20
Вт, Окт
5 New Articles

Евразийските геополитически координати на Русия

брой4 2007
Typography

Съвременните оценки в геополитическите анализи, засягащи статута и мястото на Русия в света, пряко се влияят от трансформациите в евразийския (постсъветския) регион. Русия, загубила голяма част от функциите си на глобална държава, бе съсредоточена продължително време върху проблемите на вътрешно и регионално ниво. С постепенното излизане от геополитическата „черна дупка”, нейния подем е най-забележим в евразийското пространство, където параметрите и характера на взаимодействие на страните в по-тесни обединения са главен индикатор за укрепващите й позиции. Това е следствие от настъпилите възходящи промени в развитието на страната, отразяващи се пряко на нейното регионално и глобално геополитическо позициониране. Взаимодействието й с Големите пространства на планетата (и особено със САЩ) вече не носи отенъка на отстъпчивост и клиентелизъм, а придобива все по-твърди позиции за защита на националните й интереси. Русия на Путин се отличава същесвено от Русия на Елцин, и в икономическите приоритети, и в геополитическите насоки за развитие. Русия навлезе в състояние на надлом, където съществено намалява негативът от натрупаната постсоциалистическа слабост и, респективно, нараства потенциалът за експорт на външно въздействие. Възраждането на евразийската национална идея, от 20-те години на миналия век, чиято съвременна интерпретация цели определянето на геополитическите й ориентири, е все по-често в полезрението на обществените и научни среди. В нея се търсят пространствено-историческите предпоставки, предопределящи развитието на страната, и обуславящи нейното поведение в периода на геополитическо оздравяване.

От съществено значение за териториалната цялост на самата руска държава бе решаването на проблемите, свързани с набралата скорост регионализация и сепарация, и произтичащите от тях процеси на федерална дезинтеграция. Във вътрешно-регионален аспект, съществувалият заразен източник на сепаратизъм – чеченския проблем, е вече неутрализиран и премина в историята. За стабилизирането на ситуацията в Предкавказието, говори постепенното завръщане на чеченските бежанци и нормализиране процесите на политическата обстановка в Дагестан. В административно-регионален план, формирането през 2002 на седемте федерални окръга значително укрепи политическото единство на многонационалната федерация. Създадената твърда административна система на управление на регионите ангажира регионалната политика с еднакво облагодетелстване на субекти с различен природен и обществено-икономически потенциал. Тяхна главна задача стана провеждането на политически и административни функции по укрепване на руската държавност и упражняване на контрол върху действията на регионалните власти, т. е. те встъпват като ядра на консолидация на политическите процеси (Анохин, 2005).

Русия, в много стопански и социални аспекти, преодоля пика на своя най-голям срив: близо десетилетие, страната отбелязва стабилен икономически ръст (5-7% годишно), постоянно се увеличава притокът на чуждестранни инвестиции, чиито постъпления за последните четири-пет години са на ниво 45-65 млрд. долара годишно и продължават да нарастват. По износ на преки капитали зад граница, за последните десет години (40 млрд. долара), пряко отразили се върху нейните геоикономически позиции, Русия заема първо място сред страните с формиращ се пазар, сред които са Китай, Бразилия, Чили, Мексико и др. С около 15-22%, за последните пет години, нараства обема на външно-търговският й оборот, който през 2002 достигна нивото си от 1990 (153 млрд дол.), а за 2005 надхвърля 370 млрд. долара (Росстат, 2006). Нарушените демографски процеси, чиито показатели са все още проблемни, също бележат позитивна промяна, отчитайки напредъка в икономическото развитие и подобряването на жизнената среда. Макар все още да отразяват негативите на стопанския и политически преход, отрицателните стойности на естествения прираст са с тенденция на намаляване – 5,6 ‰ за 2005, срещу 6,6 ‰ за 2001. Постепенно се повишава и продължителността на живота на населението, особено при мъжете. Значително (около 20 %), в сравнение с края на 90-те, е намаляло количеството на разводите, а повишението на общия брой на браковете за 2005 е с 10% спрямо 2001 (Росстат, 2006).

Икономическия подем и парирането на центробежните тенденции във федерацията, дадоха конкретни резултати в регионалната интеграция на Русия с някои от страните от нейното обкръжение. Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективните регионални формирования на съюзната държава – Русия-Беларус, Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО, създадено на основата на митническия съюз от 1995), обединяващо Русия с Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и, отскоро, Узбекистан, както и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващащ страните от ЕврАзИО и Армения. Последното териториално обединение вече представлява организационна структура, извън рамките на ОНД, и цели взаимодействието във външната и военна политика на страните участници, обеспечавайки сигурността и териториалната им цялост (Косов, Торопыгин, 2006). Формираното, през 2003, Единно икономическо пространство (ЕИО) пък е насочено най-вече към приобщаването на Украйна в евразийската зона за икономическо сътрудничество. Неговия статут на регионален субект обаче е все още неясен и се намира в процес на формиране. Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенна позиция за по-нататъшно укрепване на своите връзки, основно в Евразия. Тя се ръководи от стремежите за увеличаване на влиянието си в ОНД и задълбочаване на геостратегическото партньорство с Китай, като най-верен път за геополитическо израстване. В резултат на огромните геополитически загуби, разбира се, Москва е все още в позицията на отслабен играч в международните процеси, където САЩ са безспорен лидер, а влиянието на Китай и ЕС нараства забележимо. Нова Русия обаче, с целенасочени постъпателни действия се завръща в “близката чужбина”, в която импулсите на реинтеграция отразяват нарастващото й геоикономическо влияние и прокарването на нова геостратегическа линия.

Преориентацията на голяма част от бившите съюзни републики към други центрове на регионално сътрудничество, както и надеждите, свързани с приемането на демокрацията, като път за бързо развитие и повишаване на стандарта на живот, не дадоха желаните резултати. В края на 90-те и началото на новия век, част от тях осъзнаха, че общите проблеми от политико-икономически характер изискват повече общи усилия, не без участието на бившата “метрополия”. Тук, разбира се, трябва да се отбележи, че единствено Беларус, от развитието си в преходния период, не напусна руската орбита на всеобхватно влияние. Унаследените и ненарушени връзки от неотдавнашната междусъюзническа кооперация в СССР, се превърнаха в реална база за нова интеграция с Русия, практически във всички дейности на икономиката, културата и политиката. Обективните предпоставки от двустранното взаимодействие, положиха основите през 1999 на съюзната държава – Русия-Беларус. Споена с повече от 160 съглашения, и притежаваща органи по координация на външната и отбранителна политика на двете страни, тя постави Беларус изцяло в руското геополитическо пространство (Кръстев, 2006). Ресурсната ориентация и ниската самодостатъчност на страните от Централна Азия, и осъществяващият се икономически напредък на Русия, генерираха в региона процес на постепенно обръщане към нея. Първи това направи Казахстан, подписвайки, през 1998, декларация за “Вечна дружба и съюзничество, ориентирани към ХХІ-ви век”. Подобен договор с Русия по-късно подписа и Киргизстан (Жильдов и др., 2003). Процесите на сближение с Русия се активизираха в рамките на създаденият през 1995 Митнически съюз, прерастнал през 2000 в ЕвразИО. Многостранно ориентираното интеграционно сътрудничество на тази най-перспективна регионална организация в пространството на ОНД, съществено повиши стопанското взаимодействие и взаимната инвестиционна привлекателност на страните-членки. С приемането на Узбекистан, през 2005, организацията на Централноазиатското сътрудничество (ЦАС) * премина изцяло в рамките на ЕврАзИО и по-късно преустанови съществуването си, а пък ГУАМ ** изгуби един от най-важните членове в процеса на дистанцирането си от Русия. Явно поражение за американските позиции в Централна Азия стана изтеглянето на военните им бази от Туркмения и Узбекистан, като впоследствие Узбекистан сключи военен договор с Русия, в рамките на ШОС. В Таджикистан, се възтанови войнският контингент на бившата съветска 201-ва мотострелкова дивизия. Повлиян от променящата се ситуация в региона, Киргизстан вероятно ще последва примера на съседите си, по отношение на американското военно присъствие на нейна територия.

Продължителната тенденция от постсоциалистическия период, на намаляване на икономическата зависимост на страните от ОНД от Русия, се обърна, в периода 1998-2002, в нейна полза и понастоящем тази зависимост забележимо нараства. Мащабната реализация на геоикономическите и интереси, превърна Русия в главен инвеститор на капитали в младите постсъветски републики. През последните 5-6 години, Русия ежегодно инвестира в икономиките на други страни по 15-20 млрд. долара годишно, като приоритетни дестинации са най-вече ОНД и Източна Европа (Скопин, 2006). Създадените от руски транснационални компании многобройни предприятия (както и тези със съвместно участие), повишават капитализацията и регионалното им позициониране. Това се отразява и на активизацията на външнотърговските взаимоотношения на двустранно и регионално ниво. Понастоящем руски ТНК (Газпром, ЕЕС, Лукойл, Русал, Северстал, Мобилни Теле Системи и др.) присъстват на територията на всички държави от ОНД и Прибалтика, създавайки мрежови трансгранични структури, пряко влияещи върху геополитическата тежест на стваната в евразийския регион.

В рамките на ЕврАзИО значително се увеличава финансирането и кредитирането на инвестиционни проекти от Русия, както и на банковите и застрахователни услуги на пазара на страните-членки. Икономическата ефективност и потенциалът на обединението могат да се окачествят като значими. Само за периода от 1994 (т.е. непосредствено преди създаването на Митническия съюз) до 2004, търговският стокообмен в рамките на петте страни-членки е нарастнал повече от три пъти – от 15,9 на 53,9 млрд. долара. Активизацията на взаимното инвестиране в общността стана причина за създаване на общ “евразийски” банков сектор през 2006, за който се предполага, че ще финансира големи съвместни проекти в постсъветското пространство. (Россия и страны.., 2006). Широкомащабните процеси на регионална интеграция в ЕврАзИО вероятно ще засегнат и други постсъветски държави, имайки предвид, че със статут на наблюдатели, през 2002, бяха приети Украйна и Молдова, а през 2003 – Армения.

Трябва да се отбележи обаче, че евразийския регион си остава поле на съперничество между Русия и други геополитически сили. На това пространство най-изявени позиции имат САЩ, увеличава се влиянието на Китай, ЕС, своите интереси тук има и т.нар. „глобален Юг”.


Преминалата през последните няколко години вълна от „цветни” революции в някои страни от ОНД, в които някои виждат „дългата ръка” на САЩ, имаха краткотраен ефект в геополитическата ориентация на Киргизстан и, донякъде, на Украйна. Смяната на политическите елити в тези страни стана причина в държавите, където тя претърпя провал – Азербайджан, Узбекистан и Беларус, да гледнат с по-голяма предпазливост и недоверие към Запада. Наложената от Москва стопанска и транспортна блокада на Грузия и доскорошната търговска забрана за износ на вино от Молдова за Русия, бяха “студен душ” за слабите им икономики. Според мне, е само въпрос на време тези две страни отново да обърнат лице към Русия, имайки предвид, не само че стопанската им ориентация е подвластна на руския пазар, но и че съдбата на тяхната териториална цялост (Приднестровието в Молдова, и Южна Осетия и Абхазия в Грузия са про-руско настроени и практически независими области от централната власт) се намира в руски ръце. Тези ответни реакции на по-твърдите мерки, които на Запад бяха окачествявани като поредни прояви на “неоимпериализма” на Москва, са до голяма степен отговор на настъпателните действия на САЩ в постсъветския регион, носещи стереотипите на “студената война”. Редицата икономически договорености, геостратегическото партньорство срещу глобалния тероризъм и създаденият Съвет Русия-НАТО, на практика бледнеят пред разполагането на американски военни бази в страните от руското „обкръжение”, настъпателното разширяване на НАТО в Европа и масираното информационно-геополитическо влияние в постсъветските държави. Отчетливата геополитическа зависимост на страните от евразийското пространство, вече второ десетилетие запазва своята дихотомна ориентация – този, който не е с Русия е със САЩ, и обратно. Тенденцията през последните години обаче показва, че броят на проруски настроените страни се увеличава, в резултат на нарастналия прагматизъм в действията на пространствената им ориентация към Русия. От друга страна, конкурентната геополитическа линия на САЩ е все още доста силна – американците успяха да пренасочат част от каспийския нефт в обход на Русия (нефтопроводите Баку-Джейхан и Баку-Батуми). Според някои западни анализатори, американски ТНК (Тексако и Шеврон) контролират 16% от нефтените и 11% от газовите ресурси в каспийския регион ( Vern о l е, 2006). С най-голяма сила понастоящем, се проявяват американските действия в овладяването на виртуалното измерение за геополитическо влияние – информационното пространство. То, до голяма степен, изкуствено разрушава установения пространствен баланс в отношенията между субектите и изменя посоката на геополитическите трансформации. Военното присъствие на САЩ, макар и ограничено, също остава силен фактор за по-нататъшните им геополитическите амбиции в Евразия.

Териториалното разширение на Европейския съюз на изток, несъмнено въдейства върху геополитическата ориентация на Украйна, Молдова и, в по-малка степен, на Грузия и Армения. Но, ако външната политика на тези страни се насочва към Европа, то националните им икономики си остават ориентирани към Москва. Вторичното американско влияние, чрез структурите на НАТО, които са вече в непосредствена близост до Русия, също водят да ново сдържане на реинтеграционният диалог в западно направление. Отношенията на Русия с ЕС, засягат пряко и част от нейната територия – Калининградския анклав (между Полша и Литва) и проблемите, свързани с транзита на неговите граждани през територията на съюза. По същество, влиянието на ЕС има най-вече геоикономически характер. Такова влияние, впрочем, се опитва да реализира и Русия в Европа. Особено съществено е да се отбележи взаимодействието й с Германия, която е неин основен инвеститор и външноикономически партньор. Тя е и главен потребител на руските енергоносители - природен газ и нефт, а в бъдеще и техен разпределитет за Европа, след реализацията на проекта за тръбопровода по дъното на Балтийско море, заобикалящ Полша и Прибалтика.

Дрейфът на мюсюлманските постъветски републики към «ислямската дъга» от юг (предимно към Турция и Иран), която в началото бе доста активна в някои от тях, особено в геокултурен аспект, не успя да се превърне в реална алтернатива на Русия по пътя на тези страни към социално-икономически просперитет, поради факта, че се намира на по-ниско стъпало в обществената йерархия. Геоикономическото влияние, най-вече на Турция, изчерпа много бързо възможностите си още в началото прехода. Частично по-забележимо влияние се съхрани в Азербайджан и Туркменистан, където обаче започнаха да се връщат някои от нормите на радикалния ислям, недовели до нищо положително в общественото им развитие. Волунтаристичните опити на част от местните елити за интензивно внедряване и разпространение на турски и арабски език, които да изместят руския в междунационалното общуване не се увенчаха с успех. Същото, между впрочем, важи и за английския, който дори в Прибалтика, по обективни причини (етнически руското население там е 1,5 млн. души) , не можа да замени руския в ролята си на нова «лингва франка».

Интересите на Китай ва евразийското пространство, засягат достъпа до големите енергийни ресурси на Русия, Казахстан и Узбекистан. Потреблението на енергоресурси и електроенергия на втората по мощ икономика в света се увеличава с всяка година и налага търсене на нови ориентири за неговото обеспечение. Според експертите, съществуващите проектни договорености на Китай с Казахстан, за транзит на нефт към западните китайски райони, са трудно реализируеми поради голямата дължина и ниския капацитет на бъдещото съоръжение (Жильдов и др, 2003). Нарастналия нефтодобив на Казахстан, от няколко години, е вече включен в тръбопроводната система на Русия чрез новите нефтопроводи в северозападна посока (Атырау-Самара и Тенгиз-Новоросийск). Освен това, Китай все още заема доста скромно място, в сравнение с Русия, в икономиките на страните от Централна Азия, пък и, в рамките на ШОС, двете страни действат повече като партньори, отколкото като конкуренти. Преекспонирането на заплахата от китайска демографска експанзия в Сибир и Далечния изток на Русия, също не се оправда, въпреки апокалиптичните прогнози на редица западни (а и руски) геополитици. По оценка на различни руски държавни институции, броят на пребиваващите в страната китайци варира между 0,2 и 0,5 млн. души (Россия и глобализация, 2006). Взаимната заинтересованост на Пекин и Москва за регулиране на етническите и погранични конфликти в региона, а в глобален аспект – ограничаване на хегемонистичните стремежи на САЩ, синхронизира геостратегическото им взаимодействие. В Шанхайското обединение, наред с разширението на търговско-икономическото сътрудничество и развитието на транспортната инфраструктура сред страните членки, се увеличават и инструментите, с които Русия и Китай разполагат в отбранителната сфера, както и за налагане на многополюсния модел в света. Това стана причина, през 2005, да бъдат привлечени със статут на наблюдатели Индия, Иран и Пакистан – държави, които превъзмогват противоречията си, за сметка на бъдещото участие в големия континентален съюз. Повишаването на международния статут на ШОС е резултат преди всичко на широкомащабното взаимодействие между Русия и Китай. Двете страни развиват дългосрочни връзки в областите на търговията, взаимните инвестиции, енергетиката, банковия сектор, образованието, отбраната. Важен момент в процеса на формиране на съюзните отношения помежду им бе фактът, че 2006 премина под знака на икономическото и културно представяне на Русия в Китай, а настоящата 2007 е годината на Китай в Русия.

Сегашната геополитическа обстановка и мястото на Русия в нея показват, че тя се движи по насоки, заложени в нейните евразийски корени. Страната се ориентира към континентално взаимодействие, основно в Евразия, все повече осъзнавайки, че това е естествения път на нейното развитие. Откроявящото се взаимно опривличане на Русия с Китай и Германия, увеличава валоризацията на геопространството й, стимулирайки в част от страните на ОНД процеси на интеграционно сближаване. Благодарение на териториалните си и комуникационни ресурси, Русия притежава реална възможност да се превърне в континентален мост между Европа и Източна Азия, преориентирайки маршрутите на основните транзитни потоци през собствената си територия. Това е задача с приоритетна важност, за чието успешно решаване има обективни предпоставки (огромна територия, развита система за транзит на енергоносители и сравнително добра железопътна мрежа).

Ако се направи паралел в съвременното пространствено взаимодействие на Русия, с евразийската геополитическа концепция, ще се открият поразителни сходства. Силните геоикономически връзки на Русия с Германия, и геостратегическото й партньорство с Китай, са в синхронна аналогия с неизбежното създаване на континенталната ос Берлин-Москва-Пекин. Същата, представлява изходна конструктивна постановка на неоевразийството, и е способна да увеличи геоикономическия потенциал на Русия и да послужи като основа, за възпиране на трансатлантическото влияние и мондиализма на САЩ (вж. „Проект Евразия” на А. Дугин, 2004). Прогнозите в теоретичните разработки на потенциалното развитие на споменатия континентален алианс, се свързват с включването в него и на Индия, Иран и Пакистан – страни, с които Русия предстои да задълбочи контактите си. От казаното дотук, следва да се отбележи, че евразийството, като национална идея, е нито „геополитически капан”, нито течение, способно да обърка младата й демокрация – често срещани оценки в анализите на много “геополитици” (вж. статията на Олег Арин в Геополитика, бр.). Евразийството е концепция, построена на изходните дадености на Русия, отразяваща нейната географска и историческа специфика. Даже, още когато Пьотр Савицкий (основният теоретик на това оригинално течение в руската обществена мисъл), прокламира своята идея за евразийско развитие, той се ръководи не толкова от геополитически, колкото от геоикономически съображения. Неговите концептуални идеи са били за грамотна стратегия на развитие на тази огромна континентална държава, преодолявайки гражданската война и разрухата (Лавров, 1998). Навременното възраждане на евразийството има за цел на решаване същите проблеми, настъпили след разпада на СССР, разбира се, отчитайки съвременните реалности в геополитическото разместване на света.

Бележки:

* ЦАС – Централно-азиатско сътрудничество, обединяващо Казахстан, Узбекистан, Киргизия и Туркмения по пътят им на постсъветска икономическа адаптация. Организацията не доказа своята ефективност през годините и преустанови съществуването си през 2005 г., когато практически се интегрира в ЕвразИС.

** ГУАМ – Регионално обединение на Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, под негласната егида на САЩ, и с прикрита антируска насоченост. През 1998 г. организацията е преименувана на ГУУАМ, вследствие на присъединяването на Узбекистан, който я напусна през 2005 г.

Литература:

1. Анохин А.А. Региональные проблемы России // Труды ХІІ съезда РГО Т.3 – СПб., 2005.

2. Дугин А.Г. Проект Евразия. М., 2004.

3. Жильдов С.С., Зонн И.С., Ушков А.М. Геополитика каспийского региона. М., 2003.

4. Косов Ю.В., Торопыгин А.В. Содружество Независимых Государств: Учебное пособие. – СПб.: Знание, 2006. 5. Кръстев В. Геополитическото положение на Беларус // Понеделник, бр. 7/8, 2006.

6. Лавров С.Б. Поиске новой парадигмы // Географические проблемы ХХ века, сборник статьей РГО, СПб., 1998.

7. Россия и глобализация: международные аспекты / Отв. Ред. М.Г. Носов; Секция международных отношений Отделения обществ. наук РАН. – М.: Наука, 2006.

8. Россия и страны Центральной Азии: взаимодействие на рубеже тысячелетий / Отв. Ред. Л.З. Зевин; Институт экономики РАН. – М.: Наука, 2006.

9. Росстат – статистический справочник 2006. М., 2006

10. Скопин А.Ю. Экономическая география России. М.: Проспект, 2006.

11. Vernole S . Il terzo incomodo : il ruolo della NATO tra la Russia e l`Europa // Eurasia,dicembre, 2006.

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

Съвременните оценки в геополитическите анализи, засягащи статута и мястото на Русия в света, пряко се влияят от трансформациите в евразийския (постсъветския) регион. Русия, загубила голяма част от функциите си на глобална държава, бе съсредоточена продължително време върху проблемите на вътрешно и регионално ниво. С постепенното излизане от геополитическата „черна дупка”, нейния подем е най-забележим в евразийското пространство, където параметрите и характера на взаимодействие на страните в по-тесни обединения са главен индикатор за укрепващите й позиции. Това е следствие от настъпилите възходящи промени в развитието на страната, отразяващи се пряко на нейното регионално и глобално геополитическо позициониране. Взаимодействието й с Големите пространства на планетата (и особено със САЩ) вече не носи отенъка на отстъпчивост и клиентелизъм, а придобива все по-твърди позиции за защита на националните й интереси. Русия на Путин се отличава същесвено от Русия на Елцин, и в икономическите приоритети, и в геополитическите насоки за развитие. Русия навлезе в състояние на надлом, където съществено намалява негативът от натрупаната постсоциалистическа слабост и, респективно, нараства потенциалът за експорт на външно въздействие. Възраждането на евразийската национална идея, от 20-те години на миналия век, чиято съвременна интерпретация цели определянето на геополитическите й ориентири, е все по-често в полезрението на обществените и научни среди. В нея се търсят пространствено-историческите предпоставки, предопределящи развитието на страната, и обуславящи нейното поведение в периода на геополитическо оздравяване.

От съществено значение за териториалната цялост на самата руска държава бе решаването на проблемите, свързани с набралата скорост регионализация и сепарация, и произтичащите от тях процеси на федерална дезинтеграция. Във вътрешно-регионален аспект, съществувалият заразен източник на сепаратизъм – чеченския проблем, е вече неутрализиран и премина в историята. За стабилизирането на ситуацията в Предкавказието, говори постепенното завръщане на чеченските бежанци и нормализиране процесите на политическата обстановка в Дагестан. В административно-регионален план, формирането през 2002 на седемте федерални окръга значително укрепи политическото единство на многонационалната федерация. Създадената твърда административна система на управление на регионите ангажира регионалната политика с еднакво облагодетелстване на субекти с различен природен и обществено-икономически потенциал. Тяхна главна задача стана провеждането на политически и административни функции по укрепване на руската държавност и упражняване на контрол върху действията на регионалните власти, т. е. те встъпват като ядра на консолидация на политическите процеси (Анохин, 2005).

Русия, в много стопански и социални аспекти, преодоля пика на своя най-голям срив: близо десетилетие, страната отбелязва стабилен икономически ръст (5-7% годишно), постоянно се увеличава притокът на чуждестранни инвестиции, чиито постъпления за последните четири-пет години са на ниво 45-65 млрд. долара годишно и продължават да нарастват. По износ на преки капитали зад граница, за последните десет години (40 млрд. долара), пряко отразили се върху нейните геоикономически позиции, Русия заема първо място сред страните с формиращ се пазар, сред които са Китай, Бразилия, Чили, Мексико и др. С около 15-22%, за последните пет години, нараства обема на външно-търговският й оборот, който през 2002 достигна нивото си от 1990 (153 млрд дол.), а за 2005 надхвърля 370 млрд. долара (Росстат, 2006). Нарушените демографски процеси, чиито показатели са все още проблемни, също бележат позитивна промяна, отчитайки напредъка в икономическото развитие и подобряването на жизнената среда. Макар все още да отразяват негативите на стопанския и политически преход, отрицателните стойности на естествения прираст са с тенденция на намаляване – 5,6 ‰ за 2005, срещу 6,6 ‰ за 2001. Постепенно се повишава и продължителността на живота на населението, особено при мъжете. Значително (около 20 %), в сравнение с края на 90-те, е намаляло количеството на разводите, а повишението на общия брой на браковете за 2005 е с 10% спрямо 2001 (Росстат, 2006).

Икономическия подем и парирането на центробежните тенденции във федерацията, дадоха конкретни резултати в регионалната интеграция на Русия с някои от страните от нейното обкръжение. Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективните регионални формирования на съюзната държава – Русия-Беларус, Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО, създадено на основата на митническия съюз от 1995), обединяващо Русия с Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и, отскоро, Узбекистан, както и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващащ страните от ЕврАзИО и Армения. Последното териториално обединение вече представлява организационна структура, извън рамките на ОНД, и цели взаимодействието във външната и военна политика на страните участници, обеспечавайки сигурността и териториалната им цялост (Косов, Торопыгин, 2006). Формираното, през 2003, Единно икономическо пространство (ЕИО) пък е насочено най-вече към приобщаването на Украйна в евразийската зона за икономическо сътрудничество. Неговия статут на регионален субект обаче е все още неясен и се намира в процес на формиране. Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенна позиция за по-нататъшно укрепване на своите връзки, основно в Евразия. Тя се ръководи от стремежите за увеличаване на влиянието си в ОНД и задълбочаване на геостратегическото партньорство с Китай, като най-верен път за геополитическо израстване. В резултат на огромните геополитически загуби, разбира се, Москва е все още в позицията на отслабен играч в международните процеси, където САЩ са безспорен лидер, а влиянието на Китай и ЕС нараства забележимо. Нова Русия обаче, с целенасочени постъпателни действия се завръща в “близката чужбина”, в която импулсите на реинтеграция отразяват нарастващото й геоикономическо влияние и прокарването на нова геостратегическа линия.

Преориентацията на голяма част от бившите съюзни републики към други центрове на регионално сътрудничество, както и надеждите, свързани с приемането на демокрацията, като път за бързо развитие и повишаване на стандарта на живот, не дадоха желаните резултати. В края на 90-те и началото на новия век, част от тях осъзнаха, че общите проблеми от политико-икономически характер изискват повече общи усилия, не без участието на бившата “метрополия”. Тук, разбира се, трябва да се отбележи, че единствено Беларус, от развитието си в преходния период, не напусна руската орбита на всеобхватно влияние. Унаследените и ненарушени връзки от неотдавнашната междусъюзническа кооперация в СССР, се превърнаха в реална база за нова интеграция с Русия, практически във всички дейности на икономиката, културата и политиката. Обективните предпоставки от двустранното взаимодействие, положиха основите през 1999 на съюзната държава – Русия-Беларус. Споена с повече от 160 съглашения, и притежаваща органи по координация на външната и отбранителна политика на двете страни, тя постави Беларус изцяло в руското геополитическо пространство (Кръстев, 2006). Ресурсната ориентация и ниската самодостатъчност на страните от Централна Азия, и осъществяващият се икономически напредък на Русия, генерираха в региона процес на постепенно обръщане към нея. Първи това направи Казахстан, подписвайки, през 1998, декларация за “Вечна дружба и съюзничество, ориентирани към ХХІ-ви век”. Подобен договор с Русия по-късно подписа и Киргизстан (Жильдов и др., 2003). Процесите на сближение с Русия се активизираха в рамките на създаденият през 1995 Митнически съюз, прерастнал през 2000 в ЕвразИО. Многостранно ориентираното интеграционно сътрудничество на тази най-перспективна регионална организация в пространството на ОНД, съществено повиши стопанското взаимодействие и взаимната инвестиционна привлекателност на страните-членки. С приемането на Узбекистан, през 2005, организацията на Централноазиатското сътрудничество (ЦАС) * премина изцяло в рамките на ЕврАзИО и по-късно преустанови съществуването си, а пък ГУАМ ** изгуби един от най-важните членове в процеса на дистанцирането си от Русия. Явно поражение за американските позиции в Централна Азия стана изтеглянето на военните им бази от Туркмения и Узбекистан, като впоследствие Узбекистан сключи военен договор с Русия, в рамките на ШОС. В Таджикистан, се възтанови войнският контингент на бившата съветска 201-ва мотострелкова дивизия. Повлиян от променящата се ситуация в региона, Киргизстан вероятно ще последва примера на съседите си, по отношение на американското военно присъствие на нейна територия.

Продължителната тенденция от постсоциалистическия период, на намаляване на икономическата зависимост на страните от ОНД от Русия, се обърна, в периода 1998-2002, в нейна полза и понастоящем тази зависимост забележимо нараства. Мащабната реализация на геоикономическите и интереси, превърна Русия в главен инвеститор на капитали в младите постсъветски републики. През последните 5-6 години, Русия ежегодно инвестира в икономиките на други страни по 15-20 млрд. долара годишно, като приоритетни дестинации са най-вече ОНД и Източна Европа (Скопин, 2006). Създадените от руски транснационални компании многобройни предприятия (както и тези със съвместно участие), повишават капитализацията и регионалното им позициониране. Това се отразява и на активизацията на външнотърговските взаимоотношения на двустранно и регионално ниво. Понастоящем руски ТНК (Газпром, ЕЕС, Лукойл, Русал, Северстал, Мобилни Теле Системи и др.) присъстват на територията на всички държави от ОНД и Прибалтика, създавайки мрежови трансгранични структури, пряко влияещи върху геополитическата тежест на стваната в евразийския регион.

В рамките на ЕврАзИО значително се увеличава финансирането и кредитирането на инвестиционни проекти от Русия, както и на банковите и застрахователни услуги на пазара на страните-членки. Икономическата ефективност и потенциалът на обединението могат да се окачествят като значими. Само за периода от 1994 (т.е. непосредствено преди създаването на Митническия съюз) до 2004, търговският стокообмен в рамките на петте страни-членки е нарастнал повече от три пъти – от 15,9 на 53,9 млрд. долара. Активизацията на взаимното инвестиране в общността стана причина за създаване на общ “евразийски” банков сектор през 2006, за който се предполага, че ще финансира големи съвместни проекти в постсъветското пространство. (Россия и страны.., 2006). Широкомащабните процеси на регионална интеграция в ЕврАзИО вероятно ще засегнат и други постсъветски държави, имайки предвид, че със статут на наблюдатели, през 2002, бяха приети Украйна и Молдова, а през 2003 – Армения.

Трябва да се отбележи обаче, че евразийския регион си остава поле на съперничество между Русия и други геополитически сили. На това пространство най-изявени позиции имат САЩ, увеличава се влиянието на Китай, ЕС, своите интереси тук има и т.нар. „глобален Юг”.

Съвременните оценки в геополитическите анализи, засягащи статута и мястото на Русия в света, пряко се влияят от трансформациите в евразийския (постсъветския) регион. Русия, загубила голяма част от функциите си на глобална държава, бе съсредоточена продължително време върху проблемите на вътрешно и регионално ниво. С постепенното излизане от геополитическата „черна дупка”, нейния подем е най-забележим в евразийското пространство, където параметрите и характера на взаимодействие на страните в по-тесни обединения са главен индикатор за укрепващите й позиции. Това е следствие от настъпилите възходящи промени в развитието на страната, отразяващи се пряко на нейното регионално и глобално геополитическо позициониране. Взаимодействието й с Големите пространства на планетата (и особено със САЩ) вече не носи отенъка на отстъпчивост и клиентелизъм, а придобива все по-твърди позиции за защита на националните й интереси. Русия на Путин се отличава същесвено от Русия на Елцин, и в икономическите приоритети, и в геополитическите насоки за развитие. Русия навлезе в състояние на надлом, където съществено намалява негативът от натрупаната постсоциалистическа слабост и, респективно, нараства потенциалът за експорт на външно въздействие. Възраждането на евразийската национална идея, от 20-те години на миналия век, чиято съвременна интерпретация цели определянето на геополитическите й ориентири, е все по-често в полезрението на обществените и научни среди. В нея се търсят пространствено-историческите предпоставки, предопределящи развитието на страната, и обуславящи нейното поведение в периода на геополитическо оздравяване.

От съществено значение за териториалната цялост на самата руска държава бе решаването на проблемите, свързани с набралата скорост регионализация и сепарация, и произтичащите от тях процеси на федерална дезинтеграция. Във вътрешно-регионален аспект, съществувалият заразен източник на сепаратизъм – чеченския проблем, е вече неутрализиран и премина в историята. За стабилизирането на ситуацията в Предкавказието, говори постепенното завръщане на чеченските бежанци и нормализиране процесите на политическата обстановка в Дагестан. В административно-регионален план, формирането през 2002 на седемте федерални окръга значително укрепи политическото единство на многонационалната федерация. Създадената твърда административна система на управление на регионите ангажира регионалната политика с еднакво облагодетелстване на субекти с различен природен и обществено-икономически потенциал. Тяхна главна задача стана провеждането на политически и административни функции по укрепване на руската държавност и упражняване на контрол върху действията на регионалните власти, т. е. те встъпват като ядра на консолидация на политическите процеси (Анохин, 2005).

Русия, в много стопански и социални аспекти, преодоля пика на своя най-голям срив: близо десетилетие, страната отбелязва стабилен икономически ръст (5-7% годишно), постоянно се увеличава притокът на чуждестранни инвестиции, чиито постъпления за последните четири-пет години са на ниво 45-65 млрд. долара годишно и продължават да нарастват. По износ на преки капитали зад граница, за последните десет години (40 млрд. долара), пряко отразили се върху нейните геоикономически позиции, Русия заема първо място сред страните с формиращ се пазар, сред които са Китай, Бразилия, Чили, Мексико и др. С около 15-22%, за последните пет години, нараства обема на външно-търговският й оборот, който през 2002 достигна нивото си от 1990 (153 млрд дол.), а за 2005 надхвърля 370 млрд. долара (Росстат, 2006). Нарушените демографски процеси, чиито показатели са все още проблемни, също бележат позитивна промяна, отчитайки напредъка в икономическото развитие и подобряването на жизнената среда. Макар все още да отразяват негативите на стопанския и политически преход, отрицателните стойности на естествения прираст са с тенденция на намаляване – 5,6 ‰ за 2005, срещу 6,6 ‰ за 2001. Постепенно се повишава и продължителността на живота на населението, особено при мъжете. Значително (около 20 %), в сравнение с края на 90-те, е намаляло количеството на разводите, а повишението на общия брой на браковете за 2005 е с 10% спрямо 2001 (Росстат, 2006).

Икономическия подем и парирането на центробежните тенденции във федерацията, дадоха конкретни резултати в регионалната интеграция на Русия с някои от страните от нейното обкръжение. Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективните регионални формирования на съюзната държава – Русия-Беларус, Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО, създадено на основата на митническия съюз от 1995), обединяващо Русия с Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и, отскоро, Узбекистан, както и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващащ страните от ЕврАзИО и Армения. Последното териториално обединение вече представлява организационна структура, извън рамките на ОНД, и цели взаимодействието във външната и военна политика на страните участници, обеспечавайки сигурността и териториалната им цялост (Косов, Торопыгин, 2006). Формираното, през 2003, Единно икономическо пространство (ЕИО) пък е насочено най-вече към приобщаването на Украйна в евразийската зона за икономическо сътрудничество. Неговия статут на регионален субект обаче е все още неясен и се намира в процес на формиране. Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенна позиция за по-нататъшно укрепване на своите връзки, основно в Евразия. Тя се ръководи от стремежите за увеличаване на влиянието си в ОНД и задълбочаване на геостратегическото партньорство с Китай, като най-верен път за геополитическо израстване. В резултат на огромните геополитически загуби, разбира се, Москва е все още в позицията на отслабен играч в международните процеси, където САЩ са безспорен лидер, а влиянието на Китай и ЕС нараства забележимо. Нова Русия обаче, с целенасочени постъпателни действия се завръща в “близката чужбина”, в която импулсите на реинтеграция отразяват нарастващото й геоикономическо влияние и прокарването на нова геостратегическа линия.

Преориентацията на голяма част от бившите съюзни републики към други центрове на регионално сътрудничество, както и надеждите, свързани с приемането на демокрацията, като път за бързо развитие и повишаване на стандарта на живот, не дадоха желаните резултати. В края на 90-те и началото на новия век, част от тях осъзнаха, че общите проблеми от политико-икономически характер изискват повече общи усилия, не без участието на бившата “метрополия”. Тук, разбира се, трябва да се отбележи, че единствено Беларус, от развитието си в преходния период, не напусна руската орбита на всеобхватно влияние. Унаследените и ненарушени връзки от неотдавнашната междусъюзническа кооперация в СССР, се превърнаха в реална база за нова интеграция с Русия, практически във всички дейности на икономиката, културата и политиката. Обективните предпоставки от двустранното взаимодействие, положиха основите през 1999 на съюзната държава – Русия-Беларус. Споена с повече от 160 съглашения, и притежаваща органи по координация на външната и отбранителна политика на двете страни, тя постави Беларус изцяло в руското геополитическо пространство (Кръстев, 2006). Ресурсната ориентация и ниската самодостатъчност на страните от Централна Азия, и осъществяващият се икономически напредък на Русия, генерираха в региона процес на постепенно обръщане към нея. Първи това направи Казахстан, подписвайки, през 1998, декларация за “Вечна дружба и съюзничество, ориентирани към ХХІ-ви век”. Подобен договор с Русия по-късно подписа и Киргизстан (Жильдов и др., 2003). Процесите на сближение с Русия се активизираха в рамките на създаденият през 1995 Митнически съюз, прерастнал през 2000 в ЕвразИО. Многостранно ориентираното интеграционно сътрудничество на тази най-перспективна регионална организация в пространството на ОНД, съществено повиши стопанското взаимодействие и взаимната инвестиционна привлекателност на страните-членки. С приемането на Узбекистан, през 2005, организацията на Централноазиатското сътрудничество (ЦАС) * премина изцяло в рамките на ЕврАзИО и по-късно преустанови съществуването си, а пък ГУАМ ** изгуби един от най-важните членове в процеса на дистанцирането си от Русия. Явно поражение за американските позиции в Централна Азия стана изтеглянето на военните им бази от Туркмения и Узбекистан, като впоследствие Узбекистан сключи военен договор с Русия, в рамките на ШОС. В Таджикистан, се възтанови войнският контингент на бившата съветска 201-ва мотострелкова дивизия. Повлиян от променящата се ситуация в региона, Киргизстан вероятно ще последва примера на съседите си, по отношение на американското военно присъствие на нейна територия.

Продължителната тенденция от постсоциалистическия период, на намаляване на икономическата зависимост на страните от ОНД от Русия, се обърна, в периода 1998-2002, в нейна полза и понастоящем тази зависимост забележимо нараства. Мащабната реализация на геоикономическите и интереси, превърна Русия в главен инвеститор на капитали в младите постсъветски републики. През последните 5-6 години, Русия ежегодно инвестира в икономиките на други страни по 15-20 млрд. долара годишно, като приоритетни дестинации са най-вече ОНД и Източна Европа (Скопин, 2006). Създадените от руски транснационални компании многобройни предприятия (както и тези със съвместно участие), повишават капитализацията и регионалното им позициониране. Това се отразява и на активизацията на външнотърговските взаимоотношения на двустранно и регионално ниво. Понастоящем руски ТНК (Газпром, ЕЕС, Лукойл, Русал, Северстал, Мобилни Теле Системи и др.) присъстват на територията на всички държави от ОНД и Прибалтика, създавайки мрежови трансгранични структури, пряко влияещи върху геополитическата тежест на стваната в евразийския регион.

В рамките на ЕврАзИО значително се увеличава финансирането и кредитирането на инвестиционни проекти от Русия, както и на банковите и застрахователни услуги на пазара на страните-членки. Икономическата ефективност и потенциалът на обединението могат да се окачествят като значими. Само за периода от 1994 (т.е. непосредствено преди създаването на Митническия съюз) до 2004, търговският стокообмен в рамките на петте страни-членки е нарастнал повече от три пъти – от 15,9 на 53,9 млрд. долара. Активизацията на взаимното инвестиране в общността стана причина за създаване на общ “евразийски” банков сектор през 2006, за който се предполага, че ще финансира големи съвместни проекти в постсъветското пространство. (Россия и страны.., 2006). Широкомащабните процеси на регионална интеграция в ЕврАзИО вероятно ще засегнат и други постсъветски държави, имайки предвид, че със статут на наблюдатели, през 2002, бяха приети Украйна и Молдова, а през 2003 – Армения.

Трябва да се отбележи обаче, че евразийския регион си остава поле на съперничество между Русия и други геополитически сили. На това пространство най-изявени позиции имат САЩ, увеличава се влиянието на Китай, ЕС, своите интереси тук има и т.нар. „глобален Юг”.

Страница 2

Преминалата през последните няколко години вълна от „цветни” революции в някои страни от ОНД, в които някои виждат „дългата ръка” на САЩ, имаха краткотраен ефект в геополитическата ориентация на Киргизстан и, донякъде, на Украйна. Смяната на политическите елити в тези страни стана причина в държавите, където тя претърпя провал – Азербайджан, Узбекистан и Беларус, да гледнат с по-голяма предпазливост и недоверие към Запада. Наложената от Москва стопанска и транспортна блокада на Грузия и доскорошната търговска забрана за износ на вино от Молдова за Русия, бяха “студен душ” за слабите им икономики. Според мне, е само въпрос на време тези две страни отново да обърнат лице към Русия, имайки предвид, не само че стопанската им ориентация е подвластна на руския пазар, но и че съдбата на тяхната териториална цялост (Приднестровието в Молдова, и Южна Осетия и Абхазия в Грузия са про-руско настроени и практически независими области от централната власт) се намира в руски ръце. Тези ответни реакции на по-твърдите мерки, които на Запад бяха окачествявани като поредни прояви на “неоимпериализма” на Москва, са до голяма степен отговор на настъпателните действия на САЩ в постсъветския регион, носещи стереотипите на “студената война”. Редицата икономически договорености, геостратегическото партньорство срещу глобалния тероризъм и създаденият Съвет Русия-НАТО, на практика бледнеят пред разполагането на американски военни бази в страните от руското „обкръжение”, настъпателното разширяване на НАТО в Европа и масираното информационно-геополитическо влияние в постсъветските държави. Отчетливата геополитическа зависимост на страните от евразийското пространство, вече второ десетилетие запазва своята дихотомна ориентация – този, който не е с Русия е със САЩ, и обратно. Тенденцията през последните години обаче показва, че броят на проруски настроените страни се увеличава, в резултат на нарастналия прагматизъм в действията на пространствената им ориентация към Русия. От друга страна, конкурентната геополитическа линия на САЩ е все още доста силна – американците успяха да пренасочат част от каспийския нефт в обход на Русия (нефтопроводите Баку-Джейхан и Баку-Батуми). Според някои западни анализатори, американски ТНК (Тексако и Шеврон) контролират 16% от нефтените и 11% от газовите ресурси в каспийския регион ( Vern о l е, 2006). С най-голяма сила понастоящем, се проявяват американските действия в овладяването на виртуалното измерение за геополитическо влияние – информационното пространство. То, до голяма степен, изкуствено разрушава установения пространствен баланс в отношенията между субектите и изменя посоката на геополитическите трансформации. Военното присъствие на САЩ, макар и ограничено, също остава силен фактор за по-нататъшните им геополитическите амбиции в Евразия.

Териториалното разширение на Европейския съюз на изток, несъмнено въдейства върху геополитическата ориентация на Украйна, Молдова и, в по-малка степен, на Грузия и Армения. Но, ако външната политика на тези страни се насочва към Европа, то националните им икономики си остават ориентирани към Москва. Вторичното американско влияние, чрез структурите на НАТО, които са вече в непосредствена близост до Русия, също водят да ново сдържане на реинтеграционният диалог в западно направление. Отношенията на Русия с ЕС, засягат пряко и част от нейната територия – Калининградския анклав (между Полша и Литва) и проблемите, свързани с транзита на неговите граждани през територията на съюза. По същество, влиянието на ЕС има най-вече геоикономически характер. Такова влияние, впрочем, се опитва да реализира и Русия в Европа. Особено съществено е да се отбележи взаимодействието й с Германия, която е неин основен инвеститор и външноикономически партньор. Тя е и главен потребител на руските енергоносители - природен газ и нефт, а в бъдеще и техен разпределитет за Европа, след реализацията на проекта за тръбопровода по дъното на Балтийско море, заобикалящ Полша и Прибалтика.

Дрейфът на мюсюлманските постъветски републики към «ислямската дъга» от юг (предимно към Турция и Иран), която в началото бе доста активна в някои от тях, особено в геокултурен аспект, не успя да се превърне в реална алтернатива на Русия по пътя на тези страни към социално-икономически просперитет, поради факта, че се намира на по-ниско стъпало в обществената йерархия. Геоикономическото влияние, най-вече на Турция, изчерпа много бързо възможностите си още в началото прехода. Частично по-забележимо влияние се съхрани в Азербайджан и Туркменистан, където обаче започнаха да се връщат някои от нормите на радикалния ислям, недовели до нищо положително в общественото им развитие. Волунтаристичните опити на част от местните елити за интензивно внедряване и разпространение на турски и арабски език, които да изместят руския в междунационалното общуване не се увенчаха с успех. Същото, между впрочем, важи и за английския, който дори в Прибалтика, по обективни причини (етнически руското население там е 1,5 млн. души) , не можа да замени руския в ролята си на нова «лингва франка».

Интересите на Китай ва евразийското пространство, засягат достъпа до големите енергийни ресурси на Русия, Казахстан и Узбекистан. Потреблението на енергоресурси и електроенергия на втората по мощ икономика в света се увеличава с всяка година и налага търсене на нови ориентири за неговото обеспечение. Според експертите, съществуващите проектни договорености на Китай с Казахстан, за транзит на нефт към западните китайски райони, са трудно реализируеми поради голямата дължина и ниския капацитет на бъдещото съоръжение (Жильдов и др, 2003). Нарастналия нефтодобив на Казахстан, от няколко години, е вече включен в тръбопроводната система на Русия чрез новите нефтопроводи в северозападна посока (Атырау-Самара и Тенгиз-Новоросийск). Освен това, Китай все още заема доста скромно място, в сравнение с Русия, в икономиките на страните от Централна Азия, пък и, в рамките на ШОС, двете страни действат повече като партньори, отколкото като конкуренти. Преекспонирането на заплахата от китайска демографска експанзия в Сибир и Далечния изток на Русия, също не се оправда, въпреки апокалиптичните прогнози на редица западни (а и руски) геополитици. По оценка на различни руски държавни институции, броят на пребиваващите в страната китайци варира между 0,2 и 0,5 млн. души (Россия и глобализация, 2006). Взаимната заинтересованост на Пекин и Москва за регулиране на етническите и погранични конфликти в региона, а в глобален аспект – ограничаване на хегемонистичните стремежи на САЩ, синхронизира геостратегическото им взаимодействие. В Шанхайското обединение, наред с разширението на търговско-икономическото сътрудничество и развитието на транспортната инфраструктура сред страните членки, се увеличават и инструментите, с които Русия и Китай разполагат в отбранителната сфера, както и за налагане на многополюсния модел в света. Това стана причина, през 2005, да бъдат привлечени със статут на наблюдатели Индия, Иран и Пакистан – държави, които превъзмогват противоречията си, за сметка на бъдещото участие в големия континентален съюз. Повишаването на международния статут на ШОС е резултат преди всичко на широкомащабното взаимодействие между Русия и Китай. Двете страни развиват дългосрочни връзки в областите на търговията, взаимните инвестиции, енергетиката, банковия сектор, образованието, отбраната. Важен момент в процеса на формиране на съюзните отношения помежду им бе фактът, че 2006 премина под знака на икономическото и културно представяне на Русия в Китай, а настоящата 2007 е годината на Китай в Русия.

Сегашната геополитическа обстановка и мястото на Русия в нея показват, че тя се движи по насоки, заложени в нейните евразийски корени. Страната се ориентира към континентално взаимодействие, основно в Евразия, все повече осъзнавайки, че това е естествения път на нейното развитие. Откроявящото се взаимно опривличане на Русия с Китай и Германия, увеличава валоризацията на геопространството й, стимулирайки в част от страните на ОНД процеси на интеграционно сближаване. Благодарение на териториалните си и комуникационни ресурси, Русия притежава реална възможност да се превърне в континентален мост между Европа и Източна Азия, преориентирайки маршрутите на основните транзитни потоци през собствената си територия. Това е задача с приоритетна важност, за чието успешно решаване има обективни предпоставки (огромна територия, развита система за транзит на енергоносители и сравнително добра железопътна мрежа).

Ако се направи паралел в съвременното пространствено взаимодействие на Русия, с евразийската геополитическа концепция, ще се открият поразителни сходства. Силните геоикономически връзки на Русия с Германия, и геостратегическото й партньорство с Китай, са в синхронна аналогия с неизбежното създаване на континенталната ос Берлин-Москва-Пекин. Същата, представлява изходна конструктивна постановка на неоевразийството, и е способна да увеличи геоикономическия потенциал на Русия и да послужи като основа, за възпиране на трансатлантическото влияние и мондиализма на САЩ (вж. „Проект Евразия” на А. Дугин, 2004). Прогнозите в теоретичните разработки на потенциалното развитие на споменатия континентален алианс, се свързват с включването в него и на Индия, Иран и Пакистан – страни, с които Русия предстои да задълбочи контактите си. От казаното дотук, следва да се отбележи, че евразийството, като национална идея, е нито „геополитически капан”, нито течение, способно да обърка младата й демокрация – често срещани оценки в анализите на много “геополитици” (вж. статията на Олег Арин в Геополитика, бр.). Евразийството е концепция, построена на изходните дадености на Русия, отразяваща нейната географска и историческа специфика. Даже, още когато Пьотр Савицкий (основният теоретик на това оригинално течение в руската обществена мисъл), прокламира своята идея за евразийско развитие, той се ръководи не толкова от геополитически, колкото от геоикономически съображения. Неговите концептуални идеи са били за грамотна стратегия на развитие на тази огромна континентална държава, преодолявайки гражданската война и разрухата (Лавров, 1998). Навременното възраждане на евразийството има за цел на решаване същите проблеми, настъпили след разпада на СССР, разбира се, отчитайки съвременните реалности в геополитическото разместване на света.

Бележки:

* ЦАС – Централно-азиатско сътрудничество, обединяващо Казахстан, Узбекистан, Киргизия и Туркмения по пътят им на постсъветска икономическа адаптация. Организацията не доказа своята ефективност през годините и преустанови съществуването си през 2005 г., когато практически се интегрира в ЕвразИС.

** ГУАМ – Регионално обединение на Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, под негласната егида на САЩ, и с прикрита антируска насоченост. През 1998 г. организацията е преименувана на ГУУАМ, вследствие на присъединяването на Узбекистан, който я напусна през 2005 г.

Литература:

1. Анохин А.А. Региональные проблемы России // Труды ХІІ съезда РГО Т.3 – СПб., 2005.

2. Дугин А.Г. Проект Евразия. М., 2004.

3. Жильдов С.С., Зонн И.С., Ушков А.М. Геополитика каспийского региона. М., 2003.

4. Косов Ю.В., Торопыгин А.В. Содружество Независимых Государств: Учебное пособие. – СПб.: Знание, 2006. 5. Кръстев В. Геополитическото положение на Беларус // Понеделник, бр. 7/8, 2006.

6. Лавров С.Б. Поиске новой парадигмы // Географические проблемы ХХ века, сборник статьей РГО, СПб., 1998.

7. Россия и глобализация: международные аспекты / Отв. Ред. М.Г. Носов; Секция международных отношений Отделения обществ. наук РАН. – М.: Наука, 2006.

8. Россия и страны Центральной Азии: взаимодействие на рубеже тысячелетий / Отв. Ред. Л.З. Зевин; Институт экономики РАН. – М.: Наука, 2006.

9. Росстат – статистический справочник 2006. М., 2006

10. Скопин А.Ю. Экономическая география России. М.: Проспект, 2006.

11. Vernole S . Il terzo incomodo : il ruolo della NATO tra la Russia e l`Europa // Eurasia,dicembre, 2006.

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн