Защо рухва съветският модел – поглед от Пекин

Както би могло да се очаква, в Китай не липсват задълбочени изследвания за краха на СССР и съветския социалистически модел и поуката от това за Пекин. Прави впечатление, че повечето китайски автори акцентират върху пряката отговорност на последния съветски лидер Михаил Горбачов за краха на Съюза, но в същото време не смятат, че единствената причина за това е „предателството” на няколко висши лидери на Комунистическата партия, а изтъкват редица фундаментални пороци на съветската система – неспособността да се стимулират ентусиазмът и творческата енергия на масите, забавянето на темповете на икономически растеж и спадът на ефективността – все фактори, които сочат, че разпадането на СССР не е случайност.

На този фон, появилата се наскоро книга „Съветският съюз: причините и поуките от разпадането му”, чиито автор е старшият научен сътрудник в Института за световна икономика и политика на Китайската академия на науките Лу Айгуо, представлява очевидно отклонение от тази тенденция. Според него, не Комунистическата партия е загубила подкрепата на масите, а масите са загубили всякакъв контрол върху ръководството на партията и държавата. Основната му теза е, че СССР се разпада не заради вътрешните си проблеми, а заради промяната на курса, иницииран от елита.

В книгата се анализират традиционните обяснения за краха на Съветския съюз – икономическите трудности, междунационалните вражди, закостенялата политическа система, общественото недоволство, външните фактори и т.н. На практика, авторът се опитва да отговори на доста популярния сред западните политолози по времето на т.нар. „преустройство”, инициирано от Горбачов, въпрос – дали е можело съветският социализъм да бъде реформиран, или крахът му е бил неизбежен? А отговорът му е еднозначен: нищо не е било неизбежно, а СССР се е нуждаел от реформи, които биха могли да приключат успешно, както това се случва в Китай през 1970-те – 1980-те години.  Впрочем, според него, дори и без осъществяването на такива реформи, назряващата криза на съветския модел би могла да доведе до „експлозия” едва десет-двайсет години по-късно.

Доказателство за това са впечатляващите постижения на съвременния китайски модел. Разбира се, мнозина ще възразят, че Китай вече не е „социалистическа”, а авторитарна капиталистическа държава. Вероятно е така, но успехът на китайския преход, осъществен именно под ръководството на Комунистическата партия, няма как да не впечатлява. Впрочем, както и да определяме китайския модел, разликата между него и западният либерален модел е очевидна: в Китай например, коефициентът на Джини (т.е. нивото на неравенство при разпределянето на доходите и богатството) е доста по-нисък, отколкото в сходните по ниво на развитие държави (отчитайки размерите на страната и неравенството вътре в нея, както и между отделните и провинции). Затова е обяснимо, че китайските изследователи отделят толкова внимание на причините за разпадането на СССР и съветския социализъм. Според тях, ако успеят да ги изяснят, Китай, под ръководството на Компартията, би могъл да се превърне в световен лидер, а китайският модел да се разпространи по цялата планета.

В книгата си, Лу Айгуо твърди, че крахът на СССР е уникален случай, с който трудно биха могли да се сравняват други събития в човешката история.

В увода към четвъртата и част, авторът подчертава, че: „Става дума за смяна на режима, институционална реформа и разпадане на държавата, при това тези радикални политически и социални промени биват осъществени по ненасилствен, мирен път – т.е. не са съпроводени нито с война, нито с военно противопоставяне, нито с мащабен и кървав конфликт, нито дори с големи социални безредици. Много подходяща тук е аналогията с т.нар. „славна револция” в Англия през 1688, в резултат от която властта преминава от ръцете на монарха към парламента. Но, ако има всички основания мирният преход на Англия от феодализма към капитализма да бъде определян като „славната революция”, съветската реформа, инициирана от Михаил Горбачов и мирно приключилият регрес от социалзма към капитализма би могъл да се нарече „позорната революция”... Възможно ли е бъдещата социалистическа система да преодолее различните проблеми и препятствия по пътя си и да избегне грешките на Съветския съюз? Отговорът на въпроса до голяма степен зависи от това, дали ще можем правилно да разберем причинитеза разпадането на СССР и да извлечем необходимите исторически поуки”.

В предисловието пък, Лу Айгуо констатира: „Ако приемем, че капитализмът неизбежно поражда „собствения си гробокопач” в лицето на пролетариата, следва да приемем и, че разпадането на Съветския съюз показва, че и съветската социалистическа система ражда своя гробокопач в лицето на висшите ръководители на партията и правителството... Вътре в съветската система се формира враждебна на нея управляваща група, която – когато условията го позволяват – нанася смъртоносен удар по социалистическата система, което води до разпадането на СССР”.

В книгата, това твърдение на автора  се повтаря многократно. „Основната ми теза – изтъква той в увода към книгата – е, че разпадането на Съветския съюз е планиран резултат от личното ръководство на Горбачов и пълната реализация на плановете на висшите партийни и държавни ръководители на СССР. В този процес те използват партийната и държавна власт, която е в ръцете им, прилагат всички възможни законни и незаконни стредства, умело експлоатирайки реалните проблеми на съветската система и постоянно създават нови условия за преобразувания и промени, мобилизират и си осигуряват подкрепата на определени обществени сили и най-вече на представителите на елита на висшата класа и, стъпка по стъпка, тласкат Съветския съюз по пътя на необратимите институционални трансформации, което в крайна сметка води до разпадането на държавата и краха на социалистическата система. Тоест, може да се твърди, че крахът на съветския социализъм е пряка последица от антисистемното движение, инициирано и успешно реализирано от съветското партийно-държавно ръководство“.

В същото време обаче, Лу Айгуо признава, че може би е твърде рано да се правят капитални изводи относно причините за краха на съветският модел, припомняйки, че когато през 1970-те питат тогавашния премиер на Китай Джоу Енлай, какво мисли за историческата роля на Френската революция от 1789, той отговора, че „все още е прекалено рано да се правят изводи“.

Защо съветският елит иска да премине от социализъм към капитализъм?

Според автора, макар че висшата класа в Съветския съюз се ползва с многобройни привилегии, а жизненото и равнише е доста по-високо от това на обикновените съветски граждани, разривът между нея и висшия елит в капиталистическата система (т.е. в сравнение с „международния стандарт“) е огромен. В света на капитализма, висшите корпоративни мениджъри, да не говорим за собствениците, получават приблизително едни и същи доходи както в богатите, така и в бедните държави, докато разривът в заплащането на работниците, особено на нискоквалифицираните, от развитите и развиващите се страни е огромен. Единственото изключение от това правило са социалистическите държави, където държавните чиновници и ръководителите на държавните предприятия, макар че получават повече от работниците, разполагат с много по-малки доходи, отколкото колегите им от „капиталистическия лагер“, което ги кара да им завиждат и подклажда недоволството им от системата. Впрочем, тук е мястото да отбележа, че на практика разликата в доходите на елита и обикновените работници в социалистическите държави е бил дори по-малък, отколкото смята авторът. Което кара членовете на управляващата класа да се чувстват в още по-неравностойно положение, в сравнение със западните мениджъри и държавни чиновници, тъй като разривът в доходите им наистина е гигантски.

Всъщност, единственото, което би могло да накара съветската бюрократична класа да се примири с ограниченията на привилегиите си в рамките на социалистическата система, е социалният динамизъм и бързите темпове на догонващо развитие, което вдъхва надежда, че по-конкурентоспособната съветска система скоро ще изпревари капиталистическата, в резултат от което цялото население на СССР – от обикновените работници до елита, ще заживее по-добре, отколкото при капитализма. Тази надежда съществува през 1950-те и 1960-те години, когато Съветският съюз действително съкращава бързо разрива в нивото на производителността на труда и доходите на глава от населението с развитите капиталистически държави. След средата на 1970-те години обаче започва забавяне на растежа и разривът престава да се свива. В книгата си Лу Айгуо обръща специално внимание на забавянето на растежа в СССР през 1970-1980-те години, посочвайки как, паралелно с това, се променя и мирогледът на съветската управляваща класа.

Тоест, докато преди това елитът е лоялен към режима, въпреки по-ниското си, отколкото на Запад, жизнено равнище, когато командната система губи своята динамика, отношението му към него се променя. Ентусиазмът на елита се подхранва именно от социалната динамика, т.е. от свиването на разрива в нивата на икономическо и социално развитие и вярата, че в крайна сметка социализмът - като по-прогресивна система – ще надмине капитализма по всички показатели. Тази вяра обаче е силно разколебана в резултат от спада на темповете на икономически растеж през 1970-1980-те години, водещи в крайна сметка до застой.

Икономическото съревнование между капитализма и социализма

Както посочва авторът в 9-та глава на книгата си: „Опитът на Съветския съюз от момента на неговото създаване до окончателното му разпадане показва, че изграждането на социалистическия модел на развитие, като алтернатива на капитализма, е възможно, но и обратимо, т.е. винаги има възможност процесът да бъде върнат назад... Дори след дългите години на икономическо развитие, в Съветският съюз (и другите социалистически държави) все още съществува значителен разрив в нивото на производителност в сравнение с най-развитите капиталистически държави, да не говорим за постигането на най-високото ниво на производителност в света. Развитите капиталистически държави, поне досега, запазват определена тенденция към растеж, с помошта на техническите иновации и други способи за ефективно използване на ресурсите, както и благодарение на серия от реформи в социалната сфера... Тоест, производителността на труда при социализма още не е достигнала точката, която да го направи съвършено несъвместим с капиталистическата обвивка... Ако производителността на труда в СССР беше достигнала най-високото равнище в света, богатството би потекло като река към него, а гражданите му щяха да се наслаждават на най-материално и духовно богатия живот на планетата, и едва ли някой би поискал на върне развитието на социализма назад“.

Този въпрос действително е много важен. Ако съветската система беше успяла да достигне и изпревари Запада по производителност на труда, въпросът „кой кого“ щеше да бъде разрешен веднъж и завинаги, а за елита нямаше да има смисъл да я променя.  Както посочва и Ленин през 1919: „В крайна сметка, производителността на труда е най-важното и основното за победата на новия обществен строй. Капитализмът създава невиждана по времето на крепостничеството производителност на труда. Тоест, капитализмът може да бъде победен окончателно, ако социализмът успее да създаде нова, далеч по-висока, производителност на труда“. Изглежда обаче, че за китайските автори този въпрос е второстепенен, тай като растежът на китайската икономика е висок както при плановата, така и при пазарната система, което позволява на страната да догони и изпревари развитите държави от Запада.

Възможно е тайната на китайския успех да е свързана с това, че при плановата система е налице неумолим жизнен цикъл: 20-30 години след осъществения с нейна помощ „голям тласък“ идва време за обновяване на основния капитал и тогава иманентно присъщите на централизираното планиране диспропорции се превръщат в особено тежко бреме, водейки до загубата на икономическата и социална динамика.

Следователно, ако приемем, че въвеждането на плановата система в СССР в началото на 1930-те години е било необходимо за осъществяването на „големия тласък“, тя очевидно е трябвало да бъде реформирана през 1960-години, след като основните и предимства вече са били изчерпани. В това отношение „азиатският път“ (имам предвид Китай и Виетнам, където плановата икономика бива наложена едва след края на Втората световна война) и тук изглежда за предпочитане – както знаем, пазарните реформи в Китай стартират през 1979, а във Виетнам – през 1986. На държавите от Източна Европа, включително на България, където плановата икономика просъществува над четиридесет години (1945/1950-1990) и особено на СССР (1929-1991, т.е. над шест десетилетия), се налага да изпитат с пълна сила негативните последици от „остаряването” на плановата система. Най-добрият сценарий за СССР и през 1960-те, и през 1970-те, и през 1980-те, би бил преминаването му към пазарна икономика по китайския модел, при това – колкото по-рано, толкова по-добре. Ако това се бе случило през 1960-те, и през 1970-те и дори през 1980-те, вероятно щеше да доведе до ускоряване на икономическия растеж, както става в Китай.

Защо преходът към капитализма не среща масова съпротива

Защо висшето ръководство на СССР съумява, само за няколко години, успешно да постигне целта си – демонтирането на съветската система и разпадането на цялата страна. Очевидно това е въпросът, който вълнува най-много китайските интелектуалци. Защото, ако „временните трудности на растежа”, с които се сблъсква Съветският съюз през 1970-те и 1980-те години и които дори не са истинска криза, нито спад на производството, а просто забавяне на растежа, могат за няколко години да доведат до разпадането на социалистическата система, значи определени механизми, които преди това са гарантирали стабилността и, са престанали да работят. Кои точно?

Ако внезапно, по някакви причини – може би дори външни, а не вътрешни –бързият растеж на китайската икономика спре, как страната би могла да избегне съветския сценарий? Защото за по-голямата част от населението социализмът ще продължи да е по-изгоден, отколкото капитализма, водещ до ръст на имущественото неравенство и носещ изгода най-вече на елита, а не на масите. Какво следва да се направи за да може мнозинството да принуди елита да се откаже от плановете си за демонтаж на социалистическата система?

В шестата глава на книгата си, Лу Айгуо се стреми да докаже,че управляващият в СССР елит на практика е действал в разрез с общественото мнение. Данните от социологическите анкети например сочат, че в края на 1980-те и дори в началото на 1990-те години по-голямата част от съветските граждани са били против преминаванто към капитализъм, против приватизацията и против разпадането на СССР. В тази връзка авторът дори цитира известния съветски дисидент Александър Зиновиев, който, според него, „убедително показва, че почти никой в страната (с малки изключения) не мисли сериозно за какъвто и да било преход от комунизма към капитализма. Дори представителите на криминалния сенчест бизнес не мислят за това, защото са „съветски престъпници”, т.е. могат да печелят по нечестен и дори престъпен начин, именно в условията на съветското общество. Идеята за прехода към капитализъм възниква по-късно и идва отгоре, т.е. от елита, както и отвън, а не отдолу, т.е. от широките маси”.

Ще припомня, че на първия в съветската история референдум за запазването на Съюза, само шест от 15-те съветски републики, а именно трите балтийски – Литва, Латвия  Естония, както и Армения, Грузия и Молдова, чието общо население е под двайсет милиона (цялото население на СССР по онова време е 287 млн. души) бойкотират референдума или гласуват против. В същото време около 76% от съветските граждани гласуват за запазването на Съюза.

Освен това, авторът цитира едно изследване за отношението към приватизацията направено през 2006, т.е. петнайсет години след разпадането на СССР. Дори тогава анкетата, осъществена сред 28 хиляди души в 28 постсоциалистически държави показва, че мнозинството подкрепя идеята за отмяна на приватизацията. Според Лу Айгуо, „Авторите на въпросното изследване смятат, че тази позиция е обусловена от различни фактори, като предпочитанието към държавната собственост и съмненията относно законността на приватизацията. Това показва, че осъществяването на пълномащабна приватизация става изцяло и напълно по волята и по желанието на високопоставените съветски лидери, вземащи решенията, и елитната група около тях. То не само че не отразява общественото мнение, но и е в разрез с него. Разбира се, независимо от това, колко силно хората се съпротивлява или просто отказват да съдействат, приватизацията, в крайна сметка бива завършена след разпадането на Съветския съюз, формирайки икономическата основа за възстановяване на капиталистическата система, като по този начин реализира на практика изначалните идеи на реформата на Михаил Горбачов” (глава 6).

Как става така, че само за няколкото години реформи в Източна Европа и СССР, политическата ориентация на населението се измества силно надясно, въпреки, че реформите водят до влошаване на икономическото и социално положение на абсолютното мнозинство от населението? Действително, проведените през 1989-1990 социологически проучания в СССР регистрират, като цяло, отрицателно отношение към капиталистическия модел – мнозинството от респондентите са против продажбата на земя, макар че подкрепят семейните ферми, и не изпитват симпатии към колхозите, които по онова време продават продукцията си на пазарни цени и на практика са се превънали в частни предприятия. Само година по-късно обаче, през 1991, хората масово подкрепят Борис Елцин на изборите, одобрявайки на практика програмата му за радикални реформи – т.нар. „шокова терапия”, характерни за която са бързата либерализация на цените и приватизацията.

Според Лу Айгуо, отговорът е свързан с пълния контрол на елита над медиите. Тоест, ако управлявашата класа реши да промени ориентацията и да преформатира общественото мнение, това се оказва възможно след като тя напълно контролира средствата за масова информация. Както казва Ейбрахам Линкълн, може да лъжеш част от народа през цялото време, или целия народ за известно време, но няма как да лъжеш целия народ през цялото време. И това правило важи за всички държави, включително за демократичните, където има реална свобода на словото.

Демокрацията не гарантира контрола над управляващата класа

През XIX век в западните държави именно богатите и образованите, които по онова време обикновено са част от десния политически спектър (т.е. настояват за по-малко данъци, по-малко държавно участие и по-малко социални програми), ограничават избирателните права на населението (налагайки имуществен и образователен ценз, изискване за уседналост или недопускане на цветнокожи и жени да участват в изборите). В началото на XIX век, в Европа, право да гласуват имат само няколко процента от мъжкото население. Разширяването на тази привилегирована група става бавно, като дори в края на столетието само сравнително малка част от мъжкото неселение има право да гласува.

Управляващата класа се опасява, че предоставянето на избирателно права на нисшите слоеве ще доведе до избирането на социалистически правителства, които ще се заемат с преразпределяне на собствеността и доходите, национализирайки частните предприятия и въвеждайки прогресивно данъчно облагане. Оказва се обаче, че ако контролираш медиите не е особено трудно да убедиш масите да не гласуват за преразпределяне на богатството и доходите, а въвеждането на всеобщо избирателно право не представлява пряка заплаха за господството на богатото малцинство. През ХХ век елитите постепенно склоняват да предоставят право на глас на бедните, жените, националните и етническите малцинства, както и на коренните народности, а през ХХI век, значителна част от тези елити се преместват в лявата част на политическия спектър и започнат да настояват за избирателни права за всички, включително за нарушителите на закона и имигрантите без гражданство.

Защо бедните гласуват за решения (например, против прогресивното данъчно облагане), които очевидно не са в техен интерес? Защо, въпреки фактите и логиката, в масовото съзнание се запазват ирационалните стереотипи, че високите данъци и „голямата държава“ са вредни за икономическия растеж, а вероятността за бързо забогатяване е по-голяма, отколкото вероятността да спечелиш от прогресивното данъчно облагане. Според Лу Айгуо, отговорът вероятно е свързан с това, че тези стереотипи се създават и поддържат от медиите и политическата система, които до голяма степен се контролират от частния капитал.

В книгата си за неравенството, носителят на Нобелова награда за икономика и бивш главен икономист на Световната банка Джоузеф Стиглиц изследва парадокса, че в демократичното общество дори и скромните мерки за ограничаване на големите богатства (като прогресивния подоходен данък, например) не се подкрепят от мнозинството от населението, макар че са в негов интерес. Когато липсват ограничения върху участието на частния капитал в медиите, рекламата и изборите, собствениците на гигантски състояния без особени усилия успяват да наложат в масовото съзнание представи, отговарящи на собствените им интереси, но не и на тези на обществото. Формално, изборите се провеждат на принципа „един човек – един глас“, но резултатите от тях на практика са сходни с изборите в някоя акционерна компания, в които едни глас се равнява на един долар.

Анализите на изборите за Конгрес на САЩ показват, че победата на кандидатите, особено на новите и недотам познати на обществото, е до голяма степен резултат от разходите за избирателната им кампания. Разбира се, нещата не опират само до финансирането на избирателните кампании, но и на медиите, неправителствените организации, политическите партии и асоциации, институтите, рекламата и много други, което формира общественото мнение. Всеки избирател се стреми да подобри жизненото си равнище, но как точно да го постигне и за какви кандидати да гласува, се определя в значителна, ако не и в решаваща, степен, от господстващите стереотипи, за чието формиране първостепенна роля играе финансовата подкрепа.

Както вече споменах по-горе, по-голямата част от населението безспорно би слечелила от въвеждането на прогресивно-подоходен данък, тъй като вероятността да забогатееш толкова, че да плащаш най-високия такъв данък е далеч по-малка от вероятността да спечелиш от подобен данък, заради по-лесния достъп до такива обществени блага като образование, здравеопазване и по-добри социални услуги. Въпреки това, мнозинството се обявява против подобна мярка.

Логично е също, че въвеждането на безплатно образование и здравеопазване е в интерес на по-голямата част от населението, но в развиващите се държави те се срещат изключително рядко. За да се постигне максимално увеличение на средната продължителност на живота ограничените ресурси, които обществото е склонно да отдели за здравеопазване, би следвало да се разпределят равномерно и, по-точно, съобразно медицинските показатели. Във всички западни демокрации обаче, и особено в САЩ, дори при наличието на безплатен минимум медицински услуи, богатите получават далеч по-качествена медицинска помощ.

Освен това, в бедните държави безплатно здравеопазване и образование се въвеждат само от смятаните за авторитарни и тоталитарни социалистически режими (СССР, Китай, Куба и други), докато в демократичните държави, със сходно ниво на развитие, тези услуги са предимно платени, в резултат от което там продължителността на живота и образователното ниво са по-ниски. Както посочва авторът, дори през 2000-та, средната продължителност на живота в държавите със социалистическо минало е била с около пет години по-висока, в сравнение с други страни със сходно ниво на доход на глава от населението.

В книгата си авторът твърди, че при наличието на тотален контрол на капитала върху медиите е изключително трудно да бъдат променени съществуващите в общественото съзнание стереотипи. Както посочва един американски изследовател, позицията, която заема конкретна медия, се обяснява не толкова с политическата ориентация на нейния собственик, колкото с предпочитанията на електората: така, в избирателните окръзи, традиционно гласуващи за републиканците, медиите обикновено публикуват про-републикански материали, тъй като читателите предпочитат да откриват потвърждение (а не опровержение) на своите възгледи, а печалбите на медиите (приходите от реклами) зависят от тиража или броя на зрителите. Тоест, получава се затворен кръг: консервативните избиратели, предпочитат да получават информация, потвърждаваща възгледите им, а медиите, които търсят по-висок тираж, им я предоставят, в резултат от което избирателите още повече затвърждават консервативните си позиции.

Следователно, посочва Лу Айгуо, онзи, който контролира информацията, контролира и общественото мнение – включително резултатите от изборите в демокрациите или настроението на населението в авторитарните държави. Представите за бъдещето се формират, до голяма степен, въз основа на екстраполацията на предишни тенденции (адаптивни очаквания), а собствените възможности и способности по правило силно се надценяват (противоречивата вяра на широки слоеве от населението на СССР и социалистическите държави, едновременно, и във възможността за запазване на ниска степен на неравенство, и в собствения си икономически успех през 1990-те години). В условията на незряла демокрация (при липсата на ефективни прегради пред участието на частния капитал в политиката) медиите и избирателните кампании се контролират от собствениците на големи състояния и хората с високи доходи, в резултат от което възниква затворен кръг: пазарните реформи и частната собственост раждат класа на сръхбогати индивиди (т.нар. „олигарси“), които са заинтересовани не само от поддържането и раширяването на своето икономическо и политическо влияние, но и разполагат с инструментите за това чрез медиите и демократичните избори.

В тази връзка, авторът задава закономерния въпрос, как масите биха могли да контролират медиите, партийния и държавния апарат, за не допуснат преориентацията на елита към капиталистическия модел, ако социалистическата система по някакви причини – макар и временно – започне да губи социалната си динамика? Изглежда че всички лидери на социалистическите държави са били наясно, какво би означавало да загубят контрола си върху държавния апарат. Както посочва и Ленин през 1921: „Без „апарата“ сме загубени. Без систематична и упорита борба за подобряване на апарата сме обречени на гибел, още преди да сме изградили базата на социализма”. Възможно е, сталинските репресии против елита и „апарата”, ако въобще имат някакво рационално обяснение, да са целели именно запазването на лоялността на управляващата класа.

Известният съветски икономист и писател Николай Шмельов, смятан за един от вхъхновителите на прословутата „перестройка“, чиито статии се ползват с огромна популярност в периода на „гласността“ (края на 1980-те години) смята, че създаването на т.нар. „совнархози“ (т.е. съвети на народното стопанство) през 1957 всъщност е било продиктувано от съображения, свързани с политическата борба вътре в съветската върхушка. По онова време съветският лидер Хрушчов се е стремял да преодолее съпротивата на чиновническата бюрокрация, създавайки за целта „две партии“ – за селското стопанство и за индустрията. Впрочем, възможно е китайската т.нар. „културна революция“ (1966-1976), осъществена от Мао Дзедун, също да е целяла да предотврати бюрократизацията на апарата. Показателно е, че в края на живота си самият Мао определя „културната революция“ за едно от двете си най-големи постижения.

Истината обаче е, че в книгата на Лу Айгуо, липсва ясен отговор на ключовия въпрос, как може да бъде контролиран „апаратът” и, как би могла да бъде предотвратена преориентацията на социалистическата управляваща класа към капитализма. Както изглежда, поне в момента, такъв отговор липсва както и в другите изследвания по темата, така и в самия живот.

Вместо заключение: социализмът – по-скоро жив, отколкото мъртъв?

В заключителната глава на своя труд, авторът посочва, че: „Съветският съюз не съумява да се справи с най-големия си проблем – как да обуздае стремежите на привилегированата класа, т.е. как да контролира висшите ръководители, и в резултат от това не успява да избегне историческия си провал... Фаталният недостатък на съветската система е, че тя не създава механизъм, позволяващ на масите действително да упражняват властта си, като господари на своята собствена съдба, с помощта на наистина ефективни ограничения пред хората по върховете на властта. Неограничената власт неизбежно води до злоупотреба с власт и в момента, когато на власт се окажат привърженици на капиталистическия модел, социалистическата система започва да се руши...

Затова, ако искаме да извлечем някаква поука от разпадането на СССР, освен постоянното повишаване на нивото на производителността, най-главното е да не се допусне предателство на социалистическата кауза от страна на висшето ръководство, както и да се попречи на разрастването на бюрюкратичната привилегирована класа, която е насъвместима със социалистическия модел. Това е най-голямата задача и предизвикателство пред бъдещото социалистическо строителство в Китай и не само там“.

Според Лу Айгуо, в крайна сметка социализмът, с характерното за него по-равномерно разпределяне на доходите и богатството, е по-конкурентоспособен: бремето, свързано с многобройните негативни последици от силното неравенство в доходите, като високото социално напрежение, ескалиращата престъпност и слабият институционален потенциал на държавата, с течение на времето натежават над ползите от високата норма на спестявания и инвестиции, които правеха капитализма най-конкурентоспособен в течение на цели 500 години. Авторът смята, че „новият социализъм“ няма да означава пълно ликвидиране на пазарите и частната собственост, а по-скоро съществено ще ги ограничи, с цел постигане на по-ниско неравенство в доходите. Днес китайският модел (основаващ се на „азиатските ценности“ и доминирането на обществените над частните интереси) се оказва по-конкурентоспособен от либералния западен модел, базиращ се на „неотменимите човешки права“.

Липсата на готовност за ограничаване на тези права в най-различни области (отказът от прогресивно данъчно облагане и активно регулиране на доходите, който води до задълбочаване на неравенството, нерешителните мерки за ограничаване на вредните газови емисии в най-богатите западни държави и неспособността да се справят с популизма в медийното пространство и в политиката) подхранва вътрешните конфликти, понижава конкурентоспособността и води до изоставане от страните, които по-решително ограничават правата на индивидите в името на общото благо.

Либералният Запад се сблъсква с нарастващи трудности и започва да губи в конкуренцията с колективистката Източна Азия, мюсюлманския Изток и, отчасти, Южна Азия в сферите на икономическия и социален прогрес. Тоест, според Лу Айгуо, ако в рамките му елитът бъде поставен под контрол „китайският модел“ вероятно ще се окаже непобедим.

*Университет Карлтън в Отава, Канада