Очевидно е, че човешката цивилизация не би могла да се развива без използването на минерални ресурси. Макар че добивът на полезни изкопаеми, сам по себе си, носи не само плюсове, но и значителни минуси. Сред проблемите, с които се сблъскват държавите, разполагащи със сериозни запаси от такива ресурси, е забавянето на икономическото им развитие. Изглежда парадоксално, но богатствата на земните недра не са в състояние да повишат жизненото равнище на околното население за достатъчно продължителен период от време.
На практика, полезни изкопаеми се добиват по целия свят, като с това са заети милиони хора, разработващи находищата на повече от 150 ценни минерали, вс еки от които изисква използването на уникална технология за добив и преработка. Обща черта на всички предприятия от добивната промишленост е тяхната енергоемкост – в САЩ например, мините изразходват около 5% от цялата потребявана от страната електроенергия (по данни на американския Департамент по енергетиката), а в ЮАР – цели 25%. По оценки на Екологичната програма на ООН, много добиващи предприятия използват за нуждите си огромни количества вода, а токсичните им отпадъци често замърсяват почвата и съседните водоеми. За добиването на много суровини, се налага изхвърлянето на огромно количество руда (например редица компании извличат мед от руди, в които съдържанието на този метал е не повече от 1%). Сред страничните продукти при добива на полезни изкопаеми е и постоянно стелещият се във въздуха прах, който застрашава здравето на работниците и местните жители.
Мините, рудниците, петролните и газови находища и т.н. оказват значително влияние върху живота на хората, живеещи около тях. Доколко това влияние е положително и доколко – отрицателно, е трудно да се каже, тъй като оценката зависи от гледната точка на онзи, който я дава. Разработването на находищата на полезни изкопаеми в един район, чиято икономика до този момент се е основавала на селското стопанство, води до колосални промени в живота на местното население. Работата в мините става по-привлекателна, отколкото обработката на земята, тъй като парите, които взема един миньор са несравнимо повече от дохода на селския производител (в Перу например, тази разлика е 5:1). Това, на свой ред, води до преоценка на ценностите, а често – и до унищожаването на традиционния за конкретния регион начин на живот. Международната статистика сочи, че по правило в мините, рудниците и по петролните кладенци работят млади неженени мъже, които живеят в спартански условия, далеч от цивилизацията. Последица от което е алкохолизмът, наркоманията, бурното развитие на проституцията и хазартния бизнес. В миньорските селища се наблюдава и много високо равнище на криминална престъпност.
Но, както посочва професор ът от Университета на Вермонт Салим Али (автор на книгата „ Добивът на ресурси, околната среда и продължаващите конфликти” ), още по-сериозни проблеми възникват с изчерпването на природните ресурси в определен регион и спирането на работите по добива им. В края на краищата няма находища, които да могат да се експлоатират вечно. Със затварянето на рудниците или кладенците, десетки хиляди местни жители внезапно се оказват без работа и лишени от каквито и да било други средства за съществуване. Нещо повече, знанията и уменията на повечето от тях са просто неприложими в някоя друга сфера. Така, икономиката на региона може внезапно да рухне тотално, а възраждането на предхождащото я, традиционно стопанство обикновено се оказва почти безнадеждно. Според утвърдилото се мнение, проблемът не опира до добива на полезни изкопаеми, сам по себе си, а до качеството на управление на този процес. Неслучайно, държавите, жизнено заинтересовани от запазване на социалната стабилност, периодично изискват от добиващите компании да действат в условията на затворени анклави, т.е. без да установяват тесни контакти с местното население. Нещо повече, в редица случаи, на компаниите се препоръчва да набират работна сила отвън, предоставяйки на местните жители само определени административни длъжности. Така, правителствата се опитват да избегнат превръщането на своите фермери в миньори или сондьори.
Практика сочи, че когато средствата от добива на полезни изкопаеми съставляват по-голямата част от националния доход, това често води до сериозни сътресения в б юджета на съответната страна, например при спад в световните цени на притежаваните от нея ресурси, или пък в резултат от природни бедствия или въоръжени конфликти, предизвикали разрушаването на част от добиващата инфраструктура. Освен това , повечето правителства, разглезени от доходите от продажбата на ресурсите, обикновено предпочитат да изразходват получените средства за скъпо струващи и неразумни проекти, за увеличаване на бюрократичния държавен апарат, или пък за въоръжаване, вместо да ги използват за провеждането на жизнено необходимите за страните им реформи. В резултат от което, при спад в цените на съответните суровини, властите не са в състояние да изпълняват както задълженията си към своето собствено население, така и към международната общност.
Наличието, в една или друта държава, на големи запаси от природни ресурси, обикновено води да значителен спад на интереса към "човешкия капитал". Нещо повече, по правило, то се отразява отрицателно върху жизненото равнище на населението и влиянието му върху управлението. Така, в Саудитска Арабия, която разполага с най-големите петролни запаси в света, грамотни са само 62% от населението, а в останалите петролни монархии от Персийския залив (Кувейт, Катар и ОАЕ) - 80%. За сравнение - в Тайланд и Филипините например, грамотни са 95% от жителите им, а в Европа, повечето азиатски държави и Северна Америка - 100%.
Известните икономически експерти Джефри Сакс и Ендрю Уорнър анализират в книгата си "Изобилието на природни ресурси и стопанският ръст" икономическата ситуация в 97 държави за периода 1971-1989 и стигат до извода, че е налице пряка зависимост между суровинните запаси и темповете на икономически ръст. Колкото по-богата е една държава на минерални, природни и селскостопански ресурси, толкова по-бавен е икономическият и ръст. И обратно, най-лишените от ресурси страни се развиват далеч по-бързо от останалите.
Държавите, чиито бюджет се основава на данъците, налагани на износителите на суровини, по правило, имат по-малко демократични политически структури и по-слабо развито гражданско общество. Причина за което е концентрирането на контрола върху добива и трафика на полезни изкопаеми в ръцете на няколко големи компании, които в повечето случаи са тясно свързани с държавата. Ръководният апарат на тези структури разполага с огромно влияние в политическата сфера. Подобно разпределяне на ролите обаче, неизбежно поражда корупция: влиятелните босове на компаниите от петролния, газовия, диамантения и т.н. сектори налагат приемането от държавата на решения, обслужващи собствените им тясно корпоративни интереси, които често се отразяват отрицателно върху останалите сектори на националната икономика, неразполагащи с толкова сериозни финанси и влияние. Освен това, наличието на големи запаси от ресурси, в повечето случаи, се отразява негативно и върху състоянието на самата добивна индустрия: ръководителите на компаниите, заети в нея, както и държавата, предпочитат бързата печалба, пренебрегвайки възможността за дългосрочни инвестиции, които биха донесли доходи едва след няколко десетилетия. В този тип държави основните постъпления в бюджета идват от данъчното облагане на добивния сектор, затова и данъците, които плащат гражданите не са особено високи и на събирането им често се гледа през пръсти. Подобна система обаче, не стимулира населението да влияе активно върху собствените си управници, защото, за разлика от държавите с високи лични данъци, данъкоплатците не се вълнуват особено за какво властта изразходва парите им. Свръхдоходите, получавани от износа на полезни изкопаеми, обикновено се изразходват от управляващите за проекти, целящи укрепването на собствените им позиции и популярност. Освен това, бюрократичните системи на държавите-доставчици на ресурси и суровини, по правило, работят неефективно и са корумпирани, а чиновците се смятат за недосегаеми. Според известния американски политолог Фарид Закариа, който анализира в книгата си "Бъдещето на свободата" икономическите фактори, необходими за изграждането на успешни демократични общества, свръхдоходите от износа на суровини не водят до повече свобода за населението на въпросните страни. Богатството на такъв тип държави не съдейства за положителни политически промени, защото стопанското им развитие принципно се отличава от европейския и азиатски икономически модели. Фактически, тези държави използват ресурсите си за да си "купят" една чисто показна "модерност": нови сгради, автомобили, технологии и т.н. Техните общества обаче, си остават неразвити, а националният бизнес е силно зависим от държавата. Все пак, в някои страни големите доходи от износа на суровини позволяват да се подобри поне образователната система.
Превръщането на добивната промишленост в стратегическа опора за развитие на националната икономика няма сериозни перспективи. Държавите, залагащи на добива и износа на полезни изкопаеми, рискуват в крайна сметка да загубят, защото през последните десетилетия значително се увеличиха обемите на проучените залежи от ценни метали и енергоносители, което води до спад в цените на много от тях (дори силно нарастналите през последните няколко години цени на енергоносителите например, са относително по-ниски, от тези в средата на 80-те години на миналия век). Сред привържениците на тази теза е експертът от американския Институт Като Джери Тейлър, който дава интересен пример в нейна подкрепа. Така, през 1980 икономистът Джулиън Саймън сключва облог за хиляда долара с еколога Пол Ерлих. Саймън, който прогнозира, че цената на много видове суровини ще спадне през следващите десет години, предлага на Ерлих (който твърди обратното), да посочи, по свой избор, пет различни полезни изкопаеми и да провери, какви ще са цените им през 1990. Ерлих избира медта, хрома, никела, калая и волфрама - и губи.
Злато и кръв
Минералните ресурси винаги са играли ролята на "ябълка на раздора" и често са носели на притежателите си не само богатство, но и смърт. Но, ако до ХХ век битката за територии, богати на полезни изкопаеми, се водеше предимно между държавите, днес в нея се включват и многобройни сепаратистки паравоенни групировки и криминални кланове.
По данни на ООН, след края на студената война (1991) броят на въоръжените конфликти на планетата е намалял с 40%. Нещо повече, войните са станали забележимо по-малко кръвопролитни. Така, ако през 1950 в един средностатистически въоръжен конфликт броят на жертвите е бил 37 хил. души, през 2002 - той е спаднал до 600. През 2004 в света са се водели 25 граждански войни и въоръжени конфликти - т.е. най-ниското ниво от 1976 насам. Според ООН заслугата за това се дължи на собствената и дейност, както и на факта, че нараства броят на демокрациите на планетата - прието е да се смята, че модерните демокрации не воюват помежду си.
Според известния американски икономист и анализато Майкъл Клеър (автор на книгата "Войната за ресурси" - вж. статията му в бр.1/06 на сп. Геополитика - б.р.) обаче, светът е навлязъл в епохата на войните за ресурси, като с всяка изминала година тези войни ще стават все по-ожесточени. В основата е ръстът на потребностите на човечеството и паралелното съкращаване на запасите от полезни изкопаеми. Клеър смята за най-вероятни войните за контрол върху запасите от питейна вода.
През цялата човешка история държавите водят борба помежду си за присъединяване на територии, богати на природни ресурси. Така, причинилата смъртта на милиони война между Ирак и Иран започна заради иракските претенции към редица ирански територии, богати на петрол. Пак по същата причина, през 1990, Ирак окупира Кувейт, който режимът на Саддам Хюсеин смяташе за историческа част от иракската територия. Днес, около 50 (от общо 192) страни в света си оспорват принадлежността на едни или други територии със своите съседи. Разбира се, невинаги тези претенции преминават в дипломатически спорове, тъй като превръщането им в съставна част на двустранните отношения е прекалено опасно. Но мнозина политици открито се обявяват за по-бързото решаване на подобни проблеми. По данни на американския анализатор Дениъл Пайпс, само в Африка се наброяват поне двайсет остри териториални спорове (например тези между Либия, Чад и Нигер, Камерун и Нигерия, Етиопия и Сомалия и т.н.), в Европа броят им е 19, в Близкия изток - 12, в Латинска Америка - 8. Своеобразен рекордьор в това отношение е Китай, който претендира за седем участъка от сушата, смятани от съседите му за свои.
"Ресурсният" елемент, т.е. наличието в спорната територия (или в прилежащите и водни басейни) на значителни запаси от полезни изкопаеми, по правило, силно затруднява решаването на подобни междудържавни спорове. Примери за подобен тип конфликти са ситуацията с Фолклендските острови, за които претендират (и дори водиха война през 80-те години на миналия век) Аржентина и Великобритания и около които са открити големи петролни залежи; островите в залива Кориско Бей, за които претендират Екваториална Гвинея и Габон (там също има петрол), островите Абу Муса и Танб в Ормузкия пролив, за които спорят Иран и Обединените арабски емирати - отново заради петрола; архипелагът Спратли, за който спорят Китай, Тайван, Виетнам, Малайзия, Филипините и Бруней (районът е богат както на петрол, така и на природен газ и на няколко пъти вече стана повод за воъръжени сблъсъци) и т.н.
Най-мирно протича засега спорът за територията на Антарктида (където също бяха открити значителни запаси от природни изкопаеми), за части от която претендират Австралия, Франция, Норвегия, Нова Зеландия, Аржентина, Чили и Великобритания, като последните три оспорват помежду си редица конкретни територии на ледения континент. Повечето държави в света, по принцип, не признават подобни претенции, други обаче си запазват правото да предявят аналогични претенции в подходящо време. Но тъй като всички претенденти са участници в Антарктическия договор, подписан през 1959 и обявяващ шестия континент за "зона на мира и международното сътрудничество, свободна от оръжия", прерастването на тези спорове във военни, изглежда невъзможно на практика. Макар че, през 70-те и 80-те години на миналото столетие военните диктатури, управляващи Чили и Аржентина, демонстративно провъзгласяваха отделни антарктически острови за част от своята територия, което биваше последвано от острите протести на международната общност.
Всъщност, най-кръвопролитните войни в съвременния свят се водят не между държавите, а между жителите на една и съща държава и имат етнически, или религиозен характер. Макар че според бившия финансист, а днес известен икономически анализатор, Тед Фишмън, с много малко изключения, всички те се водят най-вече за пари. Според него, войни избухват там, където конкуриращите се кланове започват борба за контрол върху находищата на петрол, природен газ, злато, диаманти и т.н.
Само в САЩ през последните десетина години са публикувани над двайсет задълбочени научни изследвания, търсещи връзката между природните богатства, с които разполага една държава, и риска в нея да избухне война. Повечето анализатори са единодушни, че все още не е установена някаква точна зависимост между едното и другото. Общоприето е обаче, че залежите от полезни изкопаеми са най-доброто "гориво" за един конфликт. Причините са съвсем прозаични: да вземем за пример някоя бунтовническа формация, лишена от стабилни източници на финансирани (каквито, освен полезните изкопаеми, могат да бъдат доходите от наркотрафика, търговията с оръжие, или рекета), без които няма да е в състояние да въоръжи достатъчен брой свои последователи, или пък да води продължителна партизанска война. Важно е също, че този тип войни се водят за контрол на ресурси, които не само лесно се продават, но и лесно се добиват. В резултат от това, в основна цел на все повече подобни групировки се превръща не свалянето на централното правителство, или извоюването на онези граждански права, от които според тях е лишена собствената им социална, етническа, или религиозна общност, а получаването и удържането на контрола над ресурсите.
Така например, бунтовниците в Индонезия воюват за контрол върху няколко острова, притежаващи огромни запаси от петрол и други полезни изкопаеми. В Миянма (Бирма) се водят войни за контрол на търговските пътища, по които върви трафика на някои ценни видове дървесина и, разбира се, на наркотици. В Судан, в хода на 20-годишната гражданска война, досега са загинали над два милиона души, а домовете на други четири милиона са разрушени. В основата на този конфликт между мюсюлманския север и християнския юг е контролът над водните ресурси и петролните залежи. Много сериозен петролен "елемент" може да се открие и във въоръжените конфликти на територията на Колумбия, Ангола, Чад или Камерун. Войната в Камбоджа (80-те - 90-те години на миналия век) пък се водеше най-вече заради находищата на сапфири и рубини, както и за районите, богати на ценни дървесни видове.
През последните десетилетия бяха предприети няколко опита да се определят "рисковите фактори", ускоряващи избухването на подобни войни. Така, икономистите Пол Колър и Анке Хефлър установяват, че по отношение на страните, притежаващи по един или два основни ресурси, с определящо значение за техния износ (например петрол или какао), вероятността да станат жертва на гражданска война е пет пъти по-висока, отколкото за една диверсифицирана развита икономика. В случая, като най-опасно се определя нивото от 26% (има се предвид делът от брутния национален продукт, получаван от износа на само един вид природни ресурси). Колкото по-слабо е развита икономиката на една или друга държава и колкото по-малко диверсифицирана е тя, толкова по-голям е рискът в нея да започне гражданска война. До аналогичен извод стигат Джеймс Фиърън и Дейвид Лейтън, в книгата си "Етническата принадлежност, партизанската и гражданската война". Разбира се, има и други мнения - така Ибрахим Ел-Бадауи и Никълъс Самбанис (автори на "Колко още войни ни чакат?" ) се опитват да докажат, че наличието на подчертан "ресурсен елемент" не увеличава кой знае колко риска от избухването на война.
На свой ред, професорът от американския Северозападен университет Уйлям Рино, посочва още един "рисков фактор" - неефективността на централната власт. Войните често избухват там, където управляващите се стремят, най-вече, към личното си обогатяване. Майкъл Рънър, автор на бестселъра "Анатомия на войните за ресурси", отбелязва, че доста често въоръжените конфликти са резултат от наличието на порочни схеми за получаване на доходи от експлоатацията на едни или други полезни изкопаеми (така например, личното състояние на покойния дългогодишен диктатор на Заир Мобуто се оценява на 4-6 млрд. долара, което е повече от целия годишен БНП на страната му). Особено остър е този проблем в Африка, където, приватизирайки добивната промишленост, управляващите кланове установяват контрол върху основните източници на ресурси и най-големите предприятия. Съперничещите кланове пък, не се колебаят да използват въоръжена сила за да преразпределят тази собственост в своя полза. Така например, президентът на Либерия Чарлз Тейлър успешно приватизира диамантените находища, след което продаде правата за експлоатацията им на няколко френски и китайски компании. Недоволните от това моментално започнаха гражданска война, която от 1989 насам струва живота на повече от 200 хил. души. Аналогични сценарии бяха осъществени в Уганда и Зимбабве. В Нигерия и Папуа - Нова Гвинея в конфликтите с централното правителство периодично се включват организациите, представляващи интересите на племената, обитаващи земите около петролните находища. Те все още не са прерастнали в пълномащабни войни, но се характеризират с все по-чести въоръжени сблъсъци, отвличане на заложници (съвсем наскоро в Нигерия бе отвлечен и български специалист) и взривове.
Дейвид Кийн от London School Of Economics отбелязва, че прекратяването на този тип войни става много трудно. Причината е, че те обогатяват определени групи от хора (чиновници, военни, бизнесмени), които печелят от нелегалната търговия с ресурси, оръжие и т.н. Ако чиновниците и войниците получават малка част от тези баснословни суми, те се стремят да поправят нещата, като започват да действат за собствена сметка, формирайки самостоятелни въоръжени формации.
Количеството на нелегално доставяните на световния пазар от различни бунтовнически и други паравоенни структури минерални ресурси е невъзможно да се определи дори приблизително. Така например, през 1999, южноафриканската компания Де Беерс стига до извода, че необработените диаманти, добити в конфликтните зони, формират около 4% от целия световен добив. Само година по-късно, група експерти на ООН обявиха, че почти 20% от всички необработени диаманти на световния пазар са с нелегален произход.
Определена отрицателна роля за задълбочаването на тези тенденции играят и транснационалните корпорации, опитващи се да печелят от този тип конфликти. Така, по данни на Worldwatch Institute , корпорацията Де Беерс е купувала диаманти, доставени на пазара от различни бунтовнически групировки, а петролните гиганти Chevron и Е lf са финансирали обучението на армиите на няколко африкански държави, опитвайки се с тяхна помощ да заздравят контрола си върху тамошните нефтени залежи.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Очевидно е, че човешката цивилизация не би могла да се развива без използването на минерални ресурси. Макар че добивът на полезни изкопаеми, сам по себе си, носи не само плюсове, но и значителни минуси. Сред проблемите, с които се сблъскват държавите, разполагащи със сериозни запаси от такива ресурси, е забавянето на икономическото им развитие. Изглежда парадоксално, но богатствата на земните недра не са в състояние да повишат жизненото равнище на околното население за достатъчно продължителен период от време.
На практика, полезни изкопаеми се добиват по целия свят, като с това са заети милиони хора, разработващи находищата на повече от 150 ценни минерали, вс еки от които изисква използването на уникална технология за добив и преработка. Обща черта на всички предприятия от добивната промишленост е тяхната енергоемкост – в САЩ например, мините изразходват около 5% от цялата потребявана от страната електроенергия (по данни на американския Департамент по енергетиката), а в ЮАР – цели 25%. По оценки на Екологичната програма на ООН, много добиващи предприятия използват за нуждите си огромни количества вода, а токсичните им отпадъци често замърсяват почвата и съседните водоеми. За добиването на много суровини, се налага изхвърлянето на огромно количество руда (например редица компании извличат мед от руди, в които съдържанието на този метал е не повече от 1%). Сред страничните продукти при добива на полезни изкопаеми е и постоянно стелещият се във въздуха прах, който застрашава здравето на работниците и местните жители.
Мините, рудниците, петролните и газови находища и т.н. оказват значително влияние върху живота на хората, живеещи около тях. Доколко това влияние е положително и доколко – отрицателно, е трудно да се каже, тъй като оценката зависи от гледната точка на онзи, който я дава. Разработването на находищата на полезни изкопаеми в един район, чиято икономика до този момент се е основавала на селското стопанство, води до колосални промени в живота на местното население. Работата в мините става по-привлекателна, отколкото обработката на земята, тъй като парите, които взема един миньор са несравнимо повече от дохода на селския производител (в Перу например, тази разлика е 5:1). Това, на свой ред, води до преоценка на ценностите, а често – и до унищожаването на традиционния за конкретния регион начин на живот. Международната статистика сочи, че по правило в мините, рудниците и по петролните кладенци работят млади неженени мъже, които живеят в спартански условия, далеч от цивилизацията. Последица от което е алкохолизмът, наркоманията, бурното развитие на проституцията и хазартния бизнес. В миньорските селища се наблюдава и много високо равнище на криминална престъпност.
Но, както посочва професор ът от Университета на Вермонт Салим Али (автор на книгата „ Добивът на ресурси, околната среда и продължаващите конфликти” ), още по-сериозни проблеми възникват с изчерпването на природните ресурси в определен регион и спирането на работите по добива им. В края на краищата няма находища, които да могат да се експлоатират вечно. Със затварянето на рудниците или кладенците, десетки хиляди местни жители внезапно се оказват без работа и лишени от каквито и да било други средства за съществуване. Нещо повече, знанията и уменията на повечето от тях са просто неприложими в някоя друга сфера. Така, икономиката на региона може внезапно да рухне тотално, а възраждането на предхождащото я, традиционно стопанство обикновено се оказва почти безнадеждно. Според утвърдилото се мнение, проблемът не опира до добива на полезни изкопаеми, сам по себе си, а до качеството на управление на този процес. Неслучайно, държавите, жизнено заинтересовани от запазване на социалната стабилност, периодично изискват от добиващите компании да действат в условията на затворени анклави, т.е. без да установяват тесни контакти с местното население. Нещо повече, в редица случаи, на компаниите се препоръчва да набират работна сила отвън, предоставяйки на местните жители само определени административни длъжности. Така, правителствата се опитват да избегнат превръщането на своите фермери в миньори или сондьори.
Практика сочи, че когато средствата от добива на полезни изкопаеми съставляват по-голямата част от националния доход, това често води до сериозни сътресения в б юджета на съответната страна, например при спад в световните цени на притежаваните от нея ресурси, или пък в резултат от природни бедствия или въоръжени конфликти, предизвикали разрушаването на част от добиващата инфраструктура. Освен това , повечето правителства, разглезени от доходите от продажбата на ресурсите, обикновено предпочитат да изразходват получените средства за скъпо струващи и неразумни проекти, за увеличаване на бюрократичния държавен апарат, или пък за въоръжаване, вместо да ги използват за провеждането на жизнено необходимите за страните им реформи. В резултат от което, при спад в цените на съответните суровини, властите не са в състояние да изпълняват както задълженията си към своето собствено население, така и към международната общност.
Наличието, в една или друта държава, на големи запаси от природни ресурси, обикновено води да значителен спад на интереса към "човешкия капитал". Нещо повече, по правило, то се отразява отрицателно върху жизненото равнище на населението и влиянието му върху управлението. Така, в Саудитска Арабия, която разполага с най-големите петролни запаси в света, грамотни са само 62% от населението, а в останалите петролни монархии от Персийския залив (Кувейт, Катар и ОАЕ) - 80%. За сравнение - в Тайланд и Филипините например, грамотни са 95% от жителите им, а в Европа, повечето азиатски държави и Северна Америка - 100%.
Известните икономически експерти Джефри Сакс и Ендрю Уорнър анализират в книгата си "Изобилието на природни ресурси и стопанският ръст" икономическата ситуация в 97 държави за периода 1971-1989 и стигат до извода, че е налице пряка зависимост между суровинните запаси и темповете на икономически ръст. Колкото по-богата е една държава на минерални, природни и селскостопански ресурси, толкова по-бавен е икономическият и ръст. И обратно, най-лишените от ресурси страни се развиват далеч по-бързо от останалите.
