Еволюцията на концепцията за "американската изключителност" и мястото на САЩ в световния ред

През миналото столетие Съединените щати излязоха от всички войни (включително от студената) укрепнали както в политически, така и в икономически план. В американското политическо съзнание се затвърди представата, че поредицата от победи - понякога реални, друг път по-скоро виртуални - в крайна сметка способстват за укрепването на цивилизационните позиции на САЩ в света и разкриват пред тях "смайващи" перспективи за глобално господство. Победоносният планетарен марш на Съединените щати доведе до качествен скок в самоидентификацията на американските управляващи кръгове (а до известна степен и на нацията, като цяло), които окончателно повярваха в концепцията за "американската изключителност" и се заеха с активната и пропаганда по света.

Корените и интерпретациите на "американската изключителност"

Корените на идеологията на "американската изключителност" (наред с отдавнашната теория за "богоизбрания" характер на т.нар. Нова Англия - б.р.) могат да бъдат открити в известния труд на френския политик, философ и историк Алексис дьо Токвил "Демокрацията в Америка", писана през 30-те години на ХІХ век. В нея авторът, в частност, посочва, че "положениете, в което се оказват американците, е съвършено уникално и едва ли някой друг демократичен народ ще може някога да попадне в подобна ситуация. Техният предимно пуритански произход, изключителните им търговски умения и дори самата земя, която населяват - всичко това, изглежда, се комбинира за да отклони интелекта им от заниманията с науки, литература и изящни изкуства; близостта на Европа, която им позволява да пренебрегнат всичко това без да се върнат към варварството; както и хиляди други конкретни причини, от които можах да изясня само основните - всичко това съвпада по един смайващ начин за да обвърже американското съзнание към чисто материалните аспекти на човешкия живот. Техните страсти и потребности, образованието им, както и обстоятелствата - всичко това насочва интереса на гражданите на Съединените щати към материалните и земните неща. И само религията ги кара отвреме навреме на хвърлят разсеян поглед нагоре, към небето [Токвиль, с. 337-338] (1).

Възможно е тази визия за Америка на един човек от другия бряг на Атлантическия океан да е била възприета от нейния елит като своеобразен аргумент при обосноваването на концепцията за "изключителността" на американския модел на цивилизационно развитие. Благодарение на прочутия труд на Токвил, демократичните политически институции на САЩ започват да се възприемат в монархическа Европа от ХІХ век не просто като "чуждоземни", а като съвършено различни от европейския обществено-политически модел. Проблемът за отношението на европейците, а вероятно и на целия останал свят, към американските политически институции бързо се свежда до това, дали те са подходящ идеал за подражание или пък следва да се разглеждат като чисто вътрешен феномен, без особено значение за външния свят.

През ХІХ век Франция изиграва важна роля за постепенното трансформиране на "американската уникалност" в "изключителност". Именно тя подарява на САЩ Статуята на свободата, издигната през 1876 (в чест на стогодишния юбилей на Американската революция) на малък остров в нюйоркското пристанище, станал известен по-късно като "островът на Свободата". Обърнатата към външния свят статуя постепенно се превърна в символа на Америка и идеалите на американската цивилизация: свободата (включително свободната пазарна икономика), равенството, индивидуализма и спазването на гражданските права, както и високото материално жизнено равнище. В течение на по-голямата част от ХХ век обаче, като започнем с краха на борсата през 1929 и чак до началото на 90-те години, т.е. до края на студената война, повечето дискусии за "американската изключителност" в академичните среди, да не говорим за висшето политическо ръководство на страната, оставаха на заден план - не на последно място под влияние на поредицата от външно- и вътрешнополитически кризи, с които се сблъскаха САЩ, нерядко оказвайки се в техния епицентър.

Вероятно, донякъде за това съдейства и есето на известния американски социолог Даниел Бел "Краят на американската изключителност", появило се през 1975. Заглавието му говори само за себе си. Диагнозата на автора е пределно ясна: всички американски идеали, въплътени в Статуята на Свободата, са се изпарили в резултат от рязкото усилване на ролята на държавата в икономика и обществения живот, като цяло. Според Бел: "Либералната теория за обществените отношения се опира на това, че правото следва да бъде формално рационално, т.е. процесуално, а не съдържателно, че държавата трябва да бъде арбитър или в краен случай - брокер, но не и регулатор със собствени права. В същото време обаче, днес във всяка сфера, където решенията се вземат на държавно равнище - от данъците, до държавните поръчки, от регулациите до субсидиите, или от трансферните плащания до услугите - тези решения представляват активно форма на намеса в обществения живот. Следствие, ако не и пряка цел, на тази намеса е създаването на система на компенсации, от която обаче са изключително недоволни онези, които губят, а дори и тези, които печелят, я приемат трудно. В резултат от това, никой не получава всичко, за което претендира, и не смята придобитото за достатъчно. В нашата политическа философия и право има твърде малко постулати, обосноваващи колективното общество или последователната социална защита. Не ни достигат идеи - и това е проблем за икономистите и социолозите - относно това, как можем да използваме пазарните механизми и децентрализацията за реализация на общи цели. Нашите ресурси - физическите, финансовите и интелектуалните - са на ръба на изчерпването" [Bell, p.221-222].

