28
Сря, Окт
6 New Articles

Третият етап: новата визия на Запада за Русия

брой1 2011
Typography

Настоящата статия се базира на хипотезата, че общоприетото възприемане на посткомунистическа Русия от страна на Запада е преминало през два етапа и в момента навлиза в трети. При това, докато първите два се основаваха най-вече на това, което на Запада му се искаше да види, третият се развива въз основа на съществуващите реалности.

По-малкият брат

Както доста точно посочи преди няколко години Томас Греъм (съветник на президента Буш-младши по въпросите, касаещи отношенията с Русия), докато едва ли някой приема насериозно държава, чиито БВП постоянно намалява, никой не би си позволил да игнорира онази, чиито БВП расте. Когато СССР се разпадна, през 1991, неговата необичайно централизирана икономика, чиито връзки внезапно се оказаха блокирани от новите национални граници, започна да се задушава и рухна. Жизненото равнище рязко спадна, инфлацията експлодира, данъчната основа се срути, държавните служители цели месеци оставаха без заплати, на работниците в предприятията се плащаше в натура, системата за социална подкрепа престана да функционира и демографският спад, появил се още по времето на Хрушчов, се ускори. Тоест, всички показатели започнаха едновременно да се влошават. Най-точното определение на онзи период беше „свободно падане”, а за това, как околните възприемаха Русия говори съдържанието на една статия, появила се през 2001 в „Atlantic Monthly”, в която се твърдеше, ни повече, ни по-малко, че „с Русия вече е свършено. Макар и все още да е достъпна в Мрежата, тя вече е просто занимателно четиво”.

Този, изглеждащ вече необратим, крах на Русия, породи две основни схващания сред западните анализатори и политици. Първият беше, че Русия е нещо като „по-малък брат”, който западните експерти могат да образоват и да го вкарат в бъдещето, когато светът ще достигне „крайната точка в идеологическата еволюция на човечеството и окончателната форма на управление в човешкото общество” (цитат от книгата на Френсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек” – б.р.). Опитвайки се осъществят тази менторска мисия, в Русия се появиха множество западни неправителствени организации, с цел да я преобразят. Второто (свързано с първото) схващане пък беше, че Русия е престанала да бъде заплаха, но си остава опасна. Това беше времето на търговията с „червен живак”, изчезналите „ядрени бомби в куфарчета” и всевъзможни други ядрени материали, както и на смахнатите руски провинциални генерали – с други думи,  крахът на Русия се възприемаше като опасност за всички останали. Този първи етап би могъл да се обобщи с фразата „трябва да помогнем на по-малкия брат, за да не се самовзриви и да ни опръска”.

Самите руснаци обаче, са на съвършено различно мнение за случилото се през 90-те. В тази връзка, не ми идва нищо по-добро на ум, за да илюстрирам какво точно имам предвид, от примера със съдбата на една жена, която познавах в Москва. По онова време, тя беше събрала достатъчно пари (около 5000 рубли) за да си купи кола. Година по-късно за тези пари можеше да се купи месечна карта за пътуване с градския транспорт, а след още една – само парче хляб. Но тя поне имаше работа. Докато стотици хиляди гледаха безсилно как се топи жизненото им равнище, неколцина, пируващи върху разлагащия се труп на руската държава, станаха неправдоподобно богати. Своеобразно олицетворение на този период беше Борис Березовский, който, през 1996, се хвалеше, че той и още петима владеят Русия. Вероятно така си и беше: чрез фалшиви търгове и финансови машинации те, разбира се, контролираха значителна част от държавата. По-голямата част от представителите на тогавашната т.нар. „свободна преса” пък бяха заети с междуособни войни, като непрекъснато се дискредитираха взаимно за да могат да откраднат повече.

Така, за мнозина руснаци, думата „демокрация” започна да поражда негативни асоциации. Демокрацията, прокарвана от Запада, се асоциираше в съзнанието им с кражби, корупция, бедност, престъпност и лични страдания. В тази връзка бих препоръчал на читателите две книги за този период: „Сблъсък и Сговор” на Джанин Уедъл и „Разпродажбата на века” на Кристи Фрийланд. Препоръчвам ви също материалите за скандала, свързан с Харвардския институт за международно развитие (HIID). От време навреме, изпадайки в цинично настроение, си мисля, че дългосрочният ефект от тази западна „помощ” се изчерпваше с това, руснаците да бъдат научени да крадат на едро. На свой ред, подозрителните руснаци, придържайки се към логиката на „играта с нулева сума”, само засилваха съмненията си, че Западът наистина се стреми към отслабването и разпадането на Русия.

Напористият противник

През 2000 обаче, спадът започна да се забавя. От гледната точка на Москва, 90-те години бяха „прокълнати” заради спада в цените на енергоносителите. Имайки предвид, че преобладаващата част от приходите от руския износ идваха от продажбата на петрол и природен газ, спадът на цените им действително беше съкрушителен удар. В края на 90-те години обаче, тези цени започнаха да растат, осигурявайки на държавния бюджет известни възможности.

Тъкмо в този момент, на руската политическа сцена се появи Путин. По причини, които не са напълно ясни и днес, Елцин го избра за свой наследник. През 1998, той го извика от Санкт Петербург, където Путин беше заместник на кмета Анатолий Собчак, за да оглави Федералната служба за сигурност (ФСБ) на Русия. На следващата година, Путин беше назначен за министър-председател, а в края и Елцин се оттегли от властта, в резултат от което, през 2000, Путин беше избран за президент на страната. Западните репортери, живеещи предимно в Москва, чиито знания за страната се основаваха най-вече на записките на предшествениците им, се задоволиха с факта, че той е започнал кариерата си в Първо главно управление на КГБ и започнаха да го използват като своеобразно клеймо. Ако се бяха потрудили да проучат нещата в Санкт Петербург, сигурно щяха да открият, че Путин е много известен там, тъй като сред основните му задължения са били контактите между общината и западните компании. Вместо това, те предпочетоха да заложат на шаблона и Путин, веднъж и завинаги, беше обявен за „чекист”, а неговите речи и публикации – особено програмната му „Русия на прага на новото хилядолетие” – бяха обявени за „силно повлияни от миналото му в КГБ”. Така, когато той заяви, че „Русия е била и ще си остане велика държава”, това беше интерпретирано идва ли не като знак, че президентът подготвя нападение срещу Полша.

Никой не се потруди да забележи, че в същия документ той казва: „текущата драматична икономическа и социална ситуация в страната е цената, която трябва да платим за икономиката, наследена от Съветския съюз”, че говори за „вопиющата цена, която страната ни и нейните жители трябваше да платят за болшевишкия експеримент”, или пък, че „би било грешка да не осъзнаем историческата безполезност на комунистическия експеримент, защото това беше път на никъде, далеч от основните направления на цивилизацията”.

Малцина, също така, оцениха по достойнство приблизителната му оценка, че „ще са ни необходими около петнайсетина години непрекъснат годишен ръст на нашия БВП с 8% за да достигнем БВП на глава от населението в днешна Португалия или Испания, които дори не са сред световните индустриални лидери”. Коментаторите, кой знае защо, игнорират следния негов панегирик на демокрацията: „Историята показва, че всички диктатури, всички авторитарни форми на управление са преходни. Само демократичните системи са трайни”. Това всъщност е и цялата „програма на Путин”, която продължава да се реализира и днес.

Посочените цитати утвърдиха стила на мнозинството коментари през следващите десетина години. Връщайки се към наблюденията на Греъм, тъй като по време на управлението на „бившия шпионин от КГБ със стоманен поглед” руският БВП постепенно започна да нараства, Русия лека полека започна да се превръща, в очите на тези хора, от опасност в заплаха. Тя изведнъж се оказа „възраждаща се” и „самоуверена”, т.е. спря да се разпада. Започнаха да ни внушават, че „Путин изгражда новата Руска Империя”.

Сякаш в потвърждение на тази едностранчива визия, „бившият офицер от разузнаването със стоманен поглед” ни предупреди, че Русия вече няма да продава скъпоценния си природен газ на своите най-близки съседи за 1/3 и дори ¼ от реалната цена, която би могла да получи на световния пазар. В течение на петнайсетина години, Русия субсидираше по този начин съседите си с милиарди долари. И Путин просто ни предупреди – вероятно, не достатъчно силно – че това няма да продължава. Но, когато Русия започна да преразглежда договорите, с цел да повиши цените, съседите и вдигнаха шум до небето. Оказва се, че Русия не просто се опитва да продаде един от най-ценните си активи на максимално висока цена, а заплашва Европа и съседите си със своето „газово оръжие”.

Така, започнаха да ни заливат с предупреждения за очертаващата се нова Руска империя на Путин: „В главата на господин Путин се върти само една мисъл, как да усили стоманената хватка на страната си и да възроди някога могъщата Руска империя”. В крайъгълен камък на тази конструкция се превърна повтаряното до безкрайност твърдение, че в прословутата си „програмна” реч от 2005, Путин е свалил картите, посочвайки, че разпадането на СССР е било „най-грандиозната” геополитическа катастрофа на ХХ век (между другото, в същата реч той каза: „Предполагам, че развитието на Русия като свободна и демократична държава ще бъде основната ни политически и идеологически цел”, но дори ако журналистите се бяха потрудили да прочетат цялата му реч, сигурно щяха да сметнат тези думи за неискрени). Всъщност, истината е, че Путин не заяви, че това е „най-грандиозната” катастрофа, в крайна сметка руският език е достатъчно ясен. Той каза буквално следното „преди всичко, следва да признаем, че крахът на Съветския съюз беше най-голямата геополитическа катастрофа на века”. След което обясни, че това е така, защото „десетки милиони наши съграждани и съотечественици се оказаха извън пределите на руската територия. Междувременно, епидемията на разпадането се прехвърли и в самата Русия”. Можем да спорим с него за това, колко „голямо” е било това „бедствие”, но речта му в никакъв случай не беше призив за създаване на империя. Просто западните анализатори продължиха опитите си да вкарат всичко, казано от Путин, в традиционната КГБ-матрица, появила се в резултат на това, че концентрираните в Москва западни анализатори и медии не си направиха труда да разберат, какво мислят хората в Санкт Петербург за своя заместник кмет.

Във всеки от тези два примера (които, до голяма степен, бяха изфабрикувани навремето) виждаме продължение на едно, изначално съществуващо предубеждение, свързано с това, че Путин е започнал кариерата си в КГБ, че „няма бивши чекисти” и затова всичко, което прави, застрашава съседите на Русия. Всичко казано от него, което може да се тълкува като заплаха, се приема за истина, а всички останало – за лъжа. Склонността да смятат, че Путин действително вярва в някои неща, които казва, а в други – не, е безспорно доказателство за предубедеността и слепотата на мнозина западни анализатори.

Лошата репутация, с която се сдоби понятието „демокрация” сред руснаците през 90-те години, не изчезна и през следващия период. А това беше времето на т.нар. „цветни революции”, победителите в които моментално започваха да говорят за интересите на НАТО, като за свои собствени. Украинският президент Юшченко например, сякаш нямаше нищо друго в програмата си и даде ясно да се разбере, че това е точно така, малко преди да претърпи съкрушително поражение на изборите, през 2010: „Ако не отговорим положително на въпроса за членството в НАТО, ние ще загубим независимостта си като нация и ще бъдем лишени от нашата демокрация”. Тоест, членството в НАТО се превърна в новия синоним на „демокрацията”. Така, след като за мнозина руснаци, през 90-те години, „демокрацията” се асоциираше с корупция, сега към нея бе добавен и геополитически елемент и тя започна да се свързва с насочена срещу страната им геополитика.

Сега нека отделим малко място за т.нар. „руско нахлуване в Грузия”. Нежеланието на осетинците и абхазците да се подчиняват на Тбилиси беше ясно за всички, които бяха в час за реалните проблеми в региона: те се съпротивляват на Грузия още когато се разпада Руската империя. Когато пък се разпада СССР, те отразиха грузинското нашествие и, де факто, още тогава станаха независими. На 8 август 2008, само няколко часа след като президентът Саакашвили декларира, че „Грузия обявява едностранно незабавно прекратяване на огъня”, армията му атакува Южна Осетия. Осетинците обаче успяха да я спрат и когато руските войски им се притекоха на помощ, грузинците се пречупиха и побягнаха, изоставяйки заетите селища и захвърляйки оръжието си. Южна Осетия и Абхазия приветстваха руските „освободители”, както ги наричаха, и официално обявиха независимостта си.

Третият етап

Според мен, именно с тази война бе поставено началото на периода на преоценка на западните представи за Русия. Париж пое инициативата, опитвайки се да разреши конфликта в Южен Кавказ. На 10 август 2008, външният министър Бернар Кушнер се появи в Тбилиси, а след това и в Москва. По пътя си обаче, той направи нещо забележително – посети осетинските бежанци в Русия и говори с тях. Казвам че това беше забележително, защото в репортажите на западните медии обикновено не се казваше нищо за осетинците, а цялата история се въртеше около Русия, Грузия, НАТО и други „по-важни” теми. Така Кушнер можа сам да се убеди, че осетинците смятат Русия за свой спасител, а Грузия – за потисник. Струва ми се, че придобивайки този непосредствен опит, Париж престана да изпитва предишното безусловно доверие към режима в Тбилиси.

И така, беше постигнато споразумение за прекратяване на огъня, руските части се оттеглиха в Южна Осетия и Абхазия, които пък се обявиха за независими. Конфликтът обаче остави няколко важни поуки. Стана очевидно, че Москва вече не е слаба и безсловесна, както само допреди десетина години. Стана очевидно и, че Саакашвили не е сигурен партньор и не бива да се вярва на всичко, което казва. Дори и толкова дълго отлаганият и мъгляв доклад на ЕС за грузинско-руската война отхвърли тезата на грузинския президент, че руснаците са нападнали първи (впрочем, той неколкократно променяше версията си). Ако се замислим по-сериозно по темата, няма как да не поставим под въпрос цялата конструкция на събитията, предложена от Тбилиси. Това е все едно да дръпнеш стърчащия конец от някой зле оплетен пуловер: цялата история за авторитарната Москва, опитваща се да завладее демократичната Грузия, започва да се разплита.

Междувременно, с края на украинската „оранжева революция”, започна да се разплита още едно кълбо: оказа се, че украинците нямат никакво желание да бъдат заложници в една грандиозна геополитическа игра, както и, че Виктор Янукович не е руска марионетка, способна да спечели изборите само с мошеничества и фалшификации. По време на последната газова криза с Украйна, Москва се оказа и по-умната и по-прозрачната и стана очевидно, че транзитираният на запад руски газ се блокира не от Москва, а от Киев. Това беше поредния конец от разплитащия се пуловер, защото наложилата се на запад теза за „газовото оръжие” на Москва пропускаше една малка подробност – че Русия по един и същи начин повишаваше цената за всички – и за приятелите, и за противниците си: така Армения и Беларус също трябваше да започнат да плащат повече. Тоест, пуловерът продължи да се разплита.

„Цветните революции” приключиха безславно. Украинският президент Юшченко беше победен: никога повече от ¼ от украинците не са подкрепяли стремежа му за членство в НАТО и само 5% биха искали той да се върне на власт. Бунтът и смяната на правителството в Киргизстан сложиха край на „революцията на лалетата”. Топящата се група привърженици на „революцията на розите” пък са принудени да си затварят очите за машинациите на Саакашвили да остане на власт и очевидното му заиграване с Иран.

Друг важен извод от събитията от 2008 е, че програмата на Путин се оказва способна да се справи с изпитанията: въпреки апокалиптичните прогнози, Русия сравнително успешно премина през финансовата криза. Ето два малки индикатора за това: нивото на безработицата в Русия, на практика, е по-малко от това в САЩ, а МВФ прогнозира по-висок ръст на руската икономика през следващите пет години, отколкото на която и да била друга държава от Г-8. Тоест, Русия не възнамерява да се отправя към небитието, а лидерите и се ползват с вътрешната подкрепа на огромното мнозинство руснаци.

Струва ми се, че Западът навлиза в нов цикъл на възприемането на Русия. Премина етапът на покровителственото отношение към „по-малкия брат”, сега отминава и времето, когато Русия се смяташе за „вечния враг”. Вярвам, че фазата, в която навлизаме, е може би първия период в историята, когато Русия се възприема като държава, подобна на всички други. Страна, с която съседите и следва да си взаимодействат, но да го правят по нормалния начин, т.е. да не гледат на нея нито като на слабоумен неудачник, нито като на  непримирим враг. Те трябва да виждат в нея партньор за гарантирането на взаимната сигурност, а не източник на опасност.

Западът няма особен опит във визията за Русия, каквато е тя всъщност. Обикновено на тази страна се гледа като на бяло платно, върху което всеки пореден посетител рисува своя образ за нея, върху предишния. В тази връзка препоръчвам на читателите книгата на Мартин Малиа „Русия през очите на Запада”, която започва с волтерианската въображаема идеално управлявана Русия, или пък книгата на Дейвид Фогълсонг „Американската мисия в Империята на злото”, анализираща натрапчивите американски идеи за Русия, като разочароващо упорит и недоразвит брат-близнак, популярни през последните стотина години.

Несъмнено е, че след август 2008 всичко това се промени. Между признаците за това е прословутото „презареждане” на администрацията на Обама, като сред резултатите от него (освен новото споразумение за ядреното оръжие) бяха:

-          Държавният департамент на САЩ най-сетне включи водача (макар не и самата организация) на т.нар. „Кавказки емират” Доку Умаров в списъка на международните терористи (дейността на джихадистките фондации по време на Втората чеченска война беше сред илюстрациите за погрешното възприемане на Русия от Запада);

-          Отказът от първоначалния вариант за разгръщане на системите за ПРО в Полша и Чехия. Макар че то не се ползваше с особена подкрепа сред населението на тези две държави, техните политически класи твърдо стояха зад него. Между другото, това бе поредния пример, как демокрацията се трансформира в геополитика.

Самолетната катастрофа, довела до гибелта на полския президент Качински, и откритата и съчувствена реакция на руснаците създаде нови възможности за развитието на отношенията между Москва и Варшава, която традиционно се нареждаше сред най-непримиримите противниците на Русия в НАТО. Впрочем, финансовата криза удари твърде болезнено много от смятаните доскоро за успешни постсъветски държави, което ги принуди да преразгледат отношенията си с Москва (като Латвия, например).

Бързо се променят и отношенията между Русия и НАТО. На разширяването на пакта беше нанесен силен удар: ясно е, че Украйна не възнамерява да се присъединява към него, а никой не иска да седне на една маса със Саакашвили. По-важното обаче е, че НАТО, след като в продължение на петнайсетина години демонстрираше високомерно безразличие към Москва, осъзна, че се нуждае от руснаците в Афганистан. Затова, макар че генералният секретар на пакта все още се опитва да подслади горчивото хапче на някои кандидати за членство (заявявайки например в Тбилиси, че Грузия все някой ден ще влезе от НАТО), той съвсем ясно се обяви, по време на посещението си в Москва, за „истинско стратегическо партньорство с Русия”. Лично аз смятам, че това се дължи на натиска, който Париж и Берлин (а, вероятно, вече и Варшава) му оказват в тази посока.

През последните две години, президентът Медведев призоваваше за преразглеждане на европейската система за сигурност. Напоследък, тази негова идея, която първоначално се смяташе за „опит за разединяване на Европа”, започва да привлича все по-голямо внимание.

На този фон, продължаващите опити за обявяване на лъжлива тревога – най-смехотворният пример за подобно преувеличение беше тезата за „сянката на Путин, надвиснала над Финландия”, се оказват все по-неефективни. Все още никой от съседите не е „поробен” благодарение на руското „газово оръжие”, руските войски не окупираха Грузия, нито пък овладяха газопроводите на нейна територия. След провала на тези и много други прогнози, новите апокалиптични предсказания звучат все по-неправдоподобно.

Така, метафоричният пуловер продължава се разплита. Ако осетинците и абхазците смятат руснаците за свои защитници, как да вярваме на историите, с които Тбилиси ни мъти главите вече дълги години? Ако пък приемем, че Янукович закономерно (и честно) е спечелил последните избори в Украйна, може да излезе, че „оранжевата революция” е била елементарна машинация. Ако цените на руския природен газ за Армения се повишават с толкова, с колкото и за Украйна, очевидно не може да става дума за „газово оръжие”, с чиято помощ се наказват непокорните и се помага на приятелите. Всъщност, какво пречеше на руската армия да завладее по-голямата част от Грузия? А може би Путин просто не се стреми към възраждане на империята или към контрол върху всички тръбопроводи в Евразия? Ако пък основният руски противник в Северен Кавказ се оказва терорист, може би трябва да се запитаме, какво точно се случва там? Ако Китай и Зимбабве са членове на СТО, защо Русия да не може да стане?

Париж и Берлин продължават да лидират в процеса на подобряване отношенията с Москва: на тристранната среща на най-високо равнище в Довил бяха лансирани редица инициатива в тази посока. Френският президент Саркози например, изрази увереност, че „Русия, Германия и Франция стоят на общи позиции по много въпроси” и, че „живеем в нов свят на мир и приятелство между Русия и Европа”. На свой ред, канцлерът Меркел подчерта, че „трябва да поставим отношенията между Русия и НАТО на рационална основа. В края на краищата, ние се сблъскваме с едни и същи заплахи в съвременния свят”. Медведев (който този път се въздържа да прави нови предложения) беше по-малко откровен, но даде да се разбере, че внимателно преценява казаното от партньорите му.

Разбира се, всичко това са по-скоро предвестници на истинските промени, но те вече са достатъчно много и стават все повече, с всеки изминал ден. И, ако не станем свидетели на някаква неочаквана катастрофа, аз лично съм убеден, че това развитие ще продължи. Засега Париж и Берлин (а, може би, и Варшава) вървят преди другите, но те скоро ще ги настигнат. Последната среща на върха на НАТО в Лисабон, също даде тласък на този процес. А окончателният резултат от него (вероятно за първи път в историята) ще бъде налагането на една много по-близка до реалността, а не до измисления образ, визия на Запада за Русия. Тази страна следва да бъде разглеждана като ключов геополитически играч със собствени интереси. Тоест, не като враг, не като опонент, нито пък задължително като съюзник, а именно като важен играч, който, на практика, в повечето случаи се движи в същата посока, в която и Европа. А пък, когато не го прави, разногласията между Москва и Брюксел могат да бъдат обсъдени и да се намерят разумните компромиси. Иначе казано, става дума за една Русия, която, на практика, вече е част от общия европейски дом, а не стои отвъд прага му.

 

* Авторът е известен британски политически анализатор, който в продължение на 30 години е експерт по проблемите на СССР и Русия на канадското правителство

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн