В Африка продължава да има страни, които туристическите агенции избягват да препоръчват на своите клиенти. Един такъв пример е Сомалия – най-източната държава на Черния континент. Макар че, от туристическа гледна точка, тя вероятно е сред най-интересните места на планетата. На територията на Сомалия има великолепни природни паркове, както и безброй паметници на различни древни цивилизации. Тук е имало държава още по времето на Древния Египет – в надписите в храмовете и гробниците на фараоните тя се нарича Пунт. По цялото крайбрежие на Индийския океан пък се простират прекрасни коралови рифове, по нищо не отстъпващи на най-известните рифови зони в Карибско или Червено море.
Всички тези забележителности на Сомалия обаче сякаш не интересуват никого. Което е разбираемо – едва ли мнозина биха рискували да посетят страна, която вече петнайсет години е обзета от хаос, гражданска война и икономическа разруха. Доскоро дори изглеждаше, че световната общност окончателно е престанала да се интересува от случващото се там.
Напоследък обаче нещата се променят и Сомалия отново се оказва в центъра на всеобщото внимание, а западните държави внезапно се сетиха за поетите в миналото задължения за стабилизирането и постигането на национално помирение в тази африканска държава. Повод за това стана превземането, през юли 2006, на столицата Могадишо от един от водачите на т.нар. „Съюз на ислямските трибунали” (СИТ) шейх Шариф Ахмед. Малко по-късно привържениците на шейха заеха още няколко стратегически важни градове в южната част на страната.
Загрижеността за развитието на събитията в Сомалия е лесно обяснима. Религиозният „Съюз на ислямските трибунали” обединява радикално настроените сомалийски ислямисти, чиито лидери (според противниците им) са тясно свързани с Ал Кайда и Осама бин Ладен. Именно това дава основание на редица анализатори да предположат, че Ал Кайда се опитва да превърне Сомалия в поредния си плацдарм, следвайки модела, вече изпитан в Афганистан. Защо отново се споменава „афганистанският сценарий”? Най-вече, защото мрежата на Бин Ладен отново се опитва да използва за собствените си цели една територия, където в резултат от дългогодишните кървави междуособици централната власт е силно отслабена, ако въобще я има. Замисълът на стратезите от Ал Кайда изглежда ясен: поставяне на Сомалия под контрол и последващото и използване като база за организиране на терористични нападения в други страни.
Всъщност, имплантирането на Ал Кайда в Сомалия, която формално е член на Лигата на арабските държави, започва още от началото на 90-те години на миналото столетие. Според мнозина, първата сериозна акция на мрежата е осъществена именно в Сомалия - срещу американските войски, извършили десант в страната през 1993 за да прекратят бушуващата в нея гражданска война. Тогава ръководството на Ал Кайда квалифицира тези действия на САЩ като опит за окупиране на една мюсюлманска страна и изпрати там шефа на военното си крило Мохамед Атеф, който пое координирането на действията на местните кланове срещу американците и осигури военната подготовка на формиращите се ислямистки милиции. Именно те атакуваха американските морски пехотинци в Могадишо през октомври 1993, като ликвидираха 18 от тях. Което пък принуди Вашингтон да изтегли частите си от страната.
Поредният етап от битката за Сомалия стартира през февруари 2006, когато отрядите на СИТ, създадени на базата на ислямистката организация Ал-Иттихад ал-Исламия, започнаха сражения с отрядите на току що формираният Алианс за възстановяване на мира и против тероризма, подкрепян от САЩ. При създаването на Алианса, в който се вляха формациите на редица известни полеви командири, беше официално обявено, че сред целите му е противопоставянето на тероризма и борбата срещу постоянно укрепващият позициите си СИТ, който пък бе обявен от представителите на редица западноевропейски и американски специални служби за „филиал” на Ал Кайда. Само този факт бе достатъчен за да направи неизбежен военния сблъсък между двете формации за контрол върху столицата на страната. Първите сражения, продължили четири денонощия, доведоха до гибелта на няколко десетки души и от двете страни.
Подобна ескалация на военните действия бе възможна само при наличието на външна помощ за участниците в тях и неслучайно още на 15 март т.г. ООН осъди доставките на оръжие за Сомалия, нарушаващи ембаргото от 1992. Междувременно, в края на март, последваха нови сражения, в които загинаха над 50 души. Месец по-късно, СИТ обяви, че започва джихад срещу Алианса. През първата половина на май сраженията между двете групировки се прехвърлиха в столицата Могадишо, при това с използването на артилерия. В резултат загинаха 130 души, включително и доста цивилни. На 16 май ООН се опита да ограничи конфликта, призовавайки двете страни да прекратят огъня. В същото време Световната организация декларира подкрепата си за институциите на преходната власт, формирани в Сомалия през 2004. На свой ред, САЩ заявиха, че подкрепят местните си партньори от Алианса за възстановяване на мира, за да попречат на Ал Кайда да създаде нов плацдарм на територията на Сомалия. В края на май боевете в Могадишо бяха подновени.
Междувременно, отрядите на СИТ, които първоначално не съумяха да постигнат сериозни успехи в битката за столицата, превзеха град Балад, разположен на 30 км северно от нея. През него минават основните маршрути за доставка на оръжие и храни за частите на Алианса. Прекъсвайки ги, отрядите на СИТ успяха още на следващия ден да овладеят и Могадишо, обявявайки победата си над проамериканския Алианс за възстановяване на мира. Същият ден преходното правителство обяви оставката на четирима министри – членове на Алианса и призова СИТ към „установяване на диалог”.
Междувременно, на 9 юни, отрядите на Алианса се прегрупираха и откриха нова фронтова линия в района на град Джохар, на 90 км северно от Могадишо. Само шест дни по-късно обаче, ислямистите успяха да превземат и тази последна крепост на подкрепяната от САЩ формация. Според мнозина специалисти, сред причините за бързия успех на СИТ, са силните антиамерикански настроения сред сомалийците, включително сред вождовете на местните племена.
Непосредствено след военната си победа, ислямистите открито се конфронтираха с някои от съседните държави. Така, на 17 юни, шейх Ахмед обвини Етиопия, че е изпратила свои войски в Сомалия, в подкрепа на Алианса, както и Йемен – че снабдява с оръжие преходното правителство. В тази ситуация, съседите на Сомалия не крият опасенията си, че евентуалното поставяне на страната под пълния контрол на ислямистите ще доведе до дестабилизирането на целия регион на Африканския рог. В тази връзка пред тях има две възможности: да продължат да подкрепят очевидно лишеното от всякаква реална власт преходно правителство и да поискат от международната общност да изпрати в Сомалия сили за поддържане на мира. На свой ред, ислямистите от СИТ, които се представят за единствената алтернатива на хаоса, категорично отхвърлят последната идея. Тук си струва да напомним, че още през януари 2005 Африканският съюз даде мандат на група страни от континента да формират общи миротворчески сили, но те не бързат с реализацията му, очевидно повлияни от печалния резултат от предишните две умиротворителни мисии на ООН в Сомалия. Според говорителят на сомалийското преходно правителство Абдерахман Нур Мохамед Динари, обвиненията на СИТ срещу Етиопия са били просто предлог за да могат ислямистите да атакуват град Байдоа, където се намира преходния парламент на Сомалия, официално подкрепящ изпращането на международни сили за поддържане на реда в страната.
На свой ред, етиопският премиер Малас Зенауи предупреди в края на юни, че страната му ще се защитава срещу всеки опит на СИТ (квалифициран от него като „терористична организация”) да я дестабилизира и заяви, че на границата със Сомалия са съсредоточени допълнителни части.
Съзнавайки, че опитите му за „сдържане” на ислямистите от СИТ с помощта на Алианса са се провалили окончателно, Вашингтон се зае да сформира „Контактна група за Сомалия”, в която освен САЩ влизат Норвегия, Великобритания, Швеция, Италия, Танзания и ЕС. В същото време, американците предложиха на Норвегия да оглави усилията на международната общност за възстановяването на мира в страната. Следващата стъпка на Белия дом бе да декларира готовността си за взаимодействие с всички страни в конфликта, което в превод на нормален език би могло да означава отказ от предишните съюзници и склонност за установяване на контакти с ислямистите. В същото време обаче, в края на юни в Адис Абеба се появи шефът на Централното командване на САЩ генерал Джон Абизейд за да обсъди с етиопското правителство „общите усилия за борба с тероризма”.
Пак по това време двама от полевите командири на Алианса – Муса Ялахво и Башир Ширар бяха изведени с американски военен кораб от Сомалия, обещавайки на привържениците си, че скоро ще се върнат. Друг командир – Омар Финиш пък заяви, че напуска Алианса и се присъединява към СИТ. На свой ред, след падането на Джовхар, бившите му колеги Мохамед Канияр, Иса Алин и Абду Саид предпочетоха да се изтеглят на север, заедно с верните си части.
Междувременно, Джибути призова за частична отмяна на ембаргото за доставката на оръжие за Сомалия, наложено през 1992.
На 28 юни, първото си обръщение направи новият „върховен” лидер на Сомалия шейх Хасан Дахир Авайас, оглавил Съвета на ислямските трибунали. В него той потвърди териториалните претенции към съседна Етиопия, в чиято провинция Огаден живеят предимно сомалийски племена. Тази позиция на новите сомалийски власти, декларирали териториални претенции и към Джибути и Кения, заплашва да доведе до бързата интернационализация на конфликта в страната. Сред функциите на шейха е и контролът върху дейността на ислямските трибунали в контролираните от СИТ провинции (4 от общо 18), където ислямистите, по примера на афганистанските талибани, побързаха да въведат законите на шариата.
На 29 юни САЩ се обърнаха към СИТ с призив да спрат да разширяват контролираната от тях територия, който новите власти в Могадишо игнорираха с презрение. Впрочем, 60-годишният шейх Авайас от пет години насам фигурира в списъка на най-опасните терористи, изготвен от американския Държавен департамент, като човек, подозиран, че поддържа тесни връзки с Ал Кайда. Навремето той бе сред основателите на създадената в началото на 80-те години на миналия век ислямистка организация Ал-Иттихад ал-Исламия, която участва активно в гражданската война в Сомалия през 90-те. Именно Авайас формира през 1998 и първият в тази страна ислямски трибунал. Освен това, той се смята за личен враг на временния президент на Сомалия Абдула Юсуф Ахмед. Което обаче не му попречи да подпише в средата на юни сключеното с посредничеството на Арабската лига споразумение за прекратяване на огъня между СИТ и преходното правителство на Сомалия. В отговор на обвиненията, че е терорист, Авайас заяви: „Не съм терорист, Но, ако стриктното следване на мюсюлманската религия и любовта ми към исляма ме правят такъв, приемам тази квалификация”.
Междувременно, новите власти в Могадишо изпратиха открити писма до САЩ и някои други страни, в които твърдят, че отхвърлят екстремизма и няма да допуснат страната им да се превърне в база на международния тероризъм. По-интересното е обаче, че писмото бе подписано от потенциалния съперник на лидера Авайас – шейх Ахмед. Впрочем, точка на спора за характера на СИТ и връзките му с Ал Кайда постави самият Бин Ладен, който в поредното си аудиообръщение от 30 юни обяви, че „борбата ни срещу САЩ ще продължи във всички точки на света – включително в Ирак, Афганистан, Сомалия и Судан”.
За Съвета на ислямските трибунали се знае, че той се ръководи от 88 души. Умерената фракция в него се оглавява от шейх Шариф Ахмед. Самият съюз очевидно не е особено стабилна формация, а главният проблем, пред който е изправен, е не толкова овладяването на властта, а по-скоро удържането и, тъй като далеч не всички сомалийци са склонни да живеят в страна, ръководеща се от законите на шариата. Освен това, дори в лагера на крайните ислямисти, племенните връзки продължават да играят много голяма роля, което също не спомага за запазване на единството в СИТ.
Проблемът на Сомалия обаче съвсем не се изчерпва с противопоставянето на ислямистите от СИТ и проамериканското преходно правителство. Той е много по-сериозен и дълбок, отколкото изглежда на пръв поглед. Общата ситуация в страната силно се усложнява от противоречията между многобройните, враждуващи кланове, част от които искат да използват американците в борбата със съперниците си и поради това са склонни съзнателно да преувеличават връзките им с Ал Кайда. Истината е, че основната битка за власт се води между големите племенни съюзи: на исса, населяващи северните райони, на дарод – обитаващи североизточните и югозападните райони и на хавия – живеещи по източното крайбрежие. Налице са също сериозни противоречия между номадите и уседналите земеделци, пример за които е племенната група раханвейн. Освен това, всеки клан се дели на висши и нисши касти, чиито права силно се различават.
Изглежда парадоксално, но тази толкова раздробена по кланов признак страна, на практика е моноетнична. Осем милионното и население се състои почти изцяло от сомалийци – кушити, принадлежащи към етиопската раса. Само в околностите на Могадишо живеят араби, индийци и пакистанци, а югозападните райони се обитават от малобройни негроидни племена.
Макар да са разделени на племена, сомалийците говорят един език и изповядват една религия – исляма. Неспособността им да живеят заедно, до голяма степен, е обусловена от историята на тази народност. По време на колониалната епоха земите и са поделени между пет държави – Италианска, Британска и Френска Сомалия, Етиопия и Кения. През втората половина на ХХ век, когато през 60-те години редица африкански държави получиха независимост, в новосъздадената Република Сомалия влизат британската (северната) и италианската (централната) части, докато френската през 1977 бе обявена за Република Джибути.
В същото време идеята за обединяването на всички сомалийци в една държава (т.е. присъединяването на Сомалия на Джибути, както и на някои провинции на Етиопия и Кения) продължава да е изключително популярна. През 70-те години на миналия век тя дори доведе до кървавата война между Сомалия и Етиопия за контрола на провинция Огаден, където живеят няколко милиона сомалийци.
Следва да се отбележи, че тъкмо тези пан-сомалийски настроения карат британските колонизатори да създадат на 1 юли 1960 Република Сомалия. Разбира се, и тогава сомалийците се придържат към традиционния си начин на живот, чиято ключова особеност са доминиращите родово-племенни отношения. Дошлият на власт през 1969 (в резултат от т.нар. „октомврийска революция”) Мохамед Сиад Баре, първоначално се опитва да се бори с племенния сепаратизъм, но след поражението във войната с Етиопия окончателно се отказва от това и започва да вкарва във властта почти изключително представители на собствения си клан марехан от племето дарод. Разбира се, останалите племена не възнамеряват да търпят това и моментално започват въоръжена съпротива срещу режима, в резултат от която, през 1991, диктаторът Баре е принуден да избяга в съседна Кения.
Междувременно, победилите го племенни лидери бързо забравят обещанията си за демократизиране на страната и затъват в кървави междуособни войни. Особено място сред тях заема генерал Мохамед Фарах Айдид (завършил съветска военна академия), който контролира по-голямата част от столицата Могадишо. Войната между клановете достига апогея си, когато Айдид (представител на племенната група хабар гедир, която е част от клана хавия) се опитва да свали новия президент Али Махди (представител на друга племенна група от същия клан - абгалс). По време на ожесточените сражения между двамата загиват 4 хиляди души, столицата е почти напълно разрушена, а единната сомалйска държава на практика престава да съществува. Северозападните райони си връщат старото британско название Сомалиленд, северните пък си спомнят за връзките с древните египтяни, наричали страната им Пунт, и създават т.нар. Пунтленд. На юг, по течението на река Джуба, пък възниква т.нар. Джубаленд. Районът на столицата Могадишо се контролира от четири враждуващи групировки, включително и т.нар. правителство на Република Сомалия – единствената, ползваща се с някакво международно признание.
В хаоса на гражданската война напълно изчезват и полицията, и съдилищата, и телевизията, и болниците. Унищожена е почти цялата промишленост. Като капак настъпва суша и страната е обхваната от глад. Именно тогава ООН решава да се намеси, но организираната от нея операция „Възстановена надежда” се проваля. Айдид и другите военни командири организират въоръжена съпротива срещу мисията на Световната организация, разграбвайки керваните с хуманитарна помощ. През 1993, тогавашният американски президент Бил Клинтън изпрати в Сомалия елитните части „Делта”, които трябваше да ликвидират Айдид. Този операция обаче също завърши с провал, след като сомалийците свалиха няколко американски хеликоптера и убиха 18 войници, принуждавайки САЩ да изтеглят частите си от страната.
Любопитен факт е, че тъкмо по онова време, в американската морска пехота служи и синът на Айдид Хюсеин – пример, който за пореден път показва, че сомалийците едва ли някога ще престанат да воюват помежду си. В тази връзка, мнозина припомнят сомалийската поговорка: „Аз и Сомалия срещу целия свят, аз и моето племе срещу Сомалия, аз и моят клан срещу племето, аз и моето семейство срещу клана”.
Така или иначе, но през 90-те години на миналия век, сомалийците все пак предприемат няколко опита да се споразумеят помежду си. Всички те обаче, приключват с неуспех. Постоянно биват създавани военни съюзи, които след това бързо се разпадат. Вероятно защото водачите на клановете, най-силни и активни измежду които са марехан, миджертин, хеладле и боран, твърдо следват известния принцип, че няма вечни съюзници, а само вечни интереси. Самите интереси също са ясни – да се оцелее с всички възможни средства в тази бедна и опасна страна. Постепенно борбата за власт се трансформира в жестока битка за контрол над оскъдните източници на жизнено необходими ресурси. Така, през 1998, клановете миджертин и марехан влизат в кървава битка помежду си за контрола на пристанището Кисмайо в южна Сомалия. Въпросното пристанище играе ключова роля в макар и скромната, но все пак сериозна според местните мащаби, международна търговия. Освен това, плодородните земи край града са особено подходящи за отглеждането на захарна тръстика, царевица и банани.
Впрочем, клановете воюват помежду си не само за земя, или за контрола над летищата и пристанищата. Пак в края на 1998 клановете хеладле и моалимвейн влизат в сражение, след като не успяват да си поделят постовете на сътрудници на една шведска благотворителна организация, чието поделение се базира в градчето Сахоу. По-късно сомалийските кланове започват да извършват бандитски набези и в съседните страни – Кения и Етиопия, което все по-сериозно безспокои не само непосредствените съседи на Сомалия.
След като става ясно, че и международната общност не може да се справи със ситуацията, шефът на Комисията на Организацията на източноафиканските държави Франческо Скорцини лансира идеята, Сомалия да бъде трансформирана в няколко самостоятелни емирства. Тя обаче не е приета от повечето водачи на кланове, всеки от които продължава да се надява, че именно той ще победи останалите, обединявайки страната. В тази връзка си струва да припомним, че и сегашният преходен президент на Сомалия Абдула Юсуф доскоро бе просто водач на клановете от Пунтленд.
Възможно е сегашното му противопоставяне на Съюза на ислямските трибунали да е свързано с факта, че вижда в тях много сериозни съперници. Само преди две години, създаденият през 2004 СИТ обединяваше пет различни групировки, докато днес те са вече 11. Съюзът очевидно се подкрепя от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива, както и от Еритрея. В негова полза са и силните антиамерикански (и антизападни) настроения в страната. Според някои анализатори, СИТ е създаден от група влиятелни сомалийски търговци, доставящи хранителни стоки в Саудитска Арабия и държавите от Залива. Тези хора са много богати и могъщи – имат свои летища и търговски флоти и поддържат собствени частни армии. Тоест, те имат какво да губят ако хаосът в страната продължи. И вероятно са решили да използват ислямистите от СИТ за да убедят сънародниците си, че и най-лошият мир е за предпочитане пред най-успешната война. А пък ако те отново не поискат да го разберат, Сомалия е обречена да си остане (както я нарече наскоро генералният секретар на ООН Кофи Анан) „черната дупка на Черния континент”.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
В Африка продължава да има страни, които туристическите агенции избягват да препоръчват на своите клиенти. Един такъв пример е Сомалия – най-източната държава на Черния континент. Макар че, от туристическа гледна точка, тя вероятно е сред най-интересните места на планетата. На територията на Сомалия има великолепни природни паркове, както и безброй паметници на различни древни цивилизации. Тук е имало държава още по времето на Древния Египет – в надписите в храмовете и гробниците на фараоните тя се нарича Пунт. По цялото крайбрежие на Индийския океан пък се простират прекрасни коралови рифове, по нищо не отстъпващи на най-известните рифови зони в Карибско или Червено море.
Всички тези забележителности на Сомалия обаче сякаш не интересуват никого. Което е разбираемо – едва ли мнозина биха рискували да посетят страна, която вече петнайсет години е обзета от хаос, гражданска война и икономическа разруха. Доскоро дори изглеждаше, че световната общност окончателно е престанала да се интересува от случващото се там.
Напоследък обаче нещата се променят и Сомалия отново се оказва в центъра на всеобщото внимание, а западните държави внезапно се сетиха за поетите в миналото задължения за стабилизирането и постигането на национално помирение в тази африканска държава. Повод за това стана превземането, през юли 2006, на столицата Могадишо от един от водачите на т.нар. „Съюз на ислямските трибунали” (СИТ) шейх Шариф Ахмед. Малко по-късно привържениците на шейха заеха още няколко стратегически важни градове в южната част на страната.
Загрижеността за развитието на събитията в Сомалия е лесно обяснима. Религиозният „Съюз на ислямските трибунали” обединява радикално настроените сомалийски ислямисти, чиито лидери (според противниците им) са тясно свързани с Ал Кайда и Осама бин Ладен. Именно това дава основание на редица анализатори да предположат, че Ал Кайда се опитва да превърне Сомалия в поредния си плацдарм, следвайки модела, вече изпитан в Афганистан. Защо отново се споменава „афганистанският сценарий”? Най-вече, защото мрежата на Бин Ладен отново се опитва да използва за собствените си цели една територия, където в резултат от дългогодишните кървави междуособици централната власт е силно отслабена, ако въобще я има. Замисълът на стратезите от Ал Кайда изглежда ясен: поставяне на Сомалия под контрол и последващото и използване като база за организиране на терористични нападения в други страни.
Всъщност, имплантирането на Ал Кайда в Сомалия, която формално е член на Лигата на арабските държави, започва още от началото на 90-те години на миналото столетие. Според мнозина, първата сериозна акция на мрежата е осъществена именно в Сомалия - срещу американските войски, извършили десант в страната през 1993 за да прекратят бушуващата в нея гражданска война. Тогава ръководството на Ал Кайда квалифицира тези действия на САЩ като опит за окупиране на една мюсюлманска страна и изпрати там шефа на военното си крило Мохамед Атеф, който пое координирането на действията на местните кланове срещу американците и осигури военната подготовка на формиращите се ислямистки милиции. Именно те атакуваха американските морски пехотинци в Могадишо през октомври 1993, като ликвидираха 18 от тях. Което пък принуди Вашингтон да изтегли частите си от страната.
Поредният етап от битката за Сомалия стартира през февруари 2006, когато отрядите на СИТ, създадени на базата на ислямистката организация Ал-Иттихад ал-Исламия, започнаха сражения с отрядите на току що формираният Алианс за възстановяване на мира и против тероризма, подкрепян от САЩ. При създаването на Алианса, в който се вляха формациите на редица известни полеви командири, беше официално обявено, че сред целите му е противопоставянето на тероризма и борбата срещу постоянно укрепващият позициите си СИТ, който пък бе обявен от представителите на редица западноевропейски и американски специални служби за „филиал” на Ал Кайда. Само този факт бе достатъчен за да направи неизбежен военния сблъсък между двете формации за контрол върху столицата на страната. Първите сражения, продължили четири денонощия, доведоха до гибелта на няколко десетки души и от двете страни.
Подобна ескалация на военните действия бе възможна само при наличието на външна помощ за участниците в тях и неслучайно още на 15 март т.г. ООН осъди доставките на оръжие за Сомалия, нарушаващи ембаргото от 1992. Междувременно, в края на март, последваха нови сражения, в които загинаха над 50 души. Месец по-късно, СИТ обяви, че започва джихад срещу Алианса. През първата половина на май сраженията между двете групировки се прехвърлиха в столицата Могадишо, при това с използването на артилерия. В резултат загинаха 130 души, включително и доста цивилни. На 16 май ООН се опита да ограничи конфликта, призовавайки двете страни да прекратят огъня. В същото време Световната организация декларира подкрепата си за институциите на преходната власт, формирани в Сомалия през 2004. На свой ред, САЩ заявиха, че подкрепят местните си партньори от Алианса за възстановяване на мира, за да попречат на Ал Кайда да създаде нов плацдарм на територията на Сомалия. В края на май боевете в Могадишо бяха подновени.
Междувременно, отрядите на СИТ, които първоначално не съумяха да постигнат сериозни успехи в битката за столицата, превзеха град Балад, разположен на 30 км северно от нея. През него минават основните маршрути за доставка на оръжие и храни за частите на Алианса. Прекъсвайки ги, отрядите на СИТ успяха още на следващия ден да овладеят и Могадишо, обявявайки победата си над проамериканския Алианс за възстановяване на мира. Същият ден преходното правителство обяви оставката на четирима министри – членове на Алианса и призова СИТ към „установяване на диалог”.
Междувременно, на 9 юни, отрядите на Алианса се прегрупираха и откриха нова фронтова линия в района на град Джохар, на 90 км северно от Могадишо. Само шест дни по-късно обаче, ислямистите успяха да превземат и тази последна крепост на подкрепяната от САЩ формация. Според мнозина специалисти, сред причините за бързия успех на СИТ, са силните антиамерикански настроения сред сомалийците, включително сред вождовете на местните племена.
Непосредствено след военната си победа, ислямистите открито се конфронтираха с някои от съседните държави. Така, на 17 юни, шейх Ахмед обвини Етиопия, че е изпратила свои войски в Сомалия, в подкрепа на Алианса, както и Йемен – че снабдява с оръжие преходното правителство. В тази ситуация, съседите на Сомалия не крият опасенията си, че евентуалното поставяне на страната под пълния контрол на ислямистите ще доведе до дестабилизирането на целия регион на Африканския рог. В тази връзка пред тях има две възможности: да продължат да подкрепят очевидно лишеното от всякаква реална власт преходно правителство и да поискат от международната общност да изпрати в Сомалия сили за поддържане на мира. На свой ред, ислямистите от СИТ, които се представят за единствената алтернатива на хаоса, категорично отхвърлят последната идея. Тук си струва да напомним, че още през януари 2005 Африканският съюз даде мандат на група страни от континента да формират общи миротворчески сили, но те не бързат с реализацията му, очевидно повлияни от печалния резултат от предишните две умиротворителни мисии на ООН в Сомалия. Според говорителят на сомалийското преходно правителство Абдерахман Нур Мохамед Динари, обвиненията на СИТ срещу Етиопия са били просто предлог за да могат ислямистите да атакуват град Байдоа, където се намира преходния парламент на Сомалия, официално подкрепящ изпращането на международни сили за поддържане на реда в страната.
На свой ред, етиопският премиер Малас Зенауи предупреди в края на юни, че страната му ще се защитава срещу всеки опит на СИТ (квалифициран от него като „терористична организация”) да я дестабилизира и заяви, че на границата със Сомалия са съсредоточени допълнителни части.
Съзнавайки, че опитите му за „сдържане” на ислямистите от СИТ с помощта на Алианса са се провалили окончателно, Вашингтон се зае да сформира „Контактна група за Сомалия”, в която освен САЩ влизат Норвегия, Великобритания, Швеция, Италия, Танзания и ЕС. В същото време, американците предложиха на Норвегия да оглави усилията на международната общност за възстановяването на мира в страната. Следващата стъпка на Белия дом бе да декларира готовността си за взаимодействие с всички страни в конфликта, което в превод на нормален език би могло да означава отказ от предишните съюзници и склонност за установяване на контакти с ислямистите. В същото време обаче, в края на юни в Адис Абеба се появи шефът на Централното командване на САЩ генерал Джон Абизейд за да обсъди с етиопското правителство „общите усилия за борба с тероризма”.
Пак по това време двама от полевите командири на Алианса – Муса Ялахво и Башир Ширар бяха изведени с американски военен кораб от Сомалия, обещавайки на привържениците си, че скоро ще се върнат. Друг командир – Омар Финиш пък заяви, че напуска Алианса и се присъединява към СИТ. На свой ред, след падането на Джовхар, бившите му колеги Мохамед Канияр, Иса Алин и Абду Саид предпочетоха да се изтеглят на север, заедно с верните си части.
Междувременно, Джибути призова за частична отмяна на ембаргото за доставката на оръжие за Сомалия, наложено през 1992.
На 28 юни, първото си обръщение направи новият „върховен” лидер на Сомалия шейх Хасан Дахир Авайас, оглавил Съвета на ислямските трибунали. В него той потвърди териториалните претенции към съседна Етиопия, в чиято провинция Огаден живеят предимно сомалийски племена. Тази позиция на новите сомалийски власти, декларирали териториални претенции и към Джибути и Кения, заплашва да доведе до бързата интернационализация на конфликта в страната. Сред функциите на шейха е и контролът върху дейността на ислямските трибунали в контролираните от СИТ провинции (4 от общо 18), където ислямистите, по примера на афганистанските талибани, побързаха да въведат законите на шариата.
