07
Съб, Дек
5 New Articles

Евразийското течение в руската геополитика

брой5 2006
Typography

Евразийството има дълбоки исторически корени в Русия още преди да се оформят концептуалните му основи. Някои изследователи твърдят, че първият държавник, който на практика прилага евразийската линия е княз Александър Невски. Според Русев ( 2005 ), тя датира още от зараждането на руската държавност . В продължение на столетия, Русия оказва силно влияние върху различни страни и народи от Евразия, но същевременно търпи и тяхното мощно въздействие. Продължителната териториална експанзия съпътства цялото и континентално развитие, внасяйки съществени промени в държавността, етническият и културният и облик. Страната постепенно се превръща в ядро на голямо геополитическо, геокултурно и геоикономическо пространство, базирано на собствени географски условия и ресурси. Особеностите на географското и положение и месторазвитие предопределят формирането на евразийски социо-културен свят, притежаващ ярка специфика и качества на междинна цивилизация.

Възникването на евразийското идейно-философско течение през 20-те години на ХХ век се базира на богатата и съдържателна историософска традиция в работите на Николай Данилевский, Фьодор Достоевский, Константин. Леонтиев и др., които първи поставят въпросите за мястото и специфичната роля на Русия в света, опирайки се на цивилизационната и уникалност. Общо около сто руски учени разработват концептуалните основи на евразийската идея, но особено активни сред тях са не повече от двадесет. Преобладаващата част са потомци на емигранти, прогонени или напуснали родината след комунистическата революция от 1917. Основоположници на движението стават руски учени и интелектуалци, утвърдили се в различни области и специалности – географът Пьотр Савицкий, философите Николай Трубецкой, Пьотр Сувчинский, Иван Ильин, културологът Пьотр Бицилли, историците Леонид Карсавин, Георгий Вернадский, богословът Георгий Флоровский и др. Тяхната научно-изследователска и публицистична дейност се разгръща в София (където е издаден първият евразийски сборник „Исход к Востоку” ) , Прага, Белград, Берлин, Рим, Париж и дори Харбин ( Китай ) . За формирането на първоначалните им идеи, влияние оказват и някои от тезите на декабристите и славянофилите ( Алексей Хомяков, Юрий Самарин, братя Аксакови и др. ) – поддържащи тезата за съществуването не на една, а на няколко различни “ цивилизации ” и настояващи развитието на Русия да следва самостоятелен път, а не този на интеграция със Западна Европа. В същото време евразийците не се смятат за преки приемници на славянофилите, тъй като последните се уповават на самобитните качества на руския народ и политическото му обединение със славянските народи, докато за евразийците бъдещето на Русия се свързва с особеностите на нейното месторазвитие и в съюз с народите от Изтока, при съхраняване водещете позиции на Православието ( Алексеева, 2001; Мироненко, 2002 ) .

В основата на евразийската геополитическа идея Русия-Евразия се разбира като срединна страна, чийто вътрешен географски и културен синтез формира по естествен път геополитическото и пространство. Тя се възприема за идентичен и взаимосвързан свят, в който изначалният природен съюз между европейските Гори и азиатските Степи, определя самостоятелността и както от Европа, така и от Азия ( Савицкий, 1992 ) . Постепенно, родствената връзка на Русия с Азия надделява и заляга в основата на евразийския геополитически курс. Това се дължи, от една страна, на недооценената роля на източните народи и приноса им в изграждането на руската държавност, а от друга – в самоосъзнаването на страната като наследник и правоприемник на империите на Тимур и Чингисхан. Утвърждавайки специфичната руска култура, евразийците отстояват нейната самостоятелност спрямо европейската и азиатската и остро се противопоставят на опитите Русия да се обърне с лице към европейската цивилизация. В тези си концептуални рамки, евразийската идея придава особена месианска културно-цивилизационна роля на пространството, формирало се около Русия, чиято „срединност” е призвана да приобщи Европа и Азия към ново начало на съществуването им. В пространствен аспект, Каганский (2004) определя евразийството като късна разновидност на географския детерминизъм, където се смесват просвещение и романтизъм, култ към почвата и интелектуална вяра във „всемогъщото земно място” на Русия на планетата.

В последвалото образуване на Съветския съюз през 1922 (макар в основата му да е поставена комунистическата идеология) част от евразийците виждат геополитическото обединение на Евразия, т.е. единството на същото онова географско пространство, в чиито рамки стоят печатите на Киевска Русия, Монголската и Руска империи. Това обяснява и солидарността на някои от тях с политиката на болшевишкия режим, особено по отношение на отхвърлянето на културата и политическите форми, свързани с романо-германския Запад, съществували в Русия до революцията и оставили толкова неизличими белези върху нея ( Трубецкой,1927 ) . Това е и причината в началото на 30-те години да настъпи разкол в евразийското движение, което след смъртта на неговия идеолог – Николай Трубецкой (1938) , престава да се развива.

Действително, в годините на съществуването си, Съветската държава постепенно придобива облика на Евразийска империя, а социално-икономическата и политическата и система би могла да се счита за своеобразно продължение на същата евразийска цивилизация, формирала се векове наред в Русия. В същото време, сталинският модел на командно-планова икономика осигурява модернизация и индустриализация на страната, базирана на собствените и ресурси. В този смисъл, подходите и геостратегията на Съветския съюз, макар и в други идеологически рамки, всъщност, до голяма степен, са евразийски, отразявайки динамиката на своето време и геополитическата логика.


Завоят към Запада в края на 80-те години на миналия век, започнал с реформите на Михаил Горбачов, поставя Русия в състояние обърканост, след която обаче следва нова реакция – на разочарование и постепенно връщане към традициите, доколкото механично привнесените западни образци се сблъскват с непреодолими трудности на руска почва. Изборът на модел и път за развитието на Русия след разпада на СССР, дава ход на възраждането на евразийската концепция. На преден план отново излиза геополитическият антагонизъм между Морето и Сушата, в чието съвременно противоборство (макар да няма държави, които да представляват единия или другия класически тип) тази географска принадлежност дава огромен отпечатък върху културата и геополитическото им поведение. В съвременната версия на евразийството, познато повече като неоевразийство , се осъществява своеобразен политически преход и еволюция в развитието му, основаващо се именно на континенталната същност на руската държава.

Поредицата от изследвания на руския географ и историк Лев Гумильов, считащ се за родоначалник на неоевразийството, се свързват с теорията му за етногенеза и етническите цикли на руския суперетнос, където се потвърждава идеята на старите евразийци, че русите не са просто източни славяни, а особен етнос , формирал се на основата на тюркско-славянския синтез; етническото взаимодействие бива осъществявано от пассионарни импулси, определящи ритмите на Евразия в отделни исторически периоди ( Гумилев, 1993, 2001 ) . Разработената от него пассионарна концепция за формирането на етносите, която в най общ план се обяснява с освобождаването на екстремална биоенергия, пряко зависеща от културния и духовен подем на един народ, има огромно влияние върху съвременното евразийство, въпреки че в нея не са формулирани някакви конкретни геополитически възгледи. С пассионарността и съществуващата етно-културна комплиментарност на народите в Русия, се обяснява до голяма степен очакваният икономически и политически подем на страната, както и създаването на бъдещата Евразийска империя.

В средата на 90-те години особена популярност придобива идеята за създаване (по пътя на интеграцията) на Евразийски континентален блок от държави, като противовес на атлантическия универсализъм и глобалната роля на САЩ. Главен идеолог на това най-влиятелно неоевразийско течение е съвременният руски философ Александър Дугин. Той развива и прокламира проект за създаване на мощна континентална свръх-държава от имперски тип и мащаб, която да замени аморфната структура на ОНД. В планетарен геополитически план се предвижда укрепване на стратегически евроазиатски съюз по оста Москва-Пекин-Делхи, който в по-разширен вариант да включва Западна Европа, Средния и Далечен Изток, или поне да се осигури геополитическият им неутралитет ( Дугин, 2004 ) . Неоевразийството, като национална идея, разглежда Евразия и нейното ядро – Русия, като четвъртия геоикономически полюс на планетата и залага на т.н. трети път в социално-икономическото развитие – с умерено социални елементи в икономиката и традиционалистки тенденции в политиката. С постепенното осъзнаване на евразийската идеология, убедеността в собствените ценности на културата и историята могат да изиграят ролята на своеобразен щит срещу разпространението на хегемонистката експанзия на американската геополитика, претендираща отдавна за различни региони от Евразия, като сфера на своите жизненоважни интереси ( Бжежински,1997 ) и разлагаща духовните устои на евразийската културно-историческа система.

Неоевразийството на Дугин се характеризира с активна творческа дейност, ползва се с определена популярност и дори излезе от чисто теоретичните си рамки. Така, в средата на 90-те години бе създаден Евразийски икономически съюз ( ЕврАзЭС ) от Русия, Казахстан, Белорус, Киргизстан и Таджикистан. Интересно е да се отбележи особено дейното участие на Казахстан, чиито президент – Нурсултан Назарбаев обяви неоевразийството за държавна идеология ( Нартов, 2003 ) . През 2002 пък бе създадена Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) между Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, която, след редица подписани съглашения, се оформи във военно-политически съюз. Същата година беше учредена и партията на Дугин “Евразия”, декларирала своя „радикален центризъм” и подкрепа за политическия курс на сегашния руски президент Владимир Путин. Неговото управление до голяма степен очерта евразийското лице на страната, започнало да се откроява още по времето на Евгений Примаков (опитал се да формира атиглобалистка коалиция с Китай и Индия по време на намесата на НАТО в бивша Югославия). Отношенията на Русия с Китай, Германия и Иран укрепват все повече и предоставят възможност за бъдещи континентални маневри в Евразия.

Анализирайки съвременното геополитическо положение на Русия – страна притисната в икономическо, културно, демографско и технологично отношение от Запад ( EC , НАТО и САЩ ), Изток (Азиатско-техоокеанския регион – АТР) и Юг ( Ислямския свят ), неоевразийците смятат, че тя е на практика неинтегрируема с нито един от тези геополитически региони по редица обективни и субективни причини. Съвсем разбираемо е, че Русия не може да тръгне по пътя на повечето постсоциалистически страни, станали членки на ЕС и НАТО. поради това, че руската държава продължава да е, сама по себе си, отделно голямо геополитическо пространство. Русия не може да се обвърже много тясно и с Китай, не само поради заплахата от демографска експанзия, но и поради геополитическия статут, с който се ползва тази страна в днешния свят. Това обаче не означава, че по някои общи геостратегически проблеми между тях не може да се постигне единство . Още по-малко Русия може да се обвърже с Ислямската дъга от Юг, обединяваща едни от най-слабо развитите, конфликтни и неопределени региони в света. Между двата свята съществува непреодолима цивилизационна и икономическа бариера.

