14
Чет, Ное
5 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет Джон Хопкинс Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите седемнайсет години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006). В последната си книга Фукуяма рязко се разграничава от неоконсервативната американска политика.

•  Професор Фукуяма, в последната си книга остро критикувате сегашните американски неоконсерватори, подчертавайки, че политическият им курс е опасен, ако не и пагубен за Америка. Какво всъщност е опасното и за кого – за САЩ, защото изисква изразходването на огромни средства за постигането на не съвсем реалистични цели, провокирайки екстремизъм и тероризъм, или пък за техните противници, обявени за „парии” и принудени да търсят начин да се защитят от американския произвол?

•  Днес можем да говорим за негативни тенденции във всяка от така изброените области. Ангажирайки се в иракската война, САЩ изразходваха огромна част от политическия си капитал, опитвайки се да постигнат една съмнителна цел. Какъв е резултатът? Заплахата от тероризма нарастна. Страни като Русия, Китай, дори съюзниците ни от Западна Европа, престанаха да ни разбират. В самите Съединени щати доминира недоверието към всичко случващо се през последните години, което се изрази и в крайно ниската популярност на президента Джордж Буш. Днес със сигурност би могло да се каже, че вероятността избирателите да подкрепят поредна американска намеса в развиващите се в един или друг регион на света процеси е изключително малка. Нима всичко това не е достатъчно, за да определим сегашната американска политика като опасна?

•  Мнозина смятат, че съвременният американски неоконсерватизъм е толкова влиятелен, защото привържениците му разполагат с финансовата подкрепа на най-големите петролни компании. Каква е ролята на тази връзка в американската политика и, в частност, в иракската война?

•  Тази връзка често е била дискутирана, но смятам, че засега липсва основание за еднозначни оценки. Във всеки случай, зависимостта на американския политически елит от петролните интереси е много по-малка, отколкото тази, която съществува в Русия например. Същото се отнася и до Ирак. Днес често се твърди, че стремежът на САЩ да контролират иракския петрол е бил в основата на операцията. Подобен подход ми се струва погрешен. Петролните компания могат да купуват нефт от когото си поискат и след това да го доставят тук, в Америка. Затова, от тяхна гледна точка, най-правилно би било не да нападаме Саддам, а да премахнем санкциите срещу него, което би довело до спад в цените на петрола и превръщането му в далеч по-достъпен. Истината е, че войната в Ирак преследваше най-вече геополитически и идеологически цели.

•  Но нима сериозната зависимост на САЩ от близкоизточния петрол не е също геополитически проблем? И нима в най-богатата държава на планетата не могат да се разработят такива сценарии и варианти на развитие, които за сравнително кратък срок да сложат край на тази зависимост?

•  Не. Всеки сценарий за бъдещето на САЩ, в който се предполага, че през следващите 20-25 години ще има радикално намаляване на сегашната им зависимост от вноса на петрол, е просто нереалистичен. През идното десетилетие може да се очаква определена промяна в посока към развитие на атомната енергетика, или използването на различни видове биологично гориво, но е абсолютно нереално да разчитаме на намаляване на тази зависимост, особено в краткосрочна перспектива. Ще добавя и, че не виждам никого в лагера на демократите, който би дръзнал да се яви на следващите президентски избори с подобен лозунг. Проблемът е, че замяната на петрола с друго, толкова евтино гориво, е невъзможна и подобна програма ще бъде изключително скъпа, а резултатът от нея съвсем не е ясен.

•  Но сред експертите е широко разпространено мнението, че ако петролните цени стигнат 130-135 долара за барел, неефективните днес начини за добиване на енергия, ще се окажат печеливши.

•  Да, разбира се. Но проблемът е, че независимо от това ще отнеме много време за да се изясни, доколко те могат да се използват и да се вземат съответните стратегически решения. Ще повторя, че не бива да се подценява инерцията както в мисленето, така и в действията ни. Да вземем за пример етиловия спирт. Доколкото знам, използването му като гориво става ефективно при цена на петрола над 58 долара за барел. Тоест, с това можем да се заемем още сега. Само че внедряването на подобно ново гориво ще изисква огромни инвестиции за преустройството на цялата автомобилна индустрия, която да започне да произвежда двигатели, работещи със спирт. Може би ще възразите, че това не са критични инвестиции и ще бъдете прав. Бразилците например, вече направиха подобни промени в своите заводи, но по-нататък нещата опират до по-сложни, политически проблеми. В САЩ етиловият спирт се получава най-вече от царевицата, което не е най-евтиния и ефективен начин. Единственият вариант за ефективно производство е използването на захарна тръстика. Само че сегашната администрация прави всичко възможно за да затвори пазара на южните щати за тръстиката от Латинска Америка. Затова пак ще подчертая, че всичко това са политически проблеми, които днес изглеждат неразрешими. Само ако ръстът на цените продължи непрекъснато и със същото темпо ще възникне сериозна нужда от радикална промяна. Екипът на президента Буш изпусна историческата възможност, която му бе предоставена след 11 септември. Непосредствено след тази трагедия – някъде около половин година – американците наистина можеха да бъдат убедени да ограничат потреблението на петрол и да приемат евентуално правителствено решение за нови данъци върху бензина. Онзи, който издигне такъв лозунг днес обаче, би се обрекъл автоматично на поражение. Повтарям – преходът към нови видове енергоносители ще стане бавно, а не радикално.

•  Но, ако политиците ви са толкова инертни, как можем да си обясним, че САЩ така лесно се ангажираха в иракската авантюра? Защо онези, които не могат да се преборят с навиците на собствените си граждани, рискуват да се бъркат в работите на т.нар. „пропаднали държави” и да се занимават с държавно строителство? Как виждате възможните варианти за развитие на събитията в тези региони, имайки предвид как те се развиваха през последните три-четири години?

•  Сега не бих могъл да посоча нито един вариант за изход от кризата в Ирак. Още повече, че това, строго погледнато, не е криза на държавното строителство. Това е по-скоро криза в сферата на сигурността, придобила невъобразими мащаби. Очевидна грешка на коалиционните сили беше, че те нито предполагаха размерите на кризата, нито разполагаха с адекватен иструментариум за борба с нея. Но, дори и ако този проблем не се беше задълбочил, пак не съм сигурен, че бихме могли да създадем онзи демократичен Ирак, който днес чиновниците от Белия дом ни описват като своя цел. Необходими са както далеч по-детайлна предварителна разработка на подобни операции, така и изясняване на механизма на взаимодействие между различните национални контингенти. През последните месеци тук, във Вашингтон, се усеща нарастващ натистк върху админинстрацията (който, при това, идва от средите на умерените републиканци) за колкото се може по-бързото изтегляне на войските от Ирак – пък макар и ограничено. Днес обаче, страната ни въобще не е готова за подобно нещо. Ако такова изтегляне стане факт, Ирак неминуемо ще бъде обхванат от гражданска война и от пълен хаос. Най-оптимистичната прогноза в сегашната ситуация е, че Ирак ще се превърне в хронична болест на Америка, чието лечение ще бъде доста дълго и която ще продължи да я тормози още дълги години.

•  Нека сега разгледаме един друг въпрос – за връзката между демокрацията и наличието на природни ресурси. Мнозина политолози директно заявяват, че страните, разполагащи с най-много природни ресурси, са обречени да изостават в икономическото и политическото си развитие...

•  Разбира се, не може да се говори за някаква фатална обреченост в това отношение – да вземем например Норвегия, където огромните приходи от износа на петрол бяха разпределени много успешно, като по-голямата им част бе насочена към т.нар. фонд на бъдещите поколения. Така бе създадена своеобразна застраховка в случай, че цените на суровините спаднат драстично, или петролните залежи в Северно море се изчерпат. Проблемите започват там, където правителствата пренебрегват провеждането на отговорна финансова политика, увеличават разходите си и след това не могат да гарантират вече достигнатото жизнено равнище на своето население. При намаляване на приходите от износа, неминуемо се изостря борбата за контрол над източниците на тази „природна рента”, т.е. за преразпределяне на собствеността и управлението. Ако, при това, в съответната страна религиозните и етнически противоречия играят значителна роля (както е например, в Нигерия), икономическите проблеми бързо водят до политическа нестабилност, ако не и до гражданска война.

•  Не мислите ли обаче, че в очите на западните политици всички страни, специализирали се в износа на петрол и природен газ, автоматично попадат в една особена група, като отношенията с тях се изграждат в съответствие с тази специфична схема – т.е. не като отношения с нормална индустриална държава, а със слаборазвита страна, която не е наясно, какво да прави със своите петро-долари?

•  В този случай бих препоръчал да се спазва определена последователност. Много зависи от дела, който износът на енергоносители представлява в БВП на конкретната страна. В това отношение, Норвегия и Русия, чиито дял в изнасяния на световния пазар петрол е много по-малък от този на Саудитска Арабия например, не са чак толкова зависими от него. От друга страна, всичко зависи не от това, как парите идват при вас, а от това, как ги използвате. Не би трябвало да има някакъв общ модел в това отношение.


•  Има една теория за приливите и отливите в процеса на демократизация. Като последен прилив обикновено определят събитията, последвали краха на комунизма. Не мислите ле, че именно на границата между произвеждащите и суровинните икономики, демократичната вълна бележи спад и, в крайна сметка, изчезва?

•  Определена връзка, разбира се, е налице. Ако държавата има възможност практически безкрайно да попълва финансовите си резерви без да реформира и развива обществото, рискът от появата на авторитарен бюрократичен режим многократно нараства. Такива държави естествено се самоизолират от процеса на глобализация, защото глобализацията не е само свобода на търговията, или неограничен трансфер на капитали и информация, а най-вече съвместимост на институционалните структури в отделните държави на планетата. И преди да се присъедини към тази глобална система, конкретната държава следва да установи ясни правила на собственост, да изгради съдебна система, гарантираща върховенството на закона и т.н. През цялата човешка история, стремежът да се усъвършенстват институционните норми е стимулирал изоставащите страни, а постоянното преосмисляне на тези норми, отчитайки новата ситуация, е продължавало да тласка водещите в това отношение държави все по-напред по пътя на прогреса. И, разбира се, ако внезапно в ръцете на управляващите се окаже някакъв източник на неограничено богатство, всяко по-нататъшно развитие губи задължителния си характер. Тъкмо поради това в региона на Персийския залив има толкова много малки княжества, в които абсолютните монарси поколение след поколение възпроизвеждат модела, наследен от Средновековието. Нека напомня, че Япония или Южна Корея стартират своето развитие с формирането на човешкия си потенциал, т.е. с образоването и подготовката на своите народи. В същото време фактът, че Саудитска Арабия – най-голямото кралство в Залива и едновременно с това – страната с най-големите петролни запаси в света, е родина на толкова много радикални и екстремистки феномени, може и да се сметне за случайност. Очевидно е обаче, че наличието на петрол значително разширява възможностите на екстремистите, позволявайки им да се превърнат във влиятелна политическа сила. Струва ми се, че ако саудитците не разполагаха с петрол, терористичната заплаха, с която днес се сблъсква светът, нямаше да е толкова сериозна. По-голямата част от парите, отиващи за издръжка на пръснатите из целия свят ислямски центрове и медресета, за имамите и т.н. идва именно от Саудитска Арабия, благодарение на нейните свръхдоходи от петрола.

•  Според Вас, могат ли въобще опитите за демократизация да бъдат успешни, или следва да бъдат подкрепяни само онези стъпки към демократизация, които народите на едни или други страни сами са направили?

•  Именно в това е и едно от принципните ми разногласия с днешните американски неоконсерватори. Те смятат демократичните принципи на обществена организация за нещо съвсем естествено и подразбиращо се. Оттук и идеята им, поставена в основата на всичките последни недодялани опити за демократизация на Близкия изток: ако освободиш един народ от неговия диктатор, той незабавно ще избере пътя на демократичното развитие. Само че, според мен, демокрацията е в значителна степен културен феномен и необходимостта от нея се формира изключително вътре в самото общество. Износът, или пък налагането на демокрацията отвън, са невъзможни. Външните сили могат да изиграят критично важна роля, подкрепяйки борбата на демократичните сили, или, което е още по-важно, оказвайки помощ на победилите млади демокрации в изграждането на онези институции, които са необходим елемент на съвременното правово общество. Но не бих съветвал никого да се опитва да избира вместо някой чужд народ, какво точно му е необходимо...

•  Струва ми се обаче, че днес въпросът за взаимодействието с младите демокрации вече не интересува никого на Запад...

•  Това е изключително важен въпрос. Действително, днес има много организации, чиято дейност е насочена към гарантиране на демократичния преход – в същото време почти липсват такива, които да се занимават с подкрепата и развитието на демократичните институции в онези страни, където преходът вече е извършен. Ситуацията в Украйна е илюстрация за това. Първоначално събитията в тази страна породиха бурен ентусиазъм на Запад – почти еуфория. Отвсякъде изпращаха помощи за украинските „оранжеви”, като процесът достигна апогея си във втората фаза на „оранжевата революция”. Президентът Юшченко бе обявен за главния герой на глобалната политика през зимата на 2004-2005. Но след победата му, Украйна просто бе забравена. Популярността на украинские президент непрекъснато спада, а недоволството от т.нар. демократичен процес расте. И на всичко това не бива да не се обръща внимание, защото провеждането на честни избори е само първата, а не последната, крачка по пътя към изграждането на истинско демократично общество. След изборите идва време на упорита работа за изработването и постоянното усъвършенстване на законодателството, изграждането на партийната система, укрепване независимостта на съдебната власт и свободата на медиите. Всичко това понякога може да отнеме десетки години.

•  Това е така, но наскоро например, беше създадено т.нар. Общност на демокрациите в която влязоха над сто държави. Дори и да допуснем, че всички те действително са либерални демокрации, какво следва от това? Какъв е смисълът от членството в подобна общност? И може ли да се създаде такава организация на демократичните държави, за членството в която си струва да се бориш?

•  Единствената подобна организация е Европейския съюз, участието в който действително е много изгодно за новите членове – то се съпровожда и с трансфери за ускоряване на икономическото развитие, и с ясно законодателство в социалната сфера, и със свободна търговия и право на придвижване, и с много други неща. Напоследък Евросъюзът се превърна в основния двигател на демократичните промени в Източна Европа. Въобще ЕС направи за демократизацията много повече, отколкото САЩ. Но освен ЕС не мога да назова нито една международна структура, способна дори и в средносрочна перспектива, да изиграе подобна роля. Известни опити в това отношение – пък макар и ограничени в сферата на икономическото управление – предприемат Световната банка и Международният валутен фонд, но – от една страна, резултатите им не винаги са блестящи, а от друга – те не разполагат с лостовете за влияние върху едни или други държави, каквито притежава ЕС по отношение на своите членове.

•  Преди 40 години ЕС правеше първите си стъпки, а бъдещето му изглеждаше неясно. Нима днес, когато успехите му са толкова очевидни, няма никакви шансове за повтарянето на този експеримент и в други региони?

•  Струва ми се, че в тази завършена форма, каквато днес притежава ЕС, копирането му е невъзможно никъде другаде в света. Критично важни фактори за формирането и развитието на съюза бяха и си остават културната и цивилизационна близост между европейските народи, техният общ исторически опит, включващ, разбира се, и ужасите на двете световни войни, както и стремежът те никога да не се повторят, който си остава един от стълбовете на европейското единство. Всичко това прави илюзорни надеждите да видим нещо подобно в Азия или Латинска Америка – поне през ХХІ век.

Разбира се, това не означава, че няма нужда да се опитваме да създаваме регионални обединения и блокове. Тяхно начало винаги са зоните за свободна търговия, които впоследствие следва да бъдат допълнени от намаляване на ограниченията за свободното движение на хора и капитали. Всички тези мерки не съдействат за разпространението на демокрацията, като такава, но гарантират усъвършенстването на системата за управление и правят държавите по-зависими от единните правила и стандарти. За да се убедим в това, достатъчно е да вземем примера със Световната търговска организация. Много държави бяха принудени да осъвременят своите политически и правни системи за да влязат в тази организация – това се отнася дори за Китай.

•  Можете ли да сравните положителните ефекти от реформите, осъществени от Китай в навечерието на приемането му в СТО и тези, които извършва Турция, разчитайки да стане член на ЕС?

•  Според мен, има основа за сравнение, но смятам, че нито стремежът на Китай да влезе в СТО, нито желанието на Турция да бъде член на ЕС, не са определящите фактори за модернизацията на тези страни. Общата икономическа „откритост”, разбирането на безперспективността от реализирането на специфични собствени пътища на развитие, различни от вече изпробваните и приети от останалия свят, както и осъзнаването от правителствата на тези страни, че повишаването на благосъстоянието на гражданите трябва, в крайна сметка, да бъде основната им цел – всички тези обстоятелства гарантираха модернизационните процеси, както в Турция, така и в Китай. За тези държави участието в международните интеграционни проекти е средство за постигане на поставените цели, а не цел, сама по себе си.

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Владимир Чуков, Арабският Близък изток и Централна Азия, 508 стр., ИК „Изток-Запад”, София, 2006

“Арабският Близък Изток и Централна Азия” - така е озаглавена последната книга на известния наш ориенталист Владимир Чуков, публикувана от идателство “Изток-Запад”. Томът представлява обемен и съдържащ изключително интересни данни и интерпретации справочник за историята, географията, икономиката и политическия живот на арабските държави и на централно азиатски бивши съветски републики Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан. Като “бонус” авторът е добавил и отделни глави за водещите ислямски организации в този регион - Лигата на арабските държави и Организацията ислямска конференция. С оглед на факта, че над 70% от световните събития и новини идват точно от района на Близкия Изток, това е един позакъснял за нашия пазар справочник. Истината е, че с изключение на изследванията на проф. Христина Мирчева от Софийския университет почти нямаме българска академична литература за студентите и широката публика, която да хвърля обективна светлина върху събитията в арабския свят. Сред безспорните достойнства на книгата е богатия научен апарат, събирането, обработването и цитирането на най-модерните изследвания, теории и хипотези за всяка отделна страна в сборника. Желанието на автора да даде пълна историческа плътност на своите студии личи дори и от факта, че макар и в бележка под линия не е пропусната дори и такава подробност от най-старата история на Магреба - хипотезата, че може би в района  на Тунис и съседен Алжир е имало поселения на древните атланти. Но най-голямото достойнство на изследването е възможността читателят самостоятелно да направи съпоставки и паралели в развитието на всяка от арабските и централно азиатските страни. Така се получава многопланова и изключително точна моментна снимка на днешния Близък и Среден изток. За съжаление извън справочника са останали някои ключови за Средния изток страни, като Иран, Пакистан, Афганистан и Азербайджан. Но този материал винаги може да бъде допълнен в едно последващо издание на сборника. Ако приложим  метода на сравнението и съпоставянето ще видим, че арабският свят може условно да бъде разделен  на две големи групи държави. Едното множество обединява страните на бившите “революционни” правителства, където панарабизмът отстъпва място на войнстващия ислямизъм. Друга общност формират арабските монархии, съсредоточени основно в нефтодобивните райони на Персийския залив. Към тях можем да добавим и кралствата Мароко и Йордания. Първите държави водят трудни и заплетени антиколониални борби, като, в крайна сметка, в новосъздадените държави на власт идват военни олигархии от млади, самонадеяни и амбициозни офицери. Повечето диктатори и популистки водачи на панарабските революции от средата и втората половина на миналия век имат ниска или повърхностна образованост (или самообразованост). В ролята им на “революционни водачи“, те изпитват отвращение към западния модел на демокрация, представян от бившите метрополии и са много по-възприемчиви към тоталитарните и авторитарни форми на управление. Всяка международна стъпка и политика, която противоречи на личното им разбиране за еднолична власт, винаги е отхвърляна и заклеймявана с клишетата, че е “империалистическа” и “ционистка”. Революционните управления от баасистки тип или пък от типа на народните фронтове винаги завършват катастрофално в икономически план, дори когато става дума за толкова богата на петрол държава като Ирак. Волунтаризмът, популизмът и липсата на реалистичен икономически мениджмънт определят развитието на местните икономики. Съчетани с изключително високата раждаемост, те водят до масова безработица и бедност. Въпреки това, нерядко бившите революционни режими и диктатори, от типа на Муамар Кадафи, дори и днес външно запазват своята псевдо-революционна хореография и реторика. Повечето от тях обаче се крепят предимно на терора и мощния и силно разклонен репресивен апарат. Страни като Сирия и Либия дори демонстрират склонност към създаването на “революционни династии“, които потомствено да си предават постта на държавен глава (Башар Асад - Хафез Асад, Муамар Кадафи - Сейф ал Ислям). Всички тези бивши и настоящи революционни режими днес са принудени да търсят спонсори, в лицето на ЕС, САЩ, Китай, Япония и останалите развити страни, които да инвестират в обновяването на изоставащите арабски икономики. След СССР за Сирия например, ролята на подобен спонсор играе Иран, докато Либия се мъчи да демонстрира “отваряне” към западните капитали. За да привлекат инвестиции, макар и с неохота, старите революционни режими и техните епигони са принудени да симулират или провеждат политика на приватизация и отворени врати. Срещу политически ангажименти, като признаването на Израел, подържането на мирни отношения с еврейската държава и влизането през последните години в ролята на арабски посредник, засега единствено Египет съумява (още от времето на Кемп Дейвид) да договори със САЩ твърдо гарантирана ежегодна икономическа и военна помощ. По този път се опитва да върви и хашемитското кралство Йордания. Всички бивши и настоящи революционни режими са изправени пред сложен и нерешим политически парадокс. Гласно или негласно ЕС и САЩ искат от тях да провеждат политика на спазване на гражданските права и демократизация. Но отивайки на демократични избори тези корумпирани режими  са застрашени от ислямистките групировки, които използват изборите за да влязат “законно” във властта. Самите ислямисти никога не са били поклонници и радетели на демокрацията, но пък получават масова народна подкрепа именно заради антиправителствените си проповеди. Политическият ислям е заплаха за всички арабски и централноазиатски лидери. Старият политически модел е изчерпан. Парадоксът се усложнява от обстоятелството, че ислямистите също не предлагат ефективен модел за модерно управление. Което означава, че дори и да се доберат до властта чрез избори, или пък чрез гражданска война (подобно на талибаните), ислямистките режими са обречени на кратко и мъчително управление. Като то ще бъде мъчително и съсипващо най-вече за собствените им народи. Когато, по подобие на Иран, ислямистките режими пожелаят да се превърнат в глобална заплаха за света, те ще размахат ядрения ятаган над останалия немюсюлмански свят. Книгата на Владимир Чуков няма за задача да прави анализ на политическия ислям и неговата наддържавна деструктивна сила, идваща от доктрината за наднационалната верска общност - уммата. Именно тази доктрина днес отново се представя пред вярващите като панацея срещу предизвикателствата на съвремеността. Джихадистката умма трябва да заеме мястото на провалилата се някогашна панарабска революционна фразеология. Подобно на панарабизма, и ислямистката умма няма да успее да защити условната арабска нация, но няма и да позволи в арабските страни да се формират класически национални общности от западен тип. За разлика от властовата и управленска криза  в бившите “революционни” държави от Изтока, арабските монархии демонстрират консервативна устойчивост. И макар доскоро да бяха дежурен пример за антидемократичност и архаичност, именно легитимните арабски монархии са реален пример за постепенни реформи, имащи шанс да завършат с появата на някакъв работещ модел на ислямска демокрация, успешно противостояща на войнствения ислямизъм. Ако наистина станем свидетели на историческия преход, който администрацията на Джордж Буш-младши формулира като “Големия Близък Изток”, той непременно ще започне от монархиите в Персийския залив. Всеки непредубеден читател на книгата, на Владимир Чуков, може да види приликите в развитието на тези монархии. Повечето от тях тръгват от обединяването на племенни структури и категорично регулиране на родовите и междуродовите задължения. В борбата си с османските власти всички те търсят помощта на Британската империя. За да се съхранят от натиска на арабските националисти и псевдореволюционери през втората половина на ХХ век, персийските монархии засилват връзките си със своя нов стратегически партньор САЩ. През цялото време  на студената война, противно на управленските лъкатушения на панарабистките диктатори, персийските монархии показаха завидна управленска устойчивост. Натрупаните средства от петрола, неголемият брой на населението и сравнително хармоничното им преразпределение и инвестиране в инфраструктура и производствени мощности значително укрепиха тези държави. Днес персийските монархии са сред най-богатите държави в света и могат да си позволят да тръгнат по пътя на политическите реформи, избягвайки социалните сътресения. Именно монархиите, с тяхната стабилна управленска власт и модел на държавност, са най-голямата заплаха за ислямистите, защото показват алтернатива за ислямски ред, на пръв поглед основана върху шериата, но интерпретираща нормите на стародавния текст по начин адекватен на съвременните предизвикателства. От друга страна, за да оцелеят срещу натиска на ислямистите, управляващите династии са принудени да търсят широка обществена подкрепа и да вървят по пътя на политическите реформи, водещи до конституционни монархични режими.   Като естествена трета група държави, не само по регионален но и по политически признак, в книгата на Владимир Чуков се обособяват централноазитските бивши съветски републики. Въпреки атаките на ислямизма, тези общества вече веднъж са се сблъскали с модерното и трудно могат да бъдат върнати назад към “тоталния талибанизъм”. Много скоро обаче, те могат да се превърнат в постоянен терен на нестихващи граждански борби между различни кланове, верски и етнически общности. Основната  причина за слабостта на държавната власт е в липсата на легитимност. Тя все още не е потомствена (макар че и тук има опити за предаване на властта от бащи на деца - Казахстан или невключения в книгата Азербайджан). Няма го бившият СССР, който, като “върховен сюзерен”, легитимираше местните кланови борби водени на ниво републикански комунистически партии. Няма я и интернационалната идеология. Вместо това, управляващите олигархии и династии от бивши комунисти водят политика на източване на националните богатства и корупция. Така че е естествено в региона да има  масово народно недоволство срещу властта. От друга страна, в тези страни няма гражданско общество, управляващите не оставят място за опозиция и свободни медии. Всичко това широко отваря вратата за навлизането на ислямистите в Централна Азия. Макар и да притежават голям природен и икономически потенциал, политическата нестабилност и липсата на демокрация в тези страни ще затрудни осъществяването на ускорени реформи. Оставайки геополитически изолирани в  “задния двор” на Русия, Китай и Иран, централноазиатските републики са принудени да търсят баланс във външната си политика, като запазят добрите си отношения най-вече с Москва. Така че, засега в сферата на пожеланията остават очакванията скоро в Европа да пристигнат туркменски и казахски петрол или газ, които решително да заобиколят старата съветска система от тръбопроводи. В края на своята книга авторът задава уместния и ключов за нашата днешна дипломация въпрос: защо 16 години след промените в България продължаваме да поддържаме значителни дипломатически представителства в арабски страни, управлявани от съмнителни режими и за сметка на това имаме само символични мисии в ключовите за нас монархии от Залива? Може би отговорът е, че досега основният фокус на нашата външна политика беше съсредоточен към ЕС и НАТО. Но именно като членки на тези два мощни световни съюзи, трябва да имаме ясна национална позиция за развитието на международните отношения през следващите поне 20 години и за ролята на арабския и ислямския свят в новото противостояние между света на  демокрациите от западен тип и войнстващия ислям, който днес вече е заел мястото на водеща глобална тоталитарна идеология и практика. Така например досега не сме чули отговор - впрочем, истината е, че дори избягваме да зададем въпроса, какво ще се случи с България, когато Иран придобие ядрена бомба и я качи на наличните ракети с обхват от няколко хиляди километра, с които разполагат аятоласите? НАТО ще може ли да ни опази от иранските ядрени ракети? Ще трябва ли паритетно, в отговор, на наша територия да разположим съюзнически ядрени ракети? Или може би ще се разминем само с разполагането на съюзнически части и установки от американската  противоракетната отбрана? Нашите политици обикновено предпочитат да мълчат за подобни сценарии, но така рискуват да мислят по тях в краткото време, когато ще им се наложи да взимат решения. Ами ако сценарият се усложни и Иран разположи ядрени ракети в Сирия и Ливан? Като гражданин на Европа не мога да не се запитам, защо в България фондации от Саудитска Арабия трябва да издигат все повече и все по-нови и нови джамии и минарета, след като в Саудитска Арабия няма право да съществува нито една християнска църква, от която и да било деноминация? Като страна членка на ЕС, каква ще е нашата позиция спрямо общата съюзна политика в областта на имиграцията? Трябва ли у нас да се допускат имигранти от ислямските и арабските страни? И, ако ги допуснем, ще трябва ли да ги екстрадираме веднага при подозрение, че са замесени в терористична дейност? Защо да забравяме, че фетвите тълкуващи шериата и корана, казват, че когато правоверният живее в немюсюлманско общество е длъжен да спазва всички местни закони, които е заварил там? Защо трябва да сме политически коректни към едно радикално псевдорелигиозно течение, опитващи да превземе нашите общества по съвсем некоректен начин? Необходими са ни български и европейски дипломати и политици от типа на Джордж Кенан, който някога има смелостта да каже в очите на американците и на целия свят, че е нужна доктрина за сдържането на Сталин и на комунизма. Днес ни е нужна реалистична доктрина за “сдържане на ислямизма”. Опитът на Западът в Студената война трябва да ни поучи за пътя към победата. За съжаление, може би ще трябва да се върнем към такива изпитани мерки, като възстановяване на организацията КОКОМ и въвеждането на списък от държави и режими с които не трябва да се търгува или да се изнасят в тях определени технологии с двойно предназначение. Достъпите до кредити на подобни режими и подкрепящите ги държави също трябва да бъде силно ограничен. Дипломатическите и икономически връзки с подобни страни трябва да бъдат замразени или минимизирани. А понеже много ислямски (а и не само ислямски) държави твърдят, че имат собствени измерения за човешките права, защо ние трябва да ги съизмерваме и да се държим към тях с нашите политически права? Както Изтокът и Западът от Студената война постигнаха договореностите в Хелзенки и отвориха пътя за края на комунизма, така и ние трябва да принудим ислямистите да седнат на масата на преговорите за да спазарим и договорим глобален пакет от мерки за взаимно съвместно съществуване. Вероятно новата студена война с ислямизма ще има и своя вариант на някогашните “необвързани” държави като вече несъществуващата Югославия, или Австрия и Финландия. Ако запазят сегашния си курс на развитие, точно такива държави биха могли да бъдат персийските монархии. Подобна твърда политика не бива да се разбира като нарушаване на религиозните и човешките права на мюсюлманите. Защото никой няма намерение да им ги отнема. Но пък и по никакъв начин не бива да позволяваме на когото и да било да застрашава бъдещето на нашия свят с военни, политически, терористични или икономически средства.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Очевидно е, че човешката цивилизация не би могла да се развива без използването на минерални ресурси. Макар че добивът на полезни изкопаеми, сам по себе си, носи не само плюсове, но и значителни минуси. Сред проблемите, с които се сблъскват държавите, разполагащи със сериозни запаси от такива ресурси, е забавянето на икономическото им развитие. Изглежда парадоксално, но богатствата на земните недра не са в състояние да повишат жизненото равнище на околното население за достатъчно продължителен период от време.

На практика, полезни изкопаеми се добиват по целия свят, като с това са заети милиони хора, разработващи находищата на повече от 150 ценни минерали, вс еки от които изисква използването на уникална технология за добив и преработка. Обща черта на всички предприятия от добивната промишленост е тяхната енергоемкост – в САЩ например, мините изразходват около 5% от цялата потребявана от страната електроенергия (по данни на американския Департамент по енергетиката), а в ЮАР – цели 25%. По оценки на Екологичната програма на ООН, много добиващи предприятия използват за нуждите си огромни количества вода, а токсичните им отпадъци често замърсяват почвата и съседните водоеми. За добиването на много суровини, се налага изхвърлянето на огромно количество руда (например редица компании извличат мед от руди, в които съдържанието на този метал е не повече от 1%). Сред страничните продукти при добива на полезни изкопаеми е и постоянно стелещият се във въздуха прах, който застрашава здравето на работниците и местните жители.

Мините, рудниците, петролните и газови находища и т.н. оказват значително влияние върху живота на хората, живеещи около тях. Доколко това влияние е положително и доколко – отрицателно, е трудно да се каже, тъй като оценката зависи от гледната точка на онзи, който я дава. Разработването на находищата на полезни изкопаеми в един район, чиято икономика до този момент се е основавала на селското стопанство, води до колосални промени в живота на местното население. Работата в мините става по-привлекателна, отколкото обработката на земята, тъй като парите, които взема един миньор са несравнимо повече от дохода на селския производител (в Перу например, тази разлика е 5:1). Това, на свой ред, води до преоценка на ценностите, а често – и до унищожаването на традиционния за конкретния регион начин на живот. Международната статистика сочи, че по правило в мините, рудниците и по петролните кладенци работят млади неженени мъже, които живеят в спартански условия, далеч от цивилизацията. Последица от което е алкохолизмът, наркоманията, бурното развитие на проституцията и хазартния бизнес. В миньорските селища се наблюдава и много високо равнище на криминална престъпност.

Но, както посочва професор ът от Университета на Вермонт Салим Али (автор на книгата „ Добивът на ресурси, околната среда и продължаващите конфликти” ), още по-сериозни проблеми възникват с изчерпването на природните ресурси в определен регион и спирането на работите по добива им. В края на краищата няма находища, които да могат да се експлоатират вечно. Със затварянето на рудниците или кладенците, десетки хиляди местни жители внезапно се оказват без работа и лишени от каквито и да било други средства за съществуване. Нещо повече, знанията и уменията на повечето от тях са просто неприложими в някоя друга сфера. Така, икономиката на региона може внезапно да рухне тотално, а възраждането на предхождащото я, традиционно стопанство обикновено се оказва почти безнадеждно. Според утвърдилото се мнение, проблемът не опира до добива на полезни изкопаеми, сам по себе си, а до качеството на управление на този процес. Неслучайно, държавите, жизнено заинтересовани от запазване на социалната стабилност, периодично изискват от добиващите компании да действат в условията на затворени анклави, т.е. без да установяват тесни контакти с местното население. Нещо повече, в редица случаи, на компаниите се препоръчва да набират работна сила отвън, предоставяйки на местните жители само определени административни длъжности. Така, правителствата се опитват да избегнат превръщането на своите фермери в миньори или сондьори.

Практика сочи, че когато средствата от добива на полезни изкопаеми съставляват по-голямата част от националния доход, това често води до сериозни сътресения в б юджета на съответната страна, например при спад в световните цени на притежаваните от нея ресурси, или пък в резултат от природни бедствия или въоръжени конфликти, предизвикали разрушаването на част от добиващата инфраструктура. Освен това , повечето правителства, разглезени от доходите от продажбата на ресурсите, обикновено предпочитат да изразходват получените средства за скъпо струващи и неразумни проекти, за увеличаване на бюрократичния държавен апарат, или пък за въоръжаване, вместо да ги използват за провеждането на жизнено необходимите за страните им реформи. В резултат от което, при спад в цените на съответните суровини, властите не са в състояние да изпълняват както задълженията си към своето собствено население, така и към международната общност.

Наличието, в една или друта държава, на големи запаси от природни ресурси, обикновено води да значителен спад на интереса към "човешкия капитал". Нещо повече, по правило, то се отразява отрицателно върху жизненото равнище на населението и влиянието му върху управлението. Така, в Саудитска Арабия, която разполага с най-големите петролни запаси в света, грамотни са само 62% от населението, а в останалите петролни монархии от Персийския залив (Кувейт, Катар и ОАЕ) - 80%. За сравнение - в Тайланд и Филипините например, грамотни са 95% от жителите им, а в Европа, повечето азиатски държави и Северна Америка - 100%.

Известните икономически експерти Джефри Сакс и Ендрю Уорнър анализират в книгата си "Изобилието на природни ресурси и стопанският ръст" икономическата ситуация в 97 държави за периода 1971-1989 и стигат до извода, че е налице пряка зависимост между суровинните запаси и темповете на икономически ръст. Колкото по-богата е една държава на минерални, природни и селскостопански ресурси, толкова по-бавен е икономическият и ръст. И обратно, най-лишените от ресурси страни се развиват далеч по-бързо от останалите.


Държавите, чиито бюджет се основава на данъците, налагани на износителите на суровини, по правило, имат по-малко демократични политически структури и по-слабо развито гражданско общество. Причина за което е концентрирането на контрола върху добива и трафика на полезни изкопаеми в ръцете на няколко големи компании, които в повечето случаи са тясно свързани с държавата. Ръководният апарат на тези структури разполага с огромно влияние в политическата сфера. Подобно разпределяне на ролите обаче, неизбежно поражда корупция: влиятелните босове на компаниите от петролния, газовия, диамантения и т.н. сектори налагат приемането от държавата на решения, обслужващи собствените им тясно корпоративни интереси, които често се отразяват отрицателно върху останалите сектори на националната икономика, неразполагащи с толкова сериозни финанси и влияние. Освен това, наличието на големи запаси от ресурси, в повечето случаи, се отразява негативно и върху състоянието на самата добивна индустрия: ръководителите на компаниите, заети в нея, както и държавата, предпочитат бързата печалба, пренебрегвайки възможността за дългосрочни инвестиции, които биха донесли доходи едва след няколко десетилетия. В този тип държави основните постъпления в бюджета идват от данъчното облагане на добивния сектор, затова и данъците, които плащат гражданите не са особено високи и на събирането им често се гледа през пръсти. Подобна система обаче, не стимулира населението да влияе активно върху собствените си управници, защото, за разлика от държавите с високи лични данъци, данъкоплатците не се вълнуват особено за какво властта изразходва парите им. Свръхдоходите, получавани от износа на полезни изкопаеми, обикновено се изразходват от управляващите за проекти, целящи укрепването на собствените им позиции и популярност. Освен това, бюрократичните системи на държавите-доставчици на ресурси и суровини, по правило, работят неефективно и са корумпирани, а чиновците се смятат за недосегаеми. Според известния американски политолог Фарид Закариа, който анализира в книгата си "Бъдещето на свободата" икономическите фактори, необходими за изграждането на успешни демократични общества, свръхдоходите от износа на суровини не водят до повече свобода за населението на въпросните страни. Богатството на такъв тип държави не съдейства за положителни политически промени, защото стопанското им развитие принципно се отличава от европейския и азиатски икономически модели. Фактически, тези държави използват ресурсите си за да си "купят" една чисто показна "модерност": нови сгради, автомобили, технологии и т.н. Техните общества обаче, си остават неразвити, а националният бизнес е силно зависим от държавата. Все пак, в някои страни големите доходи от износа на суровини позволяват да се подобри поне образователната система.

Превръщането на добивната промишленост в стратегическа опора за развитие на националната икономика няма сериозни перспективи. Държавите, залагащи на добива и износа на полезни изкопаеми, рискуват в крайна сметка да загубят, защото през последните десетилетия значително се увеличиха обемите на проучените залежи от ценни метали и енергоносители, което води до спад в цените на много от тях (дори силно нарастналите през последните няколко години цени на енергоносителите например, са относително по-ниски, от тези в средата на 80-те години на миналия век). Сред привържениците на тази теза е експертът от американския Институт Като Джери Тейлър, който дава интересен пример в нейна подкрепа. Така, през 1980 икономистът Джулиън Саймън сключва облог за хиляда долара с еколога Пол Ерлих. Саймън, който прогнозира, че цената на много видове суровини ще спадне през следващите десет години, предлага на Ерлих (който твърди обратното), да посочи, по свой избор, пет различни полезни изкопаеми и да провери, какви ще са цените им през 1990. Ерлих избира медта, хрома, никела, калая и волфрама - и губи.

Злато и кръв

Минералните ресурси винаги са играли ролята на "ябълка на раздора" и често са носели на притежателите си не само богатство, но и смърт. Но, ако до ХХ век битката за територии, богати на полезни изкопаеми, се водеше предимно между държавите, днес в нея се включват и многобройни сепаратистки паравоенни групировки и криминални кланове.

По данни на ООН, след края на студената война (1991) броят на въоръжените конфликти на планетата е намалял с 40%. Нещо повече, войните са станали забележимо по-малко кръвопролитни. Така, ако през 1950 в един средностатистически въоръжен конфликт броят на жертвите е бил 37 хил. души, през 2002 - той е спаднал до 600. През 2004 в света са се водели 25 граждански войни и въоръжени конфликти - т.е. най-ниското ниво от 1976 насам. Според ООН заслугата за това се дължи на собствената и дейност, както и на факта, че нараства броят на демокрациите на планетата - прието е да се смята, че модерните демокрации не воюват помежду си.

Според известния американски икономист и анализато Майкъл Клеър (автор на книгата "Войната за ресурси" - вж. статията му в бр.1/06 на сп. Геополитика - б.р.) обаче, светът е навлязъл в епохата на войните за ресурси, като с всяка изминала година тези войни ще стават все по-ожесточени. В основата е ръстът на потребностите на човечеството и паралелното съкращаване на запасите от полезни изкопаеми. Клеър смята за най-вероятни войните за контрол върху запасите от питейна вода.

През цялата човешка история държавите водят борба помежду си за присъединяване на територии, богати на природни ресурси. Така, причинилата смъртта на милиони война между Ирак и Иран започна заради иракските претенции към редица ирански територии, богати на петрол. Пак по същата причина, през 1990, Ирак окупира Кувейт, който режимът на Саддам Хюсеин смяташе за историческа част от иракската територия. Днес, около 50 (от общо 192) страни в света си оспорват принадлежността на едни или други територии със своите съседи. Разбира се, невинаги тези претенции преминават в дипломатически спорове, тъй като превръщането им в съставна част на двустранните отношения е прекалено опасно. Но мнозина политици открито се обявяват за по-бързото решаване на подобни проблеми. По данни на американския анализатор Дениъл Пайпс, само в Африка се наброяват поне двайсет остри териториални спорове (например тези между Либия, Чад и Нигер, Камерун и Нигерия, Етиопия и Сомалия и т.н.), в Европа броят им е 19, в Близкия изток - 12, в Латинска Америка - 8. Своеобразен рекордьор в това отношение е Китай, който претендира за седем участъка от сушата, смятани от съседите му за свои.

"Ресурсният" елемент, т.е. наличието в спорната територия (или в прилежащите и водни басейни) на значителни запаси от полезни изкопаеми, по правило, силно затруднява решаването на подобни междудържавни спорове. Примери за подобен тип конфликти са ситуацията с Фолклендските острови, за които претендират (и дори водиха война през 80-те години на миналия век) Аржентина и Великобритания и около които са открити големи петролни залежи; островите в залива Кориско Бей, за които претендират Екваториална Гвинея и Габон (там също има петрол), островите Абу Муса и Танб в Ормузкия пролив, за които спорят Иран и Обединените арабски емирати - отново заради петрола; архипелагът Спратли, за който спорят Китай, Тайван, Виетнам, Малайзия, Филипините и Бруней (районът е богат както на петрол, така и на природен газ и на няколко пъти вече стана повод за воъръжени сблъсъци) и т.н.


Най-мирно протича засега спорът за територията на Антарктида (където също бяха открити значителни запаси от природни изкопаеми), за части от която претендират Австралия, Франция, Норвегия, Нова Зеландия, Аржентина, Чили и Великобритания, като последните три оспорват помежду си редица конкретни територии на ледения континент. Повечето държави в света, по принцип, не признават подобни претенции, други обаче си запазват правото да предявят аналогични претенции в подходящо време. Но тъй като всички претенденти са участници в Антарктическия договор, подписан през 1959 и обявяващ шестия континент за "зона на мира и международното сътрудничество, свободна от оръжия", прерастването на тези спорове във военни, изглежда невъзможно на практика. Макар че, през 70-те и 80-те години на миналото столетие военните диктатури, управляващи Чили и Аржентина, демонстративно провъзгласяваха отделни антарктически острови за част от своята територия, което биваше последвано от острите протести на международната общност.

Всъщност, най-кръвопролитните войни в съвременния свят се водят не между държавите, а между жителите на една и съща държава и имат етнически, или религиозен характер. Макар че според бившия финансист, а днес известен икономически анализатор, Тед Фишмън, с много малко изключения, всички те се водят най-вече за пари. Според него, войни избухват там, където конкуриращите се кланове започват борба за контрол върху находищата на петрол, природен газ, злато, диаманти и т.н.

Само в САЩ през последните десетина години са публикувани над двайсет задълбочени научни изследвания, търсещи връзката между природните богатства, с които разполага една държава, и риска в нея да избухне война. Повечето анализатори са единодушни, че все още не е установена някаква точна зависимост между едното и другото. Общоприето е обаче, че залежите от полезни изкопаеми са най-доброто "гориво" за един конфликт. Причините са съвсем прозаични: да вземем за пример някоя бунтовническа формация, лишена от стабилни източници на финансирани (каквито, освен полезните изкопаеми, могат да бъдат доходите от наркотрафика, търговията с оръжие, или рекета), без които няма да е в състояние да въоръжи достатъчен брой свои последователи, или пък да води продължителна партизанска война. Важно е също, че този тип войни се водят за контрол на ресурси, които не само лесно се продават, но и лесно се добиват. В резултат от това, в основна цел на все повече подобни групировки се превръща не свалянето на централното правителство, или извоюването на онези граждански права, от които според тях е лишена собствената им социална, етническа, или религиозна общност, а получаването и удържането на контрола над ресурсите.

Така например, бунтовниците в Индонезия воюват за контрол върху няколко острова, притежаващи огромни запаси от петрол и други полезни изкопаеми. В Миянма (Бирма) се водят войни за контрол на търговските пътища, по които върви трафика на някои ценни видове дървесина и, разбира се, на наркотици. В Судан, в хода на 20-годишната гражданска война, досега са загинали над два милиона души, а домовете на други четири милиона са разрушени. В основата на този конфликт между мюсюлманския север и християнския юг е контролът над водните ресурси и петролните залежи. Много сериозен петролен "елемент" може да се открие и във въоръжените конфликти на територията на Колумбия, Ангола, Чад или Камерун. Войната в Камбоджа (80-те - 90-те години на миналия век) пък се водеше най-вече заради находищата на сапфири и рубини, както и за районите, богати на ценни дървесни видове.

През последните десетилетия бяха предприети няколко опита да се определят "рисковите фактори", ускоряващи избухването на подобни войни. Така, икономистите Пол Колър и Анке Хефлър установяват, че по отношение на страните, притежаващи по един или два основни ресурси, с определящо значение за техния износ (например петрол или какао), вероятността да станат жертва на гражданска война е пет пъти по-висока, отколкото за една диверсифицирана развита икономика. В случая, като най-опасно се определя нивото от 26% (има се предвид делът от брутния национален продукт, получаван от износа на само един вид природни ресурси). Колкото по-слабо е развита икономиката на една или друга държава и колкото по-малко диверсифицирана е тя, толкова по-голям е рискът в нея да започне гражданска война. До аналогичен извод стигат Джеймс Фиърън и Дейвид Лейтън, в книгата си "Етническата принадлежност, партизанската и гражданската война". Разбира се, има и други мнения - така Ибрахим Ел-Бадауи и Никълъс Самбанис (автори на "Колко още войни ни чакат?" ) се опитват да докажат, че наличието на подчертан "ресурсен елемент" не увеличава кой знае колко риска от избухването на война.

На свой ред, професорът от американския Северозападен университет Уйлям Рино, посочва още един "рисков фактор" - неефективността на централната власт. Войните често избухват там, където управляващите се стремят, най-вече, към личното си обогатяване. Майкъл Рънър, автор на бестселъра "Анатомия на войните за ресурси", отбелязва, че доста често въоръжените конфликти са резултат от наличието на порочни схеми за получаване на доходи от експлоатацията на едни или други полезни изкопаеми (така например, личното състояние на покойния дългогодишен диктатор на Заир Мобуто се оценява на 4-6 млрд. долара, което е повече от целия годишен БНП на страната му). Особено остър е този проблем в Африка, където, приватизирайки добивната промишленост, управляващите кланове установяват контрол върху основните източници на ресурси и най-големите предприятия. Съперничещите кланове пък, не се колебаят да използват въоръжена сила за да преразпределят тази собственост в своя полза. Така например, президентът на Либерия Чарлз Тейлър успешно приватизира диамантените находища, след което продаде правата за експлоатацията им на няколко френски и китайски компании. Недоволните от това моментално започнаха гражданска война, която от 1989 насам струва живота на повече от 200 хил. души. Аналогични сценарии бяха осъществени в Уганда и Зимбабве. В Нигерия и Папуа - Нова Гвинея в конфликтите с централното правителство периодично се включват организациите, представляващи интересите на племената, обитаващи земите около петролните находища. Те все още не са прерастнали в пълномащабни войни, но се характеризират с все по-чести въоръжени сблъсъци, отвличане на заложници (съвсем наскоро в Нигерия бе отвлечен и български специалист) и взривове.

Дейвид Кийн от London School Of Economics отбелязва, че прекратяването на този тип войни става много трудно. Причината е, че те обогатяват определени групи от хора (чиновници, военни, бизнесмени), които печелят от нелегалната търговия с ресурси, оръжие и т.н. Ако чиновниците и войниците получават малка част от тези баснословни суми, те се стремят да поправят нещата, като започват да действат за собствена сметка, формирайки самостоятелни въоръжени формации.

Количеството на нелегално доставяните на световния пазар от различни бунтовнически и други паравоенни структури минерални ресурси е невъзможно да се определи дори приблизително. Така например, през 1999, южноафриканската компания Де Беерс стига до извода, че необработените диаманти, добити в конфликтните зони, формират около 4% от целия световен добив. Само година по-късно, група експерти на ООН обявиха, че почти 20% от всички необработени диаманти на световния пазар са с нелегален произход.

Определена отрицателна роля за задълбочаването на тези тенденции играят и транснационалните корпорации, опитващи се да печелят от този тип конфликти. Така, по данни на Worldwatch Institute , корпорацията Де Беерс е купувала диаманти, доставени на пазара от различни бунтовнически групировки, а петролните гиганти Chevron и Е lf са финансирали обучението на армиите на няколко африкански държави, опитвайки се с тяхна помощ да заздравят контрола си върху тамошните нефтени залежи.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Днес евразийските идеи се лансират от две противоположни позиции. Така, редица американски специалисти по международни отношения и, в частност Збигнев Бжежински, я атакуват като концепция, противоречаща на националните интереси на САЩ. От руска страна, напротив, тя се отстоява от група учени и политици, виждащи в нея своеобразна нова идеология, способна да обедини Русия и, едновременно с това, да спаси света. При това, ако в САЩ евразийските идеи едва ли вълнуват някого (като изключим, разбира се, техните противници), в Русия те пораждат ожесточени дискусии, част от които бяха представени и в появилият се преди време сборник на Фондация „Горбачов”, озаглавен „Загадките на Евразия: Русия във формиращата се глобална система”.

Сама по себе си, темата не е нова. Корените и могат да се открият още в споровете между славянофилите и привържениците на Запада в руския елит през целия ХІХ век и особено през втората му половина. Които по-късно преливат в ожесточените дискусии през 20-те години на ХХ век, водени от такива значими фигури като Николай Трубецкой, Владимир Ерн, Николай Бердяев, Георгий Флоровский и др. Днес, евразийството отново повдига темата за идентификацията на Русия, т.е. за самоопределянето и в света. Като спецификата на днешните спорове е, че евразийството бива обвързвано с геополитиката с цел да му се придаде научен характер.

Истината обаче е, че всички тези дискусии, в които е въвлечен руският политически елит и отляво, и отдясно, отразяват борбата за власт сред управляващите в рамките на съществуващата политическо-икономическа система. Формално, привържениците на евразийството отстояват самобитността на Русия, нейното цивилизационно различие от Запада и свързаното с това противопоставяне на същия този Запад. Противниците на тази идея пък настояват, че съществуват универсални западни ценности, които Русия следва да възприеме, ако иска да съхрани позициите си в цивилизования свят.

Зад тези културологични термини обаче, се крият съвсем конкретни икономически интереси. Евразийците отразяват интересите на т.нар. руска национална буржоазия, която не иска да дели печалбите си със Запада. Антиевразийците (т.е. прозападно настроените кръгове) пък обслужват идеологически онази част от руския бизнес, която е тясно свързана със западния капитал и работи съвместно с него.

Дугин – неоевразийският пророк

В т.нар. ляво-патриотични кръгове Александър Дугин се смята за водещ идеолог на съвременното евразийство и пропагандатор т.нар. „евразийска геополитика”, чиито научен характер впрочем, се признава и от политици като Жириновски или Зюганов. За Дугин, евразийството е тясно свързано с основните геополитически постулати. Опитвайки се да го докаже, той развива тезите на смятания за „баща на геополитиката” британски географ Хилфорд Макиндер, формулирайки основните операционни „полюси”: евразийство-атлантизъм, суша-море, континент-остров. Естествено, историческата Русия (т.нар. Киевска Рус, Московското княжество, Руската империя и Съветският съюз) представлява единия полюс, а Западът – втория. При това руският полюс определено е положителен, докато западният е отрицателен. Използвайки високопарния език на Дугин, тезата му звучи така: „Евразийският импулс е Единицата на нашата система, положителният полюс на нашето историческо битие, нашата Истина и Светлина, в противоположност на атлантическата Нула - полюсът на неистината и мрака”. И макар че тук Дугин използва определена метафора (т.е. двоичният код 1-0), той наистина изглежда убеден, че Русия е „единица”, а Западът – „нула”. Разбира се, Дугин посочва, че самият Запад описва тази система с обратен знак, което според него е закономерно и тъкмо в това е „основният закон на геополитиката”. С други думи, такъв основен закон е „антагонистичното отношение между сушата и морето, острова и континента и, разбира се, между Запада и не-Запада, т.е. Изтока”. Вероятно за да изглежда по-убедителен, Дугин предупреждава, че осъзнаването на същността на теориите му не е по силите на всеки.

В рамките на евразийската идея, той оценява и тезата за формирането на стратегически триъгълник Москва-Делхи-Пекин, както и тази за „многополюсния свят”. В своята фундаментална книга „Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия”, появила се в края на 90-те години на миналия век, Дугин предлага изграждането на антизападен геополитически съюз между Русия, Япония, Германия и Иран. При това, както иронично отбелязва британският анализатор Чарлз Кловър от „Файненшъл таймс”, „игнорирайки факта, че не всички те са континентални държави”.

По принцип, всички тези конструкции би трябвало да имат антизападна (т.е. антиатлантическа) насоченост. Именно в това е същността на „евразийската платформа”, под чиято егида „биха могли да се обединят в името на държавността и десните, и левите, и социалистите, и привържениците на пазарната икономика, които обаче приемат нейния основен постулат, че вътрешнополитическите разногласия в никакъв случай не трябва да водят до дестабилизирането на Руската държава, да ерозират нейната сигурност, да отслабват стратегическия и цивилизационния и суверенитет и да нарушават социалната стабилност”. В това, според Дугин, е и същността на руската национална идея.

Съвсем ясно е обаче, че с подобна платформа не може да бъде обединено разнородното руско общество и особено онези среди в него, които са прозападно ориентирани. Нямам намерение да анализирам подробно идеологията на евразийството, ще се опитам да обърна внимание само на неговите геополитически измерения, така както ги интерпретира самият Александър Дугин. В основата им е опитът да се обяснят всички международни катаклизми чрез пространствените категории „море-суша” и „континент-остров”. Но, ако това действително е така, как Дугин би аргументирал предложението си за формирането на алианс между Русия, Германия, Япония и Иран (в който освен Русия и Иран участват една островна и една „атлантическа” държава), насочен срещу водещата морска атлантическа държава – САЩ? Очевидно нещо не е наред. Не е ясно, защо уж „евразийската” държава Япония на практика е геополитически антагонист на друга евразийска сила – Русия, но пък е съюзник на атлантическият лидер САЩ. Или, защо две островни държави: Великобритания и Япония, които много си приличат по своето геополитическо положение, толкова радикално се различават в културно-цивилизационно отношение. Както и, коя от доминантите на глобалното противопоставяне между „сушата” и „морето” доминира в географския профил на Индия, Китай, Германия, Португалия и т.н. Или пък, защо на територията на Евразия (разглеждана като някакво „общо пространство”) са се водили не по-малко войни и конфликти, отколкото между евразийството и атлантизма?

Казано накратко, пространството съвсем не обяснява всичко в международните отношения, то (също както и времето) не е политическа категория. И пространството, и времето са просто координатните системи, в чиито рамки се развиват събитията.

Евразийската геостратегия на Бжежински и руските евразийци

По-надолу ще се опитам да анализирам тезите на известния американски геополитик Збигнев Бжежински, касаещи Евразия, както и контратезите на съвременните руски евразийци, обобщени в книгата на академик Михаил Титаренко (директор на Института за Далечния изток към Руската академия на науките – б.р.) „Русия с лице към Азия”.


В нея, авторът обявява т.нар. „неоевразийство” (отличаващо се от класическото евразийство от 20-те години на миналия век, както и от идеите на предшествениците на евразийците от ХІХ век) за „нова парадигма”. Според него: „Евразийството е предвестник на бъдещия нов световен ред в планетарните междуцивилизационни отношения, гарантиращ запазването на цивилизационното и културно многообразие в света... Евразийството може да се превърне не само в идеология на руското възраждане, но и да генерира нови идеи за отношенията между цивилизациите в постиндустриалното, информационно общество. Неоевразийството съдейства не само за укрепване вътрешната идентичност на националното самосъзнание на руския народ, но и за гарантиране на безконфликтния характер на междуцивилизационните отношения, сътрудничеството между всички народи и култури на територията на Русия, както и за задълбочаване на културното сътрудничество и взаимодействие с живеещите в чужбина съотечественици и запазването на тяхната цивилизационна идентичност”.

Титаренко, както впрочем и останалите „неоевразийци”, смята, че Москва отдава прекалено внимание на отношенията си с Европа (и със Запада, въобще), игнорирайки възможностите, които и предлага Азия.

Истината обаче е, че Русия никога не е игнорирала Азия и познава азиатската специфика не по-зле, отколкото азиатците – руската. Само че, какво общо има това с евразийството? Всяка култура се формира под въздействието както на западни, така и на източни влияния. Но нима фактът, че японците например, са усвоили немалко елементи от европейско-американската култура, ги е превърнало в „евразийци”? Не, разбира се. Същото впрочем, се отнася и за турците, които също са възприели много неща от Европа. Защо тогава руснаците трябва да се трансформират в „евразийци”? Съгласен съм, че Русия има свой, собствен път, но ако наречен този път „евразийски”, вместо „руски”, нима това ще промени нещо?

Академик Титаренко и редица други „неоевразийци” постоянно негодуват срещу това, че Русия все още не е интегрирана в Азиатско-тихоокеанския регион, предпочитайки вместо това да следва проевропейска ориентация. Което пък, уж я отдалечавало от Азия.

Да, Русия не е интегрирана в Азиатско-тихоокеанското пространство, всъщност тя не е интегрирана дори в пространството на Североизточна Азия. Ще си позволя да прогнозирам и, че едва ли някога ще бъде интегрирана в него. И то не, защото Москва игнорира тези региони, а защото руските източно-азиатски пространства не са приспособени за възпроизводство на нормалната жизнена дейност на човека. Същото се отнася, впрочем, и за северните територии на Канада, които не са интегрирани нито в азиатското, нито в американското пространство, нито дори в самата канадска икономика, концентрирана в южните райони на страната. Ако неоевразийците си бяха направили труда да анализират развитието на търговските връзки между Русия и Азия през последните двеста години, щяха да открият много интересни неща. Затова, нека се опитаме да направим този анализ вместо тях, като започнем със сегашното състояние на нещата. Днес на 17-те страни от Източна Азия се пада само 11% от руския износ и 7% от вноса, докато делът само на една европейска държава – Германия, се равнява на 8,5% от руския износ и на 13,9% - от вноса. Ако пък разглеждаме Европа, като цяло, този дял ще надмине, съответно, 70% и 80%. Нещо повече, динамиката в развитието на търговията, и то не само през последните 15-20, а през последните 200 години, не потвърждава твърденията на „неоевразийците”, че Азия (или Азиатско-тихоокеанският регион) заемат все по-важно място в руската външна търговия. Това просто не е вярно днес, а не се очертава и като тенденция.

Ще припомня, че през 1802-1804 (когато се появяват първите статистически данни за външната търговия на Русия) на Азия (по онова време това са най-вече Централна Азия и Персия) се падат 10% от износа и 17% от вноса. През 1897 тези цифри са, съответно, 10,5% и 11%. Тоест, делът на вноса дори спада, за сметка на Европа и, частично, на Америка. По редица причини Русия винаги е била, е и ще продължи да бъде устремена към Европа. И тази устойчива тенденция може да бъде прекършена само, ако руският Далечен изток се превърне в зона на бурна икономическа активност, т.е. в нещо подобно на Калифорния. През следващите сто години обаче, това едва ли ще се случи и то по съвсем прозаични причини, свързани с географското положение и климата, а оттам – и с демографския фактор. Плюс редица други причини, които фактически са производни на тези.

Сега нека разгледаме „евразийската” концепция на Збигнев Бжежински. За разлика от Титаренко и руските неоевразийци, Бжежински използва термина Евразия на чисто понятийно ниво, което на пръв поглед му позволява да претендира за по-голяма научност.

През 1997 американският професор публикува прословутата си статия „Геостратегия за Евразия”, която въпреки откровено русофобския и характер, кой знае защо не предизвика особена реакция сред руските политолози и геополитици. Според Бжежински, „Евразия е континентът, където са разположени най-устойчивите в политически план и динамично развиващи се държави в света”. За да го опровергая веднага бих могъл да изброя повече от десет страни от Евразия, които са напълно лишени от тези качества, но ще се спра само на две – Русия и Индия. Що се отнася до първата, самият Бжежински я определя като „политическа черна дупка”, което поражда въпроса, възможно ли е една „черна дупка” да притежава политическа устойчивост? Историята на Индия пък, също не демонстрира нито особено политическа устойчивост, нито кой знае колко „динамично развитие”.

В тази връзка, доста странно звучи написаното от Бжежински, че: „В Евразия живее 75% от населението на планетата, там са съсредоточени 75% от нейните енергийни ресурси и се произвеждат 60% от световния БВП. Като цяло, потенциалната мощ на Евразия превъзхожда тази на САЩ”. Същата идея с възторг се подхваща и от руските „неоевразийци”. Възниква обаче въпросът, може ли да се сравнява потенциалът на десетките, често съвсем разнородни, страни от Европа и Азия с потенциала на една, единствена държава? По същия начин впрочем, се изчислява и съвкупният потенциал на т.нар. Азиатско-тихоокеански регион – първо към него се причисляват, едва ли не, половината страни в света, а после се обявява, че потенциалът му превъзхождал европейския.

Но да продължим нататък с твърденията на Бжежински. Развивайки прословутата геополитическа теория на британеца Макиндер, той отбелязва, че: „държавата, която доминира в Евразия, ще може решително да влияе върху два от трите най-развити икономически региони на планетата: Западна Европа и Източна Азия”. Но, както е известно, след Втората световна война Съветският съюз беше най-мощната държава в Евразия и въпреки това с „решаващо влияние” както в Западна Европа, така и в Източна Азия се ползваше не Москва, а Вашингтон.

Така, всички определения за Евразия, поне в интерпретацията на Бжежински, елементарно не се потвърждават от историческата практика, което означава, че са принципно погрешни. Следователно, всички последващи заключения, направени въз основа на евразийската концепция, са лишени от аналитичен смисъл.

Съществува ли знак за равенство между Русия и Евразия?

Ако за Збигнев Бжежински, Русия представлява „политическата черна дупка” на Евразия, за мнозина руски геополитици-неоевразийци между Русия и Евразия може да се постави знак за равенство - според тях Русия не е нито Европа, нито Азия, а синтез между двете, т.е. нещо трето. Тук е заложен поредният капан.

Действително, географски, Русия е разположена на територията и на Европа, и на Азия. Но, ако следваме културно-цивилизационния принцип, в съответствие с който европейците и азиатците са определени специфични типове цивилизации, то ако руснаците действително не са нито европейци, нито азиатци, те не биха могли да са и „евразийци”. Както азиатците са отличават от европейците, така и руснаците се отличават и от едните, и от другите. Руснаците също са представители на специфичен културен, поведенчески и ментален тип. Затова, лично за мен, е съвършено непонятен терминът „народите на Евразия”, защото такива народи просто не съм срещал. Заради факта, че Турция частично е разположена на територията на Европа, турците не са се превърнали в европейци или пък в „евротурци”. По същия начин и австралийците, и новозеландците, които са част от т.нар. Азиатско-тихоокеански регион, не са се превърнали в азиатци, а си остават типични европейци. Освен това, терминът „азиатци”, сам по себе си, е крайно двусмислен, тъй като в различните части на Азия живеят толкова различаващи се един от друг „азиатци”, че те формират различни типове цивилизации. Достатъчно е да сравним азиатците-араби с азиатците-китайци, или с азиатците-японци, за да видим, че разликата между тях е като между небето и земята. Нещо повече, дори живеещите в съседство китайци и японци се отличава по своя манталитет, култура и мироглед повече, отколкото, да речем, китайците от германцие. Тоест, в геополитически смисъл термините „Азия”, а в още по-голяма степен, „Евразия”, са понятия, лишени съдържание.


Бъдещето на Русия – конфедерация или централизирана държава?

Нека анализираме „евразийската” геостратегия на Бжежински. Професорът отдавна твърди, че от гледна точка на американските геостратегически интереси би било добре Русия да се разпадне на няколко части от типа на Сибирска, Далекоизточна и т.н. републики. В същото време той многократно е подчертавал необходимостта от укрепване независимостта на бившите съветски републики и, в частност, тази на Украйна, а във връзка с повишения интерес към каспийския петрол – и на Азербайджан и Узбекистан. От гледна точка на стратегическите интереси на САЩ, подобни препоръки звучат логично. Не по-малко логични са и рецептите на Бжежински за установяване на „стратегически взаимоотношения между Америка и Китай”. Той дори е склонен да се примири с китайската хегемония в Източна Азия („извеждайки”, паралелно с това, Япония извън границите на региона, в качеството и на глобален геополитически играч), само за да бъде избегнат неизгодният за САЩ японо-китайски сблъсък за лидерските позици в региона. Повтарям, че подобна постановка на въпроса е съвсем резонна от гледната точка на Вашингтон.

На свой ред, опитвайки се да отговорят на Бжежински и оспорвайки основната му теза за „конфедеративното бъдеще на Русия”, някои неоевразийци (като например Юрий Батурин и Олег Доброчеев в анализа си „Русия като свързващо звено между Евразия и света”) твърдят, че страната би могла да оцелее и като конфедерация, за което уж свидетелствал и собственият и исторически опит. Всъщност, имайки предвид че Русия става устойчива (т.е. цялостна и достатъчно централизирана) държава едва при Петър І (да си припомним предишните епохи на феодална раздробеност, монголското нашествие и мъчителното обединяване на руските земи, често прекъсвано от поредните междуособици), подобно твърдение е повече от съмнително.

Цялата руска история доказва, че липсата на силна централна власт (независимо дали във феодалната епоха, или пък по време на зараждането на капитализма) има пагубни последици за развитието на Русия. Достатъчно е да си припомним периода на т.нар. „феодална демокрация” (Х-ХІІІ век), хаоса след смъртта на Иван Грозни (краят на ХVІ – средата на ХVІІ век), периода на „капитализация” на страната след средата на ХІХ век (продажбата на Аляска), демократизацията след 1905, или пък периода на управление на Горбачов и Елцин. В същото време, когато в Русия има силна централна власт (Иван ІІІ, Иван ІV, Петър І, Екатерина ІІ, Сталин или Путин) страната укрепва икономически и политически, което пък е последвано и от разширяването и.

Нов двуполюсен модел?

Най-силното възражение на руските неоевразийци срещу тезите на Бжежински, касае един много важен момент, за чието съществуване обаче, самите те едва ли подозират. Така, според тях, „през следващите десетилетия глобалната политическа структуризация ще бъде ориентирана към американската интеграция, от една страна, и към евразийската – от друга”. Като уточняват, че в тази връзка първоначално ще доминира Америка, а на следващия етап – „новото геополитическо образувание, формирало се на евразийска платформа”. Тоест, те фактически имат предвид възраждането на биполярната система в международните отношения. Всъщност, истината е, че двуполюсния модел действително ще бъде възпроизведен на глобално ниво, напук на концепцията за „многополюсния свят на бъдещето”, за който мечтаят утопистите от отслабващите, или пък още ненабрали достатъчно мощ, държави (включително и част от руските неоевразийци). Само че неговите полюси няма да са Америка и Евразия, а Америка и Китай. Защото днес реалният интеграционен процес се развива не в т.нар. „евразийско пространство”: Европа-Русия-Азия (по тази „ос” въобще не се забелязват признаци на интеграция), а в Източна Азия, като в центъра му е континентален Китай. Тоест, именно Китай се превръща в прословутата „черна дупка”, която притегля към себе си икономиките на всички останали държави от региона, да не говорим за чисто търговските и инвестиционни „потоци”, идващи от другите части на света. При това този китайски цивилизационен анклав е системно идеологизиран, привличайки всички явни или скрити противници на Америка (най-вече тези от Третия свят, но не само тях). Така в Източна Азия не просто се формира икономически интеграционен комплекс, чието ядро е Китай, а именно нов стратегически силов полюс, оглавяван от Пекин и обективно противопоставящ се на американския. Тъкмо поради това Бжежински е толкова загрижен за бъдещото развитие на Китай и съветва американското ръководство да използва всички средства, включително и за сметка на Япония, за да предотврати превръщането му във враждебна на САЩ сила. Всъщност, той постъпва съвсем правилно, само че едва ли ще успее. Просто защото развитието на международните отношения не се определя от желанията дори и на толкова талантлив политолог като Бжежински, нито пък от теориите на евразийските геополитици, а от елементарните икономически закони, които ежедневно ни доказват своята актуалност.

И още нещо. Необходимо е да се обърне внимание на един упорито подминаван проблем. Когато става дума за стратегически или дългосрочни перспективи, при американските и руските учени се забелязва любопитна закономерност, отразяваща разликата в начина на мислене на принадлежащите към двете култури. Американците, включително и цитираният по-горе Бжежински, не вярват особено в обективния ход на историята, т.е. в т.нар. „исторически закономерности”. Именно поради това те съзнателно заобикалят въпроса за „потенциалната реализуемост” на възприетата от страната им стратегия (което разбира не остава скрито за руските анализатори). Вероятно защото в манталитета на американците е заложена презумпцията, че те са творците както на конкретните събития, така и на историята, като цяло. Затова те не са склонни да разчитат на благосклонността на съдбата или природата, а се опитват да променят природата и да творят история в съответствие с интересите на Америка. Тоест, американците са наясно, че в конкретната ситуация следва да предприемат съвсем конкретни неща: да речем по отношение на Русия, Китай, Европа, или Япония.

За разлика от тях, руснаците (същото, впрочем, се отнася и за китайците), които са проникнати от идеите за силата на историческите закономерности и вярата в особената мисия, възложена на страната им, малко наивно разчитат, че съдбата в крайна сметка ще помогне на Русия да преодолее всички кризи, защото именно Русия е обречена да спаси света. Струва ми се, че е крайно време да престанем да разчитаме на обективните природни закони, които уж гарантират светлото бъдеще на страната ни, както и да се уповаваме на предначертанията на Всевишния, отредил ни ролята на Третия Рим, който ще спаси останалото човечество от бездуховността. Ако не искаме да се окажем американски (или пък китайски) марионетки, трябва да действаме така, както действат американците. Тоест, да не се „уповаваме” и да не „разчитаме”, а именно да действаме. Да действаме хладнокръвно и целенасочено, отхвърляйки евразийските илюзии и мистика, в името на Русия и на нейния народ.

* Авторът е професор по политология в Центъра за международни изследвания към Московския държавен институт за международни отношения



{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Развитието на геополитическата мисъл през втората половина на ХХ век, като цяло, следва пътищата, очертани от основателите на тази наука. В същото време, трагичният пример на Хаусхофер и останалите представители на неговата школа и техните противоречиви взаимоотношения с нацисткия режим (вж. Геополитика – бр.4/06) , кара някои от следвоенните геополитици да търсят начини да се разграничат от тях. Американецът Колин Грей дори предлага занапред да се използват две думи за обозначаване на геополитиката: английската „ geopolitics ” и немската “ geopolitik ” , като с първата се обозначава прагматичната англосаксонската версия на тази наука, т.е. трудовете на авторите, възприели подхода на Маън, Макиндер и Спикмън, а с втората – нейният „континентален вариант”, включително наследството на школата на Хаусхофер, отчитащо определени „духовни” или дори „метафизични” фактори.

Англо-американската геополитика

През 1942 в САЩ се появява книгата на Андреас Дорпален „Светът на генерал Хаусхофер”, в която се анализират текстовете на класиците на геополитиката. По-интересен обаче е предговорът към книгата, написан от професора от Военната академия на САЩ полковник Хърман Бейкъм, който изрично подчертава необходимостта от развитие на геополитическата наука, въпреки „грешките”, допуснати от немските геополитици. Според Бейкъм и Дорпален, основната измежду тези грешки е, че „немската геополитическа школа не отчита влиянието на моралния фактор”. Което пък улеснява подчиняването и на „аморалните задачи на германския империализъм”. Според полковник Бейкъм обаче, геополитиката може да бъде изключително полезна, ако бъде поставена в служба на „високонравствените интереси на Америка”. Впрочем, в предисловието си, Бейкъм признава и, че Департаментът по отбраната много преди войната е започнал да се занимава с геополитически анализи.

В януарския брой на списание „Форийн афеърс” (издание на американската Асоциация за външна политика) от 1947 професорът от Университета на Питсбърг Уейгърт, ясно посочва причината за големия интерес на американския елит към геополитиката: „днес ние преразглеждаме най-важните географски основи на националната си сигурност”. На свой ред, Родрик Пити пише в книгата си „Да се обърнем към границите”, че САЩ са демонстрирали безразличие към уроците на геополитиката само, докато не е била застрашена собствената им национална сигурност. След края на войната обаче е настъпил моментът американците да се заемат сериозно с изучаването на геополитическите принципи.

Пак по това време (т.е. непосредствено след 1945) британецът Уйлям Дейвис, професор от Бирмингамския университет, твърди, че нацистите „изопачиха истинската геополитика, която Карл Хаусхофер определяше като инструмент в борбата за жизнено пространство”. Според него, в интерпретацията на Никълъс Спикмън, геополитиката е загубила агресивността, вложена в нея от Хаусхофер, и се използва за гарантиране сигурността на конкретната страна, отчитайки влиянието на географските фактори” (3) .

След разгрома на нацистка Германия, САЩ стават икономически най-мощната държава на планетата (почти 50% от световния БВП), което неизбежно означава, че страната излиза извън рамките на Западното полукълбо, отредено и от германските геополитици – панрегионалисти. В тази връзка Съединените щати се нуждаят от глобална стратегия, както и от нов глобален модел на света, който да бъде заложен в основата и.

Още по време на Втората световна война американците работят усилено за изработването на такава стратегия. В тази връзка можем да споменем имената на Х.Уайджърт, Никълъс Спикмън,Робърт Строс-Юпе, У.Стивънсън, О.Летимър и др. Някои от тях претендират, че са създали „хуманизирана версия на геополитиката”. Като отправна точка им служи тезата, че Америка е обречена да играе особена роля в света. А за да се реализира тази роля е необходимо да се формулира спецификата на американската геополитика. Така, според Строс-Юпе, „геополитиката представлява щателно разработен план, предвиждащ кое и как следва да бъде завоювано и показващ на военния стратег най-лесния път към успеха”. В тази връзка той подчертава, че „именно немската геополитика е ключът за разбиране глобалното мислене на Хитлер” (4) . Опитвайки се да разработят основните постановки на американската геополитика, изброените по-горе автори, наред с проблемите на взаимоотношенията между САЩ и държавите от Западното полукълбо, се ангажират сериозно и с въпроса за отношенията с Евразия, като цяло.

Всъщност, основните концепции на новата американска геополитика са подробно изложени още по време на Втората световна война в трудовете на Спикмън „Географската стратегия в световната политика” (1942) и на Самюел Хънтингтън „Основните движещи сили на цивилизацията” (1945).

В следвоенния период, водещо място в геополитиката заема обосноваването на предопределеното от климата и други специфични особености превъзходство на западната цивилизация над останалите (Хънтингтън), както и на географски обусловения антагонизъм между „морските и океански” държави на Запада и „континенталните” държави на Изтока, между модерния индустриален Север и „изостаналия” аграрен Юг. Или, както подчертава Робърт Строс-Юпе, „В интерес не само на САЩ, но и на цялото човечество е появата на единен център, който да осъществява балансиращ и стабилизиращ контрол над света, като играе ролята на арбитър, и този балансиращ и стабилизиращ контрол да се намира в ръцете на Съединените щати” (5) .

Атлантизмът

Атлантическата линия в геополитиката се развива практически в пълен синхрон с класическата англо-американска традиция (Маън, Макиндер, Спикмън). С превръщането на САЩ в световна държава, следвоенните геополитици-атлантисти само уточняват и детайлизират частните аспекти на геополитическата теория, развивайки нейните сфери на приложение. Фундаменталният модел на „морската сила” и неговите геополитически перспективи се трансформират от научни разработки на отделните военно-географски школи в официална външна политика на САЩ.

В същото време, американските геополитици късат с теорията на Макиндер за „географската инерция”, определяйки цялото земно кълбо за сфера на сигурност на САЩ. Ако британските и германски геополитици оправдават стремежа на Великобритания и Германия към доминация с тезите за „единството на периферната зона”, или „жизненото пространство”, необходимо на немския народ, американските им колеги претендират за господство на САЩ във всички стратегически райони на планетата.

В съставна част на американската геополитическа доктрина се превръща тезата за всеобщия характер на американските стратегически интереси и „необходимостта” САЩ да разполагат с бази, разположени достатъчно далеч от морските и сухопътни граници на страната. Специфична особеност на американската геополитика става не толкова успехът на САЩ в глобалната битка за преразпределяне на света, колкото борбата за еднолична доминация. Неслучайно американските геополитици обявяват, че географията вече е придобила „глобален” характер.

Сред множеството издания, отразяващи тези тенденции в американската геополитика и, в частност, в приложната картография, следва да отбележим вече споменатия сборник „Компас”, под редакцията на американските геополитици Уейгърт и Стивънсън, посветен на „глобалната география”, както и такива издания като „Атласът на глобалната география” на Рейс, или „Атласът на световната стратегия” на Харисън. Характерна обща тенденция за всички тях е стремежът да се докаже, че интересите на сигурността и запазването на „американския начин на живот” („жизненото равнище”, което при част от американските геополитице заменя „жизненото пространство” на Хаусхофер)изискват глобалната доминация на САЩ.

В тази връзка се променя и тематиката на географските изследвания: американските геополитици се отказват да изучават географията на отделните държави, които според тях вече не представляват самостоятелни икономически единици. Вместо това, те лансират своеобразен вариант на „странознанието”, в който обаче под „страни” се разбират групи от държави, заемащи конкретна обширна територия или област. Така, в книгата си „Цената на мира” американският специалист по икономическа география Филип Баш, определя това като „интегриране” на свързаните помежду си области. Последното доста напомня теорията на немските геополитици за „големите икономически пространства”.


 

Обща пресечна точка на американската геополитика и политическа география става тезата, че САЩ са лишени от много ключови суровини, достъпът до които следва да бъде гарантиран, ако страната държи да запази икономическата и политическата си сигурност. Според хора като Уейгарт, Пити, или Спикмън, сигурността на САЩ може да бъде гарантирана само ако Америка постави под контрол най-важните „центрове на сила на планетата”, като под последните се разбират районите, където са концентрирани най-важните видове стратегически суровини. Показателни в това отношение са трудовете на Исая Боумън, смятащ се за основател на американската политическа география. През 1946 той публикува във „Форийн афеърс” статията си „Стратегия на териториалните решения”, в която лансира теорията за „географските центрове на силата”, където са разположени основните стратегически ресурси: петрол, каучук, калай, уран и т.н.

На свой ред, изхождайки от редица положения, лансирани от Хилфорд Макиндер, следвоенните британски геополитици отделят особено внимание на проблема за „географските единства”. В противовес на американските си колеги, утвърждаващи взаимната обвързаност на световните търговски пътища и стратегическите ресурси, те се връщат към исконната „теория за големите стопански общности”. Като, според тях, Великобритания принадлежи едновременно към две такива географски общности. Едната е общността между Западна Европа, Великобритания и Америка, която те определят с формулата за „атлантическото единство” (и, съответно, за атлантическите връзки, атлантическата култура, атлантическите пътища), в чиито център се намира именно Великобритания. Така, според автора на „Океанът в английската история” Джеймс Уйлямсън, Великобритания има законното право да претендира за лидерски позиции сред атлантическите държави, защото ги обединява. По отношение на САЩ, тя е носителка на европейската култура и на географската съдба на Европа, а пък по отношение на последната е своеобразен преден пост на САЩ, т.е. естествен представител на американско-атлантическата култура.

Развитието, след 1945, на атлантическата теория, в нейния чист вид, е свързано най-вече с по-нататъшното развитие и задълбочаване на тезите на Никълъс Спикмън. Също както навремето Спикмън започва да разработва теориите си, коригирайки Макиндер, така последователите му се заемат да коригират неговите собствени възгледи.

През 1956 ученикът на Спикмън Доналд Мейниг публикува труда си „Хартлендът и римлендът в евразийската история”. В него той подчертава, че „геополитическите критерии следва да отделят спецално внимание на функционалната ориентация на населението и държавата, а не само на чисто географското отношение на конкретната територия към Сушата и Морето” (6) . Този подход очевидно е повлиян от тезите на Видал дьо ла Блаш. Според Мейниг, всички пространства на евразийския „римленд” се делят на три типа, според своята функционално-културна принадлежност:

- Китай, Монголия, Северен Виетнам, Бангладеш, Афганистан, Източна Европа, Прибалтика и Карелия – пространства, които органично са ориентирани към „хартленда”.

- Южна Корея, Бирма, Индия, Ирак, Сирия, Югославия – геополитически неутрални.

- Западна Европа, Гърция, Турция, Иран, Пакистан, Тайланд – склонни към съюз с таласократичния блок (7) .

През 1965, друг последовател на Спикмън – Уйлям Кърк, издава книга, чието заглавие повтаря това на прочутата статия на Макиндер „Географската ос на историята”. В нея той развива тезата на Спикмън за централното значение на „римленда” за геополитическия силов баланс. Опирайки се на културно-функционалния анализ на Мейниг и предлаганата от него диференциация на „бреговите зони” според тяхната „телурократична” или пък „таласократична” предразположеност, Кърк изгражда исторически модел, в който главна роля играят „крайбрежните цивилизации”, генериращи повече, или по-малко, интензивни културни импулси към вътрешността на континента. При това, „висшите” културни форми и историческата иницитива принадлежат на онези сектори от „вътрешния полумесец”, които Мейниг определя като „таласократично ориентирани”.

След Втората световна война и особено през 70-те – 90-те години на миналия век, бяха предприети редица опити за преосмисляне на методологичните основи на геополитическите трактовки на международните отношения. Така, американският учен Л. Кристоф твърди, че: „Съвременните геополитици анализират картата не за да открият това, което природата налага на човека, а онова, към което го ориентира” (9) .

Развитието на геополитическата мисъл в ядрената ера може да се проследи в трудовете на друг представител на американската геополитическа школа Колин Грей. Така, в книгата си, „Геополитиката на ядрената ера” той очертава военната стратегия на САЩ и НАТО, в която местоположението на основните ядрени обекти е анализирано в зависимост от географските и геополитически особености на съответните региони. В средата на 70-те години Грей определя геополитиката като наука за „взаимната зависимост между физическата среда в онзи вид, в който тя се възприема, променя и използва от хората и от световната политика” (10) . Според него, геополитиката касае взаимната връзка на международната политическа мощ с географския фактор,като в нея влиза „висшата политика” в сферата на сигурността и международния ред, влиянието на продължителните пространствени отношения върху възхода и упадъка на силовите центрове, както и влиянието на технологичните политико-организационни и демографски процеси върху позициите и тежестта на конкретните страни (11) .

Въпреки запазващото се влияние на традиционните геополитически идеи и концепции, възникват нови разработки и конструкции, свързани с осъзнаването на факта, че с появата на авиацията и, особено, на атомното оръжие и средствата за нанасяне на ядрени удари, традиционните модели, в чиято основа е поставен географско-пространственият детерминизъм, са остарели и се нуждаят от сериозна корекция. Най-сериозните аргументи в подкрепа на тази теза принадлежат на американеца от руски произход Александър Северски, според който светът е разделен на два огромни кръга на въздушната мощ, концентрирани съответно около индустриалните центрове на САЩ и на Съветския съюз. Американският кръг покрива по-голямата част от Западното полукълбо, а съветският – по-голямата част от Световния остров. И двата разполагат с почти еднаква мощ над Северна Америка и Северна Евразия, които според Северски, в своята съвкупност представляват ключа към световната хегемония (12) .

Технологичните новости във военната сфера диктуват необходимостта от възприемане на глобалния подход към проблемите на сигурността. Използването му дава повод на редица учени да тълкуват по нов начин и същността на геополитиката. Така, американският геополитик Дениел Дъдни отделя основно внимание на ролята на техническия фактор в отношенията между географската среда и политическите процеси, като според него: „Географската действителност служи за фон на географията и технологията. Този фон придава формата, прокарва руслото и предполага осъществяването на политическата власт, до голяма степен, по същия начин, както планинските местности, мостовете и укрепленията въздействат върху армията по време на битка. Т.е. те не определят напълно крайния резултат, но благоприятстват за реализацията на определени стратегии. Значението на географския фактор в борбата за военно превъзходство и сигурност се променя, паралелно с промените във възможностите на човека да разрушава, да превозва и да комуникира. Без наличието на силно технологично чувство, геополитиката рискува да се изроди в пространствен мистицизъм” (13) .

Глобализацията на геополитиката от технократски позиции е характерна и за стратезите на НАТО. Според един от тях: „В геополитиката на ядреното сдържане значението на технологиите измества това на географията, а психологическите аспекти на основната политика от позиция на силата доминират в стратегическия политически курс. Очевидно е, че технологиите не могат да заменят географските особености. Въпреки това технологиите на ядрената ера оказват толкова революционно влияние върху географията, че на практика я заменят в качеството на основен геополитически фактор” (14) . Лансирането на подобни тези цели приспособяването на геополитиката към „политиката от позиция на силата”, давайки решителен приоритет на технологиите.

„Технологичният подход” доминира в трудовете на геополитиците, изповядващи неолиберализма (15) . В тях антагонистичните идеологии, на „шахматната дъска на народите”, се разглеждат като екстериториални, притежаващи способността свободно да преодоляват границите на страните, или групите от държави, принадлежащи към различни икономически и военно-политически групировки. Като отново се абсолютизира ролята на технологичния фактор, включително ролята на средствата за масова комуникация, в идеологическата борба между държавите. „При наличието на съвременните средства за масова комуникация е много трудно да се изолираш от идеологическата борба” – подчертава американският географ Пол Бъкхолц (16) .

С „либералните геополитици” е свързано и формирането на „бихейвиористката” геополитическа школа, която изгражда поведенчески и статистически модели на разпространение на войните и конфликтите (17) . Сред целите си, представителите на тази школа посочват формулирането на обективните закони на международните отношения, изтласкване на субективните модели на традиционните „реалисти”, изхождащи от концепцията за двуполюсния характер на света, и замяната им с полицентрични схеми на международните отношения.

Непосредствено след Втората световна война, геополитиците активно участват в конструирането на „двуполюсната” схема на света (18) . През ядрено-космическата ера двуполюсните геополитически схеми, от типа на „хартленда” на Макиндер, до известна степен губят популярност. Постепенно се очертават многополюсният характер и взаимната зависимост на световната икономика и политика (19) . Недостатъчната гъвкавост на някои геополитически доктрини (например за ядреното сдържане)по отношение на новите регионални проблеми, в тези условия става очевидна.


 

Усложнената „геометрия” на силите в световната политика нерядко се представя от либералните геополитици (20) под формата на четириъгълник, като се описва по неговите два диагонала: „Запад-Изток” и „Север-Юг”. Първият диагонал се разглежда като политически резултат от подялбата на света в Ялта, вследствие на което през 1947-1949 в Централна Европа възниква „физически контакт” между двете „свръхдържави”. Наличието му, наред с възможността СССР и САЩ да се унищожат взаимно в хипотетична ядрена война, формира същността на първия диагонал. Вторият диагонал (т.е. проблемът „Север-Юг”) се свежда до икономическите противоречия и контрасти между „богатия Север” и „бедния Юг”.

Част от американските либерални геополитици твърдят, че следвоенното съветско ръководство активно използва една от разновидностите на теорията за „хартленда”, в която се подчертава „изключителното” географско положение на Източна Европа в борбата между държавите за световна доминация. Според тях, Москва се ръководи от нея в стратегията си за създаване на СИВ и укрепване на отбранителната способност на източноевропейските държави в рамките на Варшавския пакт.

Неоатлантизмът

Победата на САЩ в студената война и разпадането на съветската империя означаваше началото на радикално нова епоха, нуждаеща се от съответните оригинални геополитически модели. Геополитическият статус на всички традиционни територии, региони, държави и съюзи претърпя драматична промяна. Осмислянето на планетарната реалност след края на студената война от страна на американските геополитици-атлантисти доведе до появата на две нови принципни схеми.

Едната бихме могли да наречем условно „песимистична” (по отношение на самия атлантизъм, разбира се). Тя е пряк наследник на традиционната за атлантизма линия на конфронтация с хартленда, която, според привържениците на този модел, продължава и след краха на СССР, поради формирането на нови евразийски блокове, базиращи се на цивилизационните традиции и устойчивите етнически архитипове. Този модел можем да определим като „неоатлантизъм”, като същността му, в крайна сметка, се свежда до това, че геополитическата картина на света продължава да се разглежда в светлината на фундаменталния дуализъм, а появата на допълнителни геополитически зони (освен обединена Европа), които също могат да се превърнат в огнища на конфронтация със Запада, е само нюанс. Най-видният представител на неоатлантическия подход в геополитиката е Самюел Хънтингтън.

Втората схема, която се основава върху същата първоначална геополитическа представа, напротив – е оптимистична (отново за атлантизма), в смисъл, че разглежда ситуацията, създала се в резултат от победата на Запада в студената война, като окончателна и необратима. На тази база се гради теорията на мондиализма, концепцията за „края на историята” и глобалния свят, според която всички форми на геополитическа диференциация – културни, национални, религиозни, идеологически, държавни и т.н. – скоро ще бъдат окончателно преодолени за да настъпи ерата на единната общочовешка цивилизация, базираща се на принципите на либералната демокрация. Така, историята приключва заедно с геополитическото противопоставяне. Този геополитически проект се асоциира с името на Френсис Фукуяма и програмната му книга „Краят на историята”.

Концепцията на Хънтингтън (директор на Института за стратегически изследвания „Джон Олин” към Харвардсксия университет) може да се смята за модерно продължение на традиционната за Запада атлантическа геополитика. Нейният смисъл, формулиран в статията „Сблъсъкът на цивилизациите”, се свежда до следното. Видимата геополитическа победа на атлантизма на цялата планета (доколкото с разпадането на СССР изчезва последната опора на континенталните сили) всъщност е само повърхностно явление. Стратегическият успех на Запада, съпроводен от подходящия идеологически фон – т.е. отказа от конкурентната комунистическа идеология, не засягат по-дълбоките цивилизационни пластове. В противовес на Фукуяма, Хънтингтън твърди, че стратегическата победа не може да се разглежда и като цивилизационна. Според него, западната идеология (либералната демокрация, свободния пазар и т.н.)е станала безалтернативна само временно, защото съвсем скоро при незападните народи ще започнат да се проявяват техните цивилизационни и геополитически особености (своеобразен аналог на „географския индивид”, за който говори навремето и „евразиецът” Савицкий).

Отказът от комунистическата идеология и промените в структурата на традиционните държави няма да доведат до автоматичното възприемане от цялото човечество на универсалната система на атлантическите (западни) ценности, а – напротив, ще актуализират далеч по-дълбоки културни пластове, освободени от повърхностните идеологически клишета.

Хънтингтън цитира Джордж Уайгъл (вж. Геополитика – бр.4/06 – б.р.) , според който „десекуларизацията е сред доминиращите социални фактори в края на ХХ век”. Тоест, вместо отхвърлянето на религиозната идентификация в новия глобален свят (както твърди Фукуяма), Хънтингтън смята, че наред със западната (атлантическа)цивилизация, включваща Северна Америка и Западна Европа, могат да бъдат геополитически фиксирани още седем потенциални цивилизации: славяно-православна, конфуцианска (китайска), японска, ислямска, хиндуистка, латиноамериканска и (вероятно) африканска.

Разбира се, тези потенциални цивилизации не са равнозначни. Обединява ги обаче това, че векторът на развитието им е ориентиран в посока, различна от траекторията на атлантизма и западната цивилизация. Така, Западът отново се оказва в ситуация на противостоене, като според Хънтингтън това е неизбежно и още днес (въпреки еуфорията на мондиалистките кръгове) в основата на атлантическата геополитика следва да залегне формулата „ The West and The Rest ” (т.е. „Западът и всички останали”).

Хънтингтън смята, че основен източник на конфликти в съвременния свят няма да бъде нито идеологията, или икономиката, а най-важните граници, разделящи човечеството, и основните източници на конфликти ще се определят от културата. Той не смята, че нациите ще престанат да играят ключова роля в международните отношения, а че най-значимите конфликти в глобалната политика ще се разгръщат между нациите и групите, принадлежащи към различни цивилизации. Тоест, че сблъсъкът между цивилизациите ще доминира в световната политика, а „разломните линии между отделните цивилизации са бъдещите фронтови линии” (22) .

Всъщност, конфликтите между владетелите, националните държави и идеологиите са, най-вече, конфликти в рамките на самата западна цивилизация. У. Линд дори ги нарича „гражданските войни на Запада”, като това се отнася с еднаква сила както по отношение на студената война, така и на световните войни, а също и на войните от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ век. С края на студената война обаче, идва краят на „западната фаза” в развитието на международната политика, като в центъра на събитията се оказват взаимоотношенията между Запада и незападните цивилизации. На този нов етап, народите и елитите на последните вече не се задоволяват с ролята на „обекти на историята” (включително и на мишени на западната колониална политика), а претендират сами да творят и дори да ръководят историята.

Според Хънтингтън, цивилизационната идентичност ще придобива все по-важно значение и обликът на света, до голяма степен, ще се формира в хода на взаимодействието между седемте (или осемте) големи цивилизации.

От това следват няколко неща. На първо място, че различията между цивилизациите са не просто реални, те са най-съществените. Те са по-фундаментални, отколкото тези между политическите идеологии и политическите режими. Разбира се, различията не винаги предполагат конфликт, а и конфликтът не винаги предполага употребата на насилие. Но в продължение на столетия най-продължителите и кървави конфликти са били породени именно от различията между цивилизациите.

На второ място, светът става „все по-тесен” и взаимодействието между народите, принадлежащи към различни цивилизации се усилва. Което пък води до ръст и укрепване на цивилизационното самосъзнение, т.е. до по-дълбокото осъзнаване на различията между цивилизациите, както и на онова, което обединява принадлежащите към една и съща цивилизация.

Така, северноафриканската миграция във Франция поражда враждебно отношение на коренните французи към този тип имигранти, но в същото време укрепва доброжелателното им отношение към друг тип имигранти – „порядъчните католици и европейци от Полша”. На свой ред, американците реагират много по-болезнено на японските капиталовложения в собствената им икономика, отколкото на сравнително по-значителните инвестиции от европейските страни. Взаимодействието между цивилизациите укрепва цивилизационното им самосъзнание, което, на свой ред, изостря вкоренените дълбоко в историята (или поне възприеманите по този начин) разногласия и враждебност.

Не трето място, процесите на икономическа модернизация и политическите промени в целия свят, размиват традиционната идентификация на хората с тяхното местожителство, като едновременно отслабва и ролята на националната държава като източник на идентификация. Формиралите се в резултат от това „свободни пространства” по правило се запълват от религията, нерядко под формата на фундаменталистки движения. Такива движения се формират не само в рамките на исляма, но и на западното християнство, юдаизма, будизма, или хиндуизма, като в повечето случаи фундаментализмът се подкрепя от млади и образовани хора, висококвалифицирани специалисти от „средната класа”, принадлежащи към свободните професии или бизнесмени. Този своеобразен „реванш на Бога”, ако цитираме Жил Кепел (24), формира основата за идентификация и съпричастност с общността, излизаща извън националните граници, т.е. за обединението на индивидите в рамките на общата цивилизация.

На четвърто място, ръстът на цивилизационното самосъзнание е породено от раздвоението в ролята на Запада. От една страна, той се намира на върха на своето могъщество, от друга обаче – там също се осъществява връщане към собствените корени. Все по-често се лансират тезите за „връщането на Япония към Азия”, за края на „идеите на Неру” и повторната „хиндуизация на Индия”, за провала на западните социалистически и националистически идеи и „реислямизацията” на Близкия изток. Тоест, на върха на могъщесттвото си, Западът се сблъсква с незападните държави, разполагащи с достатъчно силна воля и ресурси за да придадат на света определено незападен облик.

В миналото елитът на незападните държави, по правило, се състоеше най-вече от хора, много тясно свързани със Запада, получили образованието си в Оксфорд, Сорбоната или Сендхърст и усвоили западните ценности и начин на живот. В същото време основната маса от населението в тези страни запазваше тесни връзки с изконната си култура. Сега всичко се е променило. В много незападни държави тече интензивен процес на „де-уестърнизация” на елита и връщането му към собствените културни корени. Като, едновременно с това, западните (и, най-вече, американските) нрави, стил на живот и култура, добиват популярност сред широките народни маси в съответните страни.

На пето място, културната специфика и културните различия се променят много по-малко, отколкото икономическите и политическите и, като последица от това, е много по-трудно да бъдат разрешени (или пък да бъде постигнат някакъв компромис) базиращите се на тях противоречия. Така, в бившия Съветски съюз някои комунисти се трансформираха в демократи, част от богатите станаха бедни, а бедните – богати, но, при цялото си желание, руснаците не са в състояние да се превърнат в естонци, нито пък азербайджанците – в арменци.

Съдейки по всичко, ролята на регионалните икономически връзки ще нараства. От една страна възходът на икономическия регионализъм укрепва съзнанието за принадлежност към една и съща цивилизация. От друга страна, той може да е успешен само ако се корени в цивилизационната общност. Така, Европейският съюз се основава на общата европейска култура и християнството. Успехът на НАФТА (Северноамериканската зона за свободна търговия) пък зависи от продължаващото сближаване между културите на Мексико, САЩ и Канада. Япония – напротив, изпитва определени трудности с формирането на подобна икономическа общност в Югоизточна Азия, просто защото тя представлява друга цивилизация. Затова, колкото и здрави да са търговските, икономически и финансови връзки на Япония с останалите страни от Югоизточна Азия, културните различия пречат за задълбочаването на регионалната икономическа интеграция по модела на ЕС или НАФТА. От друга страна, културната общност съдейства за стремителния ръст на икономическите връзки между Китай, от една страна, и Тайван, Сингапур и отвъдморските китайски общности по света – от друга.


 

С концепцията си за „цивилизационния сблъсък” Хънтингтън отправя предизвикателство към редица утвърдили се представи за характера на съществуващите и потенциалните глобални противопоставяния, предлагайки нова парадигма за теоретичен анализ и прогнозиране на световния ред на границата между ХХ и ХХІ век.

Разбира се, отделни аспекти на тази концепция пораждат критични въпроси. В крайна сметка, цивилизациите съществуват открай време. Защо тъкмо днес те отправят своето предизвикателство към световния ред? Защо, преди петдесет или сто години, липсват цивилизационни конфронтации? Може би става дума за нарастващото значение на световните цивилизации в продължаващият крайно неравномерен глобален процес на модернизация?

Противниците на Хънтингтън критикуват концепцията му в три основни аспекта. Първият е свързан със сложния вътрешен състав на всяка цивилизация. Във всяка цивилизация тече вътрешна борба за господство над природните и човешки ресурси, както и напрегната битка за хегемония в духовната сфера – при това не само в чисто идеологически, но и в религиозни категории.

Вторият аспект касае вътрешната динамика на цивилизациите. Защото те могат да се променят. Цивилизациите са подложени на влиянието на различни прозападни или традиционалистки импулси, т.е. на рационализма и традиционализма.

Третият аспект пък е свързан със зависимостта на съвременната трактовка на традиционната проблематика от политическата конюнктура. Социално-икономическите и психологически предпоставки на религиозния фундаментализъм (както в ислямския, така и в християнския свят, или пък в хиндуизма и юдеизма) могат да бъдат разбрани. Всъщност, фундаментализмът е чужд на само на рационализма, но и на традиционализма, защото не приема традицията, в нейната историческа променливост и даденост.

Геополитическите изводи на Хънтингтън са очевидни: според него, атлантистите следва максимално да укрепват стратегическите позиции на собствената си цивилизация, да се готвят за неизбежното противопоставяне, да консолидират стратегическите си усилия, да ограничават и сдържат антиатлантическите тенденции, като не допускат обединяването им в опасен за Запада континентален алианс. В тази връзка той препоръчва следното: Западът да гарантира по-тясно сътрудничество и единство в рамките на собствената си цивилизация, особено между нейните европейска и северноамериканска съставляващи; да интегрира в Западната цивилизация онези общества от Източна Европа и Латинска Америка, чиито култури са близки до западната; да потърси по-тесни взаимоотношения с Япония и Русия; да предотврати прерастването на локалните конфликти между цивилизациите в глобални войни; да ограничи военната експанзия на конфуцианските и западните държави; да не допусне намаляване на западната военна мощ и да гарантира военното си превъзходство в Далечния изток и Югозападна Азия; да се възползва от трудностите и конфликтите в отношенията между ислямските и конфуцианските страни; да подкрепя кръговете, ориентиращи се към западните ценности, в другите цивилизации и да укрепва международните институции, отразяващи и налагащи западните интереси и ценности, като гарантира привличането на незападните държави в тяхната дейност.

Всъщност, тези препоръки представляват достатъчно точна формулировка на доктрината на неоатлантизма. От гледна точка на чистата геополитика, това означава точно следване на принципите на Маън и Спикмън, като акцентът, който Хънтингтън поставя върху културните и цивилизационни различия, като фундаментални геополитически фактори, доказва принадлежността му към класическата геополитическа школа, свързана с органичната философия, за която е присъщо да разглежда социалните структури и държавите, не като механични или чисто идеологически образувания, а като своеобразни „форми на живот”.

Като най-вероятни противници на Запада Хънтингтън определя Китай и ислямските държави (Иран, Ирак, Либия и т.н.). В това отношение, той е пряко повлиян от доктрините на Мейниг и Кърк, според които ориентацията на страните от „римленда” (а конфуцианската и ислямската цивилизации геополитически принадлежат именно към „крайбрежните зони”) е от по-голямо значение, отколкото позицията на „хартленда”. Затова, за разлика от други представители на неоатлантизма (например Пол Уолфовиц), Хънтингтън не вижда основната заплаха в геополитическото възраждане на Русия-Евразия, хартленда, или някакво ново евразийско континентално образувание.

На свой ред, Пол Уолфовиц (тогава съветник на сигурността към президента на САЩ) твърди в доклада си до Белия дом от март 1992, че „е необходимо да не се допусне възникването на Европейския и Азиатския континенти на стратегическа сила, способна да се противопостави на САЩ” (25) , пояснявайки че най-вероятно такава сила би могла да стане Русия, поради което нейната експанзия следва да бъде ограничена от „санитарен кордон” с участието на балтийските държави. В случая, американският стратег Уолфовиц, е по-близо до тезите на Макиндер, отколкото на Спикмън, което го различава и от Хънтингтън.

Мондиализмът

Превръщането на САЩ в свръхдържава и навлизането на света в последния етап, предшестващ окончателната „планетарна хегемония на таласокрацията”, кара американските геополитици да лансират съвършено нов геополитически модел, в който участват не две, а само една световна сила. Като, по принцип, се очертават два варианта на развитие на събитията – или окончателната победа на Запада в геополитическия му дуел с Изтока, или пък конвергенцията на двата идеологически лагера в едно цяло и формирането на „световно правителство” (този проект бива наречен „мондиализъм” – от френското monde , т.е. свят). И двата варианта изискват ново геополитическо осмисляне на подобен исторически завой. Именно тази ситуация води до появата на ново геополитическо течение – геополитиката на мондиализма, известна още и като „доктрината за новия световен ред”. Тя се разработва от редица американски геополитици още от 70-те години на миналия век, като за първи път е лансирана официално от президента Буш-старши по време на Първата война в Залива през 1991.

Концепцията на мондиализма обаче възниква далеч преди окончателната победа на Запада в студената война. Нейният смисъл е в неизбежността на пълната планетарна интеграция и прехода от множеството държави, народи, нации и култури, към единен унифициран свят.

Корените на тази идея могат да се открият в някои утопични движения, съществували още в дълбока древност. Но освен чисто мистичната версия на мондиалистката утопия, тя притежава и реалистична версия, като например учението за „Третата ера” на философа-позитивист Огюст Конт (1798-1857) или хуманистичната есхатология на Готхолд Лесинг (1729-1781).

По правило, мондиалистките идеи се изповядват от умерените европейски и, особено, от британските социалисти (т.нар. „фабианци”). Впрочем, за единна световна държава говорят и комунистите. От друга страна, аналогични мондиалистки организации създават от края на ХІХ век и значими фигури в световния бизнес, като например сър Сесил Роудс, формирал групата „Кръгла маса”, чиито членове е трябвало „да съдействат за установяването на система за свободна търговия в целия свят и създаването на единно световно правителство”. Тоест, социалистическите мотиви често се преплитат с либерално-капиталистическите, а комунистите съжителстват в тези организации с представители на едрия финансов капитал.

С постепенното концентриране на цялата концептуална и стратегическа власт над Запада в САЩ, именно тази страна се превръща в основния център на мондиализма, чиито представители формират паралелни властови структури, включващи съветници, анализатори и центрове за стратегически изследвания. Така се формират трите основни мондиалистки организации, за чието съществуване широката западна общественост разбра сравнително неотдавна, макар че дейността им всъщност не е чак толкова засекретена. Първата структура е Съветът за международни отношения ( CFR ), чиито създател през 1921 е американският банкер Морган, и която се занимава с разработката на американската глобална стратегия, поставяйки си като крайна цел пълното унифициране на планетата и формирането на „световно правителство”.

През 1954 е създадена втората мондиалистка структура – т.нар. Билделбергски клуб, или Билдербергската група, която обединява не само американски анализатори, политици, финансисти и интелектуалци, но и техни европейски колеги. От американска страна в нея присъстват почти изключително членове на CFR и затова някои я смятат за негово международно продължение.

През 1973 активисти на Билдербергската група създават третата основна мондиалистка структура – т.нар. „Тристранна (трилатерална) комисия”, чиито три централи се намират в Ню Йорк, Европа и Япония. Причините да бъде наречена така са подчертано геополитически, тъй като целта и е обединяването под егидата на атлантизма и САЩ на трите „големи пространства”, водещи по отношение на техническото си развитие и своята пазарна икономика: Американското пространство (включващо Северна и Южна Америка), Европейското пространство и Тихоокеанското пространство, доминирано от Япония.

Наред с формалния лидер на двете най-големи мондиалистки групи – Билдербергската и Трилатералната – банкерът Дейвид Рокфелер, в тях участват и такива известни геополитици и стратези на атлантизма като Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър и Джордж Бол (1909-1994).

Основната теза на всички мондиалистки проекти е прехода към единна световна система, стратегически доминирана от Запада и „прогресивните, хуманистични и демократични ценности”. Като цяло обаче, мондиализмът не е хомогенен – в него съжителстват две основни течения, които макар и да се различават по методите си, теоретично преследват едни и същи цели. Първата, най-пацифистка и „примиренческа” версия на мондиализма, е известна като „теория за конвергенцията”. Тя е разработена през 70-те години на миналия век в рамките на CFR от група „леви” анализатори, начело със Збигнев Бжежински, и се базира на възможността за преодоляване на идеологическия и геополитически дуализъм на студената война чрез формирането на нов културно-идеологически тип цивилизация, промеждутъчен между социализма и капитализма, както и между чистия атлантизъм и чистия континентализъм.


 

В книгата си „Планът на играта: геостратегическата структура на борбата между САЩ и СССР”, издадена през 1986, известният социолог, политолог и геополитик, а също професор в Колумбийския университет Збигнев Бжежински (през 1977-1981 той е съветник на президента Картър по националната сигурност) доказва исторически закономерния и глобален характер на противопоставянето между Съветския съюз и Съединените щати. Още в една от предишните си книги обаче („Кризата на световната система), той развива идеята за необходимостта от създаване на универсална световна система под егидата на Америка (26) . Според него, съветският марксизъм е преодолима преграда, ако бъде трансформиран в умерената си социалдемократическа версия. На свой ред, Западът следва да ограничи свободата на пазара, въвеждайки частично държавно регулиране на икономиката и т.н. Бжежински смята, че общността в културната ориентация следва да се търси в традициите на Просвещението и хуманизма, с които са свързани и западните демократични режими, и социалната етика на социалдемокрацията (като смекчена версия на комунизма). В рамките на теорията за конвергенцията, той вижда формирането на „световно правителство” като допускане на Москва до управлението на планетата, съвместно с Вашингтон. Според Бжежински, ако това се постигне, то ще постави началото на епоха на всеобщ мир, а народите ще се освободят от бремето на геополитическото напрежение, свързано със студената война.

След разпаденето на Съветския съюз и победата на Запада, т.е. на атлантизма, мондиалистките проекти трябваше или естествено да отмрат, или пък да променят радикално логиката си. В нова версия на мондиализма през постсъветската епоха се превърна доктрината на Френсис Фукуяма, публикувал в началото на 90-те програмната си статия „Краят на историята”. Според него, цялата история на човечеството представлява движение от тъмната епоха, в която господства „законът на силата”, „мракобесието” и „нерационалното управление на социалната реалност” към един максимално разумен строй, чието олицетворение е съвременната западна цивилизация, пазарната икономика и либерално-демократичната идеология. Тоест, историческото развитие продължава преди всичко за сметка на ирационалните фактори, постепенно отстъпващи мястото си на рационалните закони. Крахът на СССР бележи падането на последния бастион на ирационализма, с което е свързан и краят на историята, след който светът се развива изцяло под знака на пазарната икономика и демокрацията. Този нов ред, макар и основан върху универсализацията на атлантическата система, излиза извън рамките на атлантизма, като всички региони на планетата започват да се трансформират съобразно този нов модел, обединявайки се около най-развитите икономически световни центрове.

Полицентричната геополитика

Още през 60-те години на миналия век сред американските геополитици се очертава изместване от двуполюсната („морско-континентална”) към полицентрична трактовка на съвременния свят. Новото разположение на силите води до появата на геополитическите схеми на „полицентричния” свят (27) . Така, в книгата си „Игрите на държавите: анализ на международната политика”, професорът по политология от Университета на Флорида Джон Спениър очертава два основни етапа в развитието на следвоенния свят, чието съдържание се определя от силовия баланс на международната сцена: 1947-1962 – „двуполюсният период”, по време на който всички държави се групират около СССР или САЩ, и след 1962 – „периодът на многополюсния свят”, в който коалициите не са толкова ясно очертани (29) .

Ключовата роля в този полицентричен свят, неизменно се отрежда на САЩ, които следва да използват всички останали „полюси” за провеждането на собствената си външнополитическа стратегия. Един от известните американски геополици (и бивш министър на отбраната) Джеймс Шлезиджър твърди, че планетата се е превърнала в единен стратегически театър, в който САЩ следва да поддържат равновесието, тъй като разполагат с ключово стратегическо положение. Оттук и изводът за необходимостта от разполагането на американски военни сили във всички ключови точки на планетата.

Типичен представител на групата американски геополитици-полицентристи (сред които са Д. Кроун, Х. Де Блай, Б. Расет, Л. Кантори, С. Спигъл и др.) е Сол Коен. Още в началото на 60-те, той разделя света на геостратегически райони, характерни за които са икономическата общност (с други думи, обединяващи индустриалното „ядро” и аграрно-суровинната „периферия”), както и общността в сферата на комуникациите и идеологията. Те, на свой ред, се делят на геополитически райони, обединени от общия начин на живот, историческите и културни връзки, миграционни потоци и географската си близост. Коен лансира хипотезата, че политическите отношения в новия, взаимнозависим свят ще се изграждат на базата на връзките между „взаимозаменяеми” (т.е. приблизително равни по своята мощ и влияние) блокове от държави, чиито състав е променлив. Обобощавайки многобройните дефиниции на политическата география, той стига до извода, че общото за повечето от тях е „поставянето на пространствената диференциация в основата на географското мислене. Именно диференциацията на политическите явления в зависимост от мястото е същността на политическата география” (30) .

Коен очертава в световен мащаб два типа региони: геостратегически и геополитически. Към първия тип той причислява ориентираният към търговията свят на морските държави, както и евразийският континентален свят. Според него, съществува възможност за превръщането в бъдеще на Индийския океан в самостоятелен геостратегически регион (на мястото на Британската общност на нациите). Светът на морските държави включва Великобритания, САЩ, Южна Америка, Карибския басейн, крайбрежните европейски държави, Магреб, Африка на юг от Сахара, островна Азия и Океания. Що се отнася до континенталния свят, той е съставен от два геополитически региона – хартленд (включващ и Източна Европа) и Източна Азия. Всеки геополитически регион се състои от една голяма, или няколко по-малки държави и притежава собствени политически, икономически, социални и културни характеристики, определящи спецификата и гарантиращи единството му. Според Коен, процесът на обединяване на Европа е, по същество, формиране на нова свръхдържава, чиято мощ и възможности са равни на двата тогавашни силови полюси (САЩ и СССР). В неговата схема, двата геостратегически региона са разделени помежду си от нестабилните „пояси” на Близкия изток и Югозападна Азия. И двете зони, които сравнително скоро са се освободили от колониална зависимост, не съумяват да постигнат широко регионално единство. Коен обяснява този факт с наличието в тях на вътрешни физически прегради, липсата на обединителни геополитически оси и постоянния външен натиск от страна на морския и континенталния геостратегически региони (31) . В друг свой труд, той характеризира формиралата се в края на 70-те „глобална геополитическа система”, използвайки терминологията на полицентризма, като очертава в нея четири големи силови „възела”: САЩ, крайбрежна Европа, СССР и Китай. Според схемата на Коен, в тези глобални рамки функционират множество световни силови оси, които са и най-голямата гаранция за глобалното равновесие (32) .

В книгата си „Географията и политиката в разделения свят” (1964), Коен предлага нова геополитическа класификация, базираща се на разделянето на основните геополитически реалности на „ядра” ( nucleus ) и на „дисконтинуални зони”. Според него, всеки конкретен регион на планетата може да бъде разложен на четири геополитически съставляващи: външната морска (водна) среда, която зависи от търговския флот и пристанищата; континентално ядро, тъждествено на „хинтерланда” (геополитически термин, означаващ отдалечените от крайбрежието вътрешни региони); дисконтинуална зона (участъците от крайбрежието ориентирани или към вътрешността на континента, или напротив – от него към морето); региони, които са геополитически независими от този ансамбъл.

По-късно концепцията за дисконтинуалните зони е възприета от водещи американски стратези, като Хенри Кисинджър например, според който политическата стратегия на САЩ спрямо дисконтинуалните брегови зони е в обединяването на фрагментите в едно цяло, гарантирайки по този начин на атлантизма пълния контрол над съветска Евразия. Тази доктрина става известна под името Linkage (от link – връзка, звено). За успешното осъществяване на тази стратегия обаче, е необходимо да се обърне особено внимание на онези „брегови участъци” в Евразия, които или запазват неутралитет, или пък са ориентирани към вътрешните пространства на суперконтинента. На практика тя се реализира посредством Виетнамската война, активизацията на американско-китайските отношения, подкрепата на САЩ за режима на шаха в Иран и т.н.

Коен анализира съвременните международни отношения на базата на следвоенната подялба на света между СССР и САЩ. Според него: „Новото разделение на света отразява най-важното геополитическо събитие след 1945 – отстъплението на Запада от позициите, плътно обкръжаващи вътрешното пространство на Евразия. Днес, в политическо отношение, светът може да бъде очертан от серия концентрични кръгове, като най-вътрешният се заема от комунистическия блок в центъра на Евразия, Западът заема най-външния кръг,рамкиращ този регион, а неутралните страни, заемат междинния кръг между тях” (34) . След Втората световна война двата „вътрешни кръга” разширяват площта си (комунистическият – за сметка на неутралните държави и западния свят, а неутралният – за сметка на западния).

Въз основа на теорията на Коен, Кенет Томсън и Джоузеф Блек очертават геополитическата схема на „американските национални цели”, като за целта също използват няколко концентрични окръжности. Вътрешният кръг включва „гарантиране сигурността на съществуващите териториални граници на САЩ”. Вторият концентричен кръг пък включва „необходимостта от противопоставяне на всеки опит някоя конкретна държава от Европа или Азия да наложи еднолична хегемония в Източното полукълбо”. Накрая, третият кръг включва „създаването и поддържането на такъв международен ред, който да гарантира оцеляването на демократичните ценности в глобален мащаб” (35) .

На геополитическата карта, съставена от Коен, евроазиатският хартленд и Източна Европа (т.е. първият геополитически регион) и Източна Азия (вторият геополитически регион) формират заедно първият геостратегически регион. Вторият геостратегически регион (т.е. морските търговски държави) се състои от пет геополитически региона: „морска” Европа и Магреб, Англо-Америка и Карибския басейн, Африка на юг от Сахара, Южна Америка, тихоокеанските територии на Азия плюс Австралия и Океания. Между тези два главни геостратегически региона се води борба за влияние в Югозападна Азия, Североизточна Африка и Югоизточна Азия. Постепенно се формира и бъдещ трети геостратегически регион в Южна Азия, но според Коен той все още не е достатъчно укрепнал (36) .

Коен поставя под въпрос политиката на „сдържане” и в продължение на доста години се опитва да ревизира теорията на Спикмън за взаимоотношението „хартленд-римленд”. Той, освен това, отхвърля съществуването на геостратегическо единство на пространството – в предложения от него модел светът е фундаментално разделен. Сред особеностите на геополитическия модел, предложен от Коен, е полицентричния характер на световната геополитическа карта. Той определя пет световни геополитически центрове („държави от първи, т.е. най-висок, порядък”) в лицето на САЩ, Русия, Япония, Китай и ЕС, като тези центрове, на свой ред, определят своите геополитически региони. Други геополитически региони пък се определят от „държавите от втори порядък”, доминиращи в тях: като Индия, Бразилия, или Нигерия например. Коен изброява почти 30 „държави от втори порядък”, след които следват държавите от трети, четвърти и пети порядък, като позицията им се определя от мащабите на техните сфери на външнополитическо влияние. В резултат, върху земното кълбо се очертават многобройни, пресичащи се и частично съвпадащи, зони на влияние, които се променят много по-динамично, отколкото двуполюсния модел.

Като своеобразна разновидност на полицентричната геополитика може да се разглежда т.нар. „радикална география” (40) . Един от водещите и представители Ануар Абдел-Малек определя като основна черта на съвременната епоха борбата между национално-освободителните движения и революциите, от една страна, и империализма – от друга, и смята, че „империалистическата геополитика” може да бъде определена като максимална проява на това противоборство. Според него, „фундаменталното твърдение, че геополитиката е основополагащ, ако не и решаващ, фактор в диалектиката на взаимоотношенията „империализъм-национално освобождение”, е съвършено вярно и днес” (41) .

Поставянето на ударението върху световните икономически връзки, като определящ фактор в геополитическия анализ на международната ситуация, е присъщо за англо-американските радикали. Така, според известния теоретик на западната социална география Дейвид Харви, геополитиката на капитализма се разглежда като следствие на породените от неравномерностите в развитието на отделните му политико-икономически центрове конфликти, и като търсене на пространствена алтернатива на поразеното от икономическата криза капиталистическо натрупване (42) . Към сходни позиции се придържа и американският ляво-либерален икономист Имануел Валърстейн (43)

Модернизирането на традиционните двуполюсни схеми и приспособяването им към реалностите на съвременния свят е характерна черта на геополитическите анализи на международната ситуация през последните години. Наред с опитите да се „динамизира” теорията на Макиндер с издигането на допълнителни аргументи в нейна подкрепа (50), вече се лансират и далеч по-слюжни нейни интерпретации.

Консервативната геополитика

Въпреки това, геополитиката продължава да се разглежда предимно в пространствено-географски термини. Така, в една своя статия, публикувана през 1991, британският анализатор Джон Паркър подчертава: „Геополитиката изучава държавите като пространствен феномен и се стреми да изясни основите на тяхната мощ, както и характера на взаимодействието помежду им. За геополитиците тази мощ се корени в самата природа на Земята. Също както в гръцката митология гигантът Антей, роден от богинята на Земята Гея и бога на морето Посейдон, черпи сила от земната повърхност, така и мощта на държавата е тясно свързана с територията, която тя заема. Климатът, флората, почвите, геологичните особености и разпределението на земния масив, значително се отличават в различните части на планетата. И тъкмо разнообразието на тези характеристики превръща повърхността и в нещо повече от обикновена сцена, върху която се разиграва драмата на човешката история” (51) .


 

Традиционната („по-географска” и поради това, в известен смисъл, „алтернативна” на технократския, глобален подход на либералите) перспектива в анализа на международната обстановка в англо-американската геополитика не губи своето значение. Тя е свързана, преди всичко, с изследванията на т.нар. „консервативна геополитика”. Класическите геополитически теории се приспособяват за да бъдат обяснени историческите и съвременни реалности в световната политика. Биполярните модели и схеми се адаптират към процеса на мултиполяризация на международните отношения. Като методологична основа често се използват редица постановки на регионалната парадигма. Гледната точка на консерваторите по отношение на геополитиката се формулира от американския географ Питър Джей така: „Добрият регионализъм е и добра геополитика, също както и обратното” (52) .

Според известния американски геополитик Харълд Болдуин, „геополитическата концепция на Макиндър-Спикмън, в основни линии, остава валидна и днес” (53) . Това дава основание на редица съвременни западни специалисти да твърдят, че появата на ядреното оръжие дори още повече е повишило, от геостратегическа гледна точка, ролята на континентите, островите, океаните, моретата и космоса, тъй като загубата на част от континенталната територия, или на морското господство, моментално се отразява върху военната мощ. Тоест, според тях, геостратегията се основава на фактори, които търпят еволюция, без обаче да променят основните си черти.

Редица американски военни теоретици твърдят, че районите, гарантиращи сигурна защита на военната техника, стават все по-малко, което поставя в по-изгодна позиция морските държави. С този факт се обяснява и очертаващата се борба за господство в космоса, който често е сравняван по своето значение с „римленда”.

Много съвременни геополитици продължават да разглеждат държавите като биологични организми, които могат или да нарастват и се разширяват за сметка на другите, или са обречени да загинат. Така, през 1966, американецът Робърт Ардри публикува книгата си „Териториалният императив”, в която лансира идеята, че „привързаността ни към собствеността се обяснява с биологичната ни история” (54) . Според него, корените на агресивността са свързани именно с „териториалния императив”. Ардри смята, че оръжието възниква дори преди човека, т.е. че именно то го създава, като такъв. „Никоя социална среда – подчертава той – не може да притъпи склонността ни към употребата на оръжие и щом получим достъп до него моментално започваме подготовката на поредния „голям взрив”” (55). От което следва, че войната е постоянен спътник на човечеството.

Теоретиците на военно-социологическите концепции в геополитиката нерядко се опитват да обвържат конкретни демографски явления с идеите за „липсата на жизнено пространство”. Така, според Болдуин: „САЩ използват повече суровини, отколкото която и да било друга държава в света, затова те следва да разполагат с достъп до богатствата на цялото земно кълбо. За да запазим своя просперитет и способността си да водим съвременна война, ни е необходим останалия свят” (56) . Теорията за „естествените граници”, лансирана навремето още от Ратцел, е възродена от индийския политически географ К.Р. Дикшит (57) с помощта на базиращата се върху понятието за „функционалния регион” концепция, „оправдаваща съществуването на държавата” ( raison d ' е tre ) на американския географ Ричард Хартшърн (57) . Според Хартшърн, това съществуване е обусловено от преобладаването на центростремителните над центробежните сили, при взаимодействието на субрегионите, които са отделени един от друг с незначителни природни и социални бариери, и които взимодействат по-слабо със субрегионите на съседните държави, отколкото помежду си. Той смята, че raison d ' etre зависи също от икономическите, политически и стратегически отношения на конкретната държава с останалите.

Дикшит използва тези постановки, анализирайки влиянието на фактора „активност” („пасивност”) на политическите граници върху центростремителните (центробежните) тенденции в американските щати, върху формирането на федералното устройство на САЩ. Обявявайки като цел на „естествените граници” нарастването на територията на държавата, той стига до извода, че американската Гражданска война е била следствие от това, че границите са престанали да бъдат „активни”. Според него, „активността” на границите укрепва политическата хомогенност и единството на обществото в рамките на държавната територия, докато тяхната „пасивност” уж води до вътрешнополитически сътресения, граждански войни и революции.

„Цикличната теория” за развитие на народите и държавите, както и тезите за геополитическата „зрялост” (или „незрялост”), които имат много общо с теорията за „жизненото пространство”, са типични за географите-„консерватори”. Според „цикличната теория”, политическото развитие на народите преминава през четири фази: „детство”, „младост”, „зрялост” и „старост”, след което „жизненият им цикъл” може да се възобнови, но при това се променя политическата им система (59) .

По време на първата фаза възниква нова държава, или пък зависимата дотогава страна постига своята независимост (60) . След това всичките и усилия са насочени към вътрешната консолидация и организиране на нейната територия. През този период границите на държавата са стабилни. Във фазата на „младостта” процесът на национално и държавно строителство се осъществява най-вече по пътя на държавната експанзия. В „зрялата” фаза пък анексията на чужди земи бива прекратена, спада мощта на държавата и в нея започват да се развиват дезинтеграционни процеси. При това политическите системи на някои държави биват подложени на значителни трансформации, те се адаптират към новите реалности и стартират „нов цикъл” в развитието си. Други обаче са поразени от стагнация и постепенно изчезват, погълнати от по-силните си съседи.

За представителите на консервативната геополитика е характерна употребата на прилагателното „геополитически” в най-различни контексти, например: „геополитическо значение”, „геополитически интереси”, „геополитически цели”, или „геополитически последици” (61) .

В известна степен, резултатите от развитието на следвоенната геополитическа мисъл са обобщени от проведения през 1983 в Париж семинар на тема „Войната и мирът”, чиито организатор е Международният институт по геополитика (62) . Сред участниците са Джийн Къркпатрик, Збигнев Бжежински и др. Обсъждат се проблемите на войната и мира между Запада и Изтока (САЩ-СССР) в три основни аспекта: икономически, политико-идеологически и военен. Като цяло, изказванията на повечето участници са издържани в стила на консервативната геополитика. В тях геополитиката се тълкува като променлив географски инградиент на външната политика, международните отношения и военната стратегия (63) . Неслучайво ляво-либералният френски вестник „Монд” резюмира резултатите от конференцията така: „Най-убедителното в изнесените доклади е неспособността на повечето автори да възприемат демокрацията като динамична система, възможно лишена от идеология, но базираща се на определ набор от висши човешки ценности” (64) .

* Поредната от серията статии, посветени на историята, фундаменталните проблеми и школите в геополитическата наука. Повече за автора, вж. бр.2/06


Бележки:

1Brunn S. D., Mingst K.A. Geopolitics // Progress in Political Geography /

M.Pacione, ed, — L.: Methuen , 1982.

2 Whittlesey D. Op. cit. — P. 42—43.

3 The contemporary Review. — 1947. — № 980. — Aug. — P. 87.

4 Strausz-Hupe R. Geopolitics: The Struggle for Space and Power. — N.Y. —

1972.—P. 41.

5 Strausz-Hupe R. Op. cit. — P. 195.

6 Meinig D.W. Heartland and Rimland in Eurasian History // West Politics Quarterly. — 1956.-Vol.IX.-P. 553—569.

7 Ibid.

8 Kirk W. Geographical Pivot of History. — Leicaster: Leicaster Universal Press, 1965.

9 Journal of Conflicts Resolution. — 1960. — March. — P. 19.

10 Gray С . Geopolitics of the Nuclear Era: Heartland, Rimlands, and the Technological Revolution. — N.Y. — 1990. — P. 4.

11 Вж .: Gray С . Geopolitics of Superpowers.—N.Y.— 1990.—P. 4.

12 Вж .: Seversky A.P. Air Power: Key to Survival. — L. — 1952.

13 Deudney D. Whole Earth security: A geopolitics of peace. — Washington : Worldwatch Institute, 1983. — P. 9.

14 Цит . по : Hepple L.W, The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V.5. — № 4. — P. 28. .

15 Bell D. The end of ideology. — New York : The free press of Glencoc, 1964; BimbaumP. La fin du politique.— Paris : Seuil, 1975; BrzezinskiZ. Between two ages: America 's role in the Technetronic Era. — New York : The Viking Press, 1970.

16 Buckholts P. Political geography. — New York : Ronald Press, 1966. — P. 46.

17 Hepple L.W. The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4. — P. 30; Taylor P. J. Political geography: World-economy, nation-state and locality. — London : Longman, 1985. — P. 35.

18 Вж .: Griffith W. The World and the Great Power Triangles. — New York : Cambridge University Press. — 1974. — P. 179.

19 Пономарева И.Б., Смирнова Н.А. Геополитика империализма США: Атлантическое

направление . — М .: Мысль , 1986. — С . 11.

21 Grosser F. Reflection sur la crise international actuelle // Crises et guerres au XX siecle: Analogies et differences. — Paris : IFRI, 1981. — P. 85—90.

21 Aron R. The century of total war. — Boston : The Beacon Press, 1955. — P. 111.

22 Хантингтон С. Столкновение цивилизаций // Полис. — 1994. — № 1. — С. 33.

23 Глобальные проблемы и общечеловеческие ценности. — М. — 1990. — С. 113.

24 Ibid.— С . Т 17.

25 Цит . по : De la Gorce P.-M. Washington et la Maitrise de Monde // Monde Diplomatique. — 1992. — № 457.

26 Brzezinski Z. Die Kriese des Weltsystems // Europische Rund-chaschau. — Wien. — 1975. — H. 1. — S. 13—20.

27 Me. : Weizsecker C.F. von. Die heutige Menschheit von aussen betrachtet. — Merkur.: Stuttgart . — 1974. — H. 6. — S. 505—518; H. 7. — S. 607—616; Osgood, а . о . Retreat from Empire? — Baltimore : John Hopkins University Press. — 1973. — 350 p.; Rissener Jahrbuch 1977/1978. — Hamburg : Haus Rissen. — 1978. — 300 s.

28 Washington Post. — 1971. — 14. — XII.

29 Spanier. Games Nations Plan. Analising International Politics. — London : Nelson. — 1972. — P. 457.

30 Cohen S. В . Ор . cit.— Р . б .

31 Вж .: Cohen S. B. Geography and Politics in a divided World. — L.: Methuen , 1964.

32 Вж .: Cohen S. В . Geography and Politics in a divided World. — Oxford . — 1971.

33 “ Периферни зони ” — географски региони, представляващи огнища на локални конфликти, водещи да сериозно изостряне на отношенията между по-големи държави, разположени извън въпросните региони.

34 Cohen S. В . Geography and politics in divided World. — L.: Methuen , 1964. — P. XVIII.

35 Цит. по: Каренин А.А. Философия политического насилия. — М: Международные отношения.— 1971.—С. 112. 36 Cohen S. В. Op.cit.-P.63.

37 Kelly P. L. Escalation of regional conflict: Testing the shatterbelt concept // Political Geography Quarterly. — 1986.—Vol.5.—№ l.—P. 5—18.

38 Индексът на “гражданския хаос» представлява съпоставка между страните според равнището на политическа нестабилност (въз основа на броя на политическите убейства, честота на провеждане на общи стачки, бунтовнически нападения, правителствени кризи, нарушения на обществения ред, политически чистки, революции, антиправительствени демонстрации; индексът на “хомогенност” пък е класификация на страните по тяхната етническа еднородност); индексът на “физическото качество на живота” се изчислява на база оценките за детската смъртност, грамотността, и очакваните перспективи в живота. Четвъртият показател е индексът на БНП на глава от населението.

39 Blij H. de. Systematic political geography. — New York : John Wiley & Sons, 1967.

40 Лавров С. Б., Преображенский B.C. , Сдасюк Г.В. Современная “радикальная география” Запада: корни, история, позиции // Известия АН СССР. Серия “ География ”. — 1979. — № 2. — С . 142.

41 Abdel-MaIek A. Geopolitics and national movement: An essay on the dialectics of imperialism // Radical geography: Alternative viewpoints on contemporary social issues / Ed. by R. Peet. — L.: Methuen , 1978. — P. 304.

42 Harvey D. The peopolitics of capitalism // Social relations and spatial structures/ Ed. by D.Gregory, J.Un-y. — L.: Macmillan, 1985. — P. 128—163.

43 Кузнецов В. “Великая мутация” и Западная Европа // Мировая экономика и международные отношения. — 1987. — № 1. — С. 97—101. Според тази концепция еволюцията на капитализма се съпровожда от постоянното изместване на географските центрове на социално-икономическо и политическо развитие. Центровете формират около себе си периферията, прливличайки основните търговски и финансови потоци и образувайки единно икономическо пространство, в което между центъра и периферията се установяват йерархични отношения на господство и подчинение. Тази схема обаче има един голям недостатък: прекалено е симетрична, за да е и убедителна, т.е. прекалено очевиден е изкуственият и характер.

44 Taylor P. J. Political geography: World-economy, nation-state and locality. — L.: Longman, 1985.—P. 37.

45 Higgins H. The seventh enemy: The human factor in the global crisis. — L.: Hocfder Stoughton, 1978.

46 Conant M.A., Gold F.R. The geopolitics of energy. — Boulder ( Colo. ): Westview Press, 1978.—P. 5.

47 Герасимов И.П. География войны и мира: задачи географов в борьбе за всеобщий мир // Известия АН СССР. Серия “География”. — 1985. — № 6. — С. 17.

48 Cole J.P. Geography and world affairs. — Baltimore : Penguin Books, 1972. — P. 424—428.

49 Фролов И.Т. Перспективы человека: Опыт комплексной постановки проблемы, дискуссии, обобщения. — М.: Политиздат, 1983. — С. 337.

50 Meinig D.W. Heartland and Rimland in Eurasian history // Western Political Quarterly. — 1956. — Vol. IX. — № 3. — P. 553—569.

51 Паркер Дж . Преемственность и изменения в геополитической мысли Запада // Международный журнал социальных наук. — 1993. — № 3. — С. 22.

52 Осп . d'i: Hepple L.W. The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to V. 5. — № 4. — P. 28.

53 Baldwin H.W. Strategy for Tomorrow. — New York : Harper and Row. — 1970. — p. 44—45.

54 Ardrey R. The Teritoriat Imperative. — New York . — 1966. — P. 103, 251.

55 Цит. по: Яковлев И.Ф. Критика националистической идеологии современного западногерманского неонацизма (военно-философский анализ). Автореф. дисс. ...канд. Филос. наук. —М.: ВПА. — 1977.

56 Цит.по: Попов А.Я. Современное мальтузианство. (Очерк критики). — М.: Издательство института международных отношений. — I960. — С. 223.

57 Dikshit R.D. The political geography of federalism: A inquiry into origins and stability. —Delphy: Macmillian Company of India , 1975. — P. 67.

58 Хартшорн Р. Политическая география // Американская география. Современное состояние и перспективы развития. — М.: Издательство иностранной литературы, 1957. — С. 192; Hartshome R. The functional approach in political geography// Annals of the Association of American Geographers. — 1950. — Vol. XL. — № 2. — P. 95—130; Hartshorne R. What is political geography? // Politics and geography relationschips. Toward a new focus / Ed. by W.A.D. Jackson, M.S. Samuels. — Englewood Cliffs (- New Jersey ): Prentice Hall, Inc., 1971. — P. 55—64.

59 Valkenburg S. van. Elements of political geography. — New York : Prentice Hall, 1947.

60 “Консерваторите” причисляват към геополитиката на “незрелите”, мнозинството от онези страни в Третия свят, за които са характерни ниска плътност на населението и архаични форми на разселването му върху територията, представляваща ядрото на държавата, липсата на ефективен политически контрол над периферните райнони, които могат да са рядко населени, да притежават слабо развити транспортни и комуникационни мрежи, както и, когато рядката населеност и слабото развитие са свързани с ресурсите. ( Вж .: Carlson L. Geography and world politics. Englewood Cliffs. — New Jersey : Prentice-Hall, Inc., 1958. — P. 84; Whittlesey D. The earth and the stste: A study of political geography. — New York : Holt, Reneharrt & Winston, Inc., 1939.—P. 1—27).

61 Hepple L.W. The revival of geopolitics // Political Geography Quarterly. — 1986. — Supplement to Vol.5. — № 4. — P. S21—S36.

62 Институтът е основан през 1982. Директорът му М.-Ф.Гаро, като кандидат на Дясната паритя ОПР участва в президентските избори през 1981. “Борбата с комунизма” е основният лозунг в избирателната и кампания. На първия тур Гаро събра 1,3 % от гласовете (Вж.: Славенов В.П. Очерки внешней политики Франции, 1981 — 1986 гг. — М.: Международные отношения, 1986. — С. 273; Чернега В.Н. Политическая борьба во Франции и эволюция голлистской партии в 60—70-е годы XX в . — М .: Наука , 1984. — С . 196—197).

63 O'Loughlin J. Geographic models of international conflicts // Political geography: Recent advances and future directions / Ed. by P. Taylor, J.House. — L.: Croom Helm, 1984. — P. 206—207; Wusten H. van der. Geography and war/piece studies // Political geography: Recent advances and future directions / Ed. by P. Taylor, J.House. — L.: Croom Helm, 1984.—P. 191—201.

64 Amalric J. Un colloque de 1'Institut international de geopolitique. Les democraties face au totalitarisme // Le Monde. — 1983. — 7 Juin. — P. 6.

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Въпреки общоприетото мнение, най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ, както и преди, е свързана с Русия. В основата и е едно безпрецедентно явление, на което повечето американски политически лидери безотговорно не обръщат внимание, като доказателство за това е и необявената „студена война”, която Вашингтон (както при администрацията на демократите, така и при тази на републиканците) вече 15 години води срещу посткомунистическа Русия.

В резултат от разпадането на Съветския съюз Русия – държава, притежаваща всички видове ядрено и друго оръжие – преживя истински колапс. През 1991 цялата и инфраструктура (политическа, икономическа и социална), на практика, се срути. Контролът на Москва върху огромната територия на страната бе отслабен поради сепаратизма, корупцията в държавния апарат и организираната престъпност. Нанесените от безпрецедентната в мирно време депресия вреди бяха по-големи от икономическите загуби, претърпени от СССР през Втората световна война. Обемът на БВП намаля почти два пъти, а този на капиталовите вложения – с 80%. Повечето руснаци се оказаха под чертата на бедността. Смъртността рязко нарастна, а числеността на населението демонстрира устойчив спад. На всичкото отгоре, през 1998, страната бе поразена от финансова криза.

Никой от хората във властта не можеше да предвиди, че една от двете свръхдържави на ХХ век, притежаваща мощен ядрен арсенал, може да изпадне в подобна катастрофална ситуация. Дори и днес не може да се твърди със сигурност, какви ще са последиците за света, от колапса, който Русия преживя през 90-те.

Сега, повечето специалисти смятат, че страната вече излиза от кризата. Икономическият ръст в Русия от 1999 насам е в границите 6-7% годишно, индексът на фондовата и борса за 2005 нарастна с 83%, а по обема на златниия си резерв, тя е на пето място в света. В Москва се наблюдава истински бум в строителството, елитът трескаво изкупува луксозните западни стоки, а броят на големите казина в столицата достигна 56. Част от това богатство прелива и към регионите, средната класа и дори социално слабите, чиито доходи растат. Проблемът е, че тези постижения, с които толкова се гордее руското правителство и които рекламират лобистите от западните инвестиционни фондове, са свързани най-вече с високите цени на петрола и природния газ на световния пазар и изглеждат впечатляващи само на фона на разрухата от 1998.

Всички основни показатели сочат, че в Русия продължава безпрецедентната за една мирна епоха „демодернизация” и намаляване броя на населението. Обемът на инвестициите в икономиката и базовата инфраструктура продължава да е само една трета от този през 1990. Около две трети от руснаците все още са под чертата на бедността, сред тях са 80% от семействата с две и повече деца и 60% от селското население, както и немалък процент от хората с висше образование, включително лекари, учители и офицери. Според редица руски експерти, разривът между бедни и богати придобива „взривоопасен” характер.

Най-трагичният и красноречив от тези факти обаче е, че показателите на смъртността и раждаемостта в Русия, както и преди, са сравними със ситуацията в една воюваща страна: всяка година населението и намалява със 700 000 души. Средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а що се отнася да децата – броят на лишените от родителски грижи е между два и три милиона. Разпространяването на традиционни и нови болести – от туберкулозата до СПИН-а, придобива епидемичен характер. Разбира се, националистите, тръбящи че „отечеството загива”, силно преувеличават нещата, но дори и ректорът на един от най-прозападните московски университети предупреждава, че страната все още е обхваната от „дълбока криза”.

Устойчивостта на политическия режим, който трябва да промени този постсъветски ландшафт, в значителна степен, ако не изцяло, зависи от популярността и авторитета на един, единствен човек - президентът Владимир Путин. Между другото, самият той признава, че ситуацията в страната все още не може да се определи като „напълно стабилна”. Ако рейтингът на самия Путин достига фантастичните 70-75%, политическите институции, както и кандидатите за негови наследници, далеч не се ползват с подобна популярност в обществото.

Особено непопулярен е висшият делови и административен елит, в чиито ръце през 90-те години преминаха най-големите активи на страната. Нещо повече, самият факт, че те владеят собственост, която според повечето руснаци е придобита незаконно, представлява своеобразна „бомба със закъснител”, заложена в основите на политическия и икономически модел. Подобна нестабилност се забелязва и в многочислените въоръжени сили на страната, страдащи от липсата на достатъчно средства и злоупотребите. Затова едва ли е учудващо, че редица сериозни анализатори обръщат внимание на възможността, в случай на неочаквани сътресения (например при драстичен спад в цените на петрола на световния пазар, нови мащабни прояви на етническо насилие или терор, или пък ако нещо се случи с президента Путин), в Русия да се разрази още по-сериозна криза, от тази преди осем години.

Докато все още съществува възможността събитията в тази страна да се развият по подобен „катастрофален” сценарий се запазва и безпрецедентната заплаха за сигурността на САЩ и международната общност. Експертите се разминават по въпроса, кое в случая би представлявало най-голяма опасност: дали вероятността част от гигантските запаси от ядрени, химически или биологични материали, с които разполага Русия, да попаднат в неподходящи ръце, дали авария, предизвикана от недоброто поддържане на ядрените реактори или на бракуваните атомни подводници, дали повреда в системата за ранно предупреждаване, която управлява ракетите, изпълняващи бойно дежурство, или пък новото изостряне на чеченския конфликт, съпроводено с поредната терористична вълна. Ясно е, че в своята съвкупност всички тези фактори представляват много по-голяма и при това постоянна опасност, отколкото всички онези заплахи, с които САЩ се сблъскваха в съветската епоха.

При това възможността за катастрофа, свързана с оръжия за масово поразяване, не е единствената потенциална опасност, касаеща тази страна, която продължава да е най-голямата по територия в света. В държавите, граничещи с Русия живее почти една четвърт от населението на планетата, там има значителен брой враждуващи помежду си етнически и религиозни групи. Всяка нестабилност в Русия лесно може да се прехвърли в целия обкръжаващ я регион – чието значение в геополитически и стратегически план е ключово и чиято стабилност е под много голям въпрос.


Има и друг, не по-малко неприятен за Америка вариант на развитие на ситуацията в Русия. Петродоларите могат да гарантират дългосрочната стабилност на страната, но тя най-вероятно ще се основава на авторитаризма, национализма и антиамериканските (и антизападните) настроения. Като тези негативни тенденции са свързани не толкова със загубата на статута на свръхдържава, както редовно дезинформира читателите си американската преса, а със страданията и лишенията, които преживяха руснаците след 1991. Резултат от подобно развитие на събитията, които някои определят като „Ваймарски сценарий” едва ли ще доведе до установяването на фашистки режим в страната, но ще означава, че Русия, разполагаща с огромно количество оръжие за масово поразяване и контролираща значителна част от световните запаси от газ и петрол, ще провежда още по-враждебна политика по отношение на Запада, отколкото дори нейният предшественик – Съветският съюз.

Как обаче ръководството на САЩ реагира на тези безпрецедентни заплахи? Не е нужно да си специалист по международни отношения или анализатор от медиите, за да разбереш, че основополагащият принцип на американската стратегия по отношение на Русия следва да се базира на известния Хипократов принцип: „не навреждай!”. Тоест, американските действия в никакъв случай не бива да ерозират установилата се в страната крехка стабилност, или пък да карат Кремъл да се съмнява, дали приоритетните задачи, свързани с възстановяването на остарялата руска инфраструктура, изискват от него не да съкращава, а да пази като зеницата на окото своя, останал от времето на съветската свръхдържава, оръжеен арсенал, или пък да провокира Москва да се откаже от сътрудничеството си със Запада по всички тези въпроси, в чието успешно решаване ние, американците сме заинтересовани не по-малко, отколкото руснаците. Всичко останало, което се случва в тази многострадална страна, е далеч по-маловажно.

Въпреки това, от началото на 90-те години насам, Вашингтон (както при управлението на демократите, така и на републиканците) провежда по отношение на постсъветска Русия две съвършено противоположни политики едновременно: едната е чисто декоративна и външно приятелска към Москва, втората е съвсем реална и все по-безотговорна.

„Декоративната” политика, която обикновените американци, поне доскоро, възприемаха като искрена, включва демонстративния отказ от целите, преследвани през периода на студената война и установяване на „стратегическо партньорство и приятелство” с Русия. Символ на тази политика са предназначените най-вече да впечатлят широката общественост приятелски срещи между американския и руския президенти – първо между „Бил и Борис” (Клинтън и Елцин), а сега – между „Джордж и Владимир”.

Реалната политика на САЩ обаче има съвсем друг характер – Вашингтон безсрамно се възползва от отслабването на Русия след 1991, следвайки принципа „победителят получава всичко”. Тази политика, съпроводена от непрекъснато нарушаване на дадените обещания, високомерни поучения и настояване за едностранни отстъпки, изглежда дори още по-агресивна и безкомпромисна, отколкото линията, която САЩ следваха по отношение на комунистическия СССР. Основните елементи на този курс, провеждан от 90-те години насам, с подкрепата и на двете основни политически партии, влиятелните медии и мозъчни центрове, можем да определим така:

•  Продължаващо обкръжаване на Русия с военни бази на САЩ и НАТО, разположени по нейните граници или в съседните региони: такива вече има, или се планират в седем от общо 14-те бивши съветски републики, от Прибалтика и Украйна, до Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Така САЩ създават нова „желязна завеса”, резултат от което е ремилитаризацията на руско-американските отношения.

•  Вторият елемент, тясно свързан с първия, е, че САЩ, без да го заявяват открито, не признават наличието на законни национални интереси на Русия извън собствената и територия и дори в етнически родствените или териториално близки бивши съветски републики, като например Украйна, Беларус или Грузия. Как иначе можем да си обясним изявленията на Ричард Холбрук, който демократите готвят за държавен секретар, ако спечелят изборите през 2008? Осъждайки рязко подкрепата на Кремъл за проруските сили по време на изборите в Украйна, с която руснаците са свързани с многовековни езикови, семейни, религиозни, икономически и политически (особено в сферата на сигурността) интереси, Холбрук обяви в същото време тази далечна страна за „най-важната зона за сигурност на САЩ”.

•  Вашингтон изглежда смята, че Русия не притежава суверенни права дори в собствените си граници, което се проявява (от 1992 насам) в постоянната американска намеса във вътрешните работи на тази страна. Примери за това са и истинското нашествие в Москва (особено през 90-те) на цели орди от американски „съветници”, които трябваше да ръководят руския „преход” към капитализма; безкрайните „мисионерски проповеди” отвъд океана, често под формата на зле прикрити заплахи за това, какъв трябва и какъв не трябва на бъде политическият и икономически строй в Русия; и, накрая, активната подкрепа на опозиционните групировки в страната, включително и тези свързани с някои от най-непопулярните в обществото олигарси. Напоследък тази „интервенционистка треска” стига дотам, че според някои следва да бъде предприет опит за свалянето на президента Путин с помощта на поредната, подкрепяна от Вашингтон, „цветна революция”, подобна на онези, които бяха организирани от 2003 насам в Грузия, Украйна, Киргизстан (в началото на 2006 подобен опит бе направен и в Беларус). В редица статии на водещи американски печатни медии Путин бе квалифициран като „фашист” и „втори Саддам Хюсеин”, докато един от вашингтонските лобисти на Фондация „Карнеги” се опитва да ни убеди в „слабостта на руския президент” и наличието на реални предпоставки за смяна на режима в Русия (интересно, дали привържениците на подобна „демократична промяна” се замислят, че идеята им може да доведе до дестабилизирането на ситуацията в една могъща ядрена държава?).

•  В основата на всички тези елементи от реалната стратегия на САЩ спрямо Русия са познатите от ерата на студената война двойни стандарти: така, Вашингтон критикува Москва, че използва същите методи, към които и той самият често прибягва – формирането на съюзи с постсъветските държави и изграждането на военни бази на тяхна територия, както и използването на собствените активи (в руския случай това са петролът и природния газ) за оказване помощ на приятелските режими и регулиране на външните източници за финансиране на политическите организации..

Двойните стандарти са налице и в редица други случаи: например, когато НАТО се разширява до самите руски граници, поглъщайки бившите членки на Варшавския пакт и постсъветските републики, това се нарича „борба против тероризма” и „защита на новите независими държави”. Ако пък Москва се опитва да протестира, моментално бива обвинена, че „продължава да мисли с категориите на студената война”. Тоест, когато Вашингтон се меси в политическия живот на Грузия и Украйна, става дума за „подкрепа на демокрацията”, но аналогичните действия на Кремъл се определят като „прояви на неоимпериализъм”. Или още един парадокс – когато навремето Елцин (тогава подкрепян от САЩ) разпусна парламента и Конституционния съд и след това наложи нова Конституция, в която липсваше реален противовес на изпълнителната власт, това бе квалифицирано от Вашингтон като „демократични реформи”, но когато днес Путин просто продължава този процес, бива обвинен в „авторитаризъм”.

•  Накрая, ползвайки се от относителната слабост на Русия, Съединените щати се опитват да постигнат ядреното превъзходство, което не им се отдаде в съветските времена. Именно тази цел преследваха двата важни демарша, предприети от администрацията на Буш през 2002, напук на желанието на Москва. Ще припомня, че тогава Вашингтон едностранно напусна Договора за противоракетна отбрана от 1972, осигурявайки си карт-бланш за изграждане на прословутата система за противоракетна отбрана, т.е. възможността пръв да нанесе ядрен удар без да се опасява от възмездие. Освен това САЩ оказаха натиск върху Кремъл, принуждавайки го да подпише лишеното от практическо съдържание споразумение за съкращаване на ядреното въоръжение, което обаче не предвижда реалното унищожаване на атомните бойни глави и дори позволява създаването на нови видове такова оръжие, а също не включва необходимите механизми за контрол и допуска едностранното му денонсиране.

Радикалната антируска насоченост на този курс ни кара сериозно да се усъмним в двете тези, които американското правителство и големите медии ни представят почти като аксиоми: за това че сегашното „застудяване” в американско-руските отношения е предизвикано от вътрешната и външна политика на Путин и, че студената война е приключила още пред 15 години. Всъщност, първата от тези „аксиоми” е изцяло невярна, а втората е вярна само наполовина: истината е, че студената война беше прекратена само от Москва, но не и от Вашингтон. За да го докажа, ще се наложи да се върнем за малко в най-новата история на отношенията между двете държави.

Както е известно, идвайки на власт през 1985, последният съветски лидер Михаил Горбачов лансира еретичната за времето си идея за „новото мислене”, което да позволи не просто намаляване на напрежението между Изтока и Запада, но и да сложи край на студената война, продължаваща вече няколко десетилетия. Предложенията му провокираха както във Вашингтон, така и в Москва, остър сблъсък между онези представители на политическите ръководства, които не искаха да изпуснат този исторически шанс, и тези, които бяха против. В крайна сметка, президенът Рейгън реши поне частично да възприеме идеята на Горбачов, към същата линия се придържаше и приемникът му Джордж Буш-старши. В резултат от това, по време на историческата среща в Малта през декември 1989, Горбачов и Буш обявиха края на студената война (днес обаче тази декларация изглежда е забравена и това е причината „Ню Йорк Таймс” например да твърди, че сегашните руско-американски отношения са много по-добри, отколкото бяха преди 15 години).

Само че за да се сложи край на дългогодишното наследство на „конфронтационното мислене” декларациите очевидно не са достатъчни. Дори през 1989-1991, когато самият Буш-старши смяташе, че студената война е приключила, мнозина от най-близките му съветници, както и редица представители на американския политически елит и медиите, решително се противопоставяха на подобна теза (самият аз съм свидетел на това, когато в навечерието на срещата в Малта бях поканен да участвам в едно съвещание с участието на самия Буш и неговият, разделен на два лагера, външнополитически екип). Точка на спора сложи разпадането на Съветския съюз през декември 1991: американските официални кръгове и медиите моментално започнаха да представят края на студената война не като съвместно решение на Москва и Вашингтон, а като грандиозна победа на Америка и поражение на Русия.

Именно този (общоприет днес) „триумфаторски” подход стана главната причина за бързото възобновяване на студената война – което обаче не бе дело на Путин, поел властта десет години по-късно, а на Белия дом още в началото на 90-те, когато администрацията на Клинтън прие две невероятно прибързани и рисковани решения. Първото бе, че САЩ следва да се отнасят с посткомунистическа Русия като с победена страна, която трябва да копира американския модел във вътрешната си политика и да се подчинява на американските интереси на международната сцена. За целта бе необходимо, прикривайки се зад фасадата на „партньорството и приятелството” между Клинтън и Елцин, руският президент периодично да бъде публично „мъмрен”, а страната му – принуждавана покорно да следва политиката на САЩ (което по-късно бе потвърдено от водещият специалист по Русия в тогавашната администрация Строуб Талбот). Постепенно „триумфаторският” подход се трансформира в открита намеса във вътрешните работи на Русия, която продължава и днес, като паралелно се утвърди представата, че Москва няма право да действа самостоятелно както в собствените си граници, така и извън тях.

Втората погрешна стъпка на Клинтън бе нарушаването на обещанието, дадено от администрацията на Буш, през 1990-1991, още на съветското ръководство, че НАТО няма да се разширява на Изток, като вместо това пактът започна да се приближава до руските граници. Това бе началото на откровено провокационното военно „обкръжаване” на Русия, породило дълбоки подозрения сред руснаците относно истинските намерения на САЩ. В резултат, докато американските анализатори продължават да твърдят, че студената война отдавна е останала в миналото и тревогите за възобновяването и са неоснователни, в целия руски политически спектър доминира мнението, че за Вашингтон тя не е завършила и, че САЩ съзнателно вкарват Русия в нова студена война.


Този песимизъм се усилва от зачестилите напоследък откровено антируски декларации на Вашингтон. През 2006 от името на различни официални институции, да не говорим за медиите, се изля цял поток от декларации и анализи, критикуващи и осъждащи външната политика на Русия, съпътствани с искания за ново разширяване на НАТО и дори с призиви към президента Буш-младши да бойкотира юлската среща на Г-8 в Санкт Петербург. Вероятният кандидат на републиканците на следващите президентски избори – сенаторът Джон Маклейн призовава за „твърди мерки” срещу Москва, Конгресът демонстративно отказа да отмени наложените още в съветската епоха ограничения на търговията с Русия, Пентагонът извади от нафталина слуховете, че руското разузнаване уж е предавало на Саддам Хюсеин сведения, подлагащи на риск живота на американските войници, а държавният секретар Кондолиза Райс дори си позволи да призове руснаците „да сменят правителството си, в случай на нужда”.

Що се отнася до Белия дом, той изхвърли от приетата през 2006 Стратегия за национална сигурност на САЩ всяко споменаване на „партньорството” с Русия, наруши обещанието си да подкрепи приемането и в Световната търговска организация (СТО) и наложи санкции на Беларус (бивша съветска република, която в културен план е най-близко свързана с Русия и с която Кремъл преговаря за създаването на обща държава). Още по-показателно обаче е, че през май 2006 администрацията изпрати вицепрезидента Дик Чейни в Литва, където се провеждаше поредната антируска конференция, и където той отново атакува Кремъл, заявявайки, че САЩ не го смятат „за стратегически партньор и надежден приятел”.

Впрочем, още по-голям шок предизвика публикуваният през март т.г. доклад за Русия на работната група на Съвета по международни отношения, чиито съпредседател е сенаторът Джон Едуардс – един от потенциалните кандидати на Демократичната партия за президентския пост. Умереният и балансиран подход, който е типичен за Съвета, този път изцяло отсъстваше. В доклада, който буквално е основан върху двойните стандарти, основната вина за „разочароващото състояние” на американско-руските отношения се възлага на „погрешната посока”, в която се движи Русия на Путин. Привеждат се стандартните аргументи: от намесата във вътрешните работи на постсъветските държави и подкрепата за Иран, до съпротивата срещу разширяването на НАТО, енергийната политика и „ограничаването на руската демокрация”.

Прозрачно намеквайки, че Буш е прекалено „мек” към Путин, авторите на доклада изцяло отхвърлят идеята за партньорство с Москва като „нереален вариант”. Вместо това, те призовават в отношенията с руснаците да се съчетаят „избирателното сътрудничество” и „избирателното противодействие”, в зависимост от това, кой от двата варианта ще съответства в конкретния случай на американските интереси, и на практика препоръчват връщане към политиката на „сдържане” от ерата на студената война. Призовавайки Запада по-активно да се намесва във вътрешнополитическия живот на Русия, те дори смятат, че Вашингтон е в правото си да отхвърли резултатите от следващите президентски избори в страната (през 2008), ако ги сметне за „нелегитимни”. В издаваното от Съвета списание „Форийн афеърс” пък бе лансирано предупреждението, че САЩ скоро ше „постигнат ядрена хегемония” в света и ще могат да унищожат „китайския и руския стратегически ядрени арсенали в резултат на евентуален изпреварващ удар”.

Последиците от новата студена война, която Америка води срещу посткомунистическа Русия, се задълбочават и от споменатите по-горе заплахи, свързани с разпадането на СССР. Опитите за трансформиране на Русия през 90-те години на миналия век, както и крайно болезнената „шокова терапия”, доведоха да появата на олигархична система и дискредитира самата идея за реформи по западен образец. Драстично нарастнаха антиамериканските настроения (според социологическа анкета, проведена през май 2006, само 5% от руснаците смятат САЩ за приятел на Русия), а някога влиятелната проамериканска фракция в Кремъл и парламента беше силно отслабена.

Още по-негативни последици имат военното обкръжаване на Русия, стремежът на администрацията на Буш към ядрено превъзходство и американските опити за намеса във вътрешните работи на страната. Те провокират Кремъл да предприеме ответни стъпки към нарастване на запасите си от конвенционално и ядрено оръжие, принуждавайки го да разчита на вече отживели времето си механизми за контрол над страната и поддържане на статуквото, както и да влага недостатъчно средства в остарелите основни фондове и в човешките и ресурси. Освен това, този политически курс на Вашингтон кара Москва да ограничи активността си в рамките на съществуващите програми за оказване на американска финансова подкрепа, които би трябвало да намалят рисковете, свързани с руските запаси от оръжия за масово поразяване, както и да не допуснат случайното избухване на ядрена война. В по-общ план, той съдейства за формирането в Кремъл на нова идеология, чиито акцент е върху „укрепването на националния суверенитет”. Тя придобива все по-ясно изразен националистически характер и е съпроводена с усилващ се натиск срещу неправителствените организации, финансирани от чужбина (които все по-често се разглеждат като своеобразна „пета колона”).

Реакцията на Москва във външнополитическата сфера също е напълно противоположна на това, към което би следвало да се стреми американското ръководство. Тълкувайки подкрепяните от САЩ „цветни революции” като опит на Вашингтон да изгради военен плацдарм край границите на Русия, днес Кремъл, по-активно откогато и да било, се противопоставя на демократичните движения в постсъветските държави, подкрепяйки най-авторитарните режими в региона – от беларуския до узбекистанския. В същото време Москва развива „стратегическо партньорство” с Китай в политическата, икономическа и военна сфери, подкрепя иранския и други антиамерикански режими в Близкия изток и вече започна да връща в Беларус ракетите за противовъздушна отбрана – още повече, че тази страна се е превърнала на практика в западна граница между Русия и НАТО.

Ако американската политика и съвсем естествените контрамерки, предприемани от руснаците, доведат до пълномащабна студена война, тя (поради наличието на няколко нови фактора) може да стане дори още по-опасна, отколкото конфронтацията по съветско време. Преди всичко, защото, с появата на западни бази и подкрепяни от САЩ правителства в държавите от бившия Съветски съюз, „фронтовата линия” в този конфликт, както с тревога отбелязва един московски вестник, се е преместила от Германия в т.нар. „близка чужбина” на Русия. Докато, по думите на бившия руски премиер Евгений Примаков, „около отечеството ни се свива враждебен обръч”, много руснаци, изповядващи най-различни политически възгледи, стигат до извода, че над страната им е надвиснала смъртна заплаха. Така, най-близкият политически съветник на Путин Владислав Сурков твърди, че „врагът е... пред портите”, а писателят и някогашен дисидент Александър Солженицин предрича „пълното обкръжаване на Русия, което ще бъде последвано от загубата на суверенитет”. Протестирайки против полетите на самолети на НАТО покрай границите на страната, един руски генерал вече призова „при най-малкото навлизане във въздушното ни пространство те да бъдат сваляни”.

Въздействието на геополитическия фактор се задълбочава и от това, че Америка и Русия възприемат по съвършено различен начин собственото си положение в света. Така, в съветско-американските отношения към средата на 60-те години на миналия век се установи определена стабилност: двете свръхдържави стигнаха до извода, че в хода на студената война е настъпила патова ситуация и възприеха концепцията за военно-политическия „паритет”. Днес обаче, Съединените щати – в качеството си на единствена свръхдържава, смятат, че разполагат на международната сцена със значително по-големи възможности и, съответно, с много по-големи права. Москва, напротив, се чувства далеч по-слаба и уязвима, отколкото преди 1991. Поради тази асиметрия отношенията между двете държави, които и днес са въоръжени до зъби с ядрено оръжие, могат в хода на новата студена война да придобият непредсказуем характер.

Не може да не се спомене още един психологически фактор, който в миналото отсъстваше. Очертаващата се днес студена война на практика не е обявена официално, затова и двете страни в нея изпитват взаимно недоверие, смятайки че са били предадени. Така, приветствайки Путин като избран от Елцин за негов наследник, и предлагайки му отношенията между двете страни да продължат да следват вече отработената схема на „партньорството и приятелството”, Вашингтон се чувства излъган. Ето два характерни цитата от „Вашингтон Поуст”: „в политиката си спрямо Русия Буш се ръководеше от добри намерения”, но ... „руският самодържец предаде доверието на Америка”. Истината обаче е, че действията на Кремъл бяха преди всичко реакция на десетте години, през които американците системно нарушаваха собствените си обещания, ползвайки се от отстъпчивостта на Елцин. Това обяснява и декларацията на Путин, направена преди четири години, че „епохата на геополитическо отстъпление на Русия върви към своя край” (при това, обръщайки се към близкото минало, той със съжаление отбеляза, че страната му постоянно е била лъгана).

Нещо повече, новата студена война, не се съпровожда от съдържателни преговори и сътрудничество, т.е. от онези явления, които сме свикнали да обозначаваме като „разведряване” и които притъпяваха остротата на противопоставянето в миналото. Днес, ако оставим настрана „партньорската” фасада, „диалогът на практика липсва”, както се изрази наскоро един известен руски анализатор. Това с особена сила се отнася до проблемите с ядреното оръжие. Излизането на САЩ от Договора за противоракетната отбрана и отказът им от реално съкращаване на стратегическото въоръжение, както и решението на администрацията на Буш да изгражда противоракетен щит и дискусиите за превантивните войни и ядрени атаки, тотално ерозираха предишните съветско-американски споразумения, които почти половин век съдействаха да бъде избегната ядрената война. Нещо повече, в един от докладите на американския Съвет за национална сигурност мерките за контрол на въоръжаването презрително се квалифицират като „бреме, наследено от ерата на студената война”. С други думи, в момент, когато атомната опасност прогресивно нараства, а надпреварата във въоръжаването се вихри с нова сила, за ограничаването им не се предприемат никакви усилия.

Накрая, трябва да подчертаем, че днес в САЩ (за разлика от миналото) почти няма влиятелни сили, обявяващи се против новата студена война. Затова и лобистките групи на нейните привърженици (някои от които се финансират от враждебно настроени към Кремъл руски олигарси) действат почти безпрепятствено. Що се отнася до политическия елит, новата студена война, която води Америка, се подкрепя и от двете големи политически сили, при това – на всички нива, т.е. от Клинтън до Буш, от Медлин Олбрайт до Кондолиза Райс и от Едуардс до Маклейн. В същото време масовите обществени движения, подкрепящи „разведряването” са силно демобилизирани заради налаганията от властите, медиите и анализаторите мит, че „студената война окончателно е останала в миналото” и Русия вече не представлява никаква опасност.

Не се забелязват (поне на пръв поглед) и достатъчно авторитетни фигури, подобни на онези, които в миналото протестираха против ексцесиите на предишната студена война. За сметка на това, на политическата сцена се подвизават множество нови идеолози на студената война, разполагащи с постоянна трибуна в големите медии, като почти никой не се противопоставя реално на кампанията им срещу президента Путин. Разбира се, има няколко изключения – включително членове на някогашната администрация на Роналд Рейгън, но критиката срещу Русия вече е станала толкова модна, че дори и повечето от онези, които не са съгласни със сегашната американска политика, смятат, че „именно Русия носи основната вина за нея”.

Действията на тези политически фактори се задълбочава от позицията на големите медии. В миналото редакторите на вастниците и телевизионните продуценти редовно канеха хора, несподелящи мнението на адептите на студената война, днес обаче почти липсват алтернативни гледни точки и дискусии. Ортодоксалният дух на студената война доминира във водещите статии на най-влиятелните вестници, начело с „Вашингтон Поуст”, гъмжащи от нападки срещу „авторитаризма” и „грубия неоимпериализъм” на Путин. Наскоро, в редакционна статия на „Ню Йорк Сън” сегашните руско-американски отношения бяха определени като „дуел до смъртта на единия от участниците – и то в буквалния смисъл”.

Това, че подобни опасни фантазии все още не са се превърнали в реалност, се дължи най-вече на решимостта на Кремъл да не се връща към периода на студената война – както заяви през май 2006 и самият Путин, в отговор на провокационните обвинения на Чейни. Неслучайно един британски анализатор отбеляза наскоро, че: „ако някой все още води студена война, това със сигурност не е Русия”. Истината обаче е, че напоследък по този въпрос и в Москва се води сериозна борба: прозападно настроеният Путин отхвърля исканията за по-твърд курс спрямо Запада, а в сферата на бюджетната политика (проблем, тясно свързан с предишния) се обявява, съвсем в духа на „новия курс” на Рузвелт, за увеличаване на инвестициите в „човешкия капитал” на Русия, гарантиращ нейната стабилност. Ако политиката на САЩ, която на практика помага на московските „ястреби”, не се промени, можем да станем свидетели на своеобразна симбиоза между руските и американски привърженици на студената война, подобен на онзи, който подхранваше конфликта между двете страни и в миналото. В този случай Кремъл (в лицето на Путин, или неговия наследник) също може да се ориентира към открита конфронтация, с всички произтичащи от подобно развитие опасни последици.


Все още обаче, не е късно Вашингтон да промени принципния си подход, проявявайки политическа воля за формулирането на нова стратегия спрямо постсъветска Русия. Сред необходимите елементи на такава стратегия следва да посочим пълномащабното сътрудничество за гарантиране сигурността на ядреното и другите оръжия за масово поразяване в Русия, радикално съкращаване на американските и руските запаси от такова оръжие, забраната за създаване на нови негови разновидности, съвместната борба с тероризма и наркотрафика в съседните на Русия региони и увеличаване на доставките на енергоносители за Запада.

Практическата реализация на всяка от тези програми обаче е възможна само при отказ от погрешните приоритети и заблудите, характерни за американската геополитика от 1991 насам. Гарантирането на националната сигурност изисква правилното формулиране и изпълнение на приоритетните задачи, макар че в това отношение сегашното американско ръководство демонстрира очевидна непоследователност. Днес единственият жизненоважен за Америка въпрос, касаещ Русия, е нейният огромен арсенал от оръжия за масово поразяване да не представлява заплаха за останалия свят – независимо дали поради дестабилизиране на ситуацията в страната или заради враждебното и отношение към Запада.

Всички опасни пропуски, характерни на политиката на САЩ, са прояви на необузданото им желание да триумфират като победители в предишната студена война. Заради решението, че отношението към Русия следва да бъде като към победена страна (т.е. като към Германия и Япония след края на Втората световна война, но без предоставянето на огромната финансова помощ, която те получиха след 1945) беше пропусната историческата възможност да бъдат установени истински партньорски отношение с Москва, а в основата на външнополитическата концепция на двете големи американски политически партии залегна тезата, че „посоката”, в която ще се развива Русия, следва да се определя от Вашингтон. По отношение на една толкова голяма страна, която в продължение на няколко столетия играе ролята на велика държава и при това не е претърпяла военно поражение, подобна теза очевидно е контрапродуктивна и може да породи само крайно негативна ответна реакция.

От тази фундаментална грешка произтичат две други. Първата е свързана с представата, че САЩ имат правото, знанието и възможностите да превърнат посткомунистическа Русия в точно копие на Америка в политическо и икономическо отношение. Това убеждение, породено от безпрецедентната самонадеяност и пълното непознаване на историческите традиции и съвременните реалности в Русия, доведе до контрапродуктивната политика от 90-те години на миналия век, която, в различни аспекти, продължава и днес. Втората грешка бе тезата, че Русия следва да се задоволи с ролята на „младши партньор” на САЩ и да се ръководи занапред не толкова от собствените си, колкото от американските интереси. Тази идея, игнорираща руската история, както и различията в геополитическите реалности и жизнените интереси на двете страни, също е абсолютно нерационална.

Ето само един пример – тъй като Русия е евразийска държава с 20-25 милионно мюсюлманско население, а сред малцината и съседи, още невключени в НАТО, е Иран, тя очевидно не може да си позволи да бъде въвлечена в продължаващия конфликт на САЩ с ислямския свят. По същия начин, претендирайки Москва да се откаже от традиционните си военно-политически позиции в бившите съветски републики, като ги предостави на САЩ и НАТО, или пък натискът тя да продължи да субсидира проамерикански ориентираната Украйна с привилегировани цени на доставяния и природен газ, Вашингтон, на практика, не само и отказва да има свои собствени геополитически интереси (по принципа на „доктрината Монро”), но и да разполага с каквито и да било легитимни права в сферата на сигурността. Не е чудно, че наличието на толкова драстични примери за двойни стандарти, накара Москва да смята, че засиленият натиск на Вашингтон след оттеглянето на Елцин е породен от факта, че „политиката на страната при Путин е станала много по-проруска”.

Очертаният по-горе „триумфаторски” подход не може да се определи като временна реакция на краха на съветската империя от 1991, защото продължава вече петнайсет години. След трагедията от 11 септември 2001, Вашингтон получи поредния шанс да установи партньорски отношения с Русия. На срещата си с руския президент, състояла се на 16 юли 2001, Буш откри, че Путин „в душата си се стреми към партньорство с Америка”. След 11 септември тези негови очаквания се оправдаха: Кремъл помогна на американците в Афганистан много повече, отколкото всичките им съюзници от НАТО, предоставяйки изключително ценни разузнавателни сведения, военен контингент от обучени от руснаците афганистанци, както и безпрепятствен достъп до стратегически важни въздушни бази в бившите съветски републики от Централна Азия.

Естествено, в Кремъл предполагаха, че Вашингтон ще се държи по същия начин и към Русия. Вместо това, американците напуснаха Договора за противоракетна отбрана, обявиха претенциите си за постоянно военно присъствие в Централна Азия и Южен Кавказ, както и за независим достъп на САЩ до каспийския петрол и природен газ, плюс поредното разширяване на НАТО, при което в пакта бяха включени и няколко бивши съветски републики, и по-нататъшна ескалация на критиките срещу руската вътрешна и външна политика.

Дори, ако оставим настрана факта, че цялото съветско ядрено оръжие остана в разпореждане на Русия, това бе изключително сериозна грешка. Благодарение на огромния си материален и човешки потенциал тази страна, както твърдят мнозина геополитици (включително и американски), е „обречена да бъде велика държава”. Така че и в този смисъл нищо не се промени след 1991.

Още преди ръстът на цените на енергоносителите да напълни отново държавната хазна, Кремъл разполагаше с реални алтернативи на унизителната роля, която му отреждаше Вашингтон. Преди всичко, Русия можеше да формира стратегически алианси с антиамериканските правителства на неучастващите в НАТО държави от Изтока, както и от други региони, превръщайки се в арсенал на конвенционални оръжия и „ноу-хау” за цяла група страни - от Китай и Иран до Венецуела. Москва вече започна да се отдръпва от Запада и това отдръпване може да придобие опасни и необратими измерения.

Нещо повече, дори в сегашните си „орязани” размери, Русия е в състояние да води, а вероятно дори да спечели, „студената война” на новото гигантско бойно поле – постсъветското пространство. Тук тя разполага със сериозни предимства, свързани с географската близост, значението на руските пазари, контрола върху основните тръбопроводи и притежаването на значителни активи в съседните страни, да не говорим за етническата и езикова близост или общата история. Всичко това дава на Москва цял набор от лостове за „меко” или „по-твърдо” влияние връху правителствата на съседните държави, търсещи си нов покровител отвъд океана.

В икономически план, Кремъл е в състояние да докара до просешка тояга и без това бедните Грузия и Молдова, забранявайки вноса на техни стоки, или прогонвайки от Русия имигрантите от тези страни, което би увеличило огромната армия от безработни в родината им, или пък принуждавайки Грузия или Украйна да плащат за необходимите им енергоносители по пазарни цени. В политическата сфера, той е способен да провокира разпадането на малките Молдова и Грузия, както впрочем и на много по-голямата от тях Украйна, и да приеме някои техни региони, чиито жители са проруски настроени (или пък са етнически руснаци) в състава на Руската Федерация, или пък да подкрепи претенциите им за независимост (също както Западът постъпва по отношение на Черна гора и Косово). Във военната сфера, Москва би могла да предприеме следващи стъпки за трансформиране на Шанхайската организация за сигурност (ШОС), в която влизат Русия, Китай и четири централноазиатски държави (а сред кандидатките за членство са Иран и Индия), в антинатовски отбранителен алианс, или пък в своеобразна „ОПЕК с ядрено оръжие”, както се изрази един западен анализатор.


Но и това не е всичко. В борбата с Русия за каспийския петрол и природен газ Вашингтон (както признава дори привърженикът на днешния „триумфаторски” подход Томас Фридмън) „се намира в крайно неизгодно положение”. САЩ вече изгубиха военната си база в Узбекистан, а скоро вероятно ще загубят и тази в Киргизстан (последната, с която разполагат в постсъветска Централна Азия). Новият тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, заобикалящ Русия, чието изграждане бе подкрепено от САЩ, преминава през територията на Грузия, чиято стабилност в значителна степен зависи от Москва. Новият партньор на Вашингтон в богатия с петрол Азербайджан пък е типичен авторитарен лидер от „стария тип”, получил властта по наследство от починалия си баща. В Казахстан, който представлява специален интерес за Вашингтон поради гигантските си запаси от енергоносители, живее многобройно руско малцинство, а и местният елит отново пое курс към сближаване с Москва.

Впрочем, Кремъл разполага с важни „козове” и в отношенията си със самите западни държави. Той може да разгърне достатъчно бойни глави за да пробие всеки противоракетен „щит”, погребвайки илюзията за „ядрената хегемония на САЩ”. Може също да не допусне американските компании до участие в многомилиардните сделки в самата Русия или, както наскоро Москва припомни на представителите на Европейския съюз (който получава 25% от необходимия му природен газ от Русия), да „преориентира доставките си” към огромните енергийни пазари на Изтока. Накрая, Москва е в състояние да използва ресурсите, връзките и дори правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да се противопостави на американските интереси по такива проблеми като неразпространението на ядреното оръжие, иранската атомна програма, или ситуацията в Афганистан и Ирак. Въпреки явно преувеличените обвинения на Вашингтон, Кремъл засега не прибягва към подобни ответни мерки в по-значителен мащаб. Но, ако САЩ не престанат да унижават Русия и да атакуват нейните интереси, те ще съборят всички прегради пред въздържането и да предприеме подобни стъпки. Както правилно отбелязват редица западни експерти по сигурността, онова, което Москва получи от Вашингтон след 1992, въобще не компенсира геополитическата вреда, която САЩ нанасят на Русия.

Разбира се, американските „ястреби” твърдят, че играта си струва риска, защото става дума за демократизацията на Русия и другите държави от бившия СССР. Истината обаче е, че провежданата от тях след 1992 политика само дискредитира демократичната идея в очите на самите руснаци. Рекламирайки очевидно непопулярни сред тях политици като „убедени демократи” и атакувайки свръхпопулярния в руското общество Путин, те на практика съдействат за това в съзнанието на обикновените хора демокрацията да се асоциира със социалните сътресения, хаоса и униженията от 90-те години. Критикувайки режима на Лукашенко в Беларус, подкрепяйки едновременно с това не по-малко авторитарните модели в Азербайджан или пък в някои централноазиатски държави, те приравняват „демократизацията” със стремежа за контрол на петролните ресурси. Обвързвайки „демократичните революции” в Украйна и Грузия с членството на тези страни в НАТО, те ги превръщат в илюстрация на американския експанзионизъм. Гръмогласно защитавайки милиардера Михаил Ходорковски, докато в същото време демонстративно игнорират проблема с бедността в Русия и социалната несправедливост, те сякаш внушават, че демокрацията обслужва единствено олигарсите. Накрая, настоявайки, че са незаменими, американските „кръстоносци” фактически декларират, че руснаците са неспособни сами да изградят свой демократичен модел и гражданско общество.

В резултат от всичко това, сред руснаците се зараждат най-мрачни подозрения относно истинските намерения на САЩ, макар че американското правителство и медиите игнорират този факт. В частност, все повече хора в Русия са убедени, че истинската цел на Вашингтон е контролът върху суровинните ресурси на страната и нейния ядрен арсенал, както и нейната „десуверенизация” и превръщането и в „западен васал”, чрез постепенното и обкръжаване със сателитни държави-членки на НАТО. В по-общ план американската политика поражда убеждението, че реалната цел на САЩ по време на студената война не е била борбата с комунистическата система, а с Русия, като такава. Като то допълнително укрепва благодарение на статиите във „Вашингтон Поуст” и „Ню Йорк Таймс”, където дори посткомунистическа Русия се характеризира, по презумпция, като „авторитарна държава с първобитни инстинкти”.

За да преодолее тези мощни препятствия и да преформулира отношенията си с Русия, Вашингтон следва да се откаже от „триумфаторския” подход, който бе в основата на реанимацията на студената война и ръста на съпътстващите я заплахи. Това означава уважение към суверенните права на Русия във вътрешнополитическата сфера (включително правото и да се разпорежда със собствените си енергоресурси). Опитът от миналото нагледно показва, че стремежът за намеса във вътрешните работи на Русия само влошава съществуващите шансове за утвърждаване на политическите свободи и икономическия просперитет на тази многострадална страна.

Това означава и признаването на законните руски интереси в сферата на сигурността, особено по отношение на т.нар. „близка чужбина”. На първо място, следва да се откажем от „третата вълна” на разширяване на НАТО, в която се планира да бъде включена и Украйна. Фактът, че пактът вече е буквално „на прага” на Русия, без това да е укрепило ничия сигурност, вече доведе руско-американските отношения до ръба на разрива. Присъединяването към него на Украйна, на която Москва придава огромно значение, както от гледна точка на „славянската идентичност”, така и в чисто отбранителен план, може да се окаже необратима стъпка, за което с тревога предупреждават дори и най-проамерикански настроените руснаци. Подобна стъпка няма да съответства и на демократичните принципи, защото против влизането в НАТО се обявяват почти две трети от украинците. За взривоопасните му последици можем да съдим по събитията от края на май и началото на юни 2006, когато населението на рускоезичния Крим блокира пристанището на Феодосия, в което внезапно се появи американски боен кораб с морски пехотинци на борда, както и околните пътища.

Времето за формулирането на нов политически курс на Америка изтича, но все още не се забелязват никакви сериозни усилия в тази посока от страна на официалните среди. Вместо това, критикувайки през май Кремъл, вицепрезидентът Чейни (както се изрази репортерът на „Таймс”) се държа като „тържествуващ „ястреб” от ерата на студената война”. Високопоставен служител на Държавния департамент наскоро ни обеща поредна „мащабна мисия” в Русия и съседните и страни. В същия тон бяха издържани и претенциите на държавния секретар Кондолиза Райс Русия да „признае, че САЩ имат законни интереси в съседните и региони” (при това тя не каза и дума за аналогичните интереси на Москва в тях), или пък изявлението на бивш сътрудник на администрация на Клинтън, че именно Кремъл „носи отговорността за сериозните заплахи в сферата на сигурността... възникващи по границата на НАТО с Русия”. В същото време Белият дом продължава да играе на „руска рулетка” с Москва в сферата на ядрените оръжия. Американският проект за изграждането на нова система за противоракетна отбрана вече провокира ответни дестабилизиращи мерки за превъоръжаване от руска страна, сега пък администрацията на Буш предлага, за първи път в историята, на стратегическите ракети да бъдат монтирани конвенционални бойни глави, което би затруднило функционирането на руските системи за ранно предупреждаване, увеличавайки опасността от случайното им включване.

Като граждани на демократична страна, ние, американците очакваме от бъдещите и лидери алтернативни предложения в сферата на външната политика. Засега обаче, не чуваме нищо подобно от представителите на двете големи политически партии – налице са само искания за още по-твърда позиция спрямо Русия, или пък темата въобще се заобикаля.

Очевидно е, че преразглеждането на утвърдените стереотипи и опасностите, свързани с новата студена война ще изискват и широк кръгозор, и политическа смелост, и способност да се действа в противоречие с моментните обществени настроения, макар че на мен лично ми е трудно да си представя такъв американски политик. Впрочем, в световен мащаб има подобен прецедент, при това не много отдавнашен. Преди двайсет години, когато опасността от студената война за целия свят особено се изостри, в редовете на ортодоксалната и репресивна съветска политическа класа неочаквано се появи Горбачов и предложи нестандартен и еретично звучащ изход от ситуацията. А големият въпрос е, дали в днешна Америка ще се намери политически лидер, готов да се възползва от тази, изпусната навремето, възможност?

* Авторът е професор в Университета на Ню Йорк, член на Съвета за международни отношения и бивш съветник на президента Джордж Буш-старши. Автор на няколко книги, посветени на историята на СССР и проблемите на постсъветска Русия.

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Евразийството има дълбоки исторически корени в Русия още преди да се оформят концептуалните му основи. Някои изследователи твърдят, че първият държавник, който на практика прилага евразийската линия е княз Александър Невски. Според Русев ( 2005 ), тя датира още от зараждането на руската държавност . В продължение на столетия, Русия оказва силно влияние върху различни страни и народи от Евразия, но същевременно търпи и тяхното мощно въздействие. Продължителната териториална експанзия съпътства цялото и континентално развитие, внасяйки съществени промени в държавността, етническият и културният и облик. Страната постепенно се превръща в ядро на голямо геополитическо, геокултурно и геоикономическо пространство, базирано на собствени географски условия и ресурси. Особеностите на географското и положение и месторазвитие предопределят формирането на евразийски социо-културен свят, притежаващ ярка специфика и качества на междинна цивилизация.

Възникването на евразийското идейно-философско течение през 20-те години на ХХ век се базира на богатата и съдържателна историософска традиция в работите на Николай Данилевский, Фьодор Достоевский, Константин. Леонтиев и др., които първи поставят въпросите за мястото и специфичната роля на Русия в света, опирайки се на цивилизационната и уникалност. Общо около сто руски учени разработват концептуалните основи на евразийската идея, но особено активни сред тях са не повече от двадесет. Преобладаващата част са потомци на емигранти, прогонени или напуснали родината след комунистическата революция от 1917. Основоположници на движението стават руски учени и интелектуалци, утвърдили се в различни области и специалности – географът Пьотр Савицкий, философите Николай Трубецкой, Пьотр Сувчинский, Иван Ильин, културологът Пьотр Бицилли, историците Леонид Карсавин, Георгий Вернадский, богословът Георгий Флоровский и др. Тяхната научно-изследователска и публицистична дейност се разгръща в София (където е издаден първият евразийски сборник „Исход к Востоку” ) , Прага, Белград, Берлин, Рим, Париж и дори Харбин ( Китай ) . За формирането на първоначалните им идеи, влияние оказват и някои от тезите на декабристите и славянофилите ( Алексей Хомяков, Юрий Самарин, братя Аксакови и др. ) – поддържащи тезата за съществуването не на една, а на няколко различни “ цивилизации ” и настояващи развитието на Русия да следва самостоятелен път, а не този на интеграция със Западна Европа. В същото време евразийците не се смятат за преки приемници на славянофилите, тъй като последните се уповават на самобитните качества на руския народ и политическото му обединение със славянските народи, докато за евразийците бъдещето на Русия се свързва с особеностите на нейното месторазвитие и в съюз с народите от Изтока, при съхраняване водещете позиции на Православието ( Алексеева, 2001; Мироненко, 2002 ) .

В основата на евразийската геополитическа идея Русия-Евразия се разбира като срединна страна, чийто вътрешен географски и културен синтез формира по естествен път геополитическото и пространство. Тя се възприема за идентичен и взаимосвързан свят, в който изначалният природен съюз между европейските Гори и азиатските Степи, определя самостоятелността и както от Европа, така и от Азия ( Савицкий, 1992 ) . Постепенно, родствената връзка на Русия с Азия надделява и заляга в основата на евразийския геополитически курс. Това се дължи, от една страна, на недооценената роля на източните народи и приноса им в изграждането на руската държавност, а от друга – в самоосъзнаването на страната като наследник и правоприемник на империите на Тимур и Чингисхан. Утвърждавайки специфичната руска култура, евразийците отстояват нейната самостоятелност спрямо европейската и азиатската и остро се противопоставят на опитите Русия да се обърне с лице към европейската цивилизация. В тези си концептуални рамки, евразийската идея придава особена месианска културно-цивилизационна роля на пространството, формирало се около Русия, чиято „срединност” е призвана да приобщи Европа и Азия към ново начало на съществуването им. В пространствен аспект, Каганский (2004) определя евразийството като късна разновидност на географския детерминизъм, където се смесват просвещение и романтизъм, култ към почвата и интелектуална вяра във „всемогъщото земно място” на Русия на планетата.

В последвалото образуване на Съветския съюз през 1922 (макар в основата му да е поставена комунистическата идеология) част от евразийците виждат геополитическото обединение на Евразия, т.е. единството на същото онова географско пространство, в чиито рамки стоят печатите на Киевска Русия, Монголската и Руска империи. Това обяснява и солидарността на някои от тях с политиката на болшевишкия режим, особено по отношение на отхвърлянето на културата и политическите форми, свързани с романо-германския Запад, съществували в Русия до революцията и оставили толкова неизличими белези върху нея ( Трубецкой,1927 ) . Това е и причината в началото на 30-те години да настъпи разкол в евразийското движение, което след смъртта на неговия идеолог – Николай Трубецкой (1938) , престава да се развива.

Действително, в годините на съществуването си, Съветската държава постепенно придобива облика на Евразийска империя, а социално-икономическата и политическата и система би могла да се счита за своеобразно продължение на същата евразийска цивилизация, формирала се векове наред в Русия. В същото време, сталинският модел на командно-планова икономика осигурява модернизация и индустриализация на страната, базирана на собствените и ресурси. В този смисъл, подходите и геостратегията на Съветския съюз, макар и в други идеологически рамки, всъщност, до голяма степен, са евразийски, отразявайки динамиката на своето време и геополитическата логика.


Завоят към Запада в края на 80-те години на миналия век, започнал с реформите на Михаил Горбачов, поставя Русия в състояние обърканост, след която обаче следва нова реакция – на разочарование и постепенно връщане към традициите, доколкото механично привнесените западни образци се сблъскват с непреодолими трудности на руска почва. Изборът на модел и път за развитието на Русия след разпада на СССР, дава ход на възраждането на евразийската концепция. На преден план отново излиза геополитическият антагонизъм между Морето и Сушата, в чието съвременно противоборство (макар да няма държави, които да представляват единия или другия класически тип) тази географска принадлежност дава огромен отпечатък върху културата и геополитическото им поведение. В съвременната версия на евразийството, познато повече като неоевразийство , се осъществява своеобразен политически преход и еволюция в развитието му, основаващо се именно на континенталната същност на руската държава.

Поредицата от изследвания на руския географ и историк Лев Гумильов, считащ се за родоначалник на неоевразийството, се свързват с теорията му за етногенеза и етническите цикли на руския суперетнос, където се потвърждава идеята на старите евразийци, че русите не са просто източни славяни, а особен етнос , формирал се на основата на тюркско-славянския синтез; етническото взаимодействие бива осъществявано от пассионарни импулси, определящи ритмите на Евразия в отделни исторически периоди ( Гумилев, 1993, 2001 ) . Разработената от него пассионарна концепция за формирането на етносите, която в най общ план се обяснява с освобождаването на екстремална биоенергия, пряко зависеща от културния и духовен подем на един народ, има огромно влияние върху съвременното евразийство, въпреки че в нея не са формулирани някакви конкретни геополитически възгледи. С пассионарността и съществуващата етно-културна комплиментарност на народите в Русия, се обяснява до голяма степен очакваният икономически и политически подем на страната, както и създаването на бъдещата Евразийска империя.

В средата на 90-те години особена популярност придобива идеята за създаване (по пътя на интеграцията) на Евразийски континентален блок от държави, като противовес на атлантическия универсализъм и глобалната роля на САЩ. Главен идеолог на това най-влиятелно неоевразийско течение е съвременният руски философ Александър Дугин. Той развива и прокламира проект за създаване на мощна континентална свръх-държава от имперски тип и мащаб, която да замени аморфната структура на ОНД. В планетарен геополитически план се предвижда укрепване на стратегически евроазиатски съюз по оста Москва-Пекин-Делхи, който в по-разширен вариант да включва Западна Европа, Средния и Далечен Изток, или поне да се осигури геополитическият им неутралитет ( Дугин, 2004 ) . Неоевразийството, като национална идея, разглежда Евразия и нейното ядро – Русия, като четвъртия геоикономически полюс на планетата и залага на т.н. трети път в социално-икономическото развитие – с умерено социални елементи в икономиката и традиционалистки тенденции в политиката. С постепенното осъзнаване на евразийската идеология, убедеността в собствените ценности на културата и историята могат да изиграят ролята на своеобразен щит срещу разпространението на хегемонистката експанзия на американската геополитика, претендираща отдавна за различни региони от Евразия, като сфера на своите жизненоважни интереси ( Бжежински,1997 ) и разлагаща духовните устои на евразийската културно-историческа система.

Неоевразийството на Дугин се характеризира с активна творческа дейност, ползва се с определена популярност и дори излезе от чисто теоретичните си рамки. Така, в средата на 90-те години бе създаден Евразийски икономически съюз ( ЕврАзЭС ) от Русия, Казахстан, Белорус, Киргизстан и Таджикистан. Интересно е да се отбележи особено дейното участие на Казахстан, чиито президент – Нурсултан Назарбаев обяви неоевразийството за държавна идеология ( Нартов, 2003 ) . През 2002 пък бе създадена Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) между Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, която, след редица подписани съглашения, се оформи във военно-политически съюз. Същата година беше учредена и партията на Дугин “Евразия”, декларирала своя „радикален центризъм” и подкрепа за политическия курс на сегашния руски президент Владимир Путин. Неговото управление до голяма степен очерта евразийското лице на страната, започнало да се откроява още по времето на Евгений Примаков (опитал се да формира атиглобалистка коалиция с Китай и Индия по време на намесата на НАТО в бивша Югославия). Отношенията на Русия с Китай, Германия и Иран укрепват все повече и предоставят възможност за бъдещи континентални маневри в Евразия.

Анализирайки съвременното геополитическо положение на Русия – страна притисната в икономическо, културно, демографско и технологично отношение от Запад ( EC , НАТО и САЩ ), Изток (Азиатско-техоокеанския регион – АТР) и Юг ( Ислямския свят ), неоевразийците смятат, че тя е на практика неинтегрируема с нито един от тези геополитически региони по редица обективни и субективни причини. Съвсем разбираемо е, че Русия не може да тръгне по пътя на повечето постсоциалистически страни, станали членки на ЕС и НАТО. поради това, че руската държава продължава да е, сама по себе си, отделно голямо геополитическо пространство. Русия не може да се обвърже много тясно и с Китай, не само поради заплахата от демографска експанзия, но и поради геополитическия статут, с който се ползва тази страна в днешния свят. Това обаче не означава, че по някои общи геостратегически проблеми между тях не може да се постигне единство . Още по-малко Русия може да се обвърже с Ислямската дъга от Юг, обединяваща едни от най-слабо развитите, конфликтни и неопределени региони в света. Между двата свята съществува непреодолима цивилизационна и икономическа бариера.

В геоикономически план, Русия усилено се опитва да валоризира географското си положение. Газо- и нефтопреносната мрежа, Транссибирската магистрала, гъстата въздушна инфраструктура и потенциалното възраждане на Великия път на коприната през Средна Азия, придават на страната ролята на мост във взаимодействието между богатия Запад и динамично развиващият се Изток. Повечето прогнози за икономическия подем и обезпечаване на руските територии (особено на онези отвъд Урал) се свързват най-вече с търговско-посредническата дейност и трансконтиненталния трафик на стоки и суровини.

Преломната епоха , която изживява Русия, загубите и униженията, които търпи, обуславят нейната геополитическа неопределеност. Днес това е държава, която все още не може да противостои на съвременните геоикономически полюси - САЩ, АТР и ЕС и е изправена пред сериозни демографски, стопански и етнически проблеми. Но и държава, притежаваща огромна военна мощ, колосални природни ресурси и иновационни ( в т. ч. космически ) постижения, разполагаща със сериозни позиции и авторитет в редица световни организации ( ООН, Г-8 и др. ). Сред няколкото геополитически сценария, определящи насоките на развитие и даващи прогнози за нейното най-близко бъдеще, евразийският е като че ли най-приемлив и отговарящ на вековните и традиции. В качеството си на национална идея, евразийският път придава собствена, ярка физиономия на Русия - геополитически образ, олицетворяващ спецификата и на самостоятелен геополитически полюс. Изолационизмът, предлаган от руските «неоконсерватори», обрича страната вечно да догонва Запада и прави невъзможно, нито ползотворното сътрудничество с него, нито пък по-нататъшното развитие на интеграционните процеси в Евразия. От друга страна, сляпото следване на западния либерален модел, според Дугин (2005) , би я превърнало в геополитически «васал» на САЩ, т.е. Русия окончателно би се простила с ролятя си на “велика държава”.


Един от най-видните представители на т. н. «нови десни» в Европа и привърженик на т.нар. «трети път» в социално-икономическото развитие ЖанТириар (1922-1992) , сравнява разпокъсаното постсъветско пространство с раздробен на парчета шоколад, чието събиране в едно цяло може да стане само по пътя на претопяването им в нов. ( Thiriart J .// www . italiasociale . org ) . В ролята на такава матрица, притежаваща обединяващи функции, може да се изяви неоевразийството. Русия е все още ядро на голямо цивилизационно пространство, чието влияние може да се установи в целия постсъветски регион. В геокултурен аспект неговата самобитност го определя като пространство, притежаващо особена специфика, където руския език, азбука, изкуство и манталитет са станали неотменна и същевременно отличителна черта за всички обитаващи го народи. Православието и колективизмът са развили друга трудова етика, натрупали са друг исторически опит, в чието пространство класическият либерален капитализъм не може да реализира напълно потенциала си и да функционира по обичайния начин. Това е евразийския свят на Русия, чиито геополитически позиции са все още силни, и само общоевразийската идентичност (според Орлова, 1998) , чрез изучаване на взаимодействието и взаимното влияние на културите в исторически план, може да култивира неговото единство. Евразийската геополитическа линия е в състояние едновременно да укрепи статута на Русия като световна сила, формирайки и очертанията на ядрото на потенциална бъдеща континентална коалиция. Казано накратко - неоевразийството е единствената геополитическа алтернатива за Русия, даваща най-адекватни политико-географски насоки, отчитащи нейната глобална тежест в пространството и едновременно съхраняваща нейния исторически традиционализъм.

Неоевразийската идея има своите позиции и отвъд Русия и ОНД. С нейните концептуални рамки се идентифицират онези, които отхвърлят днешната „еднополюсна” глобализация и отстояват националните традиции и полицентричността на съвременния свят. С някои от основополагащите принципи на неоевразийството боравят редица политически партии не само в Русия, но и в Европа. Особено активни са италианските и френски социалисти, които, пропагандирайки обединението на страните и народите от Евразия, си служат с възраждащата се антибуржоазна риторика, характерна за края на ХІХ и първата половина на ХХ век Всички те виждат шанс за изтласкването на американската таласокрация от Европа в преминаването на бъдеща обединена Европа и отвъд Урал, обхващайки необятните азиатски степи и достигайки Тихия океан - т.е. като Европа излезе от традиционните си чисто географски рамки и се изгражда съобразно специфичната си етническа, културна и историческа идентичност ( Scalea D . 2004) . Тази Европа, вече припознава своите корени в областите на арийските си прароднини и се определя от границите, маркиращи идоевропейските миграции – от Дъблин до Владивосток ( континентален модел разработен от Жан Тириар в края на 80-те ) . В този геополитически аспект, неоевразийството има реална възможност да се превърне в идеология, противопоставяща се на американската доминация в света, с отхвърляне на всички нейни модели и ценности, подкопаващи националните и цивилизационни устои, политическата и икономическа независимост на страните от Евразия.

Днес на планетата доминира глобалният проект на САЩ, опиращ се не само на икономическата и военната мощ на Америка, но и на нейната култура. Която, чрез виртуалното информационно пространство, трансформира глобализацията в американизация. Започва да определя стандарта и начина на живот на хората, размивайки етническите прагове и заличавайки съгражданата с векове от тях материална култура. Онези, които отхвърлят този геополитически модел, могат да разчитат на неоевразийството, чиито възгледи се базират на идеята за многополюсния свят, консервирал своята самобитност и исторически традиции във всички региони ( Дугин, 2004 ) . В този смисъл отново звучи актуално фразата на италианския традиционалист Юлиус Евола – “Моята родина е онази, която се сражава за моите идеи”, а неоевразийството в Европа се разбира все повече като своеобразен вариант на консервативна революция, играещ ролята на антипод на мондиализма и надхвърлящ географските рамки на своето наименование.

Литература :

Алексеева И.В., Зеленев Е.И., Якунин В.И. Геополитика в России. Между Востоком и Западом., СПб. 2001.

Бжежински Зб. Голямата шахматна дъска, С. 1997.

Гумилев Л.Н. Ритмы Евразии. Эпохи и цивилизации, М. 1993.

Гумилев Л.Н. От Руси до России. Очерки этнической истории / послесловие С.Б. Лаврова, М. 2001.

Дугин А.Г. Проект Евразия, М. 2004.

Дугин А.Г. Трите стратегии на руската външна политика // Геополитика,бр.2, С.2005.

Каганский В.Л. Евразийская концепция пространства России // Цивилизации, вып.6 М. 2004.

Колосов В.А., Мироненко Н.С. Геополитика и политическая география, М. 2002.

Нартов Н.А. Геополитика, М. 2003.

Орлова И.Б. Евразийская цивилизация: социально-историческая ретроспектива и перспектива, М. 1998.

Русев М. Руското геополитическо съзнание // Геополитика, бр.2, С. 2005.

Савицкий П.Н. Географичиские и геополитические основы евразийства // Евразия. Исторические взгляды русских эмигрантов, М. 1992.

Трубецкой Н.С. Мы и другие // Евразийский временник, кн.4, Берлин.1925.

Трубецкой Н.С. Общеевразийский национализм // Евразийская хроника, вып.9, 1927.

Scal еа D. Un` ideologia per il nuovo secolo: l`eurasiatismo // Eurasia , agosto, 2004.

Thiriart J. L`Europa come rivoluzione // http://www.italiasociale.org/Geopoliticarticoli/ Jean Thiriart.htm

* СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.3 2024