26
Пон, Окт
6 New Articles

Тъжният залез на Европа

брой1 2011
Typography

Thilo Sarrazin, Deutschland schafft sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen, 464 s, DVA Sachbuch, München , 2010

В продължения на няколко месеца, снимките на автора на тази книга не слизаха от първите страници на германските (и не само) вестници. Появата и му струва престижната и високоплатена работа, като член на борда на Бундесбанк, а по-късно той беше изключен и от своята Социалдемократическа партия (от чието име преди време беше избран за берлински сенатор). В същото време, 20% от германските избиратели твърдят, че биха гласували за него. Книгата му редовно се появява по витрините на книжарниците, но само за да изчезне почти веднага оттам поради големия интерес на читателите. Става дума, разбира се, за Тило Сарацин и скандалния му бестселър „Германия се самоликвидира”, появил се през август 2010.

По принцип, в нея не се казва нищо, което да не е било известно и преди това. За проблемите във Федералната република се говори отдавна, а в немските книжарници гъмжи от книги, анализиращи задълбочаващият се разрив между политици и избиратели, прекаленото влияние на големите корпорации, или хроничните трудности, с които се сблъсква системата за социално осигуряване. Нито една от тях обаче, не се превърна в сензация и не предизвика толкова бурна реакция, както стана с книгата на Сарацин. Каква е причината за това?

Според някои, определена роля е изиграла умелата PR-кампания предшествала появата на книгата. Само че да се обясни с нея невероятния успех на книгата е най-малкото наивно. Истинската причина е съвсем друга и тя е, че авторът, без всякакво смущение, засяга въпроси, които не само са твърде болезнени, но и се бяха превърнали в своеобразно „табу”. Дискусиите по тях не само се смятаха за проява на лош тон, но и можеха да струват на онези, които все пак дръзваха да ги обсъждат, професионалната кариера и обществения имидж.

Както е известно, умението предпазливо да лавираш между тези забранени теми отдавна се е превърнало в задължително качество за успеха на всеки европейски (и, особено, германски) политик. Най-известният пример за подобно табу е Холокостът, чието поставяне под въпрос официално се смята за престъпление и се наказва от закона. Това обаче е само „върхът на айсберга”. Защото формална или неформална забрана е наложена върху цял спектър от въпроси, касаещи нацисткото минало на Германия. При това не става дума само за откровената пронацистка пропаганда, а и за сравнително невинните опити за обективна научна оценка на т.нар. Трети Райх.

В тази връзка е доста показателна историята на известната германска журналистка Ева Херман, която дълги години беше лицето на телевизията NRD (Norddeutscher Rundfunk), докато не реши да се ангажира с проблемите на семейството и майчинството в Германия. Това, само по себе си, се оказа доста рискована стъпка, но истинският скандал се разрази, когато, при представянето на поредната си книга по темата, Херман заяви, че „нацистката епоха е била нещо ужасно, но сред малкото хубави неща тогава е разбирането за това, колко ценни са децата, майчинството и семейството. За съжаление, тези ценности също бяха отхвърлени през 60-те години”. Веднага след това, тя беше уволнена от работа, оплюта от всичките си колеги и, на практика, се превърна в „парий” за цялата журналистическа общност.

Децата, като „фалшива ценност”, наследена от мрачното минало

Вероятно, скандалът с Ева Херман едва ли щеше да придобие чак такива размери, ако тя не бе направила глупостта да засегне едновременно две теми, смятани за „табу” в родината и: нацисткото минало и демографската ситуация. Което, между другото, не стана случайно, защото в днешна Германия всеки опит да се лансира добре обмислена и научно обоснована програма за повишаване на раждаемостта, автоматично поражда асоциации с Третия Райх, а пък онзи, който я предлага, рискува да бъде обявен за „крайнодесен екстремист”.

Тило Сарацин очевидно е надмогнал страха от подобни обвинения. Затова, анализирайки проблемите на днешна Германия, поставя в центъра им именно демографската ситуация. В това отношение официалната статистика представя доста тревожни данни – в момента раждаемостта в страната е почти два пъти по-ниска от онази, гарантираща поне простото възпроизводство на населението. Възрастовият баланс пък все повече се измества към пенсионерите, като съотношението между тези, които плащат данъци, и онези, които получават пенсии, става все по-неблагоприятно. А това означава, че нараства бремето върху държавния бюджет и националната икономика, която трудно може да се развива нормално в подобни условия.

Демографският спад е надвиснал като „дамоклев меч” над германската икономика по още една причина. Днес Германия вече не може да се конкурира с държави, като Китай или Южна Корея, в производството за стоки за масова употреба. Конкурентните и предимства вече се концентрират само в сферата на високите технологии и иновациите. Само че за да продължи да бъде лидер в тази област, тя трябва да разполага с голямо количество талантливи и високообразовани млади хора. Които няма откъде да се появят, след като раждаемостта спада.

Впрочем, спада не само раждаемостта. В книгата си, Тило Сарацин специално подчертава ниската раждаемост във високообразованите и материално обезпечени семейства. Хората, ориентирани към изграждане на кариера и постигане на обществено признание, обикновено се сдобиват с деца твърде късно и, по правило, с не повече от едно-две. Висока раждаемост демонстрират най-вече хроничните ползватели на социални помощи, за които появата на всяко ново дете гарантира съществен ръст на семейния бюджет (тази ситуация, впрочем, е характерна и за България). На пръв поглед, няма нищо лошо в това, след като тези хора не могат да работят и да плащат данъци сами, поне да увеличават броя на бъдещите данъкоплатци. Според Сарацин обаче, нещата не са толкова прости. Защото децата от семейства на хронично безработни, по правило, възприемат модела на поведение на родителите си, превръщайки се в същите като тях получатели на социални помощи. Тоест, вместо да помогнат за решаването на проблема, допълнително го задълбочават.

Доколко справедлив е подобен извод? До каква степен децата наследяват не просто начина на живот и модела на поведение, но и (тук Сарацин си позволява да навлезе в наистина опасна сфера) интелекта на родителите си? Авторът на книгата „Германия се самоликвидира” твърди, че умствените способности, до голяма степен, се предават по наследство. И в тази връзка посочва, че високообразованите германци оставят по-малко наследници, отколкото хронично безработните, което, според него, нанася жесток удар по интелектуалния потенциал на страната. Тук вече няма как да не си припомним за агитационните плакати от времето на Третия Райх, нагледно демонстриращи как „малоценните”, но по-плодовити немски граждани могат, само за няколко поколения, напълно да изместят далеч по-ценните „истински арийци”.

В същото време обаче, фактите, цитирани от Сарацин, наистина заслужават внимание. Ако в началото на ХХ век почти половината от научната литература (става въпрос за природните науки) се е издавала в Германия, днес страната отдавна е загубила водещите си позиции. Делът на германците сред носителите на Нобелови награди също спада непрекъснато и стремително. Резултатите от тестовете на учениците сочат, че броят на малограмотните нараства, а децата с нестандартно мислене, способни да решават сложни задачи, се превръщат в постоянно топяща се тънка прослойка.

Дали обаче за това е виновна само наследствеността? В книгата си, Сарацин отговаря отрицателно на този въпрос, като попътно си позволява да засегне още няколко теми, които, сами по себе си, биха могли да поставят кариерата на автора под въпрос.

Скандалната книга на Тило Сарацин не просто се превърна в бестселър в родината му, но и провокира сериозна дискусия в германското общество. Докато мнозина смятат, че авторът нагло е нарушил съществуващите морални табута за дискутиране на болезнените за нацията проблеми, други директно го обвиняват в социалдарвинизъм и разпалване на омраза към имигрантите. И едните и другите обаче признават, че темите, които засяга в книгата си Сарацин, вече не могат да бъдат игнорирани.

Крахът на утвърдените представи

В основите на всички германски проблеми – както днес, така и в бъдеще – е демографското развитие. Ниската раждаемост означава не само намаляване и остаряване на населението, но и катастрофален спад на броя на талантливите млади хора, на които се крепи иновационната икономика. Някой би възразил, че германската образователни система традиционно се слави с високото си качество. Неслучайно в момента в Германия учат над 12 хиляди български студенти. Преди няколко години обаче, когато бяха огласени резултатите от поредния тест на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA) сред европейските (и не само) ученици, те предизвикаха истински шок сред самите германци. Оказа се, че на фона на връстниците им от редица други държави, резултатите на германските ученици са, ако не катастрофални, то повече от посредствени. Защо?

Германската система за начално и средно образование традиционно е силно сегментирана. Тя включва няколко типа училища – т.нар. „главни” (Hauptschule), даващи средно (във всякакъв смисъл) образование, реални училища (Realschule), където се акцентира на техническите умения, и, накрая, гимназии (Gymnasium), обучението в които се смята за най-качествено, а дипломата дава право за кандидатстване в университетите. Тази система се формира още през ХІХ век, когато всяко от трите типа училища отговаря за формирането на определен обществен сегмент – неквалифицирана работна ръка (т.нар. „народни училища”), квалифицирани работници и инженери (реалните училища) и елит (гимназиите). Оттогава насам обаче, макар формата да се запазва, съдържанието радикално се променя.

Днес, над половината германски ученици учат в гимназиите. Очевидно е обаче, че всички те не могат да станат част от елита. Ръстът на броя им е за сметка на качеството на образованието – така, ако допреди петдесетина години изискванията към германските гимназисти бяха изключително високи, а системата на подбора им – много сурова (в книгата, Сарацин си припомня, че в собствения му клас, от петдесет човека, само двайсет са се дипломирали), днес и едното, и другото са останали в миналото. Училищните програми и учебниците, с всяка изминала година, стават все по-елементарни, а обучението все повече се ориентира към нивото на слабите ученици. Резултатът от подобен подход не можеше да е добър и днес, значителна част от абитуриентите не могат грамотно да излагат мислите си, нито пък да правят елементарни математически изчисления. В обществото, като цяло, нараства делът на онези, които не четат нищо, освен рекламни проспекти. В подобна ситуация трудно може да се говори за иновационна икономика.

В системата на висшето образование, подготовката е доста по-добра. Проблемът обаче е, че университетите не са в състояние да компенсират пропуснатото в училищата. В резултат от това, техническите специалности страдат от хроничен недостиг на студенти. Освен това, както подчертава и Сарацин, сериозни проблеми поражда продължителността на обучението: завършилите германските университети се появяват на трудовия пазар на възраст между 26 и 30 години, т.е. доста по-късно от връстниците им в други държави.

Мнозина вероятно биха посочили, че проблемите могат да се решат много лесно с привличането на мигранти от чужбина. Именно към тази стратегия се придържат САЩ, Канада и редица други държави. Тило Сарацин обаче смята, че това не би решило проблема, а по-скоро ще генерира редица нови.

Тези толкова различни имигранти

Всъщност, не би могло да се твърди, че авторът на книгата „Германия се самоликвидира” е настроен против имигрантите, като такива. Проблемът по-скоро опира до това, че между имигрантите съществуват големи различия. В тази връзка, Тило Сарацин прави сравнение между различните групи некоренно население в Германия (имигранти от други членки на ЕС, от постсъветското пространство, от т.нар. Трети свят и т.н.) и стига до извода, че една от тях очевидно се откроява и то в негативен план. Става дума за преселниците от мюсюлманските държави. „От 15-те милиона души – мигранти или деца на мигранти, които днес живеят в Германия, между 25% и 45% идват от мюсюлмански държави. На тази група обаче се падат между 70% и 80% от всички проблеми в сферата на образованието, трудовия пазар, социалните помощи и криминалната престъпност” – твърди авторът. Цитираната от него статистика сочи, че ако италианците, германците от бившия СССР, индийците и виетнамците достатъчно успешно се интегрират в немската система, турците и арабите формират паралелни общества, където важат собствените им закони. Успехите на учениците от мюсюлмански семейства са доста по-скромни, отколкото на съучениците им, да не говорим, че много от тези деца въобще не ходят на училище. В същото време, делът на получателите на социални помощи от държавата е много по-висок сред имигрантите от Близкия изток, отколкото средният за страната, още повече, че сумите, които получава в Германия едно голямо турско семейство, като социална помощ, са по-големи от тези, които членовете му биха изкарали с упорит труд в родината си. Затова пък, в криминалната сфера и, особено, в тази на уличната престъпност, младите мюсюлмани се оказват без конкуренция.

В книгата си, Тило Сарацин задава въпроса, защо това е така? С какво имигрантите от мюсюлманските държави от отличават от тези от Индия или бившия СССР? А отговорът му е, че „мюсюлманите в Германия и останалата Европа са подложени на чуждо културно и религиозно влияние, което ние нито можем да разберем напълно, нито пък да го контролираме и управляваме”. Според него, тази култура е агресивна и враждебна на светската европейска цивилизация. При това, мюсюлманската общност в страната бързо нараства – както заради високата раждаемост, така и заради преселващите се в Германия членове на семействата на вече настанилите се там имигранти. Сарацин обаче подчертава, че проблемът не опира само до исляма, като религия, и задава закономерния въпрос, дали имигрантите имат достатъчно стимули да учат немски език, да си търсят работа и да се грижат за доброто образование на децата си? Защото истината е, че в днешна Германия тези стимули не са никак много. Всеки, който законно пребивава на германска територия, може да разчита на гарантираща му сравнително добър живот социална помощ. В същото време, на практика, не се изисква децата задължително да посещават детски градини или дори да ходят на училище. Освен това, за разлика от такива държави, като Австралия или Канада например, Германия не реализира наистина сериозна миграционна стратегия, ключов елемент в която би трябвало да стане строгият подбор на онези, които искат да станат граждани на страната.

Има ли прости решения за сложните проблеми?

Всъщност, какво предлага в книгата си Тило Сарацин за решаването на всички тези изключително сериозни проблеми? Средствата, които, според него, биха помогнали за това, изглеждат доста прости. На първо място, става дума за реализирането на мащабна стратегия в подкрепа на семейството и брака, включително и предоставяне на сериозни стимули за работещите родители. Следва усилване на интеграционната политика, насочена, на първо място, към децата на имигрантите, които задължително трябва да ходят на училище и детски градини с удължено обучение, т.е. да прекарват колкото се може повече време в немска културна среда. Освен това, членовете на семействата на германски граждани, които идват от чужбина, не трябва да имат право да получават социални помощи, а и самото им пристигане в Германия да бъде възможно, само ако се докаже, че могат сами да се издържат. На трето място, необходима е пълна трансформация на образователната система и много по-сериозни изисквания към учениците.

Дали обаче, подобни рецепти са в състояние да „излекуват” Германия? И, какви са възможностите наистина да бъда приложени? И двата въпроса засега остават без отговор. Въпреки това, дори онези, които не са съгласни с аргументите на Сарацин и смятат книгата му за „скандална” и дори „опасна”, са принудени да признаят, че посочените от него проблеми действително съществуват. А това означава, че има шанс дискусията по тях да продължи в едно действително конструктивно русло и, че в крайна сметка Германия все пак няма да се „самоликвидира”.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн