Днес евразийските идеи се лансират от две противоположни позиции. Така, редица американски специалисти по международни отношения и, в частност Збигнев Бжежински, я атакуват като концепция, противоречаща на националните интереси на САЩ. От руска страна, напротив, тя се отстоява от група учени и политици, виждащи в нея своеобразна нова идеология, способна да обедини Русия и, едновременно с това, да спаси света. При това, ако в САЩ евразийските идеи едва ли вълнуват някого (като изключим, разбира се, техните противници), в Русия те пораждат ожесточени дискусии, част от които бяха представени и в появилият се преди време сборник на Фондация „Горбачов”, озаглавен „Загадките на Евразия: Русия във формиращата се глобална система”.
Сама по себе си, темата не е нова. Корените и могат да се открият още в споровете между славянофилите и привържениците на Запада в руския елит през целия ХІХ век и особено през втората му половина. Които по-късно преливат в ожесточените дискусии през 20-те години на ХХ век, водени от такива значими фигури като Николай Трубецкой, Владимир Ерн, Николай Бердяев, Георгий Флоровский и др. Днес, евразийството отново повдига темата за идентификацията на Русия, т.е. за самоопределянето и в света. Като спецификата на днешните спорове е, че евразийството бива обвързвано с геополитиката с цел да му се придаде научен характер.
Истината обаче е, че всички тези дискусии, в които е въвлечен руският политически елит и отляво, и отдясно, отразяват борбата за власт сред управляващите в рамките на съществуващата политическо-икономическа система. Формално, привържениците на евразийството отстояват самобитността на Русия, нейното цивилизационно различие от Запада и свързаното с това противопоставяне на същия този Запад. Противниците на тази идея пък настояват, че съществуват универсални западни ценности, които Русия следва да възприеме, ако иска да съхрани позициите си в цивилизования свят.
Зад тези културологични термини обаче, се крият съвсем конкретни икономически интереси. Евразийците отразяват интересите на т.нар. руска национална буржоазия, която не иска да дели печалбите си със Запада. Антиевразийците (т.е. прозападно настроените кръгове) пък обслужват идеологически онази част от руския бизнес, която е тясно свързана със западния капитал и работи съвместно с него.
Дугин – неоевразийският пророк
В т.нар. ляво-патриотични кръгове Александър Дугин се смята за водещ идеолог на съвременното евразийство и пропагандатор т.нар. „евразийска геополитика”, чиито научен характер впрочем, се признава и от политици като Жириновски или Зюганов. За Дугин, евразийството е тясно свързано с основните геополитически постулати. Опитвайки се да го докаже, той развива тезите на смятания за „баща на геополитиката” британски географ Хилфорд Макиндер, формулирайки основните операционни „полюси”: евразийство-атлантизъм, суша-море, континент-остров. Естествено, историческата Русия (т.нар. Киевска Рус, Московското княжество, Руската империя и Съветският съюз) представлява единия полюс, а Западът – втория. При това руският полюс определено е положителен, докато западният е отрицателен. Използвайки високопарния език на Дугин, тезата му звучи така: „Евразийският импулс е Единицата на нашата система, положителният полюс на нашето историческо битие, нашата Истина и Светлина, в противоположност на атлантическата Нула - полюсът на неистината и мрака”. И макар че тук Дугин използва определена метафора (т.е. двоичният код 1-0), той наистина изглежда убеден, че Русия е „единица”, а Западът – „нула”. Разбира се, Дугин посочва, че самият Запад описва тази система с обратен знак, което според него е закономерно и тъкмо в това е „основният закон на геополитиката”. С други думи, такъв основен закон е „антагонистичното отношение между сушата и морето, острова и континента и, разбира се, между Запада и не-Запада, т.е. Изтока”. Вероятно за да изглежда по-убедителен, Дугин предупреждава, че осъзнаването на същността на теориите му не е по силите на всеки.
В рамките на евразийската идея, той оценява и тезата за формирането на стратегически триъгълник Москва-Делхи-Пекин, както и тази за „многополюсния свят”. В своята фундаментална книга „Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия”, появила се в края на 90-те години на миналия век, Дугин предлага изграждането на антизападен геополитически съюз между Русия, Япония, Германия и Иран. При това, както иронично отбелязва британският анализатор Чарлз Кловър от „Файненшъл таймс”, „игнорирайки факта, че не всички те са континентални държави”.
По принцип, всички тези конструкции би трябвало да имат антизападна (т.е. антиатлантическа) насоченост. Именно в това е същността на „евразийската платформа”, под чиято егида „биха могли да се обединят в името на държавността и десните, и левите, и социалистите, и привържениците на пазарната икономика, които обаче приемат нейния основен постулат, че вътрешнополитическите разногласия в никакъв случай не трябва да водят до дестабилизирането на Руската държава, да ерозират нейната сигурност, да отслабват стратегическия и цивилизационния и суверенитет и да нарушават социалната стабилност”. В това, според Дугин, е и същността на руската национална идея.
Съвсем ясно е обаче, че с подобна платформа не може да бъде обединено разнородното руско общество и особено онези среди в него, които са прозападно ориентирани. Нямам намерение да анализирам подробно идеологията на евразийството, ще се опитам да обърна внимание само на неговите геополитически измерения, така както ги интерпретира самият Александър Дугин. В основата им е опитът да се обяснят всички международни катаклизми чрез пространствените категории „море-суша” и „континент-остров”. Но, ако това действително е така, как Дугин би аргументирал предложението си за формирането на алианс между Русия, Германия, Япония и Иран (в който освен Русия и Иран участват една островна и една „атлантическа” държава), насочен срещу водещата морска атлантическа държава – САЩ? Очевидно нещо не е наред. Не е ясно, защо уж „евразийската” държава Япония на практика е геополитически антагонист на друга евразийска сила – Русия, но пък е съюзник на атлантическият лидер САЩ. Или, защо две островни държави: Великобритания и Япония, които много си приличат по своето геополитическо положение, толкова радикално се различават в културно-цивилизационно отношение. Както и, коя от доминантите на глобалното противопоставяне между „сушата” и „морето” доминира в географския профил на Индия, Китай, Германия, Португалия и т.н. Или пък, защо на територията на Евразия (разглеждана като някакво „общо пространство”) са се водили не по-малко войни и конфликти, отколкото между евразийството и атлантизма?
Казано накратко, пространството съвсем не обяснява всичко в международните отношения, то (също както и времето) не е политическа категория. И пространството, и времето са просто координатните системи, в чиито рамки се развиват събитията.
Евразийската геостратегия на Бжежински и руските евразийци
По-надолу ще се опитам да анализирам тезите на известния американски геополитик Збигнев Бжежински, касаещи Евразия, както и контратезите на съвременните руски евразийци, обобщени в книгата на академик Михаил Титаренко (директор на Института за Далечния изток към Руската академия на науките – б.р.) „Русия с лице към Азия”.
В нея, авторът обявява т.нар. „неоевразийство” (отличаващо се от класическото евразийство от 20-те години на миналия век, както и от идеите на предшествениците на евразийците от ХІХ век) за „нова парадигма”. Според него: „Евразийството е предвестник на бъдещия нов световен ред в планетарните междуцивилизационни отношения, гарантиращ запазването на цивилизационното и културно многообразие в света... Евразийството може да се превърне не само в идеология на руското възраждане, но и да генерира нови идеи за отношенията между цивилизациите в постиндустриалното, информационно общество. Неоевразийството съдейства не само за укрепване вътрешната идентичност на националното самосъзнание на руския народ, но и за гарантиране на безконфликтния характер на междуцивилизационните отношения, сътрудничеството между всички народи и култури на територията на Русия, както и за задълбочаване на културното сътрудничество и взаимодействие с живеещите в чужбина съотечественици и запазването на тяхната цивилизационна идентичност”.
Титаренко, както впрочем и останалите „неоевразийци”, смята, че Москва отдава прекалено внимание на отношенията си с Европа (и със Запада, въобще), игнорирайки възможностите, които и предлага Азия.
Истината обаче е, че Русия никога не е игнорирала Азия и познава азиатската специфика не по-зле, отколкото азиатците – руската. Само че, какво общо има това с евразийството? Всяка култура се формира под въздействието както на западни, така и на източни влияния. Но нима фактът, че японците например, са усвоили немалко елементи от европейско-американската култура, ги е превърнало в „евразийци”? Не, разбира се. Същото впрочем, се отнася и за турците, които също са възприели много неща от Европа. Защо тогава руснаците трябва да се трансформират в „евразийци”? Съгласен съм, че Русия има свой, собствен път, но ако наречен този път „евразийски”, вместо „руски”, нима това ще промени нещо?
Академик Титаренко и редица други „неоевразийци” постоянно негодуват срещу това, че Русия все още не е интегрирана в Азиатско-тихоокеанския регион, предпочитайки вместо това да следва проевропейска ориентация. Което пък, уж я отдалечавало от Азия.
Да, Русия не е интегрирана в Азиатско-тихоокеанското пространство, всъщност тя не е интегрирана дори в пространството на Североизточна Азия. Ще си позволя да прогнозирам и, че едва ли някога ще бъде интегрирана в него. И то не, защото Москва игнорира тези региони, а защото руските източно-азиатски пространства не са приспособени за възпроизводство на нормалната жизнена дейност на човека. Същото се отнася, впрочем, и за северните територии на Канада, които не са интегрирани нито в азиатското, нито в американското пространство, нито дори в самата канадска икономика, концентрирана в южните райони на страната. Ако неоевразийците си бяха направили труда да анализират развитието на търговските връзки между Русия и Азия през последните двеста години, щяха да открият много интересни неща. Затова, нека се опитаме да направим този анализ вместо тях, като започнем със сегашното състояние на нещата. Днес на 17-те страни от Източна Азия се пада само 11% от руския износ и 7% от вноса, докато делът само на една европейска държава – Германия, се равнява на 8,5% от руския износ и на 13,9% - от вноса. Ако пък разглеждаме Европа, като цяло, този дял ще надмине, съответно, 70% и 80%. Нещо повече, динамиката в развитието на търговията, и то не само през последните 15-20, а през последните 200 години, не потвърждава твърденията на „неоевразийците”, че Азия (или Азиатско-тихоокеанският регион) заемат все по-важно място в руската външна търговия. Това просто не е вярно днес, а не се очертава и като тенденция.
Ще припомня, че през 1802-1804 (когато се появяват първите статистически данни за външната търговия на Русия) на Азия (по онова време това са най-вече Централна Азия и Персия) се падат 10% от износа и 17% от вноса. През 1897 тези цифри са, съответно, 10,5% и 11%. Тоест, делът на вноса дори спада, за сметка на Европа и, частично, на Америка. По редица причини Русия винаги е била, е и ще продължи да бъде устремена към Европа. И тази устойчива тенденция може да бъде прекършена само, ако руският Далечен изток се превърне в зона на бурна икономическа активност, т.е. в нещо подобно на Калифорния. През следващите сто години обаче, това едва ли ще се случи и то по съвсем прозаични причини, свързани с географското положение и климата, а оттам – и с демографския фактор. Плюс редица други причини, които фактически са производни на тези.
Сега нека разгледаме „евразийската” концепция на Збигнев Бжежински. За разлика от Титаренко и руските неоевразийци, Бжежински използва термина Евразия на чисто понятийно ниво, което на пръв поглед му позволява да претендира за по-голяма научност.
През 1997 американският професор публикува прословутата си статия „Геостратегия за Евразия”, която въпреки откровено русофобския и характер, кой знае защо не предизвика особена реакция сред руските политолози и геополитици. Според Бжежински, „Евразия е континентът, където са разположени най-устойчивите в политически план и динамично развиващи се държави в света”. За да го опровергая веднага бих могъл да изброя повече от десет страни от Евразия, които са напълно лишени от тези качества, но ще се спра само на две – Русия и Индия. Що се отнася до първата, самият Бжежински я определя като „политическа черна дупка”, което поражда въпроса, възможно ли е една „черна дупка” да притежава политическа устойчивост? Историята на Индия пък, също не демонстрира нито особено политическа устойчивост, нито кой знае колко „динамично развитие”.
В тази връзка, доста странно звучи написаното от Бжежински, че: „В Евразия живее 75% от населението на планетата, там са съсредоточени 75% от нейните енергийни ресурси и се произвеждат 60% от световния БВП. Като цяло, потенциалната мощ на Евразия превъзхожда тази на САЩ”. Същата идея с възторг се подхваща и от руските „неоевразийци”. Възниква обаче въпросът, може ли да се сравнява потенциалът на десетките, често съвсем разнородни, страни от Европа и Азия с потенциала на една, единствена държава? По същия начин впрочем, се изчислява и съвкупният потенциал на т.нар. Азиатско-тихоокеански регион – първо към него се причисляват, едва ли не, половината страни в света, а после се обявява, че потенциалът му превъзхождал европейския.
Но да продължим нататък с твърденията на Бжежински. Развивайки прословутата геополитическа теория на британеца Макиндер, той отбелязва, че: „държавата, която доминира в Евразия, ще може решително да влияе върху два от трите най-развити икономически региони на планетата: Западна Европа и Източна Азия”. Но, както е известно, след Втората световна война Съветският съюз беше най-мощната държава в Евразия и въпреки това с „решаващо влияние” както в Западна Европа, така и в Източна Азия се ползваше не Москва, а Вашингтон.
Така, всички определения за Евразия, поне в интерпретацията на Бжежински, елементарно не се потвърждават от историческата практика, което означава, че са принципно погрешни. Следователно, всички последващи заключения, направени въз основа на евразийската концепция, са лишени от аналитичен смисъл.
Съществува ли знак за равенство между Русия и Евразия?
Ако за Збигнев Бжежински, Русия представлява „политическата черна дупка” на Евразия, за мнозина руски геополитици-неоевразийци между Русия и Евразия може да се постави знак за равенство - според тях Русия не е нито Европа, нито Азия, а синтез между двете, т.е. нещо трето. Тук е заложен поредният капан.
Действително, географски, Русия е разположена на територията и на Европа, и на Азия. Но, ако следваме културно-цивилизационния принцип, в съответствие с който европейците и азиатците са определени специфични типове цивилизации, то ако руснаците действително не са нито европейци, нито азиатци, те не биха могли да са и „евразийци”. Както азиатците са отличават от европейците, така и руснаците се отличават и от едните, и от другите. Руснаците също са представители на специфичен културен, поведенчески и ментален тип. Затова, лично за мен, е съвършено непонятен терминът „народите на Евразия”, защото такива народи просто не съм срещал. Заради факта, че Турция частично е разположена на територията на Европа, турците не са се превърнали в европейци или пък в „евротурци”. По същия начин и австралийците, и новозеландците, които са част от т.нар. Азиатско-тихоокеански регион, не са се превърнали в азиатци, а си остават типични европейци. Освен това, терминът „азиатци”, сам по себе си, е крайно двусмислен, тъй като в различните части на Азия живеят толкова различаващи се един от друг „азиатци”, че те формират различни типове цивилизации. Достатъчно е да сравним азиатците-араби с азиатците-китайци, или с азиатците-японци, за да видим, че разликата между тях е като между небето и земята. Нещо повече, дори живеещите в съседство китайци и японци се отличава по своя манталитет, култура и мироглед повече, отколкото, да речем, китайците от германцие. Тоест, в геополитически смисъл термините „Азия”, а в още по-голяма степен, „Евразия”, са понятия, лишени съдържание.
Бъдещето на Русия – конфедерация или централизирана държава?
Нека анализираме „евразийската” геостратегия на Бжежински. Професорът отдавна твърди, че от гледна точка на американските геостратегически интереси би било добре Русия да се разпадне на няколко части от типа на Сибирска, Далекоизточна и т.н. републики. В същото време той многократно е подчертавал необходимостта от укрепване независимостта на бившите съветски републики и, в частност, тази на Украйна, а във връзка с повишения интерес към каспийския петрол – и на Азербайджан и Узбекистан. От гледна точка на стратегическите интереси на САЩ, подобни препоръки звучат логично. Не по-малко логични са и рецептите на Бжежински за установяване на „стратегически взаимоотношения между Америка и Китай”. Той дори е склонен да се примири с китайската хегемония в Източна Азия („извеждайки”, паралелно с това, Япония извън границите на региона, в качеството и на глобален геополитически играч), само за да бъде избегнат неизгодният за САЩ японо-китайски сблъсък за лидерските позици в региона. Повтарям, че подобна постановка на въпроса е съвсем резонна от гледната точка на Вашингтон.
На свой ред, опитвайки се да отговорят на Бжежински и оспорвайки основната му теза за „конфедеративното бъдеще на Русия”, някои неоевразийци (като например Юрий Батурин и Олег Доброчеев в анализа си „Русия като свързващо звено между Евразия и света”) твърдят, че страната би могла да оцелее и като конфедерация, за което уж свидетелствал и собственият и исторически опит. Всъщност, имайки предвид че Русия става устойчива (т.е. цялостна и достатъчно централизирана) държава едва при Петър І (да си припомним предишните епохи на феодална раздробеност, монголското нашествие и мъчителното обединяване на руските земи, често прекъсвано от поредните междуособици), подобно твърдение е повече от съмнително.
Цялата руска история доказва, че липсата на силна централна власт (независимо дали във феодалната епоха, или пък по време на зараждането на капитализма) има пагубни последици за развитието на Русия. Достатъчно е да си припомним периода на т.нар. „феодална демокрация” (Х-ХІІІ век), хаоса след смъртта на Иван Грозни (краят на ХVІ – средата на ХVІІ век), периода на „капитализация” на страната след средата на ХІХ век (продажбата на Аляска), демократизацията след 1905, или пък периода на управление на Горбачов и Елцин. В същото време, когато в Русия има силна централна власт (Иван ІІІ, Иван ІV, Петър І, Екатерина ІІ, Сталин или Путин) страната укрепва икономически и политически, което пък е последвано и от разширяването и.
Нов двуполюсен модел?
Най-силното възражение на руските неоевразийци срещу тезите на Бжежински, касае един много важен момент, за чието съществуване обаче, самите те едва ли подозират. Така, според тях, „през следващите десетилетия глобалната политическа структуризация ще бъде ориентирана към американската интеграция, от една страна, и към евразийската – от друга”. Като уточняват, че в тази връзка първоначално ще доминира Америка, а на следващия етап – „новото геополитическо образувание, формирало се на евразийска платформа”. Тоест, те фактически имат предвид възраждането на биполярната система в международните отношения. Всъщност, истината е, че двуполюсния модел действително ще бъде възпроизведен на глобално ниво, напук на концепцията за „многополюсния свят на бъдещето”, за който мечтаят утопистите от отслабващите, или пък още ненабрали достатъчно мощ, държави (включително и част от руските неоевразийци). Само че неговите полюси няма да са Америка и Евразия, а Америка и Китай. Защото днес реалният интеграционен процес се развива не в т.нар. „евразийско пространство”: Европа-Русия-Азия (по тази „ос” въобще не се забелязват признаци на интеграция), а в Източна Азия, като в центъра му е континентален Китай. Тоест, именно Китай се превръща в прословутата „черна дупка”, която притегля към себе си икономиките на всички останали държави от региона, да не говорим за чисто търговските и инвестиционни „потоци”, идващи от другите части на света. При това този китайски цивилизационен анклав е системно идеологизиран, привличайки всички явни или скрити противници на Америка (най-вече тези от Третия свят, но не само тях). Така в Източна Азия не просто се формира икономически интеграционен комплекс, чието ядро е Китай, а именно нов стратегически силов полюс, оглавяван от Пекин и обективно противопоставящ се на американския. Тъкмо поради това Бжежински е толкова загрижен за бъдещото развитие на Китай и съветва американското ръководство да използва всички средства, включително и за сметка на Япония, за да предотврати превръщането му във враждебна на САЩ сила. Всъщност, той постъпва съвсем правилно, само че едва ли ще успее. Просто защото развитието на международните отношения не се определя от желанията дори и на толкова талантлив политолог като Бжежински, нито пък от теориите на евразийските геополитици, а от елементарните икономически закони, които ежедневно ни доказват своята актуалност.
И още нещо. Необходимо е да се обърне внимание на един упорито подминаван проблем. Когато става дума за стратегически или дългосрочни перспективи, при американските и руските учени се забелязва любопитна закономерност, отразяваща разликата в начина на мислене на принадлежащите към двете култури. Американците, включително и цитираният по-горе Бжежински, не вярват особено в обективния ход на историята, т.е. в т.нар. „исторически закономерности”. Именно поради това те съзнателно заобикалят въпроса за „потенциалната реализуемост” на възприетата от страната им стратегия (което разбира не остава скрито за руските анализатори). Вероятно защото в манталитета на американците е заложена презумпцията, че те са творците както на конкретните събития, така и на историята, като цяло. Затова те не са склонни да разчитат на благосклонността на съдбата или природата, а се опитват да променят природата и да творят история в съответствие с интересите на Америка. Тоест, американците са наясно, че в конкретната ситуация следва да предприемат съвсем конкретни неща: да речем по отношение на Русия, Китай, Европа, или Япония.
За разлика от тях, руснаците (същото, впрочем, се отнася и за китайците), които са проникнати от идеите за силата на историческите закономерности и вярата в особената мисия, възложена на страната им, малко наивно разчитат, че съдбата в крайна сметка ще помогне на Русия да преодолее всички кризи, защото именно Русия е обречена да спаси света. Струва ми се, че е крайно време да престанем да разчитаме на обективните природни закони, които уж гарантират светлото бъдеще на страната ни, както и да се уповаваме на предначертанията на Всевишния, отредил ни ролята на Третия Рим, който ще спаси останалото човечество от бездуховността. Ако не искаме да се окажем американски (или пък китайски) марионетки, трябва да действаме така, както действат американците. Тоест, да не се „уповаваме” и да не „разчитаме”, а именно да действаме. Да действаме хладнокръвно и целенасочено, отхвърляйки евразийските илюзии и мистика, в името на Русия и на нейния народ.
* Авторът е професор по политология в Центъра за международни изследвания към Московския държавен институт за международни отношения
{rt}
Днес евразийските идеи се лансират от две противоположни позиции. Така, редица американски специалисти по международни отношения и, в частност Збигнев Бжежински, я атакуват като концепция, противоречаща на националните интереси на САЩ. От руска страна, напротив, тя се отстоява от група учени и политици, виждащи в нея своеобразна нова идеология, способна да обедини Русия и, едновременно с това, да спаси света. При това, ако в САЩ евразийските идеи едва ли вълнуват някого (като изключим, разбира се, техните противници), в Русия те пораждат ожесточени дискусии, част от които бяха представени и в появилият се преди време сборник на Фондация „Горбачов”, озаглавен „Загадките на Евразия: Русия във формиращата се глобална система”.
Сама по себе си, темата не е нова. Корените и могат да се открият още в споровете между славянофилите и привържениците на Запада в руския елит през целия ХІХ век и особено през втората му половина. Които по-късно преливат в ожесточените дискусии през 20-те години на ХХ век, водени от такива значими фигури като Николай Трубецкой, Владимир Ерн, Николай Бердяев, Георгий Флоровский и др. Днес, евразийството отново повдига темата за идентификацията на Русия, т.е. за самоопределянето и в света. Като спецификата на днешните спорове е, че евразийството бива обвързвано с геополитиката с цел да му се придаде научен характер.
Истината обаче е, че всички тези дискусии, в които е въвлечен руският политически елит и отляво, и отдясно, отразяват борбата за власт сред управляващите в рамките на съществуващата политическо-икономическа система. Формално, привържениците на евразийството отстояват самобитността на Русия, нейното цивилизационно различие от Запада и свързаното с това противопоставяне на същия този Запад. Противниците на тази идея пък настояват, че съществуват универсални западни ценности, които Русия следва да възприеме, ако иска да съхрани позициите си в цивилизования свят.
Зад тези културологични термини обаче, се крият съвсем конкретни икономически интереси. Евразийците отразяват интересите на т.нар. руска национална буржоазия, която не иска да дели печалбите си със Запада. Антиевразийците (т.е. прозападно настроените кръгове) пък обслужват идеологически онази част от руския бизнес, която е тясно свързана със западния капитал и работи съвместно с него.
Дугин – неоевразийският пророк
В т.нар. ляво-патриотични кръгове Александър Дугин се смята за водещ идеолог на съвременното евразийство и пропагандатор т.нар. „евразийска геополитика”, чиито научен характер впрочем, се признава и от политици като Жириновски или Зюганов. За Дугин, евразийството е тясно свързано с основните геополитически постулати. Опитвайки се да го докаже, той развива тезите на смятания за „баща на геополитиката” британски географ Хилфорд Макиндер, формулирайки основните операционни „полюси”: евразийство-атлантизъм, суша-море, континент-остров. Естествено, историческата Русия (т.нар. Киевска Рус, Московското княжество, Руската империя и Съветският съюз) представлява единия полюс, а Западът – втория. При това руският полюс определено е положителен, докато западният е отрицателен. Използвайки високопарния език на Дугин, тезата му звучи така: „Евразийският импулс е Единицата на нашата система, положителният полюс на нашето историческо битие, нашата Истина и Светлина, в противоположност на атлантическата Нула - полюсът на неистината и мрака”. И макар че тук Дугин използва определена метафора (т.е. двоичният код 1-0), той наистина изглежда убеден, че Русия е „единица”, а Западът – „нула”. Разбира се, Дугин посочва, че самият Запад описва тази система с обратен знак, което според него е закономерно и тъкмо в това е „основният закон на геополитиката”. С други думи, такъв основен закон е „антагонистичното отношение между сушата и морето, острова и континента и, разбира се, между Запада и не-Запада, т.е. Изтока”. Вероятно за да изглежда по-убедителен, Дугин предупреждава, че осъзнаването на същността на теориите му не е по силите на всеки.
В рамките на евразийската идея, той оценява и тезата за формирането на стратегически триъгълник Москва-Делхи-Пекин, както и тази за „многополюсния свят”. В своята фундаментална книга „Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия”, появила се в края на 90-те години на миналия век, Дугин предлага изграждането на антизападен геополитически съюз между Русия, Япония, Германия и Иран. При това, както иронично отбелязва британският анализатор Чарлз Кловър от „Файненшъл таймс”, „игнорирайки факта, че не всички те са континентални държави”.
По принцип, всички тези конструкции би трябвало да имат антизападна (т.е. антиатлантическа) насоченост. Именно в това е същността на „евразийската платформа”, под чиято егида „биха могли да се обединят в името на държавността и десните, и левите, и социалистите, и привържениците на пазарната икономика, които обаче приемат нейния основен постулат, че вътрешнополитическите разногласия в никакъв случай не трябва да водят до дестабилизирането на Руската държава, да ерозират нейната сигурност, да отслабват стратегическия и цивилизационния и суверенитет и да нарушават социалната стабилност”. В това, според Дугин, е и същността на руската национална идея.
Съвсем ясно е обаче, че с подобна платформа не може да бъде обединено разнородното руско общество и особено онези среди в него, които са прозападно ориентирани. Нямам намерение да анализирам подробно идеологията на евразийството, ще се опитам да обърна внимание само на неговите геополитически измерения, така както ги интерпретира самият Александър Дугин. В основата им е опитът да се обяснят всички международни катаклизми чрез пространствените категории „море-суша” и „континент-остров”. Но, ако това действително е така, как Дугин би аргументирал предложението си за формирането на алианс между Русия, Германия, Япония и Иран (в който освен Русия и Иран участват една островна и една „атлантическа” държава), насочен срещу водещата морска атлантическа държава – САЩ? Очевидно нещо не е наред. Не е ясно, защо уж „евразийската” държава Япония на практика е геополитически антагонист на друга евразийска сила – Русия, но пък е съюзник на атлантическият лидер САЩ. Или, защо две островни държави: Великобритания и Япония, които много си приличат по своето геополитическо положение, толкова радикално се различават в културно-цивилизационно отношение. Както и, коя от доминантите на глобалното противопоставяне между „сушата” и „морето” доминира в географския профил на Индия, Китай, Германия, Португалия и т.н. Или пък, защо на територията на Евразия (разглеждана като някакво „общо пространство”) са се водили не по-малко войни и конфликти, отколкото между евразийството и атлантизма?
Казано накратко, пространството съвсем не обяснява всичко в международните отношения, то (също както и времето) не е политическа категория. И пространството, и времето са просто координатните системи, в чиито рамки се развиват събитията.
Евразийската геостратегия на Бжежински и руските евразийци
По-надолу ще се опитам да анализирам тезите на известния американски геополитик Збигнев Бжежински, касаещи Евразия, както и контратезите на съвременните руски евразийци, обобщени в книгата на академик Михаил Титаренко (директор на Института за Далечния изток към Руската академия на науките – б.р.) „Русия с лице към Азия”.
