23
Пет, Окт
5 New Articles

Израелско-йорданското сътрудничество, като фактор за разрешаване на палестинската криза

брой4 2007
Typography

Насилственото завземане на властта в Газа от ислямисткото движение Хамас беше характеризирано от редица арабски лидери (включително от палестинския президент Махмуд Абас и египетския държавен глава Хосни Мубарак) като „военен преврат”. Подобно твърдение е вярно, но само отчасти. Разбира се, не може да се отрича, че между 11 и 15 юни 2007 бойците на Хамас със сила завзеха редица ключови обекти, принадлежащи на политическите и военни структури на Палестинската национална автономия, обявявайки, че властта на „марионетките на Абас” е свалена. „Хамас постигна това, което искаше само за четири дни, а уж могъщата Фатах се оказа съвършено куха структура. Властта се търкаляше в краката на ислямистите и те просто си я взеха” – констатира, не без основание, един от чуждестранните наблюдатели (1) , намиращи се в Газа по време на сраженията. Този път никой не посмя да се намеси в поредния междуособен сблъсък на палестинските територии – на втория ден от боевете дори египтяните, които поддържат свое посолство в Газа (сега то е прехвърлено в Рамала, на Западния бряг) и които първоначално се опитваха да посредничат за поредно прекратяване на огъня, заявиха, че „вече нищо не може да се направи”. В същото време трудно може да се спори с принадлежащия към радикалната израелска левица анализатор Давид Рубинщейн, според който: „Хамас се опита да вземе със сила онова, което според неговите лидери му принадлежеше” (2) . Действително, по време на провелите се в края на януари 2006 избори за Палестинския законодателен съвет, в петте избирателни района на Газа бяха избрани общо 24 депутати, от които 15 (62,5%) представляваха движението Хамас. Тоест, мнозинството от населението на сектора Газа подкрепящи и продължава да подкрепя ислямистите, затова едва ли можем да определяме трагичните събития там, просто като „преврат”.

Всъщност, след събитията в Газа се промени самата ос на противопоставяне – конфликтът, който досега се разглеждаше като междунационален (т.е. между еврейската държава и палестинските араби), се трансформира в предимно междуконфесионален (т.е. между радикалните ислямисти и всички останали). Каквото и да се говори за вече покойния Ясер Арафат, за Фатах и ООП, както и за участието им в терористични действия, очевидно е, че те никога не са възприемали борбата си като част от световния джихад срещу неверниците. За съжаление, по редица причини, така и не можа да бъде постигнато политическо споразумение за окончателното разрешаване на конфликта между Израел и палестинците, в периода, когато в Палестина доминираше Фатах. Частично, вината за това пада и върху покойния Арафат, който в критичния момент на преговорите, през лятото на 2000, не съумя да трансформира мисленето си от военната епоха към това от ерата на мирно съвместно съществуване с евреите. Всъщност, ако хвърлим поглед назад, не може да не признаем, че периодът между смъртта на Арафат (ноември 2004) и спечелването на изборите за Законодателен съвет на Палестинската национална автономия от Хамас (януари 2006) беше най-благоприятния за постигането на мирно решение, но тази възможност отново бе проиграна. Прагматичният Махмуд Абас (известен още и като Абу Мазен), който навремето склони Арафат да се включи в процеса от Осло, по мнението на мнозина, искрено се стремеше към постигане на мирно споразумение с Израел и не се опитваше да води двойна игра (нещо характерно за предшественика му). Но вместо да постигне някакъв реален прогрес в преговорите с лидера на ООП Абас, или пък с йорданския крал Абдула ІІ (в края на краищата, до юни 1967, територията на Западния бряг беше част от Йордания), израелското правителство предпочете да се ориентира към модела на „едностранното разграничаване”, което (както можеше да се очаква) не доведе до реално „разграничаване”, а само допълнително укрепи позициите на Хамас, която, не без основание, обяви „прогонването на ционистките сили” от Газа и Северна Самария за своя заслуга и под този лозунг спечели изборите. За разлика от предимно светската Фатах, Хамас е силно религиозна организация, която, на практика, е част от „Мюсюлманските братя” – международно движение, стремящо се към създаването на еднна глобална ислямска държава. За него Палестина е само малка частица от т.нар. Дар ал-Ислям (т.е. „Домът на Исляма”), който рано или късно ще победи Дар ал-Кафр (т.е. „Домът на неверниците”) и ще обедини човечеството по знамето си. Хамас претендира за Палестина, която да обхваща всичките 27 хил. кв. км на някогашната британска мандатна територия, а не петте хил. кв. км. на сектора Газа и Западния бряг, които беше склонен да приеме Фатах. Освен това Хамас се бори за ислямска Палестина, в която няма да има закони, подобни на западните, а всичко ще бъде подчинено на Шариата. При наличието на подобен подход се променят всички параметри на палестинско-израелското военно и политическо противопоставяне.

