Геополитиката през 2017 в четири карти

брой 2 2017
Typography

Международните отношения и геополитиката съвсем не са синоними, поне не и по начина, по който ги разбираме в Geopolitical Futures (проектът, който Фридман ръководи от 2015 насам – б.р.). Така, „международни отношения” е описателна фраза, обхващаща всички аспекти на поведението на държавите една спрямо друга. На свой ред, „геополитика” е хипотезата, че всички международни отношения се основават на взаимната връзка между географията и мощта/властта.

Направлението в геополитиката, към което се придържаме, отива по-далеч и поддържа тезата, че дълбокото разбиране на географията и мощта/властта позволява да бъдат направени две неща. Първото ни помага да осъзнаем, кои са силите, формиращи международната политика и, как точно го правят. Второто пък ни позволява да определим, кое е важно и кое не.

Това  превръща картите в изключително важна част от нашата работа. Текстът може да е идеален за обясняването на влиянието, но дори и най-добрият писател се чувства ограничен в езиково отношение, когато нещата опират до обясняването на географията. Затова по-долу ще представя някои от най-добрите карти, изготвени от нашите експерти Т.Дж. Лансинг и Джей Дауд през миналата 2016. Ще го направя, не защото тези четири карти са великолепни (а те са точно такива), а защото смятам, че ще ми помогнат много за да обясня основите на най-важното геополитическо развитие на събитията през настоящата 2017.

Карта 1. Икономическите проблеми на Русия

Профицит и дефицит в бюджета на руските региони

Легенда (горе в карето): Регион: Бюджетен профицит/дефицит, първа половина на 2016 (млрд. рубли)

Регион/град

Първата карта илюстрира три ключови аспекта на Русия, които са от решаващо значение за разбирането на положението на страната през 2017. На първо място, следва да изтъкнем често неосъзнавания факт, че Русия е федерация. Русия притежава силна национална структура, но и невероятно разнообразни политически обекти, нуждаещи се от силно централно правителство. За разлика от повечето карти на Русия, нашата разделя страната по региони. В Руската Федерация има 85 такива региона, всъщност те са 87, ако броим Крим и Севастопол. Не всички обаче притежават еднакъв статут  - някои са области, други са автономни градове и републики.

Вторият аспект е, че в огромната Руска Федерация съществуват и огромни икономически различия. Това много добре се вижда на картата, където са показани доходите и дефицитите на регионалните бюджети в страната. Два руски региона разполагат с най-големи доходи, всъщност те са толкова големи, че излизат далеч извън средната рамка – това са Москва и Сахалин. В същото време обаче, петдесет и два регона (60% от регионалния бюджет на Русия) се намират в „червената зона”. Обяснението е, че Централният регион, в който влиза Москва, осигурява над 20% от руския БВП, а що се отнася до Сахалин и някои други регион, те имат редкия шанс да разчитат на приходите от добива на петрол.

Третият аспект произтича от комбинацията на логическите заключения от първите два. Русия е обширна и по-голямата част от нея се намира в сложна икономическа ситуация. Дори ако цената на петрола остане на ниво от 55 долара за барел през цялата 2017, това няма да е достатъчно за да реши проблемите на много, борещи се за оцеляване части на страната. Често обвиняват президента Путин, че управлява авторитарно, но това до голяма степен е свързано с факта, че той ръководи една доста трудна и сложна страна. Ето защо му е необходима цялата възможна власт за да може успешно да преразпределя националното богатство и да избегне евентуални вълнения сред селското население.

Макар че днес Русия присъства в заглавията на световните медии предимно във връзка със ситуацията в Украйна, Сирия и измислените хакерски атаки, нейното геополитическо положение може да бъде анализирано много по-добре, именно въз основа на горната карта.

Карта 2: Китайската клетка

Китайската перспектива

Картите, които променят ракурса, могат да ви дезориентират, но това е нормално. Мозъкът ни е привикнал да вижда света по строго определен начин, затова всеки друг поглед винаги му изглежда чужд и необичаен. Нека се опитаме обаче, да преодолеем този дискомфорт. Горната карта (карта 2) се опитва да покаже как Пекин вижда Тихия океан.

