09
Сря, Окт
25 Нови статии
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 45

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

България

М. Деведжиев, Река Дунав: седмият трансевропейски транспортен коридор

К. Петров, Проблеми и перспективи пред българския участък на Коридор 4

Юбилей

Т. Батаклиев, Основоположниците на модерната географска наука и геополитика в България

Светът

Т. Грациани, Геополитиката на републиканска Италия

Г. Векуа, Южен Кавказ в геополитическата стратегия на Русия и Турция

А. Балиев, Водата, като част от палестинския проблем

Фокус: Еврорусия

П. Армстронг, Третият етап: новата визия на Запада за Русия

А. Дугин, Велика Европа, от Лисабон до Владивосток

Д. Фридмън, Геополитическите характеристики на новото руско-европейско сближаване

Гледна точка

Д. Бендоу, Евроатлантическият разлом

В. Чуков, “Израелско-балканският съюз” като алтернатива на “турско-арабската ос”

Геостратегия

E. Казаков, “Многополюсни” теории и геополитически реалности: мястото на България в променящия се международен ред

Т. Струй де Свиланде, Б. Марк, Овладяването на римленда от САЩ – залог на политиката  на Вашингтон по иранската ядрена програма и ПРО

П. Димитров, САЩ, Китай и световният баланс на силите през второто десетилетие на XXI век

Д. Дарлинг, Военната модернизация на БРИК и новият глобален военен баланс

Т. Хендершед, Ч. Сбрагия, Десет мита за китайския флот

Геоикономика

А. Кобяков, Златото като геоикономически инструмент

Г. Маринов, Климатичният проблем - геополитическият и геоикономически пъзел на XXI век

Геополитика и сигурност

Л. Александрова, Прането на пари като геополитически феномен

Основи на геополитиката

Х. Доков, Отражение на геополитическите идеи и геостратегически императиви върху външната политика на САЩ

Идеи

Г. Иванов, Краят на мултикултурната идилия

Б. Димитров, Теория и практика на евроскептицизма

Книги

М. Чавдарова, За нивата на (не)сигурността

Н. Ахтарски, Тъжният залез на Европа

Интервю

Професор Райнхард Хилдебранд за необходимостта да бъде преодоляна маргинализацията на Европа

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010

В продължения на няколко месеца, снимките на автора на тази книга не слизаха от първите страници на германските (и не само) вестници. Появата и му струва престижната и високоплатена работа, като член на борда на Бундесбанк, а по-късно той беше изключен и от своята Социалдемократическа партия (от чието име преди време беше избран за берлински сенатор). В същото време, 20% от германските избиратели твърдят, че биха гласували за него. Книгата му редовно се появява по витрините на книжарниците, но само за да изчезне почти веднага оттам поради големия интерес на читателите. Става дума, разбира се, за Тило Сарацин и скандалния му бестселър „Германия се самоликвидира”, появил се през август 2010.

По принцип, в нея не се казва нищо, което да не е било известно и преди това. За проблемите във Федералната република се говори отдавна, а в немските книжарници гъмжи от книги, анализиращи задълбочаващият се разрив между политици и избиратели, прекаленото влияние на големите корпорации, или хроничните трудности, с които се сблъсква системата за социално осигуряване. Нито една от тях обаче, не се превърна в сензация и не предизвика толкова бурна реакция, както стана с книгата на Сарацин. Каква е причината за това?

Според някои, определена роля е изиграла умелата PR-кампания предшествала появата на книгата. Само че да се обясни с нея невероятния успех на книгата е най-малкото наивно. Истинската причина е съвсем друга и тя е, че авторът, без всякакво смущение, засяга въпроси, които не само са твърде болезнени, но и се бяха превърнали в своеобразно „табу”. Дискусиите по тях не само се смятаха за проява на лош тон, но и можеха да струват на онези, които все пак дръзваха да ги обсъждат, професионалната кариера и обществения имидж.

Както е известно, умението предпазливо да лавираш между тези забранени теми отдавна се е превърнало в задължително качество за успеха на всеки европейски (и, особено, германски) политик. Най-известният пример за подобно табу е Холокостът, чието поставяне под въпрос официално се смята за престъпление и се наказва от закона. Това обаче е само „върхът на айсберга”. Защото формална или неформална забрана е наложена върху цял спектър от въпроси, касаещи нацисткото минало на Германия. При това не става дума само за откровената пронацистка пропаганда, а и за сравнително невинните опити за обективна научна оценка на т.нар. Трети Райх.

В тази връзка е доста показателна историята на известната германска журналистка Ева Херман, която дълги години беше лицето на телевизията NRD (Norddeutscher Rundfunk), докато не реши да се ангажира с проблемите на семейството и майчинството в Германия. Това, само по себе си, се оказа доста рискована стъпка, но истинският скандал се разрази, когато, при представянето на поредната си книга по темата, Херман заяви, че „нацистката епоха е била нещо ужасно, но сред малкото хубави неща тогава е разбирането за това, колко ценни са децата, майчинството и семейството. За съжаление, тези ценности също бяха отхвърлени през 60-те години”. Веднага след това, тя беше уволнена от работа, оплюта от всичките си колеги и, на практика, се превърна в „парий” за цялата журналистическа общност.

Децата, като „фалшива ценност”, наследена от мрачното минало

Вероятно, скандалът с Ева Херман едва ли щеше да придобие чак такива размери, ако тя не бе направила глупостта да засегне едновременно две теми, смятани за „табу” в родината и: нацисткото минало и демографската ситуация. Което, между другото, не стана случайно, защото в днешна Германия всеки опит да се лансира добре обмислена и научно обоснована програма за повишаване на раждаемостта, автоматично поражда асоциации с Третия Райх, а пък онзи, който я предлага, рискува да бъде обявен за „крайнодесен екстремист”.

Тило Сарацин очевидно е надмогнал страха от подобни обвинения. Затова, анализирайки проблемите на днешна Германия, поставя в центъра им именно демографската ситуация. В това отношение официалната статистика представя доста тревожни данни – в момента раждаемостта в страната е почти два пъти по-ниска от онази, гарантираща поне простото възпроизводство на населението. Възрастовият баланс пък все повече се измества към пенсионерите, като съотношението между тези, които плащат данъци, и онези, които получават пенсии, става все по-неблагоприятно. А това означава, че нараства бремето върху държавния бюджет и националната икономика, която трудно може да се развива нормално в подобни условия.

Демографският спад е надвиснал като „дамоклев меч” над германската икономика по още една причина. Днес Германия вече не може да се конкурира с държави, като Китай или Южна Корея, в производството за стоки за масова употреба. Конкурентните и предимства вече се концентрират само в сферата на високите технологии и иновациите. Само че за да продължи да бъде лидер в тази област, тя трябва да разполага с голямо количество талантливи и високообразовани млади хора. Които няма откъде да се появят, след като раждаемостта спада.

Впрочем, спада не само раждаемостта. В книгата си, Тило Сарацин специално подчертава ниската раждаемост във високообразованите и материално обезпечени семейства. Хората, ориентирани към изграждане на кариера и постигане на обществено признание, обикновено се сдобиват с деца твърде късно и, по правило, с не повече от едно-две. Висока раждаемост демонстрират най-вече хроничните ползватели на социални помощи, за които появата на всяко ново дете гарантира съществен ръст на семейния бюджет (тази ситуация, впрочем, е характерна и за България). На пръв поглед, няма нищо лошо в това, след като тези хора не могат да работят и да плащат данъци сами, поне да увеличават броя на бъдещите данъкоплатци. Според Сарацин обаче, нещата не са толкова прости. Защото децата от семейства на хронично безработни, по правило, възприемат модела на поведение на родителите си, превръщайки се в същите като тях получатели на социални помощи. Тоест, вместо да помогнат за решаването на проблема, допълнително го задълбочават.

Доколко справедлив е подобен извод? До каква степен децата наследяват не просто начина на живот и модела на поведение, но и (тук Сарацин си позволява да навлезе в наистина опасна сфера) интелекта на родителите си? Авторът на книгата „Германия се самоликвидира” твърди, че умствените способности, до голяма степен, се предават по наследство. И в тази връзка посочва, че високообразованите германци оставят по-малко наследници, отколкото хронично безработните, което, според него, нанася жесток удар по интелектуалния потенциал на страната. Тук вече няма как да не си припомним за агитационните плакати от времето на Третия Райх, нагледно демонстриращи как „малоценните”, но по-плодовити немски граждани могат, само за няколко поколения, напълно да изместят далеч по-ценните „истински арийци”.

В същото време обаче, фактите, цитирани от Сарацин, наистина заслужават внимание. Ако в началото на ХХ век почти половината от научната литература (става въпрос за природните науки) се е издавала в Германия, днес страната отдавна е загубила водещите си позиции. Делът на германците сред носителите на Нобелови награди също спада непрекъснато и стремително. Резултатите от тестовете на учениците сочат, че броят на малограмотните нараства, а децата с нестандартно мислене, способни да решават сложни задачи, се превръщат в постоянно топяща се тънка прослойка.

Дали обаче за това е виновна само наследствеността? В книгата си, Сарацин отговаря отрицателно на този въпрос, като попътно си позволява да засегне още няколко теми, които, сами по себе си, биха могли да поставят кариерата на автора под въпрос.

Скандалната книга на Тило Сарацин не просто се превърна в бестселър в родината му, но и провокира сериозна дискусия в германското общество. Докато мнозина смятат, че авторът нагло е нарушил съществуващите морални табута за дискутиране на болезнените за нацията проблеми, други директно го обвиняват в социалдарвинизъм и разпалване на омраза към имигрантите. И едните и другите обаче признават, че темите, които засяга в книгата си Сарацин, вече не могат да бъдат игнорирани.

Крахът на утвърдените представи

В основите на всички германски проблеми – както днес, така и в бъдеще – е демографското развитие. Ниската раждаемост означава не само намаляване и остаряване на населението, но и катастрофален спад на броя на талантливите млади хора, на които се крепи иновационната икономика. Някой би възразил, че германската образователни система традиционно се слави с високото си качество. Неслучайно в момента в Германия учат над 12 хиляди български студенти. Преди няколко години обаче, когато бяха огласени резултатите от поредния тест на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) сред европейските (и не само) ученици, те предизвикаха истински шок сред самите германци. Оказа се, че на фона на връстниците им от редица други държави, резултатите на германските ученици са, ако не катастрофални, то повече от посредствени. Защо?

Германската система за начално и средно образование традиционно е силно сегментирана. Тя включва няколко типа училища – т.нар. „главни” (Hauptschule), даващи средно (във всякакъв смисъл) образование, реални училища (Realschule), където се акцентира на техническите умения, и, накрая, гимназии (Gymnasium), обучението в които се смята за най-качествено, а дипломата дава право за кандидатстване в университетите. Тази система се формира още през ХІХ век, когато всяко от трите типа училища отговаря за формирането на определен обществен сегмент – неквалифицирана работна ръка (т.нар. „народни училища”), квалифицирани работници и инженери (реалните училища) и елит (гимназиите). Оттогава насам обаче, макар формата да се запазва, съдържанието радикално се променя.

Днес, над половината германски ученици учат в гимназиите. Очевидно е обаче, че всички те не могат да станат част от елита. Ръстът на броя им е за сметка на качеството на образованието – така, ако допреди петдесетина години изискванията към германските гимназисти бяха изключително високи, а системата на подбора им – много сурова (в книгата, Сарацин си припомня, че в собствения му клас, от петдесет човека, само двайсет са се дипломирали), днес и едното, и другото са останали в миналото. Училищните програми и учебниците, с всяка изминала година, стават все по-елементарни, а обучението все повече се ориентира към нивото на слабите ученици. Резултатът от подобен подход не можеше да е добър и днес, значителна част от абитуриентите не могат грамотно да излагат мислите си, нито пък да правят елементарни математически изчисления. В обществото, като цяло, нараства делът на онези, които не четат нищо, освен рекламни проспекти. В подобна ситуация трудно може да се говори за иновационна икономика.

В системата на висшето образование, подготовката е доста по-добра. Проблемът обаче е, че университетите не са в състояние да компенсират пропуснатото в училищата. В резултат от това, техническите специалности страдат от хроничен недостиг на студенти. Освен това, както подчертава и Сарацин, сериозни проблеми поражда продължителността на обучението: завършилите германските университети се появяват на трудовия пазар на възраст между 26 и 30 години, т.е. доста по-късно от връстниците им в други държави.

Мнозина вероятно биха посочили, че проблемите могат да се решат много лесно с привличането на мигранти от чужбина. Именно към тази стратегия се придържат САЩ, Канада и редица други държави. Тило Сарацин обаче смята, че това не би решило проблема, а по-скоро ще генерира редица нови.

Тези толкова различни имигранти

Всъщност, не би могло да се твърди, че авторът на книгата „Германия се самоликвидира” е настроен против имигрантите, като такива. Проблемът по-скоро опира до това, че между имигрантите съществуват големи различия. В тази връзка, Тило Сарацин прави сравнение между различните групи некоренно население в Германия (имигранти от други членки на ЕС, от постсъветското пространство, от т.нар. Трети свят и т.н.) и стига до извода, че една от тях очевидно се откроява и то в негативен план. Става дума за преселниците от мюсюлманските държави. „От 15-те милиона души – мигранти или деца на мигранти, които днес живеят в Германия, между 25% и 45% идват от мюсюлмански държави. На тази група обаче се падат между 70% и 80% от всички проблеми в сферата на образованието, трудовия пазар, социалните помощи и криминалната престъпност” – твърди авторът. Цитираната от него статистика сочи, че ако италианците, германците от бившия СССР, индийците и виетнамците достатъчно успешно се интегрират в немската система, турците и арабите формират паралелни общества, където важат собствените им закони. Успехите на учениците от мюсюлмански семейства са доста по-скромни, отколкото на съучениците им, да не говорим, че много от тези деца въобще не ходят на училище. В същото време, делът на получателите на социални помощи от държавата е много по-висок сред имигрантите от Близкия изток, отколкото средният за страната, още повече, че сумите, които получава в Германия едно голямо турско семейство, като социална помощ, са по-големи от тези, които членовете му биха изкарали с упорит труд в родината си. Затова пък, в криминалната сфера и, особено, в тази на уличната престъпност, младите мюсюлмани се оказват без конкуренция.

В книгата си, Тило Сарацин задава въпроса, защо това е така? С какво имигрантите от мюсюлманските държави от отличават от тези от Индия или бившия СССР? А отговорът му е, че „мюсюлманите в Германия и останалата Европа са подложени на чуждо културно и религиозно влияние, което ние нито можем да разберем напълно, нито пък да го контролираме и управляваме”. Според него, тази култура е агресивна и враждебна на светската европейска цивилизация. При това, мюсюлманската общност в страната бързо нараства – както заради високата раждаемост, така и заради преселващите се в Германия членове на семействата на вече настанилите се там имигранти. Сарацин обаче подчертава, че проблемът не опира само до исляма, като религия, и задава закономерния въпрос, дали имигрантите имат достатъчно стимули да учат немски език, да си търсят работа и да се грижат за доброто образование на децата си? Защото истината е, че в днешна Германия тези стимули не са никак много. Всеки, който законно пребивава на германска територия, може да разчита на гарантираща му сравнително добър живот социална помощ. В същото време, на практика, не се изисква децата задължително да посещават детски градини или дори да ходят на училище. Освен това, за разлика от такива държави, като Австралия или Канада например, Германия не реализира наистина сериозна миграционна стратегия, ключов елемент в която би трябвало да стане строгият подбор на онези, които искат да станат граждани на страната.

Има ли прости решения за сложните проблеми?

Всъщност, какво предлага в книгата си Тило Сарацин за решаването на всички тези изключително сериозни проблеми? Средствата, които, според него, биха помогнали за това, изглеждат доста прости. На първо място, става дума за реализирането на мащабна стратегия в подкрепа на семейството и брака, включително и предоставяне на сериозни стимули за работещите родители. Следва усилване на интеграционната политика, насочена, на първо място, към децата на имигрантите, които задължително трябва да ходят на училище и детски градини с удължено обучение, т.е. да прекарват колкото се може повече време в немска културна среда. Освен това, членовете на семействата на германски граждани, които идват от чужбина, не трябва да имат право да получават социални помощи, а и самото им пристигане в Германия да бъде възможно, само ако се докаже, че могат сами да се издържат. На трето място, необходима е пълна трансформация на образователната система и много по-сериозни изисквания към учениците.

Дали обаче, подобни рецепти са в състояние да „излекуват” Германия? И, какви са възможностите наистина да бъда приложени? И двата въпроса засега остават без отговор. Въпреки това, дори онези, които не са съгласни с аргументите на Сарацин и смятат книгата му за „скандална” и дори „опасна”, са принудени да признаят, че посочените от него проблеми действително съществуват. А това означава, че има шанс дискусията по тях да продължи в едно действително конструктивно русло и, че в крайна сметка Германия все пак няма да се „самоликвидира”.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Настоящата статия се базира на хипотезата, че общоприетото възприемане на посткомунистическа Русия от страна на Запада е преминало през два етапа и в момента навлиза в трети. При това, докато първите два се основаваха най-вече на това, което на Запада му се искаше да види, третият се развива въз основа на съществуващите реалности.

По-малкият брат

Както доста точно посочи преди няколко години Томас Греъм (съветник на президента Буш-младши по въпросите, касаещи отношенията с Русия), докато едва ли някой приема насериозно държава, чиито БВП постоянно намалява, никой не би си позволил да игнорира онази, чиито БВП расте. Когато СССР се разпадна, през 1991, неговата необичайно централизирана икономика, чиито връзки внезапно се оказаха блокирани от новите национални граници, започна да се задушава и рухна. Жизненото равнище рязко спадна, инфлацията експлодира, данъчната основа се срути, държавните служители цели месеци оставаха без заплати, на работниците в предприятията се плащаше в натура, системата за социална подкрепа престана да функционира и демографският спад, появил се още по времето на Хрушчов, се ускори. Тоест, всички показатели започнаха едновременно да се влошават. Най-точното определение на онзи период беше „свободно падане”, а за това, как околните възприемаха Русия говори съдържанието на една статия, появила се през 2001 в „Atlantic Monthly”, в която се твърдеше, ни повече, ни по-малко, че „с Русия вече е свършено. Макар и все още да е достъпна в Мрежата, тя вече е просто занимателно четиво”.

Този, изглеждащ вече необратим, крах на Русия, породи две основни схващания сред западните анализатори и политици. Първият беше, че Русия е нещо като „по-малък брат”, който западните експерти могат да образоват и да го вкарат в бъдещето, когато светът ще достигне „крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и окончателната форма на управление в човешкото общество” (цитат от книгата на Френсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек” – б.р.). Опитвайки се осъществят тази менторска мисия, в Русия се появиха множество западни неправителствени организации, с цел да я преобразят. Второто (свързано с първото) схващане пък беше, че Русия е престанала да бъде заплаха, но си остава опасна. Това беше времето на търговията с „червен живак”, изчезналите „ядрени бомби в куфарчета” и всевъзможни други ядрени материали, както и на смахнатите руски провинциални генерали – с други думи,  крахът на Русия се възприемаше като опасност за всички останали. Този първи етап би могъл да се обобщи с фразата „трябва да помогнем на по-малкия брат, за да не се самовзриви и да ни опръска”.

Самите руснаци обаче, са на съвършено различно мнение за случилото се през 90-те. В тази връзка, не ми идва нищо по-добро на ум, за да илюстрирам какво точно имам предвид, от примера със съдбата на една жена, която познавах в Москва. По онова време, тя беше събрала достатъчно пари (около 5000 рубли) за да си купи кола. Година по-късно за тези пари можеше да се купи месечна карта за пътуване с градския транспорт, а след още една – само парче хляб. Но тя поне имаше работа. Докато стотици хиляди гледаха безсилно как се топи жизненото им равнище, неколцина, пируващи върху разлагащия се труп на руската държава, станаха неправдоподобно богати. Своеобразно олицетворение на този период беше Борис Березовский, който, през 1996, се хвалеше, че той и още петима владеят Русия. Вероятно така си и беше: чрез фалшиви търгове и финансови машинации те, разбира се, контролираха значителна част от държавата. По-голямата част от представителите на тогавашната т.нар. „свободна преса” пък бяха заети с междуособни войни, като непрекъснато се дискредитираха взаимно за да могат да откраднат повече.

Така, за мнозина руснаци, думата „демокрация” започна да поражда негативни асоциации. Демокрацията, прокарвана от Запада, се асоциираше в съзнанието им с кражби, корупция, бедност, престъпност и лични страдания. В тази връзка бих препоръчал на читателите две книги за този период: „Сблъсък и Сговор” на Джанин Уедъл и „Разпродажбата на века” на Кристи Фрийланд. Препоръчвам ви също материалите за скандала, свързан с Харвардския институт за международно развитие (HIID). От време навреме, изпадайки в цинично настроение, си мисля, че дългосрочният ефект от тази западна „помощ” се изчерпваше с това, руснаците да бъдат научени да крадат на едро. На свой ред, подозрителните руснаци, придържайки се към логиката на „играта с нулева сума”, само засилваха съмненията си, че Западът наистина се стреми към отслабването и разпадането на Русия.

Напористият противник

През 2000 обаче, спадът започна да се забавя. От гледната точка на Москва, 90-те години бяха „прокълнати” заради спада в цените на енергоносителите. Имайки предвид, че преобладаващата част от приходите от руския износ идваха от продажбата на петрол и природен газ, спадът на цените им действително беше съкрушителен удар. В края на 90-те години обаче, тези цени започнаха да растат, осигурявайки на държавния бюджет известни възможности.

Тъкмо в този момент, на руската политическа сцена се появи Путин. По причини, които не са напълно ясни и днес, Елцин го избра за свой наследник. През 1998, той го извика от Санкт Петербург, където Путин беше заместник на кмета Анатолий Собчак, за да оглави Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Русия. На следващата година, Путин беше назначен за министър-председател, а в края и Елцин се оттегли от властта, в резултат от което, през 2000, Путин беше избран за президент на страната. Западните репортери, живеещи предимно в Москва, чиито знания за страната се основаваха най-вече на записките на предшествениците им, се задоволиха с факта, че той е започнал кариерата си в Първо главно управление на КГБ и започнаха да го използват като своеобразно клеймо. Ако се бяха потрудили да проучат нещата в Санкт Петербург, сигурно щяха да открият, че Путин е много известен там, тъй като сред основните му задължения са били контактите между общината и западните компании. Вместо това, те предпочетоха да заложат на шаблона и Путин, веднъж и завинаги, беше обявен за „чекист”, а неговите речи и публикации – особено програмната му „Русия на прага на новото хилядолетие” – бяха обявени за „силно повлияни от миналото му в КГБ”. Така, когато той заяви, че „Русия е била и ще си остане велика държава”, това беше интерпретирано идва ли не като знак, че президентът подготвя нападение срещу Полша.

Никой не се потруди да забележи, че в същия документ той казва: „текущата драматична икономическа и социална ситуация в страната е цената, която трябва да платим за икономиката, наследена от Съветския съюз”, че говори за „вопиющата цена, която страната ни и нейните жители трябваше да платят за болшевишкия експеримент”, или пък, че „би било грешка да не осъзнаем историческата безполезност на комунистическия експеримент, защото това беше път на никъде, далеч от основните направления на цивилизацията”.

Малцина, също така, оцениха по достойнство приблизителната му оценка, че „ще са ни необходими около петнайсетина години непрекъснат годишен ръст на нашия БВП с 8% за да достигнем БВП на глава от населението в днешна Португалия или Испания, които дори не са сред световните индустриални лидери”. Коментаторите, кой знае защо, игнорират следния негов панегирик на демокрацията: „Историята показва, че всички диктатури, всички авторитарни форми на управление са преходни. Само демократичните системи са трайни”. Това всъщност е и цялата „програма на Путин”, която продължава да се реализира и днес.

Посочените цитати утвърдиха стила на мнозинството коментари през следващите десетина години. Връщайки се към наблюденията на Греъм, тъй като по време на управлението на „бившия шпионин от КГБ със стоманен поглед” руският БВП постепенно започна да нараства, Русия лека полека започна да се превръща, в очите на тези хора, от опасност в заплаха. Тя изведнъж се оказа „възраждаща се” и „самоуверена”, т.е. спря да се разпада. Започнаха да ни внушават, че „Путин изгражда новата Руска Империя”.

Сякаш в потвърждение на тази едностранчива визия, „бившият офицер от разузнаването със стоманен поглед” ни предупреди, че Русия вече няма да продава скъпоценния си природен газ на своите най-близки съседи за 1/3 и дори ¼ от реалната цена, която би могла да получи на световния пазар. В течение на петнайсетина години, Русия субсидираше по този начин съседите си с милиарди долари. И Путин просто ни предупреди – вероятно, не достатъчно силно – че това няма да продължава. Но, когато Русия започна да преразглежда договорите, с цел да повиши цените, съседите и вдигнаха шум до небето. Оказва се, че Русия не просто се опитва да продаде един от най-ценните си активи на максимално висока цена, а заплашва Европа и съседите си със своето „газово оръжие”.

Така, започнаха да ни заливат с предупреждения за очертаващата се нова Руска империя на Путин: „В главата на господин Путин се върти само една мисъл, как да усили стоманената хватка на страната си и да възроди някога могъщата Руска империя”. В крайъгълен камък на тази конструкция се превърна повтаряното до безкрайност твърдение, че в прословутата си „програмна” реч от 2005, Путин е свалил картите, посочвайки, че разпадането на СССР е било „най-грандиозната” геополитическа катастрофа на ХХ век (между другото, в същата реч той каза: „Предполагам, че развитието на Русия като свободна и демократична държава ще бъде основната ни политически и идеологически цел”, но дори ако журналистите се бяха потрудили да прочетат цялата му реч, сигурно щяха да сметнат тези думи за неискрени). Всъщност, истината е, че Путин не заяви, че това е „най-грандиозната” катастрофа, в крайна сметка руският език е достатъчно ясен. Той каза буквално следното „преди всичко, следва да признаем, че крахът на Съветския съюз беше най-голямата геополитическа катастрофа на века”. След което обясни, че това е така, защото „десетки милиони наши съграждани и съотечественици се оказаха извън пределите на руската територия. Междувременно, епидемията на разпадането се прехвърли и в самата Русия”. Можем да спорим с него за това, колко „голямо” е било това „бедствие”, но речта му в никакъв случай не беше призив за създаване на империя. Просто западните анализатори продължиха опитите си да вкарат всичко, казано от Путин, в традиционната КГБ-матрица, появила се в резултат на това, че концентрираните в Москва западни анализатори и медии не си направиха труда да разберат, какво мислят хората в Санкт Петербург за своя заместник кмет.

Във всеки от тези два примера (които, до голяма степен, бяха изфабрикувани навремето) виждаме продължение на едно, изначално съществуващо предубеждение, свързано с това, че Путин е започнал кариерата си в КГБ, че „няма бивши чекисти” и затова всичко, което прави, застрашава съседите на Русия. Всичко казано от него, което може да се тълкува като заплаха, се приема за истина, а всички останало – за лъжа. Склонността да смятат, че Путин действително вярва в някои неща, които казва, а в други – не, е безспорно доказателство за предубедеността и слепотата на мнозина западни анализатори.

Лошата репутация, с която се сдоби понятието „демокрация” сред руснаците през 90-те години, не изчезна и през следващия период. А това беше времето на т.нар. „цветни революции”, победителите в които моментално започваха да говорят за интересите на НАТО, като за свои собствени. Украинският президент Юшченко например, сякаш нямаше нищо друго в програмата си и даде ясно да се разбере, че това е точно така, малко преди да претърпи съкрушително поражение на изборите, през 2010: „Ако не отговорим положително на въпроса за членството в НАТО, ние ще загубим независимостта си като нация и ще бъдем лишени от нашата демокрация”. Тоест, членството в НАТО се превърна в новия синоним на „демокрацията”. Така, след като за мнозина руснаци, през 90-те години, „демокрацията” се асоциираше с корупция, сега към нея бе добавен и геополитически елемент и тя започна да се свързва с насочена срещу страната им геополитика.

Сега нека отделим малко място за т.нар. „руско нахлуване в Грузия”. Нежеланието на осетинците и абхазците да се подчиняват на Тбилиси беше ясно за всички, които бяха в час за реалните проблеми в региона: те се съпротивляват на Грузия още когато се разпада Руската империя. Когато пък се разпада СССР, те отразиха грузинското нашествие и, де факто, още тогава станаха независими. На 8 август 2008, само няколко часа след като президентът Саакашвили декларира, че „Грузия обявява едностранно незабавно прекратяване на огъня”, армията му атакува Южна Осетия. Осетинците обаче успяха да я спрат и когато руските войски им се притекоха на помощ, грузинците се пречупиха и побягнаха, изоставяйки заетите селища и захвърляйки оръжието си. Южна Осетия и Абхазия приветстваха руските „освободители”, както ги наричаха, и официално обявиха независимостта си.

Третият етап

Според мен, именно с тази война бе поставено началото на периода на преоценка на западните представи за Русия. Париж пое инициативата, опитвайки се да разреши конфликта в Южен Кавказ. На 10 август 2008, външният министър Бернар Кушнер се появи в Тбилиси, а след това и в Москва. По пътя си обаче, той направи нещо забележително – посети осетинските бежанци в Русия и говори с тях. Казвам че това беше забележително, защото в репортажите на западните медии обикновено не се казваше нищо за осетинците, а цялата история се въртеше около Русия, Грузия, НАТО и други „по-важни” теми. Така Кушнер можа сам да се убеди, че осетинците смятат Русия за свой спасител, а Грузия – за потисник. Струва ми се, че придобивайки този непосредствен опит, Париж престана да изпитва предишното безусловно доверие към режима в Тбилиси.

И така, беше постигнато споразумение за прекратяване на огъня, руските части се оттеглиха в Южна Осетия и Абхазия, които пък се обявиха за независими. Конфликтът обаче остави няколко важни поуки. Стана очевидно, че Москва вече не е слаба и безсловесна, както само допреди десетина години. Стана очевидно и, че Саакашвили не е сигурен партньор и не бива да се вярва на всичко, което казва. Дори и толкова дълго отлаганият и мъгляв доклад на ЕС за грузинско-руската война отхвърли тезата на грузинския президент, че руснаците са нападнали първи (впрочем, той неколкократно променяше версията си). Ако се замислим по-сериозно по темата, няма как да не поставим под въпрос цялата конструкция на събитията, предложена от Тбилиси. Това е все едно да дръпнеш стърчащия конец от някой зле оплетен пуловер: цялата история за авторитарната Москва, опитваща се да завладее демократичната Грузия, започва да се разплита.

Междувременно, с края на украинската „оранжева революция”, започна да се разплита още едно кълбо: оказа се, че украинците нямат никакво желание да бъдат заложници в една грандиозна геополитическа игра, както и, че Виктор Янукович не е руска марионетка, способна да спечели изборите само с мошеничества и фалшификации. По време на последната газова криза с Украйна, Москва се оказа и по-умната и по-прозрачната и стана очевидно, че транзитираният на запад руски газ се блокира не от Москва, а от Киев. Това беше поредния конец от разплитащия се пуловер, защото наложилата се на запад теза за „газовото оръжие” на Москва пропускаше една малка подробност – че Русия по един и същи начин повишаваше цената за всички – и за приятелите, и за противниците си: така Армения и Беларус също трябваше да започнат да плащат повече. Тоест, пуловерът продължи да се разплита.

„Цветните революции” приключиха безславно. Украинският президент Юшченко беше победен: никога повече от ¼ от украинците не са подкрепяли стремежа му за членство в НАТО и само 5% биха искали той да се върне на власт. Бунтът и смяната на правителството в Киргизстан сложиха край на „революцията на лалетата”. Топящата се група привърженици на „революцията на розите” пък са принудени да си затварят очите за машинациите на Саакашвили да остане на власт и очевидното му заиграване с Иран.

Друг важен извод от събитията от 2008 е, че програмата на Путин се оказва способна да се справи с изпитанията: въпреки апокалиптичните прогнози, Русия сравнително успешно премина през финансовата криза. Ето два малки индикатора за това: нивото на безработицата в Русия, на практика, е по-малко от това в САЩ, а МВФ прогнозира по-висок ръст на руската икономика през следващите пет години, отколкото на която и да била друга държава от Г-8. Тоест, Русия не възнамерява да се отправя към небитието, а лидерите и се ползват с вътрешната подкрепа на огромното мнозинство руснаци.

Струва ми се, че Западът навлиза в нов цикъл на възприемането на Русия. Премина етапът на покровителственото отношение към „по-малкия брат”, сега отминава и времето, когато Русия се смяташе за „вечния враг”. Вярвам, че фазата, в която навлизаме, е може би първия период в историята, когато Русия се възприема като държава, подобна на всички други. Страна, с която съседите и следва да си взаимодействат, но да го правят по нормалния начин, т.е. да не гледат на нея нито като на слабоумен неудачник, нито като на  непримирим враг. Те трябва да виждат в нея партньор за гарантирането на взаимната сигурност, а не източник на опасност.

Западът няма особен опит във визията за Русия, каквато е тя всъщност. Обикновено на тази страна се гледа като на бяло платно, върху което всеки пореден посетител рисува своя образ за нея, върху предишния. В тази връзка препоръчвам на читателите книгата на Мартин Малиа „Русия през очите на Запада”, която започва с волтерианската въображаема идеално управлявана Русия, или пък книгата на Дейвид Фогълсонг „Американската мисия в Империята на злото”, анализираща натрапчивите американски идеи за Русия, като разочароващо упорит и недоразвит брат-близнак, популярни през последните стотина години.

Несъмнено е, че след август 2008 всичко това се промени. Между признаците за това е прословутото „презареждане” на администрацията на Обама, като сред резултатите от него (освен новото споразумение за ядреното оръжие) бяха:

-          Държавният департамент на САЩ най-сетне включи водача (макар не и самата организация) на т.нар. „Кавказки емират” Доку Умаров в списъка на международните терористи (дейността на джихадистките фондации по време на Втората чеченска война беше сред илюстрациите за погрешното възприемане на Русия от Запада);

-          Отказът от първоначалния вариант за разгръщане на системите за ПРО в Полша и Чехия. Макар че то не се ползваше с особена подкрепа сред населението на тези две държави, техните политически класи твърдо стояха зад него. Между другото, това бе поредния пример, как демокрацията се трансформира в геополитика.

Самолетната катастрофа, довела до гибелта на полския президент Качински, и откритата и съчувствена реакция на руснаците създаде нови възможности за развитието на отношенията между Москва и Варшава, която традиционно се нареждаше сред най-непримиримите противниците на Русия в НАТО. Впрочем, финансовата криза удари твърде болезнено много от смятаните доскоро за успешни постсъветски държави, което ги принуди да преразгледат отношенията си с Москва (като Латвия, например).

Бързо се променят и отношенията между Русия и НАТО. На разширяването на пакта беше нанесен силен удар: ясно е, че Украйна не възнамерява да се присъединява към него, а никой не иска да седне на една маса със Саакашвили. По-важното обаче е, че НАТО, след като в продължение на петнайсетина години демонстрираше високомерно безразличие към Москва, осъзна, че се нуждае от руснаците в Афганистан. Затова, макар че генералният секретар на пакта все още се опитва да подслади горчивото хапче на някои кандидати за членство (заявявайки например в Тбилиси, че Грузия все някой ден ще влезе от НАТО), той съвсем ясно се обяви, по време на посещението си в Москва, за „истинско стратегическо партньорство с Русия”. Лично аз смятам, че това се дължи на натиска, който Париж и Берлин (а, вероятно, вече и Варшава) му оказват в тази посока.

През последните две години, президентът Медведев призоваваше за преразглеждане на европейската система за сигурност. Напоследък, тази негова идея, която първоначално се смяташе за „опит за разединяване на Европа”, започва да привлича все по-голямо внимание.

На този фон, продължаващите опити за обявяване на лъжлива тревога – най-смехотворният пример за подобно преувеличение беше тезата за „сянката на Путин, надвиснала над Финландия”, се оказват все по-неефективни. Все още никой от съседите не е „поробен” благодарение на руското „газово оръжие”, руските войски не окупираха Грузия, нито пък овладяха газопроводите на нейна територия. След провала на тези и много други прогнози, новите апокалиптични предсказания звучат все по-неправдоподобно.

Така, метафоричният пуловер продължава се разплита. Ако осетинците и абхазците смятат руснаците за свои защитници, как да вярваме на историите, с които Тбилиси ни мъти главите вече дълги години? Ако пък приемем, че Янукович закономерно (и честно) е спечелил последните избори в Украйна, може да излезе, че „оранжевата революция” е била елементарна машинация. Ако цените на руския природен газ за Армения се повишават с толкова, с колкото и за Украйна, очевидно не може да става дума за „газово оръжие”, с чиято помощ се наказват непокорните и се помага на приятелите. Всъщност, какво пречеше на руската армия да завладее по-голямата част от Грузия? А може би Путин просто не се стреми към възраждане на империята или към контрол върху всички тръбопроводи в Евразия? Ако пък основният руски противник в Северен Кавказ се оказва терорист, може би трябва да се запитаме, какво точно се случва там? Ако Китай и Зимбабве са членове на СТО, защо Русия да не може да стане?

Париж и Берлин продължават да лидират в процеса на подобряване отношенията с Москва: на тристранната среща на най-високо равнище в Довил бяха лансирани редица инициатива в тази посока. Френският президент Саркози например, изрази увереност, че „Русия, Германия и Франция стоят на общи позиции по много въпроси” и, че „живеем в нов свят на мир и приятелство между Русия и Европа”. На свой ред, канцлерът Меркел подчерта, че „трябва да поставим отношенията между Русия и НАТО на рационална основа. В края на краищата, ние се сблъскваме с едни и същи заплахи в съвременния свят”. Медведев (който този път се въздържа да прави нови предложения) беше по-малко откровен, но даде да се разбере, че внимателно преценява казаното от партньорите му.

Разбира се, всичко това са по-скоро предвестници на истинските промени, но те вече са достатъчно много и стават все повече, с всеки изминал ден. И, ако не станем свидетели на някаква неочаквана катастрофа, аз лично съм убеден, че това развитие ще продължи. Засега Париж и Берлин (а, може би, и Варшава) вървят преди другите, но те скоро ще ги настигнат. Последната среща на върха на НАТО в Лисабон, също даде тласък на този процес. А окончателният резултат от него (вероятно за първи път в историята) ще бъде налагането на една много по-близка до реалността, а не до измисления образ, визия на Запада за Русия. Тази страна следва да бъде разглеждана като ключов геополитически играч със собствени интереси. Тоест, не като враг, не като опонент, нито пък задължително като съюзник, а именно като важен играч, който, на практика, в повечето случаи се движи в същата посока, в която и Европа. А пък, когато не го прави, разногласията между Москва и Брюксел могат да бъдат обсъдени и да се намерят разумните компромиси. Иначе казано, става дума за една Русия, която, на практика, вече е част от общия европейски дом, а не стои отвъд прага му.

 

* Авторът е известен британски политически анализатор, който в продължение на 30 години е експерт по проблемите на СССР и Русия на канадското правителство

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През 2009 се навършиха 100 години от рождението на професор Димитър Яранов, а през настоящата 2011 се навършват 120 години от това на професор Иван Батаклиев. И двамата са водещи преподаватели по специалността география на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, през първата половина на миналото столетие, наследили професорите  Анастас Иширков и Жеко Радев и доцент Крум Дрончилов.

Димитър Яранов и модерната българска география

Професор Димитър Яранов е роден на 8 октомври  1909 в Солун и завършва Първа софийска мъжка гимназия, през 1929. От 1930 до 1934  следва география в Софийския университет. От 1934 постъпва в докторантския курс по геоморфология и геотектоника на Хумболтовия университет в Берлин, след което специализира геоморфология и физическа география в парижката Сорбона, където прави и докторската си хабилитизация, през 1936. След завръщането му в България, Академичният съвет на Софийския университет го хабилитира за доцeнт. През 1939 е избран за извънреден професор по физическа география.

Професор Яранов е първия лектор в Софийския университет по Обща геоморфология, физическа география на България и Балканския полуостров, Климатология и Палеоклиматология (с особен оглед към геоморфологията), География на Средиземноморските земи, както и Практикум по картография. Той осъществява задълбочени научни изследвания на редица планини в България и Балканския полуостров, както и на Алпите, Юра, Судетите и  Средиземноморието. Провежда и две успешни експедиции (спонсорирани от Сорбоната) - през 1935, в Северно Мароко и в поречието на река Сенегал и през 1937, в полупустинната територия на днешна Република Мали.

През 1942 Яранов е назначен за културно аташе на България в Германия, като остава на този пост до 1944. Въпреки това обаче, не прекъсва преподавателската си работа в Университета, като се връща в България всеки семестър, за по 15-20 дни, и провежда ускорени учебни занятия и изпити. След 9 септември 1944 е отстранен от Университета по обвинение за „фашистка дейност”. Тъй като те се оказват несъстоятелни, през учебната 1945-1946 е възстановен на работа. Но, заради протестите на студенти-комунисти и студентски организации към Отечествения фронт, в края на учебната година отново е уволнен. Веднага след това, проф. Яранов получава предложение от правителството на Титова Югославия за работа там. Предвид  дружеските отношения между Югославия и Съветския съюз, постановлението за уволнение е отменено и той възобновява учебните занятия, като всеки семестър се връща в България за по един месец. В Югославия участва в инженерно-геоложки и хидрогеоложки проучвания на редица хидротехнически обекти (най-значим сред които е първият голям язовир в Македония - „Маврово”) и изследвания на карстовия терен в Далмация, с оглед възможностите за извършване на хидротехническо строителство. Същевременно чете лекции в Скопския университет и, епизодично, в университетите в Белград и Загреб. Междувременно, на 7 октомври 1947, професор Димитър Яранов и колегата му от Софийския университет професор Иван Батаклиев са уволнени с Указ на Председателството на Народна Република България, на който ще се спра по-нататък. През пролетта на 1948, Югославия е изключена от т.нар. Коминформбюро и отношенията и с България силно се обтягат, поради което проф. Яранов е принуден да се завърне при семейството си в България, като отказва предложената му катедра в Скопския университет. След няколко месечен престой без работа, той продължава дейността си като проучвател в областта на инженерната геология и хидрогеология в Дирекция „Проучване” на ВТО „Енергохидропроект”, където е ръководител на Първа инженерно-геоложка бригада. От 1954 е главен консултант към същата дирекция (до 1958), след което, в продължение на четири години - до 1962, когато загива при нещастен случай, е на работа в Управлението за минни и геоложки проучвания, където извършва предимно консултантска дейност.

В множеството си научни публикации, проф. Яранов анализира важни проблеми от геоморфоложко, геоложко, геотектонско и физико-географско същество. Голям е приносът му за изясняване тектониката на България. Много исторически и географски данни и оригинални анализи съдържат неговите студии, посветени на Македония и принадлежността й към България.

Иван Батаклиев и раждането на българската геополитическа наука

Професор Иван Батаклиев е роден на 24 януари 1891 в Пазарджик. През 1909 завършва Пловдивската мъжка гимназия и започва да следва география в Софийския университет. Като втора специалност изучава история. Преди започване на Балканската война, през есента на 1912, е повикан на военна служба, поради което временно прекъсва следването си. Взема участие в Междусъюзническата война и е награден с „Кръст за храброст”. След демобилизацията довършва висшето си образование. През учебната 1914/1915 е назначен за гимназиален учител в Хасковската гимназия. С влизането на България в Първата световна война, през есента на 1915, е мобилизиран и е изпратен на фронта, където е до есента на 1918. След демобилизацията, през същата година, е преместен като учител от Хасково в Пазарджик. През 1923 публикува монографията „Град Татар-Пазарджик, Историко – географски преглед” с обем от 444 страници. Най-вече заради този си научно-изследователски труд получава покана и, на 29 май 1924, става асистент в Катедрата по Обща география и културно-политическа география, ръководена по онова време от проф. Анастас Иширков. От 16 юни 1930, Иван Батаклиев е доцент в същата катедра, като от 1933, след заболяване на проф. Иширков,  става неин ръководител, а от 1934, след внезапната смърт на проф. Жеко Радев, поема и ръководството на Географския институт. На 5 февруари 1935 е избран за извънреден професор, а на 12 юни 1943 - за редовен професор. След пенсионирането на проф. Иширков, през 1933, той го замества като преподавател по география в Свободния университет (днешният УНСС).

През учебната 1944/1945 проф. Батаклиев е декан на Историко-филологическия факултет, най-стария и престижен факултет в Софийския университет.

За повишаване на научната си подготовка, през учебната 1927/1928, Иван Батаклиев специализира в Германия, в градовете Йена и Берлин, а в края на 1933 прекарва три месеца във Виена. През 1938, в продължение на шест месеца е във Франция (Париж и Тулуза), Великобритания (Лондон и Глазгоу) и Холандия, където участва в научен доклад на Международния географски конгрес в Амстердам. С подобен доклад участва и на Международния географски конгрес, през 1934, във Варшава.

През дългогодишната си преподавателска дейност той чете лекции по обща география, география на България и другите балкански страни, география на континентите, история на географските открития и обща етнография. Антропогеографията разделя на следните курсове: география за разпределението на населението на Земята; обща география на селищата; обща политическа география; обща стопанска география и география на съобщенията.

В курсовете по обща антропогеография, проф. Батаклиев, за първи път в България, разглежда както взаимодействието между човека и природата, така и последиците от това взаимодействие, възприемайки практиката, наложена от редица изтъкнати учени в Германия и Австрия. В нея се обособяват стопанската география и ландшафтознанието.

През първите си години като асистент и доцент, научноизследователската му работа е насочена предимно към селищната география. Същевременно, изследва поречието на река Дунав, в българския и участък, поречията на някои по-големи реки в България и черноморското ни крайбрежие. По-късно, научните му търсения се насочват към стопанската география. Публикува статии за розовата, оризовата, памучната, тютюневата и зеленчуковите култури, както и за лозарството. Изявява се и като основоположник на ладшафтознанието в България. Третото направление в научната му дейност се определя от публикациите по политическа география и геополитика.

Признание за многостранната научна дейност на проф. Батаклиев е избирането му за член-кореспондент на географските дружества в Берлин, Прага, Белград, Вюрцбюрг, Грайфсвалд и на Българския археологически институт, както и за действителен член на Тракийския научен институт и Съюза на научните работници.

Професорите Яранов и Батаклиев участвуват активно в дейността на Българското географско дружество. Иван Батаклиев е негов председател (след учредителя му проф. Иширков) през периода от 1934 до 1945. Тогава са публикувани 10 тома от „Известия на Българското географско дружество”.

През 1936, проф. Батаклиев е инциатор и главен секретар на Четвъртия конгрес на славянските географи и етнографи. Събитието е широко отразено в медиите, като най-голямото научно и културно събитие с международно участие, провело се тогава у нас. В конгреса участват 323 учени от 10 страни, от които около 200 са чуждестранни. Негов патрон е Цар Борис ІІІ. По повод конгреса е издадена и серия пощенски марки. За организирането и провеждането на конгреса, проф. Батаклиев е награден с орден „Свети Александър”.

Периодът на комунистическите репресии

След края на Втората световна война, в България се извършват съществени политико-обществени промени, които дават отражение и върху развитието на географската наука в България, в нейната антропографска част.

Както вече споменах по-горе, проф. Яранов е уволнен от Софийския университет заради това, че преди 9 септември 1944 е бил културно аташе на България в Германия. Отстранен от  Университета е и проф. Батаклиев. И двамата са уволнени с Указ № 171, от 7 октомври, на Председателството на Народна република България, по Наредбата-закон за прочистване на учителския и преподавателски персонал в народните основни и средни училища, учителските институти и в Университета и висшите училища и академии. Този скандален случай с уволнението на двамата водещи преподаватели в Географския институт е единствения в Софийския университет. Всъщност, истинските мотиви за уволнението на проф. Батаклиев са свързани с противопоставянето му на неоснователните искания на университетската партийна организация на БРП(к) за отстраняване на безпартийните сътрудници в Географския институт, както и социалдемократическата му партийна принадлежност от студентските години. Уволнението на професорите Яранов и Батаклиев е предшествано от изключването им от Българското географско дружество, на 16 февруари 1945, за „профашистка дейност” на инсценирано събрание на дружеството, където доминират привържениците на БРП(к).

След уволнението, Иван Батаклиев продължава научните си занимания. Публикува редица статии в наши и чуждустранни издания. Голям брой от тях са посветени на родния му край и се появяват в Пазарджишкия окръжен орган – вестник ”Септемврийско знаме”.

През този период завършва и капиталния си труд „Пазарджик и Пазарджишко, Историко-географски преглед”, с обем от 814 страници. За народнополезната си дейност, свързана с  изучаване на историческото минало и географските условия на Пазарджик, през 1970 е удостоен с орден „Кирил и Методи”, І-ва степен. Провъзгласен е за почетен гражданин на Пазарджик, където днес едно училище и една от улиците на града носят неговото име.

След отстраняването от Софийски университет на професорите Яранов и Батаклиев, под влиянието на болшевишката научна школа, се налагат становищата на съветските учени Андрей Григориев и Дмитрий Лебедев, според които съвременната географска наука е лишена от динамизъм и историцизъм, което уж води към „физикогеографски центризъм”. В тази връзка, проф. Батаклиев е обвинен в детерминизъм, тъй като се опитва да обясни антропогеографските явления със взаимодействието между човека и природата, а не със социално-икономически причини. Затова го квалифицират, наред с проф. Иширков, като „ревностен проводник на вулгарния географски материализъм”.  Впрочем, както е известно, комунистическият режим третира политическа география и геополитиката като реакционни науки.

Между другото, наред с цитираните по-горе становища, редица видни руски учени поддържат схващания, които са доста близки до тези на Батаклиев и Яранов. Така, според академик Владимир Коморов: „Най-характерната черта на научното творчество на нашето време не е енциклопедизмът на ХVІІІ век век, нито диференциацията, характерна за ХІХ век, а комплексната разработка на научните проблеми. Производителните сили са дело не само на физикогеографския пейзаж, а и на човека”. Струва си да се отбележи и становището на видния съветски професор по икономическа география (и почетен член на Българското географско дружество) Николай Барански, който през 1952 задава въпроса „какво създадоха онези, които унищожиха антропогеографията”.

Вследствие на споменатите тенденции, в специалността география на Софийския университет се увеличават катедрите по физикогеографските дисциплини и геоморфология, а от антропогеографията остава само икономическата география. Аналогично е положението и в Географския институт на Българската академия на науките, където и досега научните работници по икономическа география, политическа география и ландшафтознание са едва една четвърт от общия състав на института. Може да се отбележи, че и понастоящем, в специалността география, все още липсва антропогеографията като учебна дисциплина. Преподава се само курс по политическа география и геополитика. Последното се дължи на доминиращите позиции на преподаватели, които не са добре запознати с европейските антропогеографски школи. Бившите катедри по идеологически дисциплини от времето на социализма сега са се трансформирали в катедри по политология и изземат част от функцийте на традиционните за антропогеографията политическа география и геополитика.

Много от публикациите на професорите Яранов и Батаклиев са правени в периода, през който е особено актуална идеята за национално обединение на всички, имащи българско самосъзнание на Балканския полуостров в обща държава. Затова не е случайна, че, имайки предвид погрешната концепция на Коминформбюро за т.нар. „македонска нация”, изследванията им, използвани за да бъдат обвинени в „необуздаван великобългарски шовинизъм”. Забраняват им да публикуват в специализираните географски издания, а всичките им научни трудове са изхвърлени от Университетската библиотека и тези на Българското географско дружество.

В продължение на четири десетилетия тяхната научна дейност се премълчава или отрича, вследствие на което немалка част от няколко поколения български географи демонстрират негативно отношение към тях.

Реабилитацията

След промените в политико-обществения живот на България, след 10 ноември 1989, професорите Яранов и Батаклиев бяха реабилитирани. По инициатива на секциите по Геоморфология и Геотектоника към Българското геоложко дружество, на 14 декември 1989, в една от аудиторийте на Софийския университет, се проведе честване на 80-годишнината на проф. Яранов, а през септември на 2002, във Варна, се проведе научна конференция, посветена на 40-годишнината от смъртта му. Реабилитацията на професор Батаклиев пък стана факт през 1990, на национална конференция по география в Габрово, на която бе изнесен обширен доклад за живота и научната му дейност, последван от оживена дискусия.

Професорите Яранов и Батаклиев принадлежат към златното поколение университетски преподаватели, които, през първата половина на миналото столетие, издигнаха авторитета на Софийския университет „Св.Климент Охридски” до нивото на европейските висши учебни заведения.

Литература:

1. Алексиев Г., Кръстев Т., Балтаков Г., Професор Димитър Атанасов Яранов – живот и научна дейност, Доклад на научна конференция, 2002.

2. Батаклиев Ив., Личен архив, 1973.

3. Христов Т., Професор Иван Батаклиев (1891-1973), Първостроител на модерната антропогеография в България. Проблеми на географията, книга първа, 1991.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Сред най-важните условия за оздравяването на съвременната финансова система (както в глобален, така и в национален план) е ефективната борба с прането на пари, което нерядко е свързано и с финансирането на тероризма. Прането на „мръсни” пари или на друго имущество, придобити по незаконен начин, представлява тяхната легализация, т.е. прехвърлянето им от сенчестата (неформална) към официалната икономика, което позволява въпросните средства да се ползват съвсем законно. При прането, истинският източник на приходи се прикрива, а реалните сделки се подменят с измислени. В условията на глобализация, за целите на прането на пари често се използват офшорните центрове и данъчните убежища, чиито финансово-банкови системи гарантират анонимността и конфиденциалността на операциите на клиентите-бенефициенти.

Мащабите и механизмите на прането на пари

По данни на Международния валутен фонд (МВФ), мащабите на прането на пари варират между 2% и 5% от глобалния БВП. Разбира се, тези данни не се съдържат в официалните статистики, затова към тях следва да се подхожда внимателно. В таблица 1 са представени приблизителните годишни приходи от различни видове престъпна дейност.

