарече „военно-индустриалният комплекс” на Америка.

Както посочва Уейн Бидл в книгата си „Небесни барони: история на американската военно-космическа индустрия”, по време на Втората световна война САЩ произвеждат над 300 хиляди самолети. Затова не е чудно, че и в последвалия мирен период основните производители на въоръжения се съпротивляват със зъби и нокти, когато сметнат, че намалелите правителствени поръчки могат да сведат до „жалки трохи” гигантските им печалби от времето на войната.

Тогавашният президент на „Локхийд Мартин” Робърт Грос например, не крие опасенията си от потенциалното влияние на края на войната върху бизнеса на ръководената от него компания. Впрочем, страховете му се споделят и от мнозина други босове на американската военна индустрия. Както споделя по-късно Грос: „Докато съм жив няма да забравя тежките седмици, непосредствено след края на Втората световна война”. При това го притеснява не толкова самият край на войната, колкото спадът в търсенето на продукцията му през нейните последни месеци. В писмо до свой приятел, писано през 1947, той призава, че: „че по време на войната бяхме сигурни, че ще си вземем от правителството парите за всичко, произведено от нас. Сега обаче ни оставят да се оправяме сами”.

Следвоенният застой във военните разходи, който толкова безпокои Грос, е прекратен като американското общество бива подложено на постоянна и изпълнена със страх „антикомунистическа диета”. Подготвеният за президента Хари Труман през април 1950 секретен меморандум на Националния съвет за сигурност, известен като NSC-68, поставя основите на политиката, насочена към глобалното „сдържане” на комунизма, и се превръща в гръбнака на плана за обкръжаването на Съветския съюз с американски военни контингенти, бази и алианси. Разбира се, тази стратегия се оказва невероятно скъпа. Между другото, в заключителните пасажи на меморандума се акцентира именно върху този момент, като се призовава за „устойчиво изграждане и надграждане на политическата, икономическа и военна мощ на САЩ, с цел да бъдат ерозирани плановете за световна доминация на Кремъл”.

Сенаторът Артър Ванденбърг (1884-1951) дефинира тази нова политика на студената война със съвсем простични думи, директно предлагайки на президента Труман "да сплаши до смърт американската нация" за да си гарантира подкрепа за своя план за подпомагане на Гърция и Турция на обща стойност 400 млн. долара. При това той предлага американската подкрепа да не се ограничава само с тези две държави, а да гарантира "постоянното производство на въоръжения в огромни мащаби", както по-късно го характеризира президентът Дуайт Айзенхауер.

Босовете на американската индустрия, като споменатият по-горе Робърт Грос от "Локхийд", се възползват максимално от този план. В черновата на едва своя реч от 1950 Грос откровено посочва, че "за първи път в историята една държава поема подобна глобална отговорност". Естествено, поемането и поддържането на тази отговорност означава използването на въздушен транспорт за доставката на "голям брой хора, продоволствие, боеприпаси, танкове, гориво, петрол и огромно количество друго военно имущество до най-отдалечените кътчета на планетата". И разбира се, от "Локхийд" са напълно готови да поемат това "предизвикателство".

Следващото голямо предизвикателство пред концепцията за "военната изключителност" и по-нататъшната милитаризация на американската външна политика стана фаталната Виетнамска война, която накара мнозина американци да се замислят, доколко състоятелна е политиката на непрекъснати "глобални интервенции". Привържениците на въпросната политика нарекоха този феномен "виетнамски синдром", сякаш противопоставянето на военните интервенции беше някакво заболяване, а не напълно осъзната гражданска позиция. И все пак, този "синдром" оказа съществено, макар и постоянно намаляващо, влияние през следващите петнайсетина години, въпреки започнатата от президента Рейгън през 80-те години на миналия век нова ескалация във въоръжаването.

С началото на Първата война в Персийския залив през 1991, Вашингтон решително възобнови практиката да отговаря на различни измислени външни заплахи с осъществяването на мащабни военни интервенции. Бързата победа над армията на Саддам Хюсеин в Кувейт беше интерпретирана от повечето американски "ястреби" като края на породения от Виетнам "синдром". На вълната на тази победа президентът Джордж Буш-старши ентусиазирано възкликна: "Слава Богу, веднъж завинаги приключихме с виетнамския синдром".

Необходимостта от нови заплахи

Може би най-голямата от времената на Втората световна война насам заплаха за "постоянното производство на въоръжения в огромни мащаби" стана разпадането на Съветския съюз и края на студената война през 1991. Възникна въпросът, как в новите условия американското общество може отново да бъде "сплашено" и да бъде оправдано запазването на нивото на военните разходи от времето на студената война, при положение че другата свръхдържава - Съветският съюз, смятан за основната заплаха за Америка през предходния почти половин век, просто изчезна, а на хоризонта не се виждаше нищо, способно реално да застраши САЩ? Председателят на Обединения комитет на началник щабовете генерал Колин Пауъл обобщи тогавашните опасения на военните и представителите на оръжейния комплекс, заявявайки че "демоните и злодеите непрекъснато намаляват и вече съм принуден да се занимавам с типове като Кастро и Ким Ир Сен".

Той обаче подценяваше способността на Пентагона да измисля нови заплахи за Америка. Наистина, непосредствено след края на студената война, военните разходи на САЩ намаляха, но Департаментът по отбраната съумя да спре "кръвотечението" сравнително бързо, т.е. още преди "освободилите се като следствие от спада на оръжейната надпревара средства" да стигнат до американската нация и да бъдат използвани за покриването на по-належащите и нужди. Вместо това, Пентагонът набързо намери причина за ново нарастване на военните разходи, лансирайки доктрината за т.нар. "държави-парии". Така, ресурсите, които преди отиваха за борбата със Съветския съюз, сега започнаха да се концентрират срещу "регионалните хегемони" от типа на Ирак или Северна Корея.

Страхът, алчността и високомерието

След нападенията от 11 септември 2001 доктрината за "държавите-парии" плавно се трансформира в "глобална война срещу тероризма", която мозъчните центрове на неоконсерваторите започнаха да определят и като "Четвърта световна война". На свой ред, съпътстващата я интензивна кампания за сплашване, пося семената на интервенцията през 2003 в Ирак, като се съпровождаше с изображения на ядрени гъби над американските градове и разпространяваните от медиите твърдения на администрацията на Буш-младши (оказали се напълно неверни), че Саддам Хюсеин разполага с оръжия за масово унищожение и е свързан с Ал Кайда. Впрочем, някои представители на администрацията, включително държавният секретар Доналд Ръмсфелд, дори внушаваха, че Саддам е новия Хитлер, сякаш неговата неособено голяма близкоизточна държава беше способна по някакъв начин да завоюва или поне да застраши целия свят.

Пропагандната кампания на администрацията се допълва от действията на финансираните от корпорациите експертни съвети и мозъчни центрове от типа на Фондацията "Херитидж" или Американския предприемачески институт. И не бива да се учудваме, че в центъра на всичко това е военно-индустриалният комплекс и неговите пари, лобисти и интереси. Да вземем например вицепрезидента на "Локхийд-Мартин" Брюс Джексън. През 1977 той оглави "Проекта за нов американски век" и, съответно, стана част от т.нар. "ястреби", сред които бяха бъдещият зам. държавен секретар по отбраната Пол Уолфовиц, бъдещият секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд и бъдещият вицепрезидент Дик Чейни. "Проектът за новия американски век" се обявяваше за свалянето на Саддам Хюсеин, което беше част от плана за превръщането на планетата във военен протекторат на САЩ. Съвсем естествено, мнозина от членовете му се оказаха на ключови постове в администрацията на Буш-младши, превръщайки се в архитекти на "глобалната война срещу тероризма" и нахлуването в Ирак.

Афганистанската и иракската военни кампании се оказаха истинска "златна мина" за военните доставчици, защото в резултат от тях бюджетът на Пентагона рязко нарасна. Традиционните доставчици на въоръжение като "Локхийд-Мартин" и "Боинг" просперираха, като същото се отнася и за такива частни доставчици като бившият работодател на Дик Чейни - корпорацията "Халибъртън", която спечели милиарди, предоставяйки логистична подкрепа на американските части на място. Сред големите печеливши се оказаха и компании като Blackwater и DynCorp, чиито сътрудници поеха охраната на американските обекти и петролопроводи, подготвяйки паралелно с това и афганистанските и иракските сили за сигурност. Истината обаче е, че близо 60-те милиарда долара, с които бяха финансирани тези компании, всъщност "отидоха на вятъра", въпреки че им гарантираха наистина огромни печалби.

Когато влезе в Белия дом, президентът Обама побърза да замени лозунга за "глобалната война срещу тероризма" с този за "противодействието на жестокия екстремизъм", след което на практика стартира своеобразна "анонимна глобална война". Нейната същност беше, че вместо да се разчита на голямото количество сухопътни сили, се акцентира върху използването на безпилотни летателни апарати и на специалните части, както и върху мащабните доставки на въоръжение за съюзниците на САЩ, като Саудитска Арабия например. В светлината на все по-голямата милитаризация на американската външна политика, подходът на Обама би могъл да се квалифицира като "политически стабилни военни действия", доколкото броят на убитите американци и цената се оказаха значително по-малки, в сравнение с военните действия в "стил Буш", чиито връх беше разполагането на над 160-хиляден военен контингент на САЩ в Ирак, плюс още почти толкова частни наемници и специалисти.

Осъществените в последно време терористични нападения срещу Запада - от Брюксел, Париж, Ница и Берлин, до Сан Бернардино и Орландо, осигуриха на американската "държава на националната сигурност", както и на администрацията на Обама, необходимата "доза страх" за да бъде оправдано новото повишаване на разходите на Пентагона. И това е факт, въпреки че увеличеният брой танкове, бомбардировачи, самолетоносачи и ядрени заряди ще се окажат съвършенно безполезни за предотвратяването на подобен тип атаки.
Заключение

Разбира се, по-голямата част от средствата, изразходвани от Пентагона, нямат никакво отношение към борбата с тероризма. Така или иначе, но т.нар. "война срещу терора" се превърна в "дойна крава" за Пентагона и доставчиците на въоръжение като "Локхийд-Мартин", "Боинг", "Нортроп Груман" или "Рейтиън".

Т.нар. "военен бюджет", т.е. средствата, предназначени за Пентагона, но невключени в редовния му бюджет, се използват за осигуряването на печалби от десетки милиарди за определени компании. Те се оказват своеобразен ефективен "поощрителен фонд" за снабдяването на военна техника, както и за действия, нямащи нищо общо с воденето на истински бойни действия - с други думи в любимия начин на Пентагона да заобикаля бюджетните ограничения, наложени от Закона за контрола на държавия бюджет. Това беше признато в края на 2016 и от тогавашния говорител на Департамента по отбраната, който потвърди, че над половината от 58,8-милиардния военен бюджет е бил използван за покриването на "невоенни разходи".

Злоупотребите в рамките на военния бюджет остават достатъчно възможности за пропиляването на основния бюджет на Пентагона за такива безумни проекти, като изключително скъпия, но недовършен самолет F-35, чиято цена от 1,4 трилиона долара го прави най-скъпата оръжейна програма в цялата световна история. На свой ред, т.нар. "поощрителен фонд" (slush fund) дава възможност на Пентагона да харчи милиарди, като първа вноска в рамките на лансирания от Департамента по отбраната план на стойност 1 трилион долара за закупуването на ново поколение ядрени бомбардировачи, ракети и подводници. Евентуалната му отмяна би принудила Пентагона да направи нещо, което никак не му се иска, а именно да се научи да работи с реален бюджет, а не постоянно да повишава неговата горна граница.

В хода на последната президентска кампания в САЩ много рядко се дискутираше (вероятно защото цялото внимание беше насочено към "гнусното поведение" и "расистката реторика" на Доналд Тръмп), че и двамата кандидати се обявяваха за увеличаване разходите на Пентагона. Планът на Тръмп например (ако можем да го наречем така) доста напомня паметната записка на Фондация "Херитидж", която - ако се реализира на практика, ще позволи на Департамента по отбраната да увеличи разходите си с 900 млрд. долара през следващите десет години. При Клинтън мащабите не бяха толкова очевидни, но и тя обещаваше да работи за увеличаване на редовния бюджет на Пентагона. Така че, ако Тръмп изпълни обещанията си и, ако военното финансиране продължи да отива за несвързани пряко с военни проекти разходи, ясно е, че Пентагонът и неговите доставчици отново са постигнали целта си.

Докато страхът, алчността и високомерието продължават да са доминиращите фактори, определящи разходите на Пентагона, няма никакво значение, кой точно управлява в Белия дом, защото съществените и продължителни съкращения на практика са немислими. Може да бъде прекратена практиката на ненужните разходи или покупките на излишни оръжейни системи, но ако искаме да настъпи наистина фундаментална промяна, следва да се заемем с фактора на страха, насаждан в американското общество, с доктрината за военната изключителност на САЩ и с интегрирането на военно-индустриалния комплекс и администрацията във Вашингтон.

Само подобна фундаментална културна промяна би позволила да бъде дадена ясна оценка на това, какво точно представлява "отбраната" и какви средства са необходими за гарантирането и. За нещастие, военно-индустриалният комплекс на САЩ, за опасността от който Айзенхауер предупреждава американците още преди почти шейсет години, е жив и здрав и днес и продължава да поглъща парите на данъкоплатците с наистина опасна скорост.

 

* Директор в Центъра за международна политика във Вашингон, автор на наскоро излезлия бестселър "Пророците на войната: Локхийд-Мартин и формирането на военно-индустриалния комплекс на САЩ"