20
Вт, Окт
5 New Articles

Черноморската зона в глобалните транспортно-енергийни схеми

брой4 2007
Typography

В края на юни, в Истанбул, приключи поредната среща на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в което участваха 12 държавни и правителствени ръководители, външните министри на държавите-участнички, представители на 13-те страни-наблюдателки, както и редица високопоставени служители на ООН, ОССЕ, ЕС, Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Според експертите, това беше най-представителния форум на ОЧИС за цялата му 15-годишна история.

Както е известно, Договорът за създаването на организацията беше подписан на 25 юни 1992 в Истанбул, а уставът и влезе в сила през май 1999. Инициативата за създаването и беше лансирана в края на 80-те години на миналия век от тогавашния турски президент Тургут Йозал и по-късно подкрепена и от президента на Русия Борис Елцин. Следващият президент на Турция Сюлейман Демирел, който активно продължи да развива идеята на своя предшественик, по време на срещата си с Елцин през 1992, при подписването на Договора за създаване на ОЧИС, констатира, че е жизнено необходимо Москва и Анкара да координират усилията си в Черноморския регион. Към сходна позиция, впрочем, се придържаха и руснаците. Именно поради това, още от създаването на организацията, ролята на нейни „локомотиви” се изпълнява от Русия и Турция. По време на официалното посещение на сегашния руски президент Путин в Анкара, през декември 2004, страните констатираха, че „взаимното разбирателство и взаимодействието на Русия и Турция в рамките на ОЧИС са основната предпоставка за активната и успешна дейност на тази организация”, което бе оценено от експертите като наличие на „знакова приемственост” в черноморското политика на двете евроазиатски държави.

Днес, членки на ОЧИС са: Азербайджан, Албания, Армения, България, Гърция, Грузия, Молдова, Русия, Румъния, Сърбия, Турция, Украйна и Черна гора. Със статут на наблюдатели са Австрия, Беларус, Германия, Израел, САЩ, Франция, Египет, Италия, Полша, Словакия и Тунис. За привлекателността на организацията говори, в частност, фактът, че към нея проявява интерес дори страна като Венецуела. Територията на ОЧИС е около 20 млн. кв. км, а населението – над 350 млн. души. Както се подчертава в договора за създаването и, основна цел на организацията е да стимулира многостранното регионално сътрудничество в сферите на търговията и индустрията, енергетиката, транспорта, комуникациите, науката и техниката, селското стопанство, екологията, туризма и т.н. До ноември 2007 функциите на председател на ОЧИС (пост, заеман на ротационен принцип) се изпълняват от Турция.

Стратегическият черноморски коридор

Бурните събития от последните години доведоха до смесването на много световни геополитически реалности. Днес Черноморската зона е сред центровете на европейската и световна политика. Част от световните геополитически играчи, и най-вече САЩ, разглеждат региона като „стратегически коридор”, отварящ пътя към обхванатите от тежка криза райони на Близкия и Средния изток и, в същото време, като своеобразна „цивилизационна преграда”. Европейският съюз, който разшири позициите си в Черноморската зона, след присъединяването към него на България и Румъния, разпространи своята политика на „новото европейско съседство” върху всички страни от Южен Кавказ и Балканите. Накрая, Русия и Турция са заинтересовани от възстановяването на своите (днес, в значителна степен, изгубени) позиции и от развитието и задълбочаването на всички аспекти на регионалното сътрудничество. След разпадането на Съветския съюз, руската брегова линия на Черно море беше ограничена до участъка между Анапа и Адлер. В същото време регионалната политика на Турция все повече се влияе от острите конфликти в Близкия и Средния изток и, най-вече, от войната в Ирак и ядрената програма на Иран.

Самото понятие Черноморска зона (или т.нар. wider Black See region ) като обозначение за европейски регион, обединяващ държави, заинтересовани от развитието на сътрудничеството в сферите на икономиката и сигурността и обединени от общи исторически и културни традиции, се появи сравнително неотдавна. В средата на 90-те години на миналия век, в нашумялата си книга „Голямата шахматна дъска”, Збигнев Бжежински нарече този регион „Евразийски Балкани”, включвайки в него (освен Кавказ и самите Балкани) и Централна, и част от Южна Азия, както и Персийския залив и Близкия изток, тъй като във всички тези територии беше налице определен вакуум на сила. Оттогава обаче, ситуацията значително се промени. Днес Персийският залив и Близкият изток са в епицентъра на редица съществуващи или потенциални въоръжени конфликти. За разлика от тях, разположеният между Близкият изток и Голяма Европа Черноморски регион, се характеризира с относителна стабилност, макар да е подложен на натиска на множество вътрешни и външни заплахи. Разположени в триъгълника между ислямския свят, Европа и Русия, повечето страни от региона поставят ударението в своята външна политика върху европейския вектор, макар че не могат напълно да се освободят и от традиционните си „евроазиатски” (или „евразийски”) характеристики, за които говори и Бжежински.

Каква е перспективата пред Черноморската зона – дали тя ще се превърне в сфера на регионално сътрудничество, или в арена на противопоставяне между различни външни сили? Чие присъствие в акваторията на Черно море ще доминира през следващите няколко десетилетия? Ясни отговори на тези въпроси все още няма, затова е трудно да се прогнозира развитието на ситуацията, особено припомняйки си стремителното развитие на събитията след 1990, когато турският президент Тургут Йозал лансира инициативата за създаване на „Черноморска зона за просперитет и сътрудничество”, с участието на Турция, Съветския съюз и неговите съюзници – България и Румъния. Тогава малцина предполагаха, че крахът на комунистическите режими само ще направи тази идея още по-актуална, а процесите на придобиване на независимост и суверенитет от страните в региона, както и перспективата за превръщането на Кавказко-Каспийския район в мащабен източник на добив и транзит на енергоносители ще го превърнат в един от ключовите центрове, където се кръстосват интересите в международната политика.

Борбата за влияние тепърва започва?

Сегашното геополитическо положение на Черноморския регион се характеризира с известна неопределеност, което дава възможност той да се разглежда и като „гранична зона”, на която е присъщо състоянието на „иманентна нестабилност”, породена от несъвпадането на интересите и усилващото се противопоставяне между различни вътрешни и външни сили. Затова съдейства и забележимият спад в регионалната активност на Русия и, съответно, на нейното влияние, на фона на утвърждаването на позициите на ЕС, НАТО и САЩ.

Фундаменталните направления на американската геополитика в Черноморско-каспийския регион бяха формулирани в разпространеното на срещата на ОССЕ в Истанбул, през 1999, заявление на Държавния департамент на САЩ, в което се поставяше задачата да бъдат укрепени регионалните позиции на Съединените щати и Турция, за сметка на тези на Русия. По-късно, администрацията на президента Буш обедини в едно всички, предприети до този момент, стъпки в рамките на „Голямата програма” за формиране на регионално единство по схемата „САЩ-Турция-т.нар. Голям Кавказ”, предполагаща „прокарването на американските интереси в региона”, като част от по-общата геополитическа постановка за „необходимото присъствие на САЩ във всички стратегически важни райони на планетата”.

Както е известно, по време на дискусиите в Конгреса, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001, беше заявено, че американските стратегически интереси изискват: диверсификация на транзита на енергоносители и активизация на доставките от страните, разположени извън района на Персийския залив, които при това не са членки на ОПЕК; укрепване на връзките с държавите с предимно мюсюлманско население от Южен Кавказ и Централна Азия, с цел съвместно противопоставяне на радикалния ислямизъм; подкрепа за независимостта и суверенитета на постсъветските държави от Южен Кавказ и демократичните реформи в тях. В приетите преди осем години в Истанбул препоръки се подчертаваше необходимостта от продължаване на дипломатическите усилия и поощряване на инвестициите за да се насочи част от транзита на каспийските енергоносители по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, ограничавайки петролните потоци през териториите на „страните-съперници” – Русия и Иран.


Паралелно се очерта и стратегията за постепенно проникване на НАТО в района на Южен Кавказ, във връзка с необходимостта от поддържането на стабилност по трасето на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Освен това, в рамките на „Концепцията за стратегическа сигурност” на Черно море, се предполага в региона да се осъществява и антитерористичната програма на НАТО “ Активни усилия”, в чиято основа следва да бъдат членките на пакта от региона (т.е. Турция, България и Румъния), подкрепени от Украйна и Грузия. През януари 2006, американският Институт за национални стратегически изследвания представи в Букурещ изготвената от него стратегическа концепция за сигурност, озаглавена „Евроатлантическа стратегия за Черноморския регион”. Непосредствено преди това пък, бяха подписани споразуменията с Румъния и България за създаване на съвместни военни съоръжения, с цел „поддържане на комуникациите с военните части в Ирак”. В едно от тези „военни съоръжения” (или бази), което се намира в района на летището край Констанца беше разположен щабът на Източноевропейската оперативна група на Пентагона.

Т.нар. съвместни военни съоръжения са в близост до Констанца и Бургас, т.е. съвпадат с началните пунктове на съществуващи или планирани терминали на петролопроводите Бургас-Александруполис и Констанца-Триест, което едва ли е случайно. Според някои западни анализатори, САЩ сондират възможностите за разширяване на военното си присъствие в Трабзон и в Севастопол, което трудно би съдействало за стабилизиране на ситуацията в Черноморската зона, предвид очакваната руска реакция.

Впрочем, сред мотивите за създаването на „съвместните военни съоръжения” са и съществуващите в региона четири „замразени” конфликти – в т.нар. Приднестровие, а също в Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах, които сериозно усложняват ситуацията в Черноморския регион. Според румънския президент Траян Басеску, американските бази би трябвало да балансират руските позиции в региона и да не допуснат евентуално силово решаване на регионалните конфликти. В същото време, грузинският политолог Гия Нодия твърди, че разполагането на подобни обекти по източното крайбрежие на Черно море е просто етап в придвижването на американците към източната част на Европа, който има както политическо, така и военно-стратегическо значение, тъй като САЩ постепенно се доближават до зоната на конфликти, където в обозримо бъдеще може да се наложи и военна намеса.

След като през юни 2003 беше създадена длъжността на специалния представител на ЕС за Южен Кавказ, Европейският съюз също започна да утвърждава позициите си в региона. Така, през юни 2004, под егидата на Европейската комисия и Световната банка, беше организирана т.нар. Донорска конференция, а след присъединяването на България и Румъния към ЕС, държавите от Южен Кавказ бяха включени в програмата за „европейската политика на съседство” (ЕПС). Всички тези акции предизвикаха нееднозначни реакции в страните от региона. В частност, някои от тях изразиха недоволството си от това, че „плановете за действия”, лансирани от ЕС, не отразяват в достатъчна степен местната специфика и „се спускат само отгоре надолу”.

Проблемните зони

През март 2007, в Берлин, се проведе международната конференция „Европейският съюз и черноморското сътрудничество”, на която бяха обсъдени проблемите на сигурността и икономиката, транспорта, търговията и инвестициите, локалното и трансграничното сътрудничество. Бе поставен и въпросът за превръщането на Черноморската зона в регион на демокрацията, както и този за замразените конфликти, пречещи за задълбочаване на регионалното сътрудничество. Показателно е, че в последния ден на конференцията ЕС лансира пред участниците в нея план за разрешаване на конфликтите на територията на Грузия, разработен от специалния представител на Съюза за Южен Кавказ Питър Семнеби, който малко преди това беше посетил столиците на двете, претендиращи за независимост, грузински автономни републики Абхазия (Сухуми) и Южна Осетия (Цхинвали), както и Тбилиси и Москва.

По отношение на Абхазия, Семнеби предлага да бъде разширен форматът на миротворческия процес под егидата на ООН, като в него се включи и ЕС (със статут на наблюдател), а също – ако Сухуми и Москва са съгласни – изпращането на умиротворителен контингент на ЕС в района.

Що се отнася до Южна Осетия, основният акцент се поставя върху мониторинга на граничните преходи и нелегалния оръжеен трафик с помощта на постоянно спътниково наблюдение.

Както подчертават повечето грузински анализатори, предварително е било известно, че членките на ЕС съвсем не са единодушни относно „плана Семнеби”. Според тях, Германия, Италия, Франция, Гърция, Унгария и България „съзнателно се въздържат от стъпки, които биха провокирали раздразнение в Русия”. Истината обаче е, че проблемът с разрешаването на въпросните конфликти става все по-актуален и за самата Русия, която все още не е представила свой конкретен план за действие, но пък не подкрепя и лансирания от ЕС проект за „черноморско взаимодействие”.

Основните заплахи

Както за Южен Кавказ, така и за Балканите, борбата срещу терористичната заплаха и различнити форми на транснационалната организирана престъпност (наркотрафика, търговията с хора и оръжие и т.н.) продължава да бъде повече от актуална. На провелият се през март 2007 в Италия пореден съдебен процес за трафик на хора, бяха съобщени тревожни факти за дейността на косовската мафия и се спомена за връзките и с Абхазия. Впрочем, властите в тази автономна република бяха предупредени и от МАГАТЕ за изтичане от нейна територия на малки ядрени компоненти, които биха могли да се използват за производството на т.нар. „мръсни бомби”.

Според ръководителя на Аналитичния център по проблемите на глобализацията и регионалното сътрудничество в Ереван Степан Григорян, нова, очертала се в последно време, заплаха е засилващата се милитаризация на региона и безконтролното въоръжаване на Азербайджан и Армения. Още по-тревожен фактор е нарастването на военно-морските сили на различни държави в акваторията на Черно море, което пък поставя още по-остро пред Русия проблема за бъдещото базиране в региона на собствените и военно-морски сили.

Както е известно, Черноморският флот на Руската Федерация се смята за наследник на Руския военен флот, създаден след присъединяването на Крим към територията на Империята от кораби на Азовската и Днепърската флотилии, чиято постоянна база, в продължение на повече от два века, е Севастопол. Според договора между Русия и Украйна от май 1997 в това украинско пристанище продължиха да се базират руски военни кораби и авиация, чиято численост е съпоставима с онази, поддържана в Черно море от Турция. Все още обаче не е решен окончателно въпросът, дали Черноморският флот ще може да остане в Севастопол и след 2017, когато изтича срокът на базирането му там. Москва, разбира се, декларира, че възнамерява да остане и след изтичането на срока, но двете страни все още на са уточнили взаимноприемливи условия за това. Възможен вариант е постигането на споразумение за екстериториалност на зоната на базиране на руския флот в Севастопол. Подобна идея беше лансирана още в началото на 90-те, но така и не получи развитие.

Вече над седем десетилетия гарант за стабилността в района на Черно море е сключеният през 1936 в Монтрьо Договор за статута на Черноморските проливи, поставящ ги под контрола на Турция. В тази връзка, Анкара е силно загрижена от това, че настойчивостта на САЩ може да провокира възобновяване на дискусията за преразглеждането на онези параграфи от договора, които ограничават сроковете на пребиваване на чуждестранни военни кораби в акваторията на Черно море. Не може да се изключва обаче, че ако САЩ не успеят да се закрепят в Черноморската зона под собственото си знаме, ще се опитат да го направят под флага на НАТО, чиито членки са Турция, България и Румъния. Но нарушаването на сегашния силов баланс в региона не е приемливо както за Русия, така и за Турция, която напоследък демонстрира все по-голяма самостоятелност във външнополитическата сфера. В тази връзка си струва само да напомним отказът на турския Меджлис, през март 2003, да разреши на американската армия да атакува Ирак от турска територия.

В качеството си на убеден привърженик и инициатор на сътрудничеството между страните от Черноморската зона, Турция се стреми да използва такива фактори, като тяхната взаимна обвързаност и историческа общност, за укрепване на доверието помежду им и установяването на трайни добросъседски отношения. Постоянен елемент на турската черноморска политика е подкрепата за потенциала на „Блексийфор” – т.е. на военно-морската група за оперативно взаимодействие, в която влизат България, Турция, Грузия, Русия, Украйна и Румъния. Заедно с България, Гърция, Русия и редица други страни от региона, Анкара полага активни усилия за разширяване на регионалното икономическо сътрудничество.


Ролята и перспективите пред ОЧИС

Навремето, участниците, подписали, през юли 1992 в Истанбул, „Декларация за черноморското икономическо сътрудничество”, поставила началото на ОЧИС, се споразумяха да поощряват сътрудничеството в сферите на търговията и индустрията, транспорта, съобщенията, науката и техниката, селското стопанство, туризма и екологията. Тоест, както се вижда, това е сравнително млада международна организация. Въпреки това, тя вече разполага с разклонена структура на своите основни и спомагателни органи, създаден е работещ механизъм на експертно взаимодействие по широк кръг проблеми в различни области. Днес, в рамките на ОЧИС, успешно функционират Парламентарна асамблея на организацията (ПАЧИС), Черноморска банка за търговия и развитие (ЧБТР), Делови съвет, Международен център за черноморски изследвания, както и 14 тематични работни групи. В момента размерът на кредитния портфейл на ЧБТР, чиято централа е в Солун, е 660 млн. долара, като основният вносител е Русия (20%). Банката вече е финансирала повече от 60 проекта, но истината е, че разполага с далеч по-големи възможности, включително за увеличаване обема на инвестициите в различни регионални проекти и повишаване качеството на кредитния си портфейл.

Впрочем, това беше отбелязано и в съвместната Декларация, приета от юбилейния 15-ти форум на ОЧИС. В нея се подчертава, че днес организацията може ефективно да реализира мащабни регионални проекти със стратегическо значение, включително в сферите на енергетиката, отбелязва се нарастващото значение на Черноморския регион, като основен транзитен коридор за петрола и природния газ, доставяни най-вече за Европа. Страните-членки на ОЧИС декларираха и стремежа си към задълбочаване на сътрудничеството в енергийната сфера, при което да се отчитат както интересите на страните-производителки, така и на транзитните държави. В Истанбул бяха подписани и редица документи за сътрудничеството на ОЧИС с различни профилирани организации на ООН.

Според повечето турски експерти, всички тези споразумения са залог за успеха на такива, одобрени на срещата в Истанбул, проекти като изграждането на магистрален автомобилен „пръстен” около Черно море, дублиран и от „енергиен”, който да обедини енергийните системи на страните-участнички, както и модернизирането на черноморските пристанища, позволяващо значително да бъде увеличена пропусквателната им способност.

Според специалистите, особено перспективен, обоснован и ресурсно обезпечен обект е проектът за магистралния автомобилен пръстен, който беше подкрепен от ръководителите на всички делегации. Става дума за автомобилна магистрала, минаваща по цялото черноморско крайбрежие и притежаваща висока пропусквателна способност, която ще включва две, физически разделени, платна, всяко от които ще има (като минимум) по две ленти за движение. Това ще позволи да се гарантира високо качество на движението, включително по отношение на сигурността, скоростта и удобството, в съответствие със съвременните международни стандарти. Според проекта, маршрутът на магистралния „пръстен” ще преминава през Истанбул-Самсун-Трабзон (Турция) – Батуми-Поти (Грузия) – Новоросийск-Ростов-Таганрог (Русия) – Мариупол-Мелитопол-Одеса (Украйна) – Кишинеу (Молдова) – Букурещ (Румъния) – Русе-Хасково (България) – Одрин-Истанбул (Турция) и Комотини-Александруполис (Гърция) – Истанбул (Турция). По предварителни оценки, общата дължина на магистралата ще надвиши 7100 км.

Значителен интерес по време на срещата на ОЧИС в Истанбул породи изказването на руския президент Путин, според който: „Всички проекти на ОЧИС – както малките, така и големите – следва да бъдат добре обосновани икономически и да разполагат с необходимите ресурси за реализирането им. В противен случай те рискуват да си останат само на хартия и да ни донесат предимно разочарования”. В Истанбул, Путин се срещна и разговаря с турския президент Ахмед Сезер и с премиера Ердоган. И двете страни изразиха удовлетворението си от постигнатото равнище на политическия диалог и на икономическите отношения между Турция и Русия, потвърждавайки намерението си да задълбочат сътрудничеството във всички сфери, включително и в енергийната, както и да продължат активно да си взаимодействат за решаването на регионалните проблеми. Което, според турските експерти, означава, че всички руско-турски споразумения, включително тези за второто разклонение на газопровода „Син поток” остават в сила.

Следва обаче да отбележим, че турските делови кръгове посрещнаха с известна тревога съобщението, появило се в навечерието на срещата на ОЧИС в Истанбул, за подписания от „Газпром” и италианския концерн ENI Меморандум за реализация на проекта „Южен поток” за транзит на руски природен газ за Европа. На енергийния форум на държавите от Югоизточна Европа в Загреб, зам.председателят на Управителния съвет на „Газпром” Александър Медведев не изключи, че към проекта „Южен поток” ще се присъединят и други участници, но добави, че участието им ще се ограничи само до изграждането на наземната мрежа от газопроводи. Участъкът по дъното на Черно море ще принадлежи на „Газпром” и ENI (по 50%).

Както е известно, България моментално обяви, че също се присъединява към проекта. Това бе заявено от президента Първанов. Малко по-късно, вече по време на срещата на ОЧИС в Истанбул, след преговорите между руския президент Путин и гръцкия премиер Караманлис, пък беше обявено, че Гърция също се присъединява към проекта. Пропусквателната способност на газопровода „Южен поток” ще се определи в рамките на технико-икономическата му обосновка, като негова ресурсна база ще бъде доставяният от руснаците природен газ от Централна Азия и Казахстан.

Проектът „Южен поток” не предвижда използването на турските транзитни възможности. Неслучайно високопоставен чиновник от Министерството на енергетиката в Анкара, коментирайки пред Ройтерс новите споразумения на Москва с Туркменистан и Казахстан за изграждането на Прикаспийския тръбопровод и с Италия – за реализацията на проекта „Южен поток”, със съжаление отбеляза, че „газовите и петролните проекти, лансирани от Русия, от началото на 2007 насам, са във вреда на проектите с турско участие”.

В тази връзка, редица анализатори, още по време на истанбулската среща на ОЧИС, побързаха да обявят, че плановете на Турция да се превърне в основния транзитен възел за енергийните доставки от Каспийския регион и Централна Азия към Европа, са на път да се провалят. Според тях, петролопроводът Бургас-Александруполис лишава Турция от значителни икономически и, което е много по-важно, политически дивиденти, а проектът „Южен поток”, към който се присъедини и Гърция, слага кръст на амбициозните планове на Азербайджан и Турция за участие в „Набуко”. Нещо повече, появиха се и по-радикални прогнози за изостряне на съперничеството между Москва и Анкара в Черноморския регион. Обективният анализ на ситуацията обаче, сочи по-скоро, че това е повърхностен и преждевременен извод. Световните потребности от „синьо гориво” нарастват с достатъчно високи темпове и за покриването им ще са нужни много нови тръбопроводи. Сегашният им брой очевидно не отговаря на потребностите на страните-потребителки на природен газ. Затова диверсификацията на сигурните (с точно установени и научно обосновани обеми на залежите и маршрути за транспортирането им) проекти ще продължи активно да се осъществява и в близко бъдеще. Тоест, и проектът „Набуко”, и проектът за петролопровода Самсун-Джейхан (и двата без участието на Русия), както и Прикаспийският газопровод или пък проектът „Южен поток” могат да бъдат осъществени. В случая от значение са чисто икономическите показатели: разходи и очаквани печалби, срокове за изплащане и експлоатация, наличието на дългосрочен източник на енергоносители и т.н. В речта си на срещата на ОЧИС в Истанбул, руският президент Путин подчерта именно този факт. Всъщност, споменатите по-горе песимистични прогнози бяха опровергани и от турския министър на енергетиката и природните ресурси Хилми Гюлер, който свика на 28 юни в Анкара съвещание с участието на редица авторитетни експерти, както и на деветимата посланици на Турция в Русия и постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия. На него беше обсъдена енергийната политика на Турция, във връзка с подписването на проекта „Южен поток” и резултатите от турско-руските преговори на най-високо равнище, в рамките на истанбулската среща на ОЧИС.

Реалистичната позиция на Турция

След края на съвещанието, министър Гюлер заяви, че маршрутите на новите тръбопроводи се определят от условията на пазара и Анкара е съвсем наясно с това. „Турция поддържа отлични отношения с Русия и те ще продължат да се развиват. Ние осъществяваме редица съвместни проекти в енергийната сфера и реализацията им ще продължи. По време на преговорите в Истанбул, Владимир Путин за пореден път констатира, че ако възникнат проблеми с доставките на ирански газ (каквито действително имаше доскоро – б.а.) , Москва гарантира подкрепата си за Турция, поемайки ангажимента да и достави допълнителни количества руски газ” – подчерта турския министър на енергетиката.

Между другото, вицепрезидентът на Съвета на директорите на ENI Леонардо Мауджери, също опроверга въпросните песимистични твърдения на специална конференция, организирана на 25 юни за турските делови кръгове в Истанбул, заявявайки, че Италия продължава да смята Турция за сигурен партньор и е готова и занапред да разширява регионалното и двустранно сътрудничество с нея в енергийната сфера. „Южен поток” не е алтернатива на „Набуко” – заяви той. Ако се съди по последвалите изявления на турския министър на енергетиката и природните ресурси, аргументите на руската делегация на срещата на ОЧИС, както и тези на ръководството на ENI , в крайна сметка, са се оказали достатъчно убедителни за турската страна.

Разбира се, наличието на конфликтни ситуации, както в някои страни-членки, така и между тях, се отразява отрицателно върху ефективната дейност на ОЧИС. Става дума например, за нерешения проблем с Нагорни Карабах, проблемите с автономните и претендиращи за независимост републики в Грузия, ситуацията в Молдова, турско-гръцките и турско-арменските противоречия. Впрочем, на срещата на ОЧИС в Истанбул на всички тях беше обърнато специално внимание, като в заключителната декларация изрично се посочва необходимостта и съгласието на страните-членки да решават съществуващите проблеми на масата на преговорите и въз основа на принципите на международното право.

Както изглежда, разширяващото се регионално сътрудничество между страните-членки на ОЧИС в различни сфери може да стане един от начините за решаване на съществуващите проблеми в двустранните им отношения. Във всеки случай, на последния форум на ОЧИС въпросът беше поставен и дискутиран съвсем открито от участниците, според които въпросните разногласия са сериозна спирачка за ефективното използване на огромния потенциал на тази международна организация, чието значение и привлекателност нарастват с всяка изминала година. Така, в рамките на последния форум на ОЧИС в Истанбул, арменският външен министър Вардан Осканян се срещна с турския си колега Абдула Гюл, като по време на преговорите между двамата са били обсъждани възможностите за нормализиране на турско-арменските отношения. В същото време, самият факт, че срещите на ОЧИС се използват за провеждането на подобни преговори (включително и между други участници в различни конфликти), сам по себе си, е изключително положителен. Като в това отношение, все по-голямо значение придобива очертаващото се взаимодействие между двете евразийски държави Русия и Турция, имайки предвид влиянието, с което и двете се ползват сред останалите членки на организацията и, особено, на тези които имат проблеми помежду си. Както отбеляза наскоро един известен турски политолог, руско-турското взаимодействие в рамките на ОЧИС, Черноморската инициатива или на военоморското оперативно съединение на черноморските държави „Блексийфор”, отговаря не само на интересите на Москва и Анкара, но и на региона, като цяло. Разбира се, имайки предвид сложната международна ситуация, това едва ли ще стане лесно. Но, както показа и последната среща на ОЧИС в Истанбул, то е напълно възможно.

* Българско геополитическо дружество

В края на юни, в Истанбул, приключи поредната среща на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в което участваха 12 държавни и правителствени ръководители, външните министри на държавите-участнички, представители на 13-те страни-наблюдателки, както и редица високопоставени служители на ООН, ОССЕ, ЕС, Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Според експертите, това беше най-представителния форум на ОЧИС за цялата му 15-годишна история.

Както е известно, Договорът за създаването на организацията беше подписан на 25 юни 1992 в Истанбул, а уставът и влезе в сила през май 1999. Инициативата за създаването и беше лансирана в края на 80-те години на миналия век от тогавашния турски президент Тургут Йозал и по-късно подкрепена и от президента на Русия Борис Елцин. Следващият президент на Турция Сюлейман Демирел, който активно продължи да развива идеята на своя предшественик, по време на срещата си с Елцин през 1992, при подписването на Договора за създаване на ОЧИС, констатира, че е жизнено необходимо Москва и Анкара да координират усилията си в Черноморския регион. Към сходна позиция, впрочем, се придържаха и руснаците. Именно поради това, още от създаването на организацията, ролята на нейни „локомотиви” се изпълнява от Русия и Турция. По време на официалното посещение на сегашния руски президент Путин в Анкара, през декември 2004, страните констатираха, че „взаимното разбирателство и взаимодействието на Русия и Турция в рамките на ОЧИС са основната предпоставка за активната и успешна дейност на тази организация”, което бе оценено от експертите като наличие на „знакова приемственост” в черноморското политика на двете евроазиатски държави.

Днес, членки на ОЧИС са: Азербайджан, Албания, Армения, България, Гърция, Грузия, Молдова, Русия, Румъния, Сърбия, Турция, Украйна и Черна гора. Със статут на наблюдатели са Австрия, Беларус, Германия, Израел, САЩ, Франция, Египет, Италия, Полша, Словакия и Тунис. За привлекателността на организацията говори, в частност, фактът, че към нея проявява интерес дори страна като Венецуела. Територията на ОЧИС е около 20 млн. кв. км, а населението – над 350 млн. души. Както се подчертава в договора за създаването и, основна цел на организацията е да стимулира многостранното регионално сътрудничество в сферите на търговията и индустрията, енергетиката, транспорта, комуникациите, науката и техниката, селското стопанство, екологията, туризма и т.н. До ноември 2007 функциите на председател на ОЧИС (пост, заеман на ротационен принцип) се изпълняват от Турция.

Стратегическият черноморски коридор

Бурните събития от последните години доведоха до смесването на много световни геополитически реалности. Днес Черноморската зона е сред центровете на европейската и световна политика. Част от световните геополитически играчи, и най-вече САЩ, разглеждат региона като „стратегически коридор”, отварящ пътя към обхванатите от тежка криза райони на Близкия и Средния изток и, в същото време, като своеобразна „цивилизационна преграда”. Европейският съюз, който разшири позициите си в Черноморската зона, след присъединяването към него на България и Румъния, разпространи своята политика на „новото европейско съседство” върху всички страни от Южен Кавказ и Балканите. Накрая, Русия и Турция са заинтересовани от възстановяването на своите (днес, в значителна степен, изгубени) позиции и от развитието и задълбочаването на всички аспекти на регионалното сътрудничество. След разпадането на Съветския съюз, руската брегова линия на Черно море беше ограничена до участъка между Анапа и Адлер. В същото време регионалната политика на Турция все повече се влияе от острите конфликти в Близкия и Средния изток и, най-вече, от войната в Ирак и ядрената програма на Иран.

Самото понятие Черноморска зона (или т.нар. wider Black See region ) като обозначение за европейски регион, обединяващ държави, заинтересовани от развитието на сътрудничеството в сферите на икономиката и сигурността и обединени от общи исторически и културни традиции, се появи сравнително неотдавна. В средата на 90-те години на миналия век, в нашумялата си книга „Голямата шахматна дъска”, Збигнев Бжежински нарече този регион „Евразийски Балкани”, включвайки в него (освен Кавказ и самите Балкани) и Централна, и част от Южна Азия, както и Персийския залив и Близкия изток, тъй като във всички тези територии беше налице определен вакуум на сила. Оттогава обаче, ситуацията значително се промени. Днес Персийският залив и Близкият изток са в епицентъра на редица съществуващи или потенциални въоръжени конфликти. За разлика от тях, разположеният между Близкият изток и Голяма Европа Черноморски регион, се характеризира с относителна стабилност, макар да е подложен на натиска на множество вътрешни и външни заплахи. Разположени в триъгълника между ислямския свят, Европа и Русия, повечето страни от региона поставят ударението в своята външна политика върху европейския вектор, макар че не могат напълно да се освободят и от традиционните си „евроазиатски” (или „евразийски”) характеристики, за които говори и Бжежински.

Каква е перспективата пред Черноморската зона – дали тя ще се превърне в сфера на регионално сътрудничество, или в арена на противопоставяне между различни външни сили? Чие присъствие в акваторията на Черно море ще доминира през следващите няколко десетилетия? Ясни отговори на тези въпроси все още няма, затова е трудно да се прогнозира развитието на ситуацията, особено припомняйки си стремителното развитие на събитията след 1990, когато турският президент Тургут Йозал лансира инициативата за създаване на „Черноморска зона за просперитет и сътрудничество”, с участието на Турция, Съветския съюз и неговите съюзници – България и Румъния. Тогава малцина предполагаха, че крахът на комунистическите режими само ще направи тази идея още по-актуална, а процесите на придобиване на независимост и суверенитет от страните в региона, както и перспективата за превръщането на Кавказко-Каспийския район в мащабен източник на добив и транзит на енергоносители ще го превърнат в един от ключовите центрове, където се кръстосват интересите в международната политика.

Борбата за влияние тепърва започва?

Сегашното геополитическо положение на Черноморския регион се характеризира с известна неопределеност, което дава възможност той да се разглежда и като „гранична зона”, на която е присъщо състоянието на „иманентна нестабилност”, породена от несъвпадането на интересите и усилващото се противопоставяне между различни вътрешни и външни сили. Затова съдейства и забележимият спад в регионалната активност на Русия и, съответно, на нейното влияние, на фона на утвърждаването на позициите на ЕС, НАТО и САЩ.

Фундаменталните направления на американската геополитика в Черноморско-каспийския регион бяха формулирани в разпространеното на срещата на ОССЕ в Истанбул, през 1999, заявление на Държавния департамент на САЩ, в което се поставяше задачата да бъдат укрепени регионалните позиции на Съединените щати и Турция, за сметка на тези на Русия. По-късно, администрацията на президента Буш обедини в едно всички, предприети до този момент, стъпки в рамките на „Голямата програма” за формиране на регионално единство по схемата „САЩ-Турция-т.нар. Голям Кавказ”, предполагаща „прокарването на американските интереси в региона”, като част от по-общата геополитическа постановка за „необходимото присъствие на САЩ във всички стратегически важни райони на планетата”.

Както е известно, по време на дискусиите в Конгреса, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001, беше заявено, че американските стратегически интереси изискват: диверсификация на транзита на енергоносители и активизация на доставките от страните, разположени извън района на Персийския залив, които при това не са членки на ОПЕК; укрепване на връзките с държавите с предимно мюсюлманско население от Южен Кавказ и Централна Азия, с цел съвместно противопоставяне на радикалния ислямизъм; подкрепа за независимостта и суверенитета на постсъветските държави от Южен Кавказ и демократичните реформи в тях. В приетите преди осем години в Истанбул препоръки се подчертаваше необходимостта от продължаване на дипломатическите усилия и поощряване на инвестициите за да се насочи част от транзита на каспийските енергоносители по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, ограничавайки петролните потоци през териториите на „страните-съперници” – Русия и Иран.

В края на юни, в Истанбул, приключи поредната среща на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в което участваха 12 държавни и правителствени ръководители, външните министри на държавите-участнички, представители на 13-те страни-наблюдателки, както и редица високопоставени служители на ООН, ОССЕ, ЕС, Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Според експертите, това беше най-представителния форум на ОЧИС за цялата му 15-годишна история.

Както е известно, Договорът за създаването на организацията беше подписан на 25 юни 1992 в Истанбул, а уставът и влезе в сила през май 1999. Инициативата за създаването и беше лансирана в края на 80-те години на миналия век от тогавашния турски президент Тургут Йозал и по-късно подкрепена и от президента на Русия Борис Елцин. Следващият президент на Турция Сюлейман Демирел, който активно продължи да развива идеята на своя предшественик, по време на срещата си с Елцин през 1992, при подписването на Договора за създаване на ОЧИС, констатира, че е жизнено необходимо Москва и Анкара да координират усилията си в Черноморския регион. Към сходна позиция, впрочем, се придържаха и руснаците. Именно поради това, още от създаването на организацията, ролята на нейни „локомотиви” се изпълнява от Русия и Турция. По време на официалното посещение на сегашния руски президент Путин в Анкара, през декември 2004, страните констатираха, че „взаимното разбирателство и взаимодействието на Русия и Турция в рамките на ОЧИС са основната предпоставка за активната и успешна дейност на тази организация”, което бе оценено от експертите като наличие на „знакова приемственост” в черноморското политика на двете евроазиатски държави.

Днес, членки на ОЧИС са: Азербайджан, Албания, Армения, България, Гърция, Грузия, Молдова, Русия, Румъния, Сърбия, Турция, Украйна и Черна гора. Със статут на наблюдатели са Австрия, Беларус, Германия, Израел, САЩ, Франция, Египет, Италия, Полша, Словакия и Тунис. За привлекателността на организацията говори, в частност, фактът, че към нея проявява интерес дори страна като Венецуела. Територията на ОЧИС е около 20 млн. кв. км, а населението – над 350 млн. души. Както се подчертава в договора за създаването и, основна цел на организацията е да стимулира многостранното регионално сътрудничество в сферите на търговията и индустрията, енергетиката, транспорта, комуникациите, науката и техниката, селското стопанство, екологията, туризма и т.н. До ноември 2007 функциите на председател на ОЧИС (пост, заеман на ротационен принцип) се изпълняват от Турция.

Стратегическият черноморски коридор

Бурните събития от последните години доведоха до смесването на много световни геополитически реалности. Днес Черноморската зона е сред центровете на европейската и световна политика. Част от световните геополитически играчи, и най-вече САЩ, разглеждат региона като „стратегически коридор”, отварящ пътя към обхванатите от тежка криза райони на Близкия и Средния изток и, в същото време, като своеобразна „цивилизационна преграда”. Европейският съюз, който разшири позициите си в Черноморската зона, след присъединяването към него на България и Румъния, разпространи своята политика на „новото европейско съседство” върху всички страни от Южен Кавказ и Балканите. Накрая, Русия и Турция са заинтересовани от възстановяването на своите (днес, в значителна степен, изгубени) позиции и от развитието и задълбочаването на всички аспекти на регионалното сътрудничество. След разпадането на Съветския съюз, руската брегова линия на Черно море беше ограничена до участъка между Анапа и Адлер. В същото време регионалната политика на Турция все повече се влияе от острите конфликти в Близкия и Средния изток и, най-вече, от войната в Ирак и ядрената програма на Иран.

Самото понятие Черноморска зона (или т.нар. wider Black See region ) като обозначение за европейски регион, обединяващ държави, заинтересовани от развитието на сътрудничеството в сферите на икономиката и сигурността и обединени от общи исторически и културни традиции, се появи сравнително неотдавна. В средата на 90-те години на миналия век, в нашумялата си книга „Голямата шахматна дъска”, Збигнев Бжежински нарече този регион „Евразийски Балкани”, включвайки в него (освен Кавказ и самите Балкани) и Централна, и част от Южна Азия, както и Персийския залив и Близкия изток, тъй като във всички тези територии беше налице определен вакуум на сила. Оттогава обаче, ситуацията значително се промени. Днес Персийският залив и Близкият изток са в епицентъра на редица съществуващи или потенциални въоръжени конфликти. За разлика от тях, разположеният между Близкият изток и Голяма Европа Черноморски регион, се характеризира с относителна стабилност, макар да е подложен на натиска на множество вътрешни и външни заплахи. Разположени в триъгълника между ислямския свят, Европа и Русия, повечето страни от региона поставят ударението в своята външна политика върху европейския вектор, макар че не могат напълно да се освободят и от традиционните си „евроазиатски” (или „евразийски”) характеристики, за които говори и Бжежински.

Каква е перспективата пред Черноморската зона – дали тя ще се превърне в сфера на регионално сътрудничество, или в арена на противопоставяне между различни външни сили? Чие присъствие в акваторията на Черно море ще доминира през следващите няколко десетилетия? Ясни отговори на тези въпроси все още няма, затова е трудно да се прогнозира развитието на ситуацията, особено припомняйки си стремителното развитие на събитията след 1990, когато турският президент Тургут Йозал лансира инициативата за създаване на „Черноморска зона за просперитет и сътрудничество”, с участието на Турция, Съветския съюз и неговите съюзници – България и Румъния. Тогава малцина предполагаха, че крахът на комунистическите режими само ще направи тази идея още по-актуална, а процесите на придобиване на независимост и суверенитет от страните в региона, както и перспективата за превръщането на Кавказко-Каспийския район в мащабен източник на добив и транзит на енергоносители ще го превърнат в един от ключовите центрове, където се кръстосват интересите в международната политика.

Борбата за влияние тепърва започва?

Сегашното геополитическо положение на Черноморския регион се характеризира с известна неопределеност, което дава възможност той да се разглежда и като „гранична зона”, на която е присъщо състоянието на „иманентна нестабилност”, породена от несъвпадането на интересите и усилващото се противопоставяне между различни вътрешни и външни сили. Затова съдейства и забележимият спад в регионалната активност на Русия и, съответно, на нейното влияние, на фона на утвърждаването на позициите на ЕС, НАТО и САЩ.

Фундаменталните направления на американската геополитика в Черноморско-каспийския регион бяха формулирани в разпространеното на срещата на ОССЕ в Истанбул, през 1999, заявление на Държавния департамент на САЩ, в което се поставяше задачата да бъдат укрепени регионалните позиции на Съединените щати и Турция, за сметка на тези на Русия. По-късно, администрацията на президента Буш обедини в едно всички, предприети до този момент, стъпки в рамките на „Голямата програма” за формиране на регионално единство по схемата „САЩ-Турция-т.нар. Голям Кавказ”, предполагаща „прокарването на американските интереси в региона”, като част от по-общата геополитическа постановка за „необходимото присъствие на САЩ във всички стратегически важни райони на планетата”.

Както е известно, по време на дискусиите в Конгреса, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001, беше заявено, че американските стратегически интереси изискват: диверсификация на транзита на енергоносители и активизация на доставките от страните, разположени извън района на Персийския залив, които при това не са членки на ОПЕК; укрепване на връзките с държавите с предимно мюсюлманско население от Южен Кавказ и Централна Азия, с цел съвместно противопоставяне на радикалния ислямизъм; подкрепа за независимостта и суверенитета на постсъветските държави от Южен Кавказ и демократичните реформи в тях. В приетите преди осем години в Истанбул препоръки се подчертаваше необходимостта от продължаване на дипломатическите усилия и поощряване на инвестициите за да се насочи част от транзита на каспийските енергоносители по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, ограничавайки петролните потоци през териториите на „страните-съперници” – Русия и Иран.

Страница 2

Паралелно се очерта и стратегията за постепенно проникване на НАТО в района на Южен Кавказ, във връзка с необходимостта от поддържането на стабилност по трасето на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Освен това, в рамките на „Концепцията за стратегическа сигурност” на Черно море, се предполага в региона да се осъществява и антитерористичната програма на НАТО “ Активни усилия”, в чиято основа следва да бъдат членките на пакта от региона (т.е. Турция, България и Румъния), подкрепени от Украйна и Грузия. През януари 2006, американският Институт за национални стратегически изследвания представи в Букурещ изготвената от него стратегическа концепция за сигурност, озаглавена „Евроатлантическа стратегия за Черноморския регион”. Непосредствено преди това пък, бяха подписани споразуменията с Румъния и България за създаване на съвместни военни съоръжения, с цел „поддържане на комуникациите с военните части в Ирак”. В едно от тези „военни съоръжения” (или бази), което се намира в района на летището край Констанца беше разположен щабът на Източноевропейската оперативна група на Пентагона.

Т.нар. съвместни военни съоръжения са в близост до Констанца и Бургас, т.е. съвпадат с началните пунктове на съществуващи или планирани терминали на петролопроводите Бургас-Александруполис и Констанца-Триест, което едва ли е случайно. Според някои западни анализатори, САЩ сондират възможностите за разширяване на военното си присъствие в Трабзон и в Севастопол, което трудно би съдействало за стабилизиране на ситуацията в Черноморската зона, предвид очакваната руска реакция.

Впрочем, сред мотивите за създаването на „съвместните военни съоръжения” са и съществуващите в региона четири „замразени” конфликти – в т.нар. Приднестровие, а също в Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах, които сериозно усложняват ситуацията в Черноморския регион. Според румънския президент Траян Басеску, американските бази би трябвало да балансират руските позиции в региона и да не допуснат евентуално силово решаване на регионалните конфликти. В същото време, грузинският политолог Гия Нодия твърди, че разполагането на подобни обекти по източното крайбрежие на Черно море е просто етап в придвижването на американците към източната част на Европа, който има както политическо, така и военно-стратегическо значение, тъй като САЩ постепенно се доближават до зоната на конфликти, където в обозримо бъдеще може да се наложи и военна намеса.

След като през юни 2003 беше създадена длъжността на специалния представител на ЕС за Южен Кавказ, Европейският съюз също започна да утвърждава позициите си в региона. Така, през юни 2004, под егидата на Европейската комисия и Световната банка, беше организирана т.нар. Донорска конференция, а след присъединяването на България и Румъния към ЕС, държавите от Южен Кавказ бяха включени в програмата за „европейската политика на съседство” (ЕПС). Всички тези акции предизвикаха нееднозначни реакции в страните от региона. В частност, някои от тях изразиха недоволството си от това, че „плановете за действия”, лансирани от ЕС, не отразяват в достатъчна степен местната специфика и „се спускат само отгоре надолу”.

Проблемните зони

През март 2007, в Берлин, се проведе международната конференция „Европейският съюз и черноморското сътрудничество”, на която бяха обсъдени проблемите на сигурността и икономиката, транспорта, търговията и инвестициите, локалното и трансграничното сътрудничество. Бе поставен и въпросът за превръщането на Черноморската зона в регион на демокрацията, както и този за замразените конфликти, пречещи за задълбочаване на регионалното сътрудничество. Показателно е, че в последния ден на конференцията ЕС лансира пред участниците в нея план за разрешаване на конфликтите на територията на Грузия, разработен от специалния представител на Съюза за Южен Кавказ Питър Семнеби, който малко преди това беше посетил столиците на двете, претендиращи за независимост, грузински автономни републики Абхазия (Сухуми) и Южна Осетия (Цхинвали), както и Тбилиси и Москва.

По отношение на Абхазия, Семнеби предлага да бъде разширен форматът на миротворческия процес под егидата на ООН, като в него се включи и ЕС (със статут на наблюдател), а също – ако Сухуми и Москва са съгласни – изпращането на умиротворителен контингент на ЕС в района.

Що се отнася до Южна Осетия, основният акцент се поставя върху мониторинга на граничните преходи и нелегалния оръжеен трафик с помощта на постоянно спътниково наблюдение.

Както подчертават повечето грузински анализатори, предварително е било известно, че членките на ЕС съвсем не са единодушни относно „плана Семнеби”. Според тях, Германия, Италия, Франция, Гърция, Унгария и България „съзнателно се въздържат от стъпки, които биха провокирали раздразнение в Русия”. Истината обаче е, че проблемът с разрешаването на въпросните конфликти става все по-актуален и за самата Русия, която все още не е представила свой конкретен план за действие, но пък не подкрепя и лансирания от ЕС проект за „черноморско взаимодействие”.

Основните заплахи

Както за Южен Кавказ, така и за Балканите, борбата срещу терористичната заплаха и различнити форми на транснационалната организирана престъпност (наркотрафика, търговията с хора и оръжие и т.н.) продължава да бъде повече от актуална. На провелият се през март 2007 в Италия пореден съдебен процес за трафик на хора, бяха съобщени тревожни факти за дейността на косовската мафия и се спомена за връзките и с Абхазия. Впрочем, властите в тази автономна република бяха предупредени и от МАГАТЕ за изтичане от нейна територия на малки ядрени компоненти, които биха могли да се използват за производството на т.нар. „мръсни бомби”.

Според ръководителя на Аналитичния център по проблемите на глобализацията и регионалното сътрудничество в Ереван Степан Григорян, нова, очертала се в последно време, заплаха е засилващата се милитаризация на региона и безконтролното въоръжаване на Азербайджан и Армения. Още по-тревожен фактор е нарастването на военно-морските сили на различни държави в акваторията на Черно море, което пък поставя още по-остро пред Русия проблема за бъдещото базиране в региона на собствените и военно-морски сили.

Както е известно, Черноморският флот на Руската Федерация се смята за наследник на Руския военен флот, създаден след присъединяването на Крим към територията на Империята от кораби на Азовската и Днепърската флотилии, чиято постоянна база, в продължение на повече от два века, е Севастопол. Според договора между Русия и Украйна от май 1997 в това украинско пристанище продължиха да се базират руски военни кораби и авиация, чиято численост е съпоставима с онази, поддържана в Черно море от Турция. Все още обаче не е решен окончателно въпросът, дали Черноморският флот ще може да остане в Севастопол и след 2017, когато изтича срокът на базирането му там. Москва, разбира се, декларира, че възнамерява да остане и след изтичането на срока, но двете страни все още на са уточнили взаимноприемливи условия за това. Възможен вариант е постигането на споразумение за екстериториалност на зоната на базиране на руския флот в Севастопол. Подобна идея беше лансирана още в началото на 90-те, но така и не получи развитие.

Вече над седем десетилетия гарант за стабилността в района на Черно море е сключеният през 1936 в Монтрьо Договор за статута на Черноморските проливи, поставящ ги под контрола на Турция. В тази връзка, Анкара е силно загрижена от това, че настойчивостта на САЩ може да провокира възобновяване на дискусията за преразглеждането на онези параграфи от договора, които ограничават сроковете на пребиваване на чуждестранни военни кораби в акваторията на Черно море. Не може да се изключва обаче, че ако САЩ не успеят да се закрепят в Черноморската зона под собственото си знаме, ще се опитат да го направят под флага на НАТО, чиито членки са Турция, България и Румъния. Но нарушаването на сегашния силов баланс в региона не е приемливо както за Русия, така и за Турция, която напоследък демонстрира все по-голяма самостоятелност във външнополитическата сфера. В тази връзка си струва само да напомним отказът на турския Меджлис, през март 2003, да разреши на американската армия да атакува Ирак от турска територия.

В качеството си на убеден привърженик и инициатор на сътрудничеството между страните от Черноморската зона, Турция се стреми да използва такива фактори, като тяхната взаимна обвързаност и историческа общност, за укрепване на доверието помежду им и установяването на трайни добросъседски отношения. Постоянен елемент на турската черноморска политика е подкрепата за потенциала на „Блексийфор” – т.е. на военно-морската група за оперативно взаимодействие, в която влизат България, Турция, Грузия, Русия, Украйна и Румъния. Заедно с България, Гърция, Русия и редица други страни от региона, Анкара полага активни усилия за разширяване на регионалното икономическо сътрудничество.

Страница 3

Ролята и перспективите пред ОЧИС

Навремето, участниците, подписали, през юли 1992 в Истанбул, „Декларация за черноморското икономическо сътрудничество”, поставила началото на ОЧИС, се споразумяха да поощряват сътрудничеството в сферите на търговията и индустрията, транспорта, съобщенията, науката и техниката, селското стопанство, туризма и екологията. Тоест, както се вижда, това е сравнително млада международна организация. Въпреки това, тя вече разполага с разклонена структура на своите основни и спомагателни органи, създаден е работещ механизъм на експертно взаимодействие по широк кръг проблеми в различни области. Днес, в рамките на ОЧИС, успешно функционират Парламентарна асамблея на организацията (ПАЧИС), Черноморска банка за търговия и развитие (ЧБТР), Делови съвет, Международен център за черноморски изследвания, както и 14 тематични работни групи. В момента размерът на кредитния портфейл на ЧБТР, чиято централа е в Солун, е 660 млн. долара, като основният вносител е Русия (20%). Банката вече е финансирала повече от 60 проекта, но истината е, че разполага с далеч по-големи възможности, включително за увеличаване обема на инвестициите в различни регионални проекти и повишаване качеството на кредитния си портфейл.

Впрочем, това беше отбелязано и в съвместната Декларация, приета от юбилейния 15-ти форум на ОЧИС. В нея се подчертава, че днес организацията може ефективно да реализира мащабни регионални проекти със стратегическо значение, включително в сферите на енергетиката, отбелязва се нарастващото значение на Черноморския регион, като основен транзитен коридор за петрола и природния газ, доставяни най-вече за Европа. Страните-членки на ОЧИС декларираха и стремежа си към задълбочаване на сътрудничеството в енергийната сфера, при което да се отчитат както интересите на страните-производителки, така и на транзитните държави. В Истанбул бяха подписани и редица документи за сътрудничеството на ОЧИС с различни профилирани организации на ООН.

Според повечето турски експерти, всички тези споразумения са залог за успеха на такива, одобрени на срещата в Истанбул, проекти като изграждането на магистрален автомобилен „пръстен” около Черно море, дублиран и от „енергиен”, който да обедини енергийните системи на страните-участнички, както и модернизирането на черноморските пристанища, позволяващо значително да бъде увеличена пропусквателната им способност.

Според специалистите, особено перспективен, обоснован и ресурсно обезпечен обект е проектът за магистралния автомобилен пръстен, който беше подкрепен от ръководителите на всички делегации. Става дума за автомобилна магистрала, минаваща по цялото черноморско крайбрежие и притежаваща висока пропусквателна способност, която ще включва две, физически разделени, платна, всяко от които ще има (като минимум) по две ленти за движение. Това ще позволи да се гарантира високо качество на движението, включително по отношение на сигурността, скоростта и удобството, в съответствие със съвременните международни стандарти. Според проекта, маршрутът на магистралния „пръстен” ще преминава през Истанбул-Самсун-Трабзон (Турция) – Батуми-Поти (Грузия) – Новоросийск-Ростов-Таганрог (Русия) – Мариупол-Мелитопол-Одеса (Украйна) – Кишинеу (Молдова) – Букурещ (Румъния) – Русе-Хасково (България) – Одрин-Истанбул (Турция) и Комотини-Александруполис (Гърция) – Истанбул (Турция). По предварителни оценки, общата дължина на магистралата ще надвиши 7100 км.

Значителен интерес по време на срещата на ОЧИС в Истанбул породи изказването на руския президент Путин, според който: „Всички проекти на ОЧИС – както малките, така и големите – следва да бъдат добре обосновани икономически и да разполагат с необходимите ресурси за реализирането им. В противен случай те рискуват да си останат само на хартия и да ни донесат предимно разочарования”. В Истанбул, Путин се срещна и разговаря с турския президент Ахмед Сезер и с премиера Ердоган. И двете страни изразиха удовлетворението си от постигнатото равнище на политическия диалог и на икономическите отношения между Турция и Русия, потвърждавайки намерението си да задълбочат сътрудничеството във всички сфери, включително и в енергийната, както и да продължат активно да си взаимодействат за решаването на регионалните проблеми. Което, според турските експерти, означава, че всички руско-турски споразумения, включително тези за второто разклонение на газопровода „Син поток” остават в сила.

Следва обаче да отбележим, че турските делови кръгове посрещнаха с известна тревога съобщението, появило се в навечерието на срещата на ОЧИС в Истанбул, за подписания от „Газпром” и италианския концерн ENI Меморандум за реализация на проекта „Южен поток” за транзит на руски природен газ за Европа. На енергийния форум на държавите от Югоизточна Европа в Загреб, зам.председателят на Управителния съвет на „Газпром” Александър Медведев не изключи, че към проекта „Южен поток” ще се присъединят и други участници, но добави, че участието им ще се ограничи само до изграждането на наземната мрежа от газопроводи. Участъкът по дъното на Черно море ще принадлежи на „Газпром” и ENI (по 50%).

Както е известно, България моментално обяви, че също се присъединява към проекта. Това бе заявено от президента Първанов. Малко по-късно, вече по време на срещата на ОЧИС в Истанбул, след преговорите между руския президент Путин и гръцкия премиер Караманлис, пък беше обявено, че Гърция също се присъединява към проекта. Пропусквателната способност на газопровода „Южен поток” ще се определи в рамките на технико-икономическата му обосновка, като негова ресурсна база ще бъде доставяният от руснаците природен газ от Централна Азия и Казахстан.

Проектът „Южен поток” не предвижда използването на турските транзитни възможности. Неслучайно високопоставен чиновник от Министерството на енергетиката в Анкара, коментирайки пред Ройтерс новите споразумения на Москва с Туркменистан и Казахстан за изграждането на Прикаспийския тръбопровод и с Италия – за реализацията на проекта „Южен поток”, със съжаление отбеляза, че „газовите и петролните проекти, лансирани от Русия, от началото на 2007 насам, са във вреда на проектите с турско участие”.

В тази връзка, редица анализатори, още по време на истанбулската среща на ОЧИС, побързаха да обявят, че плановете на Турция да се превърне в основния транзитен възел за енергийните доставки от Каспийския регион и Централна Азия към Европа, са на път да се провалят. Според тях, петролопроводът Бургас-Александруполис лишава Турция от значителни икономически и, което е много по-важно, политически дивиденти, а проектът „Южен поток”, към който се присъедини и Гърция, слага кръст на амбициозните планове на Азербайджан и Турция за участие в „Набуко”. Нещо повече, появиха се и по-радикални прогнози за изостряне на съперничеството между Москва и Анкара в Черноморския регион. Обективният анализ на ситуацията обаче, сочи по-скоро, че това е повърхностен и преждевременен извод. Световните потребности от „синьо гориво” нарастват с достатъчно високи темпове и за покриването им ще са нужни много нови тръбопроводи. Сегашният им брой очевидно не отговаря на потребностите на страните-потребителки на природен газ. Затова диверсификацията на сигурните (с точно установени и научно обосновани обеми на залежите и маршрути за транспортирането им) проекти ще продължи активно да се осъществява и в близко бъдеще. Тоест, и проектът „Набуко”, и проектът за петролопровода Самсун-Джейхан (и двата без участието на Русия), както и Прикаспийският газопровод или пък проектът „Южен поток” могат да бъдат осъществени. В случая от значение са чисто икономическите показатели: разходи и очаквани печалби, срокове за изплащане и експлоатация, наличието на дългосрочен източник на енергоносители и т.н. В речта си на срещата на ОЧИС в Истанбул, руският президент Путин подчерта именно този факт. Всъщност, споменатите по-горе песимистични прогнози бяха опровергани и от турския министър на енергетиката и природните ресурси Хилми Гюлер, който свика на 28 юни в Анкара съвещание с участието на редица авторитетни експерти, както и на деветимата посланици на Турция в Русия и постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия. На него беше обсъдена енергийната политика на Турция, във връзка с подписването на проекта „Южен поток” и резултатите от турско-руските преговори на най-високо равнище, в рамките на истанбулската среща на ОЧИС.

Реалистичната позиция на Турция

След края на съвещанието, министър Гюлер заяви, че маршрутите на новите тръбопроводи се определят от условията на пазара и Анкара е съвсем наясно с това. „Турция поддържа отлични отношения с Русия и те ще продължат да се развиват. Ние осъществяваме редица съвместни проекти в енергийната сфера и реализацията им ще продължи. По време на преговорите в Истанбул, Владимир Путин за пореден път констатира, че ако възникнат проблеми с доставките на ирански газ (каквито действително имаше доскоро – б.а.) , Москва гарантира подкрепата си за Турция, поемайки ангажимента да и достави допълнителни количества руски газ” – подчерта турския министър на енергетиката.

Между другото, вицепрезидентът на Съвета на директорите на ENI Леонардо Мауджери, също опроверга въпросните песимистични твърдения на специална конференция, организирана на 25 юни за турските делови кръгове в Истанбул, заявявайки, че Италия продължава да смята Турция за сигурен партньор и е готова и занапред да разширява регионалното и двустранно сътрудничество с нея в енергийната сфера. „Южен поток” не е алтернатива на „Набуко” – заяви той. Ако се съди по последвалите изявления на турския министър на енергетиката и природните ресурси, аргументите на руската делегация на срещата на ОЧИС, както и тези на ръководството на ENI , в крайна сметка, са се оказали достатъчно убедителни за турската страна.

Разбира се, наличието на конфликтни ситуации, както в някои страни-членки, така и между тях, се отразява отрицателно върху ефективната дейност на ОЧИС. Става дума например, за нерешения проблем с Нагорни Карабах, проблемите с автономните и претендиращи за независимост републики в Грузия, ситуацията в Молдова, турско-гръцките и турско-арменските противоречия. Впрочем, на срещата на ОЧИС в Истанбул на всички тях беше обърнато специално внимание, като в заключителната декларация изрично се посочва необходимостта и съгласието на страните-членки да решават съществуващите проблеми на масата на преговорите и въз основа на принципите на международното право.

Както изглежда, разширяващото се регионално сътрудничество между страните-членки на ОЧИС в различни сфери може да стане един от начините за решаване на съществуващите проблеми в двустранните им отношения. Във всеки случай, на последния форум на ОЧИС въпросът беше поставен и дискутиран съвсем открито от участниците, според които въпросните разногласия са сериозна спирачка за ефективното използване на огромния потенциал на тази международна организация, чието значение и привлекателност нарастват с всяка изминала година. Така, в рамките на последния форум на ОЧИС в Истанбул, арменският външен министър Вардан Осканян се срещна с турския си колега Абдула Гюл, като по време на преговорите между двамата са били обсъждани възможностите за нормализиране на турско-арменските отношения. В същото време, самият факт, че срещите на ОЧИС се използват за провеждането на подобни преговори (включително и между други участници в различни конфликти), сам по себе си, е изключително положителен. Като в това отношение, все по-голямо значение придобива очертаващото се взаимодействие между двете евразийски държави Русия и Турция, имайки предвид влиянието, с което и двете се ползват сред останалите членки на организацията и, особено, на тези които имат проблеми помежду си. Както отбеляза наскоро един известен турски политолог, руско-турското взаимодействие в рамките на ОЧИС, Черноморската инициатива или на военоморското оперативно съединение на черноморските държави „Блексийфор”, отговаря не само на интересите на Москва и Анкара, но и на региона, като цяло. Разбира се, имайки предвид сложната международна ситуация, това едва ли ще стане лесно. Но, както показа и последната среща на ОЧИС в Истанбул, то е напълно възможно.

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн