Световната система навлиза в период на структурна трансформация, характеризираща се с ерозия на либералния следвоенен ред и преход от еднополюсна към многополюсна конфигурация.
В този контекст класическите гаранции за сигурност на малките и средни държави отслабват, а пространствата между великите сили се превръщат в зони на преразпределение, свързано с конкуренция, натиск и договаряне. Този процес се интерпретира в съвременната теория на международните отношения като преход от относително стабилен хегемонистичен ред към състояние на системна неопределеност и повишена конфликтност.
На фона на тези обективни процеси съвсем основателно възниква въпросът за мястото на България в тази трансформираща се среда и, дали заеманата от страната позиция е структурно уязвима поради опитите за преразпределение на сферите на влияние на САЩ, Русия и Китай. Задълбоченият анализ на фактите около този въпрос следва да очертае рамките на стратегията, как България да съхрани своя суверенитет в условията на отслабващи универсални норми и засилваща се логика на силата.
От двуполюсност през еднополюсност към стратегическа флуидност
След Втората световна война международната система се характеризира с ясно структурирана двуполюсност, изразяваща се в противопоставяне между двата основни политически лагера и наличието извън тях на група държави, претендиращи да бъдат необвързани и които, в политиката си за сигурност, се опитват да лавират между НАТО и някогашния Варшавски договор. Основната разграничителна линия между двата лагера е в Източна и Централна Европа, като същността на сигурността на евроатлантическото пространство е изградена около сдържането на СССР от страна на САЩ и съюзниците им.
Този двуполюсен модел е относително устойчив, тъй като ясно дефинира основните играчи, техните интереси и допустимите зони на действие. Ако се търси значима вътрешна трансформация на този модел, това е откъсването на Китай от съветската сфера на влияние след 1956 във връзка с десталинизацията, която не е приета от комунистическите власти в Пекин.
САЩ следят внимателно този процес и с цел да отслабят основния си противник – СССР – постепенно подпомагат възхода на Китай икономически, технологично и политически. Тази американска политика е подкрепена от самия Китай с формулирания от Мао Цзедун лозунг „Нека разцъфтят сто цвята, нека се състезават сто школи на мисълта“, който разкрива китайската гъвкавост към интелектуален плурализъм с цел подобряване на държавната система. В конкретния исторически момент тази стратегия изглежда рационална. Дългосрочната ѝ последица обаче е превръщането на Китай в световна сила, която разширява влиянието си не само в Източна Азия, но и в Африка, Латинска Америка и дори в Европа чрез икономически и инфраструктурни проекти.
Студената война приключва с демократизацията на Източна Европа и разпадането на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. В променилите се условия САЩ остават без системен конкурент и се превръщат в единствен глобален полюс. Следва период на еднополюсност, в който Вашингтон определя в значителна степен дневния ред на международната система.
В този контекст САЩ предприемат стратегия за дълбока интеграция на Китай в глобалната икономика с цел неговата „социализация“ в либералния ред и особено в либералните икономически взаимоотношения. Това улеснява протичането на процес на концентриране на голяма част от световната индустрия в Китай, което допринася за деиндустриализацията не само на САЩ и ЕС, но и на други държави и региони, в т.ч. и на Русия. За да си осигури ресурси за този индустриален ръст, Пекин развива целенасочена държавна политика за контрол върху стратегически суровини в различни региони на света.
Резултатът е възникването на нова системна сила, която днес се възприема от Вашингтон като основното стратегическо предизвикателство пред САЩ. Така международната система преминава от относително стабилна еднополюсност към състояние на стратегическа флуидност, характеризиращо се с липса на ясно установени правила, нестабилни коалиции и засилена конкуренция в периферните региони.
Новият световен баланс и търсенето на стратегически партньори
Успоредно с оформянето на Китай като нов глобален полюс, Москва разработва стратегия за възстановяване на част от загубените си международни позиции, което позволява актуалната международна система да бъде интерпретирана от някои автори като триполюсна, а от други – като многополюсна. Разликата между двете интерпретации произтича от това, дали се приема, че Русия разполага със системна мощ, сравнима с тази на САЩ и Китай, или следва да се разглежда като регионална сила с глобални амбиции.
Независимо от тази теоретична дискусия, безспорно е, че трите държави оформят основните линии на напрежение и координация в международната система, а останалите играчи се позиционират спрямо тях. В резултат на това възникват нови регионални баланси, които не съвпадат с логиката на предходния еднополюсен ред.
В тази среда САЩ трайно променят фокуса на своята външна политика и го насочват към сдържането на Китай. Това води до преоценка на отношенията с Русия, която започва да се възприема не като главен противник, а като потенциален тактически фактор в по-широката стратегия за балансиране на Пекин. Логиката на този подход напомня на американската стратегия от 60-те и 70-те години на ХХ век, когато Вашингтон използва китайско-съветския разрив за отслабване на СССР. Подобен американски подход се подкрепя и от някои консервативни руски фактори като генерал-полковник Леонид Ивашов, който смята, че чрез „завоя на Изток“ Русия влиза в капана на васална зависимост от Китай, с което се превръща в негов суровинен придатък. Според този руски геополитически анализатор, Пекин не е съюзник, а прагматичен играч, който се възползва от изолацията на Москва. Анализите на Ивашов сочат, че технологичната зависимост и китайската икономическа и демографска експанзия в Сибир и Далечния изток представляват сериозна бъдеща заплаха за Русия.
Американската стратегия за тактическо заиграване с Русия обаче предполага определена степен на толерантност към руските геополитически претенции. Основният проблем е, че тези претенции са концентрирани именно в Източна Европа – регион, който Москва разглежда като зона на жизненоважни интереси, докато останалите пространства на глобалната политика са доминирани от други играчи.
Това създава структурен риск Източна Европа да се превърне в обект на транзакционна политика между великите сили, при която интересите на малките и средни държави се подчиняват на по-широки стратегически договорености. Подобна динамика би означавала частична ерозия на европейската архитектура на сигурност и би поставила под въпрос суверенитета на редица държави от региона.
Следователно, рискът от геополитически сделки за сметка на части от Източна Европа не е просто теоретичен, а произтича от самата структура на възникващия световен баланс. Това засяга пряко целия Европейски съюз и изисква стратегически отговор, който надхвърля националните рамки и предполага по-висока степен на европейска координация и автономност.
Триполюсност или асиметрична многополюсност?
Вече беше подчертано, че в съвременните анализи на международната система се наблюдава разминаване в оценката, дали светът навлиза в триполюсен или в многополюсен модел. Поддръжниците на тезата за триполюсност изтъкват, че само САЩ, Китай и, в по-ограничена степен, Русия разполагат със съчетание от военна мощ, стратегическа автономия и способност за проекция на влияние извън непосредственото си географско пространство.
Алтернативната позиция – за асиметрична многополюсност – подчертава, че освен трите големи сили съществуват и други значими играчи (ЕС, Индия, Япония), които притежават съществени ресурси, но не и пълния набор от инструменти за самостоятелна геополитическа проекция. Това създава система, в която формално съществуват повече от три центъра на сила, но реалната стратегическа инициатива е концентрирана в ограничен кръг държави.
Тази асиметрия е ключова, защото означава, че правилата на системата не се определят колективно, а от ограничен брой доминиращи играчи, докато останалите са принудени да адаптират своите стратегии към вече оформени рамки. В този смисъл настоящият ред не е класическа многополюсност, а по-скоро флуидна структура с неравномерно разпределение на мощта и с постоянно променящи се коалиции.
За малките и средни държави това означава намаляване на възможностите за балансиране чрез институции и норми и увеличаване на значението на геополитическата позиция и на способността за включване в по-големи блокове.
Логиката на балансиране и търсенето на тактически партньори
Промяната в американската позиция, свързана с това, че Китай от „стратегически партньор“ се е превърнал в „системен конкурент“, води до фундаментална трансформация на външната политика на Вашингтон. В рамките на теорията за баланса на силите и теорията за прехода на мощта това може да бъде интерпретирано като реакция на доминиращата сила срещу възхода на нов претендент.
По тази логика САЩ са мотивирани да минимизират ресурсите, с които разполага основният им конкурент, като ограничават неговите възможности за коалиционно разширяване. Това обяснява опитите за стабилизиране или дори частично нормализиране на отношенията с Русия, не като израз на стратегическо доверие, а като инструмент за избягване формирането на консолидиран антиамерикански блок.
Тази политика обаче има своята цена. Русия възприема всяко подобрение в отношенията със САЩ като възможност за легитимиране на своите претенции в постсъветското пространство и в Източна Европа. Така балансът на силите се превръща в транзакционен процес, при който стабилността се купува чрез отстъпки.
В този контекст нормите на международното право и принципите на суверенно равенство отстъпват пред логиката на договореното влияние, което прави позицията на по-слабите държави структурно уязвима.
„Задните дворове“ като инструмент на геополитическо управление
Понятието „заден двор“ може да се интерпретира като зона на асиметрична зависимост, в която една велика сила упражнява доминиращо политическо, икономическо или военно влияние, без да прибягва до формална анексия или открита окупация. За разлика от класическата „сфера на влияние“, която предполага относително стабилно и взаимно признато разпределение на контрол, „задният двор“ е по-гъвкава и по-малко формализирана форма на доминация, характерна именно за условия на стратегическа флуидност.
В условията на нестабилен световен ред великите сили се стремят да минимизират несигурността в непосредственото си обкръжение чрез създаване на буферни зони, в които ограничават достъпа на конкуренти и максимизират собственото си влияние. Така „задният двор“ се превръща в инструмент за управление на риска, а не просто в остатък от имперско мислене.
Исторически Съединените щати третират Латинска Америка като зона на приоритетно влияние; Русия – постсъветското пространство; Китай – Южнокитайско море и части от Централна Азия. В условията на многополюсност и преплитащи се интереси тези зони не само се разширяват, но и започват да се припокриват, което увеличава вероятността от конфликти и принуда в периферните региони.
Това превръща разширяващите се „задни дворове“ в зони на постоянна нестабилност, в които суверенитетът на малките държави е формално запазен, но фактически ограничен. Те се оказват подложени на икономически натиск, политическа намеса, информационно влияние и, при определени условия, на военна заплаха.
В този смисъл „задният двор“ не е просто метафора, а аналитично понятие, описващо специфичен тип властови отношения в съвременната международна система.
Европейският съюз: между геополитическата субектност и разпада
В рамките на този процес, Източна Европа се оказва в особено неблагоприятна позиция поради съвкупност от географски, исторически и политически фактори. Регионът е гранична зона между евроатлантическото пространство и руската сфера на влияние, без да разполага със самостоятелна стратегическа тежест и ресурси, достатъчни за автономно балансиране.
Освен това много от държавите в региона са икономически и демографски по-слаби, което ограничава техния капацитет за самостоятелна външна политика. В резултат те се превръщат в обекти на влияние, а не в субекти на стратегия.
Тази структурна уязвимост се задълбочава от вътрешни политически разломи, от различна степен на интеграция в европейските и евроатлантическите структури и от наличието на нерешени исторически и идентичностни конфликти. Всичко това прави региона податлив на външен натиск и на използване като инструмент в по-широки геополитически сделки. Войната в Украйна след 2022 ясно илюстрира тази динамика, като на практика показа, как един периферен регион без ресурс за автономно балансиране се трансформира в център на геополитическа конфронтация.
Следователно, въпросът за сигурността на Източна Европа не може да бъде решен на национално равнище, а изисква осъзнаването на необходимостта от стратегически отговор на равнище Европейски съюз, като цяло.
Ключовият въпрос за България не е формалното членство в Европейския съюз, а стратегическата траектория на самия Съюз: дали той ще остане преимуществено нормативна и икономическа общност или ще се превърне в автономен геополитически играч. В условията на стратегическа флуидност способността на ЕС да гарантира сигурност, икономическа устойчивост и политическа стабилност на периферните си региони се превръща в решаващ фактор за националния суверенитет на държавите, които са негови членове.
Отслабен и фрагментиран ЕС означава стратегически вакуум в Източна Европа. Именно този вакуум създава предпоставки регионът да се превърне във „валута“ за геополитически договорености между великите сили, при които приоритетите на малките държави се игнорират и подчиняват на по-широки баланси. Следователно, българският национален интерес не е пасивното възпроизвеждане на членството, а активното участие в процеса на стратегическа трансформация на Съюза.
Нормативна Европа и пределите на постгеополитическата логика: защо рискът от разпад не е маргинален?
Европейската интеграция след 1991 се развива в условията на относително благоприятен международен контекст, в който се приема, че конфликтите могат да бъдат минимизирани чрез взаимна икономическа зависимост, разширяване на правни режими и институционални механизми за управление на кризи. В този смисъл ЕС се утвърждава като „нормативна сила“ – т.е. играч, който влияе чрез правила, стандарти и привлекателност на модела, а не чрез класически инструменти на геополитическа проекция.
Проблемът е, че при преход към конкурентна многополюсност тази логика започва да губи ефективност. Ако международните отношения все по-често се регулират чрез транзакции за сметка на суверенитета на малките и средни държави, натиск и силови сигнали, нормативната мощ се оказва недостатъчна да гарантира сигурност там, където съществуват директни претенции за влияние. Така ЕС се изправя пред дилемата, дали да остане предимно регулаторна и икономическа общност или да изгради капацитет за стратегическо глобално действие.
Фрагментацията на Европейския съюз не следва да се разглежда единствено като вътрешнополитически процес, а и като функция на външната стратегическа среда. Когато конкуриращи се велики сили имат интерес от по-слаба и по-малко координирана Европа, те могат – пряко или косвено – да стимулират тенденции към разединение чрез енергийни зависимости, информационно влияние, политическа поляризация и експлоатиране на вътрешни социални и икономически напрежения.
В тази рамка става по-разбираемо, защо определени политически и стратегически кръгове в Съединените щати заемат по-критична позиция спрямо ЕС. Традиционната евроатлантическа симбиоза не е автоматично дадена: за част от американския политически спектър Европейският съюз представлява конкурентен икономически и регулаторен център, който потенциално ограничава свободата на действие на Вашингтон в определени области.
Оттук следва възможността, че в определени периоди САЩ могат да проявяват по-голяма толерантност към процеси на европейска фрагментация, особено когато приоритизират други театри на стратегическа конкуренция (като Индо-Тихоокеанския регион), когато очакват Европа да поеме по-голям дял от отговорността за собствената си сигурност или когато се стремят към по-пряк контрол върху територии, възприемани като стратегически чувствителни и недостатъчно защитени в рамките на европейското управление (какъвто е случаят с Гренландия).
Последният пример поставя и по-общия въпрос за трансформацията на ролята на НАТО. Ако гаранциите на Алианса започнат да се възприемат като недостатъчни за защита на определени стратегически интереси, това води до стремеж към едностранни действия, което подкопава самата логика на колективната сигурност.
Това не означава непременно наличие на целенасочена и последователна американска стратегия за „разпад“ на ЕС, но означава, че европейското единство не може да се разглежда като автоматична константа, гарантирана отвън. За Източна Европа подобна неопределеност е особено рискова, доколкото регионът се превръща в първостепенен обект на натиск при отслабване на общата европейска рамка за сигурност и координация.
Какво е необходимо за превръщането на ЕС в геополитически субект?
За да бъде геополитически субект, ЕС трябва да разполага с минимален набор от капацитети, които да му позволят да формулира и отстоява интереси в условия на конкуренция. Това включва поне три измерения.
На първо място, отбранителен и индустриален капацитет, който да намалява зависимостта от външни доставчици на сигурност и технологии. На второ място, енергийна и ресурсна устойчивост, която да ограничи уязвимостта от шантаж и прекъсване на доставки. На трето място, координирана външна политика, включително спрямо периферни региони като Западните Балкани и Черноморието, където вакуумът бързо се запълва от конкуренти.
В този смисъл целта за превръщане на ЕС в геополитически субект не е декларативно политическо намерение, а практически въпрос на институционална способност, стратегическа култура и ресурсна мобилизация. Ключов проблем остава и липсата на обща стратегическа култура, т.е. споделено разбиране за заплахите, интересите и допустимите инструменти на действие, което затруднява формулирането на последователна и предсказуема външна политика на равнище ЕС. Ако Съюзът не развие подобни капацитети, той рискува да остане икономически гигант, но стратегически зависим играч, чиито периферни региони могат да бъдат поставени под натиск в условията на променящ се световен баланс.
Стратегически ефекти за България
От изложеното следват три взаимносвързани стратегически направления, които определят пространството на рационален избор пред българската външна и вътрешна политика в условията на стратегическа флуидност.
- Европейска и евроатлантическа консолидация
България има пряк интерес от задълбочаване на европейската интеграция в сферите на сигурността, отбраната, енергетиката и стратегическите технологии. Това не е въпрос на идеологическа ориентация, а на структурна необходимост: малките и средни държави могат да запазят суверенитета си в условията на конкуриращи се велики сили само чрез участие в по-големи политически и институционални общности.
В този смисъл активното участие на България в усилията за изграждане на европейска стратегическа автономност и за укрепване на трансатлантическата връзка е не алтернатива, а условие за национална сигурност.
- Регионална дипломатическа активност
Черноморският регион, Украйна и Западните Балкани са пространства с пряко значение за българската сигурност. Те представляват външната периферия на ЕС и НАТО и едновременно с това са зони на конкуренция между различни геополитически проекти. В тези региони в миналото България е играла цивилизационна роля, което естествено днес и отрежда ролята на мост и изграждане на пространство на стабилност.
Особено значение има Западнобалканското направление и процесът на реално реформиране и европейска интеграция на Република Северна Македония. Липсата на значими институционални и политически реформи в този контекст създава риск страната да продължи да функционира като канал за външно влияние, което и към момента има дестабилизиращ ефект не само върху региона, но и върху ЕС като цяло. От тази гледна точка е необходимо разработването на европейски механизми за ограничаване на подобно влияние и за недопускане Скопие да се утвърди като „Троянски кон“ на външни сили, противопоставящи се на европейското единство. Затова българската политика следва да бъде едновременно стратегическа, последователна, принципна и ориентирана към дългосрочна регионална стабилизация.
В тази все по-сложна международна конфигурация може да се направи извода, че суверенитетът в XXI век не е функция единствено на външнополитически съюзи, а и на осъзнаване на значението на вътрешните капацитети. Демографската структура, енергийната независимост, отбранителните способности, индустриалната база и качеството на публичното управление определят, доколко една държава може да формулира и отстоява интересите си.
Държави с хронични вътрешни дефицити се превръщат в обекти на външно влияние независимо от формалното си членство в съюзи и организации. В този смисъл вътрешната устойчивост е не допълнение, а предпоставка за ефективна външна политика.
В този контекст изборът пред България не е между различни външнополитически „модели“, а между активна адаптация към трансформиращата се международна среда и пасивно приспособяване към решения, взети другаде. На фона на разпадащия се световен ред малките държави губят защитата на нормите и печелят само, доколкото участват в по-големи структурни проекти. За България този проект може да бъде единствено превръщането на Европа в автономен геополитически полюс.
Ако това не се случи, алтернативата е постепенното ѝ плъзгане към периферията на чужди стратегии – т.е. превръщането ѝ в нечий „заден двор“.
*Авторът е ръководител на Департамент „Демография“ в Института за изследване на населението и човека – БАН и преподавател в Катедра „Национална сигурност и публична администрация“ на ЮЗУ „Неофит Рилски“.
Източници:
Кръстев, И. След Европа. За слабостта и силата на Европейския съюз. 2017, 152 с.
Agnew, J. Geopolitics: Re-visioning World Politics, 1998, 150 p.
Brzezinski, Z. The Grand Chessboard: American Primacy and Its Geostrategic Imperatives, 1998, 240 p.
Buzan, B. The United States and the Great Powers: World Politics in the Twenty-First Century, 2004, 240 p.
Gilpin, R. War and Change in World Politics, 1983, 288 p.
Haass, R. The World: A Brief Introduction, 2021, 400 p.
Ikenberry, G. J. After Victory: Institutions, Strategic Restraint, and the Rebuilding of Order after Major Wars, 2001, 293 p.
Ikenberry, G. John, Liberal Leviathan: The Origins, Crisis, and Transformation of the American World Order, 2012, 392 p.
Ingebritsen, Ch., Neumann, I., Gstöhl, S. Small States in International Relations, 2012, 342 p.
Katzenstein, P. Small States in World Markets: Industrial Policy in Europe, 1985, 288 p.
Mackinder, H., J. Democratic Ideals and Reality, 1919, 266 p.
Manners, I. Normative Power Europe: A Contradiction in Terms?. Journal of Common Market Studies, Vol. 40, No. 2, 2002, p. 235-258.
Mearsheimer, J. The Tragedy of Great Power Politics, 2014, 592 p.
Organski, A. F. K. World Politics, 1958, 461 p.
Snyder, T. The Road to Unfreedom: Russia, Europe, America, 2018, 368 p.
Waltz, K. Theory of International Politics, 1979, 129 p.
Wilson, A. Ukraine Crisis: What It Means for the West, 2014, 248 p.
Zakaria, Fareed, The Post-American World, 2008, 304 p.
Bulgaria Between a Sovereign Europe and “Backyards”: Geopolitical Transformations and Transformations and the Choices of Small States
Assoc. Prof. DSc Spas TASHEV
Abstract: This article examines the transformation of the international system from the post-war bipolar model to the contemporary multipolar configuration and its impact on Bulgaria’s strategic environment. The central argument is that in the event of a weakening European Union, Eastern Europe risks becoming an object of geopolitical transactions among great powers. The article argues that the only sustainable strategy for Bulgaria lies in actively contributing to the transformation of the EU into an autonomous geopolitical actor, combined with regional diplomatic engagement and enhanced domestic state resilience.
Keywords: geopolitics; multipolar world; small states; sovereignty; European Union; Eastern Europe; strategic autonomy
