14
Съб, Дек
4 New Articles

Френсис ФУКУЯМА: Америка пропусна своята историческа възможност

брой5 2006
Typography

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет Джон Хопкинс Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите седемнайсет години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006). В последната си книга Фукуяма рязко се разграничава от неоконсервативната американска политика.

•  Професор Фукуяма, в последната си книга остро критикувате сегашните американски неоконсерватори, подчертавайки, че политическият им курс е опасен, ако не и пагубен за Америка. Какво всъщност е опасното и за кого – за САЩ, защото изисква изразходването на огромни средства за постигането на не съвсем реалистични цели, провокирайки екстремизъм и тероризъм, или пък за техните противници, обявени за „парии” и принудени да търсят начин да се защитят от американския произвол?

•  Днес можем да говорим за негативни тенденции във всяка от така изброените области. Ангажирайки се в иракската война, САЩ изразходваха огромна част от политическия си капитал, опитвайки се да постигнат една съмнителна цел. Какъв е резултатът? Заплахата от тероризма нарастна. Страни като Русия, Китай, дори съюзниците ни от Западна Европа, престанаха да ни разбират. В самите Съединени щати доминира недоверието към всичко случващо се през последните години, което се изрази и в крайно ниската популярност на президента Джордж Буш. Днес със сигурност би могло да се каже, че вероятността избирателите да подкрепят поредна американска намеса в развиващите се в един или друг регион на света процеси е изключително малка. Нима всичко това не е достатъчно, за да определим сегашната американска политика като опасна?

•  Мнозина смятат, че съвременният американски неоконсерватизъм е толкова влиятелен, защото привържениците му разполагат с финансовата подкрепа на най-големите петролни компании. Каква е ролята на тази връзка в американската политика и, в частност, в иракската война?

•  Тази връзка често е била дискутирана, но смятам, че засега липсва основание за еднозначни оценки. Във всеки случай, зависимостта на американския политически елит от петролните интереси е много по-малка, отколкото тази, която съществува в Русия например. Същото се отнася и до Ирак. Днес често се твърди, че стремежът на САЩ да контролират иракския петрол е бил в основата на операцията. Подобен подход ми се струва погрешен. Петролните компания могат да купуват нефт от когото си поискат и след това да го доставят тук, в Америка. Затова, от тяхна гледна точка, най-правилно би било не да нападаме Саддам, а да премахнем санкциите срещу него, което би довело до спад в цените на петрола и превръщането му в далеч по-достъпен. Истината е, че войната в Ирак преследваше най-вече геополитически и идеологически цели.

•  Но нима сериозната зависимост на САЩ от близкоизточния петрол не е също геополитически проблем? И нима в най-богатата държава на планетата не могат да се разработят такива сценарии и варианти на развитие, които за сравнително кратък срок да сложат край на тази зависимост?

•  Не. Всеки сценарий за бъдещето на САЩ, в който се предполага, че през следващите 20-25 години ще има радикално намаляване на сегашната им зависимост от вноса на петрол, е просто нереалистичен. През идното десетилетие може да се очаква определена промяна в посока към развитие на атомната енергетика, или използването на различни видове биологично гориво, но е абсолютно нереално да разчитаме на намаляване на тази зависимост, особено в краткосрочна перспектива. Ще добавя и, че не виждам никого в лагера на демократите, който би дръзнал да се яви на следващите президентски избори с подобен лозунг. Проблемът е, че замяната на петрола с друго, толкова евтино гориво, е невъзможна и подобна програма ще бъде изключително скъпа, а резултатът от нея съвсем не е ясен.

•  Но сред експертите е широко разпространено мнението, че ако петролните цени стигнат 130-135 долара за барел, неефективните днес начини за добиване на енергия, ще се окажат печеливши.

•  Да, разбира се. Но проблемът е, че независимо от това ще отнеме много време за да се изясни, доколко те могат да се използват и да се вземат съответните стратегически решения. Ще повторя, че не бива да се подценява инерцията както в мисленето, така и в действията ни. Да вземем за пример етиловия спирт. Доколкото знам, използването му като гориво става ефективно при цена на петрола над 58 долара за барел. Тоест, с това можем да се заемем още сега. Само че внедряването на подобно ново гориво ще изисква огромни инвестиции за преустройството на цялата автомобилна индустрия, която да започне да произвежда двигатели, работещи със спирт. Може би ще възразите, че това не са критични инвестиции и ще бъдете прав. Бразилците например, вече направиха подобни промени в своите заводи, но по-нататък нещата опират до по-сложни, политически проблеми. В САЩ етиловият спирт се получава най-вече от царевицата, което не е най-евтиния и ефективен начин. Единственият вариант за ефективно производство е използването на захарна тръстика. Само че сегашната администрация прави всичко възможно за да затвори пазара на южните щати за тръстиката от Латинска Америка. Затова пак ще подчертая, че всичко това са политически проблеми, които днес изглеждат неразрешими. Само ако ръстът на цените продължи непрекъснато и със същото темпо ще възникне сериозна нужда от радикална промяна. Екипът на президента Буш изпусна историческата възможност, която му бе предоставена след 11 септември. Непосредствено след тази трагедия – някъде около половин година – американците наистина можеха да бъдат убедени да ограничат потреблението на петрол и да приемат евентуално правителствено решение за нови данъци върху бензина. Онзи, който издигне такъв лозунг днес обаче, би се обрекъл автоматично на поражение. Повтарям – преходът към нови видове енергоносители ще стане бавно, а не радикално.

•  Но, ако политиците ви са толкова инертни, как можем да си обясним, че САЩ така лесно се ангажираха в иракската авантюра? Защо онези, които не могат да се преборят с навиците на собствените си граждани, рискуват да се бъркат в работите на т.нар. „пропаднали държави” и да се занимават с държавно строителство? Как виждате възможните варианти за развитие на събитията в тези региони, имайки предвид как те се развиваха през последните три-четири години?

•  Сега не бих могъл да посоча нито един вариант за изход от кризата в Ирак. Още повече, че това, строго погледнато, не е криза на държавното строителство. Това е по-скоро криза в сферата на сигурността, придобила невъобразими мащаби. Очевидна грешка на коалиционните сили беше, че те нито предполагаха размерите на кризата, нито разполагаха с адекватен иструментариум за борба с нея. Но, дори и ако този проблем не се беше задълбочил, пак не съм сигурен, че бихме могли да създадем онзи демократичен Ирак, който днес чиновниците от Белия дом ни описват като своя цел. Необходими са както далеч по-детайлна предварителна разработка на подобни операции, така и изясняване на механизма на взаимодействие между различните национални контингенти. През последните месеци тук, във Вашингтон, се усеща нарастващ натистк върху админинстрацията (който, при това, идва от средите на умерените републиканци) за колкото се може по-бързото изтегляне на войските от Ирак – пък макар и ограничено. Днес обаче, страната ни въобще не е готова за подобно нещо. Ако такова изтегляне стане факт, Ирак неминуемо ще бъде обхванат от гражданска война и от пълен хаос. Най-оптимистичната прогноза в сегашната ситуация е, че Ирак ще се превърне в хронична болест на Америка, чието лечение ще бъде доста дълго и която ще продължи да я тормози още дълги години.

•  Нека сега разгледаме един друг въпрос – за връзката между демокрацията и наличието на природни ресурси. Мнозина политолози директно заявяват, че страните, разполагащи с най-много природни ресурси, са обречени да изостават в икономическото и политическото си развитие...

•  Разбира се, не може да се говори за някаква фатална обреченост в това отношение – да вземем например Норвегия, където огромните приходи от износа на петрол бяха разпределени много успешно, като по-голямата им част бе насочена към т.нар. фонд на бъдещите поколения. Така бе създадена своеобразна застраховка в случай, че цените на суровините спаднат драстично, или петролните залежи в Северно море се изчерпат. Проблемите започват там, където правителствата пренебрегват провеждането на отговорна финансова политика, увеличават разходите си и след това не могат да гарантират вече достигнатото жизнено равнище на своето население. При намаляване на приходите от износа, неминуемо се изостря борбата за контрол над източниците на тази „природна рента”, т.е. за преразпределяне на собствеността и управлението. Ако, при това, в съответната страна религиозните и етнически противоречия играят значителна роля (както е например, в Нигерия), икономическите проблеми бързо водят до политическа нестабилност, ако не и до гражданска война.

•  Не мислите ли обаче, че в очите на западните политици всички страни, специализирали се в износа на петрол и природен газ, автоматично попадат в една особена група, като отношенията с тях се изграждат в съответствие с тази специфична схема – т.е. не като отношения с нормална индустриална държава, а със слаборазвита страна, която не е наясно, какво да прави със своите петро-долари?

•  В този случай бих препоръчал да се спазва определена последователност. Много зависи от дела, който износът на енергоносители представлява в БВП на конкретната страна. В това отношение, Норвегия и Русия, чиито дял в изнасяния на световния пазар петрол е много по-малък от този на Саудитска Арабия например, не са чак толкова зависими от него. От друга страна, всичко зависи не от това, как парите идват при вас, а от това, как ги използвате. Не би трябвало да има някакъв общ модел в това отношение.


•  Има една теория за приливите и отливите в процеса на демократизация. Като последен прилив обикновено определят събитията, последвали краха на комунизма. Не мислите ле, че именно на границата между произвеждащите и суровинните икономики, демократичната вълна бележи спад и, в крайна сметка, изчезва?

•  Определена връзка, разбира се, е налице. Ако държавата има възможност практически безкрайно да попълва финансовите си резерви без да реформира и развива обществото, рискът от появата на авторитарен бюрократичен режим многократно нараства. Такива държави естествено се самоизолират от процеса на глобализация, защото глобализацията не е само свобода на търговията, или неограничен трансфер на капитали и информация, а най-вече съвместимост на институционалните структури в отделните държави на планетата. И преди да се присъедини към тази глобална система, конкретната държава следва да установи ясни правила на собственост, да изгради съдебна система, гарантираща върховенството на закона и т.н. През цялата човешка история, стремежът да се усъвършенстват институционните норми е стимулирал изоставащите страни, а постоянното преосмисляне на тези норми, отчитайки новата ситуация, е продължавало да тласка водещите в това отношение държави все по-напред по пътя на прогреса. И, разбира се, ако внезапно в ръцете на управляващите се окаже някакъв източник на неограничено богатство, всяко по-нататъшно развитие губи задължителния си характер. Тъкмо поради това в региона на Персийския залив има толкова много малки княжества, в които абсолютните монарси поколение след поколение възпроизвеждат модела, наследен от Средновековието. Нека напомня, че Япония или Южна Корея стартират своето развитие с формирането на човешкия си потенциал, т.е. с образоването и подготовката на своите народи. В същото време фактът, че Саудитска Арабия – най-голямото кралство в Залива и едновременно с това – страната с най-големите петролни запаси в света, е родина на толкова много радикални и екстремистки феномени, може и да се сметне за случайност. Очевидно е обаче, че наличието на петрол значително разширява възможностите на екстремистите, позволявайки им да се превърнат във влиятелна политическа сила. Струва ми се, че ако саудитците не разполагаха с петрол, терористичната заплаха, с която днес се сблъсква светът, нямаше да е толкова сериозна. По-голямата част от парите, отиващи за издръжка на пръснатите из целия свят ислямски центрове и медресета, за имамите и т.н. идва именно от Саудитска Арабия, благодарение на нейните свръхдоходи от петрола.

•  Според Вас, могат ли въобще опитите за демократизация да бъдат успешни, или следва да бъдат подкрепяни само онези стъпки към демократизация, които народите на едни или други страни сами са направили?

•  Именно в това е и едно от принципните ми разногласия с днешните американски неоконсерватори. Те смятат демократичните принципи на обществена организация за нещо съвсем естествено и подразбиращо се. Оттук и идеята им, поставена в основата на всичките последни недодялани опити за демократизация на Близкия изток: ако освободиш един народ от неговия диктатор, той незабавно ще избере пътя на демократичното развитие. Само че, според мен, демокрацията е в значителна степен културен феномен и необходимостта от нея се формира изключително вътре в самото общество. Износът, или пък налагането на демокрацията отвън, са невъзможни. Външните сили могат да изиграят критично важна роля, подкрепяйки борбата на демократичните сили, или, което е още по-важно, оказвайки помощ на победилите млади демокрации в изграждането на онези институции, които са необходим елемент на съвременното правово общество. Но не бих съветвал никого да се опитва да избира вместо някой чужд народ, какво точно му е необходимо...

•  Струва ми се обаче, че днес въпросът за взаимодействието с младите демокрации вече не интересува никого на Запад...

•  Това е изключително важен въпрос. Действително, днес има много организации, чиято дейност е насочена към гарантиране на демократичния преход – в същото време почти липсват такива, които да се занимават с подкрепата и развитието на демократичните институции в онези страни, където преходът вече е извършен. Ситуацията в Украйна е илюстрация за това. Първоначално събитията в тази страна породиха бурен ентусиазъм на Запад – почти еуфория. Отвсякъде изпращаха помощи за украинските „оранжеви”, като процесът достигна апогея си във втората фаза на „оранжевата революция”. Президентът Юшченко бе обявен за главния герой на глобалната политика през зимата на 2004-2005. Но след победата му, Украйна просто бе забравена. Популярността на украинские президент непрекъснато спада, а недоволството от т.нар. демократичен процес расте. И на всичко това не бива да не се обръща внимание, защото провеждането на честни избори е само първата, а не последната, крачка по пътя към изграждането на истинско демократично общество. След изборите идва време на упорита работа за изработването и постоянното усъвършенстване на законодателството, изграждането на партийната система, укрепване независимостта на съдебната власт и свободата на медиите. Всичко това понякога може да отнеме десетки години.

•  Това е така, но наскоро например, беше създадено т.нар. Общност на демокрациите в която влязоха над сто държави. Дори и да допуснем, че всички те действително са либерални демокрации, какво следва от това? Какъв е смисълът от членството в подобна общност? И може ли да се създаде такава организация на демократичните държави, за членството в която си струва да се бориш?

•  Единствената подобна организация е Европейския съюз, участието в който действително е много изгодно за новите членове – то се съпровожда и с трансфери за ускоряване на икономическото развитие, и с ясно законодателство в социалната сфера, и със свободна търговия и право на придвижване, и с много други неща. Напоследък Евросъюзът се превърна в основния двигател на демократичните промени в Източна Европа. Въобще ЕС направи за демократизацията много повече, отколкото САЩ. Но освен ЕС не мога да назова нито една международна структура, способна дори и в средносрочна перспектива, да изиграе подобна роля. Известни опити в това отношение – пък макар и ограничени в сферата на икономическото управление – предприемат Световната банка и Международният валутен фонд, но – от една страна, резултатите им не винаги са блестящи, а от друга – те не разполагат с лостовете за влияние върху едни или други държави, каквито притежава ЕС по отношение на своите членове.

•  Преди 40 години ЕС правеше първите си стъпки, а бъдещето му изглеждаше неясно. Нима днес, когато успехите му са толкова очевидни, няма никакви шансове за повтарянето на този експеримент и в други региони?

•  Струва ми се, че в тази завършена форма, каквато днес притежава ЕС, копирането му е невъзможно никъде другаде в света. Критично важни фактори за формирането и развитието на съюза бяха и си остават културната и цивилизационна близост между европейските народи, техният общ исторически опит, включващ, разбира се, и ужасите на двете световни войни, както и стремежът те никога да не се повторят, който си остава един от стълбовете на европейското единство. Всичко това прави илюзорни надеждите да видим нещо подобно в Азия или Латинска Америка – поне през ХХІ век.

Разбира се, това не означава, че няма нужда да се опитваме да създаваме регионални обединения и блокове. Тяхно начало винаги са зоните за свободна търговия, които впоследствие следва да бъдат допълнени от намаляване на ограниченията за свободното движение на хора и капитали. Всички тези мерки не съдействат за разпространението на демокрацията, като такава, но гарантират усъвършенстването на системата за управление и правят държавите по-зависими от единните правила и стандарти. За да се убедим в това, достатъчно е да вземем примера със Световната търговска организация. Много държави бяха принудени да осъвременят своите политически и правни системи за да влязат в тази организация – това се отнася дори за Китай.

•  Можете ли да сравните положителните ефекти от реформите, осъществени от Китай в навечерието на приемането му в СТО и тези, които извършва Турция, разчитайки да стане член на ЕС?

•  Според мен, има основа за сравнение, но смятам, че нито стремежът на Китай да влезе в СТО, нито желанието на Турция да бъде член на ЕС, не са определящите фактори за модернизацията на тези страни. Общата икономическа „откритост”, разбирането на безперспективността от реализирането на специфични собствени пътища на развитие, различни от вече изпробваните и приети от останалия свят, както и осъзнаването от правителствата на тези страни, че повишаването на благосъстоянието на гражданите трябва, в крайна сметка, да бъде основната им цел – всички тези обстоятелства гарантираха модернизационните процеси, както в Турция, така и в Китай. За тези държави участието в международните интеграционни проекти е средство за постигане на поставените цели, а не цел, сама по себе си.

{rt}

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет Джон Хопкинс Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите седемнайсет години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006). В последната си книга Фукуяма рязко се разграничава от неоконсервативната американска политика.

•  Професор Фукуяма, в последната си книга остро критикувате сегашните американски неоконсерватори, подчертавайки, че политическият им курс е опасен, ако не и пагубен за Америка. Какво всъщност е опасното и за кого – за САЩ, защото изисква изразходването на огромни средства за постигането на не съвсем реалистични цели, провокирайки екстремизъм и тероризъм, или пък за техните противници, обявени за „парии” и принудени да търсят начин да се защитят от американския произвол?

•  Днес можем да говорим за негативни тенденции във всяка от така изброените области. Ангажирайки се в иракската война, САЩ изразходваха огромна част от политическия си капитал, опитвайки се да постигнат една съмнителна цел. Какъв е резултатът? Заплахата от тероризма нарастна. Страни като Русия, Китай, дори съюзниците ни от Западна Европа, престанаха да ни разбират. В самите Съединени щати доминира недоверието към всичко случващо се през последните години, което се изрази и в крайно ниската популярност на президента Джордж Буш. Днес със сигурност би могло да се каже, че вероятността избирателите да подкрепят поредна американска намеса в развиващите се в един или друг регион на света процеси е изключително малка. Нима всичко това не е достатъчно, за да определим сегашната американска политика като опасна?

•  Мнозина смятат, че съвременният американски неоконсерватизъм е толкова влиятелен, защото привържениците му разполагат с финансовата подкрепа на най-големите петролни компании. Каква е ролята на тази връзка в американската политика и, в частност, в иракската война?

•  Тази връзка често е била дискутирана, но смятам, че засега липсва основание за еднозначни оценки. Във всеки случай, зависимостта на американския политически елит от петролните интереси е много по-малка, отколкото тази, която съществува в Русия например. Същото се отнася и до Ирак. Днес често се твърди, че стремежът на САЩ да контролират иракския петрол е бил в основата на операцията. Подобен подход ми се струва погрешен. Петролните компания могат да купуват нефт от когото си поискат и след това да го доставят тук, в Америка. Затова, от тяхна гледна точка, най-правилно би било не да нападаме Саддам, а да премахнем санкциите срещу него, което би довело до спад в цените на петрола и превръщането му в далеч по-достъпен. Истината е, че войната в Ирак преследваше най-вече геополитически и идеологически цели.

•  Но нима сериозната зависимост на САЩ от близкоизточния петрол не е също геополитически проблем? И нима в най-богатата държава на планетата не могат да се разработят такива сценарии и варианти на развитие, които за сравнително кратък срок да сложат край на тази зависимост?

•  Не. Всеки сценарий за бъдещето на САЩ, в който се предполага, че през следващите 20-25 години ще има радикално намаляване на сегашната им зависимост от вноса на петрол, е просто нереалистичен. През идното десетилетие може да се очаква определена промяна в посока към развитие на атомната енергетика, или използването на различни видове биологично гориво, но е абсолютно нереално да разчитаме на намаляване на тази зависимост, особено в краткосрочна перспектива. Ще добавя и, че не виждам никого в лагера на демократите, който би дръзнал да се яви на следващите президентски избори с подобен лозунг. Проблемът е, че замяната на петрола с друго, толкова евтино гориво, е невъзможна и подобна програма ще бъде изключително скъпа, а резултатът от нея съвсем не е ясен.

•  Но сред експертите е широко разпространено мнението, че ако петролните цени стигнат 130-135 долара за барел, неефективните днес начини за добиване на енергия, ще се окажат печеливши.

•  Да, разбира се. Но проблемът е, че независимо от това ще отнеме много време за да се изясни, доколко те могат да се използват и да се вземат съответните стратегически решения. Ще повторя, че не бива да се подценява инерцията както в мисленето, така и в действията ни. Да вземем за пример етиловия спирт. Доколкото знам, използването му като гориво става ефективно при цена на петрола над 58 долара за барел. Тоест, с това можем да се заемем още сега. Само че внедряването на подобно ново гориво ще изисква огромни инвестиции за преустройството на цялата автомобилна индустрия, която да започне да произвежда двигатели, работещи със спирт. Може би ще възразите, че това не са критични инвестиции и ще бъдете прав. Бразилците например, вече направиха подобни промени в своите заводи, но по-нататък нещата опират до по-сложни, политически проблеми. В САЩ етиловият спирт се получава най-вече от царевицата, което не е най-евтиния и ефективен начин. Единственият вариант за ефективно производство е използването на захарна тръстика. Само че сегашната администрация прави всичко възможно за да затвори пазара на южните щати за тръстиката от Латинска Америка. Затова пак ще подчертая, че всичко това са политически проблеми, които днес изглеждат неразрешими. Само ако ръстът на цените продължи непрекъснато и със същото темпо ще възникне сериозна нужда от радикална промяна. Екипът на президента Буш изпусна историческата възможност, която му бе предоставена след 11 септември. Непосредствено след тази трагедия – някъде около половин година – американците наистина можеха да бъдат убедени да ограничат потреблението на петрол и да приемат евентуално правителствено решение за нови данъци върху бензина. Онзи, който издигне такъв лозунг днес обаче, би се обрекъл автоматично на поражение. Повтарям – преходът към нови видове енергоносители ще стане бавно, а не радикално.

•  Но, ако политиците ви са толкова инертни, как можем да си обясним, че САЩ така лесно се ангажираха в иракската авантюра? Защо онези, които не могат да се преборят с навиците на собствените си граждани, рискуват да се бъркат в работите на т.нар. „пропаднали държави” и да се занимават с държавно строителство? Как виждате възможните варианти за развитие на събитията в тези региони, имайки предвид как те се развиваха през последните три-четири години?

•  Сега не бих могъл да посоча нито един вариант за изход от кризата в Ирак. Още повече, че това, строго погледнато, не е криза на държавното строителство. Това е по-скоро криза в сферата на сигурността, придобила невъобразими мащаби. Очевидна грешка на коалиционните сили беше, че те нито предполагаха размерите на кризата, нито разполагаха с адекватен иструментариум за борба с нея. Но, дори и ако този проблем не се беше задълбочил, пак не съм сигурен, че бихме могли да създадем онзи демократичен Ирак, който днес чиновниците от Белия дом ни описват като своя цел. Необходими са както далеч по-детайлна предварителна разработка на подобни операции, така и изясняване на механизма на взаимодействие между различните национални контингенти. През последните месеци тук, във Вашингтон, се усеща нарастващ натистк върху админинстрацията (който, при това, идва от средите на умерените републиканци) за колкото се може по-бързото изтегляне на войските от Ирак – пък макар и ограничено. Днес обаче, страната ни въобще не е готова за подобно нещо. Ако такова изтегляне стане факт, Ирак неминуемо ще бъде обхванат от гражданска война и от пълен хаос. Най-оптимистичната прогноза в сегашната ситуация е, че Ирак ще се превърне в хронична болест на Америка, чието лечение ще бъде доста дълго и която ще продължи да я тормози още дълги години.

•  Нека сега разгледаме един друг въпрос – за връзката между демокрацията и наличието на природни ресурси. Мнозина политолози директно заявяват, че страните, разполагащи с най-много природни ресурси, са обречени да изостават в икономическото и политическото си развитие...

•  Разбира се, не може да се говори за някаква фатална обреченост в това отношение – да вземем например Норвегия, където огромните приходи от износа на петрол бяха разпределени много успешно, като по-голямата им част бе насочена към т.нар. фонд на бъдещите поколения. Така бе създадена своеобразна застраховка в случай, че цените на суровините спаднат драстично, или петролните залежи в Северно море се изчерпат. Проблемите започват там, където правителствата пренебрегват провеждането на отговорна финансова политика, увеличават разходите си и след това не могат да гарантират вече достигнатото жизнено равнище на своето население. При намаляване на приходите от износа, неминуемо се изостря борбата за контрол над източниците на тази „природна рента”, т.е. за преразпределяне на собствеността и управлението. Ако, при това, в съответната страна религиозните и етнически противоречия играят значителна роля (както е например, в Нигерия), икономическите проблеми бързо водят до политическа нестабилност, ако не и до гражданска война.

•  Не мислите ли обаче, че в очите на западните политици всички страни, специализирали се в износа на петрол и природен газ, автоматично попадат в една особена група, като отношенията с тях се изграждат в съответствие с тази специфична схема – т.е. не като отношения с нормална индустриална държава, а със слаборазвита страна, която не е наясно, какво да прави със своите петро-долари?

•  В този случай бих препоръчал да се спазва определена последователност. Много зависи от дела, който износът на енергоносители представлява в БВП на конкретната страна. В това отношение, Норвегия и Русия, чиито дял в изнасяния на световния пазар петрол е много по-малък от този на Саудитска Арабия например, не са чак толкова зависими от него. От друга страна, всичко зависи не от това, как парите идват при вас, а от това, как ги използвате. Не би трябвало да има някакъв общ модел в това отношение.

Професорът от Департамента за политическа науки във вашингтонския Университет Джон Хопкинс Френсис Фукуяма придобива международна известност още през 80-те години на миналия век. Прословутата му статия „Краят на историята”, появила се през 1989 в консервативното списание National Interest , поражда остра полемика по целия свят. Както показаха следващите седемнайсет години обаче, историята очевидно няма намерение да „свършва”, демонстрирайки изключително интересно и дори опасно развитие. Така Фукуяма се оказа в ролята на „фалшивия пророк”, без това ни най-малко да намали интереса към оригиналните му идеи, развити в книги като „Краят на реда” (1997), „Великият разлом” (1999), „Нашето постчовешко бъдеще” (2002), „Строежът на държавата” (2004) и „Америка на кръстопът” (2006). В последната си книга Фукуяма рязко се разграничава от неоконсервативната американска политика.

•  Професор Фукуяма, в последната си книга остро критикувате сегашните американски неоконсерватори, подчертавайки, че политическият им курс е опасен, ако не и пагубен за Америка. Какво всъщност е опасното и за кого – за САЩ, защото изисква изразходването на огромни средства за постигането на не съвсем реалистични цели, провокирайки екстремизъм и тероризъм, или пък за техните противници, обявени за „парии” и принудени да търсят начин да се защитят от американския произвол?

•  Днес можем да говорим за негативни тенденции във всяка от така изброените области. Ангажирайки се в иракската война, САЩ изразходваха огромна част от политическия си капитал, опитвайки се да постигнат една съмнителна цел. Какъв е резултатът? Заплахата от тероризма нарастна. Страни като Русия, Китай, дори съюзниците ни от Западна Европа, престанаха да ни разбират. В самите Съединени щати доминира недоверието към всичко случващо се през последните години, което се изрази и в крайно ниската популярност на президента Джордж Буш. Днес със сигурност би могло да се каже, че вероятността избирателите да подкрепят поредна американска намеса в развиващите се в един или друг регион на света процеси е изключително малка. Нима всичко това не е достатъчно, за да определим сегашната американска политика като опасна?

•  Мнозина смятат, че съвременният американски неоконсерватизъм е толкова влиятелен, защото привържениците му разполагат с финансовата подкрепа на най-големите петролни компании. Каква е ролята на тази връзка в американската политика и, в частност, в иракската война?

•  Тази връзка често е била дискутирана, но смятам, че засега липсва основание за еднозначни оценки. Във всеки случай, зависимостта на американския политически елит от петролните интереси е много по-малка, отколкото тази, която съществува в Русия например. Същото се отнася и до Ирак. Днес често се твърди, че стремежът на САЩ да контролират иракския петрол е бил в основата на операцията. Подобен подход ми се струва погрешен. Петролните компания могат да купуват нефт от когото си поискат и след това да го доставят тук, в Америка. Затова, от тяхна гледна точка, най-правилно би било не да нападаме Саддам, а да премахнем санкциите срещу него, което би довело до спад в цените на петрола и превръщането му в далеч по-достъпен. Истината е, че войната в Ирак преследваше най-вече геополитически и идеологически цели.

•  Но нима сериозната зависимост на САЩ от близкоизточния петрол не е също геополитически проблем? И нима в най-богатата държава на планетата не могат да се разработят такива сценарии и варианти на развитие, които за сравнително кратък срок да сложат край на тази зависимост?

•  Не. Всеки сценарий за бъдещето на САЩ, в който се предполага, че през следващите 20-25 години ще има радикално намаляване на сегашната им зависимост от вноса на петрол, е просто нереалистичен. През идното десетилетие може да се очаква определена промяна в посока към развитие на атомната енергетика, или използването на различни видове биологично гориво, но е абсолютно нереално да разчитаме на намаляване на тази зависимост, особено в краткосрочна перспектива. Ще добавя и, че не виждам никого в лагера на демократите, който би дръзнал да се яви на следващите президентски избори с подобен лозунг. Проблемът е, че замяната на петрола с друго, толкова евтино гориво, е невъзможна и подобна програма ще бъде изключително скъпа, а резултатът от нея съвсем не е ясен.

•  Но сред експертите е широко разпространено мнението, че ако петролните цени стигнат 130-135 долара за барел, неефективните днес начини за добиване на енергия, ще се окажат печеливши.

•  Да, разбира се. Но проблемът е, че независимо от това ще отнеме много време за да се изясни, доколко те могат да се използват и да се вземат съответните стратегически решения. Ще повторя, че не бива да се подценява инерцията както в мисленето, така и в действията ни. Да вземем за пример етиловия спирт. Доколкото знам, използването му като гориво става ефективно при цена на петрола над 58 долара за барел. Тоест, с това можем да се заемем още сега. Само че внедряването на подобно ново гориво ще изисква огромни инвестиции за преустройството на цялата автомобилна индустрия, която да започне да произвежда двигатели, работещи със спирт. Може би ще възразите, че това не са критични инвестиции и ще бъдете прав. Бразилците например, вече направиха подобни промени в своите заводи, но по-нататък нещата опират до по-сложни, политически проблеми. В САЩ етиловият спирт се получава най-вече от царевицата, което не е най-евтиния и ефективен начин. Единственият вариант за ефективно производство е използването на захарна тръстика. Само че сегашната администрация прави всичко възможно за да затвори пазара на южните щати за тръстиката от Латинска Америка. Затова пак ще подчертая, че всичко това са политически проблеми, които днес изглеждат неразрешими. Само ако ръстът на цените продължи непрекъснато и със същото темпо ще възникне сериозна нужда от радикална промяна. Екипът на президента Буш изпусна историческата възможност, която му бе предоставена след 11 септември. Непосредствено след тази трагедия – някъде около половин година – американците наистина можеха да бъдат убедени да ограничат потреблението на петрол и да приемат евентуално правителствено решение за нови данъци върху бензина. Онзи, който издигне такъв лозунг днес обаче, би се обрекъл автоматично на поражение. Повтарям – преходът към нови видове енергоносители ще стане бавно, а не радикално.

•  Но, ако политиците ви са толкова инертни, как можем да си обясним, че САЩ така лесно се ангажираха в иракската авантюра? Защо онези, които не могат да се преборят с навиците на собствените си граждани, рискуват да се бъркат в работите на т.нар. „пропаднали държави” и да се занимават с държавно строителство? Как виждате възможните варианти за развитие на събитията в тези региони, имайки предвид как те се развиваха през последните три-четири години?

•  Сега не бих могъл да посоча нито един вариант за изход от кризата в Ирак. Още повече, че това, строго погледнато, не е криза на държавното строителство. Това е по-скоро криза в сферата на сигурността, придобила невъобразими мащаби. Очевидна грешка на коалиционните сили беше, че те нито предполагаха размерите на кризата, нито разполагаха с адекватен иструментариум за борба с нея. Но, дори и ако този проблем не се беше задълбочил, пак не съм сигурен, че бихме могли да създадем онзи демократичен Ирак, който днес чиновниците от Белия дом ни описват като своя цел. Необходими са както далеч по-детайлна предварителна разработка на подобни операции, така и изясняване на механизма на взаимодействие между различните национални контингенти. През последните месеци тук, във Вашингтон, се усеща нарастващ натистк върху админинстрацията (който, при това, идва от средите на умерените републиканци) за колкото се може по-бързото изтегляне на войските от Ирак – пък макар и ограничено. Днес обаче, страната ни въобще не е готова за подобно нещо. Ако такова изтегляне стане факт, Ирак неминуемо ще бъде обхванат от гражданска война и от пълен хаос. Най-оптимистичната прогноза в сегашната ситуация е, че Ирак ще се превърне в хронична болест на Америка, чието лечение ще бъде доста дълго и която ще продължи да я тормози още дълги години.

•  Нека сега разгледаме един друг въпрос – за връзката между демокрацията и наличието на природни ресурси. Мнозина политолози директно заявяват, че страните, разполагащи с най-много природни ресурси, са обречени да изостават в икономическото и политическото си развитие...

•  Разбира се, не може да се говори за някаква фатална обреченост в това отношение – да вземем например Норвегия, където огромните приходи от износа на петрол бяха разпределени много успешно, като по-голямата им част бе насочена към т.нар. фонд на бъдещите поколения. Така бе създадена своеобразна застраховка в случай, че цените на суровините спаднат драстично, или петролните залежи в Северно море се изчерпат. Проблемите започват там, където правителствата пренебрегват провеждането на отговорна финансова политика, увеличават разходите си и след това не могат да гарантират вече достигнатото жизнено равнище на своето население. При намаляване на приходите от износа, неминуемо се изостря борбата за контрол над източниците на тази „природна рента”, т.е. за преразпределяне на собствеността и управлението. Ако, при това, в съответната страна религиозните и етнически противоречия играят значителна роля (както е например, в Нигерия), икономическите проблеми бързо водят до политическа нестабилност, ако не и до гражданска война.

•  Не мислите ли обаче, че в очите на западните политици всички страни, специализирали се в износа на петрол и природен газ, автоматично попадат в една особена група, като отношенията с тях се изграждат в съответствие с тази специфична схема – т.е. не като отношения с нормална индустриална държава, а със слаборазвита страна, която не е наясно, какво да прави със своите петро-долари?

•  В този случай бих препоръчал да се спазва определена последователност. Много зависи от дела, който износът на енергоносители представлява в БВП на конкретната страна. В това отношение, Норвегия и Русия, чиито дял в изнасяния на световния пазар петрол е много по-малък от този на Саудитска Арабия например, не са чак толкова зависими от него. От друга страна, всичко зависи не от това, как парите идват при вас, а от това, как ги използвате. Не би трябвало да има някакъв общ модел в това отношение.

Страница 2

•  Има една теория за приливите и отливите в процеса на демократизация. Като последен прилив обикновено определят събитията, последвали краха на комунизма. Не мислите ле, че именно на границата между произвеждащите и суровинните икономики, демократичната вълна бележи спад и, в крайна сметка, изчезва?

•  Определена връзка, разбира се, е налице. Ако държавата има възможност практически безкрайно да попълва финансовите си резерви без да реформира и развива обществото, рискът от появата на авторитарен бюрократичен режим многократно нараства. Такива държави естествено се самоизолират от процеса на глобализация, защото глобализацията не е само свобода на търговията, или неограничен трансфер на капитали и информация, а най-вече съвместимост на институционалните структури в отделните държави на планетата. И преди да се присъедини към тази глобална система, конкретната държава следва да установи ясни правила на собственост, да изгради съдебна система, гарантираща върховенството на закона и т.н. През цялата човешка история, стремежът да се усъвършенстват институционните норми е стимулирал изоставащите страни, а постоянното преосмисляне на тези норми, отчитайки новата ситуация, е продължавало да тласка водещите в това отношение държави все по-напред по пътя на прогреса. И, разбира се, ако внезапно в ръцете на управляващите се окаже някакъв източник на неограничено богатство, всяко по-нататъшно развитие губи задължителния си характер. Тъкмо поради това в региона на Персийския залив има толкова много малки княжества, в които абсолютните монарси поколение след поколение възпроизвеждат модела, наследен от Средновековието. Нека напомня, че Япония или Южна Корея стартират своето развитие с формирането на човешкия си потенциал, т.е. с образоването и подготовката на своите народи. В същото време фактът, че Саудитска Арабия – най-голямото кралство в Залива и едновременно с това – страната с най-големите петролни запаси в света, е родина на толкова много радикални и екстремистки феномени, може и да се сметне за случайност. Очевидно е обаче, че наличието на петрол значително разширява възможностите на екстремистите, позволявайки им да се превърнат във влиятелна политическа сила. Струва ми се, че ако саудитците не разполагаха с петрол, терористичната заплаха, с която днес се сблъсква светът, нямаше да е толкова сериозна. По-голямата част от парите, отиващи за издръжка на пръснатите из целия свят ислямски центрове и медресета, за имамите и т.н. идва именно от Саудитска Арабия, благодарение на нейните свръхдоходи от петрола.

•  Според Вас, могат ли въобще опитите за демократизация да бъдат успешни, или следва да бъдат подкрепяни само онези стъпки към демократизация, които народите на едни или други страни сами са направили?

•  Именно в това е и едно от принципните ми разногласия с днешните американски неоконсерватори. Те смятат демократичните принципи на обществена организация за нещо съвсем естествено и подразбиращо се. Оттук и идеята им, поставена в основата на всичките последни недодялани опити за демократизация на Близкия изток: ако освободиш един народ от неговия диктатор, той незабавно ще избере пътя на демократичното развитие. Само че, според мен, демокрацията е в значителна степен културен феномен и необходимостта от нея се формира изключително вътре в самото общество. Износът, или пък налагането на демокрацията отвън, са невъзможни. Външните сили могат да изиграят критично важна роля, подкрепяйки борбата на демократичните сили, или, което е още по-важно, оказвайки помощ на победилите млади демокрации в изграждането на онези институции, които са необходим елемент на съвременното правово общество. Но не бих съветвал никого да се опитва да избира вместо някой чужд народ, какво точно му е необходимо...

•  Струва ми се обаче, че днес въпросът за взаимодействието с младите демокрации вече не интересува никого на Запад...

•  Това е изключително важен въпрос. Действително, днес има много организации, чиято дейност е насочена към гарантиране на демократичния преход – в същото време почти липсват такива, които да се занимават с подкрепата и развитието на демократичните институции в онези страни, където преходът вече е извършен. Ситуацията в Украйна е илюстрация за това. Първоначално събитията в тази страна породиха бурен ентусиазъм на Запад – почти еуфория. Отвсякъде изпращаха помощи за украинските „оранжеви”, като процесът достигна апогея си във втората фаза на „оранжевата революция”. Президентът Юшченко бе обявен за главния герой на глобалната политика през зимата на 2004-2005. Но след победата му, Украйна просто бе забравена. Популярността на украинские президент непрекъснато спада, а недоволството от т.нар. демократичен процес расте. И на всичко това не бива да не се обръща внимание, защото провеждането на честни избори е само първата, а не последната, крачка по пътя към изграждането на истинско демократично общество. След изборите идва време на упорита работа за изработването и постоянното усъвършенстване на законодателството, изграждането на партийната система, укрепване независимостта на съдебната власт и свободата на медиите. Всичко това понякога може да отнеме десетки години.

•  Това е така, но наскоро например, беше създадено т.нар. Общност на демокрациите в която влязоха над сто държави. Дори и да допуснем, че всички те действително са либерални демокрации, какво следва от това? Какъв е смисълът от членството в подобна общност? И може ли да се създаде такава организация на демократичните държави, за членството в която си струва да се бориш?

•  Единствената подобна организация е Европейския съюз, участието в който действително е много изгодно за новите членове – то се съпровожда и с трансфери за ускоряване на икономическото развитие, и с ясно законодателство в социалната сфера, и със свободна търговия и право на придвижване, и с много други неща. Напоследък Евросъюзът се превърна в основния двигател на демократичните промени в Източна Европа. Въобще ЕС направи за демократизацията много повече, отколкото САЩ. Но освен ЕС не мога да назова нито една международна структура, способна дори и в средносрочна перспектива, да изиграе подобна роля. Известни опити в това отношение – пък макар и ограничени в сферата на икономическото управление – предприемат Световната банка и Международният валутен фонд, но – от една страна, резултатите им не винаги са блестящи, а от друга – те не разполагат с лостовете за влияние върху едни или други държави, каквито притежава ЕС по отношение на своите членове.

•  Преди 40 години ЕС правеше първите си стъпки, а бъдещето му изглеждаше неясно. Нима днес, когато успехите му са толкова очевидни, няма никакви шансове за повтарянето на този експеримент и в други региони?

•  Струва ми се, че в тази завършена форма, каквато днес притежава ЕС, копирането му е невъзможно никъде другаде в света. Критично важни фактори за формирането и развитието на съюза бяха и си остават културната и цивилизационна близост между европейските народи, техният общ исторически опит, включващ, разбира се, и ужасите на двете световни войни, както и стремежът те никога да не се повторят, който си остава един от стълбовете на европейското единство. Всичко това прави илюзорни надеждите да видим нещо подобно в Азия или Латинска Америка – поне през ХХІ век.

Разбира се, това не означава, че няма нужда да се опитваме да създаваме регионални обединения и блокове. Тяхно начало винаги са зоните за свободна търговия, които впоследствие следва да бъдат допълнени от намаляване на ограниченията за свободното движение на хора и капитали. Всички тези мерки не съдействат за разпространението на демокрацията, като такава, но гарантират усъвършенстването на системата за управление и правят държавите по-зависими от единните правила и стандарти. За да се убедим в това, достатъчно е да вземем примера със Световната търговска организация. Много държави бяха принудени да осъвременят своите политически и правни системи за да влязат в тази организация – това се отнася дори за Китай.

•  Можете ли да сравните положителните ефекти от реформите, осъществени от Китай в навечерието на приемането му в СТО и тези, които извършва Турция, разчитайки да стане член на ЕС?

•  Според мен, има основа за сравнение, но смятам, че нито стремежът на Китай да влезе в СТО, нито желанието на Турция да бъде член на ЕС, не са определящите фактори за модернизацията на тези страни. Общата икономическа „откритост”, разбирането на безперспективността от реализирането на специфични собствени пътища на развитие, различни от вече изпробваните и приети от останалия свят, както и осъзнаването от правителствата на тези страни, че повишаването на благосъстоянието на гражданите трябва, в крайна сметка, да бъде основната им цел – всички тези обстоятелства гарантираха модернизационните процеси, както в Турция, така и в Китай. За тези държави участието в международните интеграционни проекти е средство за постигане на поставените цели, а не цел, сама по себе си.

{rt}