Както известно, китайските действия в Южнокитайско море привлякоха всеобщото внимание. През януари 2017, по време на изслушването си в Конгреса, кандидатът за поста държавен секретар на САЩ Джеймс Матис посочи агресивното поведение на Китай като една от основните причини да предполага, че световният ред е най-застрашен от времето на Втората световна война насам. Смятам обаче, че китайската заплаха силно се надценява. Горната карта обяснява защо това е така.

Достъпът на Китай към Тихия океан е ограничен от две препятствия. Първото е малката островна верига в Южнокитайско и Източнокитайско морета. Ако погледнем горната карта, мотивите на Пекин да постави под контрол тези скали и плитчини ще ни се изяснят напълно. Защото, ако въпросните скали и плитчини не бъдат контролирани от Китай, те могат да бъдат използвани против него при евентуален военен конфликт. Между другото, ако в близост до тихоокеанското или атлантическото крайбрежие на САЩ имаше подобни малки островни вериги, американската стратегия по отношение на тях щеше да е същата като китайската.

Второто препятствие е свързано с това, че Китай е заобиколен от съюзници на Америка. Някои от тях, като Япония например (и, в по-малка степен, Южна Корея и Тайван), разполагат със съществени военни сили за да се защитят от китайските попълзновения. Тайван стърчи като копие, насочено към югоизточното крайбрежие на Китай. Онези, които не разполагат с достатъчна военна защита, като Филипините например, получиха твърди гаранции за сигурността си от САЩ. Тоест, в момента Китай се намира в сериозно и географски сложно положение в собствените си крайбрежни води.

Горната карта обаче не разкрива ключовия трети момент в тази геополитическа главоблъсканица – военноморският флот на САЩ превъзхожда китайския почти във всички отношения, въпреки впечатляващите и продължителни усилия на Пекин да разшири военните си възможности. Все пак, ако погледнем към картата, ще можем да си обясним, защо Китай вдига толкова шум заради крайбрежните си води, както и доколко китайците са ограничени от мрежата от американски съюзници в региона. Става ясно също и, защо една от основните цели на Пекин в момента е да се опита да примами американските съюзници (или поне някои от тях) към собствената си орбита. В тази връзка, стъпките, които ще предприеме Китай по отношение на Филипините през настоящата 2017 изискват специално внимание.

Карта 3: Преформатираният Близък Изток

Новата карта на Близкия Изток

Легенда:

Съществуващи граници

Нови граници

Оспорвони зони

Напомнянето, че сегашните граници в Близкия Изток са очертани след Първата световна война (всъщност този процес започва още по време на самата война – б.р.) от колониалните държави, като Великобритания и Франция и, че регионалните войни и бунтове от последните години правят тези граници остарели и неадекватни на новите реалности, вече се превърна в клише. За да излезем от това клише, по-горе представяме новата карта на Близкия Изток (карта 3), базираща се на това, кой каква територия контролира в момента, независимо от официалните граници, признати от международните организации, като ООН.

Горната карта показва как точно изглежда в момента Близкият Изток. Мнозина вероятно ще възразят срещу някои граници по политически причини, но картата очевидно не е предназначена да се тълкува като политическа декларация. По-скоро тя е опит да се покаже, кой влияе върху географията на Близкия Изток.

От тази гледна точка, Сирия, Ирак, Йемен и Либия вече не съществуват. На тяхно място днес има малки, обхванати от войни държавни образувания, създадени по етнически, национален или конфесионален признак. Някои други граници (например тези на Ливан и Израел) също са преначертани за да бъде отразена реалната динамика на силата/властта в региона. Тоест, това е една „политически некоректна”, но пък точна карта, при това много по-полезна от неточната, но „политически коректна”.

Също толкова важно, както и преначертаването на границите на държавите, които вече не съществуват като единни образувания, е да си изясним, кои точно държавни граници в региона не се нуждаят от подобно преначертаване. Сред тях са границите на три от четирите основни регионални държави: Турция, Иран и Саудитска Арабия. Както вече споменах по-горе, границите на четвъртата ключова държава – Израел, са само леко модифицирани. Що се отнася до Египет, той е икономически несъстоятелен и не би трябвало да се възприема като ключова регионална държава, макар че вероятно представлява най-сплотената национална култура в рамките на арабския свят.

Бъдещето на Близкия Изток се определя от две динамики: войната в самото сърце на арабския свят и балансът на силите на държавите около този конфликт.

Карта 4: Последиците от Brexit-а през2017

Зони със силни националистически тенденции

Легенда (карето горе вляво!):

С „италик” са показани регионите с движения за по-голяма автономия, но не и независимост

С обикновен шрифт се показани регионите със силни сецесионистки движения

Анализът на горната карта (карта 4) следва да бъде предшестван от уговорката, че, на първо място, тя представлява аналитичен инструмент и „средство за размисъл” относно бъдещето на Европа. Тоест, не бива да я разглеждаме като прогноза за това, как ще изглеждат границите на континента в бъдеще.

Картата показва зоните в Европа, където има силни националистически тендении. При това на преден план (с „италик”) са изведени не регионите с активни сепаратистки движения, а онези, които претендират за по-голяма автономия, но не и за независимост. В много от тях, сепаратистките движения могат да разчитат на подкрепа, но от малцинството от местното население. При това нещата тук не опират до размерите на подкрепата, а по-скоро до това, че във всички тези региони съществува определено ниво на национално съзнание, което не съответства на сегашните граници на нацоналните държави в Европа.

Европейският съюз е уязвима организация, тъй като членовете му никога не са вземали решение, какви точно биха искали да бъдат. ЕС не е съвсем суверенно образувание, но притежава повече пълномощия, отколкото едно споразумение за свободна търговия например. Европейските национални държави прехвърлиха част от суверенитета си на Брюксел, но далеч не целия. Така че, когато възниква сериозно предизвикателство (като финансовата криза от 2008 или вълната от сирийски и други бежанци и мигранти) държавите членки на ЕС започват да решават проблемите си така, както са го правели и преди появата на Съюза. Така, вместо принципа „един за всички и всички за един”, се налага малко странно звучащият принцип „всеки за себе си, но всеки трябва да купува германските стоки”.

През миналата 2016 т.нар. Brexit разтърси самите основи на ЕС. През 2017 изборите във Франция и Германия и вътрешната нестабилност в Италия ще бъдат много сериозна проверка на здравината на тези основи. Brexit обаче, постави и далеч по-фундаментален въпрос: как ще се определя националната самоидентификация през ХХI век? При всички случаи не бива да забравяме, че всички национални държави в Европа притежават стабилни основи. Най-важните последици от Brexit несъмнено ще повлияят върху политическото бъдеще на Обединеното кралство. Междувременно, в Испания, Каталуния вече декларира, че ще проведе референдум за независимост през настоящата 2017.

В същото време, Брюксел все още се опитва да „говори с един глас”. Горната карта обаче показва, колко е трудно това.... и то не само за ЕС, но и за някои национални държави в Европа.

Заключение

Казват, че една картина не може да бъде описана и с хиляди думи. Картите обаче изискват още повече. Нашата геополитическа прогноза за света през 2017 се основава на обективния и непредубеден подход към изследването на географията и мощта/властта. Карти, като показаните в настоящата статия, представляват фундаментални елементи за изграждането на прогнози. Те са особено полезни като основа за анализ и размисъл относно геополитическите сили, които ще формират света през настоящата година.

 

*Авторът е известен американски геополитик, основател и президент (1996-2015) на агенцията за стратегически анализи и прогнози Stratfor. От 2015 ръководи проекта Geopolitical Futures.