Влиянието на този труд на Даниел Бел върху обществото се оказва толкова силно, че висшето политическо ръководство на САЩ се връща към представата за "американската изключителност" едва в края на 80-те години. Така, в прощалното си обръщение към американската нация през януари 1989 отиващият си президент Роналд Рейгън заявява: "През целия си политически живот говорих за "сияйния град на хълма“, но не съм сигурен доколко ясно успях да изразя виждането си за Америка. Представям си я като град, гордо издигащ се високо в скалистите планини, по-могъщи от продухваните от ветровете океани, благословен от Бога, населяван от множество най-различни хора, които живеят в хармония и мир - град със свободни пристанища, където кипят търговията и съзиданието. И, ако този град е ограден от стени, в тях има широки врати, отворени за всички, които със сърце и душа биха искали да се заселят в него. Именно така виждах този град през целия си живот и продължавам да го виждам и днес" [Reagan]. Дори и Рейгън обаче избягва да използва израза "американска изключителност".

От модел за подражание до "невъзможен за копиране модел"

В началото на 90-те години на ХХ век теориите и концепциите за "американската изключителност" преживяха период на бурно възраждане, превръщайки се в интегрална част на американската идеология, включително в идейна основа на външната политика на САЩ.

Разпадането на Съветския съюз и изчезването от политическата карта на света на по-голямата част от т.нар. "световна социалистическа система" накара американските академични среди да анализират внимателно основните елементи на външнополитическите успехи на САЩ и, в частност, ценностната система, възприета от повечето източноевропейски държави и републиките от европейската част на рухналия СССР, включително Русия. Както е известно, значителна част от населението на тези страни и новите им политически ръководства се оказаха твърде възприемчиви към идеите за свободата, човешките права, индивидуализма, върховенството на закона и свободния пазар. Тези идеали и представи, по един или друг начин, станаха част от съзнанието и мисленето на значителна, ако не и преобладаващата част от населението на въпросните страни.

В тази връзка, американските стратези и експерти бързо си припомниха, че още през XIX век много държави са склонни да разглеждат САЩ като "прототип (макар и не като съвършен образец за подражание) при формирането на нови обществени отношения, доколкото смятат, че Съединените щати са първите, най-значимите и най-развитите измежду различните нововъзникнали култури" [Kammen, p. 4]. През този период, основния акцент в интерпретацията на "американската изключителност" беше поставен върху "подчертаването на причиннита потенция на Бога при избора на Америка за "Града на хълма", който следва да служи като пример за целия останал свят" [Ross, p.22].

През последното десетилетие на ХХ век "американската изключителност" се възприемаше в нейната христоматийна редакция, свързана с образа на Статуята на свободата. Смяташе се, че всички държави - и особено постсоциалистическите - ще се стремят да възпроизведат на своя почва (или просто да изкопират) повечето от елементите на американското обществено устройство: икономическата, социалната и политико-правната подсистеми, както вероятно и някои елементи на американската "духовност". Тоест, трябваше да станем свидетели на постепенната американизация на света и превръщането му в глобален Pax Americana.

Господството и лидерството на САЩ в този нов свят трябваше да се основава на запазването на разрива между американския "оригинал" и многобройните му "копия", породен от различните нива на икономическо развитие, диспропорциите в социалната структура на обществото (и преди всичко в материалното жизнено равнище) и сравнителната неразвитост на демократичните структури в държавите, намиращи се в състояние на "преход". В същото време, се стимулираше и приобщаването към американската система от духовни ценности, но очевидно  във Вашингтон бяха наясно за онтологичната невъзможност другите страни да достигнат характерното за Съединените щати ниво на религиозен плурализъм и толерантност. При това, наличието на голям брой "малки Америка" извън границите на САЩ не предполагаше възможността за сливането им на определен етап и формирането на обединени и могъщи «глобални» Съединени щати. Тоест, това тълкуване на "американската изключителност" акцентираше върху предимно количествения характер на различията в полза на Америка.

Още през онзи период обаче, потребностите на външната политика на САЩ започнаха постепенно да налагат отказа от чисто количествената интерпретация на "американската изключителност". Това за първи път се прояви нагледно в програмната реч на президента Бил Клинтън, посветена на проблемите на международната сигурност и произнесена в Университета "Джордж Вашингтон" през август 1996. Тогава Клинтън заяви, че: "Америка си остава незаменима нация. Има времена, в които Америка и само Америка може да прокара водораздела между войната и мира, между свободата и репресиите, между надеждата и страха. Разбира се, не можем да поемем цялото бреме на света. Не можем да станем световен полицай. Но там, където го изискват нашите интереси и ценности и където можем да наложим ясни разграничителни линии, Америка трябва да действа и да води след себе си целия останал свят" [Clinton W.J.]. От тази постановка съвсем естествено следваше и обосноваването на американската политика на двойните стандарти, и официалното признание, че в рамките на системата на международните отношения  на САЩ е възложена специфична цивилизационна мисия.

Политиката на двойните стандарти беше възприета окончателно при управлението на републиканската администрация на Джордж Буш-младши (2001-2009). Непосредственият повод за това станаха събитията от 11 септември 2001, които САЩ се постараха да използват за да обосноват и оправдаят собствените си действия, нарушаващи нормите на международното право. Този модел на външнополитическо поведение стана известен като "доктрината Буш". Както посочва един от водещите американски политолози и външнополитически експерти професор Робърт Джървис, доктрината на Буш-младши се основаваше на "четири стълба". На първо място, в основна мисия на САЩ в света през ХХІ век се превърна утвърждаването на тяхното глобално превъзходство и недопускане появата на каквато и да било държава или група от държави, способни да се превърнат в сериозен конкурент на Америка. На второ място, по отношение на т.нар. "държави-парии" и потенциалните им терористични съюзници, беше възприета стратегия на "превантивните действия и удари". На трето място, САЩ си присвоиха правото да предприемат едностранни и произволни действия на международната сцена. Накрая, на четвърто място, в основен инструмент на компанията на САЩ за борба с тероризма се превърна "прокарването на демокрацията" [Jervis, p.365-366].

Характеризирайки тези четири основни елемента на "доктрината Буш", професорът по международно право от Йейлския университет Харълд Кох подчертава, че всички те буквално са пронизани от идеите за двойните стандарти, които по този начин се превърнаха "от изключение в правило. Всеки елемент на "доктрината Буш" поставяше САЩ в положението на държава, която е длъжна да прокарва двойни стандарти - едните за себе си, а другите - за целия останал свят" [Koh, p. 1500].

По този начин, развивайки тезата за "американската изключителност", Съединените щати си присвоиха "моралното право" да бъдат източник на международното право (2). През втората половина на ХХ век, САЩ се стремяха да трансформират политическите институции на други, "недемократични" държави по американски модел, създавайки в тях поне видимо подобие на американската демократична система. В рамките на тази нова интерпретация обаче, "прокарването на демокрацията" започна да се разглежда като инструмент за "серийното преформатиране" на политическите режими в държави, които по различни причини бяха включени в списъка на "неудобните за Америка" [Jervis, p. 367].

Както посочва в тази връзка американският историк Уйлям Блум, в периода след Втората световна война САЩ са се опитали да свалят над 50 чуждестранни правителства, по-голямата част от които са били демократично избрани; извършили са въздушни бомбардировки на повече от 30 държави; организирали са опити за убийството на държавните глави или водещи политически лидери на над 50 държави; участвали са в потушаването на масови протестни движения в 20 страни; открито са се намесили в хода на демократичните избори в поне 30 държави. Според Блум, "този списък действително е нещо изключително, защото нито една друга държава по света през цялата си история не може да се похвали с подобни показатели" [Blum].

На практика, тази интерпретация на "демократичните преобразувания" в другите държави съвсем пряко произтича от концепцията за "американската изключителност" и приема като нещо подразбиращо се, че нито една друга страна (дори ако е съпоставима със САЩ по нивото си на социално-икономическо развитие) не е в състояние да възпроизведе американските политически институции. Колкото и парадоксално да звучи, но корените на това своеобразно тълкуване на "демокрацията" следва да се търсят в наистина безсмъртната творба на Токвил, който навремето стига до извода, че "дори самият въздух в Америха е пропит от духа на демокрацията" [Токвиль, c.145].

Доктрината Буш се основава на твърдо наложилата се представа, че САЩ са "богоизбрана държава", на която е възложено изпълнението на специални мисия с глобални мащаби. През цялата история на САЩ, в тази страна доминира убеждението, че нейна историческа "мисия е прокарването на свободата или либералната демокрация в целия свят". Именно по времето на Джордж Буш-младши обаче, тезата, че "изпълнението на мисията на Америка и е възложено директно от Бога" се превръща в "непререкаема догма" [Ceaser, p. 8]. Това отчасти беше свързано и с личността на 43-тия президент на САЩ, който искрено вярва, че именно Бог го е избрал за президент за да може "да води страната" [Harris].

През първото десетилетие на ХХІ век, във външнополитическата стратегия на САЩ, традиционната за Америка тематика за човешките права се трансформира в своеобразен "правен нарцисизъм". Израз на този нарцисизъм беше ежегодното изготвяне на доклади в обем до пет хиляди страници (!) за състоянието на човешките права в близо 190 държави по света. Нещо повече, в Държавния департамент на САЩ беше създадено специално Бюро за демокрацията, човешките права и труда. В основата на всичко това е тезата, че "прокарването на свободата и демокрацията и защитата на човешките права в целия свят са ключови задачи на американската външна политика" [Bureau of Democracy…].

При това, дори американските експерти и анализатори не отричат, че активността на САЩ, свързана със защитата на човешките права в света, е сред най-ярките примери за практиката на двойните стандарти, тъй като акцентът в нея е поставен изключително върху политическите и религиозни права (в съответствие с Първата поправка към американската конституция, гарантираща правото на свобода на вероизповеданията, словото, печата и събранията), докато спазването на социално-икономическите и културни права, на което се отделя повишено внимание в повечето държави по света, на практика се игнорира. Както посочва в тази връзка известният канадски политик и публицист Майкъл Игнатиеф: "гаранциите на американските права се коренят в политическата традиция, която последователно се отнася по-критично към държавата, отделя повече внимание на индивидуалната отговорност и е по-загрижена за защитата на индивидуалните свободи, в сравнение европейските социалистически, социалдемократически и християндемократически традиции" [American Exeptionalism].

Практиката на двойните стандарти в сферата на защитата на човешките права, към която се придържат САЩ, съвсем няма прогресивен, а по-скоро исторически регресивен характер. Такива права, като свободата на словото, религията, печата и събранията или свободното апелиране към правителството с едни или други оплаквания, които са гарантирани от Първата поправка, отразяват реалностите на "фермерските събори" от края на ХVІІІ век и са свързани (както посочва професорът по право от Харвардския университет Фредерик Шауър) със специфичния характер на "избора, който навремето прави Америка между конкуриращите се ценностни системи". При това, според Шауър, този избор "се отличава от по-балансирания избор, който по-късно правят демокрациите в другите индустриално развити държави" [Schauer]. В тази връзка, той, в частност, обръща внимание на множеството забрани, съществуващи в такива страни, като Германия, Франция и Израел и касаещи пропагандата на нацистката идеология и символика.

Барак Обама и "американската изключителност" като кредо на Белия дом

Барак Обама, който през 2009-2017 беше 44-тия президент на САЩ, е първият държавен глава на страната, който започна активно да използва понятието "американска изключителност" в своите речи и изказвания, а впоследствие го превърна в ключов елемент на официалната идеологема на администрацията си. Парадоксът е, че по време на кандидатпрезидентската кампания през 2007-2008 опонентите му както сред републиканците, така и сред демократите, многократно изразяваха съмнение, дали Барак Хюсеин Обама може да се смята за наистина "американски президент". На този фон, още през декември 2007, в интервю за "Ню Йорк Таймс", тогавашният кандидат президент заяви: "Вярвам в американската изключителност, която не се основава нито на нашата военна мощ, нито на икономическото ни превъзходство" [Cohen].

Проблемът с "неамериканските корени" на новоизбрания президент възникна отново, малко след влизането му в Белия дом. По време на посещението на Обама в Европа през април 2009, на въпроса на кореспондент на "Файненшъл Таймс", дали подобно на много свои предшественици е "привърженик на школата на американската изключителност, според която Америка е уникална и е създадена за да ръководи света",  или се придържа към друга позиция, президентът отговори: "Вярвам в американската изключителност по същия начин, по който британците сигурно вярват в британската изключителност, а гърците - в гръцката изключителност" [Obama The President News].

Този донякъде двусмислен отговор се превърна в своеобразен лайтмотив на първия президентски мандат на Обама. Според социологическа анкета на Gallup от края на 2010, поне 80% от американците смятат САЩ за "изключителна държава". В същото време обаче, на въпроса, дали смятат, че президентът Обама се придържа към същата гледна точка, положителен отговор дават едва 58%, а 37% изразяват съмнение. Освен това респондентите са на мнение, че измежду последните четирима президенти на САЩ Обама е най-малко привързан към идеята за "американската изключителност". Оценката на общественото мнение по този въпрос е обобщена в долната таблица.

 Как американското обществено мнение оценява степента на привързаност на президентите към идеята за "американската изключителност" през 2010, %

Източник: GALLUP. Jones J. Americans See U.S. as Exceptional; 37% Doubt Obama Does. Majority believe U.S. at risk of losing status as greatest country in the world. December 22, 2010. − gallup.com/poll/145358/americans-exceptional-doubt-obama.aspx.

Общият извод на анализаторите от Gallup от тази анкета беше предположението, че на президентските избори през 2012 темата за "патриотизма" на Обама ще е сред основните в дебатите. И точно това се случи! Съперникът на Обама на тези избори - кандидатът на Републиканската партия Мит Ромни нееднократно изтъкваше, че докато той самият твърдо вярва в изключителността на Америка, за Обама "САЩ са просто една от много държави на картата" [Romney, p. 26].

Както често се получава в подобни случаи, опитвайки се да отхвърли всички подозрения, че няма "американски корени" и обвиненията, че не е патриот, Обама не просто прегърна идеята за "американската изключителност", но с течение на времето стана дори "по-голяма католик от папата". В частност, на пресконференцията си в Белия дом през април 2012, в отговор на въпрос, доколко са справедливи обвиненията на Ромни срещу него, Обама напомни, че: "когато за първи път станах национално известен с изказването си на конгреса на Демократическата партия (през 2004 - б.а.), цялата ми реч беше посветена именно на американската изключителност, а и цялата ми политическа кариера е посветена на идеята за американската изключителност" [Obama The President's...].

Извеждането на тематиката за американската изключителност на преден план на политическата сцена в САЩ беще взаимносвързано с две принципно важни вътрешнополитически обстоятелства. На първо място, към 2011-2012 американската икономика навлезе в траектория на повече или по-малко устойчив икономически растеж. Тоест, вече можеше смело да се твърди, че Голямата рецесия от 2007-2009, която беше най-голямото сътресение на американската икономика през целия период след края на Втората световна война, постепенно остава в миналото. Самият факт на преодоляването на една толкова дълбока и продължителна икономическа криза се възприемаше като убедително потвърждение за "американската изключителност".

На второ място (възможно под влиянието на идеологическото настъпление на републиканците в навечерието на президентските избори през 2012), в САЩ беше фиксиран невиждан ръст на медийните публикации, посветени на проблема за "американската изключителност". След влизането на Обама в Белия дом броят им нарасна цели десет пъти! Експоненциалният ръст на интереса на обществото и на интелектуалния елит на САЩ към проблема за "американската изключителност" може да си види на фигура 2 (като по ординатата е отразен броят на публикациите и споменаванията му в медиите).

Фигура 1. Динамика на интереса на общественосттта в САЩ към проблема за "американската изключителност" през 1980-2011

Източник: Karabel J.‘American Exceptionalism’ and the Battle for the  Presidency. – «The Huffington Post», February 21, 2012. (huffingtonpost.com/jerome-karabel/american-exceptionalism-obama-gingrich_b_1161800.html).

По този начин, от началото на ХХІ век в САЩ започна да се формира и налага идеологемата за "американската изключителност", при това изпълнена с ново съдържание, която постепенно се превърна във важен фактор, влияещ върху съзнанието не само на политическия елит, но и на широки маси от населението. На свой ред, "колебаещата се" администрация на Обама не само не се опитваше да сдържа тази тектонична промяната в базовите идеологически стереотипи, но и реши да я оглави и използва.

"Американската изключителност" като идейна основа на стратегията за национална сигурност на САЩ

По време на управлението си (2009-2017) администрацията на Обама подготви два фундаментални документа, дефиниращи принципите и приоритетите при използването на американската мощ и влияние в света. Става дума за двете редакции на "Стратегията за национална сигурност на САЩ", публикувани през 2011 и 2015. Сравнителният анализ на тези документи показва наличието на радикални промени в американската стратегия за национална сигурност по време на втория президентски мандат на Обама. На практика, одобрената през 2015 "Стратегия за национална сигурност на САЩ"  се базира именно на принципите на "американската изключителност".

Това се констатира и в анализа на Стратегията, извършен от експерти на Изследователската служба на Конгреса на САЩ (CRS). В съответния доклад на CRS се подчертава, че "стратегията за национална сигурност от 2015 акцентира най-вече върху лидерството на САЩ, като в контекста на ролята на Америка в света, думите "водя" и "лидер" се споменават цели 94 пъти"[CRS Report. The 2015 National Security...]. За разлика от предишната стратегия от 2011, в която сферите на американските глобални интереси са очертани с общи думи и доста неясно, през 2015 за сфера на тези интереси са обявени всички региони и райони на земното кълбо.

Впрочем, според самите автори на стратегията от 2015, всички проблеми на американското лидерство в съвременния свят произтичат именно от стремежа на САЩ да ръководят еднолично цялата планета. В стратегията, в частност, се посочва, че: "Също както САЩ влияеха върху хода на събитията през миналия век, трябва да продължим да влияем върху направлението на траекторията на съвременното световно развитие, променяйки формите на осъществяване на американското лидерство. Настоящата стратегия определя приоритети, основаващи се на реалистичната оценка на рисковете за нашите национални интереси и възможностите за тяхното прокарване. Настоящата стратегия не формулира американската външна политика въз основа на някаква конкретна заплаха или приоритета на някакъв конкретен регион. Вместо това, тя се базира на диверсифицирана и балансирана система от приоритети, съответстваща на ролята ни като водеща глобална държава с интереси във всички части на все по-взаимносвързания свят" [National Security Strategy, p. 5]. С други думи, стратегията ясно дефинира основната роля на САЩ - да бъдат лидер във всички региони на планетата, отстоявайки там своите национални интереси. По съответния начин следва да се гради и съвременният световен ред, в който другите държави трябва да се съобразяват с върховенството на американските, а не на собствените си национални интереси и действия (3).

През 2010, в условия на световната финансово-икономическа криза, САЩ виждаха ролята си в това, да "галванизират колективните действия", докато през 2015 ръководната роля на Америка се обосновава от следната формула, съдържаща пет ключови елемента: "да лидира от позиция на силата"; "да лидира, давайки пример"; "да лидира с готовите за сътрудничество партньори"; "да лидира, използвайки целия инструментариум на американската мощ" и "да лидира с визията си в дългосрочна перспектива" [CRS Report. The 2015..., p. 2]. Нещо повече, дори в рамките на системата на международните институции, САЩ следва да ръководят и направляват тяхната дейност, да не говорим за междудържавните алианси и коалиции.

В стратегията от 2015 достатъчно ясно е формулирана концепцията за постепенното отдръпване на Вашингтон от международното сътрудничество при решаването на глобалните проблеми и търсенето на взаимодействие с другите центрове на международно влияние. Вместо широкото сътрудничество, САЩ отдават все по-голямо предпочитание на "регионализацията" на своята външна политика, възприемайки конкретна система от приоритети и подходи за всеки отделен континент и регион. В това отношение специално внимание се отделя на Русия и Китай. Съответният раздел, касаещ американската политика спрямо Русия може да се характеризира като "второ издание на студената война"[National Security Strategy, p. 25]. "Регионализацията" на външнополитическата стратегия на САЩ им позволява максимално да реализират "конкурентните" си политически, икономически, културни и военни предимства по отношение на очевидно по-слабите страни и групи от държави. Паралелно с това, тази стратегия все по-трудно може да бъде сведена до някакъв общ знаменател: така "студената война" с Русия се съчетава със задълбочаване на сътрудничеството и взаимодействието с държавите от Латинска Америка, постигането на стабилност и мир в Близкия и Средния Изток и Северна Африка - с усилването на конкурентния натиск върху Китай, а укрепването на НАТО - с разширяването на социално-икономическата помощ за африканските държави [National Security Strategy, p. 3-4].

Нагледна илюстрация за всеобхватния характер на стратегията за глобална доминация на САЩ е официалната карта на Пентагона, на която са показани "зоните на отговорност" на Обединените военни командвания, пряко подчинени на президента на САЩ (виж. фигура 2).

Фигура 2. Официална карта на глобалните «зони на отговорност» на Обединените военни командвания на САЩ

Идеологемите за "избраната държава" и "държавите-парии" като основен фактор за дестабилизацията на системата на международните отношения

Появата на въшнополитическа стратегия на САЩ, базираща се на теорията за "американската изключителност", породи противоречива реакция в средите на американската експертна общност. "Ахилесовата пета" на сегашната стратегия за национална сигурност на Съедините щати е несъответствието между официално обявените цели и средства за постигането на американско глобално лидерство и новите реалности, формиращи се в рамките на системата на международните отношения. Както признават американските експерти: "събитията, развиващи се в света от края на 2013 насам, доведоха някои анализатори до извода, че в системата на международните отношения се осъществява фундаментална промяна от привичната ситуация, съществувала през 20-25-те години след студената война и известна като "еднополюсен модел на устройство на света", доминиран от САЩ, към съвършено различна стратегическа ситуация, характеризираща се с възобновяването на противопоставянето между великите държави и отказ да бъде приет световният ред начело с Америка" [CRS Report. A Shift in... p.2].

Акцентът върху втората половина на 2013 не е случаен. Основният "пусков механизъм" на промените в системата на международните отношения беше стартиралият по онова време диалог между президента на САЩ Обама и руския държавен глава Путин, в хода на който руската страна ясно заяви, че не приема теорията за "американската изключителност". Както е известно, в обръщението си към нацията във връзка със сирийската криза от 10 септември 2013 Обама заяви, че: "Америка не е световен полицай. В света се случват ужасни неща и ние не сме в състояние да трансформираме всяко нещастие в просперитет. Когато обаче можем с малко сила и без да рискуваме особено да спасим сирийските деца от смърт в резултат от използването на химическо оръжие - и по този начин да гарантираме в дългосрочна перспектива сигурността на собствените си деца, смятам, че сме длъжни да действаме. Именно това отличава Америка от другите държави. Именно това ни прави изключителни. Никога не бива да забравяме тази вечна истина, действайки смирено, но решително" [Obama Address to...]. Два дни по-късно Путин отговори на Обама на страниците на "Ню Йорк Таймс": "Президентът на САЩ се опитва в речта си да обоснове изключителността на американската нация. По думите му, провежданата от Съединените щати политика "отличава Америка от останалите и това ни прави изключителни". Смятам за много опасно да внушаваш на хората идеята, че са изключителни, без значение, какви са мотивите да го правиш. Има големи и малки, богати и бедни държави, а също такива със стари демократични традиции и други, които все още търсят своя път към демокрацията. И те, разбира се, провеждат различна политика. Ние сме различни, но когато молим Бог да ни благослови не бива да забравяме, че той ни е създал равни" [Сирийская альтернатива...].

Според външните наблюдатели, именно този отказ на Русия да признае САЩ за "изключително държава" стана отправната точка за формирането на новата ситуация в света, за която по-късно заговориха анализаторите и експертите по международни отношения [Song, pp. 239-240]. Нещо повече, отказът на Съединените щати да се съобразяват с общоприетите норми на международното право, за което все по-често говорят и самите американски експерти [виж, в частност, Feaver, p. 5], се обяснява именно с това, че цялата система на съвременното международно право, формирала се след Втората световна война се гради върху отричането на такава правна норма като "националната изключителност".

Ролята на теорията за "американската изключителност" за свличането на руско-американските отношения към бездната на противопоставянето в духа на студената война с нарастващ брой "горещи" конфликти, може да се проследи и в хода на президентската кампания в САЩ през миналата 2016. Както е известно, победителят в нея - републиканският кандидат Доналд Тръмп, отстояваше необходимостта от нормализация на отношенията с Русия. Най-показателното в позицията му обаче е, че той - макар и без да го афишира особено - се изказа против представата за "американската изключителност". Тръмп мотивира позицията си с това, че не харесва този израз: "Ще бъда откровен. Хората могат да кажат, че не съм патриот. Само че, ако бяхте руснак, или германец, или някой друг, с когото подържаме делови отношения, използването на този израз (изключителност) едва ли щеше да ви допадне. Не можем да казваме на всички: "ние сме изключителни, а вие не сте""[Corn].

Разбира се, тези думи на Тръмп провокираха острата реакция на кандидата на демократите Хилари Клинтън, която в края на август 2016 заяви в изказването си пред ветераните от "Американския легион", че: "Опонентът ми в президентската кампания ясно декларира, че смята "американската изключителност" за оскърбителна за останалата част от света. Когато Владимир Путин, от името на всички руснаци, разкритикува концепцията за "американската изключителност", опонентът ми се съгласи с това, твърдейки, че - цитирам: "Ако живеете в Русия сигурно не бихте искали да ви повтарят непрекъснато, че Америка е изключителна страна". Аз пък ще ви кажа, че руснаците може и да не искат да чуват това, но то не означава, че идеята за "американската изключителност" не отговаря на истината" [Clinton H.].

Впрочем, следва да имаме предвид, че въпреки оценката на Доналд Тръмп, концепцията за изключителността на Америка и през 2016 (също както и през 2012) беше крайъгълния камък на предизборната платформа на неговата Републиканска партия. В нея, в частност, се посочва, че: "Ние вярваме в американската изключителност. Вярваме, че САЩ не приличат на нито една друга държава на планетата. Вярваме, че Америка е изключително държава заради ролята, която е играла в историята - първоначално като убежише, след това - като защитник и, накрая, като образец на свободата за целия останал свят" [Republican Platform, p. i].

Тоест, през първата половина на второто десетилетие на ХХІ век, САЩ на практика възродиха идеологията за "висшите" и нисшите" раси, обявявайки се за "супернация". Именно различните варианти на концепцията за "висшите" и "нисшите" раси и народи обаче, доведоха до двете световни войни през първата половина на ХХ век. Както е известно, основен фактор за избухването на Втората световна война става стремежът на "арийската нация" и носителите на "самурайския дух" да удържат военна победа и да утвърдят господството си над "нисшите раси" и "разлагащите се западни демокрации". Тези паралели говорят за това, че в момента светът се намира в сложен период от историческото си развитие, който не изключва и катастрофалните геополитически сценарии.

Литература:

"Сирийская альтернатива". Статия на Владимир Путина, публикувана в «Ню Йорк Таймс» на 12 септември 2013 // Сайт на президента на Русия. kremlin.ru/events/president/news/19205.

Токвиль А. де. Демократия в Америке. М. 1992.

American Exceptionalism and Human Rights. (Ed. by Michael Ignatieff). Princeton. 2005.

Bell D. The End of American Exceptionalism // National Interest. 1975. Fall. №41. Pp. 193-224.

Blum W. American Exceptionalism and US Foreign Policy // Foreign Policy Journal. September 19, 2014 // Foreign Policy Journal. September 19. 2014. foreignpolicyjournal.com/2014/09/19/american-exceptionalism-and-us-foreign-policy/

Bureau of Democracy, Human Rights, and Labor // U.S. Department of State. state.gov/j/drl/index.htm.

Ceaser J. The Origins and Character of American Exceptionalism // American Political Thought: A Journal of Ideas, Institutions, and Culture. Spring 2012. Pp. 1-25.

Clinton H. Remarks to the American Legion in Cincinnati, OH // Hillary Clinton official web-site. August 31, 2016. URL: hillaryclinton.com/speeches/remarks-to-the-american-legion-in-cincinnati-oh/.

Clinton W. J. Remarks on International Security Issues at George Washington University // The American Presidency Project. August 5, 1996. presidency.ucsb.edu/ws/?pid=53161.

Cohen R. Obama’s American Idea // The New York Times. Dec. 10, 2007. URL: nytimes.com/2007/12/10/opinion/10cohen.html?_r=0.

Corn D. Donald Trump says he doesn't believe in "American Exceptionalism" // Mother Jones. Jun. 7, 2016. URL: motherjones.com/politics/2016/06/donald-trump-american-exceptionalism.

CRS Report. A Shift in the International Security Environment: Potential Implications for Defense—Issues for Congress. June 8, 2016. − Mode of access: fas.org/sgp/crs/natsec/R43838.pdf .

CRS Report. The 2015 National Security Strategy: Authorities, Changes, Issues for Congress. April 5, 2016. − Mode of access: − fas.org/sgp/crs/natsec/R44023.pdf (date of access: 29.14.2016).

Feaver P. Grading Obama’s National Security Strategy 2.0 // Foreign Policy. February 6, 2015. URL: foreignpolicy.com/2015/02/06/grading-obamas-national-security-strategy-2-0/ .

Harris P. Bush says God chose him to lead his nation // The Guardian, 2 November 2003. URL: theguardian.com/world/2003/nov/02/usa.religion.

Jervis R. Understanding the Bush Doctrine // Political Science Quarterly. Fall 2003. Pp. 365-388.

Kammen M. The Problem of American Exceptionalism // American Quarterly. March 1993. №1. Pp.1-43.

Koh H. On American Exceptionalism // Faculty Scholarship Series. 01.01.2003. Paper 1778. Pp. 971-1032. URL: digitalcommons.law.yale.edu/fss_papers/1778.

National Security Strategy. February 2015. whitehouse.gov/sites/default/files/docs/2015_national_security_strategy.pdf .

Obama B. Address to the Nation on the Situation in Syria // The American Presidency Project. September 10, 2013. presidency.ucsb.edu/ws/?pid=104085presidency.ucsb.edu/ws/?pid=104085.

Obama B. The President's News Conference With President Felipe de Jesus Calderon Hinojosa of Mexico and Prime Minister Stephen Harper of Canada // The American Presidency Project. April 2, 2012. presidency.ucsb.edu/ws/?pid=100451.

Reagan R. Farewell Address to the Nation // The American Presidency Project. January 11, 1989. presidency.ucsb.edu/ws/?pid=29650presidency.ucsb.edu/ws/?pid=29650.

Republican Platform 2016. prod-cdn-static.gop.com/media/documents/DRAFT_12_FINAL[1]-ben_1468872234.pdf.

Romney M. No Apology. The Case for American Greatness. N.Y. 2010.

Romney: Obama Thinks America ‘Just Another Nation With A Flag’ // FOX Nation. November 22, 2011. nation.foxnews.com/mitt-romney/2011/11/22/romney-obama-thinks-america-just-another-nation-flagnation.foxnews.com/mitt-romney/2011/11/22/romney-obama-thinks-america-just-another-nation-flag.

Ross D. American Exceptionalism // A Companion to American Thought. (Fox R. and Kloppenberg J. Eds.). London. 1995. Pp. 22-23.

Schauer F. John F. Kennedy School of Government. The Exceptional First Amendment. Harvard University. Faculty Research Working Papers Series. February 2005. google.ru/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&ved=0ahUKEwjX5tLah87QAhXE_iwKHZtNCtgQFggaMAA&url=https%3A%2F%2Fresearch.hks.harvard.edu%2Fpublications%2FgetFile.aspx%3FId%3D167&usg=AFQjCNF0y67dCv0mHKH5fLMmEfQe4ZSLqA&bvm=bv.139782543,d.bGg&cad=rjt .

Song S. American Exceptionalism at a Crossroads // The Korean Journal of International Studies. April 2015. Pp. 239-262.

Бележки:

1. В руския превод на цитирания текст положението на Америка се определя като "уникално", докато в оригинала е използвана думата «exceptionnel» което по-често и по-точно се превежда като "изключително". Това семантично различие е от принципно значение. Самият Токвил влага в него предимно географски смисъл, подробно описвайки географията и природните условия на Америка, предопределящи и нейната "уникалност".

2. Именно в рамките на развитието на докрината Буш, в средата на декември 2001 САЩ обявиха, че едностранно излизат от Договора за противоракетната отбрана (ПРО) от 1972.

3. Като илюстрация на тази постановка можем да цитираме вече споменатия професор Харълд Кох, който дълго време работи в Държавния департамент на САЩ. Веднъж той пита един млад дипломат от британското посолство във Вашингтон, каква според него е разликата в начина на действие на американскотото и британското външни министерства. Без да се замисля, събеседникът му отговаря: "Когато нещо се случи в света, американците си задават въпроса, какво следва да направим? В същата ситуация в британското Външно министерство обикновено си задават въпроса "как ще реагират американците?"" (Koh H. On American Exceptionalism…, p. 148]

* Авторът е главен научен сътрудник в Института за САЩ и Канада на Руската академия на науките