Израелският политик и държавник Йоси Бейлин е роден през 1948 в Петах Тиква. Той е ветеран от Шестдневната война през 1967 и Войната Йом Кипур през 1973. Завършва политология в Университета на Тел Авив, където е и преподавател през 1972-1985. Получава докторска степен през 1981. През 1984-1985 е секретар в правителството на Шимон Перес, а през 1986-1988 е директор на политическия отдел на израелското Външно министерство. През 1988 става депутат в Кнесета от левия блок Маарах и е назначен за зам. министър на финансите. През 1992 става заместник външен министър и изиграва ключова роля в тайните преговори с Организацията за освобождение на Палестина, в рeзултат от които са подписани Споразуменията от Осло (1993), През 1995 е назначен за министър на икономиката и планирането, а след това за министър без портфейл. През 1999 става министър на правосъдието, както и министър по религиозните въпроси. По-късно ръководи групата леви интелектуалци, преговарящи с палестинските си колеги, в резултат от което през 2003 е подписано споразумение, известно като „Женевска инициатива” и предвиждащо почти пълното изтегляне от окупираните през 1967 и след това територии. Създава Economic Cooperation Foundation, която работи за постигане на помирение в Близкия изток.
Интервюто с д-р Йоси Бейлин публикуваме с любезното съдействие на Филип Коупер и IPG.
- Въпреки примирието в Газа отново сме свидетели на спорадични военни операции на Израел, както и на съобщения за нови атаки и жертви. Работи ли т.нар. мирен план на Тръмп, получил подкрепата и на Съвета за сигурност на ООН?
- Според мен е по-правилно да говорим за прекратяване на огъня, а не за мирен план. Да го наричаме мирен план поражда фалшиви надежди. В продължение на няколко хилядолетия в този регион са били постигани различни форми на споразумения, така че идеята, че това е нещо съвсем ново, е погрешна. Думите имат значение: ако наречете нещо мирен план, хората могат да стигат до заключение, че мирът се е провалил веднага щом някой наруши споразумението. Истината е ,че няма мирно споразумение. Има прекратяване на огъня – и да, то се нарушава.
САЩ искат да бъдат арбитър, но интерпретациите на предложения от тях документ са много различни. В текста се говори за палестинска държава, но премиерът Нетаняху настоява, че е против създаването на такава държава. Текстът изисква разоръжаване на ХАМАС, но организацията категорично отказва да се разоръжи. Първият етап беше успешен: всички живи заложници бяха върнати, заедно с повечето от телата на загиналите израелци. Сега въпросът е, дали някоя от страните е готова да премине към втория етап. За ХАМАС това би означавало край на паравоенното управление в Газа, а за Израел – политическо признаване на необходимостта от създаване на палестинска държава. Нито една от страните все още не е готова за това. В тази връзка, както ХАМАС, така и сегашното израелско правителство изглежда предпочитат да си останат на първия етап.
- Впрочем, що се отнася до перспективата за създаване на палестинска държава: виждате ли политици, наистина способни да възобновят преговорите по този въпрос?
- Засега само Тръмп има достатъчно влияние, за да настоява за палестинска държава. Ако го направи, нещата може да се развият в тази посока. Но, ако не го стори, нищо няма да се промени. Следващият важен момент за Израел са изборите през октомври 2026. Не е ясно как ще протекат, но е малко вероятно Нетаняху отново да стане министър-председател, въпреки че, разбира се, всичко е възможно. Новото израелско правителство със сигурност ще подходи към въпроса по различен начин. Преди изборите обаче, никой няма да говори открито за палестинска държава, защото всички се страхуват да не бъдат обявени за „леви“ и „предатели”. Възможно е след изборите някои партии да поставят въпроса отново на дневен ред. Моята собствена Демократическа партия определено ще се бори за това. Може би и други ще се присъединят. Израел най-накрая трябва да признае, че без ясно определени граници и без палестинска държава до него, няма да бъде нито еврейски, нито демократичен. Кой има нужда от повторение на южноафриканския апартейд? В същото време нуждата на палестинците от самоопределение и край на окупацията е очевидна.
В момента основният препъни камък е разширяването на еврейските селища. Когато бяха подписани споразуменията от Осло, на Западния бряг имаше около 100 000 заселници, а сега са над половин милион. Така че, когато някой каже, че подкрепя решението за две държави, ще го попитам: „Как ще го приложите?“ Никой израелски премиер не би дръзнал да изсели всички тези заселници. Затова, съвместно с известния палестински юрист Хеба Хюсейни, разработихме предложения за разрешаване на проблема със селищата, който сега е много по-сериозен, отколкото беше по времето на споразуменията от Осло. Тогава имаше други въпроси от първостепенно значение, като Йерусалим и бежанците например. Нашето предложение е да се създаде палестино-израелска конфедерация като нова основа за преговори за постигане на дългосрочно мирно споразумение. Вместо да настояват за масово разселване, двете суверенни държави - Израел и Палестина, биха могли да позволят на своите граждани да живеят от двете страни на границата съобразно договорени между тях правни условия.
- Как този дебат влияе на израелското общество? Някой оказва ли натиск върху политическите лидери да възприемат нов подход?
- Темата отново е на дневен ред. Преди няколко години повечето израелци смятаха решението за две държави за нереалистично. Доминиращият подход беше т.нар.„управление на конфликта“, т.е. подобряване на жизнения стандарт на Западния бряг и в Газа, укрепване на социалните системи, изискване за отговорно поведение от страна на палестинците и т.н. – без да се обръща внимание на политическата същност на конфликта.
Сега решението за две държави отново се приема сериозно. Категоричното му отхвърляне от страна на Нетаняху също показва, че той е подложен на натиск. Противоречивите донякъде изявления на Тръмп – „Можете да имате една държава, две държави, каквото искате“ – също поставят въпроса на дневен ред. Неговият писмен план обаче ясно призовава за създаването на палестинска държава. Освен това, дипломатическите инициативи на Саудитска Арабия и Франция, различните резолюции на ООН и нарастващата международна подкрепа за палестинска държава помагат за връщането на този въпрос в глобалния дневен ред. Разбира се, ако самите страни не направят нещо, нищо няма да се случи. И отново, за съжаление, Тръмп е единственият, който има достатъчно власт, за да постигне пробив. Международната общност обаче все пак успя да повдигне отново този въпрос.
- Как оценявате сегашната роля на Германия, особено предвид влиянието ѝ в Европа? Може ли Германия да играе по-голяма роля за насърчаване на мира?
- Дълго време Германия демонстрираше изключителна сдържаност по въпроса. Лагерът на израелските привърженици на мир, към който принадлежа и аз, би искал Берлин да бъде по-активен, но в същото време разбираме историческия контекст на поведението на Германия. Разграничението между подкрепата за Израел и подкрепата за израелското правителство е ясно на теория, но на практика често се размива. Критиката на правителствената политика често се възприема като критика към самия Израел.
Германия признава, че решението за две държави е единствения реалистичен резултат, но все още не е признала палестинска държава. Този въпрос трябва отново да стане част от обществения дебат. Дилемата на Германия между историческата ѝ привързаност към еврейската държава и ангажимента ѝ към правата на човека след 1945 остава нерешена. Тя не може просто да бъде „решена“: Берлин трябва постоянно да балансира между тези принципи. Вярвам, че Германия би могла по-активно да насърчава дебата. Преди имаше много публични събития, конференции и дебати в аналитичните центрове и академичните институции. Сега те са по-малко. Дори самото възраждане на дебата би помогнало да се привлече вниманието на света към този въпрос.
- Нека се прехвърлим към вътрешната политика на Израел и предстоящите парламентарни избори през октомври 2026. Какви са шансовете на демократичните и миротворчески сили, предвид силната поляризация?
- Много малко вероятно е лявоцентристкият лагер да спечели изборите. Най-добрият вариант би бил коалиция между лявоцентристкия лагер и лагера на Нафтали Бенет (лидер на партията „Новите десни” и бивш премиер на Израел – б.р.) , подобна на правителството отпреди няколко години. Наистина това би била една нестабилна коалиция, обединена предимно от съпротивата срещу опитите на Нетаняху да реформира съдебната система (т.нар. правна революция) и противопоставянето на самия Нетаняху - първият действащ министър-председател, обвинен в подкуп и други престъпления.
Ключовият въпрос е, дали лявоцентристкият лагер ще повлияе на мирния процес, дори ако Нафтали Бенет стане министър-председател. Това се е случвало и преди. В предишното правителство на Нетаняху той заявяваше, че „няма шанс“ за мир, но също така и, че няма да се намесва в работата на другите. След това Нетаняху повери преговорите с палестинците на Ципи Ливни, тогавашния министър на правосъдието. Те продължиха две години. И, в крайна сметка, се провалиха, до голяма степен благодарение на Нетаняху, но този модел показва, че е възможно да се упражнява влияние дори без да си министър-председател.
Но нека бъдем реалисти: лявоцентристкият лагер няма да спечели мнозинство. Целта е да укрепим нашия лагер, да мобилизираме избирателите и да предотвратим фрагментацията, която ни костваше загубата на ключови места на последните избори. Трябва също да осигурим висока избирателна активност на арабските граждани, чието участие е от решаващо значение за реализиране на потенциала на демократичния лагер. Но дори и тогава лявоцентристкият лагер ще бъде по-скоро ключов партньор в коалиционните преговори, отколкото водеща сила. Малко вероятно (макар и не невъзможно) е да видим отново някой като Яир Лапид като министър-председател. Той ясно подкрепя решението за две държави и дори го заяви пред ООН, но в сегашната политическа обстановка този вариант е малко вероятен.
- Каква би могла да бъде реалната алтернатива на наративите и политиките на Нетаняху? Нещо, което би получило подкрепата на широката общественост.
- Алтернатива на военната стратегия трябва да бъде политическото разрешаване на конфликта. Независимо дали преди изборите едни или други политически лидери говорят за решение на основата на принципа за двете държави, те трябва да са готови да го подкрепят и след изборите. Ще припомня, че повечето израелски политици (включително Нетаняху, но не и Бенет) са подкрепяли подобно решение в един или друг конкретен момент.
Има и други важни въпроси, които определят бъдещето на Израел. Единият е задължителната военна служба за ултраортодоксалната общност – ключов въпрос за всяко бъдещо правителство. Друг е свързан с лансирането и реализацията на по-широка либерална програма: укрепване на съдебната система и институционалните „гаранти“ на израелската демокрация. Тези теми са общи за значителна част от демократичния лагер, дори при липса на споделена визия за постигането на мир. За съжаление, въпросът за пътя към мира не е общ знаменател, който би обединил потенциалните коалиционни партньори. Това е политическата реалност, пред която сме изправени в момента.
