През последните години мнозина авторитетни външнополитически експерти прокарват идеята, че ерата на американската глобална доминация е към края си и вече се заражда нов световен ред, при който властта няма да е концентрирана изключително в ръцете на Вашингтон, а ще бъде поделена между няколко големи сили. Според тях, САЩ ще продължат да разполагат с ключови позиции на върха на „глобалната хранителна верига”, но представата за Америка като световен хегемон ще изчезне. Вместо това, своето законно място сред великите държави ще заемат Бразилия, Русия, Индия и Китай (т.нар. БРИК), които постепенно ще наложат формирането на нов многополюсен свят.
Може би не точно това са имали предвид европейските привърженици на идеята за многополюсния свят, обявявайки се против наличието на само един център на глобална власт, след като Америка нахлу в Ирак, през 2003. Но, въпреки че разполага със съвременно въоръжение, двумилионни (в своята съвкупност) въоръжени сили и завидно икономическо благосъстояние, Европа е подложена на въздействието на редица, отслабващи мощта и, фактори. Не на последно място сред тях е липсата на обща армия, като, въпреки подписаното през ноември 2010 споразумение за военно сътрудничество между Великобритания и Франция, перспективата за появата и не изглежда кой знае колко по-близка, отколкото през 1998 например, когато Жак Ширак и Тони Блеър се споразумяха в Сен Мало за създаването на общоевропейска система за отбрана.
Общото между държавите от БРИК
Държавите от БРИК имат три общи черти – всяка от тях е твърде голяма, както по площ, така и по население, икономиките им демонстрират постъпателно развитие (макар и в различна степен) и всяка от тях осъществява военна модернизация, целяща да бъдат защитени стратегическите им интереси. Докато най-силните държави в Европа съкращават разходите си за отбрана, а военният бюджет на САЩ едва ли ще нарасне през следващите години, тези четири страни се стремят да се утвърдят на световната сцена като искат, и са в състояние, да инвестират в увеличаване на военната си мощ.
Икономиката на Бразилия продължава да нараства и, въпреки наличието на известни проблеми по време на глобалната икономическа криза през 2009, през 2010 ръстът и достигна 7,5%. На този фон, местните правителствени чиновници все по-ясно осъзнават, че мащабната военна модернизация е изключително необходима, ако Бразилия иска да подкрепи претенциите си за находищата на енергоносители, намиращи се отвъд нейната традиционна офшорна граница, и да си гарантира постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Утвърждаването на ролята и на водеща южноамериканска държава – както в дипломатическата сфера, така и с помощта на „меката” демонстрация на военна сила – може да има голямо значение за постигането на тези цели от Бразилия.
От 2005 насам, бразилският военен бюджет нараства годишно с 5%, а през 2008 правителството утвърди нова политика в сферата на отбраната, като заяви, че ще отдели 70 милиарда долара за модернизация на армията. В списъка на новата военна техника, която следва да бъде доставена, са 50 средни хеликоптери Eurocopter EC 75 Cougar, безпилотни самолети, противотанково въоръжение и ново поколение бронетранспортьори на IVECO, известни като Urutu III.
Освен това Бразилия следва дългосрочна стратегия за морска експанзия, която закономерно поражда голям интерес сред френските и британски производители на военна техника. Така, французите се ангажираха да доставят на Бразилия четири подводници Scorpene, докато британците се опитват да си гарантират достъп до един от най-бързо разширяващите се военни пазари в света, подписвайки с Бразилия договор за доставката на една фрегата Type-26, която все още е в проектен стадий и ще бъде произведена от BAE Systems. Предсказуемият изход от мултимилиардния търг за доставката на реактивни изтребители от ново поколение, по програмата F-X2, ще даде възможност на бразилските военновъздушни сили да се сдобият с поне 36 (или повече) съвременни бойни самолети, най-вероятно Rafale на френската компания Dassault.
Несъмнено, всичко това струва много пари. Тъкмо поради това, Бразилия предвижда сериозен годишен ръст на дела на военните разходи в националния бюджет, като от 1,5%, през 2010, той трябва да достигне 2,2%, през 2030.
Русия е малко по-друг случай. За разлика от икономически развиващата се южноамериканска държава, Русия отдавна е свикнала с ролята на световна сила и никога не се е отказвала от този си статут. И, ако Бразилия стартира военната си модернизация, защото се стреми към признание в средите на световния елит, Русия иска само да поддържа и усъвършенства отбранителната си способност, която навремето и позволи да бъде една от двете (заедно със САЩ) най-могъщи военни сили на планетата.
Разпадането на някогашната Съветска империя даде на Русия възможността да осъществи преход към пазарна икономика. То обаче и нанесе незарастващи рани, свързани със загубата на престижа, който тази страна притежаваше, когато беше една от световните свръхдържави. Руските лидери Владимир Путин и Дмитрий Медведев се стремят да поправят това, декларирайки, че страната запазва присъствието си в цялото постсъветско пространство и използвайки значителните и енергийни ресурси за да и гарантират влияние в отдалечените региони.
През последните години руската военна авиация нееднократно нарушаваше въздушните граници на държави-членки на НАТО от постсъветското пространство, по време на свои военни учения, но едва руско-грузинската война през август 2008 даде ясен сигнал, че Москва няма да се поколебае да използва сила (включително и военна) за да съхрани позициите си в постсъветската „близка чужбина”.
Макар че по време на тази кратка война, руският Голиат бързо смачка грузинския Давид, тя демонстрира и редица недостатъци на руската армия, свързани с обучението, екипировката, разузнаването, материално-техническото снабдяване и координацията на действията на бойното поле и в режим на реално време.
В крайна сметка, това накара Кремъл да вземе, през октомври 2008, решение за осъществяването на всеобхватна военна реформа в рамките на следващите 12 години. Планът за реформа и модернизация, лансиран от министъра на отбраната Анатолий Сердюков, цели трансформирането на тромавата руска армия, в чиято основа е заложен принципът на масовата наборна армия, в по-малобройна армия, която обаче да притежава по-висока боеспособност, да е в състояние да подкрепи постигането на стратегическите цели на Кремъл и да може светкавично да реагира при евентуални инциденти по периферията на страната.
В рамките на новия план, специално внимание беше отделено на замяната на остарялото военно оборудване, наследено от съветската епоха, с по-модерна военна техника. При това, руското ръководство очевидно е склонно да купува оръжие и от чужбина, като е доста вероятно сред доставчиците на военна техника за руската армия да бъдат и САЩ. Междувременно, Москва приключи преговорите с Франция за доставката на универсални десантни кораби-хеликоптероносачи „Мистрал” и все още не е загубила надежда да се споразумее с Израел за създаването на съвместно предприятия за производството на безпилотни летателни апарати в Русия, на стойност 300 млн. долара.
Според американските експерти, само 10% от руската военна техника отговаря на съвременните стандарти. Новият военен план цели да промени това и предвижда увеличаване дела на военната техника от ново поколение до 30%, през 2015, и до 70%, през 2020. Всичко това, наред с необходимостта в новата професионална армия да бъдат наети достатъчно опитни и качествени кадри – войници и офицери, ще струва доста пари. Затова Кремъл планира да увеличи военния си бюджет с 46% (от 13 на 19 трилиона рубли (620 млрд. долара) в периода 2011-2020.
Без значение, дали опитите на руското правителство да трансформира националните въоръжени сили и да реанимира руската военна индустрия (която някога бе в основата на икономиката на страната) с помощта на мащабни инвестиции, усвояване на чуждестранни технологии и създаване на своеобразен руски аналог на американската Агенция за перспективни научно-изследователски разработки в сферата на отбраната (Defence Advanced Research Projects Agency - DARPA) ще се увенчаят с успех, едва ли можем да се съмняваме за курса и амбициите на Москва. Новият руски военен план показва, че Кремъл в никакъв случай не иска Русия да загуби позициите си в света и е твърдо настроен да продължи борбата за влияние в условията на зараждащия се многополюсен световен ред.
Азиатските съставляващи на БРИК
Общоприетото схващане е, че икономическият възход на държавите от БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) означава изместване в разпределението на глобалната мощ от досегашния американоцентричен модел към нов, който ще бъде многополюсен. Военната мощ, като естествен „страничен продукт” на икономическата сила, е ключов компонент в трансформацията на глобалния силов баланс. Така, докато икономическият възход гарантира на съответната държава необходимия потенциал на нейната „твърда сила”, военната и мощ (наред с „меката и сила”) позволява тя да упражнява много по-значимо влияние на международната сцена.
Паралелно с успешното икономическо развитие на държавите от БРИК, всяка от тях полага усилия за модернизация на въоръжените си сили, така че те да могат да защитят нейните интереси и да съдействат за разширяване на глобалното и влияние. Най-впечатляващи са усилията в тази посока на Китай и Индия. Случващото се с тези две държави е най-добрата илюстрация за бавния, но необратим процес на изместване на глобалната мощ от Запада към Изтока. С настъпването на „Азиатския век”, Пекин и Делхи все по-ревниво следят действията си, внимателно преценявайки, какво би било тяхното потенциално отражение върху собствените им регионални аспирации в сферата на сигурността.
Китай и Индия, които са, съответно, втората и четвъртата най-големи икономики в света, изразходват официално 78,6 милиарда (Китай) и 32 милиарда (Индия) долара за отбрана годишно. През 2010, китайските военни разходи нараснаха със 7,5%, а индийските – с 4%. В зависимост от икономическия си ръст, двете страни очакват тези разходи да продължат да нарастват, пропорционално на националния БВП.
През последните двайсетина години обаче, китайските военни разходи нарастваха с двуцифрени числа (през 2009 например, те нараснаха с 15%). Освен това, всички експерти са съгласни, че официалните данни за китайския военен бюджет са силно занижени и, че в момента годишните военни разходи на страната вероятно надхвърлят 150 млрд. долара. Специалното внимание, което Китай отделя на подобряването и разширяването на военните си възможности, наред с нарастващото (според мнозина анализатори) влияние на висшето военно командване върху външната политика на страната, поражда сериозна тревога сред нейните съседи. В отговор, някои от тях увеличават собствените си военни бюджети и търсят сближаване със САЩ.
Ръстът на китайската военна мощ се основава на необходимостта да бъде гарантиран достъпът на страната до енергийните и ресурсни пазари, разширяване на възможностите и „да проектира силата си” и укрепване на статута и на водеща сила в Азиатско-Тихоокеанския регион. За Китай, последното означава и възможност да ограничи свободния достъп на САЩ в района на Западния Пасифик. Косвена последица от постигането на тази цел, ще бъде ограничаването на американското влияние и отдръпването на регионалните съюзници на Вашингтон от САЩ.
Именно поради това, акцентът в доставките на оръжие и военна техника за китайската армия е поставен върху оръжията, които биха могли да неутрализират американската морска и въздушна мощ, като например противокорабните ракети Донгфън, неуловимите от радарите подводници, ракетните системи за въздушна отбрана, шпионските спътници и балистичните ракети със среден и малък радиус, способни да носят конвенционални и ядрени бойни глави и притежаващи по-висока точност на поразяване.
На свой ред, Индия се сблъсква с различни предизвикателства в сферата на сигурността, от терористичните нападения до потенциалната война на два фронта срещу Китай и Пакистан. Тревогата от нарастващото китайско военноморско присъствие в Индийския океан, накара Делхи да лансира мащабна програма за изграждане на военноморски флот от 160 кораба до 2022 (включително три самолетоносача, 60 крайцери, разрушители, фрегати и корвети, както и 400 нови самолети за нуждите на флота), на стойност 12 млрд. долара.
Като цяло, Индия се готви да изразходва 50 млрд. долара през следващите 20 години за военната си модернизация, като в центъра на тази програма е създаването мултифунционално военновъздушно звено, включващо 126 бойни самолети, което ще струва над 11 млрд. долара. За да намери необходимите средства, Делхи планира да увеличи военния си бюджет, пропорционално на икономическия си ръст. В момента, Индия изразходва за отбрана 2,5% от националния си БВП.
Въпреки че двете страни осъществяват паралелна модернизация и укрепване на въоръжените си сили, между начините, по които го правят, има две важни разлики. Първата касае потенциала на техните национални военно-индустриални комплекси. Макар че Индия полага сериозни усилия да постигне 70%-но покриване на потребностите си от нова военна техника със собствено производство, през 2005 например, нейният военно-индустриален комплекс (сблъскващ се със сериозни проблеми, включително породени от лошото управление) бе в състояние да покрие едва 30% от нуждите на въоръжените сили от военна техника. За разлика от нея, Китай разполага с мащабен военно-индустриален комплекс. Този сектор продължава да се развива чрез сключване на споразумения за производство на лицензна продукция с Русия (която след това бива усъвършенствана от китайските инженери) и усвояването на технологиите придобити по линия на търговското партньорство с водещи западни производители, които след това се прилагат и във военната сфера.
Втората разлика е, че въпреки проблемите, с които се сблъсква собственият и военно-индустриален комплекс, Индия има свободен достъп до продукцията на водещите световни производители на военна техника, което не може да се каже за Китай. Тоест, Индия може да използва конкуренцията между европейските, руските и американските доставчици на военна техника за да си осигури най-модерните оръжия на сравнително ниски цени, което и дава качествено военно-технологично предимство пред Китай.
САЩ и феноменът БРИК
Що се отнася до САЩ, въпреки че през последните години техният военен бюджет си остава на едно и също равнище, Америка продължава да е водещата световна военна сила. В същото време, способността и да си гарантира свободен достъп до всички точки на света, постепенно ще бъде ограничена в Азиатско-Тихоокеанския регион заради възхода на Китай.
Съзнавайки необходимостта да разчита на съюзници за да укрепи регионалните си позиции и да може да осъществява по-гъвкави действия навсякъде по света, Вашингтон продължава да заздравява връзките си с Делхи, като възможност да пресече китайските амбиции. Но, въпреки задълбочаващото се американско-индийско сътрудничество в сферата на отбраната, Индия се старае да не допусне превръщането си в младши партньор на САЩ. Ето защо, Вашингтон не бива да очаква, че ще може да установи „специални отношения” с Делхи, подобни на онези, които поддържа с Великобритания например.
В Западното полукълбо, американската доминация ще продължи да е факт и в дългосрочна перспектива. Нарастването на военните разходи на държавите от региона (в челото на този процес е Бразилия) не означава задължително и нова надпревара във въоръжаването (като изключим Колумбия и Венецуела, между които тя вече е факт), а по-скоро модернизация на остарелите военни системи и технологии и замяната им с нови. В същото време, Европа си остава обвързана със САЩ, чрез НАТО, а глобалната финансова криза и последвалата дългова криза в Европа, доведоха до поредното съкращаване на военните бюджети в страните от ЕС, което означава, че европейската военна мощ продължава да се движи по низходяща траектория.
Но, докато глобалният силов баланс продължава да се измества от Запад на Изток и Азия се превръща в централната арена на сблъсъка между световните сили, една държава започва да придобива нарастващо значение: Русия.
От четирите държави, формиращи БРИК, Русия е най-силно уязвимата в демографски (а вероятно и в икономически) аспект. Нейната някога мощна военна индустрия бележи упадък, въпреки продължаващите усилия за укрепването и. Недостатъците на руската наборна армия изпъкнаха по време на кратката и победоносна война срещу Грузия, през 2008 и последната военна реформа, лансирана след това от Москва, бележи поредното усилие руската армия да скъса окончателно с модела, наследен от съветската епоха. Сблъсквайки се с конкуриращите се интереси в Централна Азия (която традиционно смята за своя сфера на влияние) и съзнавайки уязвимостта на югоизточната си граница с Китай, Москва изглежда силно обезпокоена от нарастващото регионално влияние на Пекин.
Възможно е, подобно на индийско-американското партньорство, сътрудничеството между Русия и САЩ в Азия (ако бъде поставено на здрава и равнопоставена основа) да се окаже от стратегическо значение и за двете държави. То ще позволи на Русия да се почувства по-сигурна за своите източни провинции и би осигурило на САЩ ключов участник в мрежата от стратегически партньори, с която американците се опитват да обкръжат Китай. Ако Вашингтон не съумее достатъчно умело да направлява развитието на това и останалите стратегически партньорства в Азия, позицията му на „самотна суперсила” рискува да се срине много по-бързо, отколкото се очаква. На мястото на този модел може да се появи нов глобален ред, гъмжащ от опасности от погрешни стъпки и зле преценени действия, които САЩ вече няма да могат нито да предотвратят, нито да направляват.
* Авторът е анализатор на Forecast International Inc., САЩ