В геоикономически план, Русия усилено се опитва да валоризира географското си положение. Газо- и нефтопреносната мрежа, Транссибирската магистрала, гъстата въздушна инфраструктура и потенциалното възраждане на Великия път на коприната през Средна Азия, придават на страната ролята на мост във взаимодействието между богатия Запад и динамично развиващият се Изток. Повечето прогнози за икономическия подем и обезпечаване на руските територии (особено на онези отвъд Урал) се свързват най-вече с търговско-посредническата дейност и трансконтиненталния трафик на стоки и суровини.

Преломната епоха , която изживява Русия, загубите и униженията, които търпи, обуславят нейната геополитическа неопределеност. Днес това е държава, която все още не може да противостои на съвременните геоикономически полюси - САЩ, АТР и ЕС и е изправена пред сериозни демографски, стопански и етнически проблеми. Но и държава, притежаваща огромна военна мощ, колосални природни ресурси и иновационни ( в т. ч. космически ) постижения, разполагаща със сериозни позиции и авторитет в редица световни организации ( ООН, Г-8 и др. ). Сред няколкото геополитически сценария, определящи насоките на развитие и даващи прогнози за нейното най-близко бъдеще, евразийският е като че ли най-приемлив и отговарящ на вековните и традиции. В качеството си на национална идея, евразийският път придава собствена, ярка физиономия на Русия - геополитически образ, олицетворяващ спецификата и на самостоятелен геополитически полюс. Изолационизмът, предлаган от руските «неоконсерватори», обрича страната вечно да догонва Запада и прави невъзможно, нито ползотворното сътрудничество с него, нито пък по-нататъшното развитие на интеграционните процеси в Евразия. От друга страна, сляпото следване на западния либерален модел, според Дугин (2005) , би я превърнало в геополитически «васал» на САЩ, т.е. Русия окончателно би се простила с ролятя си на “велика държава”.


Един от най-видните представители на т. н. «нови десни» в Европа и привърженик на т.нар. «трети път» в социално-икономическото развитие ЖанТириар (1922-1992) , сравнява разпокъсаното постсъветско пространство с раздробен на парчета шоколад, чието събиране в едно цяло може да стане само по пътя на претопяването им в нов. ( Thiriart J .// www . italiasociale . org ) . В ролята на такава матрица, притежаваща обединяващи функции, може да се изяви неоевразийството. Русия е все още ядро на голямо цивилизационно пространство, чието влияние може да се установи в целия постсъветски регион. В геокултурен аспект неговата самобитност го определя като пространство, притежаващо особена специфика, където руския език, азбука, изкуство и манталитет са станали неотменна и същевременно отличителна черта за всички обитаващи го народи. Православието и колективизмът са развили друга трудова етика, натрупали са друг исторически опит, в чието пространство класическият либерален капитализъм не може да реализира напълно потенциала си и да функционира по обичайния начин. Това е евразийския свят на Русия, чиито геополитически позиции са все още силни, и само общоевразийската идентичност (според Орлова, 1998) , чрез изучаване на взаимодействието и взаимното влияние на културите в исторически план, може да култивира неговото единство. Евразийската геополитическа линия е в състояние едновременно да укрепи статута на Русия като световна сила, формирайки и очертанията на ядрото на потенциална бъдеща континентална коалиция. Казано накратко - неоевразийството е единствената геополитическа алтернатива за Русия, даваща най-адекватни политико-географски насоки, отчитащи нейната глобална тежест в пространството и едновременно съхраняваща нейния исторически традиционализъм.

Неоевразийската идея има своите позиции и отвъд Русия и ОНД. С нейните концептуални рамки се идентифицират онези, които отхвърлят днешната „еднополюсна” глобализация и отстояват националните традиции и полицентричността на съвременния свят. С някои от основополагащите принципи на неоевразийството боравят редица политически партии не само в Русия, но и в Европа. Особено активни са италианските и френски социалисти, които, пропагандирайки обединението на страните и народите от Евразия, си служат с възраждащата се антибуржоазна риторика, характерна за края на ХІХ и първата половина на ХХ век Всички те виждат шанс за изтласкването на американската таласокрация от Европа в преминаването на бъдеща обединена Европа и отвъд Урал, обхващайки необятните азиатски степи и достигайки Тихия океан - т.е. като Европа излезе от традиционните си чисто географски рамки и се изгражда съобразно специфичната си етническа, културна и историческа идентичност ( Scalea D . 2004) . Тази Европа, вече припознава своите корени в областите на арийските си прароднини и се определя от границите, маркиращи идоевропейските миграции – от Дъблин до Владивосток ( континентален модел разработен от Жан Тириар в края на 80-те ) . В този геополитически аспект, неоевразийството има реална възможност да се превърне в идеология, противопоставяща се на американската доминация в света, с отхвърляне на всички нейни модели и ценности, подкопаващи националните и цивилизационни устои, политическата и икономическа независимост на страните от Евразия.

Днес на планетата доминира глобалният проект на САЩ, опиращ се не само на икономическата и военната мощ на Америка, но и на нейната култура. Която, чрез виртуалното информационно пространство, трансформира глобализацията в американизация. Започва да определя стандарта и начина на живот на хората, размивайки етническите прагове и заличавайки съгражданата с векове от тях материална култура. Онези, които отхвърлят този геополитически модел, могат да разчитат на неоевразийството, чиито възгледи се базират на идеята за многополюсния свят, консервирал своята самобитност и исторически традиции във всички региони ( Дугин, 2004 ) . В този смисъл отново звучи актуално фразата на италианския традиционалист Юлиус Евола – “Моята родина е онази, която се сражава за моите идеи”, а неоевразийството в Европа се разбира все повече като своеобразен вариант на консервативна революция, играещ ролята на антипод на мондиализма и надхвърлящ географските рамки на своето наименование.

Литература :

Алексеева И.В., Зеленев Е.И., Якунин В.И. Геополитика в России. Между Востоком и Западом., СПб. 2001.

Бжежински Зб. Голямата шахматна дъска, С. 1997.

Гумилев Л.Н. Ритмы Евразии. Эпохи и цивилизации, М. 1993.

Гумилев Л.Н. От Руси до России. Очерки этнической истории / послесловие С.Б. Лаврова, М. 2001.

Дугин А.Г. Проект Евразия, М. 2004.

Дугин А.Г. Трите стратегии на руската външна политика // Геополитика,бр.2, С.2005.

Каганский В.Л. Евразийская концепция пространства России // Цивилизации, вып.6 М. 2004.

Колосов В.А., Мироненко Н.С. Геополитика и политическая география, М. 2002.

Нартов Н.А. Геополитика, М. 2003.

Орлова И.Б. Евразийская цивилизация: социально-историческая ретроспектива и перспектива, М. 1998.

Русев М. Руското геополитическо съзнание // Геополитика, бр.2, С. 2005.

Савицкий П.Н. Географичиские и геополитические основы евразийства // Евразия. Исторические взгляды русских эмигрантов, М. 1992.

Трубецкой Н.С. Мы и другие // Евразийский временник, кн.4, Берлин.1925.

Трубецкой Н.С. Общеевразийский национализм // Евразийская хроника, вып.9, 1927.

Scal еа D. Un` ideologia per il nuovo secolo: l`eurasiatismo // Eurasia , agosto, 2004.

Thiriart J. L`Europa come rivoluzione // http://www.italiasociale.org/Geopoliticarticoli/ Jean Thiriart.htm

* СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}

Евразийството има дълбоки исторически корени в Русия още преди да се оформят концептуалните му основи. Някои изследователи твърдят, че първият държавник, който на практика прилага евразийската линия е княз Александър Невски. Според Русев ( 2005 ), тя датира още от зараждането на руската държавност . В продължение на столетия, Русия оказва силно влияние върху различни страни и народи от Евразия, но същевременно търпи и тяхното мощно въздействие. Продължителната териториална експанзия съпътства цялото и континентално развитие, внасяйки съществени промени в държавността, етническият и културният и облик. Страната постепенно се превръща в ядро на голямо геополитическо, геокултурно и геоикономическо пространство, базирано на собствени географски условия и ресурси. Особеностите на географското и положение и месторазвитие предопределят формирането на евразийски социо-културен свят, притежаващ ярка специфика и качества на междинна цивилизация.

Възникването на евразийското идейно-философско течение през 20-те години на ХХ век се базира на богатата и съдържателна историософска традиция в работите на Николай Данилевский, Фьодор Достоевский, Константин. Леонтиев и др., които първи поставят въпросите за мястото и специфичната роля на Русия в света, опирайки се на цивилизационната и уникалност. Общо около сто руски учени разработват концептуалните основи на евразийската идея, но особено активни сред тях са не повече от двадесет. Преобладаващата част са потомци на емигранти, прогонени или напуснали родината след комунистическата революция от 1917. Основоположници на движението стават руски учени и интелектуалци, утвърдили се в различни области и специалности – географът Пьотр Савицкий, философите Николай Трубецкой, Пьотр Сувчинский, Иван Ильин, културологът Пьотр Бицилли, историците Леонид Карсавин, Георгий Вернадский, богословът Георгий Флоровский и др. Тяхната научно-изследователска и публицистична дейност се разгръща в София (където е издаден първият евразийски сборник „Исход к Востоку” ) , Прага, Белград, Берлин, Рим, Париж и дори Харбин ( Китай ) . За формирането на първоначалните им идеи, влияние оказват и някои от тезите на декабристите и славянофилите ( Алексей Хомяков, Юрий Самарин, братя Аксакови и др. ) – поддържащи тезата за съществуването не на една, а на няколко различни “ цивилизации ” и настояващи развитието на Русия да следва самостоятелен път, а не този на интеграция със Западна Европа. В същото време евразийците не се смятат за преки приемници на славянофилите, тъй като последните се уповават на самобитните качества на руския народ и политическото му обединение със славянските народи, докато за евразийците бъдещето на Русия се свързва с особеностите на нейното месторазвитие и в съюз с народите от Изтока, при съхраняване водещете позиции на Православието ( Алексеева, 2001; Мироненко, 2002 ) .

В основата на евразийската геополитическа идея Русия-Евразия се разбира като срединна страна, чийто вътрешен географски и културен синтез формира по естествен път геополитическото и пространство. Тя се възприема за идентичен и взаимосвързан свят, в който изначалният природен съюз между европейските Гори и азиатските Степи, определя самостоятелността и както от Европа, така и от Азия ( Савицкий, 1992 ) . Постепенно, родствената връзка на Русия с Азия надделява и заляга в основата на евразийския геополитически курс. Това се дължи, от една страна, на недооценената роля на източните народи и приноса им в изграждането на руската държавност, а от друга – в самоосъзнаването на страната като наследник и правоприемник на империите на Тимур и Чингисхан. Утвърждавайки специфичната руска култура, евразийците отстояват нейната самостоятелност спрямо европейската и азиатската и остро се противопоставят на опитите Русия да се обърне с лице към европейската цивилизация. В тези си концептуални рамки, евразийската идея придава особена месианска културно-цивилизационна роля на пространството, формирало се около Русия, чиято „срединност” е призвана да приобщи Европа и Азия към ново начало на съществуването им. В пространствен аспект, Каганский (2004) определя евразийството като късна разновидност на географския детерминизъм, където се смесват просвещение и романтизъм, култ към почвата и интелектуална вяра във „всемогъщото земно място” на Русия на планетата.

В последвалото образуване на Съветския съюз през 1922 (макар в основата му да е поставена комунистическата идеология) част от евразийците виждат геополитическото обединение на Евразия, т.е. единството на същото онова географско пространство, в чиито рамки стоят печатите на Киевска Русия, Монголската и Руска империи. Това обяснява и солидарността на някои от тях с политиката на болшевишкия режим, особено по отношение на отхвърлянето на културата и политическите форми, свързани с романо-германския Запад, съществували в Русия до революцията и оставили толкова неизличими белези върху нея ( Трубецкой,1927 ) . Това е и причината в началото на 30-те години да настъпи разкол в евразийското движение, което след смъртта на неговия идеолог – Николай Трубецкой (1938) , престава да се развива.

Действително, в годините на съществуването си, Съветската държава постепенно придобива облика на Евразийска империя, а социално-икономическата и политическата и система би могла да се счита за своеобразно продължение на същата евразийска цивилизация, формирала се векове наред в Русия. В същото време, сталинският модел на командно-планова икономика осигурява модернизация и индустриализация на страната, базирана на собствените и ресурси. В този смисъл, подходите и геостратегията на Съветския съюз, макар и в други идеологически рамки, всъщност, до голяма степен, са евразийски, отразявайки динамиката на своето време и геополитическата логика.

Евразийството има дълбоки исторически корени в Русия още преди да се оформят концептуалните му основи. Някои изследователи твърдят, че първият държавник, който на практика прилага евразийската линия е княз Александър Невски. Според Русев ( 2005 ), тя датира още от зараждането на руската държавност . В продължение на столетия, Русия оказва силно влияние върху различни страни и народи от Евразия, но същевременно търпи и тяхното мощно въздействие. Продължителната териториална експанзия съпътства цялото и континентално развитие, внасяйки съществени промени в държавността, етническият и културният и облик. Страната постепенно се превръща в ядро на голямо геополитическо, геокултурно и геоикономическо пространство, базирано на собствени географски условия и ресурси. Особеностите на географското и положение и месторазвитие предопределят формирането на евразийски социо-културен свят, притежаващ ярка специфика и качества на междинна цивилизация.

Възникването на евразийското идейно-философско течение през 20-те години на ХХ век се базира на богатата и съдържателна историософска традиция в работите на Николай Данилевский, Фьодор Достоевский, Константин. Леонтиев и др., които първи поставят въпросите за мястото и специфичната роля на Русия в света, опирайки се на цивилизационната и уникалност. Общо около сто руски учени разработват концептуалните основи на евразийската идея, но особено активни сред тях са не повече от двадесет. Преобладаващата част са потомци на емигранти, прогонени или напуснали родината след комунистическата революция от 1917. Основоположници на движението стават руски учени и интелектуалци, утвърдили се в различни области и специалности – географът Пьотр Савицкий, философите Николай Трубецкой, Пьотр Сувчинский, Иван Ильин, културологът Пьотр Бицилли, историците Леонид Карсавин, Георгий Вернадский, богословът Георгий Флоровский и др. Тяхната научно-изследователска и публицистична дейност се разгръща в София (където е издаден първият евразийски сборник „Исход к Востоку” ) , Прага, Белград, Берлин, Рим, Париж и дори Харбин ( Китай ) . За формирането на първоначалните им идеи, влияние оказват и някои от тезите на декабристите и славянофилите ( Алексей Хомяков, Юрий Самарин, братя Аксакови и др. ) – поддържащи тезата за съществуването не на една, а на няколко различни “ цивилизации ” и настояващи развитието на Русия да следва самостоятелен път, а не този на интеграция със Западна Европа. В същото време евразийците не се смятат за преки приемници на славянофилите, тъй като последните се уповават на самобитните качества на руския народ и политическото му обединение със славянските народи, докато за евразийците бъдещето на Русия се свързва с особеностите на нейното месторазвитие и в съюз с народите от Изтока, при съхраняване водещете позиции на Православието ( Алексеева, 2001; Мироненко, 2002 ) .

В основата на евразийската геополитическа идея Русия-Евразия се разбира като срединна страна, чийто вътрешен географски и културен синтез формира по естествен път геополитическото и пространство. Тя се възприема за идентичен и взаимосвързан свят, в който изначалният природен съюз между европейските Гори и азиатските Степи, определя самостоятелността и както от Европа, така и от Азия ( Савицкий, 1992 ) . Постепенно, родствената връзка на Русия с Азия надделява и заляга в основата на евразийския геополитически курс. Това се дължи, от една страна, на недооценената роля на източните народи и приноса им в изграждането на руската държавност, а от друга – в самоосъзнаването на страната като наследник и правоприемник на империите на Тимур и Чингисхан. Утвърждавайки специфичната руска култура, евразийците отстояват нейната самостоятелност спрямо европейската и азиатската и остро се противопоставят на опитите Русия да се обърне с лице към европейската цивилизация. В тези си концептуални рамки, евразийската идея придава особена месианска културно-цивилизационна роля на пространството, формирало се около Русия, чиято „срединност” е призвана да приобщи Европа и Азия към ново начало на съществуването им. В пространствен аспект, Каганский (2004) определя евразийството като късна разновидност на географския детерминизъм, където се смесват просвещение и романтизъм, култ към почвата и интелектуална вяра във „всемогъщото земно място” на Русия на планетата.

В последвалото образуване на Съветския съюз през 1922 (макар в основата му да е поставена комунистическата идеология) част от евразийците виждат геополитическото обединение на Евразия, т.е. единството на същото онова географско пространство, в чиито рамки стоят печатите на Киевска Русия, Монголската и Руска империи. Това обяснява и солидарността на някои от тях с политиката на болшевишкия режим, особено по отношение на отхвърлянето на културата и политическите форми, свързани с романо-германския Запад, съществували в Русия до революцията и оставили толкова неизличими белези върху нея ( Трубецкой,1927 ) . Това е и причината в началото на 30-те години да настъпи разкол в евразийското движение, което след смъртта на неговия идеолог – Николай Трубецкой (1938) , престава да се развива.

Действително, в годините на съществуването си, Съветската държава постепенно придобива облика на Евразийска империя, а социално-икономическата и политическата и система би могла да се счита за своеобразно продължение на същата евразийска цивилизация, формирала се векове наред в Русия. В същото време, сталинският модел на командно-планова икономика осигурява модернизация и индустриализация на страната, базирана на собствените и ресурси. В този смисъл, подходите и геостратегията на Съветския съюз, макар и в други идеологически рамки, всъщност, до голяма степен, са евразийски, отразявайки динамиката на своето време и геополитическата логика.

Страница 2

Завоят към Запада в края на 80-те години на миналия век, започнал с реформите на Михаил Горбачов, поставя Русия в състояние обърканост, след която обаче следва нова реакция – на разочарование и постепенно връщане към традициите, доколкото механично привнесените западни образци се сблъскват с непреодолими трудности на руска почва. Изборът на модел и път за развитието на Русия след разпада на СССР, дава ход на възраждането на евразийската концепция. На преден план отново излиза геополитическият антагонизъм между Морето и Сушата, в чието съвременно противоборство (макар да няма държави, които да представляват единия или другия класически тип) тази географска принадлежност дава огромен отпечатък върху културата и геополитическото им поведение. В съвременната версия на евразийството, познато повече като неоевразийство , се осъществява своеобразен политически преход и еволюция в развитието му, основаващо се именно на континенталната същност на руската държава.

Поредицата от изследвания на руския географ и историк Лев Гумильов, считащ се за родоначалник на неоевразийството, се свързват с теорията му за етногенеза и етническите цикли на руския суперетнос, където се потвърждава идеята на старите евразийци, че русите не са просто източни славяни, а особен етнос , формирал се на основата на тюркско-славянския синтез; етническото взаимодействие бива осъществявано от пассионарни импулси, определящи ритмите на Евразия в отделни исторически периоди ( Гумилев, 1993, 2001 ) . Разработената от него пассионарна концепция за формирането на етносите, която в най общ план се обяснява с освобождаването на екстремална биоенергия, пряко зависеща от културния и духовен подем на един народ, има огромно влияние върху съвременното евразийство, въпреки че в нея не са формулирани някакви конкретни геополитически възгледи. С пассионарността и съществуващата етно-културна комплиментарност на народите в Русия, се обяснява до голяма степен очакваният икономически и политически подем на страната, както и създаването на бъдещата Евразийска империя.

В средата на 90-те години особена популярност придобива идеята за създаване (по пътя на интеграцията) на Евразийски континентален блок от държави, като противовес на атлантическия универсализъм и глобалната роля на САЩ. Главен идеолог на това най-влиятелно неоевразийско течение е съвременният руски философ Александър Дугин. Той развива и прокламира проект за създаване на мощна континентална свръх-държава от имперски тип и мащаб, която да замени аморфната структура на ОНД. В планетарен геополитически план се предвижда укрепване на стратегически евроазиатски съюз по оста Москва-Пекин-Делхи, който в по-разширен вариант да включва Западна Европа, Средния и Далечен Изток, или поне да се осигури геополитическият им неутралитет ( Дугин, 2004 ) . Неоевразийството, като национална идея, разглежда Евразия и нейното ядро – Русия, като четвъртия геоикономически полюс на планетата и залага на т.н. трети път в социално-икономическото развитие – с умерено социални елементи в икономиката и традиционалистки тенденции в политиката. С постепенното осъзнаване на евразийската идеология, убедеността в собствените ценности на културата и историята могат да изиграят ролята на своеобразен щит срещу разпространението на хегемонистката експанзия на американската геополитика, претендираща отдавна за различни региони от Евразия, като сфера на своите жизненоважни интереси ( Бжежински,1997 ) и разлагаща духовните устои на евразийската културно-историческа система.

Неоевразийството на Дугин се характеризира с активна творческа дейност, ползва се с определена популярност и дори излезе от чисто теоретичните си рамки. Така, в средата на 90-те години бе създаден Евразийски икономически съюз ( ЕврАзЭС ) от Русия, Казахстан, Белорус, Киргизстан и Таджикистан. Интересно е да се отбележи особено дейното участие на Казахстан, чиито президент – Нурсултан Назарбаев обяви неоевразийството за държавна идеология ( Нартов, 2003 ) . През 2002 пък бе създадена Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) между Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, която, след редица подписани съглашения, се оформи във военно-политически съюз. Същата година беше учредена и партията на Дугин “Евразия”, декларирала своя „радикален центризъм” и подкрепа за политическия курс на сегашния руски президент Владимир Путин. Неговото управление до голяма степен очерта евразийското лице на страната, започнало да се откроява още по времето на Евгений Примаков (опитал се да формира атиглобалистка коалиция с Китай и Индия по време на намесата на НАТО в бивша Югославия). Отношенията на Русия с Китай, Германия и Иран укрепват все повече и предоставят възможност за бъдещи континентални маневри в Евразия.

Анализирайки съвременното геополитическо положение на Русия – страна притисната в икономическо, културно, демографско и технологично отношение от Запад ( EC , НАТО и САЩ ), Изток (Азиатско-техоокеанския регион – АТР) и Юг ( Ислямския свят ), неоевразийците смятат, че тя е на практика неинтегрируема с нито един от тези геополитически региони по редица обективни и субективни причини. Съвсем разбираемо е, че Русия не може да тръгне по пътя на повечето постсоциалистически страни, станали членки на ЕС и НАТО. поради това, че руската държава продължава да е, сама по себе си, отделно голямо геополитическо пространство. Русия не може да се обвърже много тясно и с Китай, не само поради заплахата от демографска експанзия, но и поради геополитическия статут, с който се ползва тази страна в днешния свят. Това обаче не означава, че по някои общи геостратегически проблеми между тях не може да се постигне единство . Още по-малко Русия може да се обвърже с Ислямската дъга от Юг, обединяваща едни от най-слабо развитите, конфликтни и неопределени региони в света. Между двата свята съществува непреодолима цивилизационна и икономическа бариера.

В геоикономически план, Русия усилено се опитва да валоризира географското си положение. Газо- и нефтопреносната мрежа, Транссибирската магистрала, гъстата въздушна инфраструктура и потенциалното възраждане на Великия път на коприната през Средна Азия, придават на страната ролята на мост във взаимодействието между богатия Запад и динамично развиващият се Изток. Повечето прогнози за икономическия подем и обезпечаване на руските територии (особено на онези отвъд Урал) се свързват най-вече с търговско-посредническата дейност и трансконтиненталния трафик на стоки и суровини.

Преломната епоха , която изживява Русия, загубите и униженията, които търпи, обуславят нейната геополитическа неопределеност. Днес това е държава, която все още не може да противостои на съвременните геоикономически полюси - САЩ, АТР и ЕС и е изправена пред сериозни демографски, стопански и етнически проблеми. Но и държава, притежаваща огромна военна мощ, колосални природни ресурси и иновационни ( в т. ч. космически ) постижения, разполагаща със сериозни позиции и авторитет в редица световни организации ( ООН, Г-8 и др. ). Сред няколкото геополитически сценария, определящи насоките на развитие и даващи прогнози за нейното най-близко бъдеще, евразийският е като че ли най-приемлив и отговарящ на вековните и традиции. В качеството си на национална идея, евразийският път придава собствена, ярка физиономия на Русия - геополитически образ, олицетворяващ спецификата и на самостоятелен геополитически полюс. Изолационизмът, предлаган от руските «неоконсерватори», обрича страната вечно да догонва Запада и прави невъзможно, нито ползотворното сътрудничество с него, нито пък по-нататъшното развитие на интеграционните процеси в Евразия. От друга страна, сляпото следване на западния либерален модел, според Дугин (2005) , би я превърнало в геополитически «васал» на САЩ, т.е. Русия окончателно би се простила с ролятя си на “велика държава”.

Страница 3

Един от най-видните представители на т. н. «нови десни» в Европа и привърженик на т.нар. «трети път» в социално-икономическото развитие ЖанТириар (1922-1992) , сравнява разпокъсаното постсъветско пространство с раздробен на парчета шоколад, чието събиране в едно цяло може да стане само по пътя на претопяването им в нов. ( Thiriart J .// www . italiasociale . org ) . В ролята на такава матрица, притежаваща обединяващи функции, може да се изяви неоевразийството. Русия е все още ядро на голямо цивилизационно пространство, чието влияние може да се установи в целия постсъветски регион. В геокултурен аспект неговата самобитност го определя като пространство, притежаващо особена специфика, където руския език, азбука, изкуство и манталитет са станали неотменна и същевременно отличителна черта за всички обитаващи го народи. Православието и колективизмът са развили друга трудова етика, натрупали са друг исторически опит, в чието пространство класическият либерален капитализъм не може да реализира напълно потенциала си и да функционира по обичайния начин. Това е евразийския свят на Русия, чиито геополитически позиции са все още силни, и само общоевразийската идентичност (според Орлова, 1998) , чрез изучаване на взаимодействието и взаимното влияние на културите в исторически план, може да култивира неговото единство. Евразийската геополитическа линия е в състояние едновременно да укрепи статута на Русия като световна сила, формирайки и очертанията на ядрото на потенциална бъдеща континентална коалиция. Казано накратко - неоевразийството е единствената геополитическа алтернатива за Русия, даваща най-адекватни политико-географски насоки, отчитащи нейната глобална тежест в пространството и едновременно съхраняваща нейния исторически традиционализъм.

Неоевразийската идея има своите позиции и отвъд Русия и ОНД. С нейните концептуални рамки се идентифицират онези, които отхвърлят днешната „еднополюсна” глобализация и отстояват националните традиции и полицентричността на съвременния свят. С някои от основополагащите принципи на неоевразийството боравят редица политически партии не само в Русия, но и в Европа. Особено активни са италианските и френски социалисти, които, пропагандирайки обединението на страните и народите от Евразия, си служат с възраждащата се антибуржоазна риторика, характерна за края на ХІХ и първата половина на ХХ век Всички те виждат шанс за изтласкването на американската таласокрация от Европа в преминаването на бъдеща обединена Европа и отвъд Урал, обхващайки необятните азиатски степи и достигайки Тихия океан - т.е. като Европа излезе от традиционните си чисто географски рамки и се изгражда съобразно специфичната си етническа, културна и историческа идентичност ( Scalea D . 2004) . Тази Европа, вече припознава своите корени в областите на арийските си прароднини и се определя от границите, маркиращи идоевропейските миграции – от Дъблин до Владивосток ( континентален модел разработен от Жан Тириар в края на 80-те ) . В този геополитически аспект, неоевразийството има реална възможност да се превърне в идеология, противопоставяща се на американската доминация в света, с отхвърляне на всички нейни модели и ценности, подкопаващи националните и цивилизационни устои, политическата и икономическа независимост на страните от Евразия.

Днес на планетата доминира глобалният проект на САЩ, опиращ се не само на икономическата и военната мощ на Америка, но и на нейната култура. Която, чрез виртуалното информационно пространство, трансформира глобализацията в американизация. Започва да определя стандарта и начина на живот на хората, размивайки етническите прагове и заличавайки съгражданата с векове от тях материална култура. Онези, които отхвърлят този геополитически модел, могат да разчитат на неоевразийството, чиито възгледи се базират на идеята за многополюсния свят, консервирал своята самобитност и исторически традиции във всички региони ( Дугин, 2004 ) . В този смисъл отново звучи актуално фразата на италианския традиционалист Юлиус Евола – “Моята родина е онази, която се сражава за моите идеи”, а неоевразийството в Европа се разбира все повече като своеобразен вариант на консервативна революция, играещ ролята на антипод на мондиализма и надхвърлящ географските рамки на своето наименование.

Литература :

Алексеева И.В., Зеленев Е.И., Якунин В.И. Геополитика в России. Между Востоком и Западом., СПб. 2001.

Бжежински Зб. Голямата шахматна дъска, С. 1997.

Гумилев Л.Н. Ритмы Евразии. Эпохи и цивилизации, М. 1993.

Гумилев Л.Н. От Руси до России. Очерки этнической истории / послесловие С.Б. Лаврова, М. 2001.

Дугин А.Г. Проект Евразия, М. 2004.

Дугин А.Г. Трите стратегии на руската външна политика // Геополитика,бр.2, С.2005.

Каганский В.Л. Евразийская концепция пространства России // Цивилизации, вып.6 М. 2004.

Колосов В.А., Мироненко Н.С. Геополитика и политическая география, М. 2002.

Нартов Н.А. Геополитика, М. 2003.

Орлова И.Б. Евразийская цивилизация: социально-историческая ретроспектива и перспектива, М. 1998.

Русев М. Руското геополитическо съзнание // Геополитика, бр.2, С. 2005.

Савицкий П.Н. Географичиские и геополитические основы евразийства // Евразия. Исторические взгляды русских эмигрантов, М. 1992.

Трубецкой Н.С. Мы и другие // Евразийский временник, кн.4, Берлин.1925.

Трубецкой Н.С. Общеевразийский национализм // Евразийская хроника, вып.9, 1927.

Scal еа D. Un` ideologia per il nuovo secolo: l`eurasiatismo // Eurasia , agosto, 2004.

Thiriart J. L`Europa come rivoluzione // http://www.italiasociale.org/Geopoliticarticoli/ Jean Thiriart.htm

* СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}