Кървавите събития от 7 октомври 2023 дадоха старт на процес на ускорено разрешаване на кризата в Близкия изток в полза на израелско-американския тандем (по-нататък в статията ше го наричам просто „Тандемът“).
Само за две години Бенямин Нетаняху и неговият американски съюзник Доналд Тръмп постигнаха това, което никой израелски премиер или американски президент не беше успявал от десетилетия. Никога преди еврейският народ не е бил толкова близо до осъществяването на древната си мечта – да си гарантира пълно господство над Обетованата земя. Гръбнакът на предимно шиитската „Ос на съпротивата“ е пречупен: Иран е силно отслабен, режимът на Асад в Сирия е свален, ливанското военно-политическо движение Хизбула е обезглавено, а ХАМАС е притиснат в ъгъла.
Въпреки гръмките изявления на лидерите на огромното мнозинство от страните по света създаването на суверенна палестинска държава е изключено. Арабските страни вече предвкусват плодовете на бъдещия икономически просперитет и дългоочаквания мир в Близкия изток, а фактът, че палестинският въпрос е забравен, не вълнува почти никого.
В тази връзка закономерно възникват редица въпроси: дали подобни твърдения не са прибързани, не е ли твърде рано ли е да се отписва т.нар. „Ос на съпротивата“ и наистина ли арабските страни са се отказали от борбата за независима палестинска държава? На сегашния етап отговорите на тези въпроси все още изглеждат неясни и преждевременни. Развитието на събитията в региона обаче, постоянните разговори за „нов Близък изток“ и – нещо повече - целенасочените действия на „Тандема“ ( цинични и демагогски по своята същност) не оставят съмнение, че установяването на израелско-американска хегемония в Близкия изток е неизбежно. В крайна сметка, си имаме работа с нещо подобно на форсирания вариант в шахматната игра: когато ходовете все още не са направени, но последователността им вече е ясно предвидима и противникът е лишен от видима алтернатива.
Политиката на Израел в Газа и на Западния бряг
Как противопоставянето в Близкия изток доведе до сегашното състояние на нещата? То беше предопределено от редица фактори, най-важните от които бяха използването на груба военна сила, съчетана с умели политически действия от страна на правителството на Нетаняху, както и крайно навременното за Израел завръщане на Доналд Тръмп на власт в САЩ.
Грубата военна сила се използва срещу територия, която съгласно Резолюция 181 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1947 е предоставена на палестинските араби с цел обявяването на независима държава. Това се отнася за ивицата Газа и Западния бряг на река Йордан, или по-скоро за това, което е останало от тях след десетилетията на войни и териториални завоевания, осъществени от Израел. Ще припомна, че в ивицата Газа се водеха и, ако е необходимо, ще продължат да се водят военни действия не само срещу ХАМАС, но и срещу гражданското население. Други варианти просто няма: или бойците на организацията продължават съпротивата си и биват унищожени, или слагат оръжие. И в двата случая това ще означавало окончателно поражение на „Оста на съпротивата“.
Израелското ръководство си е поставило за цел да елиминира палестинското присъствие с всички необходими средства. При това, става дума не само за физическо присъствие. Възможно е, в крайна сметка, да не станем свидетели на депортиране, но жителите на Газа ще бъдат лишени не само от правото на самоопределение, но и от всичко, което би могло да им осигури достоен живот. За да не съм голословен, нека си припомним неоспоримите факти. На първо място, мащабът на човешките загуби и страдания е потресаващ. Според Службата на ООН за координация на хуманитарните въпроси (OCHA) от 7 октомври 2023 до 15 октомври 2025 броят на загиналите е достигнал приблизително 68 000, а броят на ранените е 170 000. В доклада на специалния докладчик за състоянието на правата на човека в палестинските територии, окупирани от 1967 насам, Франческа Албанезе, публикуван на 1 октомври 2024, се отбелязва: „Насилието, извършвано от Израел срещу палестинци от 7 октомври насам, не се случва във вакуум, а е част от дългосрочна, преднамерена, систематична, организирана от държавата кампания за насилствено разселване и преселване на палестинци. Ако нищо не се промени, самото съществуване на палестинския народ в Палестина може да бъде непоправимо увредено.“ Не е случайно, че подзаглавието на доклада е „Геноцидът като колониална тактика за заличаване на нацията“.
Същата политика на разширяване се провежда и на Западния бряг (който Израел нарича Юдея и Самария). Във въпросния доклад се цитира завземането на земи, обитавани преди това от палестинци: „Израел е разрушил, експроприирал или е наредил разрушаването на повече от 1416 палестински сгради, принуждавайки повече от 3200 палестинци, включително приблизително 1400 деца, да напуснат домовете си.“
Паказателно е, че подобни действия се подкрепят с приемането на правни документи, предназначени да оправдаят политическия експанзионизъм на израелското ръководство. Така на 23 юли 2025 Кнесетът одобри резолюция, призоваваща за „прилагане на израелския суверенитет, закон, юрисдикция и управление във всички райони на еврейско заселване от всякакъв вид в Юдея, Самария и долината на река Йордан“. В нея се подчертава също, че Западният бряг представлява „неразделна част от Земята на Израел, която е естествено, историческо и законно право на израелския народ“. Сякаш за да потвърди това, на 22 октомври 2025, Кнесетът прие нов законопроект, този път разширяващ израелската юрисдикция не само върху завзетите земи, но и върху целия Западен бряг.
Обобщавайски казаното по-горе, ще изтъкна, че по отношение на Газа и Западния бряг – тоест онази част от Палестина, която е разположена на запад от река Йордан и до Средиземно море - сегашните израелски власти провеждат политика на етническо прочистване или - най-малкото - на безпрекословно подчиняване на палестинските араби на държавата Израел. Тази политика се прилага чрез всеобхватна политика на „изгорена земя“, териториално разширение в окупираните палестински територии, както и чрез приемане на политически решения и законодателство, които поставят палестинците, арабските страни и международната общност пред свършен факт.
Авраамическите споразумения като средство за принуждаване към съмнителен мир
Докато в частта от Палестина, разположена на запад от река Йордан, „Тандемът” разчита на принуда чрез груба сила и военно-политическо урегулиране, в другите държави от Близкия изток той залага на политически и дипломатически средства за принуда. Нещо повече, всичко това се представя като стремеж към постигане на всеобщо благоденствие и икономически просперитет в региона, с други думи - на щастлив живот, в който старата вражда е отстъпила мястото си на вечния мир.
В речта си пред депутатите в израелския Кнесет от 14 октомври 2025 президентът на САЩ говори за настъпването на „златен век за Израел“ и „златен век за Близкия изток“, за „историческата зора, изгряла над новия Близък изток“ и за „вечен мир“ в региона. Наистина, по време на речта му, двама членове на Кнесета започнаха да скандират лозунги за правото на палестинците на независима държава, но моментално бяха отстранени от залата. Този епизод красноречиво демонстрира категоричното отхвърляне на формулата за две държави от израелския политически елит, както впрочем и от израелското общество.
В контекста на настоящата статия си струва да цитирам друг откъс от речта на американския президент. Той, в частност, заяви, че: „САЩ имат най-великата и най-мощната армия... в историята на света. ... Имаме оръжия, за които никой дори не е мечтал. ... Произвеждаме най-добрите оръжия в света – и имаме много от тях. И честно казано, дадохме много на Израел“. В случая не е толкова важно, дали американската армия наистина е най-мощната в света. Важното е, че това убеждение дава на „Тандема“ допълнителна мотивация да провежда политика на налагане на волята си от позиция на силата. И следва да признаем, че този подход се оказва доста жизнеспособен.
Основният инструмет за осъществяването на хегемонистките стремежи на „Тандема“ са Авраамическите споразумения. Ще припомня, че в допълнение към двустранните споразумения, съществува и „Декларация за Авраамическите споразумения“ – рамков документ, който се позовава на благородните идеали за мир, просперитет, човешко достойнство, религиозна свобода и споделена визия за мир в Близкия изток и по целия свят. Нито самата Декларация, нито двустранните споразумения с Бахрейн, Мароко, ОАЕ или Судан обаче, съдържат каквото и да било споменаване (дори между другото) на правото на палестинския народ на самоопределение или на палестинския въпрос. Освен това, по-ранните мирни договори между Израел и Египет (1979) и Израел и Йордания (1994), които могат да се считат за предшественици на Авраамическите споразумения, също не обръщат особено внимание на този въпрос. За арабските страни, подписали споразуменията, основният фокус е върху двустранните отношения и техните собствени интереси. За Египет например, най-важният момент е изтеглянето на израелските войски от Синайския полуостров, а за Мароко – признаването на суверенитета му над Западна Сахара.
Тоест, Авраамическите споразумения напълно игнорират мирната инициатива на Лигата на арабските държави (ЛАД), лансирана с Бейрутската декларация от 28 март 2002. Тогава арабските страни декларират готовността си да признаят Държавата Израел, но поставят три предварителни условия:
- оттегляне от териториите, окупирани през юни 1967, до границите от 4 юни 1967, включително от Голанските възвишения и земите, завзети в Южен Ливан;
- справедливо разрешаване на проблема с палестинските бежанци въз основа на Резолюция 194 на Общото събрание на ООН;
- съгласие за създаването на независима и суверенна палестинска държава на Западния бряг и в Ивицата Газа, със столица Източен Йерусалим.
Следва да се изтъкне, че палестинският въпрос включва на само гарантиране на правото на самоопределение на палестинския народ, справедливо разрешаване на проблема с бежанците или обявяване на Източен Йерусалим за столица на независима Палестина. Той има и друг, по-дълбок смисъл. Това е въпросът, който може да обедини разнородните арабски държави, с техните различни нива на политическо, икономическо и културно развитие, около една единствена идея. Именно идеята за независима палестинска държава отразява, поне в конкретния исторически момент, духа, стремежите и надеждите на арабската нация или уммата, като цяло. Отклонението от тази идея не означава нищо освен осакатяване на самата същност на арабското битие и арабския мироглед.
Тоест, налице е непреодолимо противоречие между Бейрутската декларация и Авраамическите споразумения. Приемането на последните, в които не се споменават нито едно от изброените по-горе предварителни условия, на практика означава – на първо място – отказ от борбата за признаване на суверенна палестинска държава, и - на второ, което вероятно е още по-опасно за арабските държави - безпрекословно подчиняване на политическата воля на „Тандема“ в името на мира и търговията, но за сметка на националното достойнство.
В тази връзка няма как да не си припомним за основателя на „ревизионисткия ционизъм“ Владимир Жаботински, който призовава за използване на силови методи срещу палестинските араби и е убеден, че няма друг вариант, тъй като те няма да направят отстъпки, независимо от предлаганите им изгоди. В своята фундаментална статия „За желязната стена (ние и арабите)“ той пише: „Проповядващите помирение в нашите среди се опитват да ни убедят, че арабите са или глупаци, които могат да бъдат измамени с помощта на някаква „смекчена“ формулировка на истинските ни цели, или просто са продажно племе, което ще ни отстъпи първенството си в Палестина срещу някакви културни и икономически облаги. Категорично отказвам да приема това мнение за палестинските араби.“[ i]. И по-нататък: „...детската фантазия на нашите „арабофили“, че арабите доброволно ще се съгласят с реализацията на ционистките идеи в замяна на културните или материалните удобства, които ще им осигури еврейският колонизатор, произтича от предубеденото им презрение към арабския народ и от сбърканата им представа за арабите като корумпирана тълпа, готова да се откаже от родината си срещу изграждането на добра железопътна мрежа. Подобна представа е напълно безпочвена“ [ii].
Въпросната статия, озаглавена „Желязната стена“, е публикувана през 1923 и въпреки че оттогава е минал повече от век, остава актуална и днес. Тя съдържа кратко и точно описание на бъдещите Авраамически споразумения – тези „омекотени формулировки на истинските ни цели“. В същото време, в нея се демонстрира искрено уважение (нещо доста изненадващо за тази видна фигура от дясното политическо течение на ционизма) към арабите като неподкупен народ, поставящ над всичко независимостта и националното достойнство.
В светлината на последните събития обаче, не можем да не се запитаме, дали този забележителен еврейски визионер не е бъркал и дали не е преекспонирал способността на арабската нация да защити националната си идея на всяка цена? Лично аз бих искал да повярвам, че не е грешал – въпреки че цялата суматоха в Общото събрание на ООН, свързана с признаването на „решението за две държави“ и последвалата среща в Шарм ел-Шейх, говорят за обратното.
Нюйоркската декларация и „изолацията“ на Израел в ООН
Заседанието на Общото събрание на ООН, посветено на признаването на независимата държава Палестина и критиките срещу израелските действия, беше посрещнато с възторг от почти цялата международна общност. Това „историческо събитие“ беше предшествано от международна конференция на високо ниво, проведена в Ню Йорк от 28 до 30 юни 2025 по инициатива на Саудитска Арабия и Франция. В заключителният документ, озаглавен „Нюйоркска декларация за мирното уреждане на палестинския въпрос и прилагането на решението за две държави“, се подчертава, че принципът за съвместното съществуване на две държави остава основата за мирното урегулиране в Близкия изток и се призовава за „създаване на независима, суверенна, икономически жизнеспособна и демократична държава Палестина, която да живее рамо до рамо с Израел в мир и сигурност, като по този начин ще се даде възможност за пълна регионална интеграция и взаимно признаване“.
Всъшност, Нюйоркската декларация отразява визията на ООН и - на практика - на огромното мнозинство от международната общност, включително на Русия, относно регионалната система за сигурност в Близкия изток след уреждането на арабско-израелския конфликт. Що се отнася до самата 80-та сесия на Общото събрание на ООН, на 12 септември 2025 Нюйоркската декларация беше приета с огромно мнозинство от страните членки (142 гласа „за“, 10 „против“, 12 „въздържали се“), като по този начин получи статут на официален документ на ООН. Естествено, „Тандемът“ беше сред гласувалите „против“. Следва да добавя и, че това беше последвано от каскада от признания на независимата палестинска държава, включително от страни, които навремето трудно биха могли да бъдат заподозрени в проарабски симпатии (Великобритания, Канада, Португалия, Франция и др.).
На свой ред, в речта си на сесията на 26 септември премиерът Нетаняху заяви, че палестинските араби искат държава не редом с Израел, а вместо Израел, подчертавайки, че съществуването на еврейска държава е неприемливо не само за ХАМАС, но и за така наречените умерени палестински власти. Всъщност, израелският премиер е прав, но само наполовина. По същия начин идеята за създаване на Държава Палестина е неприемлива както за израелските власти, така и за израелците, като цяло. Времето на израелските „арабофили“ отдавна отмина.
И още нещо, свързано с 80-тото Общо събрание на ООН: преди речта на Нетаняху, мнозинството от делегатите напуснаха заседателната зала. Наред с гласуването по Нюйоркската декларация и последвалата вълна от признания на Държавата Палестина, това поведение на делегациите даде повод на мнозина политици, анализатори и журналисти да изразят зле прикрито злорадство от изолацията на Израел. Истината обаче е, че докато Израел и САЩ остават близки стратегически партньори, международната изолация на еврейската държава е изключена. Военният и политически авторитет на Съединените щати е твърде безспорен, а влиянието им върху международните дела, да не говорим за Близкия изток, е твърде значително. Най-доброто доказателство за това беше възторженото одобрение на „Плана Тръмп“ от същата тази международна общност, която само няколко дни по-рано, от трибуната на ООН, се противопостави на „Тандема“ чрез обструкцията на Израел и, косвено, на САЩ.
Планът на Тръмп за възстановяване на Газа и „вечен мир“ в Близкия Изток
Както е известно в края на септември 2025, на пресконференцията след срещата си с Нетаняху във Вашингтон, Тръмп представи всеобхватен план за установяване на „траен мир в Близкия изток“. Първият му етап предвижда прекратяване на военните действия, последвано от разоръжаване и амнистия за – вече бившите – бойци на ХАМАС, както и изтегляне на израелската армия до т. нар. „жълта линия“. Това означава, че първоначално над 50% от ивицата Газа ще остане под израелски контрол. Второто и отстъпление – до „червената линия“ – е планирано едва след разполагането на Международни стабилизиращи сили, които ще поемат контрола над ивицата Газа (временно, разбира се). За да се реши политически далеч по-сложният въпрос за това, кой ще управлява в ивицата Газа, се предвижда създаване на преходен „технократичен, аполитичен палестински комитет“, който да упражнява административен контрол под егидата на международен преходен Съвет за мир (Board of Peace), оглавeн от самия президент на САЩ, чиито представител в Газа е бившият български външен министър Николай Младенов. Мандатът на Съвета за мир и Международните стабилизиращи сили ще продължи, докато Палестинската администрация не завърши програмата си за реформи.
Специален интерес пораждат последните две точки от Плана, касаещи формирането на палестинска държавност. В точка 19 се изтъква, че след възстановяването на Газа (в английския оригинал се използва думата redevelopment) и завършването на програмата за реформи на Палестинската администрация, най-накрая ще бъдат създадени условия за надежден напредък към палестинско самоопределение и държавност. А според точка 20, обвита в още по-плътен воал от несигурност, САЩ ще установят диалог между Израел и палестинците, за да се постигне споразумение относно „политическия хоризонт“ за постигане на мирно и проспериращо съвместно съществуване. Още през първия месец след обявяването на Плана обаче, стана ясно, че прилагането дори на първия му етап е крайно проблематично. ХАМАС все още не се е разоръжила, което рискува възобновяване на пълномащабните военни действия и по-нататъшни жертви сред цивилното население. Освен това мнозина палестинци са силно скептични както относно състава на Палестинския комитет, така и на Съвета за мир. Същото важи и за състава на Международните стабилизационни сили. Израел например, смята за неприемливо присъствието на турски представители в Газа. Най-големите опасения обаче са породени от несигурността по въпроса за правото на палестинския народ на самоопределение и независима и суверенна държава.
Освен това, както посочи на среща с представители на арабските медии, руският външен министър Сергей Лавров: „...в мирният план на Тръмп се говори само за сектора Газа. Споменава се за държавност, но с много общи изрази. Тези подходи трябва да бъдат допълнително уточнени, включително да се определи, какво ще се случи на Западния бряг, защото решенията на ООН предвиждат създаването на териториално единна палестинска държава в границите от 1967“. Но въпреки ясната позиция и съвместните усилия на огромното мнозинство от държавите-членки на ООН, за намиране на решение на близкоизточния въпрос, основано на съвместното съществуване на две държави, не може да се говори за осезаем напредък в тази посока. Точно обратното - повечето страни с ентусиазъм приеха плана на Тръмп, илюстрация за което бе и „Срещата на върха за мир и възстановяване в Близкия изток“, проведена в Шарм ел-Шейх.
Срещата в Шарм ел-Шейх
Както е известно, в срещата на върха за мир и възстановяване в Близкия изток, проведена на 13 октомври 2025 участваха представители на арабски и мюсюлмански страни, Западна Европа, Азия и Африка, както и генералният секретар на ООН и генералният секретар на Арабската лига. Израел и ХАМАС отсъстваха, макар че еврейската държава на практика се представяваше от САЩ, докато ХАМАС беше отбягвана като прокажена. В крайна сметка президентите на Египет, САЩ и Турция и емирът на Катар подписаха т.нар. „Декларация на Тръмп за устойчив мир и просперитет“. Документът приветства искрените усилия на американския президента за прекратяване на войната в Газа и гарантиране на стабилен мир в Близкия изток. Тоест, декларацията касае прилагането не само на първата фаза (прекратяване на огъня, освобождаване на заложници и др.), но и на целия план на Тръмп. В тази връзка подписалите я се ангажираха да положат усилия, насочени към гарантиране на мир, сигурност и стабилност за всички народи в региона, включително палестинците и израелците.
В Декларацията се отбелязва още, че устойчивият мир означава просперитет за палестинците и израелците, зачитане на техните основни човешки права, гарантиране на сигурността им и зачитане на тяхното достойнство. Останалата част от нея съдържа стандартните пасажи за междурелигиозната хармония, борбата срещу екстремизма и тероризма и необходимостта от разрешаване на споровете изключително по мирен път. Важно е да се отбележи, че заключителният параграф на документа приветства постигнатия напредък в установяването на приятелски и взаимноизгодни отношения между Израел и неговите съседи в региона.
По-внимателният анализ на декларацията разкрива една уникална характеристика: докато Нюйоркската декларация предвижда уреждане на конфликта в Близкия изток чрез създаването на независима палестинска държава и съвместното и съществуване с еврейската, Декларацията от Шарм ел-Шейх не споменава нищо за това. Има само високопарно, но необвързващо заявление относно човешките права, достойнството и други подобни. Още по-странно е, че същите държави, които пламенно защитаваха решението за две държави, сега почти с благоговение прегърнаха плана „Тръмп“, който на практика свежда до нула възможността за справедливо разрешаване на палестинския въпрос, отчитайки интересите както на израелците, така и на палестинците.
Неслучайно в края на документа се изтъква необходимостта от установяване на приятелски и взаимноизгодни отношения между Израел и неговите съседи от региона. Това е ясен намек за Авраамическите споразумения и ролята, която те играят за налагането на хегемонията на „Тандема“ в региона.
Другите два сценария за близкоизточното урегулиране
Първият от другите два сценария за разрешаване на близкоизточния въпрос включва създаването на независима Държава Палестина и мирното и съвместно съществуватне с Израел.
Изброените по-горе факти ясно показват, че Израел очевидно е поел курс към окупацията на Газа и Западния бряг, а всестранната военна и дипломатическа подкрепа на САЩ прави този процес необратим. Показателно е, че гръмките декларации на огромното мнозинство от страните членки на ООН, признаващи независима Палестина, си остават празни думи, особено след като международната общност, с редки изключения, прие толкова ентусиазирано Плана за мир и възстановяване на Газа на Тръмп. Всичко това навежда на мисълта, че в обозримо бъдеще създаването на палестинска държава е невъзможно, а мирното съвместно съществуване между палестинските араби и евреи е само мит.
В тази връзка отново ще се върна към споменатата по-горе статия на Владимир Жаботински, в която той твърди, че „доброволното помирение между палестинските араби и нас... е изключено както сега, така и в обозримо бъдеще“[iii]. Всички следващи десетилетия красноречиво свидетелстват за правотата на основателя на „ревизионисткия ционизъм“: кръвопролитията и войните се редуват с мирни преговори и понякога изглежда, че само още малко и ще бъде постигнат справедлив мир в Близкия изток. Така беше и по време на подписването на Споразуменията Осло I (1993) и Осло II (1995), когато израелският премиер Ехуд Барак направи такива отстъпки [iv], че изглежаше невъзможно палестинците да не се възползват от момента.
Нима „доброволното помирение“ между палестинските араби и евреи наистина е „изключено“? И, ако е така, каква е причината за тази патова ситуация? Каква е причината за провала на ООН и на двустранните и многостранните дипломатически инициативи и натиска, оказван върху двете страни?
„Обетована земя“ или „страната ал-Шам“?
За да отговорим на този въпрос, следва да анализираме задълбочено вековните корени на арабско-израелския конфликт. Ако се опитаме да стигнем до първопричината, ще открием, че корените на враждебността се крият във факта, че както арабите, така и евреите претендират за приблизително едно и също географско пространство. За евреите това е Обетованата земя, описана в Светото писание: „В този ден Господ сключи завет с Аврам, казвайки: На твоето потомство давам тази земя, от реката Египетска до голямата река Ефрат“ (Битие 15:18). Съществуват различни тълкувания на географските граници на Обетованата земя, но повечето са съгласни, че тя обхваща Палестина (както на запад, така и на изток от река Йордан, т.е. и днешна Йордания), Сирия, Ливан и, частично, Ирак. Но проблемът не е толкова в самите географски граници, колкото във вековното желание на еврейския народ да се върне в Обетованата земя. И именно превръщането на тази религиозно-историческа идея в политически проект придава на това желание съвсем конкретни форми - нещо, на което сме свидетели днес [v].
В същото време обаче това, което е Обетованата земя за евреите, има съвсем различно значение и носи различна конотация за арабите. Става дума за онези обширни пространства, които отдавна се свързват със страната Ал-Шам, обхващаща териториите на днешна Сирия, Ливан и Палестина – както на запад, така и на изток от река Йордан (т.е. и днешна Йордания). И докато Обетованата земя се споменава в Библията, няколко сури от Корана споменават „благословената земя“ (ал-ард аллати баракна фиха), която известните ислямски богослови – ат-Табари, Ибн Катир и други – тълкуват като „страната Ал-Шам“. Трябва да се отбележи обаче, че докато ционизмът придава нов тласък и политическа окраска на идеята за завръщането в Обетованата земя, арабите не са имали и все още нямат ясно изразен политически проект относно обединяването на разпокъсаните земи, които някога са били част от „страната Ал-Шам“ [vi].
Без съмнение, основната причина за това състояние на нещата е споразумението от 1916 между служителя на британското външно министерство сър Марк Сайкс и френския външен министър Франсоа Жорж-Пико, според което върху руините на Османската империя биват създадени напълно изкуствени арабски държавни образувания: Ливан, Сирия, Трансйордания, Палестина и Ирак. Оттогава насам имперският принцип „разделяй и владей“ действа без съществени прекъсвания, докато опитите на египетския президент Гамал Абдел Насър и Арабската социалистическа партия БААС през 1950-те и 1960-те години да постигнат арабско единство си остават само опити и в, известен смисъл, дори задълбочават съществуващото разединение. Така стигаме до втория сценарий.
Този втори сценарий предвижда преодоляване на границите, установени със споразумението Сайкс-Пико, и формиране на система за военно-политически сигурност в Близкия изток, начело с арабските държави от региона.
Изглежда, че основната историческа и политическа цел на арабите е да преодолеят изкуствените граници, установени в резултат от подялбата на Близкия изток между Великобритания и Франция съгласно споразумението Сайкс-Пико.[vii] Това не означава сливане на гореспоменатите държави в едно цяло или формиране на конфедеративни структури. Ключът е във формирането на военно-политически съюз, т.е. на своеобразнаархитектура за сигурност за Близкия изток, ръководена именно от арабските страни.
В случая основната пречка е не толкова експанзионизмът на „Тандема“, колкото липсата на ясно изразена политическа воля сред арабските държави да се противопоставят на тази експанзия. Напротив, както вече посочих по-горе, налице са точно обратните тенденции. Определена роля в случая играе и липсата на арабски лидер или ясно определена водеща държава, което до голяма степен обезмисля всички усилия за съвместни, координирани действия в тази посока.
Някои анализатори смятат, че центърът на тежестта в арабския свят се е изместил към Арабския полуостров.[viii] Наистина, монархиите от Персийския залив демонстрират забележителна дипломатическа активност в разрешаването на палестинския въпрос. Така например, Саудитска Арабия, заедно с Франция, инициира гореспоменатата Международна конференция на високо равнище в Ню Йорк. Самата Саудитска Арабия обаче, щеше да подпише Авраамическите споразумения, ако не бяха събитията от 7 октомври 2023. Да не забравяме и посещението на Доналд Тръмп в Рияд през май 2025 (последвано от визитата на саудитския престолонаследник във Вашингтон, през ноември), по време на което Саудитска Арабия обяви готовността си да инвестира значителни финансови ресурси в икономиката на САЩ.
В момента арабските държави са изправени пред дилемата или да поемат по независим път, игнорирайки Авраамическите споразумения, и да се борят за изграждане на доминиран от арабите военно-политически ред в региона, или, както казва Владимир Жаботински, „да се откажат от родината си срещу добра железопътна мрежа“, като приемат военно-политическата система за сигурност, наложена им от „Тандема“.
Истината е, че събитията в региона благоприятстват именно втората алтернатива, което прави вероятността за реализацията на Сценарий 2 изключително малка.
Заключение
Обобщавайки всичко, казано по-горе, можем да заключим, че най-вероятният сценарий за Близкия изток е създаването на военно-политическа система за сигурност, наложена от „Тандема“. Неслучайно Бенямин Нетаняху призова за създаването на аналог на НАТО в Близкия изток, предлагайки този военно-политически алианс да се нарече „Авраамически съюз“. В речта си от юли 2024 пред двете камари на Конгреса на САЩ, израелският премиер заяви, между другото: „Днес Америка и Израел могат да създадат алианс за сигурност в Близкия изток, за да противодействат на нарастващата иранска заплаха. И всички страни, които са в мир с Израел, трябва да бъдат поканени да се присъединят към този алианс.“
Впрочем, и тук Бенямин Нетаняху за пореден път не казва цялата истина. Неутрализирането на иранската заплаха е ключова, но смея да предположа, не и първостепенна задача пред „Тандема“. Събитията, последвали речта на израелския премиер, ясно показаха, че САЩ и Израел могат да се справят и без външна помощ с потискането на иранския военен потенциал. Истинската цел на създаването на близкоизточна НАТО и на „Авраамическия алианс“, е да се установи т.нар. Pax Hebraica – система за сигурност, в която настоящите и бъдещите участници в Авраамическите споразумения ще обвържат своята сигурност и стабилност с американско-израелския силов център. Разбира се, Иран би могъл да възпрепятства тези широкообхватни планове, но в момента е отслабен (особено след втория масиран израелско-американски удар срещу него през февруари 2026) , а основният му инструмент за влияние – арабската „Ос на съпротивата“ на практика беше унищожен. Далеч по-сериозна пречка пред осъществяването на хегемонистичните стремежи на „Тандема“ би могла да стане Турция. Това е тема за отделен анализ, но си струва да се отбележи, че наследничката на Османската империя е склонна да наложи собствена хегемония в региона. Тоест, сблъскваме се с доста необичайна ситуация, при която, в близкоизточния контекст, могат да възникнатсериозни разногласия между двама водещи членове на НАТО – САЩ и Турция.
Демонтажът на споразумението Сайкс-Пико е неотложна историческа задача за арабския свят. Парадоксалното е, че мирът, наложен от „Тандема“, също е насочен срещу тази система, тъй като ако бъде реализиран проектът за „близкоизточна НАТО“, ще създаде предпоставки за преодоляване на съществуващите граници чрез установяване на общи военно-политически механизми за взаимодействие между участващите в алианса държави. В тази връзка заслужава внимание речта на Томас Барак, посланик на САЩ в Турция и пратеник на президента на САЩ за Сирия, на миналогодишния форум по проблемите на сигурността в Близкия изток „Диалогът в Манама“. Характеризирайки Декларацията на Балфур и споразумението Сайкс-Пико като резултат от имперския подход, който разделя арабските страни, той предложи от името на Тръмп нов модел за сигурност за региона: запазвайки суверенитета си, държавите в него следва да се обединят в единен алианс под егидата на „човека от Вашингтон, който е готов да ръководи този процес и да го приключи успешно“. При това, Барак не пропусна да спомене Авраамическите споразумения като част от този процес, изразявайки дори увереност, че Сирия и Ливан също ще се присъединят към тях. Американският посланик посочи Армения и Азербайджан като пример за враждуващи държави, движещи се към мир и сътрудничество. Следва да отбележа обаче, че той или не разбира същността на процесите, протичащи в Южен Кавказ, или, най-вероятно, това е е доста прозрачен намек за стремежа на САЩ да доминират и в този регион.
Защото, ако „мирът“, наложен при условията на Запада и турско-азербайджанския тандем, ще означава тотална ерозия на националното съзнание на арменците, съчетана с постепенна загуба на арменска държавност, тогава и „мирът“, наложен от американско-израелския тандем и формирането на военно-политически алианс под негова егида, ще нанесе непоправими щети на арабското самосъзнание, превръщайки арабските държави, подписали Авраамическите споразумения, в обекти, зависими от военно-политическата воля на близкоизточния хегемон.
Разбира се, животът е далеч по-многообразен от описаните по-горе сценарии, още повече, че Близкия изток винаги се е характеризирал с военна и политическа нестабилност и, следователно, с известна степен на непредсказуемост. Въпреки това, общата логика на развитието на събитията е достатъчно ясна. Pax Hebraica, или установяването на израелско-американско господство в Близкия изток, не среща сериозна съпротива – нито от арабските държави, нито от международната общност – и, следователно, изглежда неизбежно.
Бележки:
[i] Владимир (Зеев) Жаботинский «О железной стене — речи, статьи, воспоминания» (из серии «Сто лет сионизма»). Минск, 2004. С. 264.
[ii] Пак там.
[iii] Пак там С. 262.
[iv] Израел прие предложенията на президента Клинтън обявени през декември 2000, които предвижаха създаването на независима Палестинска държава, включваща 97% от територията на Западния бряг и целия сектор Газа. При това се предлагаше разделянето на Йерусалим на израелска и палестинска части. Това предложение обаче, бе отхвърлено от тогавашния председател на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) Ясер Арафат.
[v] Израелският анализатор Моше Вайнфелд например, посочва, че „Обещанието за връщане на Обетованата земя се превърна не само в религиозен символ, но и в оправдание за претенциите към конкретни територии” (Moshe Weinfeld, „The Promise of the Land: the Inheritance of the Land of Canaan by the Israelites “, Taubman Lectures in Jewish Studies 3. Berkeley: University of California Press, 1993, pp. 19-27, 32-35). За Обетованата земя и политическото значение на идеята за връщането и, виж също: Ben Zion Dinur „Israel and the Diaspora“, Jewish Publication Society of America, 1969; Shlomo Sand „The Invention of the Land of Israel: from Holy Land to Homeland“, London: Verso, 2012; Edward Said, „The Question of Palestine“, New York, Vintage Books, 1992.
[vi] Изключение представлява Ислямска държава, чиято идеологическа доктрина включва политически проект за създаване на наднационална ислямска държава. Това обаче е деликатна тема, заслужаваща отделен анализ.
[vii] По-подробно за Споразумението Сайкс-Пико, виж например в: James Barr „A Line in the Sand: Britain, France and the Struggle that shaped the Middle East”, Simon and Schuster, 2011.
[viii] Busse, Jan, and Anna Reuß. “‘Abraham Accords’: Israel und die Arabische Halbinsel.” In Die Arabische Halbinsel: Geographie und Politik, Hrsg. Thomas Demmelhuber and Nadine Scharfenort, 284-285. Berlin: Springer, 2025.
*Авторът е дипломат от кариерата, бивш посланик на Армения в Обединеното кралство, анализатор на RIAC
