23
Пет, Окт
5 New Articles

Теория и практика на евроскептицизма

брой1 2011
Typography

През последните години, терминът „евроскептицизъм” се утвърди в международния политически дискурс. Дали обаче съществува някаква общоприета дефиниция на това понятие? В рамките на кои, вече съществуващи, политически и идеологически течения се развива скептичното отношение към ЕС и отделните аспекти на политиката му? Можем ли да разглеждаме евроскептицизма като реално съществуваща или зараждаща се наднационална идеология? За да отговорим на тези въпроси, се налага да разгледаме основните сфери, в които се използва това понятие, как то се тълкува в научните среди, както и, кои конкретни европейски политически партии (и техните обединения на общоевропейско равнище) изповядват идеите на евроскептицизма.

В какво се изразява евроскептицизмът

Анализът на множеството публикации по темата в големите медии, позволява да направим извода, че това понятие се употребява предимно в следните политико-исторически контексти и придобива следните значения:

-    скептичното отношение към процесите на европейската интеграция във Великобритания. В случая, под евроскептицизъм следва да разбираме, както неприемането на британското членство в ЕС, така и политиката на ограничено участие в европейските интеграционни процеси: ограниченото участие в Шенгенското споразумение и запазването на националната валута;

-    негативното отношение към идеята за присъединяването към ЕС в страните-кандидатки (официални и неофициални). Особено силно тази разновидност на евроскептицизма се прояви в някои източноевропейски държави, в навечерието на разширяването от 2004. Днес тя съществува в страните, чиито перспективи някой ден да станат членки на ЕС са доста неясни, например в Турция, Украйна или Молдова;

-    отказът на населението и някои политически сили в много държави от ЕС (Дания, Великобритания, Полша, Франция и Холандия) да подкрепи проекта за европейска конституция от 2004, довел до политическата криза, приключила с подписването на Договора от Лисабон, през 2009;

-    острата критика срещу икономическата политика на ЕС, във връзка с глобалната икономическа криза, разразила се през 2008 и засегнала най-силно Испания, Португалия, Гърция, Ирландия и балтийските постсъветски държави. Необходимостта от оказване на икономическа помощ на въпросните държави доведе до ръст на евроскептицизма в страните-донори, а пък недостатъчните размери на тази помощ – и в самите тези държави.

Разбира се, формите и причините за появата на евроскептицизма не се изчерпват с изброените по-горе и могат да бъдат най-различни. В такъв случай, възможно ли това понятие да бъде концептуализирано? В тази връзка си струва да се обърнем към анализите на Катарина Сьоренсен от Датския институт за международни изследвания (1), Пол Тагарт от Джорджтаунския университет и Алекс Шчербак от Европейския институт в Съсекс (2) по темата. Така, Сьоренсен дефинира евроскептицизма като неодобрително отношение към ЕС, като цяло, или към отделни аспекти на дейността му (или на развитието му), в частност. За да уточни това твърде общо определение, тя извежда на преден план четири основни видове евроскептицизъм. Първият е икономически и е присъщ на онези, които не виждат икономическа полза за страната си от членството и в ЕС. Основният проблем за евроскептиците от втория тип пък е този за държавния суверенитет. Тоест, като цяло, отношението към ЕС, като към икономическо интеграционно обединение, може да бъде положително, но всеки опит да се придаде на Съюза наднационален политически характер се отхвърля.

Третият тип, който Сьоренсен определя като „демократичен евроскептицизъм”, е свързан с проблема за дефицита на демокрация в структурите на ЕС. В този случай, негативното отношение към Съюза не е породено от икономически причини или от страха, че може да бъде ерозиран държавния суверенитет, а от факта, че Европейският парламент е единствения пряко избиран орган на ЕС, който при това има твърде малко пълномощия. Тоест, основната причина за негативното отношение към ЕС е институционалното му несъвършенство. Привържениците на евроскептицизма от четвъртия – социалнополитическия – тип, пък обикновено са представители на левите политически сили, чиято критика към ЕС се основава на недостатъчната му социална насоченост.

На свой ред, Тагарт и Шчербак лансират друга класификация на евроскептицизма, която, между другото, не противоречи, а по-скоро допълва, тази на Сьоренсен. Основен критерий в случая е степента на „неодобрението” към ЕС. Така, представителите на „твърдия” евроскептицизъм се обявяват по принцип против ЕС и евроинтеграцията, както и против членството на собствените си страни в Съюза, тъй като смятат, че то е в разрез с националните им интереси. Привържениците на „мекия” евроскептицизъм пък са противници или критици само на някои аспекти от политиката на ЕС. Част от тях също се обявяват за зачитане на националните интереси, но в рамките на общоевропейското интеграционно обединение.

В чисто теоретичен план, евроскептиците могат да принадлежат към най-различни политически и идеологически направления: така например, принадлежащите към левицата одобряват социално-политическия евроскептицизъм, на либералите – демократичния, а на консерваторите – онзи, който се базира на суверенитета или пък икономическият. По едни или други причини, партии, принадлежащи към съвършено различни части на политическия спектър, могат да се обявяват както против евроинтеграцията, така и в нейна подкрепа. Тоест, не може да се говори за евроскептицизма, като за някаква ясно оформена политическа идеология – отделните политически сили могат да влагат различен смисъл в това понятие и да се обявяват за „евроскептици”, без това да им пречи да си остават принципни идеологически противници.

Евроскептичните партии

Тази теза обаче, не се потвърждава от практическите политологични изследвания. Така, през 2008, професорът по социология от Университета в Бристол Пол Стейтъм анализира полемиката между партиите в седем европейски държави (Великобритания, Франция, Германия, Холандия, Италия, Испания и Швейцария) за да провери, доколко е вярна тезата за връзката между евроскептицизма и идеологическата ориентация на големите политически партии, както и за съвременното му развитие (3). В крайна сметка, Стейтъм стига до извода, че на наднационална равнище се наблюдава изместване от проевропейските позиции към тези на евроскептицизма. Единственото изключение е Великобритания, където традиционно популярните антиинтеграционни идеи постепенно губят позиции. На ниво отделни партии пък, се очертава доста ясно идеологическо разделение: лявоцентристките и либерални партии се придържат към много по-проевропейски позиции, в сравнение с дясноцентристките формации. Най-последователни привърженици на евроскептицизма са четири десни и дясноцентристки партии: Швейцарската народна партия, британската Консервативна партия, италианската партия Народ на свободата (формирала се през 2008, с обединението на Форца Италия и Националния алианс) на премиера Берлускони и баварският Християн-социален съюз. Тези формации (с изключение на Швейцарската народна партия) не са против членството на страните си в ЕС, но привързаността им към идеите на „мекия” евроскептицизъм позволява да причислим последния към ключовите аспекти на съвременната консервативна идеология в много европейски държави.

Обикновено, големите дясноцентристки партии не декларират привързаността към принципите на евроскептицизма в официалните си документи. Десните и крайно десни политически сили обаче, открито се обявяват против членството на страните си в ЕС и задълбочаването на европейската интеграция. В днешната европейска политическа сцена големите партии с антиинтеграционна насоченост не са чак толкова много, но и по-малките партии, които нерядко не са представени в парламентите на страните си, съумяват да заявят позициите си, не само чрез медиите, а и в Европейския парламент. Характерен пример за това е британската Партия на независимостта (UKIP), която спечели 13 места на евроизборите през 2009, т.е. колкото лейбъристите и повече отколкото либералите. В Европейския парламент в момента има две наднационални обединения на евроскептиците, като по-радикалното от тях - „Европа на свободата и демокрацията”, включва, освен вече споменатата UKIP, още осем консервативни антиинтеграционни партии от Италия, Франция, Гърция, Дания, Литва, Холандия, Словакия и Финландия. Въпреки че те, за разлика от UKIP, не се обявяват за отказ от членството на страните им в ЕС, именно евроскептицизмът (като елемент на национал-консерватизма) е обединяващата идеология на тази фракция.

Както е известно, десните и дясноцентристки партии са представени в Европейския парламент от фракцията на Европейската консерватори и реформисти и от Европейската народна партия. Сред основните различия между тези две фракции е именно отношението им към ЕС. Така, Европейската народна партия, като цяло, защитава проевропейска позиция, докато Европейските консерватори и реформисти се обявяват против федерализацията на ЕС и, на практика, подкрепят т.нар. „мек” евроскептицизъм. Между другото, в тази фракция влизат и такива големи партии, като британската Консервативна партия, полската партия Право и справедливост и чешката Гражданска демократична партия.

Тоест, за много големи европейски консервативни партии, евроскептицизмът е ключов аспект на идеологическата им ориентация.

Заключение

Може да се твърди, че в чисто теоретичен план, евроскептицизмът не може да се смята нито за оформена политическа идеология, нито пък за аспект на някакво реално съществуващо идеологическо течение. Евроскептицизмът може да приема най-различни форми и да намира привърженици сред най-различни политически сили. На практика обаче, през последните години, евроскептицизмът съществува и се развива в рамките на консервативната и ултраконсервативна идеология, което особено ясно се проявява на общоевропейско равнище. Именно, евроскептицизмът е идеологическата основа на сътрудничеството между редица десни партии в рамките на ЕС. В тази връзка, той може да се дефинира като ключов наднационален аспект на съвременния европейски консерватизъм.

Бележки:

1. Catharina Sørensen, Euroscepticism: A conceptual analysis and a longitudinal, cross-country examination of public scepticism towards the European Union, Copenhagen: Department of Political Science, University of Copenhagen, 2007

2. Aleks Szczerbiak with Paul Taggart, ed. Opposing Europe: The Comparative Party Politics of Euroscepticism in Contemporary Europe. Oxford University Press, 2008.

3. Paul Statham Political Party Contestation over Europe in Public Discourses. ARENA Working Papers No 8, 2008

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн