Преди двайсетина години, коментирайки поредния военен преврат в Судан, известният френски историк и геополитик Кретиен Лашон подчертава, че „историята на тази страна винаги се повтаря”. Проблемът обаче е, доколко самата суданска държава е в състояние да издържи това, случващо се вече няколко поредни десетилетия, „повторение на историята” – т.е. преходът от военна диктатура към демократизация и обратно.
По традиция, суданските военни оправдават завземането на властта с възвишени и хуманни цели. Така, през 1985 те декларираха, че „въоръжените сили поемат управлението заради острата политическа криза в страната и за да бъде избегнато кръвопролитието”. Четири години по-късно, след поредния преврат, новият судански лидер – генерал Омар Хасан ал-Башир заяви, че „суданските военни вземат властта не завинаги, а само докато бъде стабилизирана ситуацията в страната, след което тя ще бъде предадена на цивилно правителство”.
Всъщност, основните задачи пред всички судански военни режими веднъж завинаги бяха формулирани през 1985 от бившия министър на отбраната в правителството на Джаафар Нимейри – генерал Сиуар ал-Дахаб така: „постигане на национално единство, преодоляване на икономическите трудности и предаване на властта в ръцете на народа”.
Бившият председател на Преходния военен съвет на Судан Ал-Дахаб неслучайно поставя на първо място именно постигането на национално единство. За всеки, поне бегло запознат с историята на страната, не е тайна, че всички граждански и военни правителства на Судан от края на т.нар. „преходен период” (1953-1956) насам са принудени да водят тежка борба за съхраняване на неговата териториална цялост.
Именно тази битка сплотява и днес разнородните политически сили и движения на суданския Север, традиционно контролиращи властта в страната. Впрочем, тя отдавна се е превърнала във фикс-идея за всички влиятелни судански политици. Пак тук обаче е скрит и може би най-големият парадокс на суданската история: колкото по-упорито политиците и военните от Севера се борят за съхраняване на националното единство, толкова по-малки изглеждат шансовете им за успех.
Както е известно, почти четиридесетгодишното въоръжено противопоставяне между Севера и Юга на Судан приключи с мирно споразумение, предвиждащо провеждането през 2011 на референдум за правото на самоопределение на южните судански провинции.
Южният фронт – трайно примирие или прелюдия към нова война?
Споразумението беше подписано през януари 2005 в кенийската столица Найроби между суданското правителство и Суданското народно-освободително движение и неговото военно крило – Суданската народно-освободителна армия (СНОД/СНОА).
Оценките за това споразумение варират между сдържано-оптимистични и критично-песимистични. Така, през първата година и половина след неговото подписване, двете страни демонстрираха умерен оптимизъм относно практическата му реализация. Напоследък обаче, представителите на Юга изразяват нарастваща тревога от развитието на ситуацията в областта. В края на юли 2006, първият вицепрезидент на Судан и водач на Юга Салва Каир Маярдит се оплака, че ”прилагането на споразумението става по-бавно, отколкото очаквахме, тъй като липсва механизъм, който да контролира и подтиква Хартум и Джуба (административният център на Южен Судан) към стриктното прилагане на всички точки от договора”. При това той ясно намекна, че подобен механизъм следва да се формира на международно, а не на национално ниво, отбелязвайки, че: „ние се нуждаем от подкрепата на международната общност за практическата реализация на споразуменията”.
Впрочем, на национално равнище, от ноември 2005, вече действа Комисия за политическо помирение, включваща по двама представители на Юга и на Севера, както и посланика на ООН в Хартум и представителя на Междуправителствената организация за развитие – основният спонсор на мирния процес в Судан, благодарение на чиито усилия стана възможно и подписването на самото мирно споразумение.
Основната цел на комисията, създадена от суданския президент Ал-Башир, е да „контролира изпълнението на споразумението”. Засега обаче, този контрол (или както считат мнозина видни политици от Юга – неговата липса) обслужва изключително интересите на мюсюлманския Север, което предизвиква гнева на християнският елит в Джуба. Впрочем, цялото поведение на суданското правителството през последните двайсет месеца би могло да се определи като игра, целяща да не допусне независимостта на Южен Судан, т.е. реализирането на официално неафишираната, но много популярна сред северносуданския политически елит формула: „широка автономия - да, независимост – не”.
Това поведение е особено очевидно по отношение реализацията на основните положения на мирното споразумение от януари 2005. Според генералния секретар на СНОД Пагана Амума, до този момент са осъществени следните от тях: приемането на нова конституция на страната и на отделна конституция на Южен Судан, както и формирането на парламент и правителство на националното единство.
Новата конституция на Република Судан, приета официално през юли 2005, на практика, обединява в един текст основните положения на мирните споразумения и на предишната конституция от 1998. В политически план, юлската конституция узаконява до 2011 разделянето на властта в страната по географски признак – на Юг тя се осъществява от СНОД, а на Север – от управляващият Национален конгрес на Судан (НКС) и неговият лидер Ал-Башир. Що се отнася до суданската опозиция (включително ислямистите на Ал-Тураби), тя трябваше да се задоволи с 20% от постовете в регионалната и федерална власт. Имайки предвид, че опозиционните партии разполагат с подкрепа само в Северен Судан, това намалява реалната им квота във властта до 14% (останалите 6% бяха предоставени на съществуващия само на хартия Национален-демократичен алианс, играещ ролята на опозиция в Южен Судан).
С други думи фелдмаршал Ал-Башир (каквото е официалното му войнско звание) и обкръжението му постигнаха едновременно две важни цели: съобразиха новата конституция с претенциите на Юга и удължиха пребиваването си във властта с поне още шест години. И, ако през това време в Судан не настъпи някаква драматична промяна, фелдмаршалът ще постави своеобразен национален рекорд, тъй като управлява страната още от 1989 (на второ място в тази класация е колегата му генерал Джаафар Нимейри, управлявал Судан през 1969-1985).
Всъщност, ако анализираме внимателно новата суданска конституция ще разберем, че, напук на мнението на повечето експерти, Северът съвсем не е губещата страна от приемането и. Защото Ал-Башир съумя да постигне онова, което навремето Нимейри не можа: прехвърли цялата отговорност за политическото, социално, икономическо и културно развитие на Южен Судан върху местните лидери, освобождавайки правителството си от такива сложни проблеми като борбата с бедността или ликвидирането на неграмотността.
В създаденото през септември 2005 правителство на националното единство доскорошните бунтовници от Юга получиха девет министерства (от общо 30), включително това на външните работи, търговията, инвестициите, транспорта и т.н. В една европейска страна, това би означавало сериозни позиции във властта. Судан обаче не е в Европа и там от най-голямо значение е контролът върху силовите министерства (ще припомня само, че при годишен бюджет от 1,6 млрд. долара, 700 милиона са предназначени за армията). А тези министества, както можеше да се очаква, се оказаха в ръцете на НКС.
В същото време, опитите на южняците да използват контрола върху външното министерство за да популяризират идеите си за бъдещето на страната пред международната общност се сблъскаха с твърдото намерение на президента Ал-Башир сам да определя външната политика на страната. Показателно в това отношение е упоритото нежелание на президента да приеме изпращането на „сини каски” на ООН в разбунтувалата се провинция Дарфур, въпреки, че идеята се подкрепя от собственото му външно министерство, т.е. от южняците.
Подобна е и ситуацията във формираната през август 2005 Национална асамблея, където „контролният пакет” също е в ръцете на президентската партия.
Все пак, изброеното дотук е част от успехите, постигнати в практическата реализация на мирните споразумения. Сега нека видим проблемите и трудностите, които са толкова сериозни, че карат мнозина западни и местни наблюдатели да твърдят, че през 2011 няма да има никакъв референдум и, че страната е изправена пред дилемата – нова гражданска война или постепенното връщане на Юга под властта на Севера.
На първо място сред тези проблеми е фактическото замразяване от страна на Хартум на Протокола за разрешаване на конфликта в района на Еби (част от провинция Кордофан, където се намира едно от най-големите петролни находища в Судан). Въпросният протокол бе подписан през май 2004 от суданското правителство и ръководството на СНОД/СНОА. Според него, въпросът за принадлежността на района към Юга или към Севера трябваше да бъде решен окончателно на референдума през 2011. Дотогава му се предоставя специален статут, според който управлението му се осъществява пряко от президента на Судан, а местната власт се представлява от Изпълнителен съвет (чиито членове, впрочем, също бяха назначени от президента Ал-Башир).
При това приходите от петролните добиви в района се разпределят така: 50% за централното правителство, 42% за правителството на Южен Судан, 2% - за провинция Бахр ал-Газал, 2% - за Източен Кордофан, 2% - за коренните жители на Еби от негроидното племе динка и 2% - за местните араби. На практика обаче, федералните власти получават около 54% от приходите.
Всъщност, коренът на проблема не е в прилагането на Протокола, а по-скоро в резултатите от дейността на Комисията за определяне границите на този спорен район: експертите единодушно признават, че той е част от Юга, макар че от друга страна, на референдума през 2011 местните жители биха могли да се обявят за присъединяването му към Северен Судан. Именно нестабилните позиции на Хартум в този стратегически за цялата суданска петролна индустрия район карат хората на Ал-Башир да пречат на процеса на делимитация и последващо демаркиране на административните граници на района Еби.
Идеален изход от тази ситуация за Хартум би било запазването за неопределено дълго време на специалния статут на Еби, без провеждането на референдум. Но истината е, че проблемът с този район е само част от далеч по-сериозния въпрос за делимитирането и демаркирането на цялата граница между Северен и Южен Судан. Предвидената в мирните споразумения от януари 2005 специална смесена комисия, така и не бе създадена – просто защото разпределянето на петролните залежи, които гарантират стотици милиони долари годишно на суданското правителство, изглежда изключително сложно.
Тоест, граничните проблеми са свързани с ключовия въпрос за разделянето, в мащаба на цялата държава, на приходите от петролния добив. Засега половината от тях отиват у правителството на националното единство в Хартум, а другата половина – у правителството на Южен Судан. Южняците обаче претендират, че на практика Северът си присвоява по-голямата част от петролните постъпления.
Друг препъни камък са проправителствени въоръжени милиции в Южен Судан, които, въпреки мирното споразумение, нито бяха разпуснати, нито пък разоръжени.
Още по-опасен обаче е друг проблем, свързан с постепенното ограничаване на ролята на пълномощията на вицепрезидента и основен представител на Юга в централната власт – Салва Киир Маярдит. В тази връзка е показателен изходът от битката за министерството на енергетиката и полезните изкопаеми в правителството на националното единство. Тя започна още през юли 2005. Междувременно, на 30 юли с.г. в самолетна катастрофа загина харизматичният лидер на християнския Юг полковник Джон Гаранг, чието място бе заето от Салва Маярдит, който обаче очевидно не притежава неговите качества. Всички тези фактори обусловиха победата на мюсюлманите от Севера в борбата за контрол над енергийния сектор – министър на енергетиката и природните ресурси стана Ахмед ал-Джаз от партията на президента Ал-Башир.
Всичко това кара мнозина анализатори да смятат, че разривът между Севера и Юга е само въпрос на време, както и, че той ще бъде последван от нова гражданска война. Като доказателство за правотата си, те изтъкват все по-честите сблъсъци между правителствените части и бойците от СНОА.
От друга страна обаче, политическият елит на Юга, който е доволен от сегашното положение и успешно „усвоява” помощите, предоставяни от западните държави и ООН за възстановяване на християнските провинции, няма никакъв интерес от избухването на нова война. Същото се отнася и за режима в Хартум, начело с Ал-Башир, който в момента е ангажиран най-вече с проблемите в западната област Дарфур, където продължават да загиват стотици хора. Затова изглежда по-вероятно, че проблемите все пак ще се решават по пътя на преговорите, още повече, че избухването на нова война със сигурност би имало катастрофални последици за страната.
Кризата в Дарфур и ситуацията на Източния фронт
Междувременно, както споменахме по-горе, рязко се изостри ситуацията в западната част на страната – в Дарфур. От февруари 2003 и съвсем доскоро, там се водеха ожесточени сражения между правителствените части и подкрепящите ги отряди на арабската племенна милиция „Джанджавид” и техните противници - бойците от Суданското освободително движение/Армия за освобождение на Судан (СОД/АОС) и Движението за справедливост и равноправие (ДСР). На 5 май 2006 в нигерийския град Абуджа суданското правителство и едно от крилата на СОД подписаха т.нар. Мирно споразумение за Дарфур. То предвижда: разпускане на проправителствените милиции „Джанджавид” и включване на бившите бойци на СОД и ДСР в националната армия; еднократна финансова помощ за провинция Дарфур от 300 млн. долара и последващото и финансиране с 200 млн. долара годишно; компенсация за всички семейства, насилствено изселени от родните си места; формиране на собствена преходна регионална администрация на Дарфур, която да подготви провеждането на планирания за 2010 референдум за бъдещето на региона; назначаване на подписалите споразумението дарфурски бунтовнически водачи за съветници на президента. Освен това, Хартум се задължи да предостави, в периода 2007-2012, на дарфурските бунтовници 12 депутатски места в Националната асамблея на Судан, 21 места в парламента на всеки дарфурски щат, един губернаторски пост, две помощник-губернаторски длъжности (всичките в Дарфур), както и ключови позиции в министерствата на дарфурските щати и местните власти.
Досега обаче, въпреки силния натиск на международната общност, това споразумение все още не е подписано от представителите на другото крило в СОД/АОС, както и от ДСР. Нещо повече, през юни 2006, шефът на мисията на ООН в Судан Ян Пронк заяви, че „мирното споразумение за Дарфур е в състояние на колапс и спешно трябва да бъде подновено”. Проблемът е, че подписалият споразумението от името на едно от крилата в СОД/АОС Манни Минауи, на практика, представлява интересите само на 8% от цялото население на Дарфур.
Освен дарфурския въпрос, суданските власти се сблъскват с много сериозни проблеми и в други части на страната. От 1994 продължава въоръженият конфликт в източните райони, обитавани от племето беджа (провинция Червено море и суданско-еритрейската граница). Там суданската армия се сражава с бойци от т.нар. Източен фронт (създаден през 2005 от Конгреса на беджа и племената рашидия). Тоест, Судан отдавна е обхванат от гражданска война, която в момента се води на два основни фронта: на Запад (Дарфур) и на Изток (Провинция Червено море и границата с Еритрея).
Така, в последно време все по-актуален става въпросът, дали въобще е възможно съществуването на единен Судан в сегашните му граници без постоянните вътрешни войни, водени в името на запазването на същото това единство. Всъщност, истината е, че този въпрос не възниква едва днес – той съществува още през 60-те години на миналия век. Тогава обаче изглежда, че споразуменията от Адис Абеба (подписани през 1972 и установяващи мира между Севера и Юга, гарантирайки широка автономия на последния) окончателно са поставили точка на въпроса.
Анализирайки причините, довели да краха на системата, наложена със споразуменията от Адис Абеба, следва да подчертаем един принципно важен момент – неспособността на федералния център, в лицето на правителството в Хартум, да изпълни поетите през 1972 задължения за социално-икономическото, политическо и културно развитие на южносуданската автономия. Интересно е, че именно същите обвинения срещу Хартум отправят днес и бунтовниците от Дарфур.
И така, какво очаква Судан в близко бъдеще? Според оптимистите – окончателното постигане на мир и съгласие в страната (на Юг вече бе постигнато примирие, а на Запад то предстои, остава само да бъдат решени проблемите на източните райони). Песимистично настроените анализатори обаче припомнят, че през 1983 (т.е. 11 години след подписването на мирното споразумение от Адис Абеба), Югът отново бе обхванат от кървава гражданска война.
Всъщност, дали наистина е невъзможно да се очертае поне приблизителен сценарий за развитието на политическата и икономическа ситуация в Судан през следващите 10-15 години? И да, и не.
Да - защото във вътрешната и външна политика на тази страна могат да се посочат ключовите фактори, оказващи и днес значително въздействие върху хода на събитията, както в страната, така и извън нея. Могат да бъдат очертани и векторите на развитие, зададени от тези фактори, както и да предположим, как те ще си взаимодействат в обозримо, или пък в по-далечно бъдеще.
Не – защото никой в света не може да гарантира на 100%, че същите тези ключови фактори, на чиято база анализаторите очертават векторите за развитие на една или друга страна, няма внезапно да изчезнат поради различни непредвидими обстоятелства и да бъдат заменени от други, на които никой до този момент не е обръщал сериозно внимание.
Така че анализаторите могат да разчитат само на „крайъгълните камъни” на суданската действителност, които и досега остават непроменени нито от реформите по западен модел, нито от тоталната ислямизация на страната. А това са: изключително сложната етно-племенна структура на суданското население, ислямът и дервишките ордени, ислямистите, армията и външните сили.
Обикновено, когато стане дума за структурата на суданското население, моментално изплува британската теза от 60-те години на миналото столетие за „Судан – страната на 600-те племена”. Всъщност, същото може да се каже и половин век по-късно. Единствената промяна е оръжието, с което разполагат въпросните племена. Така, ако през 60-те трудно можеше да си представим жител на Дарфур с автомат Калашников в ръка, днес това е съвсем обичайна гледка.
Проблемът обаче е, че докато суданските племена стават все по-добре въоръжени, племенното съзнание не само не е ерозирано от държавната идеология, а – напротив, превърнало се е в нейна интегрална част (в сегашната суданска конституция има изричен член, провъзгласяващ и защитаващ правата на етническите и културни - т.е. племенните, общности). Поради това всяко суданско правителство е принудено да води диалог не с различните социални групи (както е в нормалните държави), а с многобройните племенни обединения.
В тази връзка, закономерно възниква въпросът: „пречи ли трайбализмът за политическото развитие на Судан”. Преди двайсетина години, отговорът би могъл да е само положителен. Днес обаче подобен отговор би означавал, че става дума за някоя друга страна, а не за Судан. Какво се промени през тези години? На първо място – представата за ролята на племенния фактор в живота на суданците. Днес вече може спокойно да се твърди, че суданският трайбализъм не се вписва в традиционните категории за „добро” и „лошо” - той просто е даденост, с която следва да се съобразяваме.
Опитът от политическите борби в Судан през втората половина на ХХ век е нагледна илюстрация, че само онези местни партии и движения, които умело използват племенния фактор в своята дейност, се оказват способни да оцелеят достатъчно дълго на политическия връх.
Ето само един, но достатъчно показателен пример. Според египетския анализатор Мохамед ал-Хашими, Националният ислямски фронт (управлявал Судан през 1985-1999) представлява „нова коалиция между ислямисткото движение и различни племенни вождове, насочена срещу светските политически партии и упрявляващите кръгове, опитващи се да изкоренят ислямското наследство на режима на Нимейри”. Между другото, редица западни експерти смятат, че крахът на суданското ислямистко движение, начело с Хасан ал-Тураби, означава провал на цялата политика на тотална ислямизация на страната и опитите за обединяването и под лозунгите на Корана и шариата.
Така стигаме до един много интересен и деликатен момент: ролята на ислямската религия в продължаващият и днес процес на обединяване на Судан и превръщането му в пълноценна балансирана държава. Въпросът действително става деликатен в хода на двете войни между Севера и Юга на страната, когато северняците (особено в началото на 90-те) активно използваха идеите за джихада срещу „неверниците” (т.е. населението на юга, изповядващо християнството или традиционните анимистки култове) и опитвайки се да представят пред световната общественост своята агресия срещу Юга като защита на т.нар. Дар ул Ислам (т.е. на изконно ислямските земи, макар че всъщност Югът никога не е бил част от тях).
В същото време, никой не отрича, че Северен и Централен Судан още не са се разпаднали, до голяма степен, именно благодарение на исляма, с помощта на чиито догми властите съумяват да притъпят острите междуплеменни конфликти.
Анализирайки ролята на исляма в Судан, не можем да не споменем и такива важни обществено-политически фактори като дервишките ордени Ал-Ансар и Ал-Хатмия. Напоследът те не се споменават често в местните и чуждестранни медии, затова някои може би смятат, че ролята им в суданския политически живот е останала в миналото. Всъщност, има безброй аргументи, че това въобще не е така. Ето само един: по предварителни данни, над половината судански араби (около 10 млн. души в края на 90-те) са „ансари”, т.е. членове на ордена Ал-Ансар. Според други данни пък, в редовете на Ал-Хатмия има над два милиона души.
Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че през т.нар. „периоди на парламентарна демокрация” (1956-1958, 1964-1969 и 1986-1989) властта в Судан се намираше именно в ръцете на Ал-Ансар и Ал-Хатмия (формално тя се упражняваше от партията Ал-Умма и, съответно – от Юнионистко-демократичната партия, в качеството им на филиали на двата ордена).
Имайки предвид последните събития в Судан, особено интересен е фактът, че през цялата нова история на страната, след обявяването на независимостта и през 1956, Дарфур е своеобразен плацдарм на Ал-Умма, която формира своите въоръжени отряди (контролирани на практика от ордена Ал-Ансар) от номадските племена на Дарфур и Кордофан – баггара и ризейгат.
В ролята на постоянни съперници на традиционалистките сили (т.е. ордените Ал-Ансар и Ал-Хатмия и техните „партии” Ал-Умма и ЮДП) в Судан, освен армията, са и ислямистите, начело с Ал-Тураби. Чрез своя лидер, суданските ислямисти постоянно обвиняват традиционалистите, че са допуснали разпадането на страната или дори, че са съдействали за него: „Днес хората в Судан се освобождават от бремето на традициите и фалшивия опит, който им беше натрапван. Те отделят религията от политиката, икономиката, науката и изкуствата. Това е революция, която освобождава и обединява обществото. Както е известно, религиите се разделят на различни църкви при християните, макар че Христос е един, и на различни общности – при мюсюлманите, макар че Мохамед ги призовава да следват един и същи път. Днес в Судан започва революция сред мюсюлманите, в чиито ход ние ще ликвидираме влиянието на дервишките ордени. Ние следваме общия път и обявяваме на всички сектанти, че не сме нито шиити, нито сунити, т.е. не признаваме делението на мюсюлманите на секти”.
Именно този радикализъм на суданското ислямистко движение обаче, не позволи на привържениците на Ал-Тураби да изтласкат окончателно традиционалистите от политическата сцена. В крайна сметка днес, и ислямистите, и традиционалистите са в опозиция към сегашния режим в Хартум.
По-горе вече подчертахме ролята на суданските военни в процеса на националното обединение на Судан, затова сега нека минем към последния (не и по значение) „крайъгълен камък” на суданската действителност, а именно – към ролята на външните сили в развитието на вътрешните процеси в страната.
Тук отново се сблъскваме със странен исторически парадокс. Днес мнозина суданци възлагат необосновано големи надежди на помощта от международната общност за нормализиране на ситуацията в страната. Макар че само преди 84 години един от най-уважаваните членове на тази общност – Великобритания приема т.нар. „Закон за паспортния режим на територията на англо-египетския кондоминиум Судан”, с който антагонизмът между южната и северната част на страната е превърнат в основен инструмент на държавната политика. В самият Судан той е известен като „Законът за забранените райони”, чиято цел е да не се допусне формирането на добри отношения между Севера и Юга на страната. Така, Югът се оказва „затворен” за арабите-мюсюлмани от Севера, а пък Северът – за чернокожите християни и езичници от Юга. Освен това, намесата на външни сили, във вътрешните работи на Судан (въпреки че понякога има положителен резултат, пример за което са споразуменията от Адис Абеба през 1972, довели до прекратяването на войната в южните провинции), по правило, води до крайно отрицателни последици. Целият проблем е, че всички международни посредници, опитващи се да помогнат за прекратяването на вътрешните конфликти в страната, подхождат към тях, следвайки собствената си ценностна йерарния. В резултат от това, онези решения, които според тях са най-подходящи като основа за постигане на компромис, на практика въобще не се оказват приемливи за участниците във въпросните конфликти.
В миротворческата практика на ООН – организацията, която по презумпция би трябвало да е основния миротворец на планетата – съществува понятието „принудително налагане на мира”. Като принудата може да се осъществява под различни форми, но най-вече като военен или политическо-икономически натиск върху страните в конфликта (или върху едната от тях). В днешен Судан се сблъскваме именно с този модел на „умиротворяване”. А основният недостатък на подобна практика е стремежът да се постигне умиротворяване сега, в момента, без да се обръща внимание, дали след това ще бъдат реално (а не само на хартия) премахнати истинските причини за конфликта.
От друга страна, опитът на онези страни, които съумяват или да избегнат външната намеса във вътрешните си работи, или пък да я минимизират, ни демонстрира (макар че и тук има изключения) действително успешния модел за решаване (или поне за стабилизиране) на острите вътрешнополитически кризи. С редица условности, си струва да припомним примера на Испания, където на национално ниво бяха ограничени действията на баските сепаратисти, чиято организация ЕТА постепенно губи авторитет заради привързаността си към терора.
Анализирайки всички, споменати дотук фактори и специфични особености, можем да предположим, че Судан едва ли ще успее през следващите 10-15 години да запази териториалната си цялост. Най-вероятно, през 2011 Южен Судан ще стане независим, като на това може да попречи само избухването на голяма война между етносите и племената, които го населяват. Засега обаче, имайки предвид позициите и силата на т.нар. Суданска народно-освободителна армия (СНОА) – военното крило на контролиращото Юга Суданско народно-освободително движение (СНОД), това едва ли ще се случи.
Много по-сложна изглежда ситуацията в Дарфур. Като участник в управляващата в Хартум коалиция, СНОД подкрепя изпращането в областта на „сини каски” на ООН, които да заменят безполезния умиротворителен военен контингент на Африканския съюз. Коалиционният им партньор в правителството – Националният конгрес на Судан, начело с президента на страната Ал-Башир, обаче се обявява против това, защото се опасява, че така Западът би поставил под свой контрол многобройните полезни изкопаеми и ресурси на Судан.
Ситуацията в Дарфур допълнително се усложнява от факта, че в южната част на областта има петролни находища (вж. фиг.1). Не е изключено, че проблемите с прилагането на мирното споразумение за Дарфур, се дължат на това, че в него (за разлика от мирните споразумения за Юга от 16 януари 2005) не се уточнява, кой точно ще контролира и експлоатира местните петролни находища.
Тук фиг.1 !!!
Евентуалното изпращане на „сини каски” в Дарфур няма да означава, че този стратегически важен за Хартум регион може автоматично да получи независимост след време. Впрочем, за това не настояват и местните бунтовници. Като своя основна цел водачите на СОД/АОС декларират „създаването на обединен демократичен Судан на основата на равенството, пълното преструктуриране и деволюция на властта, равнопоставеното развитие, културния и политически плурализъм и моралното и материално благополучие за всички суданци”.
Така, ако управляващият судански елит съумее да минимизира степента на външна намеса в дарфурския конфликт, той може би ще бъде решен без това да застраши териториалната цялост на Судан. Днес обаче, се наблюдава по-скоро обратната тенденция – ръст на външната намеса (и, особено, тази на САЩ които се опитват да си гарантират поне частичен контрол върху петролните залежи в страната, измествайки Китай) в конфликта.
Означава ли това обаче, че вече нищо не може да промени тази тенденция? Не, разбира се. Ако Хартум, както и двете бунтовнически фракции (СОД/АОС и ДРС) съумеят да постигнат устройващо всички участници компромисно решение, за Судан ще бъде по-лесно да се противопостави на международния натиск да бъде приет друг вариант за решаването на проблема.
Освен това, ако световната общност все пак реши да наложи ембарго срещу всички доставки на оръжие за Дарфур и достатъчно строго контролира спазването му, шансовете за мирно разрешаване на дарфурския проблем рязко ще нарастнат. Наистина, днес това не изглежда особено верятно, защото дори и ако решението за ембарго бъде прието от Съвета за сигурност на ООН, реално то ще засегне само правителствените части и техните съюзници в областта.
И накрая, няколко заключителни думи за проблемите в Източен Судан (провинция Червено море и суданско-еритрейската граница), където, както вече споменахме, суданската армия се сражава с отрядите на Източния фронт. Тук основната задача пред правителството в Хартум е да не допусне конфликтът да се разрастне до размерите на този в Дарфур. Защото, ако това се случи, фактическата загуба на излаза на Червено море неизбежно ще сложи кръст на всички планове на режима да повиши жизненото равнище в страната, благодарение на евтиния петрол и природен газ. А за да не се допусне подобно развитие е необходимо с всички възможни средства да бъдат прекъснати контактите между Източния фронт и дарфурските бунтовници. В същото време, Хартум би следвало да предпочете социалните и политически мерки за нормализиране на ситуацията в провинция Червено море, пред чисто военните или полицейски операции. Суданските власти ще трябва да изолират максимално ръководителите на Източния фронт от основната маса на населението в тази провинция. Макар че е невероятно трудно, подобно нещо все пак е възможно. И едва след като то бъде постигнато, може да се мисли и за нови мащабни военни операции срещу Източния фронт, които да не провокират масово възстание на местните жители срещу централната власт.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Преди двайсетина години, коментирайки поредния военен преврат в Судан, известният френски историк и геополитик Кретиен Лашон подчертава, че „историята на тази страна винаги се повтаря”. Проблемът обаче е, доколко самата суданска държава е в състояние да издържи това, случващо се вече няколко поредни десетилетия, „повторение на историята” – т.е. преходът от военна диктатура към демократизация и обратно.
По традиция, суданските военни оправдават завземането на властта с възвишени и хуманни цели. Така, през 1985 те декларираха, че „въоръжените сили поемат управлението заради острата политическа криза в страната и за да бъде избегнато кръвопролитието”. Четири години по-късно, след поредния преврат, новият судански лидер – генерал Омар Хасан ал-Башир заяви, че „суданските военни вземат властта не завинаги, а само докато бъде стабилизирана ситуацията в страната, след което тя ще бъде предадена на цивилно правителство”.
Всъщност, основните задачи пред всички судански военни режими веднъж завинаги бяха формулирани през 1985 от бившия министър на отбраната в правителството на Джаафар Нимейри – генерал Сиуар ал-Дахаб така: „постигане на национално единство, преодоляване на икономическите трудности и предаване на властта в ръцете на народа”.
Бившият председател на Преходния военен съвет на Судан Ал-Дахаб неслучайно поставя на първо място именно постигането на национално единство. За всеки, поне бегло запознат с историята на страната, не е тайна, че всички граждански и военни правителства на Судан от края на т.нар. „преходен период” (1953-1956) насам са принудени да водят тежка борба за съхраняване на неговата териториална цялост.
Именно тази битка сплотява и днес разнородните политически сили и движения на суданския Север, традиционно контролиращи властта в страната. Впрочем, тя отдавна се е превърнала във фикс-идея за всички влиятелни судански политици. Пак тук обаче е скрит и може би най-големият парадокс на суданската история: колкото по-упорито политиците и военните от Севера се борят за съхраняване на националното единство, толкова по-малки изглеждат шансовете им за успех.
Както е известно, почти четиридесетгодишното въоръжено противопоставяне между Севера и Юга на Судан приключи с мирно споразумение, предвиждащо провеждането през 2011 на референдум за правото на самоопределение на южните судански провинции.
Южният фронт – трайно примирие или прелюдия към нова война?
Споразумението беше подписано през януари 2005 в кенийската столица Найроби между суданското правителство и Суданското народно-освободително движение и неговото военно крило – Суданската народно-освободителна армия (СНОД/СНОА).
Оценките за това споразумение варират между сдържано-оптимистични и критично-песимистични. Така, през първата година и половина след неговото подписване, двете страни демонстрираха умерен оптимизъм относно практическата му реализация. Напоследък обаче, представителите на Юга изразяват нарастваща тревога от развитието на ситуацията в областта. В края на юли 2006, първият вицепрезидент на Судан и водач на Юга Салва Каир Маярдит се оплака, че ”прилагането на споразумението става по-бавно, отколкото очаквахме, тъй като липсва механизъм, който да контролира и подтиква Хартум и Джуба (административният център на Южен Судан) към стриктното прилагане на всички точки от договора”. При това той ясно намекна, че подобен механизъм следва да се формира на международно, а не на национално ниво, отбелязвайки, че: „ние се нуждаем от подкрепата на международната общност за практическата реализация на споразуменията”.
Впрочем, на национално равнище, от ноември 2005, вече действа Комисия за политическо помирение, включваща по двама представители на Юга и на Севера, както и посланика на ООН в Хартум и представителя на Междуправителствената организация за развитие – основният спонсор на мирния процес в Судан, благодарение на чиито усилия стана възможно и подписването на самото мирно споразумение.
Основната цел на комисията, създадена от суданския президент Ал-Башир, е да „контролира изпълнението на споразумението”. Засега обаче, този контрол (или както считат мнозина видни политици от Юга – неговата липса) обслужва изключително интересите на мюсюлманския Север, което предизвиква гнева на християнският елит в Джуба. Впрочем, цялото поведение на суданското правителството през последните двайсет месеца би могло да се определи като игра, целяща да не допусне независимостта на Южен Судан, т.е. реализирането на официално неафишираната, но много популярна сред северносуданския политически елит формула: „широка автономия - да, независимост – не”.
Това поведение е особено очевидно по отношение реализацията на основните положения на мирното споразумение от януари 2005. Според генералния секретар на СНОД Пагана Амума, до този момент са осъществени следните от тях: приемането на нова конституция на страната и на отделна конституция на Южен Судан, както и формирането на парламент и правителство на националното единство.
Новата конституция на Република Судан, приета официално през юли 2005, на практика, обединява в един текст основните положения на мирните споразумения и на предишната конституция от 1998. В политически план, юлската конституция узаконява до 2011 разделянето на властта в страната по географски признак – на Юг тя се осъществява от СНОД, а на Север – от управляващият Национален конгрес на Судан (НКС) и неговият лидер Ал-Башир. Що се отнася до суданската опозиция (включително ислямистите на Ал-Тураби), тя трябваше да се задоволи с 20% от постовете в регионалната и федерална власт. Имайки предвид, че опозиционните партии разполагат с подкрепа само в Северен Судан, това намалява реалната им квота във властта до 14% (останалите 6% бяха предоставени на съществуващия само на хартия Национален-демократичен алианс, играещ ролята на опозиция в Южен Судан).