14
Чет, Ное
22 New Articles

Робърт Джеймс Улси младши е роден на 21 септември 1941 в Тулса, Оклахома. Завършва Станфордския университет, след което специализира в Оксфордския университет. Започва политическата си кариера като съветник на американската делегация на преговорите за ограничаване на стратегическите въоръжения ( SALT 1 ) в Хелзинки, през 1969-1970. По-късно е съветник към сенатския комитет по въоръжаването и представител на САЩ на преговорите за конвенционалните въоръжени сили в Европа, провели се във Виена, през 1989-1990. През 1993-1995 е директор на Централното разузнавателно управление на САЩ. В момента е попечител на Центъра за стратегически и международни изследвания, съветник в Института за анализи на глобалната сигурност и член на Проекта за новия американски век ( PNAC ), като в това си качество беше сред онези, които още през 1998 призоваха тогавашния американски президент Клинтън да предприеме действия за свалянето на иракския диктатор Саддам Хюсеин.

•  Защо смятате, че зависимостта на САЩ от чуждестранните петролни доставки е толкова опасна именно днес?

•  Има няколко причини да мисля така. Всъщност, става въпрос за обща петролна зависимост, както и за това, че по-голямата част от инфраструктурата за добива и разпределянето на петрола по света се намира извън границите на Съединените щати. Природният газ например, обикновено се разпределя в рамките на съответния континент. Ние получаваме по-голямата част от необходимия ни газ от собствените си находища, или по газопроводи от Канада. Повечето останали енергоносители са местни. Налице е известен внос на въглища, но той не е голям, което е и икономически по-изгодно. Ситуацията с петрола обаче е различна, защото в него се съдържа по-голямо количество енергия в единица обем. Петролната инфраструктура, на която разчитаме, се намира в САЩ, но също и в много други страни, особено в нестабилния Близък изток. Затова, ако иранският президент Ахмадинеджад например, реши да прекрати доставките на милион барела петрол дневно, защото е недоволен от натиска, който оказваме върху страната му да не създава ядрено оръжие, цената на петрола може да скочи до 100 долара за барел или някъде там. Ако пък в Саудитска Арабия министърът на вътрешните работи принц Найеф някой ден наследи крал Абдула, на престола ще се окаже човек, поддържащ тесни връзки с уахабитите, който може да провежда политика, създаваща проблеми на САЩ. Ако си припомните събитията от февруари 2006, когато Ал Кайда атакува петролния комбинат „Абкаик” в североизточната част на Саудитска Арабия, ще разберете, че терористите всъщност са стигнали съвсем близо до комбината, могли са да унищожат с минохвъргачки пречиствателните му съоръжения, което, според някогашния съветник на президента Рейгън по националната сигурност Робърт Макфарлън, би довело до спад на петролните доставки с 6-7 млн. барела дневно, в продължение на цяла година и, вероятно, би повишило цените до 200 долара за барел.

Тоест, ние не контролираме нито сигурността на петролните доставки, нито стабилността на инфраструктурата, както е например в електроразпределителната мрежа. Разбира се, и по отношение на тази мрежа съществуват определени проблеми, които трябва да се решават, налице е и известна уязвимост, но пък разполагаме с всички възможности да се справим с тях. Не можем обаче да преустроим нефтокомбината „Абкаик”, който се намира в Саудитска Арабия. Така че, това е една от основните причини за проблемния характер на американската петролна зависимост.

Впрочем, мисля, че имаме и друг сериозен проблем. През 2005 печалбата на Саудитска Арабия от износа на петрол достигна 160 млрд. долара. От тях няколко милиарда долара отиват в касите на уахабитите, т.е. на една ислямистка секта, която контролира религиозните въпроси и образованието в страната, а също в тези на други уахабитски организации по света, например в Пакистан. Но в медресетата на Пакистан учат местните деца да мразят шиитите, евреите, християните и всички онези, които се смятат за „неверници”. Това, което някои имами проповядват, особено за шиитите, евреите, хомосексуалистите и „вероотстъпниците”, на практика подтиква към геноцид. Именно такава е и идеологията на Ал Кайда. Нистина, между уахабитите и Ал Кайда има разногласия относно легитимността на Саудитския режим, затова те се смятат за врагове. Но основните религиозни постановки, които се преподават по целия свят в тези уахабитски училища, на практика, са постановки и на Ал Кайда. Резултатът от това е, че войната с тероризма се оказва единствената война в историята на Съединените щати (може би с изключение на Гражданската война), в която ние плащаме и на двете страни. А това не е никак добър план. Само през настоящата 2007 ще платим около 320 млрд. долара, т.е. почти по милиард долара дневно, за да си гарантираме вноса на петрол. И тъй като част от тези пари отиват за уахабитските училища из целия свят, мисля, че би било честно да си признаем, че се намираме в ситуация, в която спокойно можем да заявим: „срещнахме врага си и разбрахме, че този враг сме ние, самите”. Тези 320 млрд. долара годишно се отразяват зле върху стабилността на нашата валута. В един момент хората могат да откажат да плащат за нашия държавен дълг, освен ако не повишим лихвените проценти по него. Но, ако го направим, това би се отразило върху здравето на собствената ни национална икономика. При това, дотук въобще не засегнахме въпроса за глобалното затопляне и ролята на петрола в този процес. Така че, ако анализираме всички тези фактори, взети заедно, ще стигнем до извода, че Америка има много сериозен проблем със своята петролна зависимост.

Затова ограничаването на доставките от Саудитска Арабия и замяната им с петрол от Мексико или Канада едва ли ще се окаже полезно. То означава просто, че някой друг ще купува повече петрол от Саудитска Арабия или от държавите от Персийския залив, т.е. американският бойкот няма да има никакъв ефект. Ето защо няма смисъл от промяна в структурата на петролната търговия. Това, което следва да се направи, е да се намали зависимостта от петрола. Мисля, че алтернативното течно гориво, например етанола или бутанола, както и дизелът от производствени отпадъци, заедно с електричеството, особено под формата нат.нар. хибридни автомобили, чиито батерии могат да се зареждат нощем и след това да пътувате с евтина електроенергия в извънпиковите часове, всичко това са положителни стъпки, които могат сериозно да ни помогнат.

•  С какви препятствия се сблъскват западните държави, и особено САЩ, опитвайки се да намалят зависимостта си от вносния петрол?

•  Ако си спомняте, още в края на 70-те години на миналия век, американското правителство проявяваше интерес към компаниите, произвеждащи алтернативно гориво, като Synfuels Corporation например. След това обаче, през 1985, саудитците драстично намалиха цените на петрола, до 5 долара за барел, в резултат от което въпросната фирма (както и доста други, като нея) фалира. Добрата новина беше, че действията на Риад ускориха и фалита на Съветския съюз, но това не променя факта, че провалиха усилията за създаването на алтернативно гориво. Хората отново се заинтересуваха от алтернативните горива в началото на 90-те, после цената на петрола пак спадна до 10 долара за барел и те отново загубиха интерес към тях. Така че една от задачите ни е да не допускаме това да се повтаря и в бъдеще.

Някои смятат, че ще ни бъде много трудно да го постигнем, защото петролният добив в Саудитска Арабия скоро ще достигне върха си. Очертава се огромно търсене на петрол, не само от западните държави, но и от Индия и Китай, тъй като там вече започва да се формира средна класа, чиито представители пътуват с личните си автомобили. Затова, вероятно саудитците вече няма да могат да свалят цените на петрола до 5 или 10 долара за барел, като вкарат в действие резервните си мощности, но биха могли да ги намалят до 20 долара. А повечето от тези най-подходящи алтернативни горива могат да се окажат и икономически целесъобразни (поне, доколкото ми се струва) само при положение, че цената на петрола не падне под 35 долара за барел. Достатъчно рентабилно, под тази цена, е само електричеството, тъй като извън най-натовареното време, т.е. през нощта, цената му в САЩ се колебае между 2 и 4 цента за киловат/час. Това означава приблизително 1 цент на всяка миля, измината с електромобил, докато бензинът излиза 10-20 цента за миля, по сегашните цени. Но, колкото и да намаляват цената на петрола саудитците, силно се съмнявам, че ще могат да я свалят под тази на електричеството в извънпиковия период.

Сред начините да постигнем това е да се погрижим другите видове гориво, като например дизелът, произвеждан от отпадъци, целулозният етанол или бутанолът, да могат да се развиват, без производителите им да рискуват да бъдат разорени от евентуален дъмпинг на саудитците. Производството на етанол и днес се субсидира, макар че това едва ли е необходимо при цена на петрола между 60 и 70 долара за барел. Бихме могли например да се откажем от субсидиите, докато цената на петрола не падне, да кажем, до 40 долара за барел. Да започнем със сравнително малки субсидии, а след това да ги повишим, паралелно със спада в цените на петрола. Тъй като повечето анализатори не прогнозират, че цените могат да паднат под 40 долара за барел в скоро време, това лесно би могло да се реализира. На практика, то би било своеобразна застраховка срещу евентуални действия на саудитците, подобни на тези през 1985 или в края на 90-те години.

Сега, нека се върна на въпроса за хибридните технологии в автомобилостроенето и, особено, за зареждащите се хибридни модели. Нищо не пречи на автомобилите да бъдат хибридни и, в същото време, да работят с „гъвкави” видове гориво. Те могат да пътуват, изцяло изполвайки електричество, или пък като хибриди, възможно е също, вместо бензин, да се използва етанол Е-85, бутанол и възобновяем дизел. Собственият ми хибриден автомобил „Тойота-Приус” сега изминава около 50 мили с един галон (3,78 литра) гориво. Но, ако в бъдеще той има възможност за презареждане на акумулаторната си батерия, а мощността и се увеличи шест пъти, ще мога да изминавам на батерия по 20 мили, преди колата да мине на хибриден режим, т.е. ще изминавам повече от 100 мили със само един галон гориво.

Ако течното гориво, което използва колата ми, беше Е-85, и тъй като хибридният автомобил може да се движи и с „гъвкаво” гориво, тя би могла да изминава над 500 мили само с един галон бензин. Всичко това не е чак толкова трудно постижимо, наясно сме как можем да произведем Е-85. Той се продава на няколкостотин зареждащи станции в САЩ. Наясно сме и, как се произвеждат автомобилите с „гъвкаво” гориво. Знаем също, как да произвеждаме хибридни автомобили и, най-малкото в Калифорния, американците вече сменят досегашните си хибриди със зареждащи се хибридни коли, така че за да постигнем всичко това съвсем не ни е нужен нов проект „Манхатън” – необходимо е просто да започнем да произвеждаме автомобили, за които вече знаем как се правят.

•  Според Вас, какво влияние може да окаже енергийната независимост на САЩ и другите големи държави, върху останалите и, особено, върху страните, произвеждащи и изнасящи големи количества петрол, като например Иран или Нигерия?

•  Ами, ще им се наложи да си търсят друг източник на препитание. Първото, което бих казал на една държава, която смята, че икономиката и ще рухне, ако вече не може да продава петрола си, е да препоръчам на нейните лидери да посетят Израел. Брутният национален продукт (БНП) на тази страна, на глава от населението, достига 18 хил. долара годишно, макар че Израел е разположен върху едни от най-бедните земи в Близкия изток и, общо взето, не притежава нито петрол, нито природен газ, нито някакви други ценни природни ресурси. Само че евреите, за разлика от повечето си съседи, позволяват на жените да се образоват, отделят специално внимание на технологиите и знаят как и къде да инвестират. Напълно възможно е на Иран, Саудитска Арабия, или дори на страни от други части на света, които са силно зависими от износа на скъпия петрол, да се наложи да заработят така, както го правят израелците, японците и други страни, разполагащи с минимални природни ресурси, но успели да изградят модерни съвременни общества с високообразовани и трудолюбиви граждани.

•  В изказването си пред Комитета по международни отношения към американския Сенат, от 30 март 2006, сенаторът Милтън Копулос подчерта, че: „нашата икономика не може да функционира без петрол и затова защитата на източниците ни на петрол е съвсем оправдана задача с отбранителен характер, а пък продължаващата военна операция в Ирак е част от тази задача”. Доколко сте съгласен с това и доколко, според Вас, защитата на източниците на енергоносители е фактор в американската външна и военна политика?

•  Донякъде съм съгласен със сенатор Копулос, но ако се нуждаехме само от петрол, щеше да е по-просто да го купуваме от Саддам Хюсеин, още повече, че той беше склонен да ни го продава. Ако не ставаше дума за ужасен диктатор, отговорен за смъртта на почти два милиона души в течение на последните двайсетина години, тази война никога не би била възможна. Винаги ще са ни необходими значителни въоръжени сили, те ще ни трябват, дори ако по-голямата част от петрола ни идваше от находища на територията на САЩ. До 70-те години на миналия век световните цени на петрола, на практика, се налагаха от Комисията на Тексаската железница, но САЩ и тогава разполагаха с много сериозни въоръжени сили. И тези въоръжени сили не се появиха тогава, когато започнахме да внасяме големи количества петрол – те съществуваха много преди това.

•  Доколко важен приоритет е енергийната независимост по отношение на американската национална сигурност?

•  Не бих нарекъл това енергийна независимост, защото няма нищо страшно, ако внасяме природен газ от Канада и не внасяме въглища, електроенергия, слънчева, вятърна или някакво друга енергия. Проблемът действително опира до петрола. За Европа, проблемът е свързан с природния газ, защото европейците не внасят природния газ от такъв добър съсед, какъвто за нас е Канада, а го получават от Русия. А Москва играе собствена геополитическа игра. Така че Европа има проблем със своята петролна и газова зависимост. За нас, американците обаче, проблемът е най-вече с петрола. И мисля, че той би трябвало да представлява достатъчно важен приоритет, защото ограничава действията ни. САЩ например, много биха искали (също както и някои други държави) да използват Съвета за сигурност на ООН за да получат мандат да прекратят геноцида, осъществяван от суданското правителство в Дарфур. Но не можем да го направим, защото Китай би наложил вето на подобно решение, тъй като е сключил мащабни петролни сделки със Судан. Би било добре, ако Съветът за сигурност притисне Иран да прекрати обогатяването уран, даващо му възможност да произвежда ядрени оръжия. Но и Русия, и Китай са против това, като причината Китай да се противопоставя е най-вече петролът.

Наличието на големи петролни залежи обикновено води до концентрирането на властта в ръцете на малък кръг от хора, освен ако не става дума за демокрации, каквито са Канада или Норвегия например. Тези страни са почти единствените износителки на петрол, сред първите дванайсет в света, които не са авторитарни режими или деспотични монархии. Над 60% от страните в света са демократични, но много малко са онези измежду тях, които изнасят петрол. Така, повечето членки на ОПЕК са диктаторски режими и монархии, а редица други големи износители, извън тази организация, също демонстрират склонност към авторитарно поведение.

{rt}

Rising Star : China ' s New Security Diplomacy, by Gill Bates, 267 pp ., Brookings Institution Press , Washington , 2007

Сериозният интерес към оперативния анализ на заплахите за световната доминация на САЩ винаги е бил характерен за американската политология. Разкриването на източниците на тези заплахи, техните потенциални последици, както и своевременното формулиране на работеща стратегия за неутрализирането им (обикновено под формата на няколко различни сценария) са основните мотиви, определящи тематиката на повечето геополитически анализи в Съединените щати. Характерен за всички тях е патриотичният патос. Което отчасти се обяснява с това, че са предназначени за масовия читател, който открива в този тип анализи допълнителни доказателства за американското превъзходство. Разбира се, патосът не пречи на американските анализатори да подлагат на аргументирана критика и собствените си управляващи. В този смисъл, основното не е стремежът да се докаже, колко „далновидна” е американската политика, а по-скоро желанието тя да бъде подпомогната с достатъчно ясна визия за ситуацията.

Книгата на Джил Бейтс „Изгряващата звезда: новата политика за сигурност на Китай” отлично се вписва в описания по-горе модел. За автора и, който е директор на Стокхолмския институт за изследване на проблемите на мира ( SIPRI ), са характерни едновременно и твърдата убеденост в предопределеното от съдбата лидерство на Америка, и малко наивната вяра, че то е морално оправдано. Което, разбира се, не е пречка за високото качество на чисто аналитичната част на последната му книга.

Интересното в нея съвсем не се изчерпва с гръмкото заглавие, нито пък с традиционните опасения по повод на „неочакваното” (нима?) завръщане на Китай в редовете на великите държави, или с изброяването на конкретните параметри на китайската мощ: „втората по големина световна икономика, притежаваща най-големите златни и валутни резерви и най-големият външен кредитор на САЩ”. Книгата на Бейтс е любопитна по-скоро с това, че си поставя за цел да „помогне на онези, които реализират на практика външната политика на своята страна, политолозите и просто образованите читатели, да стигнат до корените на сегашните китайски успехи, да разберат логиката на действията на китайския елит и да осъзнаят последиците от възхода на Китай за световната и американската сигурност”. Което, разбира се, звучи примамливо.

Авторът прави сравнителен анализ на позициите на САЩ и Китай по основните въпроси, свързани с гарантирането на сигурността в Азиатско-тихоокеанския регион, обобщава опита от проучванията на китайския военен потенциал, политиката на Пекин в сферата на неразпространяването на оръжията за масово унищожаване и контрола на въоръженията, отношението на Китай към принципите на ненакърнимост на държавния суверенитет и т.нар. „хуманитарни интервенции”.

На пръв поглед целта, която си поставя Бейтс, действително изглежда ограничена в рамките на практическата дипломация. Той не просто анализира китайската гледна точка по един или друг международен проблем, но и дискретно фиксира в съзнанието на читателя онези въпроси, по които, според него, са възможни сблъсъци между Китай и САЩ в близко (или по-далечно) бъдеще. Тоест, вълнуват го най-вече, предизвикателствата и възможностите, от гледна точка на американските интереси. В този смисъл книгата му прилича донякъде на качествен и обширен аналитичен доклад за някоя американска институция.

За коя точно, едва ли е най-важното. По-интересното в случая са „проблемните точки” в китайско-американските отношения. Според автора, това са: укрепването на механизмите за неразпространяване на оръжията за масово унищожение, перспективите за създаване на реални механизми за гарантиране на регионалната сигурност в Азиатско-тихоокеанския регион, разминаването по въпроса за държавния суверенитет и доколко оправдани са намесите (включително военни) във вътрешните работи на една или друга държава, пък макар и по хуманитарни причини. Списъкът не изглежда дълъг. Наистина, нищо не се споменава за проблема с Тайван – изглежда Бейтс е решил да посвети книгата си на разработването на концепция за постигането на общ компромис между САЩ и Китай по основните регионални проблеми, в чиито рамки следва по някакъв начин да се реши и тайванския въпрос. Подобна позиция действително е оригинална – поне в сравнение с тази на повечето американски специалисти по китайската проблематика.

В крайна сметка, авторът се опитва да даде отговор на ключовия въпрос: в кои точки концепциите за национална сигурност на САЩ и Китай се доближават и, следователно, „намаляват конфликтния потенциал между тези страни” и в кои се разминават (повече или по-малко). Като в анализа си Бейтс се стреми да се придържа към неутрална позиция, което само повишава степента на доверие към изводите му.

Очертавайки три основни аспекта на регионалната сигурност, Джил Бейтс анализира всеки от тях, използвайки за целта една и съща схема. Отначало се предава американската позиция, после китайската и чак след това се преценява вероятността за сблъсък или пък за постигането на компромис.

Твърдото придържане към тази триелементна матрица може да се окаже полезно за читателя, понеже му позволява да се запознае с китайската концепция за сигурност, в нейната историческа динамика. Еволюцията може да се покаже по-лесно, ако описанието следва конкретните въпроси. В този смисъл, както отбелязва авторът, е интересно, че „формирането на китайската доктрина за сигурност стартира от момента, когато на Бандунгската конференция през 1955 са провъзгласени т.нар. принципи на мирното съвместно съществуване”. Всъщност, сред основните цели на книгата е да се покаже еволюцията на външнополитическата стратегия на Китайската народна република и да се обясни, как промените в нея могат да помогнат за реализацията на американските външнополитически цели.

В този смисъл най-голям интерес предизвикват препоръките на Бейтс. Той, в частност, подчертава, че желанието да получи статут на велика държава (пък макар и в регионален мащаб) задължително възниква у всяка страна, претендираща за особена роля в световната йерархия. В стремежа си завинаги да остави в миналото „века на позора”, в края на 90-те години на миналото столетие, Китай много сериозно преосмисля всички елементи на външнополитическата си платформа, лансирайки три фундаментални идеи: за многополюсния свят, за „отговорната велика държава” и концепцията за „мирния възход”.

Икономическият ръст на Китай, стимулиращ преразглеждането на външнополитическите му приоритети и отстояването им с по-голяма увереност и настъпателност, тласка китайския елит към анализ на значението на регионалните съюзи, неразпространяването на оръжията за масово унищожаване и националния суверенитет. Обективно погледнато, това са същите проблеми, които привличат и вниманието на американския елит. В този смисъл, китайците и американците имат много допирни точки. Друг въпрос е, че е невъзможно ясно да се посочи, кое е добро за едните и лошо за другите. Определена заслуга на автора е, че не се опитва да дава квалификации, в книгата му едновременно се обсъжда и позитивното, и негативното, при това нерядко в рамките на един и същи абзац. Тоест, на читателя се предлага сам да си направи изводите.

Подобно тълкуване на американско-китайския стратегически диалог ни кара по нов начин да подходим към самото понятие за „предизвикателство”. Според автора, предизвикателството невинаги следва да се асоциира със заплахата. Той смята за предизвикателство и „неопределеността на ситуацията” и „наличието на потенциал за развитие, както в положителна, така и в отрицателна посока”. Самият Бейтс определя същността на китайско-американските отношения като „невероятно предизвикателство от страна на Китай”.

От гледна точка на регионалните съюзи, участието на Китай в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която не членуват САЩ, се компенсира от участието и на двете държави в работата на регионалния форум на АСЕАН. Вероятността за силово решаване на тайванския въпрос намалява, благодарение на институционализирането на диалога между САЩ и Китай по проблемите за неразпространяването на оръжията за масово унищожаване, в рамките на шест-странните преговори за ядрената програма на Северна Корея. При това, авторът смята, че акцентът, който Пекин поставя на ненакърнимостта на държавния суверенитет и отказът му да приеме т.нар. „хуманитарни интервенции” може да бъде поколебан, ако рано или късно самият Китай реши да се включи в осъществяването на мироопазващи (и мироналагащи) операции. Като вероятността от подобен обрат зависи и от това, кога във Вашингтон ще усвоят спецификата на китайското стратегическо мислене и стратегическа култура.

Книгата на Бейтс впечатлява с оптималното съчетаване на глобална визия и познаване на регионалната специфика. В нея липсва отвлечената идеологизирана пропаганда, а теоретичните размишления на автора не пречат на читателя да си създаде достатъчно пълна представа за предмета на неговия анализ. Текстът е издържан в духа на качествената приложна експертиза (което, разбира се, е за сметка на нейния академизъм), затова спокойно би могъл да се използва от анализаторите, специализирали се в източноазиатската и, в частност, в китайската тематика. Като известен недостатък би могъл да се посочи фактът, че американско-китайските отношения се анализират без да се обръща каквото и да било внимание на възможната намеса на външни фактори в тях – например на Русия, Индия или държавите от Югоизточна Азия.

А най-интересното в тази книга е, че американските анализатори очевидно се опитват да разработят цяла нова „стратегия на непреки действия” за умиротворяването на Китай, като в основата и е поставена необходимостта от промяна на средата, формираща регионалната сигурност в Азиатско-тихоокеанския район.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Понятието „Вашингтонски консенсус”, появило се в края на 80-те години на миналия век, изглежда е обречено да бъде пратено в политическото небитие. Неговият автор Джон Уйлямсън (анализатор от Института за международна икономика във Вашингтон) включва в него макроикономическата стабилизация, микроикономическата либерализация и „отварянето” на вътрешния пазар. Всички тези мерки бяха препоръчвани от Международния валутен фонд (МВФ) на онези развиващи се страни, които, веднъж попаднали в примката на външния дълг, изпитваха остра нужда от неговите заеми. По-късно изразът „Вашингтонски консенсус” придоби и определен политически отенък – за едни той се превърна в символ на победата в студената война, а за други – на налаганата от САЩ политика на минимализиране ролята на държавата и на откровен монетаризъм.

В хода на осъществяваните през последните двайсетина години пазарни реформи, Китай съумя да постигне и макроикономическа стабилност, и активизиране на стопанските си субекти, и впечатляващи външноикономически успехи. С това обаче, постиженията на страната съвсем не се изчерпват: на практика, в Китай беше реализиран инвестиционен (а не „равновесен” или монетаристки) модел на развитие с много високи темпове на растеж и норма на натрупване. Характерни за този модел са водещата роля на държавата в икономиката, изпреварващ ръст на промишлеността, рязко намаляване на бедността, повишено внимание към развитието на науката и образованието. Всички тези черти, позволяващи да определим Китай като пример за успешна модернизация, дават основание за появата на едно ново понятие – „Пекински консенсус”. Негов автор е бившият редактор на авторитетното американско списание „Тайм” Джошуа Рамо (1) . Понятието символизира изключителната привлекателност на китайския опит, „който днес се опитват да изучават специализирани групи икономисти от толкова различни страни, като Тайланд, Бразилия или Виетнам например” (2) .

Разпространяването на този опит от самия Китай и от неговите партньори, включително в страните от Азия, Африка и Латинска Америка, не се посреща еднозначно от някои среди на Запад и, в частност, в Съединените щати. Според тях, е налице определена опасност, че „заедно с икономическия опит имплицитно се разширява и сферата на китайския политически авторитаризъм” (3) . В този смисъл, „укрепването на китайските позиции е неприятно явление, на което следва да се противопоставим” (4) .

Напротив, както посочва египетския социолог Ануар Абдел Малек, в редица страни от т.нар. Трети свят оценяват мирната китайска експанзия като израз на уважение към техния суверенитет и ненамеса във вътрешните им работи, а „китайските експерименти с икономическата либерализация и постепенните политически реформи се разглеждат като пример за подражание” (5) .

Китай в глобализиращият се свят

В случая е от особено значение, че Китай очевидно спада към страните, успешно адаптиращи се към глобализацията, или по-скоро адаптиращи глобализацията към собствената си специфика. Критиките на това явление от китайските политици и учени успешно се съчетават с използването му за възхода на страната. Важно е и, че глобализацията се разглежда като външен по отношение на Китай процес. Включвайки се в него, страната, на първо място, не жертва своя суверенитет или специфика, а на второ – има възможност да внесе определени корективи в глобализационния процес, „стимулирайки създаването на справедлив и рационален нов международен политически и икономически ред” (6) . Струва си да обърнем особено внимание на съчетаването на „справедливост” и „рационалност”, както и на очевидния контраст с подхода на източноевропейските посткомунистически държави, чието ключово понятие бе „интеграция” (в Европейския съюз, в цивилизованата общност, в световната икономика), предполагаща, в една или друга степен, загуба на самостоятелност.

В Китай са наясно както със заплахите, така и с шансовете, които разкрива глобализацията. От една страна, става дума за „световна икономическа война, в която не може да не участваш”, а от друга – „за взаимодействие, изгодно за всички участници в него”. Тоест, използвайки възможностите, не бива да се забравят и опасностите. След влизането, през 2001, на Китай в Световната търговска организация (СТО) обаче, там много по-често се споменават благоприятните възможности (включително за разрешаването на острите вътрешни проблеми, и особено, този със заетостта), които разкриват ръстът на външната търговия, притокът на свежи инвестиции и т.н. Това едва ли е учудващо: през 2002-2006 китайският износ нарастваше с изключително високи темпове като в края на периода Китай настигна по този показател САЩ. Валутните резерви на страната надминаха 1,2 трилиона долара. Тоест, излиза, че глобализацията е изгодна за Китай, което разбира се не означава, че всичко в нея устройва Пекин. Там не престават да подчертават положителното си отношение към китайското участие в международния икономически живот. Всяко правителство отговаря пред световната икономика за състоянието на собственото си национално стопанство – и тази теза, която често се използва от официален Пекин, фиксира, освен всичко друго, водещата роля на държавата в икономиката.

Днес тя се подкрепя и от редица допълнителни аргументи. Един от тях е, че държавният контрол е необходим за предотвратяването на наблагоприятните външни въздействия – защото резултатите от високите темпове на икономически ръст в Китай с пълна сила се усещат от неговите търговски партньори в Азия, за които китайския пазар става все по-важен (вж. таблица 1) . Държавата се оказва полезна и за защитата на вътрешния пазар от чуждестранните монополисти, както и за създаването на собствени транснационална компании (ТНК). Без всичко това е невъзможно постигането на реално равноправие в съвременния свят на глобална конкуренция.

Така, участието в глобализацията по никой начин не означава пълна либерализация във външноикономическата сфера, още повече, че делът на китайския държавен сектор в нея е много висок (от порядъка на 65%, отчитайки и дела на държавата в предприятията с чуждестранно участие). Нещо повече, напоследък Китай започна да ограничава привилегиит e на чуждестранните инвеститори. Поредната сесия на китайския парламент от март 2007 прие унифициране на данъците, плащани от чуждите и от националните предприятия. Пекин не бърза особено и с превръщането на юана в конвертируеема валута по сметките на движението на капитала. При това т.нар. „жънминби” (т.е. „народни пари”) са сред най-стабилните валути в света, с превъзходно реално обезпечение, а ефективната система за мониторинг на пазарите не допуска осъществяването на мащабни финансови спекулации.

Тоест, налице е ясно изразен самостоятелен и творчески подход, позволяващ целенасочено да се формира бъдещата роля на Китай в световната икономиката. Подобен подход дава възможност и на другите държави да разчитат на установяването на по-демократична и справедлива система на международно разделение на труда. Сред практическите пътища за създаването и може да стане разширяването на взаимноизгодното сътрудничеството с Китай, включително кооперирането в различни сфери на производството, инвестициите, науката и техниката, образованието и т.н.


Регионалната геоикономика на Китай

Отговорното отношение към задълженията, поети от Пекин при приемането на страната в СТО, не означава отказ на Китай от преференциалните търговски споразумения – двустранни и регионални. Обратното – в хода на приключването на преговорите си със СТО, китайците забележимо интензифицираха усилията си в сферата на регионалното сътрудничество с азиатските държави (и техните обединения от типа на АСЕАН и ШОС). С добри темпове се реализира на практика споразумението за създаването на зона за свободна търговия «АСЕАН-Китай», влязло в сила през 2005. При това Пекин съзнателно подкрепя центростремителните тенденции в Асоциацията и спазва приетия от тази организация принцип за предоставяне на допълнителни привилегии на по-слабите в икономически план членове. През миналата 2006, обемът на взаимната търговия достигна 160 млрд. долара, като в нея страните от АСЕАН могат да се похвалят със значителен положителен актив (около 20 млрд. долара).

Укрепването на позициите на Китай в световната икономика се съпровожда от важни отстъпки в китайската външноикономическа политика по отношение на съседните развиващи се държави.

Динамичният икономически възход на Китай и укрепването на позициите му на световния пазар се оценява в страните от АСЕАН положително, като цяло. Както е известно Пекин оказа решаваща финансова подкрепа на страните-членки на Асоциацията, пострадали от финансовата криза през 1997-1998 и отказа да девалвира валутата си, което би усложнило значително излизането от кризата. Позитивно се възприема и готовността на Китай да участва в големите инвестиционни проекти в басейна на река Меконг, както и в изграждането на железопътната линия, която ще свърже държавите от АСЕАН с Китайската народна република. В тази връзка, споразумението с Китай се оценява и като важен катализатор на задълбочаването на сътрудничеството вътре в самата Асоциация.

Китай и глобалните финансови институции

На фона на буксуващите преговори в рамките на СТО, либерализацията на търговията на базата на преференциалните регионални споразумения означава на практика, че в геоикономическата стратегия на Пекин, СТО остава на втори план. Впрочем, същата съдба вероятно очаква в Югоизточна Азия и МВФ и Световната банка (СБ). Казано по-простичко, основните институции на «Вашингтонския консенсус» вече не изглеждат кой знае колко необходими в Азия (макар че никой не ги смята и за напълно безполезни или пък вредни).

Разполагайки с много значителни валутни ресурси, Китай изразходва част от тях за да подпомогне финансово съседните държави (през 2006, само на Филипините, бяха предоставени 2 млрд. долара, които преди това страната безуспешно се опита да получи от СБ).

Коригирането, с китайско участие, на глобализацията към по-сериозно отчитане на интересите на развиващите се държави изглежда напълно възможна. И тъкмо регионализацията се оказва инструмент за реализирането на подобна корекция.

Глобализацията и регионализацията отчасти се допълват, отчасти си противоречат. Най-важното обаче е, че пълната им реализация може да доведе до формирането на съвършено различни типове световни системи. Ако глобализацията предполага формирането на единна глобална икономика и основаваща се на нея доминация на най-силната държава (моделът на еднополюсния свят), икономическата регионализация води до създаването на няколко взаимодействащи и конкуриращи се групировки, даващи възможност за многополюсно управление на световната система. Зоната за свободна търговия «АСЕАН-Китай» вече се превръща в една от тези групировки. Теоретично, подобен шанс имат и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), Южноазиатска организация за сътрудничество (СААРК) или Съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (ССАСПЗ). Ясно е, че регионалното сътрудничество укрепва колективните и индивидуални позиции на развиващите се страни в преговорите, съдействайки за по-равноправното им участие в глобализационния процес. Като резултат от това сътрудничество, в Азия намалява делът на вертикалните търговско-икономически връзки (с развитите държави) и нараства този на хоризонталните (т.е. между развиващите се страни и новите индустриални държави). В случая, ролята на интеграционна платформа, до голяма степен, се изпълнява именно от китайската икономика (фиг.1).

След ХV конгрес на Китайската компартия, във вътрешната политика на Пекин се наблюдава повишено внимание към социалните проблеми. Нараства преразпределителната роля на държавата (чиито доходи са нарастнали през 2006 с 20%), вземат се мерки за смекчаване на диспропорциите между града и селото, между бедните и богатите региони. Очевидно е, че става дума за дългосрочна стратегия, която трябва да реши определени макроикономически задачи: по-равномерното разпределение може да повиши вътрешното търсене и да успокои поне малко очертаващото се „прегряване” на китайската икономика. Така проблемите с бедността, при запазване на сегашната динамика на икономическото развитие (пък дори и ако тя спадне) вече не изглеждат непреодолими. Лансираната от китайското ръководство концепция за „хармоничното социалистическо общество”, както и очерталият се след 2002 „ляв уклон” в социално-икономическата политика на Китай, изглежда са знак за постепенното приключване на етапа, в който пазарните трансформации и либерализирането на националната икономика и външноикономическите връзки определяха основното съдържание на фундаменталните промени, осъществяващи се в страната.

Бележки:

1 . Ramo , Joshua Cooper. The Beijing Consensus: notes on the new physics of Chinese power. L.: The Foreign Policy Centre, 2004.

2 . Ibid., с .26.

3 . Thompson, Drew. China 's soft power in Africa : from “Beijing Consensus” to health diplomacy// China Brief. 2005. Vol.V. No.21, p.4.

4 . Kurlantzick, Joshua. China 's chance. Prospect Magazine. 2005. March. Issue 108.

5 . Al-Ahram Weekly. 2004. October 14.

6 . Доклад на Цзян Цз ъ мин пред XVI конгрес на ККП (2002) http :// www . china . org . cn / russian /50838. htm

7 . Ще добавя, че нито опитът на Китай, нито този на другите азиатски държави през ХХІ век, не потвърждава тезата за увеличаване на инфлацията при нарастване на инвестициите. Така, в Китай ръстът на и без това високата норма на натрупване от 39% до 43%, през 2001–2005, увеличи инфлацията от 0,7% до 1,9%. В други азиатски държави, където нормата на натрупване беше увеличена през 2001–2004, инфлацията дори е намаляла. В Индия ръстът на инвестициите от 23% на 30% от БВП доведе до спад на инфлацията от 4,3% до 3,8%. В Индонезия нормата на натрупване пък нарастна от 19% до 21%, а инфлацията отбеляза спад от 11,5% на 6,1%. В Турция се наблюдава ръст на инвестиците от 16% до 27%, докато ръстът на цените се е забавил (от 54,4% до 8,6%). В Южна Корея се наблюдава аналогичната картина: ръст на натрупването от 29% на 31% при паралелно намаляване на инфлацията от 4,1% на 2,8%. В Шри-Ланка обемът на капиталовложенията нараства от 22% до 27%, докато индексът на цените е спаднал от 14,2% на 7,6%. Накрая, в Узбекистан, ръстът на нормата на натрупване от 21% на 24% беше съпроводен от спад на инфлацията от 27,2% до 1,7%.

* Фондация за стратегическа култура

{rt}

В динамичния азиатски ред, където се очертават нови центрове на сила, възходът на Китай е най-сериозното предизвикателство пред способността на Вашингтон да защити собствените си интереси в региона (1) . През 2000 тогавашният кандидат-президент Джордж У. Буш определи Китай като основния стратегически и военен конкурент на САЩ (2) . През септември 2005 заместник държавният секретар Робърт Зелик открито предупреди Пекин „да не търси доминация” в Азия, твърдейки, че китайците се стремят именно към това (3) .

Изправени пред подобно предизвикателство, САЩ укрепват двата основни „стълба” на своята политика за сигурност в региона от времето на студената война: системата от двустранни военни алианси и разположените в ключови стратегически зони американски въоръжени сили. Вашингтон стартира реконфигурацията на своите части, постоянно дислоцирани до този момент в Япония и Южна Корея, укрепва съюза си с Австралия, обяви Тайланд и Филипините за свои най-важни съюзници, извън НАТО и подписа широкообхватно споразумение за стратегическо сътрудничество със Сингапур. Междувременно, Пентагонът продължава да изпраща нова военна техника в региона, включително атакуващи подводници, разрушители с крилати ракети на борда, стратегически бомбардировачи и бойни хеликоптери, които се концентрират в базата в Гуам.

Към тези съществуващи и преди „стълбове” на своята стратегия за сигурност в Азия, Съединените щати вече добавят и трети, предназначен да ограничи опасността от китайска хегемония в Азия, сдържайки и насочвайки в конструктивно русло китайските регионални амбиции. Американската политика цели да ускори икономическия и военния възход на няколко ключови за САЩ азиатски държави, разполагащи с потенциал и амбиции да се противопоставят на китайските планове за доминация в региона. Тоест, САЩ не работят пряко за „сдържането” на Китай. Американската политика следва една по-различна стратегия, целяща запазването на стратегическата позиция на Вашингтон в Азия, чрез стимулиране и улесняване възхода на приятелски настроени азиатски сили, което би поставило преграда пред китайските опити за постигане на хегемония и, едновременно с това, би позволила на самата Америка да съхрани позицията си на решаващ стратегически фактор в Азия. Изправени пред китайското предизвикателство, САЩ съзнателно окуражават появата на нови силови центрове, които, според тях, няма да ерозират собствената им позиция, а по-скоро биха я укрепили в рамките на един нов азиатски силов баланс между очертаващите се световни сили: Китай, Япония и Индия.

Подкрепата за „нормализирането на Япония”

През последното десетилетие САЩ използваха американско-японския съюз и промените във вътрешнополитическия климат на Япония и нейната политика на сигурност за да стимулират постепенната и „нормализация”, т.е.превръщането и във велика сила не само в икономическо, а и във военно отношение. Тъй като модерната идентификация на Япония, като немилитаризирана търговска държава, беше поставена под въпрос от извършващите се в света (включително и в Азия) промени, Вашингтон започна систематично да внушава на Токио необходимостта от повишаване отбранителния потенциал на страната и ангажирането и в различни военни мисии. Това, без съмнение, ерозира пацифистките ограничителни норми, които самите японци си бяха наложили след 1945, но в същото време легитимира тези промени, давайки възможност на Япония да участва по-активно във формирането на глобалния ред.

Непосредствено след севернокорейската ядрена криза от 1994 и по време на кризата в Тайванския пролив от 1995-1996, Вашингтон успя да накара Токио да поеме определени отговорности, като активен гарант за сигурността в Азиатско-тихоокеанския регион, които излизаха извън тесните рамки на японската самоотбрана. Тази знаменателна промяна стана възможна, след като моментната заплаха от Северна Корея и дългосрочното предизвикателство, свързано с китайския възход, бяха оценени подобаващо от политическия елит във Вашингтон и Токио и окончателно убедиха САЩ, че Япония следва да поеме далеч по-големи ангажименти в сферата на сигурността и отбраната. Така, в съвместната японско-американска декларация по въпросите на сигурността от 1996, се посочваше, че „сигурността и на двете държави е наразривно свързана с бъдещето на Азиатско-тихоокеанския регион”, като цели 11 пъти се подчертаваше необходимостта да бъде гарантирана сигурността в него (4) .

На базата на тази промяна в японско-американския съюз и неговата преориентация от двустранните към регионалните проблеми, администрацията на Буш, дошла на власт през 2001, реши да превърне Япония в нещо като „Великобритания на Далечния изток”, т.е. в могъщ съюзник, разполагащ със съответната военна сила, позволяваща му да действа като глобален партньор на Америка в сферата на сигурността (5) . В тази връзка, заместник държавният секретар Ричард Армитидж неколкократно призова Япония да ревизира своята интерпретация на прословутия параграф 9 от националната конституция, забраняващ на страната да участва в колективни военни блокове, квалифицирайки го като „ограничение” и „пречка” за задълбочаване и укрепване на съюзническите отношения (6) . През 2004, държавният секретар Колин Пауъл посъветва Токио да преразгледа своята пацифистка конституция, намеквайки, че това би гарантирало американската подкрепа за желанието на Япония да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН (7) . Високопоставени американски държавни служители активно внушаваха на японците да изпратят свои бойни кораби в Индийския океан по време на конфликта в Афганистан и официално предложиха Япония да изпрати свои части в Ирак, което в крайна сметка доведе до първия военен ангажимент на страната в зона на бойни действия от 1945 насам.

Вашингтон легитимира новата роля на Япония като военна сила, превръщайки я в свой партньор и гарант за съхраняване на глобалния баланс в момент, когато той е изправен пред нови предизвикателства. Благодарение на силната американска подкрепа, Токио се нареди сред създателите на т.нар. Инициатива за сигурност в борбата с разпространението на оръжия за масово поразяване ( PSI ) – „глобална инициатива с глобален подход”, и стана домакин на военноморски учения с участието на бойни кораби от три континента (8) . Американската администрация съумя да убеди Япония да участва съвместно със САЩ в разработването на т.нар. „система за ограничена противоракетна отбрана” ( TMD ).

Това сътрудничество тласка Япония към осъзнаване на необходимостта да се откаже от досегашните ограничения на военните си възможности, още повече, че разработването на TMD ще изисква от Токио да се съобразява с редица регионални и международни фактори, които не касаят пряко отбраната на японската територия. За да изпълни своите военни задължения в рамките на TMD и другите ангажименти, свързани с алианса и със САЩ, Япония произвежда или получава от Вашингтон военна техника и оръжие, които значително увеличават възможностите и да осъществява офанзивни военни действия, поставяйки под въпрос поетото след края на Втората световна война задължение никога да не се превръща в голяма военна сила. Токио очевидно ще трябва да се откаже и от досегашната практика военните му разходи да не надвишават 1% от БНП на страната (9) .

Впрочем, Япония обяви, че ролята, която играе за регионалната сигурност, в рамките на своя алианс със САЩ, е „от голяма обществена полза” за всички държави в Азия (10) . В тази връзка японският преминер Шиндзо Абе призова за широка обществена подкрепа за намерението на страната му да поеме по-голяма „отговорност” за гарантиране на стабилността и сигурността на континента, което, според него, е „едно все още неизпълнено задължение на моето поколение” (11) . В контекста на японската вътрешна политика, намерението на Токио да се ангажира с все по-мащабни регионални и глобални военни мисии, легитимира нарастването на японските военни възможности и отговорности по начин, който редуцира политическата цена на по-нататъшната милитаризация на страната (12) .

Обикновено, на въпроса, дали подкрепата на САЩ за трансформирането на Япония в регионален фактор в сферата на сигурността не нарушава силовия баланс в Азия, американските правителствени чиновници отговарят, че най-голямата заплаха за този баланс е ръстът на военната мощ на Китай и в този смисъл подкрепата за Япония е по-скоро начин за неговото запазване и стабилизиране (13) . Междувременно, докато Япония все повече се превръща в нова военна сила, способна да изпраща военни мисии в чужбина и разполагащи със солиден военен потенциал, САЩ активно работят за превръщането и в истински силов център, играещ ключова роля в новия азиатски и глобален модел на сигурност и балансиращ възхода на Китай.

Подкрепата за индийския възход

Паралелно с това, Вашингтон полага усилия и за превръщането на Индия в силен и независим силов център в Азия. „Индия е все още в началната фаза от процеса на трансформацията и в глобална сила” – заяви високопоставен американски правителствен чиновник – и задачата на САЩ през следващите 5-10 години е да лансират, съдействат и формират този процес” (14) .


Още през 1988 специалната комисия на Пентагона, натоварена със съставянето на прогноза за бъдещите глобални промени в сферата на сигурността, посочи Индия, като индустриален и военен център на сила, на който САЩ ще могат да разчитат (15) , но последвалите спорове за индийското ядрено оръжие попречиха на процеса на сближаване между двете държави да се развие още през 90-те години на миналия век. Все пак стратегическият диалог между Вашингтон и Делхи, който стартира непосредствено след индийските ядрени опити през 1998, демонстрира наличието на сходни интереси, включително и обща загриженост за стратегическите последици от възхода на Китай.

През 2000, Буш и неговите съветници обявиха, че тяхната бъдеща азиатска политика предвижда една по-значима роля за динамично развиващата се и демократична Индия, в промяната на силовия баланс в Азия и преодоляването на новите глобални предизвикателства. Осъществявайки поредната стъпка в тази посока, през 2005, администрацията на Буш декларира намерение да подкрепи индийския възход, т.е. „да изиграе ролята на акушерка при раждането на нова велика сила” (16) , нещо безпрецедентно в историята на американската външна политика. Съединените щати обявиха, през март 2005, че ще „помогнат на Индия да се превърне във водеща световна сила през ХХІ век” и са съвсем наясно с последиците във военен план от тази своя политика (17) , която самото американско правителство оценява като изцяло позитивна (18) . САЩ подкрепят индийския възход, защото вярват, че няма други две държави, които да имат толкова много общи интереси в дългосрочен план за решаването на такива фундаментални въпроси, като ограничаването на китайската мощ, гарантиране сигурността на международните морски пътища и борбата с ислямисткия тероризъм (19) .

Съединените щати подкрепиха това свое виждане с поредица от споразумения, целящи значителното укрепване на индийския военен, икономически и технологичен капацитет. Десетгодишната програма за сътрудничество в сферата на отбраната, включва провеждането на съвместни военни учения, разширяването на оръжейната търговия между двете страни и трансфера на военни технологии, сътрудничеството в областта на противоракетната отбрана и съвместното производство на военна техника. САЩ активно разширяват доставките си на военна техника и високи технологии за Индия без да се интересуват особено от чисто финансовата печалба. Те предложиха да предоставят на Делхи цяла поточна линия за сглобяване на реактивни изтребители, както и други военни технологии, без да настояват срещу това индийското правителство да се ангажира с военен съюз с Америка, нито дори да декларира, че двете страни преследват общи геополитически цели. Споразуменията за стратегическо партньорство от 2005 и 2006 поставиха формалната основа на сътрудничеството с Индия в трансфера на високи технологии, атомната енергетика за мирни цели, увеличаване на икономическия потенциал, търговията, инвестициите, науката, образованието, селското стопанството и т.н., чиято цел е ускоряване развитието на страната.

Така, споразумението за сътрудничество в сферата на атомната енергетика (ако действително бъде приложено) ще съдейства за дългосрочния постоянен икономически ръст на Индия, ще и гарантира дял в международната търговия с технологии с двойно предназначение и ще съдейства за критично нарастване на индийската мощ, като цяло. То ще позволи също на Индия (с помощта на САЩ, разбира се) да съхрани и укрепи своята ядрена военна мощ, превръщайки се във възходяща военна сила в променяща се Азия.

Както в случая с Япония, САЩ все по-настойчиво тласкат Индия да поеме определени отговорности като техен глобален партньор в сферата на сигурността. През 2001 високопоставени американски правителствени служители лансираха идеята за начало на диалог с Индия по редица ключови за международната сиурност проблеми - от противоракетната отбрана до тероризма (20) . Вашингтон редовно се консултира с Делхи по такива въпроси като нарастващата китайска военна мощ, иранската ядрена програма или гарантирането на сигурността по международните морски пътища (21) . В частни разговори, американски официални лица достатъчно откровено споделят своята решителност да съдействат за повишаване геополитическото значение на Индия, като „независима, заслужаваща доверие и могъща държава”, способна да помогне за налагане на новия международен ред. „След 15 години светът ще бъде много по-опасно място, отколкото е днес, и ние се нуждаем от такива приятели” (22) .

Докато мнозина в Пекин виждат бъдещия световен модел като двуполюсен (т.е. доминиран от САЩ и Китай), индийският елит споделя убеждението на американците, че с нарастването на икономическите и военни възможности на Индия (с помощта на американските технологии, военен хардуер и инвестиции), Делхи ще се превърне във важен силов център в рамките на новия азиатски ред. Подобно на Китай, Индия очаква да стане „водещият играч в Азия” и, рамо до рамо със САЩ, тя „може да съдейства за установяването на много по-добър баланс в Азиатския регион” (23) . „Китай е основната причина за усилията ни да съдействаме за превръщането на Индия в световна сила - заяви високопоставен американски правителствен чиновник – Ние, не можем да говорим открито за сдържане на Китай, но възходът на Индия на практика ще означава тъкмо това” (24) . Исторически обоснованите притеснения на Индия по отношение на Китай, както и нейната амбиция да се противопостави на възхода на Китай като световна сила, дава на американците увереност, че Индия може да се превърне в приятелски настроен към САЩ независим силов полюс в очертаващият се нов модел на сигурност в Азия.

Пътят на Индия като възходяща световна сила показва, че тя не може да се разглежда като подчинен съюзник, а само като силен и равноправен партньор. В докладите на ЦРУ Индия се посочва като най-важната и „интересна” държава в международната политика, като се прогнозира, че през 2015 тя ще се превърне в четвъртата по значение световна сила (25) . САЩ възнамеряват да капитализират нарастващото значение на Индия в усилията си да „изградят стратегически стабилна Азия” (26) .

Партньорството с очертаващите се регионални сили

Вашингтон работи без много шум за промяната на системата за сигурност в Югоизточна Азия, изграждайки нови партньорства с очертаващите се регионални сили Индонезия и Виетнам. За разлика от Тайланд и Филипините, тези държави вероятно никога няма да станат формални американски съюзници, имайки предвид специфичната им история и национална идентичност. В същото време, те не изглеждат склонни да станат съюзници на Китай. Навремето Самюел Хънтингтън предсказа, че културната идентичност на Индонезия, като независима морска империя, и виетнамската национална идентичност, формирала се по време на близо петте хиляди години съпротива на китайската имперска експанзия, означава, че тези две държави, наред с Индия (и дори повече отколкото Япония), биха били склонни да балансират китайската мощ в един бъдещ китайско-центричен азиатски ред (27) .

В качеството си на четвъртата и, съответно, на единадесетата, по брой на населението си, държави в света, с динамични икономики, значителни армии и исторически настроени предпазливо към Китай, Индонезия и Виетнам имат потенциала и мотивацията (след като модернизират своите икономики и въоръжени сили с американска помощ) да се превърнат в самостоятелни „балансьори” на китайското влияние в Югоизточна Азия. Американските правителствени чиновници вярват, че и двете, в качеството им на стратегически партньори и независими центрове на сила, могат да се окажат по-полезни за САЩ, отколкото традиционните им регионални съюзници, като Тайланд или Филипините например. Последните две държави, поради ред икономически и културни причини, изглежда не са чак толкова обезспокоени от нарастващото китайско влияние в Азия и не споделят притесненията на своите съседи. Освен това, те не разполагат с потенциала на Индонезия и Виетнам (28) .

Развитието на „споделените ценности” с Индонезия

След като Индонезия съумя да „изплува” от десетилетието на проблеми, свързани с азиатската финансова криза, вътрешната политическа „революция”, отделянето на Източен Тимор и успешния демократичен преход, САЩ видяха в тази страна важна възходяща сила и стратегически регионален актьор. Анализаторите предвиждат, че индонезийската икономика може да надмине по обем най-големите европейски икономики към 2020. През този период, Индонезия, наред с Китай и Индия, ще допринесе най-много за ръста на населението на планетата и, съответно, за този на потребителското търсене (29) .

Идентифицирайки демократична, плуралистична и икономически просперираща Индонезия като потенциално значима сила, с която Съединените щати споделят общи интереси и ценности, администрацията на Буш реши да работи за укрепването на тази страна, в качеството и на автономен регионален „балансьор”. Поведението на индонезийската армия по време на кризата в Източен Тимор през 1999 и последвалите санкции на американския Конгрес, ограничи, за известно време, възможностите на Вашингтон да действа в тази посока. Но след първите преки президентски избори в Индонезия, САЩ възстановиха през 2005 връзките си с Джакарта във военната сфера, опитвайки се да помогнат за укрепване на индонезийската демокрация и, в същото време, на нейния военен и военноморски потенциал и „ясно дадоха да се разбере, че подкрепят новата роля на страната в региона” (30) .


Днес американски и индонезийски бойни кораби редовно провеждат съвместни учения в стратегическите води на Югоизточна Азия. САЩ продават военна техника и резервни части за нуждите на индонезийската армия и осигуряват значителна външна помощ за усъвършенстване на капацитета, с който разполага страната в сферите на управлението, икономиката и образованието. Индонезийският елит, разбира се, е наясно с целите на Америка: „САЩ искат от нас стабилност, която да съдейства за икономическото и политическото ни развитие, така че Индонезия да се превърне във водеща сила сред страните членки на АСЕАН (Асоциацията на народите от Югоизточна Азия)” – заяви наскоро министърът на отбраната Ювоно Сударсоно. „Истинската причина, която не се споменава официално обаче е, да бъде намерен баланс на възходящата китайска мощ” (31) .

Въпреки че американските правителствени чиновници са наясно, че Индонезия няма да се включи във формален военен алианс със САЩ, имайки предвид нейната история на азиатска морска империя, която винаги се опасява да не попадне в зависимост от външи сили, Вашингтон съзнателно съдейства за самостоятелното развитие на страната, като демократична сила с голямо стратегическо значение. Както посочват редица служители на Пентагона, помагайки на Индонезия да разшири своите военни и икономически възможности, „ние се надяваме, че с укрепването на индонезийската демокрация, ще затвърдим системата от общи ценности и така си гарантираме стратегически дивиденти в по-широкия контекст на играта на силите в Азия” (32) .

Подкрепата за самостоятелен Виетнам

Вашингтон нормализира отношенията си с Ханой през 1995, като в основата на тази стъпка беше, както посочи сенаторът-републиканец Джон Маккейн, значението, което би имал един силен и самостоятелен Виетнам за регионалния силов баланс. С очертаването на китайския възход, като „проблем номер едно за американската сигурност”, беше „изцяло в интерес на САЩ Виетнам да се развива като икономически жизнена държава, силен дотолкова, че да може успешно да се противопостави на натиска на своя велик северен съсед” (33) . От друга страна обаче, тесните стратегически връзки на Вашингтон с Ханой поставят под въпрос намерението на САЩ да си сътрудничат в сферата на сигурността най-вече с доказаните азиатски демокрации и пораждат риска, американската подкрепа да доведе до укрепване позициите на виетнамския автократичен режим, вместо да стимулира неговата либерализация. Всъщност, истината е, че продължаващият американски натиск по проблемите за човешките права и религиозната свобода вече доведе до известна политическа либерализация във Виетнам, позволяваща на Вашингтон уверено да твърди, че укрепващото му партньорство с Ханой, не влиза в противоречие с американската подкрепа за универсалните ценности.

Съединените щати внимателно развиват и все по-важните, от стратегическа гледна точка, военни връзки с Виетнам, чието начало бе поставено през 1997 с първото посещението на шефа на американското Тихоокеанско командване в страната, последвано от серия посещения на военни кораби на САЩ във виетнамски пристанища и споразумението за подготовка на виетнамски офицери в Съединените щати. Високопоставен американски правителствен служител заяви, че САЩ биха искали да подобрят способността на Виетнам да охранява азиатските морски пътища, както и да играе по-голяма роля за гарантиране на сигурността в Азия, а бързият икономически ръст би улеснил и развитието на неговите военни възможности (34) .

Въпреки че продължава да действа изключително предпазливо (имайки предвид историята на отношенията му със САЩ и съседството на Китай), Виетнам има достатъчно причини да се отнася положително към интереса на Вашингтон, защото икономическият ръст и военната модернизация действително могат да укрепят позициите му на регионална сила. Макар да имитират китайския политически и икономически модел, мнозина представители на властта в Ханой са убедени, че „Пекин не желае появата на силен и независим Виетнам” (35) . През 2003, високопоставен виетнамски правителствен служител заяви пред свой американски партньор, че заради растящото китайско регионално присъствие и липсата на достатъчно внимание от страна на САЩ към Югоизточна Азия, „американско-китайско-виетнамският геополитически триъгълник е загубил баланса си” и призова американците да се противопоставят по-решително на китайското влияние (36) . През същата година управляващото във Виетнам Политбюро на местната Компартия взе стратегическо решение за значително укрепване на сътрудничеството със Съединените щати в сферата на отбраната.

В частни разговори, виетнамски официални лица признават „ключовата” роля на САЩ за гарантиране на регионалната стабилност, чрез поетите от тях ангажименти в сферата на сигурността и лидерските им позиции в тази част на Азия (37) . Всичко това сочи съвпадение на интереси. Докато Виетнам се стреми да укрепи самостоятелността си, постигайки баланс във външнополитическите отношения с Китай и САЩ, Съединените щати (които са най-големия търговски партньор и основен доставчик на военна техника на Ханой) ще продължат да подкрепят развитието и независимостта на страната за да предотвратят формирането на китайска зона на влияние в Югоизточна Азия.

Към концерт на азиатско-тихоокеанските демокрации?

Американските усилия за укрепване на многостранното сътрудничество в сферата на сигурността с притежаващите достатъчен военен потенциал азиатски демокрации разкрива нов елемент от геостратегическия проект на САЩ, който се отличава от двустранния характер на американските алианси от времето на студената война. През 1993 администрацията на Клинтън лансира тезата за „братството на свободните тихоокеански нации”, което ще укрепи сигурността и просперитета в Азия и ще съдейства за раждането на „концерт на азиатските демокрации”, обявявайки го за един от десетте си политически приоритета по отношение на Азиатско-тихоокеанския регион (38) .

За съжаление, усилията на президента Клинтън да създаде подобно регионално демократично партньорство не бяха достатъчно систематични, да не говорим, че бяха ерозирани от серията кризи в отношенията със Северна Корея, Тайван, Япония и Китай. Най-ясният израз на стремежа на тогавашната американска администрация да формализира многостранното сътрудничество в сферата на сигурността със своите азиатски съюзници беше създаването през 1999 на Тристранната координационна и надзорна група с участието на Вашингтон, Токио и Сеул за координиране на тяхната политика спрямо Северна Корея.

По време на своята кандидат-президентска кампания през 2000, Буш също лансира идеята за създаването на един „азиатски концерт”, обявявайки, че САЩ трябва „да работят за това общността на свободните тихоокеански нации да стане също толкова силна и обединена, колкото и трансатлантическата общност между САЩ и Европа”. Той обеща да работи за изграждането на „силни демократични съюзи” в Азия, които макар и да не застрашават пряко Китай, биха съдействали за „обуздаването” на неговата експанзия (39) . В Националната стратегия за сигурност на САЩ от 2002 пък се посочваше, че Съединените щати ще „прилагат своите стратегии като организират подходящите коалиции – толкова широки, колкото е нужно – от държави, способни и настроени да наложат такъв силов баланс, който да е от полза на свободата”. Сред тези държави се споменаваха Япония, Южна Корея и Австралия в Азия, като целта беше „да се реализира смесица от регионални и двустранни стратегии, позволяващи да се контролира и направлява ходът на промените в този динамичен регион” (40) .

Според редица американски официални лица, сполетялото Азия през декември 2004 цунами се е оказало възможност да се укрепи сътрудничеството в сферата на сигурността между САЩ и водещите азиатски сили, на основата на безпрецедентното военно сътрудничество между страните, формиращи т.нар. „ядро” – Австралия, Индия, Индонезия, Япония и САЩ, за осигуряване на необходимата хуманитарна помощ за засегнатите от бедствието зони. Американците не криеха желанието си да трансформират тази „цунами-коалиция” в истински регионален алианс, чиито членки са обединени от общите си демократични ценности (41) .

Паралелно с това, Вашингтон окуражи Токио да развие японско-американския алианс извън тесните двустранни рамки като съдейства за укрепване на военното сътрудничество между САЩ, Япония и останалите азиатски демокрации. През 2005, Съединените щати и Япония са споразумяха (за първи път в историята си като съюзници) да осъществят съвместни военни учения и маневри с други страни, целящи укрепването на регионалната и международна сигурност. През същата година японските сили за самоотбрана за първи път участваха в най-големите в Азия военни учения „Златна кобра”, заедно със САЩ, Тайланд и Сингапур.

За да укрепят тристранното стратегическо сътрудничество и съвместното планиране, Австралия, Япония и САЩ лансираха инициативата за създаване на Тристранен диалог по сигурността ( TSD ) на ниво министри. Непосредствено преди срещата на TSD , през март 2006, американският държавен секретар Кондолиза Райс отправи остри критики към Китай, определяйки го като „негативна сила” в региона. Тя обяви, че разговорите в рамките на TSD ще се фокусират върху китайския възход и подчерта, че военната мощ на Китай „предизвиква загриженост сред онези от нас, които са поели отговорността да защитят мира в Азиатско-тихоокеанския регион...Всички ние, в този регион, носим съвместната отговорност и задължение да се опитаме да създадем такива условия, в които възходът на Китай да има положителни, а не отрицателни, последици за международните отношения” (42) . Тоест, очевидно е, че Съединените щати работят за обединяването на основните си съюзници в Азия, така че заедно да могат да променят китайските стратегически възможности и да окуражат Пекин да поеме своите отговорности на възходяща сила. Попитан, дали Китай следва да разглежда тристранния форум, създаден от САЩ и неговите азиатски съюзници, като повод за тревога, американски правителствен служител отговори, че се надява това да е точно така (43) .


На срещата на ръководителите на страните-членки на НАТО в Рига, в края на 2006, САЩ си осигуриха съгласието на пакта да укрепи военната интероперативност и съвместното планиране с Австралия, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея. Всъщност, това бе част от по-мащабния американски проект да бъдат окуражени азиатските партньори ва Вашингтон да поемат глобални отговорности в сферата на сигурността, превръщайки се в онова, което самите американски чиновници наричат „доставчици на демокрация и сигурност”, както и да бъде формализирано и институционализирано сътрудничеството в сферата на сигурността между партньорите, споделящи общи ценности и разполагащи със значителни военни възможности (44) . В края на 2006 Япония и Индия обявиха, че ще поддържат стратегическо и глобално партньорство, а в началото на 2007 Япония подписа договор за сигурност с Австралия – първото подобно споразумение, като изключим съюза между Япония и САЩ, което Токио подписва от 1945 насам. САЩ, разбира се, обявиха че подкрепят и двете споразумения.

До голяма степен благодарение на инициативността на японския премиер Шиндзо Абе, Австралия, Индия, Япония и Съединените щати се готвят да стартират през настоящата 2007 първия си официален съвместен диалог по проблемите на сигурността. Междувременно, през април 2007, Япония се присъедини към САЩ и Индия в безпрецедентните съвместни военноморски учения в Тихия океан. Въпреки, че на този етап става дума по-скоро за визия, отколкото за политика, идеята за формирането и функционалното развитие на нови коалиции за сигурност с водещите азиатски демокрации, безспорно е много привлекателна за Съединените щати, които, заедно с партньорите си от Австралия, Индия и Япония, имат общ интерес от създаването и укрепването на съвместен модел за сигурност, който да гарантира споделяните от тях ценности, защитавайки ги от надвисналата сянка на китайската авторитарна мощ.

Сила или отстъпчивост?

Тази политика цели да обвърже заедно приятелски настроените към Вашингтон силови центрове в Азия за да бъде съхранен регионалния баланс, който гарантира интересите и ценностите на САЩ от китайския възход. „Бихме искали да окуражим подема на приятелски настроените, независими азиатски държави, но искаме и да обвържем интересите им с нашите, собствени” – заяви бившият служител на Съвета за национална сигурност Майкъл Грийн (45) . САЩ се опитват да укрепят позициите и възможностите на своите азиатски съюзници, а не да ги подчинят или да ги ограничат в рамките на някакви структури, подобни на алиансите от времето на студената война, чрез които САЩ просто институционализираха своята доминация.

Подобна политика е привлекателна за азиатските лидери, които искат да увеличат потенциала на своите страни и, в същото време, да си разширят полето за маневри в рамките на очертаващия се нов ред в Азия и, които съзнават, че сътрудничеството със САЩ за укрепване на техните икономически и военни възможности ще ускори този процес, ще утвърди самостоятелността им и ще балансира нарастващото китайско влияние. От друга страна, американската политика традиционно продължава да поражда определено безспокойство в Индия, Индонезия и Виетнам, относно евентуални американски хегемонистични стремежи. По ирония, макар че американските лидери приветстват решителността на въпросните страни да запазят своята самостоятелност на фона на китайския възход, като по този начин помогнат за съхраняването на плуралистичния модел в Азия, истината е, че този стремеж към самостоятелност означава и, че те се притесняват от американската доминация, не по-малко, отколкото от китайската.

Въпреки това, САЩ продължават да смятат, че са им необходими силни партньори. Както отбеляза бившият индийски външен министър Шиам Саран: „Ако САЩ демонстрират напоследък толкова голямо внимание към Индия, това не е, защото Индия е слаба, а защото е силна. Тоест, американците ни оценяват като страна, разполагаща с многобройни възможности и потенциал да се превърне в изключително важна сила в бъдеще” (46) . На свой ред, бившият японски премиер Юничиро Коизуми лансира, на пръв поглед парадоксалното, твърдение, че укрепването на мощта на Япония в рамките на съюза и със САЩ, на практика може да съдейства за подобряване на отношенията между Токио и Пекин (47) . Стратегията на Вашингтон за създаване на нови силови центрове в Азия се основава на съвпадението между американските интереси и тези на страни като Индия и Япония за укрепване на техните възможности и разширяване на отбранителните им хоризонти, така че да могат реално да влияят върху формирането на новия световен ред през ХХІ век.

С реализацията на своя „голям проект за Азия” САЩ не целят просто сдържането на Китай, а и да формират китайските геополитическите възможности, като страна, намираща се на „стратегически кръстопът” (48) . Вашингтон се опитва да ограничи потенциалния стратегически избор на Пекин, като създава и укрепва приятелски настроени сили в Азия, по китайската „периферия”, които са в състояние да ограничат и конструктивно да канализират регионалните и международни амбиции на Китай. „Много е полезно да напомним на китайците – споделя високопоставен американски правителствен чиновник – че има и други страни във възход, каквато е Индия например, които при това се ръководят от ценности, каквито споделяме и ние, американците. Това е по-различно от „сдържането”, по-скоро става дума за окуражаване или за промяна на китайската визия за международната система по един конструктивен начин” (49) .

Отговорът на Китай

Подобни твърдения обаче, разкриват опасността, която новият азиатски проект на САЩ може да представлява за Китай, рязко изостряйки дилемите, свързани със сигурността, пред които е изправен Пекин, на фона на нарастващата военна мощ на Индия и Япония и очертаващите са нови коалиции от антикитайски настроени държави в китайската периферия. Появата на подобна „спирала на несигурност” може да провокира същата онази „китайска опасност”, която американците се опитват да избегнат. Преди да поеме сегашния си пост, президентът на Китай Ху Цзинтао, по време на поредица от вътрешнопартийни дискусии, които по-късно бяха публикувани на Запад, разкри загрижеността на Пекин от опитите на САЩ да „обкръжат” Китай, укрепвайки отношенията си с неговите съседи. Както посочи Ху: „САЩ укрепват военното си присъствие в Азиатско-тихоокеанския регион, укпрепват американско-японския военен съюз, укрепват стратегическото сътрудничество с Индия, подобряват отношенията си с Виетнам, залъгват Пакистан, крепят проамериканското правителство в Афганистан, увеличават продажбите на оръжие за Тайван и т.н. Американците разширяват своите предни постове и създават нови „точки за натиск” върху нас от изток, от юг и от запад. Това води до много сериозна промяна в нашето геополитическо обкръжение” (50) .

Китайските анализатори са най-загрижени не толкова от американската мощ в Азия, която в общи линии не се е променила от края на студената война насам, а по-скоро от военния възход на Япония и превръщането и в „нормална” военна сила. Според тях, подобно развитие значително усложнява реализацията на китайските амбиции за лидерство в Азия (51) . Както подчертава известният индийски геостратег Брахма Чиланей: „при посещенията си в Китай установих, че китайците са особено чувствителни по въпроса за американско-индийските отношения, военният съюз между тези две държави е най-лошия кошмар за Китай” (52) .

В о тговор на американските опити да бъде форсирана появата на «балансьори» на китайската мощ, Пекин се опитва да следва старата политика на Бисмарк, като укрепва отношенията с най-важните си съседи, стремейки се да не допусне присъединяването им към една или друга, доминирана от САЩ, коалиция, целяща сдържането на Китай (53) . Така «Сингапур таймс» описва състоялата се през октомври 2006 среща между ръководителите на Китай и на страните от Югоизточна Азия като част от усилията на Пекин «да направи по-трудно за САЩ обединяването на страните от региона около идеята за сдържането на Китай» (54) .

Китайските ръководители упорито и умело работят за да убедят съседите си в «мирния характер на китайския възход», като в същото време поддържат добри отношения със Съединените щати, съзнавайки значението на търговията със САЩ и на американските инвестиции за модернизацията на страната и опасностите, които крие откритата оръжейна надпревара с единствената световна свръхсила за перспективите на китайското икономическо развитие. Още повече, че открит военен сблъсък със САЩ би застрашил легитимността на комунистическото управление, имайки предвид, че основните политически и икономически предизвикателства пред Китай са вътрешни, а не външни (55) .

Китай и САЩ работят за формирането на очертаващия се нов регионален ред в Азия така че той да гарантира техните интереси в сферите на сигурността, икономиката и международните отношения. Истината обаче е, че понякога тези интереси се оказват фундаментално противоположни. Пекин полага усилия за изключването на САЩ от редица ключови регионални форуми, като Източноазиатската среща например, и се опитва да откъсне от тях такива ключови съюзници, като Филипините, предлагайки им огромни заеми за развитие на тяхната инфраструктура, без да ги обвързва с кой знае какви предварителни условия. На свой ред, САЩ се стремят да избегнат откритата конфронтация с възходящ Китай като стимулират появата на достатъчно мощни в икономическо и военно отношение съседи по неговата периферия.

По ирония на съдбата, Пекин и Вашингтон изглежда са съгласни, че откритото «сдържане» на Китай от страна на САЩ просто не е възможно. В същото време сегашният китайски възход съвпада по време с възхода на Индия, Индонезия, Япония и други традиционни силови центрове в Азия, а САЩ все още запазват възможността си да влияят върху крайните стратегически резултати. Вашингтон опитва да се възползва от естествените страхове на китайските съседи от евентуална хегемония на Китай в региона за да формира баланс на китайския възход в Азия.


В защита на собствените интереси

Подкрепата за възхода на приятелски настроените независими силови центрове в Азия, може да позволи на САЩ да съхранят привилегированата си позиция в рамките на «асиметрично многополюсната» система на сигурност в Азия, характерно за която е наличието на няколко големи центрове на сила – Китай, Индия, Индонезия, Япония, Корея, Виетнам и АСЕАН – което прави въпросната система естествено резистентна към опитите за налагане на китайска доминация (56) . Въпреки това обаче, САЩ не могат да избегнат последиците от сегашните тенденции на азиатския континент. Относителната американска мощ ще продължи да намалява, а тази на Китай и Индия – да нараства. «Груба грешка е да смятаме, че Китай е просто поредния играч – заяви още през 1993 премиерът на Сингапур Ли Куан Ю – всъщност това е най-големия играч в историята на човечеството... Масата на Китай в световния геополитически и геоикономически баланс е толкова голяма, че светът задължително трябва да потърси някакъв нов балансьор в рамките на следващите няколко десетилетия» (57) . В момента САЩ се опитват да реализират един действително голям азиатски проект за да постигнат нов силов баланс на континента, така че да защитят собствените си интереси в новия плуралистичен модел на сигурност, в който няма да доминира нито една регионална сила, и в който САЩ възнамеряват да действат заедно с демократичните и споделащи общи ценности силови центрове в преживяващата грандиозен възход Азия.

Бележки:

1. National Intelligence Council (NIC), “Mapping the Global Future: Report of the National Intelligence Council's 2020 Project,” Washington, D.C., December 2004, http://www.dni.gov/nic/NIC_globaltrend2020.html.

2. Thomas W. Lippmann, “The Tables Turn as a Bush Criticizes Clinton's Policy Towards China,” Washington Post , August 20, 1999, p. A9; Condoleezza Rice, “Promoting the National Interest,” Foreign Affairs 79, no. 1 (January/February 2000): 45–62.

3. Robert Zoellick, “Whither China: From Membership to Responsibility?” (speech, Washington, D.C., September 21, 2005), http://www.state.gov/s/d/rem/53682.htm.

4. “Japan-U.S. Joint Declaration on Security: Alliance for the Twenty-First Century,” To­kyo, April 17, 1996, http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/security.html; U.S.-Japan Security Consultative Committee, “Joint Statement: Completion of the Review of the Guidelines for U.S.-Japan Defense Cooperation,” New York, September 23, 1997, http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/defense.html (hereinaf­ter “Review of the Guidelines for U.S.-Japan Defense Cooperation”).

5. Richard Armitage et al., The United States and Japan: Advancing Toward a Mature Part­nership (Washington, D.C.: Institute for National Strategic Studies, October 2000).

6. “Why Now, They Ask: Armitage's Remarks Puzzle Lawmakers,” Asahi Shimbun , July 26, 2004.

7. Tony Barber and Barney Jopson, “Koizumi to Step Up Campaign for Permanent Secu­rity Council Seat,” Financial Times , August 25, 2004, p. 7.

8. “State Department Regular News Briefing,” FDCH Political Transcripts , August 18, 2003 (quoting Richard Boucher).

9. Christopher Hughes, Japan's Reemergence as a “Normal” Military Power? (Oxford: Ox­ford University Press, 2004), p. 35.

10. Ralph Cossa and Brad Glosserman, “U.S.-Japan Defense Cooperation: Has Japan Become the Great Britain of Asia?” Issues and Insights 5, no. 3 (March 2005): 14–15 (citing the report of the Araki Commission).

11. James Kitfield, “Asian Anchors Shift,” National Journal , November 12, 2005.

12. Jonathan Monten and Mark Provost, “Theater Missile Defense and Japanese Nuclear Weapons,” Asian Security 1, no. 3 (2005): 290.

13. U.S. officials, interviews with author, Washington, D.C., January and February 2007.

14. Интервю на автора с висш американски провителствен чиновник , New Delhi, January 2007.

15. Commission on Integrated Long-Term Strategy, “Discriminate Deterrence,” January 1988, pp. 5–11; Working Group on the Future Security Environment, “The Future Security Environment,” 1988, pp. 43–44, 47–53, 67.

16. Edward Luce, In Spite of the Gods: The Strange Rise of Modern India (London: Little and Brown, 2006), p. 281.

17. Office of the Spokesman, U.S. Department of State, “Background Briefing by Admin­istration Officials on U.S.–South Asia Relations,” Washington, D.C., March 25, 2005, http://www.state.gov/r/pa/prs/ps/2005/43853.htm.

18. U.S. Department of State, “Secretary of State Condoleezza Rice Interview With Al Hunt, Janine Zacharia, and Matt Winkler of Bloomberg News,” Washington, D.C., May 26, 2005, http://www.state.gov/secretary/rm/2005/46826.htm.

19. Интервю на автора с американски дипломат , New Delhi, January and March 2007.

20. Robert Blackwill, “The India Imperative,” National Interest , no. 80 (Summer 2005), http://www.nationalinterest.org/Article.aspx?id=10828.

21. Интервю на автора с американски дипломат , New Delhi, January 2007; “India-U.S. Joint Statement,” Washington, D.C., July 18, 2005, http://www.indianembassy.org/press_re­lease/2005/July/21.htm.

22. Интервю на автора в висш американски правителствен чиновник , New Delhi, January 2007.

23. C. Raja Mohan, Impossible Allies: Nuclear India, United States, and the Global Order (New Delhi: India Research Press, 2006), pp. 80–81 (quoting Shyam Saran).

24. Интервю на автора с ивсш американски правителствен чиновник , New Delhi, January 2007.

25. Ashley Tellis, India as a New Global Power: An Action Agenda for the United States (Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, July 2005), p. 36.

26. “National Security Strategy of the United States of America,” September 2002, pp. 9, 27, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss.pdf (hereinafter “National Security Strategy 2002”).

27. Samuel Huntington, The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order (Lon­don: Simon and Schuster, 2002), pp. 218–238, 244.

28. Интервю на автора с американски превителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

29. NIC, “Mapping the Global Future,” p. 29.

30. Интервю на автора с американски превителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

31. Shawn Donnan, “Washington Warms to Indonesia as Conduit Into the Islamic World,” Financial Times , March 14, 2006, p. 2.

32. Интервю на автора с американски правителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

33. John McCain, “Let's Normalize Relations With Vietnam,” Washington Post , May 21, 1995, p. C7.

34. Интервю на автора с американски правителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

35. Evelyn Goh, Meeting the China Challenge: The U.S. in Southeast Asian Regional Security Strategies (Honolulu: East-West Center, 2005), p. 20.

36. Raymond Burghardt, “U.S.-Vietnam: Discreet Friendship Under China's Shadow,” Yale­Global Online , November 22, 2005, http://yaleglobal.yale.edu/display.article?id=6546.

37. Интервюта на автора с виетнамски правителствени чиновници , Hanoi, April 2007.

38. Ellen Bork, “Detachment Is Policy: Why the United States Needs to Lead the Asian Democracies,” Weekly Standard , May 30, 2006, http://www.newamericancentury.org/asia-20060531.htm.

39. George W. Bush, “A Distinctly American Internationalism” (speech, Simi Valley, Califor­nia, November 19, 1999), http://www.mtholyoke.edu/acad/intrel/bush/wspeech.htm.

40. “National Security Strategy 2002,” pp. 25–26.

41. “How to Go Global,” Economist , March 25, 2006.

42. Guy Dinmore, David Pilling, and Sundeep Tucker, “China Remarks Add Edge to Rice Trip to Sydney,” Financial Times , March 16, 2006, p. 10.

43. Steven Weisman, “Rice Seeks to Balance China's Power,” New York Times , March 19, 2006, p. 16.

44. Интервю на автора с американски правителствен чиновник , Washington, D.C., February 2007.

45. Michael Green, interview with author, Washington, D.C., September 2006.

46. Patricia Nunan, “India/U.S. Singh Visit,” Voice of America News , July 15, 2005.

47. Brad Glosserman, “U.S.-Japan Relations: The Alliance Transformed?” Comparative Connections 7, no. 4 (January 2006): 22.

48. U.S. Department of Defense, “Quadrennial Defense Review Report 2006,” February 6, 2006, http://www.defenselink.mil/pubs/pdfs/QDR20060203.pdf.

49. Caroline Daniel and Dimitri Sevastopulo, “Washington Treads Gently as China's Strength Grows,” Financial Times , August 23, 2005, p. 4.

50. Andrew Nathan and Bruce Gilley, China's New Rulers: The Secret Files (New York: New York Review of Books, 2002), pp. 207–208.

51. Вж. “China Expresses ‘Deep Concern' With Japan's New Defense Guidelines,” Peo­ple's Daily Online , December 11, 2004, http://english.peopledaily.com.cn/200412/11/eng20041211_166930.html; Wang Xiaomei, “Japan Is Advancing Step by Step to Be­coming a Military Power,” Guofang Bao , July 1, 2003, p. 2; “Article Slams Japan's 2001 Defense White Paper for Spreading New ‘China Threat' Theory,” Jiefangjun Bao , July 10, 2001, p. 5.

52. Brahma Chellaney, interview with author, New Delhi, September 2004.

53. Avery Goldstein, Rising to the Challenge: China's Grand Strategy and International Secu­rity (Stanford, Calif: Stanford University Press, 2005).

54. Robert Sutter and Chin-Hao Huang, “China-Southeast Asia Relations: Summitry at Home and Abroad,” Comparative Connections 8, no. 4 (January 2007), http://www.csis.org/media/csis/pubs/0604q.pdf (citing a Straits Times article).

* Авторът е преподавател в Оксфордския университет и старши сътрудник във Фондация Джордж Маршал, САЩ

{rt}

Проблемът за идентичността, като една от най-важните човешки потребност,и е поставен в творчеството на германския психоаналитик Ерих Фром (1) . Психологическата концепция за индивидуалната и колективната идентичност е разработена от емигриралия в САЩ германски неопсихоаналитик Ерик Ериксон в трудовете му от навечерието и по време на Втората световна война. В противовес на тогавашната теза на психоанализата за антагонизма между личността и обществото, той лансира своя теория за осем стадия в развитието на личността, разглеждаща придобиването на идентичност като процес на развитие на индивида, тясно свързан с неговата социална адаптация. Наред с “егоидентичността” Ериксон обръща внимание на “груповата идентичност”, като изтъква въздействието върху нея на дълбоките поврати в живота на обществото (2) .

Психологическата концепция за идентичността привлича вниманието на социологическата мисъл, която я използва първоначално при анализа на кризите в расовите, етническите и религиозните малцинства. Но през 50-те години на ХХ век американският социолог проф. Дейвид Рисман прилага тезата на Ериксон за “груповата идентичност” спрямо съвременното общество в САЩ в неговата цялост (3) .

Идеята за идентичността попада в полезрението и на философията. Фундаментално значение в тази област придобива творчеството на френския философ Пол Рикьор, центрирано върху свободната активност на субекта, който чрез волята, като “пределна изначалност” на човека, е способен да придава смисъл на окръжаващата го действителност. Рикьор формулира понятието “наративна идентичност”, с което обозначава способността на индивидите и на общността да конституират своя идентичност, създавайки и разработвайки наративи, които се превръщат за тях в действителната им история. На тази канава са изградени първите анализи на европейската идентичност (4) .

Тезата за европейската идентичност се появява през първите години след Втората световна война. Някои западноевропейски политици бързо съзират в нея главен аргумент за изграждане на автономни европейски междуправителствени организации. Тя обаче не се извежда като самостоятелен проблем поради съзнателното въздържане от открито противопоставяне на насажданата от САЩ теза за наличието на “Атлантическа общност”, образувана от Северна Америка и Западна Европа, както и заради опасенията да не се накърни необходимото западно единство в тоталното противопоставяне с Източния блок.

Към края на 50-те – началото на 60-те години се формира благоприятна обстановка за поставяне на въпроса за европейската идентичност. Разпадането на колониалната система пренасочва главното внимание на европейските метрополии върху Стария континент. Подпомогната от американския “План Маршал”, Западна Европа успява да възстанови своята икономика след тежките поражения на войната. Икономическите и политически противоречия между западноевропейците и северноамериканците (особено по време на Суецката криза през 1956 и Берлинската криза от 1958-1962) укрепват волята за по-стриктно придържане към собствените интереси на Стария свят. Войната във Виетнам разклаща силно авторитета на САЩ в западноевропейското общество. Освободилата се от съветско опекунство Титова Югославия се превръща в един от лидерите на възникващото Движение на необвързаните държави. Надигането на народите в ГДР, Унгария и Полша срещу съветския диктат са ясни индикатори, че предадената от Запада на СССР в Ялта източна част на континента не е забравила своята европейска принадлежност. В тази обща обстановка и след неуспешния си опит от 1958 за заменяне на водачеството на САЩ в НАТО с колективно лидерство на западните велики сили (САЩ, Великобритания и Франция) френският президент Шарл дьо Гол развива открито концепцията за “европейска Европа” като контрапункт на “атлантизма” (5) . Признание за основателността на поставения от Дьо Гол проблем е създаването на Еврогрупата (1968) в НАТО, като неформална структура на страните-членки от Стария континент.

Въвличането на Великобритания, Дания и Ирландия в европейския интеграционен проект, премахнало остротата на вътрешните противоречия в Западна Европа, противопоставянето на САЩ на въвеждането на икономически и валутен съюз в Европейската икономическа общност и началото на Хелзинкския процес довеждат до възприемане на тезата на Дьо Гол от Общността. Усещайки склонността на лидерите на двата блока (задокеанските САЩ и евразийският СССР) да се договарят зад гърба и за сметка на Европа, Европейската общност приема Декларация за европейската идентичност (септември 1973) и се заема да я отстоява с една балансираща роля в откриващите се на 30 октомври с. г., в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, Виенски преговори за взаимни и балансирани съкращения на въоръжените сили. Преки резултати на концепцията за европейската идентичност са създаването на Независима европейска програмна група в НАТО (1976), възобновяването на дейността на Западноевропейския съюз (1984) и изграждането на френско-германска бригада (1988).

Тезата за европейската идентичност е подхваната мощно от науката в западната част на континента в средата на 80-те години, когато загърбването на духа на Студената война очертава на хоризонта общоевропейската перспектива. Под ръководството на професора по политология на Майнцкия университет Вернер фон Вайденфелд е осъществено международно издание “Идентичността на Европа: въпроси, позиции, перспективи”, в което са включени статии на видни западноевропейски учени, публицисти и писатели (6). Спектърът на изразените от различните автори мнения е широк, но бентът е отприщен и европейската алтернатива на идеологическото противопоставяне Запад – Изток е убедително обоснована.

С края на Студената война отпада необходимостта от демонстриране на единство между Северна Америка и Западна Европа, тъй като основният сплотяващ фактор (Съветският съюз) е изхвърлен на бунището на историята. Останали единствена мегасила, САЩ се поддават на изкушението да въдворяват “нов световен ред”, включително на Стария континент. От своя страна, опиянени от отхвърлянето на единия опекун (евразийския) и изправени за първи път пред уникалния исторически шанс за обединяване на Европа, западноевропейците демонстрират настойчив стремеж да елиминират и другия (задокеанския). Нарастващите различия бързо прерастват в противоречия, но общият интерес от обиране на плодовете от победата в Студената война задържа публичното противопоставяне. Когато обаче противоречията надделяват (във връзка с бомбардирането на Съюзна република Югославия през 1999), проблемът за европейската идентичност отново става остро актуален. И той е поставен с цялата му тежест, този път от едно живо въплъщение на новото европейско единство – германският учен и политик Петер Глоц, судетски немец от смесен брак (баща немец, а майка чехкиня), депортиран навремето от Чехословакия в Бавария (7) .

След терористичните атаки във Вашингтон и Ню Йорк (11 септември 2001), показали уязвимостта на САЩ и опасните последици от арогантната международна политика, споровете между Европа и САЩ обхващат дълъг ред актуални международни проблеми, като в много случаи техните позиции са диаметрални, безкомпромисни и активно отстоявани в международните отношения. В тази напрегната обстановка се появява обширната статия на известния германски публицист и издател на седмичника “Ди Цайт” Тео Зомер “Самочувствието на Европа”, акцентираща върху различните ценностни системи и подходи към международните дела на общностите от двете страни на Атлантика (8) . Анализът на Зомер намира респектиращо развитие в публикациит e на професора по международни отношения в Университета “Джорджтаун” и член на Съвета за национална сигурност по време на първия мандат на президента Бил Клинтън – Чарлс Купчан, със стъписващите северноамериканците заглавия “Краят на Запада” (9) и “Краят на американската ера” (10) .

Обтягането на отношенията във връзка с откроилите се различни подходи към решаването на иракския проблем (2002-2003) носят реална опасност от скъсване на трансатлантическата връзка (11) . “Без съмнение - отбелязва проф. Томаш Волги от Университета “Аризона” - американската инвазия в Ирак имаше ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения...между двете страни на Атлантика” (12) . Силната обществена потребност от обясняване на случилото се поражда значителен брой критични анализи на европейски и американски учени и публицисти. Стремежът да се вникне в дълбочинните причини за разлома неизменно отвежда авторите до различните ценностни системи на общностите от двете страни на Атлантика. Европейската идентичност става обект на оживени разисквания в Европейския конвент, във връзка със спора дали в преамбюла на Европейската конституция да бъдат споменати общите християнски корени на европейците (13) . Така проблемът за европейската идентичност се оказва в центъра на международна научна дискусия в началото на ХХІ век (14) .

В съдържателно отношение, европейската идентичност получава (поради недостатъчната проученост на проблема) доста различаващи се интерпретации. Намират се автори, които просто отричат нейното съществуване. Така, цялото историческо повествование на руския учен Борис Проницин за “Двете Европи” (“западна” и “славянска”) е изградено върху убеждението, че “Европа е географски термин, а не цивилизация” (15) . Представяйки сборника “История на европейската идея”, Кевин Уилсън – председател на Програмния комитет за хуманитарни науки на Европейската асоциация на университетите за дистанционно обучение, смята за нужно пътем да отбележи, че Европа няма уникална идентичност (16) - схващане, което не е застъпено от нито един от авторите на включените в книгата есета. Според английския политолог Тимоти Гартън Аш - старши изследовател в Центъра за европейски изследвания на Колежа “Сейнт Антъни” в Оксфорд, Европа е с “неустановена идентичност” (17) . Разбирайки под “Америка” САЩ, а под “Европа” – Западна Европа, той твърди: “Няма такова нещо като отделни ценностни системи, европейска и американска, а поредица от взаимно свързани ценностни вериги, като най-широко е полето на пресичане между тях” (18) . Всъщност, Аш отстоява широко разпространения в научната литература на САЩ възглед, според който “Западът” е “нерушима общност”, основана на обща история и на общи ценности (19) , поради което с основание е характеризиран от анализатора от САЩ Робърт Кейган като “проамерикански настроен изследовател” (20) . Схващането, че “САЩ споделят еднакви ценности с Европа” застъпва и българският дипломат Петьо Петев (21) . Противниците на тезата за европейската идентичност обикновено изтъкват, че много от приписваните на Европа ценности били залегнали в традициите на извъневропейски страни, като най-често се позовават на заложените в Декларацията за независимостта на САЩ от 1776.идеи, особено тази за свободата на личността. Ала пропускат да отбележат, че тези идеи се раждат в Европа, че авторите им са силно повлияни от европейското Просвещение (22), както и, че един от най-видните му представители Жан-Жак Русо, 14 години преди приемането на Декларацията, започва глава първа на епохалния си труд “За обществения договор” с думите: “Човекът се ражда свободен...” (23) .

По-обхватна и задълбочена е аргументацията на авторите, отстояващи наличието на европейски ценности и на европейска идентичност. “Европейците, благодарение на ужасите и постиженията на своята история, се радват на особено самосъзнание по отношение на правата на личността, на обществата и на държавите”, констатира проф. Дейвид Калео – директор по европейски изследвания във Факултета “Пол Ници” към американския университет “Джон Хопкинс” (24) . Търсейки обяснение на “Края на Запада”, проф. Чарлс Купчан стига до извода: “Проблем представляват не само конкретните интереси, но и конкретните ценности” (25) . В опита да се ориентира в сложните лабиринти на европеизма, авторът споменава наличието на “римска идентичност” в античната Римска империя (26) .


Особен интерес представляват заключенията на известния германски философ Юрген Хабермас. Той подчертава забелязващия се все още общ “духовен контур” на Запада, но акцентира на формиращата се европейска идентичност, като откроява шест нейни опори:

- Светското общество – “трудно е по нашите географски ширини да си представим президент, който започва работния си ден с публична молитва и обявява значимите си политически решения за божествена мисия”;

- Убедеността във “формиращата мощ на държавата”, която трябва да коригира сривовете на пазара;

- Политическите партии, които се противопоставят на “социопатологичните последици на капиталистическата модернизация”;

- Изповядването на “етоса на солидарността и социалната справедливост”;

- ”Отказът от смъртно наказание”, като проява на изострена чувствителност от спомена за тоталитарните режими и Холокоста;

- Наднационалното сътрудничество, родено от уроците на миналите опустошителни войни (27) .

Своя версия по въпроса издига роденият в България ръководител на научни изследвания в Националния център за научни изследвания в Париж Цветан Тодоров. Има “една определена идентичност, на която европейците държат”, констатира той, и поставя в нейните основи пет ценности: рационалност, справедливост, демокрация, светски характер и толерантност (28) . Напълно убеден в наличието на специфична европейска идентичност е и друг работещ в чужбина българин – преподавателят в Аахенския университет Емил Попов (29) . Различията между европейската и американската идентичност са очевидни за бившия държавен секретар на САЩ д-р Хенри Кисинджър (30) и за нашумелия американски политолог Френсис Фукуяма (31) .

Най-широко и убедително проблемът за европейската идентичност е третиран от Едгар Морен – професор по социология и директор на Департамента за научни изследвания при Френския национален център за научни изследвания в Париж. Според него, първата европейска идентичност “бе разработена от войнстващите национализми”. Впоследствие се формулира втора европейска идентичност, която “представляваше смесица от идентичността на демокрацията и идентичността на империализма и прикриваше тази двойственост с привлекателния воал на своята културна духовност”. Необходима е, изтъква проф. Морен, трета европейска идентичност, която “би трябвало да се основава върху традицията за критика и самокритика на Разума” (32) .

От многобройните попътни бележки по тази актуална днес тема внимание заслужават съжденията на английския историк Арнълд Тойнби в панорамната му теория за цивилизациите. Потъвайки дълбоко в дебрите на миналото, той изтъква значението на древните елини за еманципирането на Европа (така, както са я разбирали) от по-напредналата в културно отношение Азия (33) . Анализирайки със свойствената му вещина Антична Европа, Тойнби подчертава, че “разпространяването на елинската култура” е “политика, водена в голям мащаб от самия Александър (Македонски – Н.А.) и след това провеждана в течение на четири и половина века от македонските и римските му приемници, чак до император Адриан” (34) . Прехвърляйки вниманието си към Средновековна Европа, Тойнби коригира излишно драматизираното дотогава различие между гръцкия Изток и латинския Запад, доказвайки, че те са се възприемали като “две общности”, които “произлизат от един родител – елинската цивилизация” (35) .

Опирайки се на досегашните научни постижения може да се направи опит за очертаване контурите на една цялостна концепция за появата, развитието и актуалното състояние на европейската идентичност.

* * *

Началото на процеса на формиране на европейската идентичност е поставено през V в. пр.н.е. в Антична Елада, във връзка с Гръко-Персийските войни. Критичната обстановка сплотява разпокъсания дотогава елински свят, който се самодефинира като “европейски” и се еманципира от азиатския. По такъв начин Европа израства от мит и географска представа, ограничена в югоизточните предели на континента, и в схващане за културна общност със своя уникална, елинска по своя характер, идентичност. Благодарение на многобройните елински колонии, основани през VІІІ-VІ в. пр.н.е. в Черноморския и в Средиземноморския басейн, това ново разбиране прониква във вътрешността на широкообхватния елински ойкумен. Политическото завладяване на елинския свят от античната Македонска държава (ІV-ІІ в. пр.н.е.) е съпроводено от овладяване на нейното разширяващо се пространство от елинската култура, включила в себе си някои елементи на местните култури (характеризирана от съвременната наука като “елинистическа култура”). Тя се разнася и се утвърждава със силата на оръжията от Филип ІІ, Александър Велики и “диадохите” в Югоизточна Европа и дори далеч във вътрешността на азиатския свят. Попадането на елинистическия свят под политическото господство на Рим (ІІ-І в. пр.н.е.) довежда до ново културно превземане на победителите и до още по-широко разпространение на елинската култура, обогатена с римските традиции, в Централна, Западна и Северна Европа. Огромната Римска империя е описана от еврейския историк Йосиф Флавий (І в.) като свят, доминиран във военно отношение от римляните, а в интелектуално – от гърците (36) .

Така дифузията на елинската култура се разпростира върху почти цялото европейско цивилизационно пространство (без крайните северни и най-източните територии) и го пропива до такава степен, че се оформя първата европейска идентичност – елинската. Тази идентичност се формира преди всичко в опозиция на носещата големи опасности постоянна външна другост – азиатците. Поради враждебността, недоброто познаване и предубежденията, на азиатците се гледа като на “варвари” и въпреки по-високата азиатска култура упорито се налага тезата за “културното превъзходство на Европа”. Същевременно, елинската идентичност се извлича в опозиция и на вътрешната европейска другост – “варварските” племена, действително отстъпващи в културно отношение на елините и на елинизираното от тях пространство. Тази елинска европейска идентичност се основава на споделени ценности: непримиримост спрямо тираните и деспотичните режими; политически права на свободните мъже; демократично законодателство; религиозно разнообразие; пиетет към знанието, литературата и изкуствата; силно изразен стремеж към философско осмисляне на света и на мястото на човека в него. Наред с добродетелите, античната европейска идентичност включва необосновано високомерие спрямо външни на континента култури, пренебрежение към вътрешните “варвари”, стремеж на политическата власт към ограничаване на свободомислието и други пороци.

С приемането на християнството в Римската империя от Константин Велики (313) елинската европейска идентичност изпада в криза, задълбочила се с налагането му като държавна религия в империята от Теодисий І Велики (382). Споделяните дотогава елински ценности се оказват в дисонанс с догмите на новата универсална религия. Империята и Църквата подемат координиран поход срещу всички организирани носители на старата култура, приключил в основни линии със закриването на Академията в Атина от Юстиниан ІІ (529). Едновременно с това, съюзените светска и духовна аристокрация настойчиво утвърждават универсалната християнска култура с нейния нов светоглед, нова картина на миналото, нови морални устои и нови ценности: вяра в Бога и в Сина Му Христос, в Неговите наставници на Земята – владетеля и архиереите му, смирение, милосърдие, живот по предписанията на Светото писание и Свещеното предание. По такъв начин се осъществява преформулиране на европейската идентичност, като античнага елинска отстъпва към V век мястото си на средновековната християнска. Дълбоко вкоренените през предходното хилядолетие елински културни традиции не изчезват – повечето от тях продължават да присъстват в структурата на европейската идентичност, особено на Изток, но отстъпват водещото място на християнските ценности.

Така формиращата се християнска идентичност е изправена пред сериозни вътрешни и външни предизвикателства и в опитите да се справи с тях търпи съответните пулсации. Голямото вътрешно изпитание са многобройните “варварски” племена, заливащи Европа по време на “Великото преселение на народите” (ІV-VІІ век), а и столетия след него, от уязвимата поради липса на естествена защита източна граница на континента. Отговорът на християнска Европа е своевременен, адекватен и ефикасен – покръстване на езичниците и приобщаването им към семейството на европейските християнски народи, приключило в основни линии към края на Х век с християнизацията на датчаните (около 960) и на руснаците (989), а окончателно – през 1417, с покръстването на литовците.

Не така убедителен е европейският отговор на външното предизвикателство – настъплението на младия ислямски свят. Загубени са свещените за християните Иерусалим (635), Антиохия (637) и Александрия (642), като опитите за тяхното възвръщане чрез кръстоносните походи (ХІ-ХІІІ век) имат само частичен и временен успех. Нещо повече – ислямската заплаха става гибелна за европейците с проникването на арабите в Югозападна Европа (началото на VІІІ – края на ХІV век) и на османците – в Югоизточна Европа (от средата на ХІV век). Резултатите от тази драма са свеждането на Византия до европейска империя и превръщането на Европа от християнска периферия в ядро на християнския свят.

Географски, исторически, културно и религиозно свързаното европейско общество се самовъзприема като единна християнска общност (37) , както впрочем е възприемано и отвън. Но екстремалните условия на развитие на затворената в Европа християнска култура засилват непримиримостта към другостта: религиозен фанатизъм спрямо “неверниците” (мюсюлманите), непримиримост към “варварите” (езичниците), враждебност спрямо юдеите, подозрителност към “схизматиците” (взаимно между католиците и православните), безмилостна разправа с “еретиците”, високомерие към евреите, пренебрежение към славяните, неприязън към ромите.

Към ХІІІ век европейската християнска идентичност изпада в тежка и задълбочаваща се с времето криза. С разграбването на Константинопол от кръстоносците и организирането около него, с папска благословия, на Латинска империя (1204-1261) настъпва окончателен разрив между католическата и православната християнска общности. Френските крале поставят папите в унизителния “Авиньонски плен” (1309-1377), последван от “Великия разкол” (1378-1417), по време на който католическият клир е разделен на две, дори понякога на три, църкви, оглавявани от алтернативни папи. Императорската титла на “Свещения Римски император” се дава, след 1338, и без коронация в Рим, а властта му над териториалните княжества става все по-ефимерна. Кризата на християнската идентичност навлиза в решителната си фаза с разразилата се Реформация (от 1517) и оглавената от папството Контрареформация (от средата на ХVІ век), довели до дълбок разкол в дотогавашния католически свят, обособяването на протестантството и неговото бързо конфесионализиране. Непримиримите противоречия намират израз в Трийсетгодишните религиозни войни (1618-1648) – първата общоевропейска война, забила последния гвоздей в ковчега на християнска Европа.

За залеза на християнската европейска идентичност съдействат и други фактори. Ренесансът (ХІV - средата на ХVІІ век) преоткрива отдадените на забрава и поругание духовни ценности на античното европейско общество, акцентирайки на римското право и на елинския интерес към Човека. Протичащите почти паралелно “Велики географски открития” (средата на ХV – средата на ХVІІ век) разрушават християнските представи за света. Рационализмът (средата на ХVІІ – началото на ХVІІІ век), с основаното на опита естествознание и насадения творчески скептицизъм в обществознанието, утвърждава примата на разума над вярата. Мощното духовно движение на Просвещението, заляло през ХVІІІ век цяла Европа, изтласква религията и теологията от философията, науката, изкуствата и политиката, както и от доминиращата им роля в самоидентификацията на европейското общество. Християнството продължава да бъде източник на европейска културна идентичност, но възможностите му да предлага еднородна политическа култура на континента се изчерпват. Пък и по-нататъшното самоидентифициране на европейското общество като християнско е възпрепятствано от покръстването на колонизирания от самите европейци външен свят (от ХV век), с което Европа, погледната и отвън, престава да бъде символ на християнството.


Търсейки през тези драматични столетия нови основания на своята идентичност, европейското общество ражда концепцията за Европа като система от светски стойности. Посят от хуманистите в благодатната почва, подготвена от предренесансовото поколение европейски интелектуалци (края на ХІІІ – началото на ХІV век), този нов възглед за европейското общество израства с представата за “европейската цивилизация” (третата четвърт на ХVІІІ век) като прогресиращо общество, основано на рационални закони, като общност с единен културно-генетичен код (38) . Това ново възприемане на Европа е обогатено в епохата на Романтизма (края на ХVІІІ – средата на ХІХ век). Преразглеждайки миналото, романтиците внасят разумна корекция в арогантното отношение на просветителите спрямо християнството, изтъквайки трайното му проникване в тъканта на европейското духовно пространство и благотворното му въздействие върху европейската ценностна система. По този начин, благодарение на романтиците, е преодоляна опасността преформулирането на европейската идентичност да се осъществи на принципа на деструктивизма, въз основа на негативното отношение на просветителите към религията, като се разкрива възможност за повторно включване на християнството (макар вече не на водещо място) в новия културен ареал. Последен съществен щрих в очертаване контурите на новата европейска идентичност внася демократизмът през ХІХ век. След освобождението на гърците от Османската империя и създаването на самостоятелната гръцка държава (1830), благодарение най-вече на 12-томната “История на Гърция” (1846-1856) на английския учен Джордж Гроут, демократите вникват по-задълбочено в древноелинското културно наследство и подлагат на фундаментална преоценка господстващата тогава теза, че европейската цивилизация се корени в зараждането на християнството и краха на Римската империя. Истинската люлка на европейската цивилизация, доказват убедително те, е Атинската демокрация, осигурила ненадмината през вековете политическа свобода.

Така към третата четвърт на ХІХ век Европа постига нещо, което и до днес не е по силите на другите континенти – издига се над религиозната универсалност и създава нерелигиозна, дълбоко светска по своя характер, идентичност.(39) Тя се основава на разбирането, че е изградена върху три стълба: елинската култура с нейната демокрация, неутолим стремеж към знанието и силен интерес към човека; римското право, придаващо общност на институциите в европейските държави; християнството с неговите морални ценности. В новата европейска идентичност са вградени високите стойности на Хуманизма, Рационализма, Просвещението и Романтизма. От всички разпространени след Великата френска революция от края на ХVІІІ век европейски идеологии, тя пропива в най-голяма степен ценностите на най-влиятелната – опиращият се на общественото мнение демократизъм с неговата действена привързаност към солидарността, социалния реформизъм, равноправието и справедливостта. В светската европейска идентичност обаче са вплетени и ред заблуди: безогледна за социалните последици рационализация, недостатъчна толерантност към другостта, стремеж към етническа “чистота”, склонност към Каинови постъпки и колаборационизъм, историческа амнезия, безжалостен колониален грабеж, под маската на “цивилизационна мисия сред диваците”.

Още към края на ХVІІІ век в намиращия се все още в подем европейски дух започват да се забелязват нотки на униние, породени от все още неясното предчувствие, че светът може да се изплъзне от контрола на Европа. Германският философ Йохан фон Хердер предупреждава, че средствата, с които европейците са подчинили другите континенти, ще се обърнат срещу самите тях (40) и отделя специално внимание на Русия, наричайки я “страната на бъдещето на човека” (41) . През 1797 швейцарският историк Йоханес фон Мюлер пророкува, че бъдещето принадлежи или на Америка, или на Русия (42) . След поражението си, Наполеон Бонапарт предрича, че светът скоро ще стане “американска република или руска универсална монархия” (43) . През 1823 абат Дьо Прат прозорливо отбелязва, че Америка е предопределена да обнови Стария свят, докато Русия ще се стреми да го подчини (44) . Бъдещият френски външен министър Алексис дьо Торквил изразява през 1835 убеждението си, че Европа се намира между два полюса – северноамериканския и руския, като “всеки от тях е призван един ден да има в ръцете си съдбините на половината свят” (45) . А през 1847 френският интелектуалец Шарл Сен-Бьов записва в дневника си: “Бъдещата участ на света ще се реши от тези два млади народа: русите и американците” (46) . Наред с удивителните проникновения в бъдното, европейските интелектуалци лансират редица плодотворни идеи и конкретни планове за разумна политическа организация на Стария свят (47) . Но монарсите и националните политически елити остават чужди на проектите на интелектуалците, глухи за нагласите на европейското обществено мнение и слепи за превръщането на САЩ в първа световна икономическа сила (през 1894). Напиращата вълна на великодържавния шовинизм подсилва предчувствието на европейските интелектуалци за нерадостно бъдеще на Стария свят, което получава гротескни форми с надеждата, че гибелната тенденция ще бъде предотвратена. В иконографията си Оноре Домие изобразява Европа като стояща върху бомба (48) . А в навечерието на Първата световна война Жорж Сорел с нотка на отчаяние констатира: “Това гробище Европа е населено с народи, които тръгват да се избиват взаимно с песен на уста” (49) .

Когато, въпреки предупрежденията, Европа е хвърлена в братоубийствената Голяма война, прераснала бързо в Световна, Старият свят излиза от кървавата баня разрушен и омаломощен. Още по-лошо – той се оказва двойно разединен: между Русия, овладяна по време на войната от болшевиките, и останалата част от Европа; между победители и победени. В действителност победители няма, защото и те са поставени под финансова и икономическа зависимост от новия световен лидер – отвъдокеанските Съединени американски щати. Рухва схващането за Европа като символ на прогреса и цивилизацията. Прекършен е европейският дух. Настаняват се чувството на дискомфорт и отчаяние, усещането за обреченост.

Европеизмът е повален, но само на пръв поглед, защото гибелните последици от войната са неговото най-неопровержимо потвърждение. При това той получава за първи път масова паневропейска подкрепа (50) . Сбъдва се предсказанието на германския философ Макс Шелер, че световната война ще отвори очите на фронтоваците, които ще поискат създаване на всеобщо европейско братство (51) .

Опитът на Франция – главен архитект на установената след войната Версайска система и страната с най-развит европеизъм, да организира европейски федерален съюз от всички 27 държави на континента - членки на Обществото на народите (1929-1931) пропада, главно защото редица страни го схващат като стремеж към извличане на политически дивиденти от паневропейското движение и към увековечаване на несправедливото следвоенно устройство на Европа (52) .

Прекрояването на европейската политическа карта без оглед на етническите реалности и диктатът на победителите над победените създават благоприятна почва за широко разпространение на реваншизма, милитаризма, европоцентризма, колониализма, авторитаризма, болшевизма, фашизма, расизма, антисемитизма, славянофобството, омразата към ромите и хомосексуалистите, високомерието спрямо православието и неприязънта към мюсюлманите. Най-тежката световна икономическа криза (1929-1934) подкопава авторитета на капитализма. Идването на Хитлер на власт по демократичен път, прибягването на германските нацисти и на италианските фашисти към плебисцити дискредитират демокрацията. А политиката на съглашателство с агресорите нанася силен удар върху авторитета на водещите западноевропейски велики сили. Така дезориентираното и непречистено европейско духовно пространство превръща Стария свят в подпалвач и на Втората световна война. За да излезе от нея още по-унизен, обезкръвен, разрушен, зависим и с гнетящо чувство за историческа вина.

Ала от пепелищата на войната европейската идентичност излиза пречистена и преродена. С произнесена безрезервна морална присъда над фашизма, Холокоста, колаборационизма, посегателствата върху свободите на човека и правата на малцинствата, над войната като средство за разрешаване на международни спорове. Калява се волята никога повече да не се допускат грешките от миналото. Осъзнава се значението на европейските межидентитети – етнически, религиозни, езикови и културни, регионални и национални. Европейският дух съзрява до състоянието на “ Homo Europe а us ”, обладано от убедеността в общото наследство и общата съдба, от съзнанието за наднационална общност, от непреклонната воля най-накрая да се постави начало на ново разумно политическо изграждане на континента (53) .

Обстановката след войната като че ли не оставя големи шансове за превръщане на европеизма в главен мотив на политическо поведение. Старият свят се оказва фактически поделен между оформящите се две световни суперсили (задокеанските САЩ и евразийският СССР). Почти всички европейски държави са превърнати в помощни елементи на тяхната блокова система и са въвлечени в тоталното им противопоставяне. Старият континент, като цяло, е избран от мегасилите за главен полигон на започналата студена война и, по същество, е превърнат в заложник на глобалистките стремежи на Вашингтон и Москва.

След като източната част на континента попада, с благословията на Запада, в здравата прегръдка на Сталин, Съветският съюз си поставя за цел да я абсорбира в т. нар. “социалистическа общност”. Така Европа е сведена до западните й териториални предели. Повечето западноевропейски страни са превърнати бързо в “сателитни държави в американския съюз” (54) . Този неравноправен и принудителен съюз дава възможност за натрапване на оформилата се още в края на 30-те години на ХХ век отвъд океана идея за “Атлантическа общност” под американско лидерство (55) . За целта се използват определящата роля на САЩ в Организацията за европейско икономическо сътрудничество, създадена през 1948 в изпълнение на американския “План Маршал”, и господството на Вашингтон във военната организация на Северноатлантическия договор (от 1951). Голяма активност в пропагандирането на атлантизма в Новия и в Стария свят проявяват северноамерикански, а и някои западноевропейски неправителствени организации. Роят се наукообразни твърдения, че “елинизмът, юдейско-християнските религии и римското право лежат в основата на северноатлантическата цивилизация”(56).

Но западноевропейците, които разполагат със значително по-голяма автономия, в сравнение с източноевропейците, отстояват (с течение на времето все по-настойчиво) своята европейска самобитност. Отклонено е предложението организацията за осъществяване на “Плана Маршал” да бъде наречена “Атлантическа икономическа общност”. Когато тя изпълнява основната си задача за следвоенно възстановяване, западноевропейците отново не приемат американското предложение за преобразуване на Организацията за европейско икономическо сътрудничество в “Атлантическа икономическа общност” и налагат учредяването на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (1960) въз основа на равноправно членство в нея на западноевропейските и северноамериканските държави (57) . Междувременно, западноевропейците създават мрежа от чисто европейски, по своя характер, междуправителствени организации – Съвета на Европа (1949), Европейската общност за въглища и стомана (1951), Западноевропейския съюз (1955), Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия (1957), Европейската асоциация за свободна търговия (1960) и други, които утвърждават европейските ценности.


В началото на 60-те години на ХХ век, в условията на непопулярната в света война на САЩ във Виетнам (1961-1968), западноевропейците започват открито да отхвърлят натрапвания им “атлантизъм”. В лекция, изнесена на 16 април 1962 във Факултета по дипломация “Флечър”, бившият западногермански министър на външните работи и тогавашен председател на Комисията на Европейската икономическа общност проф. Валтер Халщайн заявява: “Така наречената Атлантическа общност не може да бъде ограничена в Атлантическия район, доколкото нейното влияние трябва да се разширява върху другите наши приятели и партньори в Тихия океан и навсякъде. Тя не е общност в същия този смисъл, който се влага в европейската общност” (58) . На 15 май 1962 френският президент Шарл дьо Гол развива на пресконференция в Елисейския дворец своята концепция за “европейска Европа, свързана наистина в настоящия момент със САЩ, но която би имала самостоятелна политика и отбрана”, вместо да се затваря в “някакъв си атлантизъм” (59) . Формулата на Дьо Гол за “Европа от Атлантическия океан до Урал” предполага дезинтегриране на Източна Европа от руснаците и маргинализация на американците. С напускането на военните структури на НАТО от Франция и нейния ултиматум за изнасяне седалището на Алианса от страната (1966) задачата за изграждане на “Атлантическа общност” е свалена от външнополитическата програма на Вашингтон. Внимание заслужават обясненията, които се дават в САЩ за този поврат. Бившият представител на САЩ в Съвета на НАТО Харолд Кливлънд констатира със съжаление, че “Атлантическата общност не е и не се превръща в политическа” и дори, че наяве е излязла “несъвместимост на европейските и атлантическите идеи по военните въпроси” (60) . На своя ред, Атлантическият съвет на САЩ обяснява отпадането на задачата за “изграждане на Атлантическа общност” с “невъзприемчивостта” на общественото мнение към нея (61) .

Забележително е, че европеизмът прониква и в единствената договорна атлантическа организация. През 1968 европейските страни-членки на НАТО (без Франция и Исландия) създават Еврогрупа, като неформална организация в Алианса за отстояване на европейските интереси в областта на отбраната. Впоследствие е учредена и Независима европейска програмна група като официална структура в НАТО (1976), в която се включват всички нейни европейски членки без Исландия – единствената европейска държава без собствени въоръжени сили. По предложение на Франция е възобновена дейността на Западноевропейския съюз (1984), с цел отстояване на “общата европейска идентичност в областта на отбраната” (62) . А по идея на ФРГ е създадена френско-германска бригада с интегрирано военно командване (1988), преобразувана, след присъединяването на други страни от Западноевропейския съюз, в Еврокорпус.

Още по-забележително е, че източноевропейците и западноевропейците дават мощен израз на ненапусналото ги чувство за общност. Надигането в ГДР (1953), въстанието в Унгария (1956), революцията в Чехословакия (1968), студентските (1968) и работническите (1970) вълнения в Полша, отзоваването на съветските войски от Румъния (1958), както и откъсването на Югославия (1948) и на Албания (1968) от опеката на Кремъл, са само най-ярките епизоди на широкото обществено недоволство от съветската доктрина за “ограничения суверинитет”. Разбирането за неделимостта на Европа се утвърждава от дисидентските движения в съветската зона и от източноевропейската политическа емиграция (63) . От друга страна, прекосяването на “желязната завеса” от френския президент Дьо Гол на път за СССР (1966), Полша (1967) и Румъния (196.) (64) получава своето продължение и развитие в “новата източна политика” на западногерманския канцлер Вили Бранд (1969-1974) (65) . В крайна сметка, масовото движение за общоевропейско сътрудничество в западните части на континента, подкрепено и в Източна Европа, заставя двете световни суперсили да седнат на масата на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (юли 1973) и да обсъждат отговорно европейските проблеми под бдителния поглед на Стария свят. Опитът на мегасилите да наложат блоковия подход в преговорния процес, предполагащ задкулисно договаряне на Вашингтон и Москва за сметка на европейците, е париран от Европейската общност със самостоятелното й участие в съвещанието (66) , приетата Декларация за европейската идентичност (септември 1973) и наложеното пълноценно участие на европейските неутрални държави. По такъв начин западноевропейците поемат необходимата и ценна балансираща роля в Хелзингския процес, отчитаща главно общоевропейските интереси.

Дистанцирането на западноевропейците от северноамериканците в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа е насърчено по користни подбуди от Кремъл, но по начин, обективно обслужващ общоевропейските интереси. В реч пред Световния конгрес на миролюбивите сили (Москва, 26 октомври 1973) съветският ръководител Леонид Брежнев отделя специално място на народите от Европа: “В техния “европейски дом”, при съвременния характер на производителните сили, затвореният икономически живот във всяка “квартира” стана твърде притеснен и неудобен. Освен това, този дом стана крайно огнеопасен при сегашните средства за масово унищожение. И в резултат на това запазването на мира в Европа стана всъщност категорична необходимост, а всестранното развитие на разностранно мирно сътрудничество между европейските държави – единственият наистина разумен изход” (67) . Тезата за “общия европейски дом” е повторена в речта на Брежнев в Бад-Годесберг (23 ноември 1981) (68) .

Увереността в самобитната европейска идентичност крепне с успешното развитие на уникалния европейски интеграционен проект, който, от началото на 70-те години на ХХ век, САЩ започват да разглеждат като заплаха за собствените си национални интереси (69) . Самочувствието на западноевропейците расте от превъзмогването на авторитарните режими в Гърция, Испания и Португалия (средата на 70-те години), както и с безусловното включване на Великобритания, заедно с Дания и Ирландия, в Европейската общност (1973). С приобщаването на Гърция към Европейската общност (1981) западноевропейците оценяват по достойнство своя културен корен и започват да изживяват предубежденията си към православния свят.

Сред основанията за порасналото самочувствие на Западна Европа е ненапусналото ги и след крушенията в двете световни войни усещане за културно превъзходство над Северна Америка. Характерно признание в това отношение е свидетелството от 2002 на Томас Саймънс – пенсиониран дипломат на САЩ с продължителен европейски опит: “Когато за първи път отидох в Европа през 40-те и после в 50-те години, тя ни превъзхождаше. Това превъзходство беше не персонално – аз никога не се чувствах по-нискостоящ дори от хората, които гледаха със снизхождение на мен, - а цивилизационно”. И смята за необходимо да добави: “Но Америка вече (т.е. след Студената война – Н.А.) не е комплексирана” (70) .

Все пак опитите на САЩ за насаждане на “Атлантическа общност” и за удържане на западноевропейците в руслото на “атлантизма” способстват за сближаването и сътрудничеството на Северна Америка и Западна Европа в годините на Студената война. Това става възможно благодарение споделянето на “някои общи ценности” и най-вече на потребността от обща защита от съветската инвазия, както справедливо отбелязва проф. Чарлс Купчан (71) .

След падането на Берлинската стена европейската идентичност, обсебена в годините на Студената война (не без основания) от западноевропейците, получава общоевропейски измерения. Източноевропейските народи, получили своя суверинитет, демонстрират свободно и респектиращо своята европейска принадлежност. Същото чувство обладава обявилите своята независимост бивши съветски републики, разположени на европейския континент. Дори мнозина от руснаците в Руската федерация подхващат лансираната от последния съветски ръководител Михаил Горбачов през 1987 теза за “нашия европейски дом” (72) .

Публичните договори между победители и победени в Студената война разкриват нови хоризонти пред Европа. С Московския договор между четирите страни-победителки във Втората световна война и двете германски държави (12 септември 1990) е постигнато справедливо решение на германския проблем, а публикуваната от името на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа Парижка Харта за нова Европа (21 ноември 1990) възвестява възстановяването на социалнополитическото единство на континента, въз основа на западноевропейските ценности (73) . В действителност, победените източноевропейци се чувстват също победители, тъй като разглеждат поражението на Изтока в студената война като справедливо възмездие на компрометираните комунистически режими, начало на своето свободно и достойно съществуване и възможност за връщане в семейството на европейските народи.

Така европейската идентичност не само успява да издържи с чест и достойнство своето най-тежко изпитание – да оцелее в годините на студената война и в условията на грубия натиск от страна на външни флангови сили, но и да излезе от тоталния сблъсък, окрилена с разкрилата се уникална общоевропейска перспектива.

Големият резултат от приключването на Студената война е уловен своевременно от известния френски икономист и футуролог Жак Атали. Главната идея в книгата му “Линията на хоризонта” (1990) (74) е, че първата безкръвна революция в историята (както характеризира промените в Източна Европа) довежда до оформянето на два нови полюса – европейски и тихоокеански (75) . Опиянена от отхвърлянето на евразийския опекун, Европейската общност оповестява целта си да елиминира и другия – задокеанския. “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”, заявява председателят на Общността Жак Поос на 29 юни 1991, по повод разпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ (76) . Принудени да приемат този европейски избор, САЩ се оттеглят, прогнозирайки чрез държавния си секретар Джеймс Бейкър (4 август 1991), че “Европа ще се провали и болезнено ще осъзнае необходимостта от силно американско присъствие” (77) .

Надделялото във Вашингтон изкушение да се използва превръщането на САЩ в единствена свръхсила на планетата за установяване на “нов световен ред” ловко използва европейските затруднения с разпадаща се Югославия, за да се самопокани отново на Стария континент. През 1994 президентът Бил Клинтън дава указание “да се утвърждава ключовата роля на НАТО в Европа след студената война” (78) . По идея на Вашингтон е лансирана Инициативата “Партньорство за мир” на НАТО (1994) и е поет курс към разширяване на Алианса в Източна Европа (започнало през 1999). Същевременно, по волята на САЩ, НАТО прибягва до несанкционирани от ООН въздушни удари по сръбските позиции в Босна (1995) и над Съюзна република Югославия (1999).

Това дръзко предизвикателство към международното право и нарушение на самия Северноатлантически договор (79) , както и засилващото се американско “присъствие” на Стария континент, особено в посткомунистическите страни поради неизживения им робски инстинкт спрямо “Големия брат”, стъписва европейците и ги заставя да преразгледат собствената си стратегия. Ориентацията на Европейския съюз към поемане на главната отговорност за собствения континент започва да се преследва последователно, настойчиво и успешно. При водещата роля на Европейския съюз и под егидата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа е създаден Пакт за стабилност в Югоизточна Европа (юни 1999). Осъзнавайки собствената си слабост откъм парадипломатически средства за постигане на целите си, Европейският съюз пристъпва към осъществяване на Обща европейска политика на сигурност и отбрана (юни 1999). Започва интегрирането на Западноевропейския съюз в Европейския съюз (ноември 1999). Командването на силите на НАТО в Косово е поето от Еврокорпуса (2000). Ключова роля в регулиране на кризата в Македония, допусната въпреки установените още през 1993 въоръжени сили на САЩ в страната, изиграва Европейският съюз (2001). С посредничеството на Европейския съюз е осъществена и трансформацията на Съюзна република Югославия в Съюз на Сърбия и Черна гора (2003). По силата на наложено от европейците Споразумение между Европейския съюз и НАТО (декември 2002), новосъздадените Европейски сили за бързо реагиране поемат всички мисии на Алианса в Европа: в Македония (2003) и в Босна (2004). Под европейски и руски натиск американското военно “присъствие” на Стария континент е намалено от 315 хил. на по-малко от 100 хил. души (2004). Едновременно с това, след широка обществена дискусия, е приета първата Стратегия по сигурността на Европейския съюз (декември 2003) (80) .

В цялата тази неафиширана гигантска битка европейската идентичност се облагородява, освобождавайки се от вкоренените заблуди. Превъзмогват се стари стереотипи по отношение на славяните с широкото отваряне на вратите на Европейския съюз за подготвените за членство славянски държави. Преодоляват се предубежденията към православния свят с приемането на България и Румъния (2007) в Европейския съюз. Изоставя се старата теза, че всеки опит за европеизиране на Балканите ще доведе до балканизиране на Европа, като открито и последователно се отстоява европейското бъдеще на целия полуостров. Приобщавайки страни със значителен относителен дял на ромско население, обединяваща се Европа се опитва да изкупи своите минали прегрешения към този етнос без собствена държава. Започва дори преразглеждане на вековните представи за “несъвместимост” на християнска Европа с ислямския свят с приемането на молбата на Турция за членство в Европейския съюз от 1987 (1999) и започването на преговори с нея за пълноправно членство (2005).

Съперничеството между европейците и северноамериканците не се ограничава само в пределите на Стария свят. То обхваща все по-широк спектър от важни и актуални проблеми на световното общуване. Голяма острота получават противоречията в целите и подходите към заплетения от десетилетия Близкоизточен проблем, по методите и средствата на борбата с международния тероризъм, за постоянно действащия Международен наказателен съд, по глобалното затопляне, за спътниковите навигационни системи, по изграждането на система за противоракетна отбрана, за стратегията на икономическото развитие, относно ролята на международните организации и на международното право, по дълъг ред международни договори и споразумения.

След войната в Ирак, започната от САЩ без санкция на Съвета за сигурност на ООН и без подкрепа на НАТО и на Европейския съюз (2003), различията овладяват съзнанието на европейците и северноамериканците дотолкова, че едните и другите аргументират открито и активно позициите си пред света.

* * *

Направените досега задълбочени анализи на кризата в трансатлантическите отношения показват убедително, че не става дума за капризи на упражняващите властта от двете страни на океана, а до разминаващи се политики, радващи се и в единия, и в другия случай на подкрепата на преобладаващата част от гражданите. Иначе казано, различията произтичат от различните идентичности и от различните ценности на двете общности. Изследванията, основани на многобройни демоскопски проучвания (81) , открояват твърде съществени разминавания между: европейското светско общество и американската религиозност; загърбеното от европейците мисионерство и американската убеденост в “богоизбраността” им; разчлененото европейско мислене и локалната американска мисловност; европейския творчески скептицизъм и американския оптимизъм; европейската обвързаност с общността и американския пиетет към националното; европейското уважение към културното разнообразие и американското усещане за собствено културно превъзходство; паневропейската и панамериканската мечта; европейския и американския начин на живот; европейския социален модел и американската ограничена роля на държавата; европейския отказ от смъртното наказание и постоянните американски екзекуции; европейските екологични разбирания и американската визия за природата като неизчерпаем източник на блага; европейската предпазливост към двойствената природа на научните открития и американската вяра в неограничения и безконтролен научен прогрес; европейския и американския начини за водене на външна политика; европейското уважение към международното право и американското пренебрежение към него и към международните организации; европейския стремеж към хармония в международния живот и американския порив към хегемония.

Тези и други различия показват ясно, че от двете страни на Атлантическия океан съществуват две доста специфични по своя облик общности, които имат разминаващи се представи за настоящето и различни визии за бъдещето. Днешната чувствителност на САЩ към политическото обединение на Европа в Европейския съюз и към еманципацията на европейската общност обаче ограничава перспективите за сътрудничество между двата оформили се нови полюса в международния живот. Сътрудничество, което има предимствата на редица общи ценности (пазарна икономика, политически плурализъм, представителен парламент, демократично управление, върховенство на закона, уважение към правата на човека и на малцинствата и др.), на някои общи интереси и цели, на установената през последните десетилетия традиция на взаимодействие на международната арена. От тази гледна точка, САЩ би трябвало да са доволни, че първият ясно определен конкурент в света след Студената война е най-доброжелателно настроената към тях Европа, която не се стреми към реванш или доминиране, а към подобаващо място в един многополюсен, по-добре балансиран, по-спокоен и по-справедлив свят.


Бележки:

1 Подробности вж. Fuss, D. Identification Papers. New York , 1995.

2 Вж. Erikson, E. Identity: Youth and crisis. Norton, 1968.

3 По-подробно вж. Jenkins, R. Social Identity. London , 1996.

4 Вж. Mackenzie, W. Political Identity. London , 1978.

5 Le Monde, 17 мay 1962.

6 Die Identitat Europas: Fragen, Positionen, Perspektiven. Munchen-Wien, 1985.

7 Glotz, P. Europaische Identitat: Eine Spekulation. – Neue Gesellschaft, 1999, H. 3, S. 209-216.

8 Вж. препечатката на съкратения вариант на статията, излъчен от “Дойче Веле”, в: Култура, 15 март 2002.

9 Kupchan, C. The End of the West. – Atlantic Monthly, 1 November 2002.

10 Kupchan, C. The End of the American Era. New York , 2002.

11Вж. Lind, M. The End of Atlanticism: America and Europe beyond the U.S. Election. – Internationale Politik und Gesellschaft, 2005, H. 1, S. 25-41.

12Волги, Т. Отношенията между САЩ и Европейския съюз. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 116.

13 Вж. Попов, Ем. Сто есета за Европа. София, 2006, с. 190.

14 Опити за докосване до тази оживено обсъждана проблематика са правени и в българската научна книжнина. – Вж. Аврейски, Н. Европа в търсене на своята идентичност. – В: Трансгранично сътрудничество. Бургас, 2003, с. 38-48; Николова, А. Европейските ценности в огледалото на другостта. – В: Европейски ценности. Благоевград, 2003, с. 167-176.

15 Проницин, Б. Двете Европи: Славянската идея през ХХІ век. София-Москва, 2000, с. 228.

16 Вж. История на европейската идея: Антология. София, 2004, с. 10.

17 Аш, Т. Свободният свят: Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 109.

18 Пак там, с. 239.

19 Характерен пример вж. Blinken, A. The False Crisis over the Atlantic . – Foreign Affairs, vol. 80, 3 (2001), pp. 35 ff.

20 Кейган, Р. За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред. София, 2003, с. 79.

21 Петев, П. Европейската политика на САЩ след Студената война. София, 2001, с. 302.

22“Франклин и Джеферсън се чувстват много повече у дома си сред интелектуалците в Париж”, констатира американският професор Дейвид Калео. – Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 55.

23 Русо, [ Ж.-Ж. ] За обществения договор. София, 1996, с. 7.

24 Калео, Д. Посоч. съч., с. 326.

25 Купчан, Ч. Краят на американската ера: Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 220.

26 Пак там, с. 182.

27 Frankfurter Allgemeine Zeitung , 31 May 2003.

28 Тодоров, Цв. Новият световен безпорядък: Размисли на един европеец. София, 2003, с. 86-96.

29 Попов, Ем. Посоч. съч., с. 189-191.

30 Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 21, 22, 23, 341, 372, 481, 614.

31 Фукуяма, Ф. Строежът на държавата: Управление и световен ред през ХХІ век. София, 2004, с. 152.

32 Морен, Е. Да осмислим Европа. – Философска мисъл, 1991, кн. 10, с. 62.

33 Вж. Toynbee, A. “Asia” and “ Europe ”: Facts and Fantasies. – A Study of History, 8 (1954), pp. 708 ff.

34 Тойнби, А. Изследване на историята. Т. 3. Универсални държави и универсални църкви: Перспективи на западната цивилизация. София, 1995, с. 291.

35 Пак там, с. 279.

36 Вж. Флавий, И. Иудейские древности. Т. 2. Минск, 1994.

37 Средновековна Европа е била “толкова обединена и толкова единна, колкото едва напоследък има надежда отново да стане”, констатира д-р Веселина Вачкова. – Вачкова, В. Въображаеми и реални граници в ранносредновековна Европа (ІІІ-Х в.). София, 2001, с. 10.

38 Вж. Bauman, Z. On the Origins of Civilisation: A Historical Note. – Theory, Culture and Sosiety, 2 (1985), pp. 7-14.

39 Вж. Морен, Е. Посоч. съч., с. 59.

40 Вж. Попов, Ст. Идеята за Европа през вековете. София, 1999, с. 136-137.

41 Цит. по: Салман, Х. Изцелението на Европа: Пробуждането на европейското самосъзнание. София, 2001, с. 118.

42 Вж. Попов, Ст. Посоч. съч., с. 140.

43 Цит. по: De Rougement, D. L'Europe, Invention Culturelle. – History of European Ideas, 1 (1980), p. 294.

44 Вж. Попов, Ст. Посоч. съч., с. 166.

45 Цит. по: Шмале, В. История на Европа. София, 2005, с. 56.

46 Цит. по: Попов, Ст. Посоч. съч., с. 166.

47 Вж. Raumer, K. Ewiger Friede: Friedensrufe und Friedensplane seit der Renaissance. Freiburg-Munchen, 1953; Hay, D. Europe : The Emergence of an Idea. Edinburgh , 1957; Curio, C. Europa: storia di un idea. Florence, 1958; De Rougemont, D. Europa: Vom Mithos zur Wirklichkeit. Munchen, 1962; Die Idee Europa 1300-1946: Qellen zur Geschichte der politischen Einigung. Munchen, 1963; Foester, R. Europa: Geschichte einer politischen Idee. Munchen, 1967; Е uropa – Begriff und Idee. Bonn , 1991; Ружин, Н. Европската иде j а од утопи j а до реалност. Скопи j е, 1996.

48 Вж. Шмале, В. Посоч. съч., с. 79.

49 Невижданата Европа: Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от Бернар Льофор. София, 2003, с. 16.

50 Вж. Александров, В. Европейската идея. София, 2000, с. 67 сл.

51 Вж. История на европейската идея: Антология..., с. 134.

52 Вж. Чубарьян, О. “Бриановская Европа”. – В: Метаморфозы Европы. Москва, 1993, с. 22 сл.

53 Вж. Lipgens, W. Europa-Foderationsplane der Wiederstandsbewegungen 1940-1945. Munchen, 1968.

54 Тойнби, А. Посоч. съч., с. 473.

55 Вж. Streit, C. Union Nowi: The Proposal for Inter-Democraty Federal Union . New York , 1939.

56 Цит. по: Иванова, И. Концепция “атлантического сообщества” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 80. Вж. също Clough, S. Basic Values of Western Civilisation. New York, 1960 и Strausz-Hupe, R., J. Daugherty, W. Kintner. Buildung the Atlantic World. New York , 1963.

57 Вж. Иванова, И. Цит. соч., с. 208 сл.

58 Hallstein, W. United Europe: Challenge and Opportunity . Cambridge , 1962, p. 87.

59 Le Monde, 17 мay 1962.

60 Cleveland, H. The Atlantic Idea and Its European Rivals. New York , 1966, pp . 151, 118.

61 Вж. Иванова, И. Цит. соч., с. 269.

62 Vierucci, L. WEU: A regional partner of the UN? Paris , 1993, pp . 17-18.

63 Вж. напр. Попов, Ст. България и Европа. – В книгата му: Българската идея: Исторически очерци. Мюнхен, 1981, с. 28-59.

64 Вж. Rose, F. La France et la defense de l'Europe. Paris , 1976.

65 Вж. Whetten, L. Germany's Ostpolitik: Relations between the Federal Republic and the Warsaw Pact Countries. Oxford , 1971. В мемоарите си, излезли през октомври 1989 г. във ФРГ, Вили Бранд изрично сочи разбирането, че “европейските народи трябва да запазят своята идентичност” като основа на външната политика на Дьо Гол и на новата западногерманска политика от времето на неговото канцлерство. – Бранд, В. Спомени. София, 1992, с. 161.

66 Делегацията на Европейската общност начело с Алдо Моро е посрещната с раздразнение от САЩ, оспорващи присъствието й с мотива, че Общността не е държава. – Вж. Чакалоф, М.-Ф. Изграждането на обединена Европа 1945-1999: Основни етапи и проблеми. 2. актуализ. изд. София, 2000, с. 85-86.

67 Брежнев, Л. За външната политика на КПСС и съветската държава: Речи и статии. София, 1974, с. 613.

68 Вж. Дейвис, Н. Европа: История. Велико Търново, 2005, с. 59.

69 Вж. Радел, Ж.-Л. Европейският съюз между политически полярности: Съотношението Европейски съюз – САЩ - постсоциалистическа Европа. София, 1994, с. 43 сл.

70 Цит. по: Аш, Т. Посоч. съч., с. 137.

71 Купчан, Ч. Посоч. съч., с. 357, 175.

72 Горбачев, М. Избранные речи и статьи. Т. 4. Москва, 1987, с. 487-488; Горбачов, М. Преустройството и новото мислене за нашата страна и за целия свят. София, 1987, с. 245-247.

73 Парижская Хартия для Hовой Европы. Paris , 1990.

74 Attali , J . Lignes d ' horizon . Paris , 1990.

75 Вж. българския превод от американското издание Атали, Ж. Хилядолетието. София, 1992, с. 17.

76 Цит. по: Несъвършенният мир: Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.

77 Цит. по: Калфова, М. Конфликтът в Босна и Херцеговина: От “Плана Кутилейру” до Дейтънската дипломация, (не)подкрепена с военна сила. – Международни отношения, 2003, кн. 1, с. 18.

78 Цит. по: Пак там.

79 Вж. Антонов, Р. Великите сили и международното право: опитът от балканските конфликти. – Международни отношения, 2005, кн. 1, с. 89 сл.

80 Вж. Аврейски, Н. Конкуренцията в съвременната европейска архитектура на сигурността. – Военен журнал, 2006, кн. 3, с. 82 сл.

81 Освен цитираните по-горе трудове, специално отбелязване заслужават: Рифкин, Дж. Европейската мечта: Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005; Рийд, Т. Съединени европейски щати: Новата суперсила или краят на американското господство. София, 2005; Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}

През повечето дни улицата пред тайландското посолство в Пном Пен отрано е пълна с рикши, които карат възрастни дами до близкия пазар. Съвсем различна обаче беше картината в един зимен ден на 2003, когато гневни тълпи обкръжиха сградата на дипломатическата мисия. Причината бе едно зле интепретирано от камбоджанските медии изказване на тайландски поп-певец, в което той нарича камбоджанците „червеи” и поставя въпроса, кога древният кралски комплекс Ангкор Ват (гордостта на Камбоджа) ще бъде върнат на Тайланд. Разгневени от публикациите в пресата, тълпите нападнаха магазините и другата собственост на тайландски бизнесмени в Пном Пен, причинявайки щети за милиони долари.

Допреди десетина години, при всеки конфликт между две източноазиатски държави, обикновено се търсеше посредничеството на единствената велика сила присъстваща в региона – САЩ, доминиращи в източноазиатската търговска, дипломатическа и дори културна сфера от края на Втората световна война насам. В конкретния случай обаче, Камбоджа и Тайланд предпочетоха да изберат за посредник Китай. С тази роля първоначално се нагърби китайският посланик в Пном Пен, а след това и зам. министърът на външните работи на Китай Уанг И.

Случаят с разрешаването на камбоджанско-тайландския мини-конфликт съвсем не е единствен. През последните десетина години и, особено, след Азиатската финансова криза през втората половина на 90-те, Източна Азия започна да се интегрира, поставяйки основите на истинска регионална общност и търсейки сътрудничество по-скоро с големите сили в региона, каквато е Китай, отколкото със САЩ, за решаването на възникнали спорове в областта на икономиката и сигурността. В цяла Източна Азия правителствата и политическите лидери се стремят да развиват нови институции и механизми за стимулиране на регионалната търговия и бизнес. Те дори създадоха общ регионален форум, в лицето на ежегодната Източноазиатска среща на върха ( EAS ), първата от които се проведе през декември 2005. Паралелно с това, сред самото население на региона започна да се формира общо пан-азиатско съзнание, като последица от все по-тесните търговски и икономически връзки, възхода на нова източноазиатска средна класа и проникването на общите елементи на азиатската „поп-култура” в обществата на отделните страни от региона. Така, постепенно хората, населяващи Източна Азия, подобно на европейците след Втората световна война, започнаха да се възприемат като граждани на един и същи регион.

През последните години, докато Източна Азия укрепваше регионалните връзки и новоизградените регионални институции, САЩ, общо взето, „отсъстваха” от региона. Подценявайки значението на източноазиатската интеграция, Вашингтон създаде усещането, че вижда в източноазиатския регионализъм заплаха за американската мощ. Истината обаче е, че новата азиатска идентичност и новите азиатски институции не би следвало да се възприемат като предизвикателство към Съединените щати и Вашингтон трябва да остане ангажиран с региона, който днес е основния двигател на глобалния икономически ръст и, в същото време, потенциално най-опасната по отношение на сигурността зона в света (1) . Ако САЩ съумеят да внесат необходимите поправки в своята източноазиатска политика за да капитализират ползата от пан-азиатските институции, те ще запазят жизненоважното си значение в новата ера на Pax Asia - Pacifica .

Началото на източноазиатската интеграция

От средата на 90-те години на миналия век, Източна Азия, която включва региона източно от Бангладеш, започна да обръща все по-голямо внимание на проблемите на своята вътрешна интеграция. Мощният икономически ръст в повечето страни от региона, доведе до формирането на нова класа от бизнесмени, поддържащи тесни връзки с колегите си от другите азиатски корпорации. От края на 90-те, тези нови бизнес-елити, постепенно излизащи извън рамките на ограничените, управлявани от една фамилия, корпорации, започнаха да проявяват прогресивно нарастващ интерес към инвестиране в съседните държави. Един пример за това е тайландският агро-индустриален гигант Charoen Pokhand , който без много шум се превърна в един от най-големите чуждестранни инвеститори в икономиката на Китай в средата на 90-те (2) .

Икономическото развитие доведе до много значителни промени в социалната сфера. За първи път, в държави като Тайланд и Южна Корея, се появи сериозна средна класа, обитаваща азиатските мега-градове, чиито представители в отделните страни много си приличат. Двайсет и няколко годишните бизнесмени, от Банкок до Токио, се придържат към сходен начин на живот - разполагат със собствени апартаменти, работят дълги часове в офисите си и после разпускат по един и същи начин. Постиженията в комуникационните технологии допълнително затвърждават тези връзки между градските средни класи в Азия. С появата на Интернет, представителите на средната класа в Източна Азия получиха възможност да установят нови контакти помежду си. Най-големите държави в региона развиват мощни филмови, телевизионни, печатни, видео и радио-индустрии, чиято продукция залива новите пан-азиатски сателитни мрежи и Интернет-сайтове.

Междувременно, задълбочаването на глобализацията и „прозрачните” граници изправиха азиатските държави пред редица нетрадиционни предизвикателства в сферата на сигурността, които, преди 90-те години на миналия век, обикновено бяха игнорирани: инфекциозните болести, тероризма, трафика на хора, разрушаването на околната среда или наркотрафика. За разлика от традиционните конфликти, които биха могли да бъдат разрешени на двустранно ниво, новите заплахи пред сигурността, като например проблемът с отровната мъгла, породена от многобройните горски пожари в Югоизточна Азия през 90-те, имат по-скоро регионален характер. Затова и преодоляването им изисква регионално, т.е. многостранно сътрудничество.

Но, въпреки, че в Източна Азия тече процес на вътрешна интеграция, тя все още не разполага с институции, способни да се справят с транснационалните предизвикателства в сферата на сигурността, укрепването на търговските отношения или икономическия регионализъм. В средата на 90-те, единствената значима регионална институция – Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия ( A СЕАН), обединяваше само шест държави от тази част на континента и не поддържаше особено интензивни връзки със Североизточна Азия. САЩ все още изпълняваха ролята на „мост” между азиатските нации, особено по отношение на заплахите към сигурността им. Така, когато бунтовнически отряди пресякоха тайландско-малайзийската граница, връзката между Банкок и Куала Лумпур се поддържаше от американски дипломати. Въпреки, че някои политически лидери от региона, като бившия министър-председател на Малайзия Махатхир Мухамед например, лансираха идеята за създаване на Източноазиатска икономическа общност (ЕА CD ), тя така и не бе материализирана. Токио, в частност, не се реши да я подкрепи, опасявайки се, че светът би могъл да я възприеме, като опит за възраждане на лансираната от Япония по време на Втората световна война т.нар. „Велика азиатска сфера за съвместен просперитет”.

Дори по време на кризи, Източна Азия не бе в състояние да реагира като една общност. Когато отровните газове от горските пожари се разпространиха из целия регион, поразявайки хората от Индонезия до Тайланд, политическите лидери на страните в него не съумяха да формулират и предприемат съвместни действия за преодоляване на проблема. Когато, през 1999, избухна конфликтът в Източен Тимор, след като жителите на тази някогашна португалска колония, изповядващи християнството, гласуваха за отделяне от Индонезия, АСЕАН не направи почти нищо и само намесата на Австралия помогна за намирането на мирно решение.

Повратната точка: Азиатската финансова криза

Всички тези очертаващи се нови регионални връзки можеха и да не се трансформират в истински интеграционен процес, ако не беше избухнала Азиатската финансова криза. Когато тя започна, с колапса на тайландската валута през 1997, много азиатски държави сметнаха, че са защитени от разпространението и, именно защото в региона липсва истинска икономическа интеграция. На практика обаче, крахът на тайландската икономика бързо доведе до финансова нестабилност и политическо напрежение в целия огромен регион между Индонезия и Южна Корея. В цяла Източна Азия, и политическите лидери, и гражданите осъзнаха, че страните от региона всъщност са много по-тясно свързани, отколкото те самите са смятали, най-малкото в съзнанието на чуждестранните инвеститори, разглеждащи Източна Азия като едно цяло и смятащи, че всички страни в него имат сходни проблеми с тези в Тайланд – т.е. лошо корпоративно управление и силно надценени национални валути. Това имаше силен психологически ефект в региона. Защото, ако отделните държави не могат да се защитят от подобна катастрофа, очевидно са необходими колективни институции, които да предпазят региона от финансовия колапс.


В същото време много азиатски държави вярваха, че, след избухването на финансовата криза, САЩ ще им се притекат на помощ. В началото, американското правителство, което беше убедено, че кризата няма да се разпространи и не смяташе Тайланд за свой приоритет, отказа да поеме инициативата за организирането на спешна подкрепа за тайландската финансова система. Тайландските лидери, които само три години преди това станаха свидетели, как САЩ спасиха Мексико от подобна криза, се почувстваха изоставени от своя традиционен чуждестранен „гарант”. С бавната си реакция, САЩ дори блокираха създаването на Паназиатски стабилизационен фонд, предложено от Япония, което бе оценено от мнозина азиатски лидери като доказателство, че основният приоритет за Вашингтон е да съхрани хегемонията си в региона, а не да подкрепи азиатската интеграция в момент, когато тя най-много се нуждаеше от това.

След първоначалната си забавена реакция, Вашингтон все пак оказа известна подкрепа на засегнатите от кризата икономики. Координирайки усилията си с международните финансови институции и с Япония, САЩ помогнаха за приемането на масивен комплект от мерки в подкрепа на Тайланд, Индонезия и Южна Корея. Но, така или иначе, Вашингтон очевидно не се оказа на висотата на момента, затова не е чудно, че и днес тайландските официални лица не крият раздразнението си от начина, по който навремето САЩ са се отнесли със страната им.

Докато Съединените щати се колебаеха, как точно да реагират, Китай предприе изключително важна, знакова стъпка, публично отказвайки да девалвира валутата си. Това бе, може би, по-малко значимо действие, в сравнение с мерките предложени от Япония, САЩ и международните финансови институции, но Пекин умело рекламира решението си, като доказателство за солидарността му с останалите азиатски нации, индиректно критикувайки Вашингтон, задето е забавил реакцията си.

Всъщност, китайското поведение по време на финансовата криза илюстрира променената стратегия на Пекин по отношение на региона. Нормализирането на връзките между Китай и неговите съседи беше последния мощен катализатор на реалния интеграционен процес в Източна Азия. В началото на 90-те, Китай разчиташе на военната си мощ, заплашвайки други азиатски държави и предприемайки агресивни стъпки, като например изпращането на бойни кораби в зоната на спорните острови в Южнокитайско море (3) . Тази стратегия обаче, не донесе очакваните резултати. Някои азиатски държави, като Филипините например, открито осъдиха агресивното поведение на Пекин и, в отговор, заздравиха военните си връзки със САЩ. Въпреки че Манила накара американските части да напуснат своите бази на Филипините още в началото на 90-те, след демарша на Пекин в Южнокитайско море, филипинското правителство започна все по-често да организира посещения на американски бойни кораби в своите пристанища.

Пекин твърде бързо осъзна допуснатите грешки и, когато властта в страната беше поета от по-младото поколение китайски лидери, те стигнаха до извода, че Китай трябва да промени имиджа си в региона. Така, Пекин стана ентусиазиран привърженик на азиатската интеграция (4) . Китай прекрати агресивните си набези в Южнокитайско море и, в крайна сметка, дори се съгласи да участва в съвместно проучване на петролните залежи в региона, заедно с Виетнам и Филипините. Макар че не е член на ASEAN , Пекин подписа Договора за приятелство и сътрудничество, задължаващ участниците в тази организация да уважават взимно своя суверенитет и равноправие. С разширяването на ASEAN , към който в края на 90-те се присъединиха Лаос, Камбоджа, Виетнам и Бирма, Китай декларира подкрепата си за тази тенденция. Пекин подписа споразумения за стратегическо партньорство с много азиатски държави, като Тайланд и Индонения например. Китайците лансираха идеята за организиране на неформални срещи между онези, които формират общественото мнение в Азия – т.нар. Азиатски форум Боао (по името на китайския курорт, където се провежда, подобно на Световния икономически форум в Давос).

Съвременните измерения на азиатската идентичност

През последните пет години, процесът на азиатската интеграция набра скорост. От ограничената икономическа интеграция, характерна за средата на 90-те години, Азия премина към задълбочаване на регионалната търговия и инвестиционни връзки. През 2000 източноазиатските финансови министри създадоха нова мрежа за валутен обмен. Оттогава азиатските държави подписаха цяла серия от двустранни споразумения за свободна търговия. Търговският обмен между A СЕАН и Китай бързо нарастна от 35 млрд. долара през 2000 до над 110 млрд. долара през 2005 (5) . И, което е по-важно, Китай и A СЕАН подписаха през 2004 споразумение, целящо създаването на най-голямата зона за свободна търговия в света през 2012 (6) . През август 2006, външните министри на държавите от A СЕАН се споразумяха да ускорят създаването на тяхна собствена търговска зона, включваща 10 страни от Югоизточна Азия. През същия месец, генералният секретар на A СЕАН обяви, че през следващите десетина години може да се постигне споразумение за създаване на Източноазиатска зона за свободна търговия, което значително би задълбочило регионалната икономическа интеграция (7) . Дори Япония, която доскоро смяташе за приоритет икономическите си връзки със САЩ, днес активно подкрепя задълбочаването на азиатската икономическа интеграция.

Източноазиатските компании все по-често насочват вниманието си към азиатските пазари, както по отношение на производството, така и на пласмента на вече произведените стоки. Последното вече доведе до бум на търговията в рамките на региона, чиито обем днес е 60% от цялата търговия в Източна Азия срещу 30% преди петнайсетина години (8) . Както се посочва в един анализ на Азиатската банка за развитие, регионът се опитва да реализира икономически модел на „бамбуков капитализъм”, според който азиатските компании изграждат производствени мощности в Азия, предназначени да обслужва регионалния пазар, а не само тези на САЩ и Европа, както беше досега (9) . Някои азиатски политически лидери, като бившия филипински президент Фидел Рамос например, смятат, че Източна Азия би могла да се превърне в нещо подобно на Европейския съюз, т.е. да има обща валута, пазар и институции, улесняващи търговията, и дори да провежда обща политика в сферата на сигурността (10) .

„Изместването на ударението от “ Pax Americana ” към “ Pax Asia - Pacifica ” може да се окаже отговора на общите ни проблеми – заяви Рамос на един международен форум на Хавайските острови през 2004 – след време една обща азиатска система за сигурност би могла да замени сегашния американски „чадър” в сферата на сигурността” (11) .

Развитието на икономическата интеграция форсира формирането на обща източноазиатска културна идентичност. Доколкото в азиатските мегаполиси се създават сходни консуматорски култури, става по-лесно да се произвеждат стоки, които се харесват на хората от различни страни в региона. В резултат от това, през последните пет години, сътрудничеството в културната сфера между различните азиатски страни прогресивно се задълбочава. Така, във филмовата индустрия, известни азиатски режисьори, като южнокорееца Ким Жи Вон и тайландеца Пен-Ек Ратанаруанг, си сътрудничат в създаването на пан-азиатски продукции, като „Последният живот във Вселената” например. За да си гарантират успех, холивудските продуценти все по-често пътуват до Азия за закупят правата върху различни японски, корейски, тайландски или хонконгски филми, като после възлагат на световно известни режисьори на направят техни римейки, както например Мартин Скорсезе превърна хонконгския „Адски афери” в американския „Покойникът”. Впрочем, трансазиатското сътрудничество се осъществява и в други свфери на изкуството. Азиатските биеналета и новите азиатски художествени галерии обикновено представят регионални (а не само национални) теми (12) . През пролетта на 2006 писатели от различни азиатски държави започнаха да издават съвместно литературно списание, посветено на съвременната азиатска литература (13) . Междувременно, непрекъснато нарастващите доходи и все по-прозрачните граници улесняват развитието на вътрешноазиатския туризъм. Така например, тайландските власти смятат, че през следващите десетина години туристите от Китай ще се превърнат в основния източник на доходи за местната туристическа индустрия.

Източноазиатските държави постепенно започват да възприемат и общи политически норми и правила. В няколко изследвания на East Asia Barometer - проект, който анализира общественото мнение в региона, повечето азиатски нации твърдят, че предпочитат демокрацията пред всяка друга политическа система (проучването не включва Китай, просто защото провеждането му там едва ли би било възможно). Според това проучване, източноазиатците имат и други общи политически характеристики, като например по-голямото доверие към собственото правителство, което ги отличава от гражданите на други региони, като Европа (14) . В бъдеще, тези общи политически характеристики биха могли да помогнат за формирането и на общи ценности, върху които да се изгради достатъчно силна регионална организация.

По същия начин, възходът на източноазиатската средна класа, общият опит от политическата либерализация в Азия през 80-те и 90-те години на миналия век и развитието на паназиатските медийни контакти, стимулират сътрудничеството на континента по проблеми, касаещи политическото развитие и гражданското общество. Азиатските групи за защита на човешките права, либералните политици и синдикалните организации формират регионални коалиции, пример за което е влиятелната група за защита на човешките права Азиатски форум. Държавите от Източна Азия, които исторически са силно привързани към идеята за националния суверенитет, постепенно възприемат и тази за развитието на демокрацията. Азиатските организации вече не се колебаят да се ангажират с проблемите на други страни, както например новата група, включваща парламентаристи от различни държави в Югоизточна Азия, която се опитва да улесни политическата либерализация в Бирма (15) .

Въпреки осъществяващата се икономическа и политическа интеграция, източноазиатските институции все още силно изостават от тези в обединена Европа. Което, разбира се, е нормално. Източна Азия е регион, който може да се похвали с много по-голямо икономическо и политическо разнообразие, отколкото Европа – от управляваната от военна хунта Бирма, чиито доход на глава от населението е сходен с този в Африка, на юг от Сахара, до демократична Япония, смятана за втората най-мощна икономика в света. Освен това източноазиатските държави все още се сблъскват със сериозни проблеми в сферата на сигурността, като например този със Северна Корея или пък с Тайван.

Към това следва да добавим, че макар Китай да подкрепя мултилатералния подход при решаване на въпросите, вълнуващи региона, някои други източноазиатски държави все още се опасяват, че китайският икономически възход би могъл да окаже негативно влияние върху тях. Те, в частност, смятат, че Пекин отклонява значителна част от чуждестранните инвестиции от останалите азиатски страни, както и, че съществува сериозна асиметрия в търговията на по-бедните азиатски държави с Китай, който купува на безценица техните природни ресурси, като петрол или дървен материал, и в същото време ги залива със своите стоки (16) .

Въпреки всичко, през последните четири години, започнаха да се очертават истинските институционални рамки на източноазиатската.интеграция. Така, в Североизточна Азия, шестстранните преговори, чиято цел беше прекратяването на севернокорейската ядрена програма, позволиха изграждането на стабилни нови дипломатически връзки. Някои политици от региона дори лансираха идеята, че те могат да доведат до създаването на постоянна Северноазиатска организация за сигурност. На свой ред, A СЕАН осъзна, че би могла да играе водеща роля в институционализацията на източноазиатската интеграция. Тъй като повечето държави от Югоизточна Азия са относително малки, те не представляват потенциална заплаха, като Китай, или Япония например. Тоест, АСЕАН би могла да поеме ролята на неутрален и безпристрастен посредник между азиатските гиганти, по същия начин, по който белгийският Брюксел приютява администрацията на ЕС.


Въпреки че АСЕАН доскоро концентрираше вниманието си само върху проблемите, касаещи Югоизточна Азия, напоследък организацията значително разшири сферата си на действие. Всъщност, АСЕАН може да се окаже много полезен инструмент за интегрирането и на Североизточна Азия (например чрез т.нар. Регионален форум на АСЕАН ( ARF ) или на групата АСЕАН + 3), за съвместно противопоставяне на такива транснационални заплахи, като тероризма или пиратството. Сред големите регионални сили, Китай демонстрира особена заинтересованост към идеята за укрепване на такива институции на АСЕАН, като ARF , виждайки в тях форум, на който могат да се дискутират транснационалните заплахи срещу сигурността. Нито една от тези институции обаче, все още не се е трансформирала в нещо повече от обикновена „говорилня”, т.е. те не са способни да предприемат бързи и адекватни действия (както ЕС например, е в състояние да изпрати военни части в една или друга конфликтна зона).

Срещата на източноазиатските държави ( EAS ), която се проведе за първи път през 2005, би могла да се превърне в ключова паназиатски институция. Въпреки че EAS не свърши кой знае какво на своите първи две срещи, самото и създаване, както и участието на Китай и Япония в нея, е важна стъпка напред. Също както в Европа, където изграждането на ЕС сближи и обвърза взаимно Франция и Германия, премайхвайки опасността от нови конфликти между тях, така и интеграционният процес, стимулиран от EAS , може да помогне за сближаването между Токио и Пекин.

При създаването на EAS , някои американски правителствени чиновници изразиха притеснение, че в бъдеще това би могло да доведе до създаване на нова регионална институционална рамка, изключваща Вашингтон. Истината обаче е, че EAS не представлява сериозна заплаха за ролята, която САЩ се опитват да играят в Азия. Още повече, че американските съюзници в EAS , като Сингапур и Япония, настояха в нея да участват и страни като Австралия и Индия, а не само държавите от АСЕАН и тези от Североизточна Азия. Те го направиха не само за да включат и други съюзници на САЩ в EAS , но и за да са сигурни, че нейната дейност ще се основава на либералните, демократични ценности, т.е. на ценностите, които САЩ искат да утвърдят в Азия.

САЩ и интеграционните процеси в Азия

Въпреки че страни като Япония се опитват да гарантират, че EAS няма да се превърне в антиамериканска институция, САЩ все още не са съвсем наясно, как следва да реагират на интеграционния процес в Източна Азия. Американците биха искали да са сигурни, че Съединените щати не са изключени от този процес и смятат, че Вашингтон би трябвало да попречи на по-нататъшното задълбочаване на вътрешноазиатската интеграция, което може да ограничи американското влияние в Азия. Тези страхове не са съвсем неоснователни. В бъдеще, Китай би могъл да използва влиянието си за да ерозира близките връзки на страни като Филипините или Тайланд със САЩ. Пекин може да ги притисне да не се намесват в решаването на тайванския въпрос, както вече постъпи със Сингапур, когато бившият сингапурски вицепремиер Ли Сянлун посети Тайван.

Но, ако САЩ действително се опитат да забавят (или попречат) на естествения процес на източноазиатската интеграция, те само рискуват да влошат собствения си имидж в региона, който и без това не е особено добър, поради отрицателното обществено мнение за американските действия в Ирак и войната с тероризма. Всеки опит за блокиране на регионалната интеграция, може да провокира мощни антиамерикански настроения в Азия. Подобна американска политика само би укрепила позициите на Китай (другата голяма сила в Азия), представяйки Пекин като защитник на интересите на региона от американската хегемония. Всъщност, дори ако страни като Китай действително се опитват тихомълком да ерозират американското влияние в Азия, Вашингтон не може да си позволи да действа по такъв начин.

Независимо от всичко, Съединените щати запазват достатъчно силни позиции в Азия. Те си остават най-мощната военна сила, да не говорим, че са единствената страна, разполагаща с необходимите средства да реагира на мащабни бедствия от типа на азиатското цунами през 2004. Американската култура, образование, както и американските компании запазват влиянието си в Източна Азия. Според едно изследване, проведено наскоро в Япония, Хонконг, Тайван, Сингапур, Южна Корея и Тайланд, американската музика държи между 20% и 30% от продажбите в региона (17) . Според Кетрин Далпино от Джорджтаунския университет, дори по време на неотдавнашния взрив на антиамерикански настроения в Индонезия, тази страна си е останала най-големия пазар за американската музикална телевизия МТV (18) .

Така че, вместо да се опитва да забави процеса на формиране на обща азиатска идентичност, Вашингтон би трябвало да окуражи източноазиатската интеграция, като в същото време си гарантира, че САЩ ще останат най-важния външен партньор на региона. За да го направят, американците следва да възобновят своите дипломатически усилия в Азия, което пък би им помогнало да спечелят общественото мнение на своя страна. Държавният департамент на САЩ би трябвало да се поучи от стратегията на китайското Външно министерство и да възложи на своите дипломати да концентрират усилията си за установяването на по-тесни (включително и лични) контакти с местните бизнесмени и политически лидери.

Вашингтон следва ясно да даде да се разбере, че няма да се намесва в процеса на формиране на източноазиатски организации, от типа на EAS , и не възнамерява да пречи на азиатската икономическа и културна интеграция. В крайна сметка, както сочи един наскоро публикуван анализ, дори ако идеята за Източноазиатска зона за свободна търговия се превърне в реалност, това би оказало минимален негативен ефект върху икономическия ръст в САЩ (19) . Съединените щати трябва да признаят, че укрепващата регионална икономическа интеграция, както и заздравяването на връзките между източноазиатските нации, могат да се окажат преграда пред евентуален конфликт между Китай и Япония например. Нещо повече, ако в Азия се създаде обединение от типа на ЕС, което да влияе не само върху икономиката, но и върху политиката на страните-участнички, това само би помогнало за разрешаването на регионалните конфликти.

Вашингтон би могъл да използва позициите и влиянието си в Азия за да подкрепи очертаващият се процес на демократизация в редица държави от континента – от Индонезия до Китай, и да се опита да създаде неформална общност от азиатски демокрации, с които САЩ биха могли да се консултират при решаването на едни или други регионални проблеми. Подкрепяйки подобна общност, американците биха демонстрирали, какво може да очаква всяка държава, избрала пътя на демократизацията. Заставайки редом с тези държави, САЩ ще си гарантират по-добри позиции в отношенията с Пекин и дори ще улеснят сътрудничеството си с Китай по такива въпроси от взаимен интерес като борбата с тероризма, наркотрафика и пиратството.

За да демонстрират подкрепата си за азиатската интеграция, САЩ могат да предприемат и ред други, конкретни мерки. Например, да подкрепят идеята за създаването на азиатски валутен съюз и обща азиатска валута. Белият дом би трябвало да възложи на американските посолства да сътрудничат по-тясно с водещите азиатски културни организации, като китайските Конфуциански институти например, които разпространяват китайския език и култура в чужбина. Заставайки зад други големи сили, като Япония и Китай, в съвместните им инициативи с АСЕАН (20) , САЩ могат да укрепят отношенията си с редица регионални организации, като АСЕАН или ARF например. Вашингтон би помогнал за укрепването на ASF , като го стимулира да се антажира по-сериозно с такива проблеми като тероризма, наркотрафика и организираната престъпност. Но, може би, най-добрия начин САЩ да докажат че зачитат суверенитета на държавите от АСЕАН, е да подпишат Договора за приятелство и сътрудничество на организацията – нещо, което Китай вече направи.

Ползата от неизбежната интеграция

Преди десетина години, когато финансовата криза порази Азия, много държави от континента (от Тайланд до Южна Корея) разчитаха на американската подкрепа. Ако днес се случи нещо подобно, местните лидери едва ли биха се обърнали към Вашингтон. За някои американски политици подобна промяна е обезспокоителна, но всъщност тя не е такава. През следващото десетилетие интеграционният процес в Източна Азия ще се ускори, като регионалната търговия все повече ще се концентрира около Китай, традиционните заплахи към сигурността постепенно ще избледняват, а азиатските политически и икономически институции ще стават все по-зрели и ефективни. В някои отношения, тази интеграция ще ограничи американското влияние. Така, с развитието на вътрешноазиатската търговия и консумация, ще намалява и ролята на САЩ, като търговски партньор и основен консуматор на продукцията на източноазиатските икономики. Някои азиатски лидери могат дори да се изкушат да отправят открито предизвикателство към американската мощ в региона, макар че, имайки предвид здравите връзки на САЩ с Япония и Сингапур, както и с такива страни извън региона, като Индия и Австралия, нито един откровено антиамерикански политик няма да е в състояние да поведе след себе си и останалите.


Именно защото източноазиатската интеграция е неизбежен процес, Вашингтон има само един избор: да укрепи собствения си имидж в региона, като превърне Азия в същия приоритет, за какъвто смята Европа и, в същото време, да активизира своята дипломация за да улесни по-тясното взаимодействие между водещите азиатски сили, като за целта използва АСЕАН, като посредник. Гарантирайки ролята си в Азия, Вашингтон ще може да продължи да подкрепя процеса на демократизация в региона, да окаже влияние върху бъдещата политика на Китай (ключовият фактор в Азия) и да се отнася с необходимата толерантност към новите тенденции и институции в Азия, които не включват Съединените щати.

Бележки:

1. Joshua Kurlantzick, “Pax Asia-Pacifica: Asia's Emerging Identity and Implications for U.S. Policy,” Pacific Council on International Policy and USC Center for Public Diplo­macy, April 2007, http://www.pacificcouncil.org/pdfs/KurlantzickReportFinal.pdf.

2. Paul Handley, “De-Mythologizing Charoen Pokphand,” in Ethnic Business: Chinese Capitalism in Southeast Asia , ed. K. S. Jomo (London: Taylor and Francis, 2001).

3. David Shambaugh, Power Shift (Berkeley, Calif.: University of California Press, 2005), p. 28.

4. Интервюта на автора с китайски дипломати във Вашингтон и Пекин , август 2005.

5. Thitipha Wattanapruttipaisan, “A Blossoming Relationship,” Bangkok Post , October 4, 2006, http://www.bilaterals.org/article.php3?id_article=6142.

6. “China Forges Landmark Free Trade Pact With Southeast Asian Nations,” Associated Press, November 29, 2004, http://www.usatoday.com/news/world/2004-11-29-china-trade_x.htm.

7. “East Asia FTA Can Be Done in Ten Years,” Bernama , August 8, 2006, http://www.bilaterals.org/article.php3?id_article=5456.

8. Phar Kim Beng, “Divining East Asian Integration: From Divide to Dividend” (working paper, Waseda University symposium, 2004), http://www.waseda-coe-cas.jp/sympo­sium/pdf0412/phar0412.pdf; Daniel Sneider, “Asia's Polite Reception to Bush Masks Declining U.S. Influence,” YaleGlobal , November 17, 2005, http://yaleglobal.yale.edu/display.article?id=6531.

9. Eric Teo Chu Cheow, “China as the Center of Asian Economic Integration,” China Brief , July 22, 2004, http://www.jamestown.org/publications_details.php?volume_id=395&issue_id=3025&article_id=2368296.

10. Fidel Ramos, “Pacific Forum Ambassador L.W. ‘Bill' and Jean Lane Lecture in Di­plomacy” (speech, Washington, D.C., May 2006), http://www.csis.org/component/option,com_csis_events/task,view/id,982/.

11. Ibid.

12. Hanna Kite, “Arts and Minds,” Time , September 25, 2006, p. 70.

13. Park Chung-a, “Asian Literary Magazine Debuts,” Korea Times , May 22, 2006.

14. Robert Albritton and Thawilwadee Bureekul, “Social and Cultural Supports for Plural Democracy in Eight Asian Nations: A Cross-National, Within-Nation Analysis,” Asian Barometer Working Paper Series , no. 31 (2005), http://www.asianbarometer.org/neweng­lish/publications/workingpapers/no.31.pdf.

15. Интервю на автора с високопоставен бирмаански активист , Вашингтон, август 2005.

16. Thai officials, Indonesian officials, Malaysian officials, and Filipino officials, interviews with author, Bangkok, Jakarta, Kuala Lumpur, and Manila, January 2006 and March 2006.

17. Nissim Kadosh Otmazgin, “Cultural Commodities and Regionalization in East Asia,” Contemporary Southeast Asia 27, no. 3 (December 2005): 499.

18. Catharin E. Dalpino, “Bush in Southeast Asia: Widening Gyres,” in Bush Administra­tion Policy in Asia 2001–2004: Second Thoughts and Second Fronts , ed. Richard W. Baker (Washington, D.C.: East West Center Publications, 2005).

19. Shujiro Urata and Kozo Kiyota, “The Impacts of an East Asia FTA on Foreign Trade in East Asia,” NBER Working Paper Series , no. 10173 (December 2003), http://www.nber.org/papers/W10173.

20. Интервюта на автора със сингапурски дипломати , Сингапур , януари 2006.

* Авторът е анализатор в Тихоокеанския съвет по международна политика и преподавател в Центъра на Фондация Карнеги за укрепване на световния мир, във Вашингтон

{rt}

В последно време, с благословията и подкрепата на САЩ, Япония усилено се подготвя да си възвърне статута на пълноценна и първостепенна военна сила. Някой дори би могъл да се запита, дали американците вече са забравили Пърл Харбър? Истината е, че светът отдавна се прости с илюзиите за установяването на стабилен и справедлив нов световен ред след края на студената война. Бленуваната глобална мирна епоха така и не настъпи, конфликтите и войните станаха повече, отколкото бяха в близкото минало, а отношенията между някогашните противници, след като преминаха през краткотраен период на „затопляне”, все повече навлизат в период на ново „охлаждане” и дори на открито противопоставяне. Още повече, че основните механизми за гарантиране на военната сигурност от ерата на студената война в Европа и Азия не само не изчезнаха след разпускането на Варшавския пакт и разпадането на Съветската империя, но и продължават да се трансформират в съответствие с новите реалности.

Приемането, през 2004, на редица източноевропейски страни (сред тях и България) в НАТО, към които сега опитват да се присъединят Украйна и Грузия, разполагането на американските системи за противоракетна отбрана в близост до руските граници, както и разширяване и укрепване на пълномощията на Япония, в рамките на японско-американския режим на сигурност, са достатъчно красноречиво потвърждение за продължаващото „охлаждане” в международните отношения.

През последните петнайсетина години обвиненията срещу САЩ в хегемонизъм и стремеж еднолично да определят съдбините на света станаха нещо тривиално. Би било грешка да се смята обаче, че Съединените щати действително са в състояние самостоятелно да поемат и носят бремето на световен хегемон. Днес те, повече от всякога, се нуждаят от подкрепа. В същото време е очевидно и, че американците разполагат с повече от достатъчно съюзници. Проблемът е по-скоро в тяхното качество.

Така, част от американските съюзници гарантират на САЩ постоянен поток от енергоносители (арабските страни от Залива), други – и в частност тези от Източна Европа, са интересни за Вашингтон най-вече като територии, необходими за гарантиране на военно-политическите му интереси и, отчасти, заради политичската им подкрепа на международната сцена. Редом със САЩ твърдо се позиционира Великобритания, която мълчаливо следва руслото на американската геополитика и неизменно подкрепя всички инициативи на Вашингтон. Що се отнася до Европейския съюз, въпреки, че част от европейския елит не крие стремежа си към по-независима външна политика, съюзът изглежда по-склонен да подкрепя САЩ, отколкото да се противопостави открито на единствената в света свръхдържава.

Нито един измежду всички американски съюзници обаче не отговаря в толкова голяма степен на глобалните цели на Вашингтон, като Япония – вторият по значение икономически център на планетата и основен претендент за лидерски позиции в Азиатско-тихоокеанския регион. Освен това, тази страна разполага със значителен военно-технически потенциал и, което също не е без значение, традиционно е убедена, че е призвана да играе особена роля в Азия. Разбира се, днес никой не го казва открито, което е свързано с факта, че предвид враждебното обкръжение в региона (повечето азиатски страни още не могат да простят на Япония престъпленията, извършени през Втората световна война), „Страната на изгряващото слънце” няма кой знае какво пространство за маневри. Тя може или да признае, в перспектива, лидерската роля на Китай и доброволно да се оттегли на по-заден план, или, в съюз със САЩ, да се противопостави на Пекин, като в същото време, отново с помощта на американския си партньор, се опита да разшири своите сфери на влияние и в други региони на света. Очевидно е обаче, че Токио няма намерение да се примири с второстепенна роля в азиатския регион.

Американците си търсят съюзници

Всъщност, в очите на американците, Япония е нещо като „азиатския Израел”, съседите и не я обичат особено и дори се страхуват от нея, но в същото време се стремят (или са принудени) да поддържат добри отношения с Токио. Наистина, за разлика от Израел, никоя от съседните държави не подлага на съмнение факта, че японците населяват свои изконни територии. Основното различие между двете обаче е, че САЩ смятат Израел за съюзник и проводник на регионално влияние, докато Япония се разглежда като потенциален партньор в глобалната разстановка на силите.

За пълноценен алианс със Съединените щати обаче, не е достатъчно да си само втората икономическа сила в света. Вашингтон се нуждае от добре въоръжен, т.е. разполагащ с модерно високотехнологично оръжие, партньор-съюзник, който, подобно на самите американци, да вярва в правилността на избрания път и да не се спира пред нищо, когато става въпрос за запазването на своето влияние и мощ. САЩ предлагат именно това на Япония, а тя, както изглежда, е склонна да приеме предложението им.

Всъщност, всичко започна почти непосредствено след края на студената война. Ако в Европа все пак имаше някаква дискусия за това, доколко е целесъобразно запазването на НАТО в новите условия, в Азиатско-тихоокеанския регион всички бяха убедени в необходимостта да се съхрани и дори да се укрепи японско-американския модел на регионална сигурност. С течение на времето стана ясно, че разширяването на Северноатлантическия пакт на Изток е необходимо най-вече за приобщаването на „новите демокрации” и сдържането на Русия, докато в Азия военният алианс между САЩ и Япония цели формирането на противовес не само (и дори не толкова) на Русия, а най-вече на растящото влияние на Китай.

Естествено всичко това се представяше като отговор на нарастналата опасност от разпалването на регионални военни конфликти в процеса на постепенната замяна на Ялтенско-Потсдамската система на международните отношения с все още не съвсем ясния и нестабилен „нов световен ред”.

В японската „Бяла книга за отбраната” (от 1994) се посочва, че „ситуацията в света е нестабилна и оценката за развитие на ситуацията се затруднява от неопределеността за това, в каква посока ще развиват своите структури повечето страни, опитвайки се да ги приспособят за отбранителните си нужди, след края на студената война”. Японският елит нямаше съмнения, че трябва да укрепва военно-политическия съюз на страната си със САЩ. През 1995 Управлението на националната отбрана официално декларира, че „отбранителната система на Япония е интегрална част от нейните действия в рамките на подкрепата за американските усилия за запазване на глобалната стабилност”.

В периода между 1994 и 2007 японско-американското сътрудничество в сферата на сигурността значително се активизира, а взаимодействието между двете страни нарастна, излизайки извън рамките на азиатския регион. През тези години постепенно бяха премахнати много забрани и ограничения, както в сферата на военно-техническото сътрудничество, така и на законодателното обезпечаване на военните операции на японските сили за самоотбрана, в рамките на японско-американския алианс и под егидата на ООН.

Отправна точка за качествената промяна на японската роля в стратегическия съюз със САЩ стана подписаният през септември 1997 документ, озаглавен „Новите ръководни принципи на сътрудничеството между Япония и САЩ в сферата на отбраната”, в който се регламентират двустранните връзки във военната област. Документът включваше и разширена интерпретация на сферата на действие на японско-американския договор за сигурност, според който Токио пое задължението да подкрепя САЩ при възникване на опасна ситуация, в районите около Япония”, без да се посочват достатъчно ясни географски граници, за които се отнася въпросното задължение.


Още тогава мнозина анализатори отбелязаха, че подписването на документа е повратен момент в японската политика за сигурност и може да стане основа за по-активна подкрепа на глобалната американска военна стратегия. За осъществяването на заложените в него принципи, японското правителство поиска от парламента да бъдат внесени поправки в Закона за силите за самоотбрана, разрешаващи използването на военноморските сили извън японските териториални води, както и в Закона за мерките в случай на военно нападение, определящ рамките на съвместните японско-американски действия „около Япония”. Приемайки тези закони, Токио си осигури възможност за изпращане на военни части в чужбина, по време на война.

Усложняването на международната ситуация, в резултат от терористичните нападения срещу САЩ от 11 септември 2001 и последвалите американски военни операции в Афганистан и Ирак, по същество, легализира мерките на японското правителство за модернизиране на военната политика на страната.

На вълната на тези събития, кабинетът на Джуничиро Коидзуми осъществи редица практически стъпки за формиране на законова база, даваща възможност за „пълноценна реакция” от японска страна на „новите заплахи и предизвикателства пред националната сигурност”. Борбата с тероризма, в частност, беше превърната в проблем, касаещ гарантирането на сигурността на Япония. В максимално кратки срокове бяха изготвени и приети (през октомври 2001) закони и поправки към съществуващи закони, създаващи юридическа основа за самостоятелни и колективни действия на Япония в борбата срещу международния тероризъм: Законът за специалните мерки срещу терора, поправката в Закона за силите за самоотбрана и Закона за управление на морската сигурност. През юни 2003 парламентът прие пакет от три „извънредни закона”: за ситуацията по време на въоръжено нападение, за поправките в Закона за силите за самоотбрана и в Закона за създаване на Съвет за национална сигурност.

Министър-председателят Джуничиро Коидзуми констатира в тази връзка, че: „ние преразгледахме тотално концепцията за действия на Япония в извънредни ситуации и възнамеряваме да съдействаме за изграждането на такава национална отбрана, която да е ефективна във всяка ситуация”.

Редовно лансираните в медиите прогнози за растящата икономическа и военна мощ на Китай принуждават САЩ и Япония да предприемат ответни стъпки за неутрализиране на възможните последици от нарастващата роля на Пекин както в региона, така и в света. Очевидно е, че за сдържането на Китай не е достатъчно просто да се поддържат специални стратегически отношения или да се увеличава превъзходството в сферата на високотехнологичните въоръжения в Азиатско-тихоокеанския регион, Централна и Южна Азия. За целта са необходими усилия, излизащи далеч извън рамките на съществуващия японско-американски отбранителен съюз.

Всъщност, на практика, отношенията между Вашингтон и Токио отдавна са прерастнали в глобално взаимодействие и взаимно подкрепа в икономически и политически план. Остава още една стъпка – Япония да премахне конституционната забрана за използването на военна сила.

По отношение на факторите, формиращи военната политика на Япония, доскоро доминираше виждането, че до 90-те години на миналия век основна преграда пред активното военно строителство беше „пацифистката” конституция на страната, „ограничителното” законодателство и идеологическата атмосфера в самото японско общество. Именно в тези посоки активизират действията си днешните управляващи в Япония.

Наследникът на Коидзуми на премиерския пост Шиндзо Абе продължи и задълбочи трансформациите, като съвсем сериозно възнамерява до края на мандата си да постигне преразглеждането на „мирната” конституция на страната. Наистина, днес подкрепата сред самите японци за промени в конституция е паднала от 61% (колкото беше, когато Абе зае поста си) до 40%, което според повечето анализатори се дължи на спада на популярността на министър-председателя. Това обаче няма да спре процеса, дори ако това струва кариерата на самия Абе. Тук е мястото да напомним и за неотдавнашните промени, инициирани от него, в резултат от които Япония се сдоби с истинско Министерство на отбраната, към Министерския съвет беше създаден нов Съвет за национална сигурност, с пълна сила върви и създаването на японската противоракетна отбрана, като всичко това се случва на фона на мащабното превъоръжаване и модернизация на японските сили за самоотбрана.

Въпреки че цялата тази дейност официално се обвързва с необходимостта Япония да може по-оперативно да реагира на появата на нови заплахи за нейната сигурност, породени от нестабилната обстановка в региона, като цяло, истината е, че укрепването на японския военен потенциал е необходимо и за реализирането на глобалните стратегически планове на САЩ.

Повишавайки военния и потенциал в Азиатско-тихоокеанския регион, САЩ в същото време се опитват да насочат политическите и икономически усилия на Япония и към други региони. Така, през 2006, Токио лансира две инициативи: „Превръщане на Централна Азия в коридор на мира и стабилността” и, далеч по-мащабната – „Създаване на пояс на свободата и просперитета”, който според плановете на Токио трябва да обхване страните от Североизточна Азия, Централна Азия, Кавказкия регион, Турция, Централна и Източна Европа и балтийските държави. Като всичко това се обвързва с необходимостта от по-тясно сътрудничество с държавите от НАТО по въпросите на сигурността на континента.

Ако японската инициатива за Централна Азия отговаря на намеренията на Токио да си гарантира, в перспектива, правото да участва в разпределението на огромните енергоресурси на региона, новата визия, съдържаща се в плана за „Създаване на пояс на свободата и просперитета”, говори за далеч по-мащабни планове и навежда на мисълта за координиране действията на ЕС, Япония и САЩ по отношение на Евразия, като цяло.

От друга страна, въпросният „пояс на свободата и просперитета” донякъде напомня за издигнатия от Япония, през 30-те години на миналия век, лозунг за създаване на „сфера на взаимен просперитет на Голяма Източна Азия”, лансиран от тогавашния японски външен министър Хатиро Арита. Всичко това не може да не поражда определени асоциации с някогашната роля на страната в международните отношения. По всичко изглежда, че някои японски идеи, ползвали се с популярност в периода на експанзията в Тихия океан и Азия, отново се възраждат, макар и съобразени със съществуващата ситуация в света. А фактът, че този път на страната на Япония е нейният бивш противник – САЩ, които при това са най-могъщата днес държава на планетата, дава сериозни шансове за успешната реализация на тези планове в бъдеще.

По същество, откритото противопоставянето между Китай и САЩ, в съюз с Япония, изглежда неизбежно. То е само въпрос на време. При това обаче, съвсем не е задължително това противопоставяне да има военен характер. С подкрепата на Япония, американците ще се стремят да запазят военния силов баланс в региона и подобен вариант, както изглежда, може да послужи като основа за формулирането на нови подходи при формирането на новия световен ред.

Последните събития в Азиатско-тихоокеанския регион са доказателство, че принципите на този ред ще се определят именно, отчитайки стратегическия силов баланс в Азия и, вероятно за първи път в историята на международните отношения, „правилата на играта” ще бъдат определени с непосредственото участие на азиатските държави.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още статии ...