Освен това, превръщането на сектора Газа в радикална ислямистка квазидържава, смисълът на чието съществуване е въоръжената борба (при това не само срещу Израел, но и срещу ценностите на модернизацията, като такива) таи огромна опасност за целия регион. Според египетския външен министър Ахмед Абдул Гейт, зад опита за създаването в сектора Газа на ислямска държава (която той нарича „Хамастан”) стои Иран. Той заяви, че: „Газа се намира на един хвърлей от нас и всичко, което се случва там днес, ни заплашва пряко”. Имайки предвид, колко сложна е борбата, която води против ислямистите сегашното египетско ръководство, начело с Хосни Мубарак, не може да има съмнение, че случилото се в сектора Газа (който, освен с Израел, граничи само с Египет) силно тревожи египтяните.

В същото време, за 77-милионното население на Египет, чиято площ (1001450 км. км) е 2700 пъти по-голяма от тази на сектора Газа, ислямистката заплаха, която представляват палестинските радикали, не може да постави под въпрос вътрешната стабилност на политическия режим в страната – просто силите са много неравни. Най-голямата опасност, в случая, е възможен опит на Хамас да повтори успешния си „блицкриг” и на Западния бряг. Че ислямистите се стремят именно към това, потвърди външният министър в правителството на Исмаил Хания – Махмуд ас-Захар. Според него: „Ние (т.е. Хамас –б.а.) възнамеряваме да приключим окончателно с управлението на шпионите и колаборационистите от Фатах” (3) . „На Западния бряг ще използваме бомби и заредени с взрив автомобили – заяви той – както и всички други средства, които преди използвахме в борбата с Израел” (4) . Ако този сценарий действително се реализира, ще рухне цялата система на религиозни задръжки и противотежести: появата на ислямистки анклав на Западния бряг ще представлява смъртна заплаха както за Израел, така и за управлението на Хашемитската династия в Йордания. Затова основната задача на всички ангажирани в близкоизточните процеси страни, които смятат радикалния ислямизъм за заплаха, е да не допуснат възникналата в Газа квази-държава „Хамастан” да погълне и Западния бряг и тази задача не е никак лесна.

Следва да отбележим, че от социално-икономическа и демографска гледна точка, Газа и Западният бряг значително се различават. Макар да липсват точни демографски данни за населението на палестинските територии, ако ползваме данните, с които разполага американската администрация (5) , ще видим, че плътността на населението в Газа е 9,5 пъти по-висока от тази на Западния бряг (1,482 млн. араби на площ от 360 км. км, т.е. по 4117 души на кв. км, в Газа и 2,536 млн. араби на площ от 5860 кв. км, т.е.по 433 души на кв. км, на Западния бряг, включително в Източен Йерусалим). Въпреки че раждаемостта на Западния бряг (средно по 4,17 деца на една жена) значително надминава тази в Израел (2,54) и Йордания (2,71) тя е доста по-ниска от раждаемостта в Газа (5,64). В резултат от това на всеки сто хиляди души от населението, в Газа се раждат повече деца (3890), отколкото в Израел и Йордания, взети заедно (1771 – Израел и 2069 - в Йордания). При това, напук на утвърдилите се представи за Газа и благодарение на усилията на структурите на ООН в сектора, там се наблюдава сравнително висока средна продължителност на живот (72 години, имайки предвид, че на Западния бряг тя е 73 години, а в Израел – 79 години), вследствие на което темповете на годишния прираст на населението са много високи (3,68%, срещу 2,98% на Западния бряг и 1,15% в Израел). Ако на Западния бряг живеят около 190 хил. християни, които са около 10% от арабското население на тази територия, в Газа почти няма християни (те са под 1%). Годишният доход на глава от населението в Газа е само 600(!) долара, т.е. почти два пъти по-малко отколкото на Западния бряг (1100), осем пъти по-малко, отколкото в Йордания (4800) и 37 пъти по-малко, отколкото в Израел (22200). Поради това се смята, че 81% от населението на сектора живее под чертата на бедността, срещу 46% на Западния бряг и 30% - в Йордания.

Двете палестински територии се различават и от политико-историческа гледна точка: така, докато Западният бряг някога беше част от Йордания и повечето му жители имаха йорданско гражданство, секторът Газа се контролираше (но не бе анексиран) от Египет, поради което жителите му нямаха никакво гражданство – нито египетско, нито каквото и да било друго (в началото на т.нар. Шестдневна война, през 1967, в бежанските лагери живееха 170 хил. от всичко 350-те хил. жители на сектора) (6) . А да не забравяме и, че всички еврейски заселници бяха евакуирани от Газа през 2005, докато на Западния бряг живеят над четвърт милион еврейски заселници (без да броим жителите на новите еврейски квартали на Източен Йерусалим), като броят им продължава да расте.

Въпросът, доколко е възможен и перспективен политическият процес с участието на Хамас, остава открит. Сред израелските експерти в сферата на сигурността отдавна се спори за необходимостта от нови подходи в отношенията с Хамас. Така, известният анализатор Марк Хелер, в статията си, побликувана в италианския вестник “ La Repubblica ” отбелязва, че: „Последица от желанието на Хамас да укрепи властта си в Газа може да стане по-сдържаната му позиция спрямо Израел”. Трудно е да се каже, дали това е точно така, но не може да се изключва и, че събитията ще се развият именно по този сценарий. От друга страна, кореспондентката на германския “ Frankfurter Rundschau ” Ирма Гюнтер е права, че „чисто технически, няма как да бъдат избегнати контактите с режима на Хамас. Прагматичната политика, съобразена с насъщните потребности на населението на Газа, по-скоро ще укрепи позициите на прагматиците, а не на радикалите. Черно-белите кфалификации няма да помогнат и онзи, който се стреми да открие нови възможности за действие, трябва да се съобразява с всички отенъци на сивото...”. Впрочем, следващият извод на Гюнтер също изглежда справедлив: „Във Фатах също далеч не всички са „ангели”. Да не забравяме, че част от тази организация са и войнствените „Бригади на мъчениците от Ал-Акса”, които са свързани с Фатах, но не уважават особено Махмуд Абас. В такива градове, като Шем или Дженин, също не бива да се подценява влиянието на Хамас”. Тук следва да напомним, че до окупирането на Газа и Западния бряг от израелската армия през 1967, между тези два района, на практика, нямаше никакви връзки. Така, в Газа учениците учеха по египетски учебници, а на Западния бряг – по йордански. При това, докато Египет не обръщаше никакво внимание на сектора Газа, покойният йордански крал Хюсеин полагаше сериозни усилия за развитието на икономическата инфраструктура на Западния бряг. Докато палестинците от Западния бряг се намираха на половин час път от йорданската столица Аман и запазваха връзките си с останалия арабски свят, населението на Газа беше откъснато от египетската столица от 450 километра пустиня и, следователно, отрязано от останалия свят.

Толкова драматични различия в политическата история, етноконфесионалната и социално-икономическата структура, както и в нивото на модернизация, са обективни предпоставки, които могат да се окажат сериозно препятствие пред евентуалното осъществяване на втори етап на „блицкрига” на Хамас, този път на Западния бряг. В същото време е очевидно, че каквито и да са размерите на планираната чуждестранна помощ за администрацията на Махмуд Абас (става дума за стотици милиони долари) (7) , по-важното е срещу сплотените, добре обучени и дисциплинирани бойци на Хамас да се изправят не само деморализираните остатъци от палестинските силови структури. Тук ще припомня, че собствената ми прогноза, направена преди две и половина години, че „след смъртта на Ясер Арафат Газа и Западният бряг ще се превърнат в два обособени анклава, като всеки ще бъде управляван от собствено политическо ръководство” (8) , се сбъдна едно към едно, също както и тази за победата на ислямистите на демократичните избори в Палестинската национална автономия. В тази връзка ми се струва необходимо да се върнем към една, лансирана и преди, идея, а именно – Йордания да бъде привлечена към процеса на палестинско-израелското урегулиране и „разделяне”, като съвсем сериозно се анализира възможността за създаването, в обозримо бъдеще, на палестинско-йорданска федерация. Без подкрепата и активното участие на Йордания, Махмуд Абас няма никакви реални шансове да постигне успех в сблъсъка си с ислямистите, а – от друга страна, този сблъсък може и трябва да стане основният „циментиращ” фактор за изграждането на нов модел за регионална сигурност (9) .

Историята на близкоизточния регион показва, че възможността за постигане на мирно решение може да се реализира, само ако между враждуващите страни се очертае достатъчно ясна гранична линия. Когато бъде прокарана подобна линия, шансовете за запазване на мира стават сравнително големи, въпреки възможните пертурбации – защото, какво ли не случи в региона от 1979 насам (включително двете ливанско-израелски войни, двете палестински „интифади”, двете войни в Персийския залив и т.н.), но мирният договор между Израел и Египет продължава да действа. Същото може да се каже и за този между Израел и Йордания, официално подписан през 1994.

Разбира се, ситуацията в палестинско-израелските отношения е много по-проблематична: прокарването на граница между арабското и еврейското население в контролираните от Израел територии е пректически невъзможно, имайки предвид наличието на четвърт милион еврейски заселници на Западния бряг и още толкова – в новите райони на Източен Йерусалим, както и на над 1,25 млн. араби на суверенната територия на Държавата Израел, т.е. в пределите на „зелената линия”. Но дори, ако по един или друг начин, бъде пракарана някаква гранична линия, като за целта се използват картите, разработени в рамките на „Женевската инициатива” от 2003, или пък се реализира идеята на Авигдор Либерман за „обмен на територии”, фундаменталният проблем ще си остане нерешен, защото националните идеи на евреите и на палестинските араби толкова си приличат, че разделелянето им е невъзможно, по принцип.

На първо място, централна и за двата народа е идеята за „завръщането”, при това за завръщане на една и съща територия: както за палестинските бежанци от 1948 и 1967 и техните потомци, така и за потомците на евреите, принудени да се скитат по света през последните две хилядолетия. Неслучайно сред първите юридически актове на суверенната Държава Израел, приети като антитеза на ограниченията, наложени по време на британския мандат, е Законът за завръщането, а – от друга стран, именно дискусиите за „правото на завръщане” на палестинците от диаспората, се оказаха ключовият момент, предопределил провала на палестинско-израелските преговори от края на 2000 и началото на 2001. Тоест, идеята за „завръщането” е обща и за двата народа, но е очевидно, че тя не може да се реализира напълно и за палестинските араби, и за евреите върху една и съща (при това твърде ограничена) територия. Затова, практически никой в Израел (включително радикалните левичари) не е готов да признае „правота на завръщане” на палестинците от диаспората.

На второ място, в центъра на националните епоси и на евреите, и на палестинските араби се намира Йерусалим – който отново е един за двата народа. Проучванията, проведени преди няколко години, ясно показаха, че абсолютното мназинство анкетирани (както евреи, така и араби от Западния бряг и Газа) поставят проблема за Йерусалим на първо място по сложност сред въпросите, които се обсъждат в рамките на преговорите за окончателното разлешаване на конфликта. При това, макар че както за евреите, така и за палестинците, различните райони и светини на Йерусалим да представляват различна ценност, и двете страни претендират да контролират светините на Стария град. Само че Старият град е разположен на малко парче земя и разделянето му, на практика, може да се окаже неосъществимо – така например, за да може Западната стена да остане в Израел, а джамията Ал-Акса да премине към палестинците, трябва да бъде разделен на две един малък хълм (т.нар. Храмов хълм), като отделните му части преминат под контрола на две различни държави! Тоест, и в това отношение не се очертава възможност за постигане на взаимно приемлив компромис.

Осъзнаването, че е фактически невъзможно да се формулират взаимноприемливи параметри на палестинско-израелския компромис, се превръща в много сериозен аргумент за постигането на споразумение между Израел и Йордания, при което палестинският въпрос да бъде, така или иначе, разрешен в рамките на Хашемитското кралство. Днес „критичният момент” в развитието на ситуацията вече е налице и по-нататъшното отлагане на решението става невъзможно. В това отношение е много показателно, че водачът на дясната израелска опозиция – председателят на Ликуд Бенямин Нетаняху, който доскоро споделяше принципа, че „и двата бряга на река Йордан – и източния, и западния са наши” (10) , сега се обявява за максимално усилване ролята на Йордания и дори за навлизане на йорданската армия на Западния бряг. Така, по време на разговора си с израелски журналисти, провел се във Вашингтон, на 21 юни, Нетяняху предложи на Западния бряг да навлязат значителни йордански сили за да възстановят и поддържат реда там, тъй като „не можем да разчитаме само на Абу Мазен – той отчаяно се нуждае от външна подкрепа” (11) . В интервюто си за CNN , Бенямин Нетаняху подчерта необходимостта „палестинският проблем да се решава в регионален мащаб, което пък изисква намесата на Египет в сектора Газа, докато на Израел ще се наложи да търси помощта на Йордания на Западния бряг”. Според него: „Палестинското общество бездейства. От една страна, в него командват ислямските екстремисти, ползващи се с подкрепата на Иран, а от друга – в местната власт присъстват умерени кръгове, но тя е много слаба. Трябва да укрепваме позициите на умерените сили с помощта на съседните държави и въпреки, че това все още не се случва, то скоро ще стане факт. Днес е особено необходимо да се изолира Хамас, още повече, че умерените палестински сили вече могат да заявят открито, че радикалният ислям е наш общ враг” (12) .

Независимо от персоналния състав на формираното от Махмуд Абас ново правителство, начело със Салам Фаяд, и независимо от намеренията на новоназначените министри, изглежда крайно съмнително, че един политик, за когото преди по-малко от година и половина, на парламентарните избори, гласуваха само 2,4% от избирателите, ще може успешно да се противопостави на ислямистите (ще припомня, че Салам Фаяд водеше списъците на обединението «Третият път», призоваващо за мирно споразумение с Израел, ако еврейската държава склони да се изтегли отвъд т.нар. «зелена линия»). Тъкмо поради това е необходимо максимално бързо да се преразгледа парадигмата на отношението към идеята за независима палестинска държава. Лансираният от американския президент Буш, преди пет години (през юни 2002), план за «мирно съвместно съществуване на две държави за двата народа» (т.е. за евреите и палестинците) се оказа безперспективен, тъй като радикално ислямистката палестинска държава (ако такава все пак бъде създадена) няма да съществува мирно и съвместно не само с Израел, но и с останалите държави от региона. Необходимо е да бъдат поставени основите на нов подход, да се преформатира системата на отношения между евреи и палестинци от билатерална в общо регионална, в която те да се разглеждат като част от комплексния механизъм за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност. Израел трябва да е готов да предприеме далеч отиващи стъпки, които да позволят на Йордания отново да поеме традиционната си водеща роля в палестинския въпрос.

Да не забравяме, че обединението на палестинските араби от Западния и Източния бряг на река Йордан в рамките на единната държава Трансйордания, се предвижда още в лансираните през 1937 препоръки на британската Кралска комисия, начело с лорд Пил. През 1949-1967 целият Западен бряг беше част от Йорданското Хашемитско кралство, а през следващите 21 години йорданския крал Хюсеин се бореше за връщането на Западния бряг под негов суверенитет. Останалото нереализирано (за съжаление) споразумение между покойния крал Хюсеин и тогавашния израелски външен министър Шимон Перес, от 11 април 1987, включваше постановката, че «палестинският въпрос ще се обсъжда на на срещата на йорданската, палестинската и израелската делегации», като «палестинските представители бъдат включени в йорданско-палестинската делегация» (13) . Дори и след като, на 7 август 1988, т.е. осем месеца след началото на «интифадата», крал Хюсеин официално се отказа от тези територии в полза на ООП, «йорданският вариант» продължаваше да стои на дневен ред. Така, на Мадридската мирна конференция, през декември 1991, палестинската група беше част от обединената палестинско-йорданска делегация, водена от министър-председателя на Йордания Ал-Маджали. Всъщност, създаването на т.нар. «Хамастан» в Газа се оказа финалния акорд на продължилия 15 години «експеримент от Осло», в чиито рамки палестинският проблем се разглеждаше като самостоятелен, т.е. извън контекста на двустранните израелско-йордански отношения. Все още има надежда, че евентуалното връщане към предишната парадигма, при условие, че Израел е готов да се противопостави достатъчно твърдо на екстремизма сред палестинците (по същия начин, по който го правеше и покойният крал Хюсеин в началото на 70-те години), ще може да предотврати поглъщането на Западния бряг от «Хамастан». Фактът, че дори водачът на дясната опозиция в Израел демонстрира готовност да подкрепи разполагането на йордански войски на Западния бряг, позволява да се разчита, че ориентацията към подобно решение няма да провокира разцепление в израелското общество (както се случи по време на т.нар. «процес от Осло», през 1993-1995, както и в навечерието и по време на т.нар. «разграничаване», през лятото на 2005). Да се надяваме, че подобен компромис би бил приемлив и за обкръжението на Махмуд Абас. Още повече, че лесно можем да открием и подходящ исторически прецедент: така, спасявайки се от екстремистки настроеното обкръжение на йерусалимския мюфтия Ел-Хусейни, бившият кмет на Йерусалим Нашашиби се заклева във вярност на йорданския крал Абдула и става (вече след войната от 1948) генерал-губернатор на Западния бряг и член на йорданското правителство, отговарящ за светите места в Йерусалим. Тоест, не би трябвало да има, кой знае какви проблеми при намирането на подходящи длъжности в йорданското правителство за Махмуд Абас и Салам Фаяд. Под зищатата на крал Абдула ІІ и неговите войски, умерените палестински лидери ще могат да спасят народа си от натрапваната му от Хамас радикална ислямизация, а пък регионът на Близкия изток няма да бъде въвлечен в нова война, която би била неизбежна, ако не само Газа, а и Западният бряг, се окажат под контрола на един екстремистки режим, опиращ се на взривоопасното съчетания между социален популизъм, религиозен фундаментализъм и откровен тероризъм.

Бележки:

1. Евгений Сандро. Смерть в Газе // «Московские новости», 22 юни 2007

2. Интервюто с Дани Рубинщайн се цитира в статията на Стивън Ерлангер «Хамас взема цялата власт в Сектора Газа», «The New York Times», 14 юни 2007

3. Стивън Ерлангер, «Водачът на Хамас предупреждава за опасните за Фатах», « The New York Times », 21 юни 2007

4. «Хамас обещава да взриви Западния бряг на река Йордан», Информационного агентства «Курсор», 23 юни 2007, вж.

http://cursorinfo.co.il/news/novosti/2007/06/23/zahar.

5. Цитираните социално-икономически и демографски данни са взети от:

Central Intelligence Agency ( USA ), «World Factbook», 2007

6. Алек Эпштейн. Израиль и проблема палестинских беженцев: история и политика, М., Институт Ближнего Востока, 2005, с. 129.

7. Александр Реутов, «На Западный берег Иордана хлынут финансовые потоки», «Коммерсантъ», 19 юни 2007

8. Алек Эпштейн. «Что ждет Палестинскую администрацию? Израиль и наследники Я.Арафата», «Еврейские новости» (Москва), 18 ноември 2004, с. 8.

9. Алек Эпштейн. Почему провалилась «Дорожная карта»? — М.: Институт Ближнего Востока, 2006, с. 98.

10. Стих от химна на движението «Бейтар», написан от Владимир Жаботински. На Жаботински е кръстена централата на партията Ликуд, ръководена от Бенямин Нетаняху.

11. "Netanyahu: Deploy Jordanian troops in West Bank ", Ynet, 21.06.07 ,

12. Ibid.

13. Тук се цитират параграфи 3.3 и 3.4 от т.нар. Лондонско споразумение, вж. Harvey Sicherman. Palestinian Autonomy, Self-Government, and Peace // The Washington Institute for Near East Policy, 1993, с . 162.

* Авторът е преподавател в Отворения университет на Израел

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн