ЕС по пътя на рухналата съветска империя

брой 2 2017
Typography

„Злото, което те търпеливо понасят като нещо неизбежно, започва да им се струва нетърпимо, веднага след като им дойде на ум да се избавят от него.”

Алексис дьо Токвил, „Старият режим и революцията”

Наистина ли Европейския съюз върви към провал, подобно на рухналия Съветски съюз? Добре известна е тезата на Токвил, че крахът на политическите институции обикновено изглежда немислим чак до момента, когато стане факт. И в този момент крахът започва да изглежда неизбежен и предопределен от онези фундаментални пагубни тенденции, които буквално разкъсват на части тези институции.

Това несъответствие между представите и реалността не е просто производно на дилемата за прага на когнитивните решения, пред която биват изправени всички революционни движения. Всъщност, става дума за когнитивно-емоционална дилема, с която се сблъскват и учените, и политиците. Признаването на временния характер на институциите, на практика, означава поощряване на разделението. А когато политическата институция притежава дълбоки емоционални корени в колективната психология на населението (без значение, какви точно са тези емоции – любов, недоволство или дори омраза), трудно можем да си представим сценарий, при който тази институция ще изчезне, а на света ще се наложи да мисли, как би могъл да продължи да съществува без нея.

Тъкмо това се случи със Съветския съюз преди малко повече от четвърт век. През 1988, мнозина, както в тази страна, така и извън нея, вярваха, че СССР преживява трудни времена, но въпреки това е достатъчно стабилен. Само че той прекрати съществуването си на 1 януари 1992. През почти цялото последвало десетилетие американските политолози се опитваха да разберат, защо не са успели да предвидят онова, което в ретроспектива вече им се струваше неизбежно.

Днес Европейският съюз определено преживява трудни времена и се сблъсква с многобройни предизвикателства. Дали обаче Съюзът в крайна сметка ще се разпадне, или пък това обединение ще се окаже достатъчно устойчиво за да оцелее? Историята на последните няколко години, когато беше предотвратено излизането на Гърция от ЕС и беше спасено еврото (поне засега), говори за това, че Европейският съюз ще се запази. Всъщност случилото се може дори да се интерпретира като признак за фундаменталната стабилност и силата на тази организация.

Случилият се през лятото на миналата 2016 Brexit може в крайна сметка да се окаже катастрофален избор за Великобритания и да ускори реформите в ЕС, които да укрепят мощта и стабилността на онова, което е останало от Евросъюза. Това е обнадеждаваща перспектива за еврофилите, но ние смятаме, че то няма да се случи. Историческите паралели между Европейския съюз през 2016 и Съветският съюз през 1989 са достатъчно дълбоки и изискват сериозен анализ. По ирония на съдбата и на интелектуалната история, американските изследователи на Европейския съюз се превърнаха в огледално отражение на съветолозите от 80-те години на миналия век с техните предразсъдъци и предвзети теории.

Приликите между ЕС и СССР могат да бъдат разделени на три категории елементи от сферата на политическата икономия. Политическата съставляваща на Европейския съюз страда от дисфункция, също както и Съветският съюз в края на съществуването си, и тази прилика е плашеща. И двете системи са странно аполитични, защото в основата им е заложен фундаментът на целесъобразността, изграден от елита и игнориращ реалния живот и взаимодействието между хората. Икономическата съставляваща също се поделя паралелно: и двете системи са свързани и се основават на странни и тромави идеологии, които в резултат от икономическата стагнация стават още по-объркани, поради което грубите грешки в реализацията на политическия курс се оказват практически неизбежни.

Най-важната прилика обаче е свързана с онези ключови фактори, които навремето превърнаха експеримента от късния съветски период с т.нар. "перестройка", а след това и с "гласността", в поредица от системни провали. Поради своята история и организационната си структура, Европейският съюз не е способен да се реформира по същия начин, както навремето не успя да се реформира и Съветска Русия (в което можа да се убеди и самият Горбачов).

Ако действително е така, най-вероятно ще станем свидетели на появата в ЕС на фигура (или фигури), подобна на Горбачов, която ще се опита да докаже, че няма да е достатъчно Съюзът просто да се измъкне криво-ляво от сегашните трудности. Този лидер ще се опита да трансформира брюкселската бюрокрация, но ще се сблъска с факта, че пред него няма друг избор, освен радикалното преосмисляне на сегашния дефицит на демокрация в ЕС. А след това ще му остане само да наблюдава безпомощно, как в сградата на Европейския съюз започват да се появяват все по-сериозни пукнатини и как тя, в крайна сметка, ще рухне. Тогава вероятно ще усети на гърба си, какво е чувствал Горбачов през 1989. А когато всичко приключи, американските анализатори сигурно отново ще се питат: "защо не можахме да предвидим този развой на събитията?".

Следва изрично да подчертаем, че не се обявяваме за разпадането на Европейския съюз. Въпреки неговите недостатъци и уязвими места, ние признаваме и високо ценим забележителното историческо постижение на този най-изтънчен и сложен експеримент в сферата на наднационалното управление. Длъжни сме обаче да наричаме нещата със собствените им имена, а не с такива, каквито самите ние искаме да им дадем.

Политиката

Скоро след като светът бе разтърсен от гласуването за излизането на Великобритания от ЕС, Мартин Улф написа във Financial Times, че Европейският съюз следва да "бъде убежище, а не затвор". Какво имаше предвид? Според Улф, основният проблем на ЕС е той да бъде накаран да работи за благото на огромното мнозинство негови граждани и тези усилия да са видими за всички. Провалите на Съюза не се свързани с неговите политически структури, а с неговата политика. Той следва да си гарантира легитимност с помощта на собствените си политически постижения, а не посредством по-нататъшната ерозия на националната самостоятелност на страните членки.

Всъщност, Улф, който с основание се смята за един от най-големите съвременни публицисти и икономически наблюдатели, очерта основното противоречие на Съюза, вероятно без дори да го осъзнава напълно. За да сме по-конкретни, нека се опитаме да анализираме политическите мерки, които Улф (както и мнозина други уважавани икономисти) смята за императивно необходими за излизането на Европа от състоянието на рецесия, в което се намира след глобалната финансова криза, както и за предотвратяването на бъдещи кризи от типа на гръцката.

Ако сте смятали, че подходящите за случая политически мерки следва да представляват комбинация между финансови стимули и промени в макроикономическите правила на еврозоната, така че те да не облагодетелстват толкова директно и открито най-голямата и богата държава в ЕС (т.е. Германия), би трябвало да си зададете въпроса: защо това не се случва? Фундаменталният отговор не следва да се търси в плоскостта на абстрактната идеология за необходимостта от сурови икономии, формулирана в заседателните зали на Европейската централна банка, нито пък в хипотетичната преданост на брюкселските "еврократи" към кредиторите, които следва да бъдат подкрепяни без оглед на последиците. Всъщност, отговорът е много по-прост. ЕС си остава валутен, а не данъчно-бюджетен съюз. Той би могъл да генерира политиката, предлагана от Улф и други като него, само ако беше истински данъчно-бюджетен съюз. Само че за да стане такъв е необходима радикална реформа на политическата структура на ЕС. С други думи, именно политическите структури на Европейския съюз са виновни, в крайна сметка, за допуснатите грешки в икономическата сфера.

Истинското противоречие обаче се намира още по-надълбоко. Подобно на всички политически системи, ЕС следва да си гарантира необходимата легитимност посредством практическите си постижения. Съюзът обаче не е в състояние да го стори, без да промени онези политически структури, които систематично търпят поражение по въпросите, касаещи формулирането на необходимата политика. Освен това, той не може да промени тези политически структури, без при това да ерозира още повече националната автономия. Тази перспектива едва ли може да разчита на масова подкрепа „отдолу”, тъй като подобни действия ще се възприемат (не без основание) като по-нататъшно отслабване на „демократичната отчетност”.

Парадоксът на европейската интеграция е, че възникването на всички тези противоречия е изначално планирано. Жан Моне и неговите последователи не са били наивни мечтатели – те са разбирали, че национализмът в Европа ще съхрани силата си, въпреки, че именно той се оказва основната причина за двете разрушителни световни войни. При това положение,  как евроинтеграцията ще може да продължи „извън пределите на националните държави”, както пише в класическата си едноименна книга Ернст Хаас?

Логиката на интеграцията, която Хаас определя като „неофункционализъм”, се базира на технократските представи за това, как ще се формират и развиват изискванията към държавното управление в рамките на група от взаимнозависими в икономическо отношение държави. Предполага се, че моделът ще функционира по следния начин. Европейският елит ще определя политическите цели, представяйки ги пред европейската общественост като позитивни постепенни стъпки към икономическа интеграция. Това пък ще породи страничен ефект под формата на потребност да се предприемат по-нататъшни интеграционни стъпки в интерес на стабилизацията и придобиването на общи икономически ползи. Тоест, вместо да се предприеме фронтална атака срещу националния суверенитет, като основание за задълбочаване на интеграцията се използва необходимостта да се следва логиката на предходните действия, олицетворение на които стават конкретните икономически стимули да бъде завършено вече започнатото.

На практика, всеки икономист, който анализира създаването на валутния съюз и еврото, посочва неизбежната нестабилност на един голям и прекалено „разнообразен” валутен съюз, който в същото време не е и данъчно-бюджетен съюз. През 1997, когато Европа се готви да въведе еврото, Милтън Фридман прави знаменитата си прогноза, че новата валута няма да преживее първия икономически спад в еврозоната. От гледната точка на архитектите на еврозоната обаче, целият смисъл е именно в тази структура на риска: технократичното създаване на факти на място в една сфера (монетарният съюз) трябваше да се превърне в мотивационна сила за по-нататъшното интеграционно движение (към данъчно-бюджетен съюз), което на свой ред пък следва да доведе до политическа интеграция. Казано на метафоричен език, поставянето на валутната „каруца” преди политическия „кон” беше характерна черта, а не аномалия.

Най-амбициозните неофункционалисти вярват, че с течение на времето мултипликационният ефект от интензивните трансгранични операции и от „необходимото” прехвърляне на разпоредителни пълномощия към наднационалните институции ще доведе до появата на общоевропейска идентичност, която ще съществува съвместно с националната идентичност на отделните държави и народи и с течение на времето ще я замени напълно. Но дори дори и подобен отказ от верноподаничеството не може да се основава на пряката конфронтация с идеологическите основи на националистическите чувства. Това трябваше да става постепенно и, на практика, под контрол и наблюдение, посредством рутинното развитие на институциите, и да се съпровожда с реорганизацията на групите със специфични интереси, отрасловите асоциации и другите подобни обединения по общовропейски модел.

Технократският инкрементализъм, икономическата рационалност и ползващото се от предимствата на глобализирания свят наднационално управление – всичко това трябваше да се превърне в движеща сила на интеграцията на европейските институции. Неофункционализмът пък даваше възможност за заобикаляне на политиката с надеждата, че после и тя ще тръгне по този път, и то без особени сътресения.

За съжаление, това, което някога изглеждаше блестяща политическа стратегия, днес се е превърнало в ахилесовата пета на Европа. Ако се обърнем назад, вероятно ще ни се стори странно, как динамиката на неофункционализма успя да обхване цяла Европа, преди да се изчерпа напълно. Истината обаче е, че системните проблеми продължават вече доста продължително време. Когато „Тържествената декларация за Европейския съюз”, приета в Щутгарт през 1983, провъзгласи за основна цел „постигането на по-тесен съюз”, на основата на социалдемокрацията, космополитизма и човешките права, за младото поколение европейци тя вече изглеждаше остаряла и „измъчена”, тъй като те усещаха, че континентът изостава от процесите на глобализация. Добрите икономически показатели са в състояние за известно време да прикриват провалите на институциите, но това не може да продължава вечно.

Нека си припомним 1992, когато французите толкова трудно одобриха на организирания за целта референдум Договора от Маастрихт (“за” гласуваха едва 51,1%), който обаче малко по-късно беше отхвърлен от датчаните, приблизително със същото мнозинство. Тогава Дания получи възможност да избира измежду няколко варианта: членство в ЕС без да приеме общата европейска валута, без да участва в колективната отбрана на Съюза или без датчаните да получат европейско гражданство. След това, тази страна беше помолена да гласува отново. В ретроспектива, тези изключения създадоха зловещ прецедент: уж се вървеше към „все по-тесен съюз”, но се допускаха едни или други изключения за отделни страни членки. Освен това беше създаден прецедентът с прегласуването, когато резултатите от референдумите се оказваха неприемливи за плановете на технократите от Брюксел. Така беше в Ирландия през 2008, когато там се решаваше въпроса за Договора от Амстердам. Така беше и през 2015, когато се проведе гръцкият референдум. В отговор, на Атина бяха поставени още по-сурови условия за предоставяне на финансова помощ и управляващата партия СИРИЗА трябваше да ги преглътне.

Най-важните провали в това отношение са свързани с факта, че Брюксел е съвършено неспособен да признае върховенството на политиката. Неофункционализмът е изящна идея, но тази вече петдесетгодишна теория не е в състояние да обясни, как работи политиката през ХХI век. Когато, след няколко десетилетия, премина психологическата травма от двете световни войни, европейците вече не можеха да бъдат заблуждавани с „интеграционния трик”. Те се нуждаеха от ясни и осъзнати решения и настояваха за открита дискусия относно последиците от тези решения.

Ето защо „технократското създаване на факти” най-вероятно ще продължи да поражда нарастващо недоволство и реакция на отхвърляне решенията на Брюксел, особено когато европейският елит се опитва да внуши, че следващата болезнена в политически план стъпка всъщност няма политически характер, а (кой знае защо) е „нещо естествено и неизбежно”, макар че само допреди няколко години същият този елит се опитваше да предприема подобни стъпки, без необходимата обществена подкрепа и разбиране, но в крайна сметка претърпя пълен провал. И това особено дразни онези, които са принудени да живеят в „реално съществуващия” Европейски съюз, който (също както и Съветският съюз, преди него) не съумя да изгради обещания златен век на солидарност и просперитет.

Вместо това, огромното мнозинство от европейците виждат, че ЕС носи най-голяма полза на водещите инвестиционни банки (централен Лондон е най-богатото място в Европа) и на брюкселските бюрократи (трети по размерите на богатството си), докато за всички останали е просто създател на всевъзможни ограничаващи ги норми и правила. Очевидно динамиката на неофункционализма се насочи в погрешната посока и непрекъснато бълваните от Брюксел нови и нови наднационалните норми и правила не способстват за политическата отзивчивост и интеграцията.

На пръв поглед, това не напомня кой знае колко за историята на Съветския съюз, но между него и ЕС съществува фундаментално сходство, което няма да донесе нищо добро на Европа. Елементарният анализ показва, че и Европейският съюз, и Съветският съюз се градят върху детерминисткия философски подход към историята, който предполага наличието на някаква неизбежна крайна точка, към която се стремят и времето, и събитията, но напълно се игнорира, как точно живеят, какво мислят и към какво се стремят обикновените европейци.

В случая със Съветския съюз, властта на пролетариата и международната солидарност изглеждаха и се приемаха като неизбежни. Днес е лесно да се присмиваме на това, но истината е, е СССР трябваше да се превърне в олицетворение на съвременната политическа организация, което се потвърждава дори от такъв консервативен философ като Самюел Хънтингтън. Предполагаше се например, че след революцията от 1917 ще отпадне необходимостта от бъдещи „вътрешни” революции. Тези утопични постановки са увековечени в официалната идеология, която забранява частната собственост и пазара и създава „новия съветски човек”.

Когато тази концепция започва да се сблъсква със сериозни проблеми (например, през 1921, в навечерието на Втората световна война или в периода на икономически застой през 70-те години на ХХ век), Комунистическата партия предпочиташе да действа прагматично, но скоро след това отново възраждаше тази концепцция, използвайки за целта всевъзможни методи – от пропагандата до сталинския терор. Това, което в началото изглеждаше като лъчезарен мит, постепенно се превърна в радиоактивна лъжа или, най-малкото, в перманентно лицемерие. Към края на ерата на Брежнев, тази концепцция вече не внушаваше никакво доверие и практически всички жители на Москва в началото на 80-те години усещаха, че стрелката на историята сочи в противоположно на официалната линия направление. Дори най-закостенелите апаратчици от онова време, както и администрациите на Черненко и Андропов, дълбоко в душите си осъзнаваха, че всичко това е лъжа.

Когато концепцията търпи провал, след нея остава само мудна и невежа бюрокрацция, цинично извличаща полза от отслабналата икономика. Държавата може да съществува известно време в ситуация на подобен цинизъм, но това не може да продължава вечно. В такъв преломен момент героичната история и идеологията се превръщат в бреме, вместо в импулс на сила, постоянно напомняйки за провалите и неизпълнените обеещания на управляващия режим. Неслучайно едноличният диктатор във „Фермата за животни” – шопарът Наполеон от едноименната книга на Джордж Оруел, добавя към изречението „Всички животни са равни” думите „но някои животни са по-равни от другите”. Неговата желязна власт обаче, щеше да е много по-стабилна, ако беше заменил „хуманната диктатура” във фермата за животни със собствената си еднолична диктатура. Тогава първата част на горния лозунг просто нямаше да съществува.

Нещата обаче опират до това, че в политиката няма нищо неизбежно. Да се правиш, че нещо не съществува и да действаш по съответния начин е най-краткия път към репресиите, а в случая с ЕС – и към ответната реакция на популизма. Не е учудващо, че мнозина привърженици на Brexit-а смятат конфликта между елита и всички останали за непримирим (между другото, непримиримостта е характерна и определяща черта на популизма). В крайна сметка, телеологията повече прилича на религия, отколкото на система от политически ценности, а Европа през ХХI век със сигурност не е мястото, където религията е в състояние да сплоти хората задълго.

Икономиката

Стабилният икономически растеж е най-доброто природно лекарство в сферата на политиката. Нито една икономика обаче не може вечно да расте. През периодите на радикални икономически промени стабилността на икономика не е свързана с това, колко активно се развива тя, а как съумява да се справи с волатилността. В края на ХХ и началото на ХХI век волатилността често се проявява в стремителния бум на растежа в отделни отрасли, след което отново настъпва период на стагнация.

Втория общ и за ЕС, и за СССР провал е свързан с това, че и двата съюза се градят на идеологически фундамент, който – в отговор на предизвикателствата на икономическия застой, става все по-объркан и слаб. С течение на времето, отговорните за вземането на важните решения институции се оказват все по мудни и лишени от гъвкавост. Поради това става все по-трудно да се примиряваш със застоя и все по-трудно да излезеш от него, осъществявайки необходимите смели политически действия.

В средата на 70-те години Съветският съюз попада в порочния кръг на понижаващата се икономически ефективност, от който не се вижда изход. Възможно е ръководството в Кремъл да не е осъзнавало напълно мащабите на икономическия застой, но обикновените хора и работниците са били наясно с това, наблюдавайки ежедневната действителност. Проблемът е, че съветският икономически модел, представляващ набор от идеи (подобно на всички такива модели), не разполага с никакъв инструмент, който да може да компенсира липсата на растеж. Вече не може да се разчита на лозунгите за правата и достойнството на пролетариата, за борбата срещу колониализма и дори за великодържавния статус на Съветската империя, защото моделът вече не съдейства за постигането на тези цели. Става все по-неясно, какви цели си поставя съветската икономика и дали въобще има правото да съществува.

За разлика от СССР, втората свръхдържава, т.е. САЩ, реагира на икономическата рецесия през 70-те години на ХХ век като осъществява своеобразна революция в сферата на предлагането. Без значение, какви идеи изповядваме, няма съмнение, че тази революция показа, какво трябва да се прави и какви ще бъдат резултатите от това. Освен това тя доведе до значителни промени в курса, като започнем с болезненото втвърдяване на парично-кредитната политика по времето на Пол Уолкър и свършим с мащабното намаляване на данъците и налагането на кейнсианството във военната сфера. През 1984 всички вече бяха наясно, накъде върви американската икономика и кои са целите и. А основната цел беше възобновяването на растежа чрез понижаване на данъците, стабилна инфлация, либерализация на пазара, ограничаване властта на синдикатите, повишаване приходите на корпорацциите – и всичко това в името на укрепването на въоръжените сили за да могат успешно да противодействат на Съветския съюз. Именно тази концепция визира Роналд Рейган, когато в хода на кампанията си за втори президентски мандат, щабът му обявява, че „в Америка се зазорява”.

Между другото също толкова ясни цели си поставя през последните 40 години и китайското правителство и ръководството на местната Комунистическа партия. Всъщност, те съществуват именно за да гарантират такъв растеж, благодарение на който само за няколко години стотици милиони китайци бяха избавени от бедността. В същото време, те постепенно изместват баланса на този растеж, отказвайки се от развитието, опиращо се на износа на всяка цена, и ориентирайки се към модел на екологично устойчиво вътрешно потребление. При това китайското ръководство с стреми да съхрани политическата и социална стабилност във вида, определен от Комунистическата партия. Без значение, дали ни харесва или не, но в тази целеустременост няма никаква двойнственост, а огромен простор за политически маневри в името на постигането на поставените цели.

Всъщност, за какво се обявява днес Европейският съюз? В началото на 2017 би могло да се каже, че целта на ЕС в хода на борбата му с икономическата стагнация, представлява странна смес между постнационализъм, конкурентоспособност, запазването на мира между воювалите дълго време помежду си държави, намаляване на неравенството, а вероятно и нещо друго. Никой не може да каже със сигурност и това е огромен икономически и политически недостатък.

Повечето европейци виждат в Брюксел трибуна, от която звучат абстрактни декларации, и място, където се развиват объркани организационни процеси. Малцина са наясно, какво точно представляват тези процеси, но всички виждат, че те повече укрепват регулирането, отколкото гарантират икономическия растеж. Там вече няма големи цели, придаващи значимост на ЕС, както няма и концепции, гарантиращи гъвкавостта на институциите, които да обслужват една неортодоксална политика.

Моралното и политическо загниване на ЕС се оказа в центъра на вниманието, когато започна дълговата криза в Гърция. Според обикновените гърци, тази криза беше провокирана от корумпираната местна клика от плутократи и политици, които те успяха да изхвърлят от властта. Гърците бяха убедени, че е дошло време да бъде проявена прословутата общоевропейска солидарност, която да намери израз в срочното оказване на помощ при разумни условия срещу обещанието да въведат ред в страната си. Нима не това е целта на гражданската отговорност на Европа, която гарантира, че в трудни времена всички ние действаме заедно?

Естествено, германците, както и мнозина други северноевропейци, разсъждаваха по различен начин, смятайки, че мързеливите и безполезни гърци следва да свикнат с рязкото понижаване на жизненото си равнище и с финансовата и трудова дисциплина. На практика, това доведе до програмата за сурови икономии, която беше наложена въпреки ясно изразените политически предпочитания на гръцкото население.

Така или иначе, трябваше или да бъдат игнорирани демократичните желания на гърците, или пък демократичните желания на германците. А това са тъкмо онези моменти, които са определящи за формата на управление. В конкретния случай огромният дисбаланс в мощта и влиянието, в комбинация с твърдите правила и липсата на общи цели, се превърна в истински кошмар за официалните власти. Той закрепи неравенството в ЕС и многократно усили усещането за несправедливост и беззаконие.

Най-важният въпрос е, как ЕС се оказа в една толкова кошмарна ситуация, описана навремето от Кафка и Хобс. Има доста разнообразни обяснения за това, като те обхващат целия спектър от изначално консервативните тенденции, характерни за международните организации, до погрешното ръководство. Но най-важното обяснение за бъдещите перспективи на Европейския съюз е неговата „обсебеност от процеса”. За Брюксел, процесът е над всичко. Тоест, системата е от първостепенно значение, а правилата и процедурата са свещени. Подобни характеристики са типични само за технократските институции.

Създава се впечатлението, че поколението, поставило основите на днешния Европейски съюз след Втората световна война, изключително се е притеснявало от смисъла и целите (с каквито в изобилие е разполагал Третият Райх), както и от абстрактните идеи, пораждащи политически емоции. Затова тези хора подменят правовите и бюрократични процеси, които с течение на времето се превръщат в оправдание на тяхното собствено съществуване, но в същото време постепенно се трансформират в „таен” вътрешен враг на ЕС. Тоест, проблемът е, че процесът, сам по себе си, не се ползва с политическа подкрепа, може би с изключение на случаите, когато целта съзнателно се изкривява. Именно това се случи преди няколко десетилетия. Европейският съюз отчаяно се нуждае от цел и смисъл, но те не бива да се изчерпват с неговото самосъхранение и оцеляване. От друга страна обаче, европейските институции са така замислени, че на практика изключват появата на такава цел и смисъл.

Промените и застоят

Сравнението между днешния ЕС и СССР от заключителния период на съществуването му, не е опит да се игнорират или прикрият съществените различия между тях. Жизненото равнище в Европа е много по-високо от това в някогашния Съветски съюз, впрочем това високо жизнено равнище поражда и определен консерватизъм по отношение на системните промени. Освен това, Съветският съюз е изправен пред външен враг - идеологически и фактически. Това е враждебната му свръхдържава, с която на Кремъл се налага да се съобразява. Днес външното предизвикателство пред ЕС е най-вече имиграцията. По принцип, Европейският съюз може да се справи с този проблем много по-ефективно, отколкото 28-те (скоро ще останат 27) отделни държави членки. Освен това, културната среда е много по-различна от онази в СССР. И тъй нататък.

Само че, на фона на тези различия се очертават и определени сходства свързани с крехката и ретроградна политика и икономика. Което означава, че все пак е налице определена основа за сравнение. Когато по времето на Горбачов Съветският съюз пристъпва към реализацията на сериозна програма за реформи, системата започва да се пропуква и в крайна сметка тя рухва. Това отнема съвсем малко време. В речта си, произнесена в Ленинград през май 1985, Горбачов открито признава, че Съветският съюз страда от постоянен икономически застой. През същата година е лансирана и концепцията му за т.нар. "перестройка". През 1987 Горбачов представя пред Централния комитет на КПСС фундаменталните си планове за преустройство на икономиката. През ноември 1989 рухва Берлинската стена. А само след още две години прекратява съществуването си самият Съветски съюз. Тоест, излиза, че само за седемте години на най-амбициозния експеримент в съвременната история, целящ радикалното преустройство на политиката и държавното управление, СССР преминава през всички етапи от статуса на свръхдържава до пълния разпад.

Някой ден на Европейския съюз също ще се наложи да тръгне по пътя на радикалните реформи. А най-важният въпрос е, дали структурата на ЕС ще позволи осъществяването им и, дали самият Съюз няма да се разпадне в процеса на реформирането си. За да му отговорим, няма да е зле да си припомним най-убедителните аргументи, обясняващи разпадането на СССР.

През зимата на 1990, когато Западът гледаше на Горбачов с безграничен оптимизъм, историкът Мартин Малиа (1924-2004) пише под псевдонима Z статията "На мавзолея на Сталин". На пръв поглед, твърди Малиа, оптимизмът по отношение на Горбачов изглежда оправдан. В Съветския съюз най-сетне се е появил лидер, който осъзнава първопричините за икономическата стагнация и е готов да ги премахне; който е наясно с недостатъците на източноевропейската империя и се опитва да я освободи; който вижда минусите от изолацията на СССР от навлязлата в епохата на глобализацията световна икономика и е готов целенасочено да се ангажира с неговата международна интеграция; който разбира опасностите и бремето, свързани с напреварата в ядрените въоръжения. Малия обаче подчертава наличието на по-дълбоки противоречия в рамките на съветската система, заради което - според него - програмата за реформи на Горбачов няма да проработи.

Тези противоречия започват с произхода на съветската система, основана на утопичната идеология. На практика обаче, съветската държава е обречена на разпад заради организационните последици от привързаността към тази утопия. Концепцията за великата пролетарска революция от 1917 прикрива далеч по-прозаичната действителност, а именно "държавният преврат на едно малцинство, осъществен в условията на всеобща анархия, особено в селските среди" - както посочва Малиа.

Жан Моне едва ли може да бъде наречен "новият Ленин", но разминаванията между интерпретациите и реалната политика в Парижкия договор от 1951 са също толкова големи. Както е известно, европейската интеграция започва на 9 май 1950, когато френският външен министър Робер Шуман обявява, че Европейската общност за въглища и стомана цели най-вече да направи войната "не просто немислима, но и материално невъзможна". Само че нейните първи институции представляват далеч по-прозаичен опит за създаването на интегриран и управляем пазар за стомана и въглища за да решат проблема с излишните производствени мощности чрез формирането на един мултинационален картел.

Разбира се, стабилизацията на тези важни отрасли на националните пазари на Франция и Германия за сметка на бъдещото им обединяване, трябваше да доведе до създаването устойчиви политически отношения между Париж и Берлин. Само че Европейската общност за въглища и стомана на можа да предотврати усилването на пазарните позиции на големите въглищни и стоманодобивни компании. Освен това тя не съумява да формулира енергийна политика на основата на двата "нови" вида гориво: петролното и ядреното. В същото време обаче, тази общност създаде сложна система от институции, които са неизмеримо по-големи от своите цели: висш съвет, общо събрание, съд, специален съвет на министрите (със свой председател) и консултативен комитет, включващ представители на въглищния и стоманодобивния сектори. Именно тези институции поставиха началото на сегашния бюрократичен лабиринт на ЕС.

Най-голямата заплаха, с която Съветският съюз се сблъсква през 30-те години на ХХ век, е възходът на нацистка Германия. Първоначално Москва сключва с нацистите таен пакт за ненападение с цел да предотврати тази заплаха и да си гарантира време за подготовка. В крайна сметка, неморалния характер на Пакта Рибентроп-Молотов бива компенсиран от резултатите от войната, победата в коята позволява на СССР решително да укрепи своята власт и влияние, узаконявайки статута си на велика сила, а след това - и на свръхдържава.

За разлика от Съветския съюз, ЕС в течение на десетилетие беше фактическа велика държава. Войните в бивша Югославия през 90-те години на миналия век се оказаха най-голямото външно предизвикателство пред него, като реакцията на системата за колективна сигурност на Европейския съюз често беше слаба и нерешителна. И, което е още по-лошо, Брюксел често оправдаваше бездействието си със сложните процедури и мудността на институциите, отказвайки да признае, че това се прави съвсем преднамерено. Неморалния характер на тази пасивност стана съвсем ясен на фона на етническите прочиствания в бивша Югославия, осъществени 40 години след Холокоста. ЕС беше в състояние да предотврати войната. Той обаче не можа да предотврати масовите убийства, породени от тази война. Тогава, какъв е смисълът от него?

Някои анализатори смятат, че неспособността на ЕС да се възползва от момента се е превърнал в морален провал на целия европейски проект. Технократичният процес надделя над смисъла и предназначението. Докато ЕС продължаваше да е зает с проекта за създаването на обща европейска валута, решаването на проблемите в бивша Югославия беше оставено на американците. Тоест, дебатите за оптималната зона на общата валута и условията на кредитно-паричната политика лишиха ЕС от възможността да направи самокритичен анализ на югославската катастрофа. Би могло да се каже, че призраците на съветската номенклатура, чиито бюрократичен триумф имаше определящо значение за епохата на Брежнев в СССР, тихомълком са се преселили в Брюксел.

Оттогава насам не станахме свидетели на каквито и да било фундаментални промени. Когато през 2008 започна финансовата криза, а заедно с нея и абсолютно предсказуемата криза на еврото, системата продължи да се придържа към остатъчната неофункционалистка логика, стоварвайки върху бедната Гърция цялото бреме на разходите по реформирането. Говорим за "остатъчна неофункционалистки логика", защото необходимостта от интеграция и създаването на финансово-бюджетен съюз беше съвърщено очевидна. Никой от политиците обаче не обсъждаше сериозно този въпрос, поне не и там, където това беше от най-голямо значение (т.е. в Берлин и Париж).

На практика, реагирайки на кризите, системата на ЕС поставя запазването на своите институции над икономическите потребности и политическите желания на собствените си граждани. Дълбоките корени на Brexit-а са свързане не само с пагубната загуба на легитимност в този преломен момент. Именно това обаче видяха и усетиха привържениците на излизането на Великобритания от ЕС. Ако Brexit беше гласуване против онази глобализация, която се подкрепяше от институциите на Съюза - когато изгодите и предимствата отиват при богатите и мобилните, а многобройните потърпевши могат да разчитат само на известна компенсация от няколкото структурни фондове - движението напред се превръща в самоцел.

Белите петна в анализите

Наред с анализа на инертността и невъзприемчивостта към реформи на съветската система, Малиа обръща специално внимание на западната съветология от късния период на СССР, опитвайки се да намери отговор на въпроса, защо повечето нейни представители – за разлика от него самия – не съумяват да видят (а и не са могли да видят) назряващия разпад. Според него, мнозинството западни изследователи на Съветския съюз през 80-те години на ХХ век концентрират вниманието си върху източниците на стабилност в СССР, разглеждайки го като зряло индустриално общество, в което вече са стартирали постепенни реформи и започва да се развива плурализъм (но не и демокрация).

Вероятно, това е своеобразна реакция на тоталитарните модели от страна на предишното поколение анализатори, които обикновено представят Съветския съюз като образец на монолитна държавна власт. Възможно е това да е било страничен ефект от теорията за биполярността в международните отношения, даващ основание да се смята, че неустойчивото равновесие на студената война ще се запази неопределено дълго време. А може би, просто е ставало дума за опит желаното да се представи за действителност, защото да се разсъждава за алтернативата (т.е. за разпадането на гигантска ядрена супердържава) е изглеждало опасно. Несъмнено, Пентагонът, с неговия огромен бюджет, е бил изключително заинтересован от другата страна на желязната завеса винаги да има стабилен, предсказуем, лесно приспособяващ се и неизменно враждебно настроен към Америка противник.

Дали аналогични „бели петна” могат да бъдат открити и при американските анализатори на Европейския съюз? Възможно е. ЕС заема много специфично място в сферата на международните отношения, в качеството си на най-амбициозния и интересен експеримент в сферата на наднационалното управление. За мнозина изследователи и особено за принадлежащите към американските академични среди, Европейският съюз представлява идеалния образец на космополитно управление и пример за останалия свят. Превръщането на постоянно воюващите помежду си национални държави в общност на съвместна сигурност, където войната е просто немислима, също представлява преломен момент. То потвърждава любимата теза на либералите, че рационалността спокойно може да бъде оставена на заден план.

Самата идея, че в мащабите на целия европейски континент могат да бъдат формулирани гъвкави и адаптивни отговори на глобализацията на политическата икономия е достойна за възхищение. Анализаторите спорят яростно за механизмите на европейската интеграция. Някои от тях твърдят, че наднационалните институции са най-вече място, където се води традиционният пазарлък между държавите, на което сме свидетели в Световната търговска организация и ООН например. Но, ако оставим настрана тези доводи, главното обяснение и доминиращата тема си остава нуждата от стабилност.

Всичко това обяснява, защо непрекъснато се твърди, че другите региони (например Източна Азия) трябва в перспектива да последват примера на Европейския съюз, но почти липсват опити да бъдат обяснени причините за фундаменталната нестабилност на самия ЕС. Наистина, в много аналитични статии относно политиката на Съюза присъства думата "криза", както и дебати по тази тема. Само че това до голяма степен прилича на проточилата се вече 30 години дискусия за кризата на НАТО и за предизвикателствата, на които следва да отговори този пакт, в своето движение напред и в процеса на адаптацията си към новата ситуация. Въпросът за разпадането на ЕС не е свален от дневния ред, но със сигурност е оставен на заден план и малцина от анализаторите са склонни да се занимават с него.

Възможна ли е реформата?

В политиката няма нищо неизбежно. Независимо от въздействието на Brexit върху европейската икономика, британският референдум се оказа мощно психологическо сътресение за системата, която дори не можеше да си представи, че неофункционализмът може да даде заден ход. Всъщност, въобще възможно ли е днес да си представим някакъв път към европейската интеграция?

Разбира се, можем. Ето един пример за евентуалното възраждане на европейската интеграция от пепелищата, подобно на птицата Феникс. Елитите на Германия и Франция съзнателно и активно прокарват тезата за дисбаланса на частичната интеграция и разсъждават, кога би било най-подходящо да се заемат директно с този въпрос. Чуваме аргументи от типа: "ето какво ще се случи, ако позволим ЕС да се превърне в обединение на свободния избор, в Европа на две скорости и т.н.". Опитват се да ни внушат, че европейските маси могат, следвайки капризите си, да изберат това, което смятат за необходимо в конкретния момент (например, казвайки "да" на свободната търговия и "не" - на имиграцията), изпускайки от поглед общата "голяма" цел.

Много важна промяна би било признанието, че доколкото общата цел вече е пропусната, следва да бъде формулирана нова и още по-мащабна цел. Преди повече от трийсет години политикът Жак Делор обикаля европейските столици, оценявайки стремежа на отделните държави за нов скок напред. Резултат от тези визити стана общия европейски пазар и появата на еврото. Сегашното поколение европейски политици са принудени да търсят консенсус на една много по-широка сцена. Очевидна цел си остава финансово-бюджетния съюз, където може да възникне стремеж към мащабни финансови стимули сега, и към съкращаване на разходите, изплащане на дълговете и бюджетен профицит - в бъдеще.