 

Таблица 1 Приходи от различни видове незаконна дейност (в млрд. долара годишно)

 

в млрд. долари годишно

Наркотрафик

300 – 500

Проституция

80

Търговия с фалшиви лекарства

12

Търговия с контрафактна продукция

150 – 500

Нелегална имиграция

7

Търговия с жени

4

Износ на опасни отпадъци

12

Всичко

565 –1115

 

Източник: www.les-renseignements-genereux.org

 

Както се вижда, в горната таблица не са отразени такива мащабни източници на незаконни приходи, като нелегалната търговия с оръжие и корупцията. Обемите на първата се оценяват на 1,5 трилиона долара годишно, което е съпоставимо с официалния износ на водещите оръжейни производители в света. Що се отнася до подкупите от един или друг вид, по оценка на Световната банка (СБ), още през 2001-2002, те са достигнали 1 трилион долара (1).

Друг източник на „мръсни” пари са директните присвоявания на държавни средства от високопоставени правителствени ръководители и чиновници, като това се отнася най-вече за т.нар. развиващи се държави. По време на международната конференция, организирана от ООН и СБ, на 8 и 9 юни 2010, в Париж, с участието на водещи банкери, министри и органи за банково регулиране, беше посочено, че общата сума на присвоените държавни средства се равнява (по оценка на СБ) на 20-40 млрд. долара годишно. При това, по данни на Transparency International, „незаконно присвоените в държавите от Юга средства, по правило, се прехвърлят в тези от Севера” (3). Така, кланът на президента на Габон Омар Бонго, притежава 30 къщи и луксозни апартаменти, както и 70 банкови сметки, във Франция. Ясно е, че няма начин те да са придобити с официалните доходи на президента и семейството му.

Начините за легализиране на капиталите са много и се развиват постоянно, тъй като въображението на „перачите” се оказва наистина безгранично. Така, към най-простите начини за пране на пари, като обединяването на малки банкови сметки, привличането на банкови сътрудници за осъществяването на престъпни операции, злоупотребите в обменните бюра и кешовото заплащане за различни свръхлуксозни стоки, се добавят и по-модерни, свързани с електронните плащания и многократните преводи на финансови средства (включително международни), използване на кредитни карти, лизингови схеми, застрахователни полици и т.н.

Законодателството в много страни задължава банките, застрахователните компании и т.н. да съобщават на властите за подозрителни влогове и операции. Така, в декрет № 2000-874, обнародван във Франция, през юли 2009, се изброяват 16 възможни повода за подобни подозрения:

-    използване на фиктивни компании, чиято дейност не отговаря на официално декларираните цели, или пък централите им са разположени в държави (или на територии), които не са сключили с Франция споразумения за обмен на данъчна информация;

-    осъществяването на финансови операции от компании, често променящи устава си, независимо от реалното им икономическо положение;

-    осъществяване на нехарактерни за дадена компания финансови операции или подозрителни операции с ДДС;

-    бързо и необяснимо нарастване на заемите, преведени или по новооткрити, или по слабо активни и неактивни сметки. С подозрение следва да се гледа и на заемите, свързани със значително увеличаване на броя или обемите на операциите на различни „спящи” или неактивни компании, които, при това, много често променят уставите си;

-    нарушения при изплащане на фактурите или поръчките, които се използват за оправдаване на финансови операции и при които липсва номер на фактурата, ДДС, адрес или дата;

-    необяснимо използване на сметки, открити за непостоянни клиенти;

-    чести тегления на налични средства от банкови сметки или наличието на банкови влогове, които няма как да бъдат оправдани с икономическата активност на вложителя;

-    трудности при идентификацията на истинските бенефициенти и връзките между произхода на средствата и предназначението им, заради използването на междинни, преходни или професионални банкови сметки, както и на компании със сложна структура и непрозрачни юридически механизми;

-    необосновани юридически и икономически международни финансови операции, обикновено изчерпващи се с прости преводи на средства чрез офшорните центрове;

-    отказ на клиента да представи документ за произхода или предназначението на наличните средства, с които разполага;

-    прехвърляне на средства в друга държава, последвано от връщането им обратно, под формата на заем;

-    обявяване на компанията за неплатежоспособна и бързата продажба на активите и на някое физическо или юридическо лице;

-    редовно използване от дадено физическо лице, живеещо в страната, на сметки, принадлежащи на чуждестранна компания;

-    влогове на физически лица, чиито размери не съответстват на тяхната дейност и имотното им състояние;

-    осъществяване на сделки с недвижими имоти по очевидно занижени цени.

Международната координация на борбата с прането на пари

В условията на глобализация, либерализация и дерегулация на транснационалното движение на капиталите, борбата с прането на пари и финансирането на тероризма следва да бъде организирана на международно ниво. Създаването на сигурни механизми за осъществяването и е сред най-важните задачи на международната система за финансово регулиране и надзор, която се вписва в усилията, предприемани напоследък за гарантиране стабилността на световната финансова система. За прането на пари се използват различията в законодателствата на различните държави, особено онези, които касаят финансовото регулиране и надзор. Капиталите се перат там, където контролът върху капиталовите трансфери е слаб или неефективен. Тъкмо затова формулирането на единен подход и общи принципи на борбата с прането н пари е от голямо значение. С решаването на тази задача са се нагърбили много международни организации и, на първо място, междуправителствената Група за финансови действия срещу прането на пари (Financial Action Task Forces on Money Laundering - FATF), в която днес членуват 35 държави (България не е член на FATF – б.р.). Целта и е разработването на световни правила и стратегии за борба с прането на пари и финансиране на тероризма, като за постигането и тя е формулирала 40 (+9 специални) препоръки (4), касаещи, най-вече, следните въпроси:

-    наказателното право на всяка държава следва да се адаптира така, че международното сътрудничество между съдебните органи да се осъществява максимално ефективно;

-    банковото законодателство на всяка страна трябва да бъде уточнено и допълнено, особено що се отнася до такива въпроси, като задължителната идентификация на клиентите, осъществяващи сложни и необичайни финансови операции;

-    укрепване на сътрудничеството между финансовите институции и регулиращите органи за разкриване на сделките с криминални капитали;

-    определяне на правилата на взаимоотношенията между отделните държави и данъчните убежища, играещи важна роля за изпирането на капитали;

-    спазване на необходимата дисциплина по отношение на многостранния надзор и взаимно запознаване със ситуацията във всяка държава.

Днес, основната задача на регионалните поделения на FATF е разпространяването на механизмите за борба с прането на капитали в държавите, които не членуват в организацията. През 2009, FATF осъществи серия от изследвания по такива теми, като рисковете от прането на пари, свързани с новите методи за осъществяване на разчети и плащания – през Интернет и мобилните телефони, чрез предплатени платежни карти и т.н., както и с дейността на валутно-обменните бюра, или глобалната оценка на заплахата от прането на пари и финансирането на тероризма.

За по-ефективна борба с прането на пари, в много държави бяха създадени специализирани държавни служби за финансово разузнаване (в България тази функция се изпълнява от Агенцията за финансово разузнаване, създадена през 2001). През 1995, с цел да се разшири обмена на финансова информация, да се повиши квалификацията на персонала и се съдейства за развитието на каналите за връзка, с използване не новите технологии, въпросните служби създадоха своя неформална организация – т.нар. „Група Егмонт” (заради мястото на първата им среща – дворецът Егмонт-Аренберг в Брюксел). През 2010 в нея членуваха служби за финансово разузнаване от 116 държави.

През последните години МВФ се превърна в естествено средище за обмен на информация, разработване на съвместни стратегии и разпространяване на общи стандарти и правила за борба с изпирането на капитали и финансиране на тероризма. Опитът на МВФ му позволява да оценява, до каква степен националните власти спазват нормите и правилата на борбата с прането на пари и да им помага при разработването на съответните програми. През 2006, МВФ възприе принципа, че всяка програма за оценка на даден финансов сектор и офшорен финансов център следва да включва оценка на механизма за борба с прането на пари и финансиране на тероризма. Неотдавна, Фондът създаде т.нар. Multi-Donor Trust Fund (MDTF) за финансиране на техническата помощ за борба с изпирането на капитали. Това е първият от планираните специализирани фондове на МВФ, който започна да функционира през март 2009, като държавите-членки на МВФ се задължиха да внесат в него 30 млн. долара, през следващите пет години. През първата година от съществуването му, във финансирането му участваха 11 страни (5).

В борбата с отделните прояви на престъпната дейност, свързана с прането на пари, участват и други международни организации, като например Интерпол или създадената през 1999, от Съвета на Европа, Група държави срещу корупцията (GRECO), в която днес членуват 48 държави, включително и България. През декември 2008, GRECO формулира 26 препоръки за борба с корупцията, предвиждащи такива мерки, като разширяване достъпа на гражданите до информация за дейността на съдилищата и държавните органи; въвеждане на публични отчети на държавните чиновници и правоохранителните органи; създаване, в различните ведомства, на комисии за конфликт на интереси; съкращаване списъка на лицата, ползващи се с имунитет от наказателно преследване; нарастване броя на антикорупционните параграфи, по които, като наказателна мярка, може да се налага конфискация на имуществото; приемане на етичен кодекс за държавните служители и т.н. Ако ситуацията в една страна се смята, като цяло, за неудовлетворителна, може да бъде приложена специална процедура, например да бъдат съкратени сроковете за представяне на следващия доклад за изпълнение на препоръките, които обикновено са 18 месеца. Главното обаче е, че отчетът и препоръките на GRECO подлежат на обнародване и максимално широко огласяване.

Третата директива на ЕС за борба с прането на пари и финансиране на тероризма

Както е известно, проблемът за борбата с прането на пари официално е обявен за един от стратегическите приоритети на ЕС. През октомври 2005, Съветът на ЕС и Европейският парламент приеха т.нар. трета директива на ЕС (Directive 2005/60/CE) „За предотвратяване на използването на финансовата система за изпиране на капитали и финансиране на тероризма”, в съответствие с която се предявяват допълнителни изисквания към банките и другите финансови институции, касаещи борбата с прането на пари. Третата директива трябваше да бъде инкорпорирана в законодателството на страните-членки на ЕС до 15 декември 2007, макар че Франция, например, направи това едва през януари 2009.

В съответствие с третата директива, банките се задължават да установят идентичността на реалния бенефициент, т.е. физическото лице, което контролира клиента и в чиито интерес се реализира конкретната сделка или някаква друга операция. В директивата, в частност, като бенефициенти се дефинират физическите лица, контролиращи пряко или косвено над 25% от акционерния капитал или от акциите, даващи право на глас, на конкретно юридическо лице, или пък контролират дейността му по някакъв друг начин.

В директивата се предлага и специфичен подход, основан на оценката на рисковете. Това означава отказ от систематичния подход към бдителността и налагането на нов подход, основаващ се върху оценката за нивото на потенциалния риск от изпиране на капитали, свързан с определени клиенти и операции. В зависимост от равнището на този риск се определя и т.нар. „интензивност на бдителността”. Директивата предписва задължителната идентификация на клиентите, въз основа на принципа KYC (Know Your Customer, т.е. „познавай клиента си”) и установяване на истинските бенефициенти на финансовите операции и другите сделки. В съответствие с подхода, базиращ се на оценката на риска, към следните финансови продукти се прилага т.нар. „опростен режим на бдителност”:

-    полиците по застраховките живот, годишните вноски по които са под 1000 евро;

-    режимите на пенсионно осигуряване, предвиждащи предварително фиксирани вноски от заплатата и забраняващи прехвърлянето на правата;

-    разчетите и преводите между банките на страните-членки на ЕС или между тях и банки от трети държави, които са възприели стандартите за борба с прането на пари.

Освен това, принципът KYC не се прилага към клиенти, които вече са си имали работа с някоя финансова институция в друга страна от ЕС. Всяка банка трябва да се убеди, че другата банка има официално разрешение да осъществява дейността си, контролира се от някакъв надзорен орган и разполага със служба за борба с прането на пари.

Освен кредитните и финансови институции, постановките на третата директива засягат и такива субекти, като одиторите, финансовите инспектори, данъчните консултанти, нотариусите и другите юридически специалисти, застрахователните компании, търговците с недвижими имоти и компаниите, обслужващи юридически и физически лица или управляващи акции и други активи на клиентите си, брокерите на недвижими имоти, управителите на тръстове и акционерни компании, казината, юридическите и физически лица осъществяващи търговски сделки с налични средства на стойност над 15 хиляди евро.

Третата директива включва и някои нови моменти, касаещи съобщаването за подозрителни сделки на клиентите на компетентните органи. Тя задължава страните-членки на ЕС да създадат служби (агенции) за финансово разузнаване, сред чиито задачи е борбата с прането на пари и противодействие на финансирането на тероризма. Те трябва да имат достъп до необходимата финансова, административна и юридическа информация. През 2006, Европейската комисия създаде Платформата на финансово-разузнавателните служби на ЕС (Financial Intelligence Units Platform, FIU Platform) с чиято помощ да се организира сътрудничеството и обмена на данни между европейските служби за финансово разузнаване.

При това се запазва възможността за представителите на определени професии, включително нотариуси, адвокати, одитори и данъчни консултанти, да предоставят информация за клиентите си и техните операции не директно на службите за финансово разузнаване, а на своите самоуправляващи се професионални организации, които, на свой ред, са длъжни незабавно да предадат цялата тази информация на националните органи на финансовото разузнаване. Като директивата съдържа само най-общите постановки за защита на добросъвестните информатори, оставяйки на страните-членки на ЕС по собствено усмотрение да определят конкретните мерки за реализация на въпросните постановки.

За съжаление, не всички държави от ЕС инкорпорираха постановките на третата директива в законодателството си, или пък не го направиха изцяло. Така, през юни 2010, Европейската комисия поиска от Франция изцяло да инкорпорира третата директива в собственото си законодателство.

Заключение

Прането на пари е твърде динамичен, а не статичен, процес, изискващ постоянна бдителност от страна на компетентните органи, както и организирането на ефективна борба с този феномен на международно и национално равнище.

В условията на продължаващата финансово-икономическа криза възникнаха нови рискове, свързани с въвеждането на нови правила за регулиране, по-голямата анонимност при осъществяването на финансовите операции и развитието на нови средства и инструменти за осъществяване на разплащанията. Така, за 2009 и донякъде за 2010 беше характерно повишаване ролята на кешовите разплащания, заради спадналото доверие към банковия сектор в условията на криза и разрастването на сивата икономика. Тази тенденция води до паралелно нарастване на оборота на налични средства, избягващи контрола на финансовите институции, под влияние на такива фактори, като способността на криминалната среда да се адаптира бързо към променящите се условия; трансформирането на бизнес-практиките както в легалната, така и в нелегалната (сенчестата) икономика; разширяване на сивата икономика, в чиито рамки, разплащанията по правило се извършват с налични средства.

Ефективността на борбата с изпирането на капитали зависи, на първо място, от пресичането на различните престъпления, които са основния източник на незаконни приходи. И тъй като много операции, свързани с прането на пари, имат транснационален характер, проблемът за координирането на политиката в тази сфера на транснационално равнище продължава да бъде изключително актуален. Неслучайно, въпросите за борбата с прането на пари и финансирането на тероризма вече са интегрална част от дневния ред на всяка среща на Г-20.

 

Бележки:

1.www.fr.wikipedia.org/wiki/Corruption

2. Le Monde. – P., 2010. – 9 juin.

3. Le Monde. – P., 2009. – 30 oct.

4. Първоначално, през 1990, FATF публикува 40 препоръки за организиране на борбата с прането на пари, през 2001 бяха публикувани още 8 препоръки за борбата с финансирането на тероризма, а през 2004 - девета препоръка за «трафикантите на финансови средства»(«passeurs de fonds»).

5. www.imf.org/external/np/exr/facts/fre/amlf.htm

* Българско геополитическо дружество

 

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През октомври и ноември 2010, Световната банка (СБ) проведе серия от срещи, посветени на проекта за изграждане на 185-километров канал между Червено и Мъртво морета, който се лансира най-вече от Израел още от 60-те години на миналия век. Те, както впрочем и предишните дискусии, провели се през юни 2010, не доведоха до някакъв конкретен резултат, затова СБ все още не е взела окончателно решение, дали да се включи във финансирането на проекта, чиято стойност се оценява най-малко на 4 млрд. долара. Следва да се отбележи, че ако той се реализира, появата на подобна водна артерия, би позволила на Израел изцяло да постави под свой контрол водоснабдяването не само на цяла Палестина, но и на южните райони на Сирия, Ливан и по-голямата част от Йордания.

Регионалната битка за водни ресурси

Всъщност, борбата за водните ресурси в региона още от дълбока древност е била сред основните причини за конфликтите между населяващите го етноси. Това се отнася и за първите арабско-израелски военни сблъсъци от края на 40-те и началото на 50-те години на миналото столетие. Като въпросът опира до това, че при разделянето на Палестина, в периода 1918-1947, осъществено от британците, с подкрепата на ООН, вътрешнопалестинските граници се оказват толкова объркани и „криволичещи”, че се превръщат в своеобразен „постоянен детонатор” на арабско-израелското противопоставяне.

По ред обективни причини, в региона традиционно се прилагат екологично вредни, включително водозамърсяващи, технологии за стопанско и комунално-битово използване на водите на река Йордан, Мъртво море и разположените в близост водни източницr. Осъществената на няколко етапа окупация на въпросните територии от Израел, през 60-те – 70-те години на ХХ век, не промени почти нищо в тази наложила се през вековете практика на водоползването. Затова пък, именно Израел се оказа собственик на по-голямата част от все по-дефицитните водни ресурси, което, естествено, усили и без това голямата икономо-географска, а това означава и политико-географска, зависимост на арабските палестински територии от израелската държава.

Междувременно, ситуацията силно се влошава и заради постепенното пресъхване на река Йордан и, особено, на Мъртво море.

Ето защо, от няколко десетилетия насам, Израел настоява за прехвърляне, в този воден басейн, на води от Червено или Средиземно море. Израелските правителствени институции, както и много бизнес-структури, отдавна прокарват проекта за канал между Червено и Мъртво море, твърдейки, че няма друга възможност да бъде спасен регионът от обезводняване и опустиняване.Показателно е обаче, че Тел Авив настоява за реализацията на онзи вариант на канала, според който по-голямата му част ще минава през израелска територия, включително през израелските селища в сектора Газа и района на югоизток от Йерусалим.

Тук е мястото да напомня, че в средата на 60-те години беше разработен аналогичен (или, по-точно казано, резервен) израелски проект за „спасителен канал” между Средиземно и Мъртво море, с дължина 130 км.

В същото време, еколозите от „Израелската коалиция за защита на околната среда” обвиняват Световната банка, че не е анализирала достатъчно дълбоко първия проект (вторият, поне засега, не е представен на експертите от банката), както и, че целите, които си поставя този проект, биха „могли да се постигнат и с други средства в сферата на използване на природните дадености и водните технологии, без да се налага изграждането на канал”. Според тях (а тази теза се подкрепя и от Египет, Йордания, Сирия, Ливан и двете водещи палестински фракции), „следва да се направи по-задълбочен анализ на краткосрочните и дългосрочни последици от строителството на канала за икономиката, политическата ситуация и околната среда в региона, като много внимателно се проучат всички възможни алтернативни варианти за спасяване на Мъртво море”.

Междувременно, в редица регионални медии се появиха материали, цитиращи изказвания на египетски, йордански и израелски провителствени чиновници, според които скоро може да стартира изграждането на аналогичен напоителен канал Средиземно море – Мъртво море. При това, началото му ще бъде в онази част на сектора Газа, която още от началото на 50-те години на миналия век се контролира от Израел (районът Ашкелон-Ашдод, т.е. северно от сектора), на около 30 км от град Газа. Палестинските лидери пък настояват той да започва именно от Газа.

Нещата опират до това, че Мъртво море, което, от края на 90-те, се раздели на два водоема, свързани с тясна водна ивица, е предразположено към пресъхване (подобно на централноазиатското Аралско море, от 80-те години на миналия век насам). Същата опасност впрочем, застрашава и вливащата се в него рейка Йордан и свързаното с нея голямо Тибериадско езеро, разположено край границите със Сирия и Ливан. Всичко тово застрашава селското стопанство, а и оцеляването на населението в този немалък район. Като нещата са свързани най-вече с това, че след като Израел завладя редица палестински райони,  водните ресурси на Мъртво море, река Йордан и по-голямата част на Тибериадското езеро се използват все по-интензивно за напояване на израелските територии и, съответно, не израелските преселнически селища. В резултат, експертите смятат, че пресъхването на основните водоизточници в района е напълно възможно.

Естествено, териториите, през които ще преминат евентуалните бъдещи водни канали, ще се сдобият с нови въъзможности за социално-икономическо развитие. Нещо повече, съществува дори проект за плавателен канал между Средиземно и Червено море, преминаващ изцяло през територията на Израаел и достигащ до неговото пристанище на Червено море Ейлат. С други думи, той също ще минава през сектора Газа. Което пък е крайно неизгодно за Египет, тъй като ще доведе до спад в приходите от „трансегипетския”Суецки канал.

Негативните последици от  реализацията на водните проекти

Междувременно, не само йорданските и палестинските представители, но и някои израелски екологични организации и учени смятат, че всички тези проекти трябва да бъдат по-внимателно анализирани, включително и йорданският проект за водоснабдителен канал между Червено и Мъртво море (от йорданското пристанище на Червено море Акаба, с дължина 160 км). В противен случай, „заради смесването на водите на Червено и Мъртво море, имащи раличен химически състав, може да се случи непоправимото”. Твърди се също, че „след реализацията на подобни проекти, Мъртво море ще загуби уникалните си лечебни свойства и ще се наруши балансът на цялата екологична верига”.

Известният израелски учен професор Владимир Голдшмид се придържа към сходна позиция. Според него, „наред с прехвърлянето на вода,  могат да се вземат и други мерки, които, в частност, да ограничат невинаги рационалното използване запасите на един от най-екзотичните водни басейни в света”. При това, смята той, е неизбежно негативното влияние на химическия състав на водите на Средиземно или Червено море върху уникалния състав на водите не Мъртво море и река Йордан, тъй като „имайки предвид средиземноморската специфика, изграждането на водоснабдителен канал от Средиземно към Мъртво море, на практика, е безнадеждно мероприятие”. Вместо това, проф. Голдшмид предлага да се разработи нов план за комлексно развитие на региона, „съобразен с драматичните промени на релефа и почвите, защото междувременно екологичната катастрофа в региона отдавна вече е в ход”.

С други думи, официалните планове на Израел да затвърди контрола си върху водоснабдяването на прилежащите арабски територии оказват все по-голямо влияние върху и без това конфликтната политическа ситуация в региона. Още повече, че имайки предвид екологичната ситуация в него, няма как всички споменати по-горе проекти да не придобият и определен политически контекст.

 

* Българско геополитическо дружество

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните години, терминът „евроскептицизъм” се утвърди в международния политически дискурс. Дали обаче съществува някаква общоприета дефиниция на това понятие? В рамките на кои, вече съществуващи, политически и идеологически течения се развива скептичното отношение към ЕС и отделните аспекти на политиката му? Можем ли да разглеждаме евроскептицизма като реално съществуваща или зараждаща се наднационална идеология? За да отговорим на тези въпроси, се налага да разгледаме основните сфери, в които се използва това понятие, как то се тълкува в научните среди, както и, кои конкретни европейски политически партии (и техните обединения на общоевропейско равнище) изповядват идеите на евроскептицизма.

В какво се изразява евроскептицизмът

Анализът на множеството публикации по темата в големите медии, позволява да направим извода, че това понятие се употребява предимно в следните политико-исторически контексти и придобива следните значения:

-    скептичното отношение към процесите на европейската интеграция във Великобритания. В случая, под евроскептицизъм следва да разбираме, както неприемането на британското членство в ЕС, така и политиката на ограничено участие в европейските интеграционни процеси: ограниченото участие в Шенгенското споразумение и запазването на националната валута;

-    негативното отношение към идеята за присъединяването към ЕС в страните-кандидатки (официални и неофициални). Особено силно тази разновидност на евроскептицизма се прояви в някои източноевропейски държави, в навечерието на разширяването от 2004. Днес тя съществува в страните, чиито перспективи някой ден да станат членки на ЕС са доста неясни, например в Турция, Украйна или Молдова;

-    отказът на населението и някои политически сили в много държави от ЕС (Дания, Великобритания, Полша, Франция и Холандия) да подкрепи проекта за европейска конституция от 2004, довел до политическата криза, приключила с подписването на Договора от Лисабон, през 2009;

-    острата критика срещу икономическата политика на ЕС, във връзка с глобалната икономическа криза, разразила се през 2008 и засегнала най-силно Испания, Португалия, Гърция, Ирландия и балтийските постсъветски държави. Необходимостта от оказване на икономическа помощ на въпросните държави доведе до ръст на евроскептицизма в страните-донори, а пък недостатъчните размери на тази помощ – и в самите тези държави.

Разбира се, формите и причините за появата на евроскептицизма не се изчерпват с изброените по-горе и могат да бъдат най-различни. В такъв случай, възможно ли това понятие да бъде концептуализирано? В тази връзка си струва да се обърнем към анализите на Катарина Сьоренсен от Датския институт за международни изследвания (1), Пол Тагарт от Джорджтаунския университет и Алекс Шчербак от Европейския институт в Съсекс (2) по темата. Така, Сьоренсен дефинира евроскептицизма като неодобрително отношение към ЕС, като цяло, или към отделни аспекти на дейността му (или на развитието му), в частност. За да уточни това твърде общо определение, тя извежда на преден план четири основни видове евроскептицизъм. Първият е икономически и е присъщ на онези, които не виждат икономическа полза за страната си от членството и в ЕС. Основният проблем за евроскептиците от втория тип пък е този за държавния суверенитет. Тоест, като цяло, отношението към ЕС, като към икономическо интеграционно обединение, може да бъде положително, но всеки опит да се придаде на Съюза наднационален политически характер се отхвърля.

Третият тип, който Сьоренсен определя като „демократичен евроскептицизъм”, е свързан с проблема за дефицита на демокрация в структурите на ЕС. В този случай, негативното отношение към Съюза не е породено от икономически причини или от страха, че може да бъде ерозиран държавния суверенитет, а от факта, че Европейският парламент е единствения пряко избиран орган на ЕС, който при това има твърде малко пълномощия. Тоест, основната причина за негативното отношение към ЕС е институционалното му несъвършенство. Привържениците на евроскептицизма от четвъртия – социалнополитическия – тип, пък обикновено са представители на левите политически сили, чиято критика към ЕС се основава на недостатъчната му социална насоченост.

На свой ред, Тагарт и Шчербак лансират друга класификация на евроскептицизма, която, между другото, не противоречи, а по-скоро допълва, тази на Сьоренсен. Основен критерий в случая е степента на „неодобрението” към ЕС. Така, представителите на „твърдия” евроскептицизъм се обявяват по принцип против ЕС и евроинтеграцията, както и против членството на собствените си страни в Съюза, тъй като смятат, че то е в разрез с националните им интереси. Привържениците на „мекия” евроскептицизъм пък са противници или критици само на някои аспекти от политиката на ЕС. Част от тях също се обявяват за зачитане на националните интереси, но в рамките на общоевропейското интеграционно обединение.

В чисто теоретичен план, евроскептиците могат да принадлежат към най-различни политически и идеологически направления: така например, принадлежащите към левицата одобряват социално-политическия евроскептицизъм, на либералите – демократичния, а на консерваторите – онзи, който се базира на суверенитета или пък икономическият. По едни или други причини, партии, принадлежащи към съвършено различни части на политическия спектър, могат да се обявяват както против евроинтеграцията, така и в нейна подкрепа. Тоест, не може да се говори за евроскептицизма, като за някаква ясно оформена политическа идеология – отделните политически сили могат да влагат различен смисъл в това понятие и да се обявяват за „евроскептици”, без това да им пречи да си остават принципни идеологически противници.

Евроскептичните партии

Тази теза обаче, не се потвърждава от практическите политологични изследвания. Така, през 2008, професорът по социология от Университета в Бристол Пол Стейтъм анализира полемиката между партиите в седем европейски държави (Великобритания, Франция, Германия, Холандия, Италия, Испания и Швейцария) за да провери, доколко е вярна тезата за връзката между евроскептицизма и идеологическата ориентация на големите политически партии, както и за съвременното му развитие (3). В крайна сметка, Стейтъм стига до извода, че на наднационална равнище се наблюдава изместване от проевропейските позиции към тези на евроскептицизма. Единственото изключение е Великобритания, където традиционно популярните антиинтеграционни идеи постепенно губят позиции. На ниво отделни партии пък, се очертава доста ясно идеологическо разделение: лявоцентристките и либерални партии се придържат към много по-проевропейски позиции, в сравнение с дясноцентристките формации. Най-последователни привърженици на евроскептицизма са четири десни и дясноцентристки партии: Швейцарската народна партия, британската Консервативна партия, италианската партия Народ на свободата (формирала се през 2008, с обединението на Форца Италия и Националния алианс) на премиера Берлускони и баварският Християн-социален съюз. Тези формации (с изключение на Швейцарската народна партия) не са против членството на страните си в ЕС, но привързаността им към идеите на „мекия” евроскептицизъм позволява да причислим последния към ключовите аспекти на съвременната консервативна идеология в много европейски държави.

Обикновено, големите дясноцентристки партии не декларират привързаността към принципите на евроскептицизма в официалните си документи. Десните и крайно десни политически сили обаче, открито се обявяват против членството на страните си в ЕС и задълбочаването на европейската интеграция. В днешната европейска политическа сцена големите партии с антиинтеграционна насоченост не са чак толкова много, но и по-малките партии, които нерядко не са представени в парламентите на страните си, съумяват да заявят позициите си, не само чрез медиите, а и в Европейския парламент. Характерен пример за това е британската Партия на независимостта (UKIP), която спечели 13 места на евроизборите през 2009, т.е. колкото лейбъристите и повече отколкото либералите. В Европейския парламент в момента има две наднационални обединения на евроскептиците, като по-радикалното от тях - „Европа на свободата и демокрацията”, включва, освен вече споменатата UKIP, още осем консервативни антиинтеграционни партии от Италия, Франция, Гърция, Дания, Литва, Холандия, Словакия и Финландия. Въпреки че те, за разлика от UKIP, не се обявяват за отказ от членството на страните им в ЕС, именно евроскептицизмът (като елемент на национал-консерватизма) е обединяващата идеология на тази фракция.

Както е известно, десните и дясноцентристки партии са представени в Европейския парламент от фракцията на Европейската консерватори и реформисти и от Европейската народна партия. Сред основните различия между тези две фракции е именно отношението им към ЕС. Така, Европейската народна партия, като цяло, защитава проевропейска позиция, докато Европейските консерватори и реформисти се обявяват против федерализацията на ЕС и, на практика, подкрепят т.нар. „мек” евроскептицизъм. Между другото, в тази фракция влизат и такива големи партии, като британската Консервативна партия, полската партия Право и справедливост и чешката Гражданска демократична партия.

Тоест, за много големи европейски консервативни партии, евроскептицизмът е ключов аспект на идеологическата им ориентация.

Заключение

Може да се твърди, че в чисто теоретичен план, евроскептицизмът не може да се смята нито за оформена политическа идеология, нито пък за аспект на някакво реално съществуващо идеологическо течение. Евроскептицизмът може да приема най-различни форми и да намира привърженици сред най-различни политически сили. На практика обаче, през последните години, евроскептицизмът съществува и се развива в рамките на консервативната и ултраконсервативна идеология, което особено ясно се проявява на общоевропейско равнище. Именно, евроскептицизмът е идеологическата основа на сътрудничеството между редица десни партии в рамките на ЕС. В тази връзка, той може да се дефинира като ключов наднационален аспект на съвременния европейски консерватизъм.

Бележки:

1. Catharina Sørensen, Euroscepticism: A conceptual analysis and a longitudinal, cross-country examination of public scepticism towards the European Union, Copenhagen: Department of Political Science, University of Copenhagen, 2007

2. Aleks Szczerbiak with Paul Taggart, ed. Opposing Europe: The Comparative Party Politics of Euroscepticism in Contemporary Europe. Oxford University Press, 2008.

3. Paul Statham Political Party Contestation over Europe in Public Discourses. ARENA Working Papers No 8, 2008

* Българско геополитическо дружество

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024