Днес светът навлиза в епоха, когато войните и конфликтите започват да се случват все по-често. От ерата на Наполеоновите войни насам, системите на международната сигурност неколкократно се променят: Виенската система е заменена от Версайско-Вашингтонската, а тя – от Ялтенско-Потсдамската система.
Всяка от тях по свой начин се опитва да не допусне повтарянето на предходните големи войни. От началото на ХХ век, с ускоряването на социалните, политическите, икономическите и военните процеси, многократно се правят прогнози, че войните неминуемо ще изчезнат от политическия живот на човечеството. Реалността обаче, се оказа съвършенно различна. Вместо настъпването на стабилен мир след края на студената война, той беше последван от период, характеризиращ се със съзряването и натрупването на нови конфликти. Руско-украинската криза е просто концентрирана проява на тази тенденция.
Ситуацията продължава да се развива в опасна посока. Запазват се факторите, традиционно влияещи върху международната сигурност и провокиращи войни, но в същото време възникват и нови конфликтогенни рискове. В тези условия, гарантирането на сигурността се оказва от ключово значение. В обозрима перспектива изгражанета на сравнително цялостна система на международна сигурност няма да е никак лесно. Въпреки това световната общност не бива да допусне ситуацията да се развива по инерция. Следва да се търсят пътища към изграждане на устойчив свят, комбинирайки формулирането на нови концепции за сигурността с най-полезните поуки от историчекия опит на човечеството.
В настоящата статия ще се опитам да анализирам проблематиката на войната и мира в пет раздела. В първия раздел, в общи линии, се разглежда еволюцията на системата на междунароната сигурност през различните периоди на съвременната епоха и се очертават ключовите им особености. Във втория се обобщават идеалистическите и оптимистичните представи за феномена на войната и тяхната обосновка. В третия се оспорва тезата, че войните са остаряло средства за разрешаване на съществуващите противоречия и се разкриват причините за тази заблуда. В четвъртия са очертават основните фактори, ерозиращи сигурността в съвременния свят. Накрая, в петия, се представят основните идеи и възможните пътища за формиране на устойчива международна сигурност.
Преди век и половина, големият руски писател Лев Толстой озаглавява най-известното си произведение „Война и мир”. Действието в романа му се развива на фона на Отечествената война от 1812. Сто и петдесет години по-късно темата за войната и мира изглежда също толкова актуална и за днешната епоха. Тези две понятия отразяват същността на съвременните глобални процеси, поставяйки под въпрос представата, че светът ни преживава епоха на мир и развитие. Всъщност, днешният свят е свидетел на най-големите и мащабни военни сблъсъци от края на студената война насам. Пламъкът на конфликтите се разгаря едновременно в Европа, Азия и Африка, а човечеството се намира на прага на възможно свръхмащабно глобално противопоставяне. И никой не може да гарантира, че няма да станем свидетели на още по-сериозни кризи – нещо, което доскоро изглеждаше немислимо.
Ето защо търсенето на пътища към постигане на устойчив мир се превърна в най-насъщната задача на съвременната епоха. Потушаването на вече разгорелия се пламък на войната и предотвратяването на възникването на нови, още по-мащабни конфликти е неотложна задача не само за воюващите държави, но и за запазването на мира в целия свят. В дългосрочна перспектива, международната общност е изправена пред още по-сложна задача: да разбере, дали е възможно изграждането на ефективна система за международна сигурност по такъв начин, че вероятноста за избухване на нови войни да бъде сведена до минимум и мирът да се запази колкото се може по-дълго.
Формирането и разпадането на международната система за сигурност
През 1795, когато Европа е обхваната от хаос и войни, германския философ Имануил Кант лансира прословутата си идея за „вечния мир“ – благороден идеал и израз на стремежа човечество принципно да се избави от необходимостта да води войни. При това Кант е убеден, че тази цел е постижима. През следващите два века световната общност предприема множество опити да постигне мир, особено след големите войни, стремейки се да ги осмисли и да открие комплексен механизъм или да създаде всеобхватна система за сигурност, за да предотврати повторението на войните и да постигне стабилен мир.
След края на наполеоновите войни в Европа се формира т.нар. „Виенска система“. Тя цели поддържането на силовия баланс между водещите европейски страни, така че нито една от тя да не разполага с абсолютно предимство пред останалите, което предотвратява появата на държава хегемон. Ако някоя страна опитва да се възвиси над останалите големи сили, последните се обединяват за да и попречат да разпали война. В рамките на тази система, известна като „Европейския концерт“, координацията играе ключова роля, като основен способ за посредничество в конфликтите между играчите. При сблъсък на интересите се свикват конференции, а кризите се разрешават чрез преговори. Макар че механизмът за координация между големите държави не изключва войните, той все пак изиграва важна роля: броят на толемите конфликти през ХIХ век значително намалява, в сравнение с предходното столетие. След Кримската война (1853-1856) обаче, този механизъм започва да отслабва за да се разпадне окончателно с началото на Първата световна война.
След края на тази война възниква Версайско-Вашингтонската система. На победената Германия са наложени сериозни ограничениая, включително строга демилитаризация и изплащане на гигантски репарации. Тези мерки целят да предотвратят възраждането на икономическата мощ на страната и мащабното и превъоръжаване, така че тя да не може отново да надигне глава, още по-малко пък – отново да прибегне до агресия. Именно това трябва да стане гаранция, че войната няма да се повтори. Истината обаче е, че мирният договор, до голяма степен, има наказателен характер и е пропит с реваншистки дух, особено от страна на Франция, която изпитва дълбока неприязън към Германия и смята, че Прусия „се е излюпила от артилерийски снаряд“ [1], т.е. че по самата си природа е склонна към водене на войни. Затова условията на Версайския мир са толкова сурови, целейки завинаги да унижат и смачкат Германия. В резултат те провокират колапс на немската икономика: инфлацията скача до небето, условията за живот се влошават, което подхранва общественото недоволство и способства за възхода на радикални политически сили.
В крайна сметка, Версайско-Вашингтонската система не само не успява да предотврати превъоръжаването на Германия, но и – обратното – стимулира реваншистките настроения в нея. Мнозина проницателни съвременници още тогава прогнозират, че Версайският договор не е път към мира, е предтеча на нова война [2]. Впрочем, някои стигат до този извод и от друга гледна точка – твърдейки, че наложените на Германия условия са били твърде меки и това и е позволило да запази способността си да разпали нова война [3]. Както отбелязва Хенри Кисинджър, суровостта на Версай прави примирението невъзможно, а условията на договора не са достатъчно строги за да лишат Германия от възможността да се възстанови [4]. В резултат Първата световна война не се оказва „войната, сложила край на войните, затова пък Версайският мир слага края на мира“ [5].
Сред основните недостатъци на Версайско-Вашингтонската система е липсата на ефективни механизми за гарантиране и контрол, най-вече в сферата на въоръженията. Тази система не разполага с възможност за военно принуждаване, а без наличието и многостранната структура за колективна сигурност се оказва илюзия. Нещо повече, авторите на Версайския договор не притежават политическата воля за практическото му прилагане. Травмата от Първата световна война поражда пацифистка вълна в Европа. Великобритания и Франция провеждат политика на омиротворяване, надявайки се да избегнат нова война с Германия чрез отстъпки и жертвайки интересите на друти държави. В резултат, когато Германия започва да нарушава Версайските ограничения, като се превъоръжава и дори открито въвежда войските си в Рейнската демилитаризирана зона, Лондон и Париж си затварят очите. Това продължава чак до анексията на Судетската област на Чехословакия. Дори след нахлуването на Германия в Полша Великобритания и Франция воюват с Германия без да се напрягат особено. И едва след като немската армия нахлува в държавите от Бенелюкс и в самата Франция, се опитват да окажат по-сериозна съпротива.
Както е известно, Версайско-Вашингтонската система включва създаването на Общество на народите (ОН) по инициатива и с настойчивото участие на президента на САЩ Удроу Уилсън, известен с идеализма си. В нея членуват 63 държави. Тя си поставя за цел поддържането на мира чрез създаване на своеобразно „световно правителство“ – прообраз на бъдещото глобално управление. САЩ обаче, въпреки че са сред основателите и, така и не се присъединяват към ОН заради съпротивата на Конгреса. В резултат, в организацията доминират Великобритания и Франция.
Обществото на народите се оказва рожба на идеализма, която не притежава нито воля, нито възможности да изпълнява функциите си. Тя обслужва, най-вече, интересите на Лондон и Париж и демонстрира безсилие през агресивните действия на Германия, Италия и Япония, т.е. така и не съумява да изиграе ролята си за разрешаване на регионалните конфликти и предотвратяване на войните. Още преди началото на Втората световна война, Версайско-Вашингтонската система, на практика, се превръща във формалност.
След Втората световна война се формира Ялтенско-Потсдамската система, която определя устройството на следвоенния свят.Тя включва няколко ключови елемента, основни сред които са Организацията на обединените нации и нормите на международното право, формирали се около нея. ООН представлява институционална оформена и усъвършенствата версия на Обществото на народите, притежаваща много по-голяма легитимност и универсалнот Тя се превръща в орган, максимално близък до истинското глобално управление.
Най-важното е, че ООН беше и си остава висшата международно призната инстанция, разполагаща с пълномощия за вземане на решения. ООН има собствен Устав, бюджет, който се покрива от вноските на страните членки, и Съвет за сигурност – главният орган, упълномощен да приема правнозадължаващи резолюции. Пет държави (Франция, Русия, Китай, Великобритания и САЩ) се ползватсъс статут на постоянни членове и с право на вето. Генералната Асамблея, която функционира отделно от Съвета за сигурност, провежда годишни заседания с участието на всички страни членки и управлява потоянните функционални органи, играещи изключително важна роля в глобалното управление. Въпреки присъщите на ООН недостатъци, приносът и за поддържането на мира и разрешаването на регионалните кризи си остава незаменим.
Друга опора на Ялтенско-Потсдамската система е формирането на двуполюсна система, доминирана от Съединените щати и Съветския съюз. Двата противоборстващи си блокове, начело със СССР и САЩ, включват политически обединения, военни структури, икономически пазари и идеологически системи. На макроравнище те оформят геополитическата рамка, която поддържа структурата на международните отношения в годините на студената война. Въпреки острото съперничество, съотношението на силите остава сравнително балансирано и страните традиционно проявяват сдържаност, което им позволява да избягват необмислените стъпки. Макар че са налице периоди на остро напрежение, както и няколко сериозни кризи, системата, като цяло, запазва устойчивостта си, което предотвратява директния сблъсък между великите държави.
Преломен момент след Втората световна война е появата на ядреното оръжие. То променя възприемането на войната и оказва огромно влияние върху международната сигурност. Неговата разрушителна сила застрашава самото съществуване на човечеството. В своя ядрен вариант, войната придобива качествено различен смисъл, превръщайки се в синоним за гибелта на света и човечеството, като цяло.
Ядреното оръжие се превръща в източник на безпрецедентни рискове за международната сигурност. Но именно заради неприемливите последници от използването му, то се оказва фактор, предотвратяващ войните между държавите с ядрен потенциал. Евентуално използване на ядрено оръжие от една държава, неизбежно ще предизвика ответния удар на другата и ще доведе до взаимното им унищожаване. По време на студената война, САЩ и СССР осъществяваха напревара в ядреното въоръжаване, натрупвайки арсенали, достатъчни за да унищожат неколкократно планетата. Осъзнаването, че нито една от страните не може да нанесе ядрен удар, без да рискува неминуемото си унищожаване, прави немислима самата възможност за ядрена война. „Моделът Горбачов-Рейгън”, чиито израз е формулата „в ядрената война не може да има победители и тя никога не може да бъде разпалена”, се превръща в общоприето правило.
Тъй като ядрената война е резултат от еволюцията на конвенционалните въоръжени конфликти, за да я избегнат, ядрените държави не бива да влизат във война една с друга. В същото време, осъзнаването, че ядрената война застрашава оцеляването на човечеството придава на проблема и морално-етично измерение. Ядреното оръжие се превърна в общопризнато табу – т.е. в политико-нравствена линия, която не бива да се пресича. Всяка държава, която реши да го използва, неизбежно би се сблъскала с осъждането на световната общност.
След Втората световна война се появи нов важен фактор, оказал мощно въздействие върху системата на европейската сигурност, а именно процесът на интеграция в политическата, икономическата и отбранителната сфери. Това бе събитие с безпрецедентно значение в историята на Европа. След падането на Римската империя Европа не познава единството: опитите на Наполеон и Хитлер да обединят континента със сила приключват с провал. Основната особеност на следвоенната европейска интеграция е, че тя е резултат от мирното обединяване на различни страни, а не следствие от военно завоевание, осъществено от една, единствена държава. Целта и е създаването на система за колективна сигурност, а не постигане на мир под егидата на нова империя. Този процес измина пътя от Европейското обединение за въглища и стомана, през Европейската икономическа общност, до днешния Европейски съюз. С формирането на отделни „правителствени функции” бе поставено началото на изграждане на конфедеративна структура или наднационално образувание от типа на Съединени европейски щати, макар че Европейската комисия все още не представлява истинско наднационално правителство.
Въпреки това, ЕС започна да представлява Европа, като цяло, изразявайки общата европейска политическа култура, идеология и управленски модел. В рамките на ЕС функционират органи за вземане на решения и изпълнителни институции, очертани са общи митнически граници, приета е обща валута, реализират се съгласувани фискални стандарти, осъществява се и координация на външната политика. В сферата на сигурността пък, беше създаден Северноатлантическият алианс (НАТО), обединяващ не само европейските държави, но и САЩ и Канада, което постави основата за дългосрочно трансатлантическо военно партньорство.
Значението на обединяването на Европа за системата за регионална сигурност е най-вече в това, че то ликвидира първопричините за вътрешните войни на континента, което бе исторически пробив за региона, чието минало изобилства от войни. В това сравнително неголямо пространство са съществували множество малки държави, затънали в интриги и борба за власт, като постоянно възникват конфликти между различните монархии, династии, религии и държави. Обединението на Европа променя ситуацията: характерът на взаимните връзки между европейските страни драстично се променя, като те се трансформират от независими субекти в членове на еднна общност. Днес всеки участник в нея е обвързан с колективни задължения и да се действа в разрез с общата воля става все по-трудно, ако не и невъзможно.
Загубилите във Втората световна война (най-вече Германия) са интегрирани в зараждащата се европейска общност, т.е. поуките от провала на предишната система са взети предвид. Следвоенният ред се гради не не на основата на външния натиск или деструктивното потискане с цел предотвратяване на нова агресия, а предполага включване на Германия в общоевропейските структури, подпомагане на вътрешните преобразувания, обвързване на националните интереси с интересите на съседите и установяване на механизми за контрол, изключващи отклонението от набелязания курс. Както посочва първият генерален секретар на НАТО лорд Исмей, мисията на алианса е „да държи Съветите вън, американските – вътре, а германците – долу”.
Тази стратегия доказва своята ефективност: в продължение на близо половин век по време на студената война в рамките на обединена Европа не избухва нито един въоръжен конфликт, което е рядък случав в историят на континента. Нещо повече, този подход оказва косвено, но значително положително въздействие върху международната сигурност. И двете световни войни през ХХ век са следствие от разширяването на европейските конфликти отвъд границите на континента. В западноцентричния, глобализиран свят от онова време именно Европа притежава „глобален“ мащаб – и само нейните войни се трансформира в световни.
Трябва да се подчертае обаче, че това позитивно въздействие върху сигурността до голяма степен се ограничава само в рамките на обединена Европа - отвъд нейните граници влиянието, особено от страна на НАТО, има по-сложен характер. След края на студената война алиансът се превръща в един от основните фактори, формиращи конфигурацията на сигурността в евразийското пространство.
След това обаче конфронтацията между двата блока, водени от САЩ и СССР, приключи. Варшавският пакт беше прекратен, Съветският съюз се разпадна и двуполюсната система рухна, подкопавайки един от основните стълбове на Ялтенско-Потсдамската система. Това доведе до сериозен дисбаланс в разположението на силите: Съединените щати станаха единствената свръхсила, чиято мощ значително надвишаваше тази на всички останали държави. Заради липсата на противотежест, американската политика стана прекалено самоуверена и склонна към еднострани действия. Възприемайки края на студената война като своя победа, САЩ затвърдиха представата за себе си като безусловен победител, отреждайки на Русия ролята на загубилия играч и следвайки логиката „победителят взема всичко“. В американското политическо мислене се наложиха елементи на откровено империалистически подход: Вашингтон се стремеше да промени света, да наложи своя модел и ценности на всички останали и беше готов да прибегне до политическа намеса и военни средства, за да изгради американоцентричен свят и да доминира над всички.
На този фон възникна така нареченият „ред, основан на правила“, известен още и като либерален международен ред. САЩ започнаха да заменят съществуващите универсални норми с нови стандарти, отговарящи на собствените им интереси. Наред с това се появиха и множество нови концепции, които послужиха като теоретична обосновка на новите правила и новия ред, който Вашингтон се стремеше да създаде: теорията за края на историята, теорията за хегемонистката стабилност, концепцията за приоритета на правата на човека пред суверенитета, теорията за демократичния мир и т.н.
През този период международната система и нормите, изградени около ООН, в някои отношения започнаха да се възприемат от САЩ като неудобни и дори пречещи на целите на тяхната външна политика. В последно време пренебрежението на Вашингтон към ООН става все по-очевидно и открито: Съединените щати все повече заобикалят ООН, прилагайки избирателно принципите на организацията. Нормите на международното право многократно биваха нарушавани, авторитетът на ООН бе застрашен, а ролята на Съвета за сигурност в международните отношения осезаемо намаля. В резултат на това се разклати и вторият стълб на Ялтенско-Потсдамската система.
Хегемонисткият курс на САЩ и парализата на Ялтенско-Постдамската система породиха остро разочарование по отношение на идеалите, свързани с края на студената война. Светът навлезе в състояние, което би могло да се характеризира като „студен мир”: въпреки че двуполюсното противопоставяне остана в миналото, ситуацията с международната сигурност се оказа по-лоша и опасна, отколкото по време на студената война.
Предишните механизми за гарантиране на сигурността са разрушени, а нови, ефективни структури, способни да ги заменят, така и не се появихат. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) до голяма степен загуби практическото си значение, а Заключителният акт от Хелзинки, на практика, е забравен. Глобалната политика е затънала в хаос, в нея няма място за регулиране и посредничество или за авторитетни международни структури. Определяща характеристика на сегашния период е, че след половинвековния мирен интервал в евразийското пространство отново започнаха да избухват кризи. Този период бе белязан от поредицата граждански войни в Югославия, конфликта в Косово, противопоставянето в Нагорни Карабах, войната в Южна Осетия и, накрая, настоящата руско-украйнска криза. Освен това САЩ започнаха военна кампания в Афганистан, нахлуха в Ирак и осъществиха серия въоръжени интервенции в Близкия изток, включително в Либия и Сирия.
Имежду всички изброени конфликти, именно военният сблъсък между Русия и Украйна причини най-голяма вреда на международната сигурност. Тази криза се разгърна в самото сърце на Европа и по отношение на броя на участващите държави, засегнатото население и размера на територията си се превърна в истински глобален конфликт, засягащ цяла Европа. По своите мащаби и жестокостта на бойните действия, това е и най-големият военен конфликт на европейския континент през ХХI век.
Особената опасност от този конфликт е свързана с факта, че в него участват не само Русия и Украйна, но и НАТО. Въпреки че военните сили на алианса не участват пряко в бойните действия, ангажираността им в конфликта е изключително висока и прониква в неговия военен компонент. На практика, Алиансът и Украйна са от една и съща страна на фронтовата линия, въпреки че изпълняват различни задачи: Украйна се сражава на фронтовата линия, докато НАТО и сигурява стратегическа подкрепа от тила. Украинските въоръжени сили водят боевете, но НАТО ги финансира. Украинската армия е оборудвана с оръжия от страните членки на Алианса и се сражава с тяхна военна техника. НАТО предоставя на Киев самолети, артилерия, танкове, ракети, разузнаване, логистика, обучение на личния състав и дори наемници.
Паралелно с това САЩ и НАТО продължават политиката си на стратегическо сдържане на Русия, осъществяват информационна и хибридна война, налагайки безпрецедентно сурови икономически санкции и пълна блокада на Русия, за да я изтощят ресурсно и да я лишат от възможността да продължи конфликта. Всяко от тези действия със сигурност може да се счита за акт на война, излизащ далеч извън рамките на простото ангажиране. Всички страни в конфликта са абсолютно наясно с това, но мълчаливо поддържат фалшивата теза, че между НАТО и Русия няма пряк военен конфликт.
Тъй като войната между Русия и Украйна може до известна степен да бъде квалифицирана като конфликт между Русия и НАТО, тя неизбежно придобива и ядрено измерение. В тази криза са въвлечени четири от петте официални ядрени сили, което създава риск от ядрена ескалация. След избухването на украинската криза ситуацията с ядрената сигурност рязко се влоши и рискът от ядрена война нарасна [6]. Още от самото начало на конфликта ядреният фактор съпътстваше неговата динамика. Между Русия и САЩ на практика започна открита „ядрена игра“: по думите на генералния секретар на ООН Антониу Гутериш, „в момента човечеството си играе със зареден пистолет“. Светът не се е сблъсквал с такова високо ниво на ядрена заплаха от Кубинската ракетна криза през 1962 насам, а потенциалната бъдеща ескалация отново се превръща в реална заплаха за глобалната сигурност.
Провалът на идеалистическите и люзии
Ако се вгледаме в историята на XIX-XX век ще видим, че с навлизането на света в съвременната епоха, вярата на обществото, че войните постепенно ще останат в миналото укрепва. Изглежда, че агресията и въоръжените конфликти ще изчезнат и човечеството най-сетне ще се избави от кошмара на войните. Тази гледна точка обаче има ясно изразен европоцентричен характер и касае най-вече войните между великите държави в самата Европа, а не всички конфликти в световен мащаб.
Причините за този оптимизъм са различни, както и аргументите на неговите поддръжници, но ключово място сред тях заемат икономическите съображения. Смята се е, че през ХХ век, войната, предвид мащаба ѝ, ще бъде катастрофална както за победителя, така и за победения. И двете страни ще понесат големи загуби: икономически колапс, финансово изтощение и безброй човешки жертви. Дори при наличието на териториални придобивки и репарации, ползите от войната за победителя няма да компенсират разходите. Следователно, войната престава да бъде печеливша. Смята се, че тези неизбежни последици ще възпрат държавите от предприемане на военни авантюри. Никоя от тях не би посмяла да води мащабна война, следователно се изключва и самата възможност това да се случи.[7]
Друго обяснение е развитието на въоръженията. С бързия научно-технически прогрес след Индустриалната революция, новите оръжия значително увеличавата поразяващата си мощ, което ги прави качествено различни от предишните средства за водене на война. Въз основа на това се твърди, че съвременната война е по същество война на изтощение, която става не само прекомерно скъпа, но и безпрецедентно брутална. Потенциално, подобна война води до пълно унищожение. Следователно, държавите вече няма да разпалват войни и те ще изчезнат.[8] Подобни идеи съществуват още в началото на ХХ век, т.е. далеч преди появата на ядреното оръжие.
Още едно обяснение произтича от концепцията за социалния еволюционизъм. Според нейната логика, с развитието на човешката цивилизация, феноменът на войните постепенно ще изчезне. През цялата си история човечеството е преминавало през етапи на племенни, династични и религиозни войни, но в бъдеще е възможно постигането на мир между суверенните държави.[9] Тази гледна точка до голяма степен отразява философията на Кант, който също защитава идеята за многообразна система от суверенни държави, способни да постигнат вечен мир.[10] Тази оптимистична вълна достига върха си в навечерието на Първата световна война. Впрочем, дори след избухването на военните действия се чуват гласове на надеждата, че тази война ще бъде последната – т.е. ще стане онази „война, която ще сложи край на всички войни“, ако цитираме широко известния израз.[11]
Първата и Втората световни войни нанесоха съкрушителен удар върху идеализма, като на практика го изместиха от международния политически дискурс. След продължителния период на относителен мир (т.е. на липса на нови световни войни) обаче, и особено на фона на прехода към икономика на знанието, идеята за окончателен мир започна да се възражда. Известният писател Ювал Харари отбелязва, че съвременната епоха, за първи път в човешката история, е нарушила две важни закономерности. Първата е „законът на джунглата“, т.е. принципът за оцеляване на най-силния: войната, като цяло, вече не се разглежда от държавите като жизнеспособен вариант. В миналото материалните активи са основният източник на богатство; но сега такъв източник е знанието. Докато чрез войната могат да бъдат завладени важни полезни изкопеми, това не се отнася до знанията, така че обогатяването с помощта на войнате вече е невъзможно. Войната се превръща в запазена марка на региони, където се съхраняват традиционните икономически модели – например в отделни райони на Близкия изток и Централна Африка.
Втората закономерност, която бе нарушена е т.нар. „пушка на Чехов“: ако в първо действие на пиесата на стената виси пушка, до края и тя неминуемо ще гръмне. С други думи, всяко ново оръжие рано или късно ще бъде използвано. Сега обаче, дори и това правило не работи. Самото съществуване на едно оръжие не означава, че то ще бъде използвано. Най-поразителният пример са ядрените оръжия. Съвременните арсенали на ядрените сили наброяват хиляди бойни глави, но след атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки те не са използвани.[12] Разбира се, това не означава, че винаги ще бъде така.
Реалността обаче, за пореден път опроверга тези оптимистични прогнози. Което не намалява значението на самите идеи – стремежът към мир си остава вечната цел на човечеството. Нито пък означава, че изброените по-горе аргументи са неверни; напротив, те са и верни, и разумни. Разсъжденията на онези, които се застъпват за прекратяване на войните, не бива да се отхвърлят като непоследователни, тъй като техните заключения са в съответствие с общата логика. Тези, привидно разумни, прогнози обаче така и не се сбъднаха. Което означава, че проблемът е другаде: съществуват по-мощни фактори, излизащи извън рамките на логиката и рационалното мислене.
Най-разпространеният аналитичен подход при опитите да се обясни, защо войната трябва да изчезне като феномен, е анализът на разходите и ползите. В широкия смисъл той е безупречен: участието на една държава във война не може да излезе извън рамките на базовата логика на съотношението между разходи и ползи. Само че правилната формула не е равносилна на правилно заключение. На практика, различните участници, които имат различен опит и перспективи, в различни времеви и пространствени контексти, ще интерпретират категориите „разходи“ и „ползи“ по различен начин - понякога дори диаметрално противоположно. Следователно, една и съща формула може да даде различни резултати. Причината за погрешните прогнози е именно в това, че изследователите виждат, или по-скоро искат да видят, само един възможен сценарий, игнорирайки останалите.
В рамките на модела „разходи-ползи“ икономическата изгода традиционно се разглежда като основен, а понякога и единствен определящ фактор. Този подход отразява привързаността към икономическия детерминизъм и опростено разбиране на принципа за рационалността. Макар че икономическите фактори несъмнено играят фундаментална роля, те далеч невинаги са решаващи в една война. Освен материалните печалби, има и други ключови интереси – сигурност, международно влияние, чест, религиозни убеждения, защита на политическия режим и други. В много случаи тези интереси надделяват над икономическите съображения и се реализират дори и с цената на икономически загуби.
Дори в парадигмата, в която икономическата печалба е основния критерий, някои икономически разходи не се смятат за неприемливи. Целта е да се нанесат по-големи щети на противника и по този начин той да се постави в отчаяно положение – тоест акцентът тук не е върху абсолютните, а върху относителните печалби. В този случай осъзнаването на големите икономически загуби в случай на започване на конфликт невинаги води до отказ на конкретната страна от това и намерение. Освен това, държавата, която започва война, очевидно очаква победа, както и, че трофеите и репарациите ще компенсират понесените загуби. Реалността (поражение или взаимно унищожение) става ясна едва след края на конфликта. Държавите се различават по размер и мощ и не всички войни водят до еднакви загуби: следователно, не е много правилно да се правят изводи единствено въз основа на този сценарий.
Макар че технологиите и знанието са се превърнали в основни символи на държавното развитие, те не успяват да премахнат традиционните първопричини за войните. Проблемите със сигурността, етническото напрежение и споровете за територия и ресурси продължават да тласкат страните към война. Неотдавнашните конфликти – между Русия и Украйна, Израел и ХАМАС и Индия и Пакистан – показват тясното преплитане на тези три фактора.
В контекста на войната и мира оптимизмът представлява форма на идеализъм, основана на вярата в човешката рационалност и развитието на цивилизацията. И двете обаче са изключително сложни явления. Те могат да бъдат обяснени на макрониво, но на микрониво техните проявления са далеч по-разнообразни и противоречиви.
Хората невинаги са рационални. А тезата, че по такива сериозни въпроси като войната, действията на индивидите неизменно се определят от политическата или икономическа рационалност, опростява прекалено сложната човешка природа. В края на краищата, емоциите също са част от човешката природа. Добре известно е, че някои войни са били до голяма степен повлияни от емоции и дори са произлезли от тях. Това се отнася не само за личните чувства на управляващите кръгове, но и за националните и обществените настроения, които също могат да се превърнат в катализатори на войни. Макар че този фактор не е универсален, той не може да бъде изключен.
Рационалността е просто набор от правила за рационалните субекти, но това не означава, че всички се подчиняват на тези правила. В международната политика рационалността има конкретен, а не абстрактен или универсален характер. Различните хора могат да имат своя собствена рационалност, оформена от политически, икономически, религиозни и културни фактори, които се различават по свой специфичен начин. Това, което изглежда рационално за някои, може да изглежда ирационално за други. Това, което някои смятат за неоправдано, може да изглежда целесъобразно за други. Подобно обяснение вероятно изглежда релативистко, но има своите основания. Най-поразителният пример е контрастът между идеологията на ислямския „свещен джихад“ и светските възгледи. Дори в рамките на общоприетия рационален дискурс, някои са готови да водят война на всяка цена, докато други се стремят да я избегнат в името на запазването на живота и материалното благополучие. Следователно е трудно да се определи, кой избор е наистина рационален.
Освен това, рационалните играчи също могат да бъркат и да допускат грешки. Грешките и пропуските не са непременно в противоречие с рационалността. Те могат да бъдат резултат от обичайното рационално поведение при изкривено разбиране на ситуацията. Тоест, рационалността е важен елемент на аргументацията в полза на изчезването на войните, но нейното абстрактно и обобщено разбиране не представлява надеждна основа за анализ.
Теорията за историческия прогрес също е ключов аргумент в полза на тезата, че войните ще останат в миналото. Всъщност, погледнато мащабно, историята има постъпателен характер. В сравнение с миналото, човечеството е направило огромен скок напред в отношението си към войната. Преди избухването на Първата световна война, убеждението, че войната може да бъде полезна и да тласне народите напред по пътя на прогреса, все още се ползва с популярност в Европа. Вярва се е, че войната пречиства духа, обновява обществото и допринася за глобалното развитие. Нещо повече, това не са били просто еснафски представи на обикновените граждани: подобни идеи са изразявани и от принадлежащите към социалния и културен елит и се ползват с уважението на редица политически и военни лидери.
Днес подобно нещо изглежда немислимо. Съвременната международна общност, като цяло, отхвърля войната като легитимен политически инструмент, а откритите призиви за война се смятат за неприемливи. И все пак, въпреки значителния напредък, цивилизацията все още не е достигнала нивото, на което вече няма да има войни. Нещо повече, историческото развитие невинаги е линейно: то може да се обърне и цивилизациите могат да деградират, навлизайки в периоди на упадък. Сегашната международна ситуация и особено проточилият се над четири години конфликт между Русия и Украйна, е най-очевидният пример за това.
Измежду всички аргументи за това, че вече няма да има войни, единствено ядреното възпиране и заплахата от ядрено унищожение са доказали своята стойност. Но макар че тази формула остава стабилна, тя също започва да се сблъсква с предизвикателства. Всъщност, появата на ядрените оръжия революционизира военното дело. През последните осемдесет години нямаше нито една нова световна война, а ядреното възпиране се превърна в основен ограничаващ фактор. То обаче предотврати най-вече войните между ядрените сили, а не други видове въоръжени конфликти. Всъщност, то не успя да елиминира напълно войната, като явление. По тази логика ядрените сили няма да разпалват войни помежду си, но това не означава, че войните, като такива, ще престанат да съществуват.
Днес този извод вече не изглежда абсолютно верен. Той се основава на историческия опит от студената война и може да помогне за обяснение на събитията от този период, но не е задължително да се окаже приложим и в бъдеще. Сегашното развитие вече повдига редица въпроси в това отношение: конфликтът между Русия и Украйна, на практика, се превърна в конфронтация между Русия и НАТО - двете най-големи сили, притежаващи ядрени оръжия. През април-май 2025 пък станахме свидетели на въоръжен сблъсък между Индия и Пакистан, по време на който и двете страни използваха изтребители и ракети, освен това и двете притежават ядрен потенциал. Тези два примера опровергават постулата, че ядрените сили не воюват помежду си. Това пък породи твърдението, че концепцията за ядрено възпиране, която е в сила от поне половин век насам, се е изчерпала. Подобна оценка обаче, не може да се счита нито за окончателна, нито за обективна. Причината конфликтът между Русия и Украйна да не ескалира в директен сблъсък между Русия и НАТО, а противопоставянето между Индия и Пакистан да не ескалира в пълномащабна война, е, че заплахата от ядрените оръжия продължава да играе значителна роля. Въпреки това, предвид настоящите реалности, идеята, че ядреното възпиране може да предотврати войните между ядренитесили, изглежда остаряла. В същото време, тезата, че сблъсъкът между ядрени сили неизбежно ще доведе до ядрена война, продължава да е актуална.
Новият и по-опасен свят
През последните два века и половина световната общност създаде множество механизми за сигурност и изпробва различни модели за нейното гарантиране. През този период възникнаха фактори, за които се смяташе, че са способни да елиминират войните: икономическата глобализация, промените в методите на водене на война, нарастващата цена на войните, появата на ядрените оръжия, развитието на социалната цивилизация и т.н. Тези фактори, в различна степен, повлияха за намаляване на вероятността за нови войни, промениха техните форми и доведоха до разработването на по-цивилизовани правила за водене на бойни действия. Нито един от тях обаче не позволи на човечеството да се избави окончателно от войните. С други думи, през последните няколко века или дори от зората на човечеството насам, въпросът за войната и мира остава нерешен.
Следователно, можем да се съгласим с древното схващане, че мирът не е естественото състояние на човешкото общество. Той не възниква и не може да се поддържа сам по себе си. Мирът е резултат от съзидателни усилия и изисква да бъде грижливо поддържан. От друга страна „генът на войната“ е присъщ на човешката природа и при липса на ограничаващи фактори може да предизвика конфликт по всяко време.
В сравнение с предишни исторически периоди и особено с ерата на студената война, съвременният свят не е станал по-стабилен, сигурен или предвидим. Напротив, днес той е по-турбулентен, бурен, опасен и непредсказуем.
Днес светът преживява период на разрушение, а не на съзидание. Установените международни механизми са частично или напълно парализирани, или пък са напълно неефективни. Установените правила се игнорират и нарушават, а обвързващата им сила е видимо отслабена. В същото време все още не се формирала нова система с общопризнати правила. Световната общност бавно се движи към разделение и фрагментация в политиката, дипломацията, сигурността, икономиката, финансите, промишлеността, технологиите, както и в идеологическата и социално-културната сфери. Сътрудничеството, дори по глобални въпроси, като климата и околната среда, се оказва все по-трудно.
Междудържавните отношения са превърнати в оръжие: всички техни компоненти могат потенциално да бъдат трансформирани в инструменти за натиск или да станат обект на санкции. Доскоро политизирането на икономическите връзки се смяташе за табу, но днес то е нещо обичайно. Всички аспекти на взаимодействието между държавите, включително хуманитарната сфера, са превърнаха в заложници на политическата борба. Усилва се идеологическото измерение на международните отношения: на преден план в западните държави излезе „ценностната дипломация“. Междудържавните отношения все повече се разделят по идеологически признак – на условно „демократични“ и „авторитарни“ лагери.
Отношенията между водещите държави навлязоха в период на повишена нестабилност. Те продължават да играят ключова роля в поддържането на международния мир и сигурност, влияейки не само върху двустранните отношения, но и върху регионалната и глобалната сигурност. В момента отношенията между великите сили са в най-ниската си точка от края на студената война и продължават да се влошават. Геополитическата конфронтация между тях ескалира, с нарастващи нападки и враждебност, демонстрирани особено от Съединените щати и западните държави по отношение на Китай и Русия. В националните им стратегически документи Москва и Пекин официално се разглеждат като заплахи за сигурността. Тоест, международната сигурност отново се гради на конфронтационна и антагонистична основа, също както по времето на студената война. За разлика от миналото обаче, днес липсва взаимно признат структурен баланс: не действат нито явни, нито негласни правила на играта, а споразуменията, договорите и механизмите за разрешаване на спорните въпроси не се спазват. С други думи, основите на днешната международна сигурност са още по-малко стабилни, отколкото бяха по време на студената война.
Конфликтът между Русия и Украйна ще има дългосрочно и дълбоко въздействие върху международната сигурност. В момента той остава неразрешен, а преговорите и дискусиите за прекратяване на огъня са в начален етап. Перспективата за траен мир все още е трудно доловима. Въпреки това, докато боевете не бъдат прекратени, ситуацията вероятно ще се промени и рискът от по-нататъшна ескалация не може да бъде изключен. Дори след края на конфликта, последствията от него няма да изчезнат бързо: украинската криза значително задълбочи противопоставянето между Русия и Европа. Взаимното възприемане на другата страна като заплаха за сигурността ще продължи, което ще подтикне и двете страни да следват все по-конфронтационна и враждебна политика в сферата на сигурността и военното планиране.
Конфликтът между Русия и Украйна разруши редица идеи, концепции и правила, приемани преди за даденост, и това, което за мнозина изглеждаше невъзможно, се превърна в сурова реалност. Доскоро тезата на Карл фон Клаузевиц за войната като продължение на политиката се смяташе за отживелица, а отхвърлянето на силата или заплахата от сила се беше превърнало в норма в международните отношения. Въпреки че често избухваха регионални конфликти - предимно в Близкия изток и Африка - изглеждаше немислимо, че мащабните войни между държавите могат да се възобновят в цивилизована Европа. Избухването на руско-украинския конфликт надмина дори най-смелите представи за възможното. В това отношение Европа се върна с половин век назад, към традиционната логика на войната. Днес войната все по-често се използва в световната политика като алтернатива на дипломацията при разрешаването на конфликтите. Индивидуалният страх от войната изглежда е отслабнал и дискусиите за глобални конфликти, включително дори за евентуални ядрени войни, станаха нещо обичайно. Освен това подкрепата за военните действия започна да се изразява по-открито.
Може да се твърди, че от по-широка и историческа гледна точка конфликтът между Русия и Украйна бележи повратна точка в световната политика. Избухването му отвори пътя към един по-несигурен свят. Всъщност, следва да признаем, че негативните тенденции в международната политика и отношенията между водещите сили бяха очевидни още преди началото му. Конфликтът обаче им даде огромен импулс, засили ги и ги задълбочи, като за определен период от време ги направи по-трудни за преодоляване. В този смисъл той се превърна в символ, бележещ трагичния край на периода след студената война, който навремето вдъхваше толкова надежди. Светът навлиза в епоха на по-остри разломн линии, по-изразена конфронтация и по-голяма нестабилност. Тоест, вървим от контрол върху въоръженията към нова оръжейна надпревара – още един фактор, който го прави по-малко сигурен.
Противно на очакванията и прогнозите, след края на студената война не станахме свидетели на съкращаване на въоръженията. Напротив, тяхното натрупване се ускори, което доведе до нова оръжейна надпревара. Както подчерта генералният секретар на ООН Антонио Гутериш, новата надпревара във въоръжаването бързо набира скорост. Основната предпоставка за възобновяването и е, че водещите сили се движат към геополитическа конфронтация помежду си, не се доверяват една на друга и са песимистично настроени относно перспективите за бъдещите си отношения, докато ситуацията в сферата на регионалната сигурност остава нестабилна и тревожна. Всичко това засилва въпросната тенденция, което води до порочен затворен кръг.
Надпреварата във въоръжаването намира израз най-вече в неравномерния растеж на военните разходи. Според данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI), глобалните военни разходи се увеличават вече девета поредна година, като през 2023 надхвърлиха 2 трилиона долара, достигайки рекордно високите 2,443 трилиона долара. Освен това, за първи път от 2009 насам, е налице ръст на разходите във всичките пет географски региона, идентифицирани от SIPRI. Продължаващият ненормално висок ръст на глобалните военни разходи е най-нагледния и надежден индикатор за състоянието на международната сигурност.
Съединените щати са с най-големите военни разходи, значително изпреварвайки всички останали страни в света. Въпреки края на Студената война, военните разходи на САЩ продължават да растат и то с относително бързи темпове. През последните десет години те са нараствали с приблизително еднакъв темп на всеки пет години. От 2014 до 2018 годишният бюджет за отбрана на САЩ е бил приблизително 650 милиарда долара. През последващия петгодишен период (2019–2023) тази цифра нараства до приблизително 700 милиарда долара, което представлява годишно увеличение с около 50 милиарда долара. През 2024 разходите са се увеличили с още 50 милиарда долара, достигайки 755 милиарда долара. И това не бе всичко: след като Доналд Тръмп се върна в Белияд дом, предложи проектобюджет за отбрана за 2026 в размер на 1,01 трилиона долара, т.е. с 13% по-голям отколкото през предходната година, като за първи път надхвърля границата от 1 трилион долара, достигайки исторически максимум.
Подобна ситуация се наблюдава и в Северноатлантическия алианс, като цяло. През последните десет години НАТО достигна нови висоти: от 2014 до 2018 годишните военни разходи варираха от 900 милиарда до 1 трилион долара. През следващите пет години (2019 до 2023) те постоянно надхвърляха 1 трилион долара, а през 2024 скочиха до 1,47 трилиона долара, което е увеличение с 400 милиарда долара. Но през 2024 само 23 от 32-те страни членки на НАТО, постигнаха поставената цел за разходите си за отбрана от 2% от БВП.
През последните години военните разходи в Европа също демонстрират стабилен растеж. През 2024 те възлизат на 326 милиарда евро, което е с 31% повече спрямо 2021 и се равнява на 1,9% от БВП на Европейския съюз. Планира се до 2027 те да се увеличат с поне 100 милиарда евро. В резултат от фундаменталната промяна в политиката на САЩ спрямо Европа, администрацията на Тръмп увеличи натиска върху европейските държави да поемат основната отговорност за гарантиране на сигурността на континента. В тези условия Европа вече не може да продължава да разчита на САЩ в сферата на отбраната, което я тласка към по-голяма автономност. Основната цел на тези усилия е Европа да се превърне в независим военен блок, способен да се противопостави на Русия и Китай. През март 2025 ЕС представи план, предвиждащ инвестиции в размер на 800 милиарда евро в европейско превъоръжаване, в рамките на пет години. През юни 2025, на срещата на НАТО в Хага, Алиансът обяви намерение да увеличи военните разходи на европейските партньори до 5% от националния БВП през следващите десет години. През 2024 общият БВП на страните от НАТО е бил приблизително 54 трилиона долара, като делът на САЩ е бил приблизително 30 трилиона долара. Дори ако споменатите по-горе планове не бъдат напълно изпълнени, може спокойно да се каже, че военните разходи в Европа ще нараснат и мащабът на този ръст ще бъде доста значителен.
Ядрените рискове начително нараснаха, създавайки изключително опасна ситуация с потенциално опустошителни последици за международната сигурност. Може да се твърди, че светът тихомълком е навлязъл в нова ера на ядрено съперничество. Според Съединените щати, влошаването на международната ядрена ситуация е започнало през 2018, преди всичко между двете най-големи ядрени сили - Русия и САЩ. Този процес намира изра не толкова в количественото нарастване на арсеналите, колкото в реализацията и от двете страни на мащабни програми за ядрена модернизация, включително разработването на нови поколения оръжия, подобряване на техните технически характеристики, разрушителният им потенция и нивото на възпиране, както и подмяната и модернизацията на бойните глави, ракетите, самолетите, подводниците, системите за доставка и инфраструктурата за производство на ядрени оръжия. Развитието на ядрените сили на САЩ и Русия неизбежно ще окаже влияние върху останалите ядрени държави.
От 1960-те години, т.е. по време на студената война, Съединените щати и Съветският съюз изградиха система от двустранни механизми за сигурност, за да могат да контролират интензивната надпревара във въоръжаването и да намалят вероятността от война. В рамките на тези усилия бяха подписани редица от ключови договори за стратегическа стабилност, залегнали в основата на системата за стратегически контрол на въоръженията. Този процес продължи и след разпадането на Съветския съюз, като последното споразумение бе Новият договор за намаляване на стратегическите оръжия (т.нар. Нов СТАРТ), подписан през 2010. Архитектурата на контрола върху въоръженията, изграждана в продължение на десетилетия, обаче вече е почти напълно разрушена. През 2001 САЩ се оттеглиха от Договора за противоракетната отбрана (ПРО) от 1972, а през 2019 - от Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (РСМД) от 1987. Договорът за всеобхватна забрана на ядрените опити (ДВЗЯО), приет през 1996, така и не беше ратифициран от редица ключови ядрени сили, а Русия, която първоначално го ратифицира, оттегли ратификацията си през 2023. Новият СТАРТ остава единственото действащо и най-значимо споразумение за контрол върху ядрените оръжия, но и той на практика престана е валиден след решението на Русия да преустанови неговото прилагане през февруари 2023. Срокът му на действие изтече през февруари 2026. Предвид продължаващия конфликт между Русия и Украйна, новите преговори изглеждат малко вероятни. И след като до този краен срок не бе постигнато ново споразумение, Русия и САЩ са напълно свободни от каквито и да било ограничения, което ще проправи пътя за неограничена ядрена надпревара.
Освен това е налице възможност европейските държави да увеличат ядрените си арсенали. Опасявайки се от отслабване на американския „ядрен чадър“, Европа обмисля създаването на отделна система за ядрено възпиране, независима от САЩ. Тази перспектива изглежда още по-реалистична за Стария континент, след като Тръмп открито заяви намерението си да намали военното присъствие на САЩ в Европа. Най-реалистичен сценарий изглежда разширяването на британската и френската ядрена система за възпиране до общоевропейско ниво. В този случай арсеналите на двете държави биха поели частично функциите, изпълнявани преди това от САЩ, което би изисквало укрепване на техния ядрен потенциал. Лондон вече обяви планове за инвестиране на 20,25 милиарда долара в изграждането на 12 ударни ядрени подводници.
Съединените щати и Русия отново разположиха ракети с малък обсег в европейския регион, провеждат стратегически и тактически учения, отработващи сценарии за използване на ядрени оръжия в бойни условия и преразглеждат ядрените си доктрини. Основната цел на тези стъпки е укрепване на ядрените им сили и понижаване на прага за евентуално използване на тези оръжия. По време на президентската си кампания бившият президент на САЩ Джо Байдън се застъпваше за утвърждаване на принципа за „неизползване първи на ядрени оръжия“. В публикувания след избирането му Преглед на ядрената позиция на САЩ от 2022 обаче, тази идея не присъстваше под предлог, че подобна политика би изложила Съединените щати на неприемлив риск. Освен това документът за първи път определи както Русия, така и Китай като ядрени противници на САЩ. Вашингтон планира да похарчи 634 милиарда долара за ядрена модернизация между 2021 и 2030, което е с 28% повече спрямо предходното десетилетие. Междувременно, през ноември 2024, с указ на президента Путин, бяха одобрени „Основи на държавната политика на Русия в областта на ядреното сдържане“. Паказателно е, че новата версия, която замени документа от 2020, значително разширява списъка със сценарии, при които би могло да се използва ядрено оръжие.
Освен това, както САЩ, така и Русия разширяват географията на разполагане на своите ядрени оръжия, като включват в нея и територията на своите съюзници. НАТО е ядрен алианс и в основата му е именно ядреното възпиране. Разширяването на НАТО означава, че зоната на действие на ядрения алианс включва и новите страни членки, като не се изключва възможността за разполагане на ядрени оръжия на тяхна територия. Френският президент Еманюел Макрон заяви готовност да гарантира ядрената отбрана на европейските съюзници чрез разширяване на френския ядрен потенциал за възпиране в Европа. Полша активно се стреми към разполагане на американски ядрени оръжия на своя територия. Украйна пък заяви, че ще поиска от НАТО да предостави на страната ядрени оръжия, ако не получи разрешение да се присъедини към алианса. Мрежата от ядрени партньори на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион също се разширява. През септември 2021 беше създадено Тристранното партньорство за сигурност Австралия-Великобритания-САЩ (AUKUS) - военен квазиалианс, предвиждащ предаване на ядрени подводници на Австралия и помощ за развитието на производствените и възможности в тази сфера. От своя страна, през март 2023, Русия обяви разполагането на тактически ядрени оръжия в Беларус. След разпадането на СССР, това е първия път, когато руски ядрени оръжия са разположени извън страната. По този начин, въпреки че разпространението на ядрени оръжия от САЩ и Русия се осъществява по различни направления, самият процес вече е преминал ключов ограничителен праг.
Дългогодишният мораториум върху ядрените опити между Русия и Съединените щати може да бъде застрашен. През ноември 2023 президентът Путин обяви, че Русия оттегля ратификацията на Договора за всеобхватна забрана на ядрените опити (ДВЗЯО), подписан през 1996, като превантивен отговор на евентуалното възобновяване на тези опити от страна на САЩ. Такива призиви отдавна се чуват в Съединените щати и завръщането на Тръмп в Белия дом очевидно няма да прекрати тази тенденция. В навечерието на встъпването му в длъжност, Фондация „Херитидж“, която е тясно свързана с Тръмп, публикува доклад, препоръчващ възобновяването на ядрените опити.
Междувременно, впечатлен от израелската система „Железен купол“, малко след като встъпи в длъжност, Тръмп подписа указ за разработването на национална система за противоракетна отбрана, „Златен купол“. Проектът, струващ приблизително 175 милиарда доара, предвижда интегрирането на наземните, морски, въздушни и космически компоненти на противоракетната отбрана в единна система за командване и контрол. Предлаганата глобална, многопластова и мултидомейн система за противоракетна отбрана, без ограничения, на практика игнорира принципа за неделимостта на стратегическите нападателни и отбранителни въоръжения и по този начин заплашва международната стратегическа стабилност. Китай и Русия се противопоставят на тази инициатива. Москва я разглежда като версия на Тръмп на програмата „Междузвездни войни“ от ерата на Рейгън – ход, който проправя пътя към разполагането на стратегически оръжия в космоса, което неизбежно би довело до ескалация на надпреварата в ядреното въоръжаване.
Възприятието и представите за ядрените оръжия се изместват забележимо в опасна посока. С други думи, отношението към използването на ядрени оръжия и ядрената война става все по-безотговорно и безразсъдно. А принципът, че „ядрена война не може да бъде спечелена и никога не може да бъде започната“, се сблъсква със сериозна обратна реакция. Страхът от ядреното възпиране намалява, докато безотговорните стратегически авантюри нарастват. Очертава се тенденция ядрените оръжия да се разглеждат като конвенционални, основавайки се на убеждението, че използването на тактически заряди с ниска мощност няма да доведе до ядрената катастрофа, която всички си представят, и не е задължително да предизвика ядрена война. Някои дори споделят все по-разпространеното в обществото убеждение, че ядрената война може да се води и спечели. Значението на тази промяна във възприятието за ядрената война е очевидно. Известният амеикански ядрен изследовател от украински произход Сергий Плохий отбелязва, че именно тази трансформация в мисленето е основния източник на съвременната ядрена заплаха. Според него, поколението на Кенеди и Хрушчов ясно е разбирало, че атомната бомба е способна да унищожи както отделна държава, така и цялото човечество. Затова те са действали предпазливо и страхът от последиците от ядрената война е играел решаваща роля при вземането на политическите решения. Днес обаче, някои лидери гледат на ядрените оръжия и войната с лекомислено пренебрежение.[13] Бившият президент на Литва например, публично нарече атомните бомби остарели и призова гражданите да спрат да се страхуват от заплахата от ядрен удар.
В този контекст конфликтът между Русия и Украйна също носи негативни последици. Той допълнително ще намали вероятността квазиядрените държави да се откажат от ядрените си арсенали и ще насърчи други страни да се сдобият с ядрени оръжия. По този начин ще нарасне рискът от разпространение на ядрените оръжия, което ще направи света ни още по-опасен. Ядрените оръжия са мощен инструмент на военната мощ, предоставящ на малките държави уникална възможност да компенсират стратегическата си асиметрия спрямо големите сили. След като една малка държава се сдобие с ядрени оръжия, предимствата на големите държави – по отношение на населението, територията или икономиката – до голяма степен биват елиминирани.[14] Тоест, дори една малка държава може да упражни възпиращ ефект върху някоя голяма сила, демонстрирайки готовност да „изгори нефрита заедно с камъка“[15] и по този начин да възпре големия играч от предприемане на необмислени действия срещу нея.
Конфликтът между Русия и Украйна сериозно подкопа доверието в гаранциите за сигурност, предоставяни от големите сили. През 1994 САЩ, Русия, Обединеното кралство и Украйна подписаха Меморандум за гаранции за сигурност. То задължи Украйна да се откаже от ядрените си оръжия и да се присъедини към Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО), докато САЩ, Русия и Обединеното кралство се ангажираха да зачитат нейния суверенитет и териториална цялост и да ѝ предоставят гаранции за сигурност. Резултатът от това споразумение е добре известен. Въпреки това значението на Будапещенския меморандум не може да бъде напълно отречено: той предотврати появата на нова ядрена свръхсила, чийто ядрен потенциал би бил най-големия след тези на САЩ и Русия. Всъщност, трагедията на този меморандум е, че водещите сили не успяха да изпълнят собствените си задължения за гарантиране на сигурността. Естествено, това поражда недоверие сред по-малките държави към гаранциите, давани от големите сили, и засилва убеждението им, че само ядрените оръжия могат да гарантират сигурността им. Освен това, някои неядрени държави реализират проекти за разработване на ядрени оръжия, което повдига нови въпроси относно спазването на режима на ДНЯО.
Съществуването и разширяването на затворени военни блокове е съществен фактор, допринасящ за избухването на големи войни. И този фактор не само не отслабва, а на практика се усилва. Северноатлантическият алианс потвърди ангажимента си за по-нататъшно разширяване, като Украйна се счита за основен приоритет. На срещата на върха на НАТО във Вашингтон през юли 2024 изрично беше заявено, че пътят на Украйна към членство в алианса е необратим. Макар че присъединяването на Украйна към блока ще се сблъска с множество препятствия, дори и без официално членство, Киев и НАТО вече са формирали общност за сигурност, приближавайки се до фактически военен съюз. Може да се очаква, че след края на конфликта НАТО и Украйна ще продължат да задълбочават интеграцията си в областта на сигурността.
Освен това НАТО разширява присъствието си в Азия и Тихия океан, както на сушата, така и по море. Чрез инициативи като „Партньорство за мир“, „НАТО Плюс“ и Индивидуалната програма за партньорство, алиансът създаде канали за проектиране на военното си присъствие и влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион. Това разширяване беше обвързано и с ръководените от САЩ регионални механизми за сигурност. НАТО развива военно сътрудничество с няколко страни от Азиатско-Тихоокеанския регион (АТР), включващо установяване на механизми за връзка, провеждане на съвместни учения, сътрудничество в областта на киберсигурността и производството на изтребители. Военни кораби и изтребители на Алианса вече се появяват в Южнокитайско море и дори в Тайванския проток. В Евразия НАТО разширява присъствието си в Кавказ, Централна Азия и Монголия. На практика, алиансът вече е достигнал до Австралия, Нова Зеландия, Япония, Република Корея и Южна и Югоизточна Азия. Целта на НАТО в АТР не е да приема нови членове, а да се разширява функционално. Степента на ангажираност с различните страни варира, като най-тесни и значими отношения са установени с Япония, Република Корея, Австралия и Нова Зеландия. Фокусът на тази политика е ясен – тя е насочена срещу Китай, Русия и Северна Корея – и самият алианс не крие това. Проникването и разширяването на НАТО в АТР създава нови рискове за регионалната сигурност.
Завръщането на Доналд Тръмп на власт през януари 2025 беше мощно сътресение за международната политика. Отношенията между САЩ и Европа, както и между САЩ и Русия, бяха драматично трансформирани: връзките между САЩ и Европа се пропукаха, а взаимодействието с Русия беше възобновено. Под въпрос бе поставена валидността на няколко утвърдени концепции, включително тази за трансатлантическия съюз, смятан за крайъгълният камък на външната политика на САЩ, като основният удар бе нанесен по НАТО. Въпреки това има основания да се смята, че затвореният военен алианс между САЩ и Европа ще оцелее и ще продължи да се развива, макар и в модифицирана форма. Дори ако САЩ частично се отстранят от проблемите на сигурността в Европа, тя ще запази собствения си военен блок и ще противодейства на Русия със собствени сили.
С отслабването на вниманието САЩ към европейската сигурност, ще се ускори техният стратегически обрат към АТР. Това отслабване на атлантическия вектор обаче, не означава отказ от политика на съюз с европейците, а просто пренареждане на приоритетите в стратегическия фокус на САЩ. За разлика от транссатлантическия алианс, Съединените щати не могат да създадат единен съюз в АТР. Вместо това Вашингтон изгражда там многопластова мрежа от партньорства, основани на двустранни споразумения и по-малки многостранни формати. Основният адресат на тази стратегия е Китай, а не Русия - факт, който американската страна открито признава. На форума „Диалогът Шангри-Ла“ през май 2025 министърът на отбраната на САЩ Пит Хегсет открито предизвика Китай, призовавайки азиатските държави да се обединят със САЩ, за да противодействат заедно на „китайската заплаха“.
Регионалните конфликти са сред важните фактори, влияещи върху международната и регионалната сигурност. В световен мащаб, и настоящето, и обозримото бъдеще ще останат период на чести регионални въоръжени конфликти – в Евразия, Близкия изток, Източна и Южна Азия, както и в Африка. Дори след края на конфликта между Русия и Украйна и войната между Израел и ХАМАС, мирът ще остане крехък, а тлеещите огнища на напрежение могат да се възпламенят отново във всеки един момент. Няма признаци за намаляване на регионалните горещи точки и те очевидно няма да изчезнат.
Остават и традиционните драйвъри на нестабилност, конфликти и войни в международната система. Технологичният напредък и променящите се методи за извличане на печалба не направиха традиционните военни цели остарели, но паралелно с това създадоха нови рискове, способни да провокират конфликт. Тероризмът, екстремизмът и сепаратизмът остават реални заплахи. Напредъкът в науката и технологиите промени коренно методите и средствата за водене на война: кибероперациите, информационните технологии, изкуственият интелект и безпилотните системи създават нови форми на конфликт. Пространството на войната се разширява отвъд традиционните театри на военните действия – в киберсферата, космическото пространство, полярните региони и дълбините на океана. Бързото развитие на изкуствения интелект се превръща в нов ключов фактор в бъдещата архитектура на международната сигурност. Широкото му военно приложение е неизбежно, въпреки че мащабът на потенциалните последици от това все още трудно може да се оцени. Неясни остават също дълбочината и характерът на въздействието на тази технология върху международната сигурност.
Изкуственият интелект (ИИ) е технология, способна както да донесе полза, така и вреда, в зависимост от начина, по който се прилага. Предвид специфичния характер на ИИ, особено на безпилотните системи, може да се твърди, че подобни технологии притежават очевидни предимства в съвременната война поради редица свойства. Те включват гъвкавост на използване, ниска цена, висока ефективност, лесно производство и експлоатация, трудно прихващане, несигурност относно извършителя на атаката и способност за избягване на директни бойни действия и намаляване на жертвите. Освен това, тъй като технологиите с ИИ могат да нивелират предимствата на водещите държави и да компенсират слабостите на по-слабите играчи, е по-вероятно тяхното военно приложение да стане допълнителен инструмент за водене на война, стимулиращ появата на нови форми на конфликт и увеличаващ вероятността от война, отколкото да станат фактор, намаляващ риска от нея. Това твърдение е особено вярно, имайки предвид, че сферата на ИИ съществува в правен вакуум, а самата технология крие потенциала да излезе извън рамките на човешкия контрол.
Освен това, разрушаването на международния ред значително отслаби посредническия и сдържащ потенциал на международните институции и механизми. Съществуващите правила често се нарушават, а войната се превръща във все по-безотговорно и широко разпространено средство за разрешаване на спорове. Като цяло, има основания да смятаме, че светът става все по-нестабилен и несигурен. В същото време си струва да се отбележи, че тези оценки за международната сигурност до голяма степен отразяват негативния аналитичен ракурс. Това не означава липса на положителни фактори, нито пък говори за пълна безнадеждност. По целия свят продължават да съществуват мощни сили, отстояващи идеята за мира, а отвращението към войната се е превърнало в безспорна и всеобщо споделяна ценност и това е очевидно.
Пътищата към постигане на международна сигурност
Как светът би мотъл да излезе от това опасно състояние и да стане по-сигурен? Няма универсално решение и чудеса няма да се случат. Този процес може да бъде само продължителен и труден. Докато конфликтът между Русия и Украйна продължава и изходът му остава несигурен, международната система за сигурност ще бъде дезорганизирана. Докато отношенията между САЩ, Европа и Русия не се стабилизират, перспективите за международната сигурност ще останат неясни.
Създаването на всеобхватна система за сигурност е най-добрия, но и най-трудния вариант. Международната система за сигурност следва се разбира не като набор от отделни споразумения, а като цялостна система, обхващаща концепции и принципи, институционални рамки и механизми, правила и норми, широко признати от международната общност. Докато разработването на идеален теоретичен план за такава система е сравнително лесно, справянето с практическите предизвикателства е изпълнено с трудности. В това отношение международната общност се чувства изключително безпомощна. Въпреки значителните усилия на много държави, в обозримо бъдеще формирането на относително единна, системна и съгласувана международна архитектура за сигурност остава непостижима мечта. Водещите държави имат различни виждания за международната система за сигурност, базирани на техните различни или дори противоположни идеологии и нагласи. Ситуацията не се развива в посока към търсене на универсална сигурност, като колективна цел, а вместо това се връща по инерция към традиционните модели. Механизмите за сигурност не се консолидират в единна, координирана рамка, а се фрагментират и поляризират.
Въпреки това, изграждането на относително универсална система за международна сигурност трябва да остане дългосрочна цел, към която международната общност следва постоянно да се стреми. При това не става въпрос за преследване на абстрактен идеал, а за гарантиране на максимално ниво на сигурност за света. Човечеството трябва винаги да отстоява този идеал като ориентир за рационално развитие.
Широко разпространено е схващането, че международната система за сигурност е ненадеждна, безполезна и, следователно, ненужна въобще и, че по въпросите за гарантиране на сигурността държавите трябва да разчитат единствено на собствената си сили. Тази гледна точка отразява същността на политическия реализъм и е разумна. Ако обаче всички държави се стремят към абсолютна сигурност при липса на добре установена международна система за сигурност, резултатът ще е появата на порочен кръг. С други думи, това би означавало връщане към „закона на джунглата“ – крачка назад в цивилизационното развитие, противоречаща на изискванията на съвременния прогрес. На практика, подобно развитие, в крайна сметка, би довело до глобален хаос и безредици, а държавите биха се оказали в още по-несигурна международна среда.
Анализът на параметрите на предишните системи за сигурност показва, че независимо от подхода залегнал в основите им, тяхната роля е да сдържат отвън възникването на войни. Премахването на първопричините за войните е трудно, тъй като те са многообразни и излизат далеч отвъд възможностите на механизмите за сигурност. Нещо повече, някои механизми, първоначално създадени за предотвратяване на войните, с течение на времето се превръщат във фактори, които ги провокират, създавайки по този начин парадокс на сигурността. Така например, затворените военни съюзи създават чувство на несигурност в други държави, стимулирайки ги да надграждат военните си способности и да търсят съюзници, с чиято помощ да балансират въпросните алианси, което води до надпревара във въоръжаването и конфликт.
Развитието на международната система за сигурност изисква едновременно иновации и опора на историческия опит: използване на натрупаните положителни практики и извлечени поуки, за да се продължи напред, като в същото време се избягват грешките от миналото. Всъщност, повечето фундаментални елементи на международната сигурност вече са установени и запазват актуалността си и днес. Въпреки че външната среда, технологиите и социалните условия са се променили, някои черти на човешката природа остават непроменени и законите на физическата сила продължават да действат. Основното съдържание и характерът на междудържавните отношения не са се променили коренно. Важно е да се използва съществуващият опит, за да се върви в крак с времето и да се адаптираме към новото състояние на глобалната сигурност. Това предполага както разработването на нови концепции и механизми за гарантиране на мира, така и използването на изпитани във времето подходи, които запазват ефективността си.
От гледна точка на натрупания исторически опит, освен международната система, създадена след Втората световна война на основата на ООН, най-поучителни изглеждат Вестфалските принципи за държавен суверенитет и ненамеса във вътрешните работи, както и „концертът на великите сили“, формирал се в рамките на Виенската система. Принципите на зачитане на суверенитета и ненамесата не само остават важни гаранции за намаляване на международните конфликти, но и са по-актуални отвсякога. Координацията на водещите сили през ХIХ век способства за намаляване на конфликтите в Европа и затова този опит отново привлича вниманието като модел за подражание в днешния свят. Дори се лансират идеи за създаване на нов глобален механизъм за сътрудничество между големите държави като оптимален подход за гарантиране на глобалната сигурност.
Измежду всички уроци на историята, най-актуално днес изглежда разбирането за разрушителните последици от съществуването на затворени и конфронтационни военни съюзи. Този фактор беше предпоставка за двете световни войни и продължава да е от ключово значение за разбирането на конфликта между Русия и Украйна. Някои твърдят, че корените на тази криза се крият не толкова в разширяването на НАТО на изток, колкото в изключването на Русия от евроатлантическата сигурност. Следователно, отслабването на влиянието на затворените и конфронтационни военни алианси е от съществено значение за изграждането на международен мир. За съжаление, въпреки суровите уроци от миналото, Западът изглежда не е успял да си направи правилните изводи от тях. Напротив, той очевидно е стигнал до точно обратното заключение, вярвайки, че войните възникват не от разширяването на военните блокове като НАТО, а от недостатъчното им разширяване.
Системата за сигурност е широко понятие, но самата сигурност е конкретна. Ако не бъдат разрешени определени ключови проблеми на сигурността, системата за сигурност губи смисъла си. В настоящата епоха, белязана от чести въоръжени конфликти и хаотичен световен ред, практическият път към изграждането на международна система за сигурност се крие в решаването на конкретни проблеми.
Разбира се, основната задача е да се прекратят войните, да бъдат потиснати продължаващите конфликти и да се предотвратят нови въоръжени сблъсъци. Докато войните продължават и страните остават въвлечени във военни действия, създаването на система за сигурност остава само на теоретично равнище. Подобна система може да бъде изградена единствено чрез прекратяване на войните. Именно в това, впрочем, е и нейният истински смисъл.
Водещите световни сили заемат централно място в международната сигурност. Свързаните с нея ключови въпроси – контролът върху въоръженията, противоракетната отбрана, космическата сигурност, киберсигурността, сигурността на изкуствения интелект и т.н. – са концентрирани върху отношенията между водещите държави. На регионално ниво влиянието на големите сили също е значително. От една страна, тяхната роля в разрешаването на конфликти и поддържането на стабилността е незаменима; от друга страна, те могат да се превърнат в сериозна пречка за разрешаването на конфликтите или дори в причина за тях.
Бъдещето на международната архитектура на сигурност се определя от динамиката на отношенията между водещите световни сили. Нейното формиране и институционалната и структура зависят изцяло от характера на тези отношения. Отношенията между големите сили могат да бъдат партньорски, неутрални или конфронтационни. Съответно, и международните системи за сигурност могат да възникнат по различни начини: в резултат на колективни усилия, чрез преговори и компромиси между противостоящи си държави или, по естествен начин, чрез взаимосвързаността на регионалните системи. По този начин, моделът на системата за сигурност зависи от характера на отношенията между големите сили; с други думи, природата на тези отношения определя и характера на системата за сигурност, която би могла да възникне.
Системите за международна сигурност могат да се формират при различен характер на отношенията между държавите, т.е. не само при наличието на благоприятен климат. Невъзможно е да се очаква, че всички водещи държави могат значително да подобрят отношенията си; историческият опит показва, че хармоничното съвместно съществуване между всички големи играчи е рядкост, докато съперничеството и конфликтите са доста по-често срещано явление. В известен смисъл, именно тази реалност подчертава необходимостта от системи за международна сигурност. Да вземем например Европа: въпреки значителните различия в конфигурациите на силите през ХIХ век, по време на студената война и след това, на континента последователно си формират системи за сигурност, макар и с различни структури. Разбира се, състоянието на война поражда съвършенно различна ситуация, в която не би могла да функционира нито една система за сигурност – както нагледно се демонстрира от сегашните отношения между Русия и НАТО. Приоритет и за двете страни днес не е съвместното формиране на система за сигурност, а отслабването или поражението на противника.
Въпреки че засега няма условия за създаване на международна система за сигурност, водещите държави могат да търсят възможности за сътрудничество в отделни области, критични за глобалната сигурност. Те включват контрол върху въоръженията, неразпространение на ядрените оръжия, противоракетна отбрана, киберсигурност, сигурността в сферите на изкуствения интелект, космоса и полярните региони и т.н. Всяко от тези направления е компонент на бъдещата международна система за сигурност и напредъкът във всяка от тях допринася за нейното формиране.
Регионалните сили и организации играят незаменима роля за разрешаването на конфликтите и поддържането на регионалната сигурност. Без тяхното участие проблемите на регионалната сигурност не могат да бъдат решени. Характерна черта на съвременната международна политика е появата на концепцията за т.нар. „средни държави“, отразяваща желанието на регионалните играчи да упражняват по-голямо влияние върху международните и регионалните дела. В същото време, на фона на фрагментацията и отслабването на международния ред, ролята и влиянието на регионалните организации нарастват.
В рамките на сегашната международно-политическа конфигурация изграждането на международна система за сигурност отгоре надолу е практически невъзможно. Никоя отделна държава или група държави не може самостоятелно да създаде структура за сигурност, която да получи всеобщо признание. По същия начин те не са в състояние да се обединят и съвместно да развият нова международна система за сигурност, както това става след Първата и Втората световни войни.
Основна тенденция в сегашните условия е формирането на относително независими регионални системи за сигурност. Това предполага разработване на рамки за сигурност и създаване на механизми за сигурност от регионална гледна точка, за да се гарантира регионалната сигурност. Подобен подход е оправдан, тъй като в различните региони предизвикателствата пред сигурността варират. Всеки регион е относително независим субект със свои специфични проблеми в сферата на сигурността, което ги подтиква да дадат приоритет на механизмите, гарантиращи собствената им сигурност. Подобряването на регионалната сигурност е неразделна част от укрепването на международната сигурност. Но, ако конкретен регион има множество несъвместими механизми за сигурност, които се противопоставят и влизат в конфликт, вместо да съществуват съвместно, тези механизми, сами по себе си, се превръщат в източници на нестабилност. Освен това, затворените и експанзионистични регионални системи за сигурност могат да представляват заплаха за други държави или региони.
На настоящия етап евентуална инициатива за създаване на нова общоевропейска сигурност не изглежда целесъобразна. След края на руско-украинския конфликт обаче, отношенията между Русия и Европа постепенно ще се възстановят и отново ще възникне необходимост от нова европейска архитектура за сигурност. Макар перспективата за изграждане на единна европейска система за сигурност да е нереалистична, между ЕС и Москва може да се намери обща основа, а именно споделеното желание за предотвратяване на война. На тази основа Русия и Европа биха могли да намерят компромис, позволяващ на двете им философии за сигурността да съществуват едновременно. Това не изисква връщане към нивото на отношенията отпреди войната. По време на студената война противоположните военни блокове, доминирани от САЩ и СССР, съумяваха да съществуват едновременно и на практика този период представляваше относително стабилен етап в развитието на международната система за сигурност. Русия лансира идеята за евразийска система за сигурност, която според нейния план би била отворена и за европейските държави. Участието на ключови европейски сили – Обединеното кралство, Франция, Германия и Италия – в този проект обаче, е много малко вероятно, поради което той едва ли ще се превърне в общоевропейска система за сигурност. Най-вероятно, контурите на европейската система за сигурност ще се върнат към стандартите на студената война, когато компромисът се постигаше въз основа на стратегическия баланс между противоборстващите страни.
Каквото и да е бъдещето на международната система за сигурност, нейна отправна точка трябва да стане прекратяването на сегашните войни. Днес в света има множество огнища на напрежение, но най-големите заплахи за глобалната сигурност са руско-украинският конфликт и ситуацията в Близкия изток. И двете кризи, по своя мащаб и последици, засягат не само регионалната, но и глобалната стабилност. Те доведоха до разделение и конфронтация между държавите в международната политика и дори подкопаха нормалните междудържавни отношения. И двата конфликта, особено руско-украинският, биха могли да прераснат в големи войни. По-задълбоченото и по-директно участие на НАТО в случващото се в Украйна неизбежно ще доведе до ескалация на конфликта, който би могъл да се трансформира в пълномащабна европейска война. В този случай глобалната система за сигурност би претърпяла фундаментални промени, като при подобен сценарий рискът от ядрена война не може да бъде изключен.
По отношение на потенциалните заплахи, Азиатско-Тихоокеанският регион е изправен пред най-големите рискове. Въпреки че ситуацията тук остава, като цяло, стабилна, зад това спокойствие се крият опасни тенденции. Тъй като САЩ ускоряват обръщането си към АТР, особено в сферата на сигурността, увеличавайки военното си присъствие и предприемайки все по-открити, решителни и директни стъпки по отношение на Китай, рисковете за сигурността продължават да се трупат и да нарастват. Ако тези рискове излязат извън контрол, регионът ще се превърне в епицентър на нова вълна на нестабилност. Следователно, от гледна точка на международната сигурност, най-належащите въпроси, изискващи спешни решения, са: как да се сложи край на конфликта между Русия и Украйна; как да се предотврати мащабна военна конфронтация в Азиатско-Тихоокеанския регион; и как да се избегнат негативните странични ефекти за сигурността в зоната между двата региона, където усилията за намаляване на напрежението в единия биха могли неволно да изострят нестабилността в другия.
Заключение
Мирът и сигурността заемат централно място в човешкия живот. В стремежа си да предотвратят войните и да запазят мира, философите предлагат множество концепции, а международната общност тества разнообразни механизми за сигурност, което е довело до появата на различни модели за гарантиране на сигурността. Пълното премахване на войните обаче се оказва невъзможно, затова идеята за „вечния мир“ си остава непостижим идеал.
Краят на студената война създаде климат на оптимизъм, но от края на ХХ век насам светът преживява нова спирала от конфликти – от Югославия и Афганистан до Ирак, Либия, Сирия и Грузия. Кулминацията на този процес са продължаващия конфликт между Русия и Украйна и неотдавнашната военна кампания на Израел срещу ХАМАС.
Бъдещето на международната сигурност изглежда мрачно. Логиката на студената война продължава да формира западното стратегическо мислене, геополитическата конкуренция се засилва, а светът все повече бива въвлечен в нова надпревара в сферата на ядреното въоръжаване. Появата на нови форми на хибридна война, основаващи се на съвременните технологии, в комбинация със съществуването на множество огнища на напрежение, представлява сериозна заплаха за международния мир и стабилност.
В обозримо бъдеще създаването на сравнително цялостна международна архитектура за сигурност ще се сблъска със значителни предизвикателства. Международната общност обаче не може да си позволи да плува по течението и да се върне към „закона на джунглата“. Необходима е да се положат усилия за намиране на начини за предотвратяване на войните и осигуряване на траен мир. За целта е нужно да се прокарват нови концепции за сигурност, като паралелно с това се надграждат полезните и ефективни практики, натрупани в миналото. Взаимоотношенията между водещите световни държави са определящ елемент от международната система за сигурност. Всъщност, именно техният характер до голяма степен определя параметрите на международната система за сигурност. Дори при липсата на стратегически компромиси между играчите, сътрудничеството по специфични въпроси на сигурността е напълно възможно.
Регионалните конфликти са голямо предизвикателство за международната сигурност. Регионалните сили и международните организации играят изключително важна и незаменима роля за разрешаването им, както и за поддържането на стабилност и сигурност. Понятието за сигурност е достатъчно широко, но самата сигурност винаги е конкретна. И укрепването ѝ трябва да започне с решаването на конкретни задачи.
В съвременния свят прекратяването на текущите големи конфликти е първа стъпка и необходима предпоставка за формирането на съгласувана международна архитектура на сигурност. Измежду всички възможни механизми за сигурност, най-простият и разумен път към устойчива сигурност остава установяването на положителни междудържавни отношения и създаване на взаимно доверие – като същевременно се поддържа разумен отбранителен капацитет. Днес обаче този фундаментален път към сигурността продължава да е подценен и пренебрегнат.
Бележки:
- 1. Фразата се приписва както на Наполеон, така и на Жорж Клемансо. Barbara W. Tuchman. The Guns of August. Translated by Zhang Daiyun et al., Shanghai Sanlian Books, 2018, P. 9.
- 2. По онова време забележителният икономист Джон Мейнард Кейнс отбелязва, че Германия не е в състояние да изплати наложените и репарации. Ако целта е била обедняването на Централна Европа, избухването на нов кървав конфликт е само въпрос на време. Според него, подобна война ще разруши цивилизацията, без значение, кой ще победи в нея. Todd Buchholz and Martin Feldstein. New Ideas from Dead Economists. Translated by Feng Jun, China Science & Technology Press, 2024, P. 263.
- 3. Маршал Фердинанд Фош, който по време на Първата световна война е началник на Генералния щаб на френската армия, споделя тази гледна точка, произнасяйки крилатата фраза: „Това не е мир, а само 20-годишно примирие”. Winston Churchill. Memoirs of the Second World War, translated by Jiang Ling, published by Zhongnan Publishing Media Group, Democracy and Construction Press, 2017. P. 428.
- 4. Henry Kissinger. World Order. Translated by Hu Liping, Lin Hua, and Cao Aiju, China CITIC Press, 2015. P. 97–98.
- 5. Anthony Pagden. The 2500-Year Struggle between East and West. Translated by Fang Yu, Democracy and Construction Press, 2018. P. 399.
- 6. В аналитичите доклади се изтъкват редица фактори, способстващи за нарастването на ядрените рискове. Сред тях са: 1. Противоречивите и взаимноизключващи се наративи, усилващи усещането за заплаха; 2. Кризата на доверие; 3. Вътрешнополитическите потребности; 4. Съюзническата политика; 5. Инциденти, свързани с пряк военен контакт; 6. Прекъсване на комуникационните канали; 7. Повреди в защитните механизми при използване на ядрено оръжие; 8. Силов дисбаланс в сферата на конвенционалните въоръжения; 9. Неконтролируеми ядрени заплахи; 10. Недостатъчен опит в бораването с ядрено оръжие. Robert E. Berls, Jr., and Leon Ratz. Rising Nuclear Dangers: Assessing the Risk of Nuclear Use in the Euro-Atlantic Region. NTI Paper. 2015. P.1.
- 6. Barbara W. Tuchman. The Guns of August. Translated by Zhang Daiyun et al., Shanghai Sanlian Books, 2018, P.12.
- 7. James Joll and Gordon Martel. The Origins of the First World War. Translated by Xue Zhou-tang, Commercial Press, 2022. Pp. 354.
- 8. Ibid. С. 358.
- 9. Herfried Mukler. Die Logik Der Weltherrschaft. Vom Alten Rom Dis Zu De Vereinigten Staaten. Translated by Cheng Weiping, Social Sciences Academic Press, 2021. Pp. 120.
- 10. Фразата често се приписва погрешно на бившия американски президент Удроу Уилсън Всъщност, той никога не я е произнасял и тя вероятно е свързана с произведението на британския писател Хърбърт Уелс „Войната, която ще сложи край на войните”.
- 11. Yuval Harari. A Brief History of Tomorrow. Translated by Lin Junhong, CITIC Press, 2017, Pp. 15–16.
- 12. Serhii Plokhy. Nuclear Folly. A New History of the Cuban Missile Crisis. Translated by Sun Ning and Wang Zicheng, Guangdong People's Publishing House, P.6.
- 13. Herfried Mukler. Die Logik Der Weltherrschaft. Vom Alten Rom Dis Zu De Vereinigten Staaten. Translated by Cheng Weiping, Social Sciences Academic Press, 2021. P. 174.
- 14. С китайския израз «玉石俱焚» (буквално означаващ «и нефритът, и камъкът горят заедно») се обозначаава ситуация, в която и двете страни са обречени да претърпят поражение, особено, когато едната от тях е готова да унищожи всичко, включително и самата себе си – само за да навреди на противника.
*Професор в Института за международни изследвания на Фуданския университет, старши научен сътрудник в Пекинския клуб за международен диалог