Възможно ли е някой предприемчив политик да обедини всичко това в един пакет и да го "продаде" на някоя ключова група, например на инициаторите на европейската интеграция, в чиито център са Франция и Германия? По принцип е възможно. Но, ако това се случи, останалата част от ЕС ще бъде принудена да направи крачка назад и да създаде своеобразна зона за свободна търговия. На свой ред, "ядрото" на ЕС ще започне да прилича повече на нова свръхдържава, отколкото на международна организация.

В книгата си "Парадоксът на глобализацията: демокрацията и бъдещето на световната икономика" Дани Родрик анализира трилемата на глобалната интеграция, държавния суверенитет и демокрацията, твърдейки, че две от трите са възможни по едно и също време, но и трите заедно - не. На практика, той е прав, само че новото "ядро" на ЕС може съзнателно да промени крайната цел на Съюза, обявявайки, че това вече е създаването на нова (свръх)държава. Проблемът обаче е, че последните двайсет години на европейската интеграция се характеризираха с отстъплението от тази осъзната промяна.

Затова като по-вероятно се очертава следното развитие. След Brexit в Европа ще се появи фигура, подобна на Горбачов със своя собствена програма за преструктуриране ("перестройка") с цел обновяване на европейските институции. Това може да бъде млад член на Европейския парламент от някоя източноевропейска държава, или пък виден национален политик от Франция или Германия. Днес обаче, в Брюксел просто няма такъв човек. Разбира се, този политик няма да използва думата "преустройство", убеждавайки останалите, че предлагания от него пакет от институционални реформи може да спаси Европейския съюз. Медиите обаче ще използват именно тази дума, при това с основание и с една неосъзната ирония.

Ако изложеният по-горе анализ е точен, можем да очакваме, че "преустройството" в ЕС ще се провали по същите причини, поради които и "перестройката" на Горбачов. Институциите на Европейския съюз са прекалено сложни, взаимносвързани, изолирани, мудни и прекалено силно зациклени върху самите себе си, затова и не осъзнават необходимостта от промени. Възможно е също ръководещите ги "еврократи", подобно на брежневистката номенклатура, да се вкопчат отчаяно в последните остатъци от утопичното мислене или просто в удобните си кресла. При всички случаи те ще се съпротивляват с всички сили на "преустройството", използвайки всички достъпни средства, блокирайки промените,  забавяйки ги и съзнателно нагнетявайки объркване и хаос. Някои национални политически лидери биха могли да откликнат на призива за промени, но те едва ли ще са сред най-влиятелните в Германия и Франция, защото двойнственото отношение на тези хора към наднационалното управление, в крайна сметка, ще ги докара дотам да започнат да предпочитат сделките на междудържавно равнище, заобикаляйки Брюксел. Ето защо даваме на тази "европерестройка" не повече от три години, след което привържениците и ще признаят, че залогът следва да бъде повишен и ще се ориентират към собствена версия на "гласността" в рамките на социалните мрежи.

В европейския контекст, тази "гласност" ще се прояви в апелирането към народните маси през главите на държавните ръководства. Тоест, европейските граждани ще бъдат директно призовани да спасят Европейския съюз. Ще им внушават, че това е изключително важно за да се запази мира на континента. Ще им обясняват, че само на наднационално равнище Европа ще може да формулира приемлив политически и икономически отговор на глобализацията. Възможно е също да се опитат да ги убедят, че Брюксел е единственото място, където регулаторите ще могат да се противоставят на опитите на американските интернет-гиганти (коалицията, включваща Google, Apple, Facebook и Amazon) да проникнат в културата и личния живот на европейците.

В крайна сметка обаче, ако иска да получи поне някакъв кредит на доверие, европейската "гласност" ще трябва да апелира към утопичната концепция на евроинтеграцията, която някога стартира целия този проект. Навремето, Горбачов се опитва да стори същото. Само че с изненада открива, че населението вече не само не вярва на "гласността", но и открито и се подиграва. Когато, за първи път от 70 години, съветските граждани получават възможността да кажат "не" на официалните политически кандидати, те им го казват в почти всички големи градове на Съветския съюз. Що се отнася до ЕС, там "не" може да каже населението на новите страни членки. Могат да го кажат също хората в Италия, Франция и дори Германия. Впрочем, възможно е всички заедно да кажат "не". При всички случаи, тези "не"-та ще са достатъчни за да лишат институциите на ЕС и от последните остатъци от тяхната легитимност. В подобна ситуация става почти неизбежна появата на предприемчив политик, от типа на Елцин, който да открие в политиката на разцепление благоприятни възможности за себе си.

Когато Съветският съюз се разпадна, повечето от съставляващите го републики се обединиха в изключително крехката Общност на независимите държави (ОНД). Това беше своеобразен политически чадър, прикриващ фактическата им независимост и изчерпващ се с няколко заседания годишно, няколко "общи" икономически цели и малък бюрократичен апарат, отговаряш най-вече за пропагандата.

В другия край на Европа, Европейският съюз вероятно би могъл да се справи малко по-добре, но крайният резултат ще бъде същия. За разлика от Съветската империя, ЕС може да приключи съществуването си не с впечатляващ взрив, а с жалко грухтене.

 

* Административен директор на Университета в Бъркли, анализатор на „Нешънъл Интерест"

** Професор по политология в Университета в Бъркли, анализатор на „Нешънъл Интерест”