14
Съб, Дек
4 New Articles

Новата близкоизточна политическа конструкция

брой5 2006
Typography

Вече няколко години в САЩ се води ожесточена дискусия относно проекта за т.нар. Голям Близък изток. С постепенното затъване на американците в Ирак, в страната нараства броят на критиците на политиката, следвана от сегашната администрация. Част от тях настояват за незабавното изтегляне на американските части, определяйки това като „акт на истински патриотизъм”. Според бившия директор на Агенцията за национална сигурност генерал Уйлям Одъм: „Ние се провалихме в Ирак и сега проблемът е, искаме ли да платим по-ниска цена за приключването на кампанията, като се изтеглим максимално бързо, или пък да платим повече, удължавайки присъствието си”.

По сходен начин разсъждава и специалистът по военна история Уйлям Линд: „Колкото по-дълго останем в Ирак, толкова по-лоши ще бъдат последиците. Още в началото на кампанията, а дори и преди това, бяха допуснати много сериозни грешки. Липсваше план за гарантиране на реда в тази страна с многомилионно население, да не говорим за практическата реализация на такива мечти, като налагането в Ирак на свободата, демокрацията и духа на свободната инициатива. Затова е крайно време да се изтеглим за да избегнем още по-големи загуби”. На свой ред, анализаторът от Института Хувър Томас Гейл Мор твърди, че: „Продължителната окупация само ще генеририра нов тероризъм. С войната в Ирак отблъснахме не само мюсюлманите, но и по-голямата част от останалия свят. Да останем в Ирак означава да продължим да сипваме сол в раните на местното население и да превърнем нашата окупация в инструмент за набиране на кадри за мрежата на Осама бин Ладен”.

В предварителните прогнози за развитието на следвоенната ситуация в Ирак, отбелязва Уйлям Линд, не бе отчетен един важен и общ за повечето близкоизточни страни фактор: „ В много случаи свалянето на режима води до разпадането на държавата. Именно до това доведе и нашата интервенция в Ирак. Държавата там се крепеше на тиранията на Саддам. Сега тя, на практика, се разпадна и възраждането и очевидно не е по силите нито на нас, нито на иракчаните”.

Бившият заместник на държавния секретар по отбраната Лоурънс Корб пък подчертава, че времето не чака, защото „американското общество вече е уморено от безкрайните проблеми, свързани с войната в Ирак”. Според него, в Ирак следва бъде повторен косовският модел, т.е. колкото се може по-бързо страната да бъде предадена под контрола на ООН. Така, бремето на отговорността ще се прехвърли върху международната общност. Което пък „би придало на цялото предприятие един по-реалистичен аспект, който досега бива замъгляван от различни, неосъществими лозунги”.

Очевидно е, че проблемът за измъкването от иракския капан следва да се реши радикално. Не е ясно обаче, как точно може да стане това: дали като още повече се увеличи военният натиск срещу бунтовниците? Или, като се оставят гарнизони в градовете и се изтеглят войските от останалата част на страната? А, може би, като Ирак действително премине под контрола на ООН? Или пък Америка просто следва да се изтегли, без да я е грижа какво ще последва?

Сегашната американска администрация категорично отхвърля възможността за изтегляне на войските си от Ирак. На същото мнение е и бившият зам. държавен секретар по отбраната Лоурънс Корб, който смята, че: „Ако се оттеглим, рязко ще се увеличат шансовете за избухването на гражданска война в Ирак, която ще възпламени и дестабилизира целия регион. В конфликта, по всяка вероятност, ще се намесят Иран и Турция. Вълненията ще обхванат и Саудитска Арабия. Пожарът в Близкия изток, откъдето на световния пазар постъпва основното количество петрол, неизбежно ще породи хаос в цялата глобална икономическа система... Така че САЩ трябва да останат в Ирак като гарант за стабилността на региона”.

Доскоро сред убедените привърженици на оставането на американските войски в Ирак бе и полковникът от запаса Ралф Питърс, бивш офицер от военното разузнаване, заемал високи постове и в президентската администрация. Така, през септември 2004, той твърдеше, че: „Близкият изток е обзет от хаос и ние можем да внесем поне частичен ред, ако изградим жизнеспособни структури в Ирак. Трябва да продължим започнатото и да докажем на целия свят, че Америка не възнамерява да се откаже по средата на пътя, след постигането на военната победа. Вече направихме подобна грешка в Сомалия, изтегляйки се, след като спечелихме битката за Могадишо. Сега Америка възстанови своя авторитет и не бива да бягаме от Ирак, само защото там възникват усложнения”.

Картата на новия Голям Близък изток

През последните две години обаче, всички надежди за възстановяване на нормалния живот в условията на продължаваща американска окупация на Ирак се стопиха. И, като много други бивши военни, Ралф Питърс също се разочарова от „жизнеспособните структури” на Ирак. Затова днес той предлага принципно нов и, по собственото му мнение, изгоден за САЩ изход от близкоизточната задънена улица. Този изход, според него, изисква мащабното прекрояване на картата на „Големия Близък изток”. Според плана на Питърс, Ирак трябва да бъде разделен на три части, като същата участ очаква Иран, Саудитска Арабия и Пакистан. От Турция пък следва да бъде откъсната източната и част, в полза на новосъздадената държава Кюрдистан. Сирия се лишава от крайбрежните си територии в полза на Ливан и т.н.

Статията на Ралф Питърс и публикуваната заедно с нея в американския “ Armed Forces Journal ” карта на новия „Голям Близък изток”, породи многобройни коментари. Реакцията на мюсюлманските държави бе крайно отрицателна, което е съвсем разбираемо. Но сред лишените от собствена държава мюсюлмански народности (и особено сред кюрдите) реакцията беше съвсем друга. Очевидно неслучайно, непосредствено след публикацията на Питърс, кюрдските екстремисти, вдъхновени от перспективата да се сдобият с независима държава, осъществиха серия от терористични атентат в турските курорти Мармарис и Анталия, както и в Диарбекир.

Много показателно е, че в името на разрешаването на американските проблеми в Близкия изток, Ралф Питърс без колебание предлага да се жертват интересите на дългогошните стратегически съюзници на САЩ – Турция, Саудитска Арабия и Пакистан. Ясно е, че за всяка държава няма „вечни съюзници”, а само „вечни интереси”. Истината обаче е, че тук нещата опират и до проблемите, които САЩ напоследък имат в отношенията с традиционните си партньори от региона.

Така, въпреки негативната реакция на Вашингтон, Пакистан лансира проекти за внос на петрол и природен газ от Иран, Саудитска Арабия се превърна в основния доставчик на петрол за Китай, а пък Турция си позволи да критикува военната операция в Ирак и дори да откаже да пропусне американските войски през своята територия. Така че предложението на Ралф Питърс да замени вече съмнителните, от негова гледна точка, съюзници на САЩ с нови (които сляпо ще следват политиката на Вашингтон) е съвсем обяснимо. Такива американски съюзници могат да станат новосъздадените държави (Кюрдистан и останалите), както и онези, които биха разширили границите си, ако подобна идея все пак бъде реализирана. Впрочем, с тези, последните, нещата не са чак толкова прости. Мнозина азербайджански политици например, вече изразиха възмущението си, че Питърс не е включил в границите на „разширен Азербайджан” „исконния азерски град Тебриз”, а го е оставил в тези на „тъй наречената кюрдска държава”.

Според самия Ралф Питърс, предлаганите от него „граничин промени” ще повлекат „неизбежното съпътстващо кръвопролитие”, което обаче ще бъде цената за новото и „справедливо” устройство на Близкия изток. Тоест, той признава, че реализацията на плана му ще провокира мащабни междуособици в региона, в който всеки ще воюва против всички. Само че всички участници в сблъсъците ще са местни мюсюлмани, а не американци, чиито живот се опитва да спаси бившият полковник от разузнаването на САЩ. Очевидно, в основата на идеята му е поставен старият колкото света принцип „разделяй и владей”. Засега не е ясно, доколко привлекателна ще се окаже тя за членовете на сегашната американска администрация. Както и, дали самите народи от Близкия изток (както и техните лидери) ще са склонни да участват в играта с промяната на границите в региона, или ще предпочетат да се включат в други, не по-малко опасни игри, чиито правила обаче ще определят не американците, а вероятно водачи от типа на Осама бин Ладен.

* Българско геополитическо дружество

{rt}