Въпреки общоприетото мнение, най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ, както и преди, е свързана с Русия. В основата и е едно безпрецедентно явление, на което повечето американски политически лидери безотговорно не обръщат внимание, като доказателство за това е и необявената „студена война”, която Вашингтон (както при администрацията на демократите, така и при тази на републиканците) вече 15 години води срещу посткомунистическа Русия.
В резултат от разпадането на Съветския съюз Русия – държава, притежаваща всички видове ядрено и друго оръжие – преживя истински колапс. През 1991 цялата и инфраструктура (политическа, икономическа и социална), на практика, се срути. Контролът на Москва върху огромната територия на страната бе отслабен поради сепаратизма, корупцията в държавния апарат и организираната престъпност. Нанесените от безпрецедентната в мирно време депресия вреди бяха по-големи от икономическите загуби, претърпени от СССР през Втората световна война. Обемът на БВП намаля почти два пъти, а този на капиталовите вложения – с 80%. Повечето руснаци се оказаха под чертата на бедността. Смъртността рязко нарастна, а числеността на населението демонстрира устойчив спад. На всичкото отгоре, през 1998, страната бе поразена от финансова криза.
Никой от хората във властта не можеше да предвиди, че една от двете свръхдържави на ХХ век, притежаваща мощен ядрен арсенал, може да изпадне в подобна катастрофална ситуация. Дори и днес не може да се твърди със сигурност, какви ще са последиците за света, от колапса, който Русия преживя през 90-те.
Сега, повечето специалисти смятат, че страната вече излиза от кризата. Икономическият ръст в Русия от 1999 насам е в границите 6-7% годишно, индексът на фондовата и борса за 2005 нарастна с 83%, а по обема на златниия си резерв, тя е на пето място в света. В Москва се наблюдава истински бум в строителството, елитът трескаво изкупува луксозните западни стоки, а броят на големите казина в столицата достигна 56. Част от това богатство прелива и към регионите, средната класа и дори социално слабите, чиито доходи растат. Проблемът е, че тези постижения, с които толкова се гордее руското правителство и които рекламират лобистите от западните инвестиционни фондове, са свързани най-вече с високите цени на петрола и природния газ на световния пазар и изглеждат впечатляващи само на фона на разрухата от 1998.
Всички основни показатели сочат, че в Русия продължава безпрецедентната за една мирна епоха „демодернизация” и намаляване броя на населението. Обемът на инвестициите в икономиката и базовата инфраструктура продължава да е само една трета от този през 1990. Около две трети от руснаците все още са под чертата на бедността, сред тях са 80% от семействата с две и повече деца и 60% от селското население, както и немалък процент от хората с висше образование, включително лекари, учители и офицери. Според редица руски експерти, разривът между бедни и богати придобива „взривоопасен” характер.
Най-трагичният и красноречив от тези факти обаче е, че показателите на смъртността и раждаемостта в Русия, както и преди, са сравними със ситуацията в една воюваща страна: всяка година населението и намалява със 700 000 души. Средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а що се отнася да децата – броят на лишените от родителски грижи е между два и три милиона. Разпространяването на традиционни и нови болести – от туберкулозата до СПИН-а, придобива епидемичен характер. Разбира се, националистите, тръбящи че „отечеството загива”, силно преувеличават нещата, но дори и ректорът на един от най-прозападните московски университети предупреждава, че страната все още е обхваната от „дълбока криза”.
Устойчивостта на политическия режим, който трябва да промени този постсъветски ландшафт, в значителна степен, ако не изцяло, зависи от популярността и авторитета на един, единствен човек - президентът Владимир Путин. Между другото, самият той признава, че ситуацията в страната все още не може да се определи като „напълно стабилна”. Ако рейтингът на самия Путин достига фантастичните 70-75%, политическите институции, както и кандидатите за негови наследници, далеч не се ползват с подобна популярност в обществото.
Особено непопулярен е висшият делови и административен елит, в чиито ръце през 90-те години преминаха най-големите активи на страната. Нещо повече, самият факт, че те владеят собственост, която според повечето руснаци е придобита незаконно, представлява своеобразна „бомба със закъснител”, заложена в основите на политическия и икономически модел. Подобна нестабилност се забелязва и в многочислените въоръжени сили на страната, страдащи от липсата на достатъчно средства и злоупотребите. Затова едва ли е учудващо, че редица сериозни анализатори обръщат внимание на възможността, в случай на неочаквани сътресения (например при драстичен спад в цените на петрола на световния пазар, нови мащабни прояви на етническо насилие или терор, или пък ако нещо се случи с президента Путин), в Русия да се разрази още по-сериозна криза, от тази преди осем години.
Докато все още съществува възможността събитията в тази страна да се развият по подобен „катастрофален” сценарий се запазва и безпрецедентната заплаха за сигурността на САЩ и международната общност. Експертите се разминават по въпроса, кое в случая би представлявало най-голяма опасност: дали вероятността част от гигантските запаси от ядрени, химически или биологични материали, с които разполага Русия, да попаднат в неподходящи ръце, дали авария, предизвикана от недоброто поддържане на ядрените реактори или на бракуваните атомни подводници, дали повреда в системата за ранно предупреждаване, която управлява ракетите, изпълняващи бойно дежурство, или пък новото изостряне на чеченския конфликт, съпроводено с поредната терористична вълна. Ясно е, че в своята съвкупност всички тези фактори представляват много по-голяма и при това постоянна опасност, отколкото всички онези заплахи, с които САЩ се сблъскваха в съветската епоха.
При това възможността за катастрофа, свързана с оръжия за масово поразяване, не е единствената потенциална опасност, касаеща тази страна, която продължава да е най-голямата по територия в света. В държавите, граничещи с Русия живее почти една четвърт от населението на планетата, там има значителен брой враждуващи помежду си етнически и религиозни групи. Всяка нестабилност в Русия лесно може да се прехвърли в целия обкръжаващ я регион – чието значение в геополитически и стратегически план е ключово и чиято стабилност е под много голям въпрос.
Има и друг, не по-малко неприятен за Америка вариант на развитие на ситуацията в Русия. Петродоларите могат да гарантират дългосрочната стабилност на страната, но тя най-вероятно ще се основава на авторитаризма, национализма и антиамериканските (и антизападните) настроения. Като тези негативни тенденции са свързани не толкова със загубата на статута на свръхдържава, както редовно дезинформира читателите си американската преса, а със страданията и лишенията, които преживяха руснаците след 1991. Резултат от подобно развитие на събитията, които някои определят като „Ваймарски сценарий” едва ли ще доведе до установяването на фашистки режим в страната, но ще означава, че Русия, разполагаща с огромно количество оръжие за масово поразяване и контролираща значителна част от световните запаси от газ и петрол, ще провежда още по-враждебна политика по отношение на Запада, отколкото дори нейният предшественик – Съветският съюз.
Как обаче ръководството на САЩ реагира на тези безпрецедентни заплахи? Не е нужно да си специалист по международни отношения или анализатор от медиите, за да разбереш, че основополагащият принцип на американската стратегия по отношение на Русия следва да се базира на известния Хипократов принцип: „не навреждай!”. Тоест, американските действия в никакъв случай не бива да ерозират установилата се в страната крехка стабилност, или пък да карат Кремъл да се съмнява, дали приоритетните задачи, свързани с възстановяването на остарялата руска инфраструктура, изискват от него не да съкращава, а да пази като зеницата на окото своя, останал от времето на съветската свръхдържава, оръжеен арсенал, или пък да провокира Москва да се откаже от сътрудничеството си със Запада по всички тези въпроси, в чието успешно решаване ние, американците сме заинтересовани не по-малко, отколкото руснаците. Всичко останало, което се случва в тази многострадална страна, е далеч по-маловажно.
Въпреки това, от началото на 90-те години насам, Вашингтон (както при управлението на демократите, така и на републиканците) провежда по отношение на постсъветска Русия две съвършено противоположни политики едновременно: едната е чисто декоративна и външно приятелска към Москва, втората е съвсем реална и все по-безотговорна.
„Декоративната” политика, която обикновените американци, поне доскоро, възприемаха като искрена, включва демонстративния отказ от целите, преследвани през периода на студената война и установяване на „стратегическо партньорство и приятелство” с Русия. Символ на тази политика са предназначените най-вече да впечатлят широката общественост приятелски срещи между американския и руския президенти – първо между „Бил и Борис” (Клинтън и Елцин), а сега – между „Джордж и Владимир”.
Реалната политика на САЩ обаче има съвсем друг характер – Вашингтон безсрамно се възползва от отслабването на Русия след 1991, следвайки принципа „победителят получава всичко”. Тази политика, съпроводена от непрекъснато нарушаване на дадените обещания, високомерни поучения и настояване за едностранни отстъпки, изглежда дори още по-агресивна и безкомпромисна, отколкото линията, която САЩ следваха по отношение на комунистическия СССР. Основните елементи на този курс, провеждан от 90-те години насам, с подкрепата и на двете основни политически партии, влиятелните медии и мозъчни центрове, можем да определим така:
• Продължаващо обкръжаване на Русия с военни бази на САЩ и НАТО, разположени по нейните граници или в съседните региони: такива вече има, или се планират в седем от общо 14-те бивши съветски републики, от Прибалтика и Украйна, до Грузия, Азербайджан и централноазиатските държави. Така САЩ създават нова „желязна завеса”, резултат от което е ремилитаризацията на руско-американските отношения.
• Вторият елемент, тясно свързан с първия, е, че САЩ, без да го заявяват открито, не признават наличието на законни национални интереси на Русия извън собствената и територия и дори в етнически родствените или териториално близки бивши съветски републики, като например Украйна, Беларус или Грузия. Как иначе можем да си обясним изявленията на Ричард Холбрук, който демократите готвят за държавен секретар, ако спечелят изборите през 2008? Осъждайки рязко подкрепата на Кремъл за проруските сили по време на изборите в Украйна, с която руснаците са свързани с многовековни езикови, семейни, религиозни, икономически и политически (особено в сферата на сигурността) интереси, Холбрук обяви в същото време тази далечна страна за „най-важната зона за сигурност на САЩ”.
• Вашингтон изглежда смята, че Русия не притежава суверенни права дори в собствените си граници, което се проявява (от 1992 насам) в постоянната американска намеса във вътрешните работи на тази страна. Примери за това са и истинското нашествие в Москва (особено през 90-те) на цели орди от американски „съветници”, които трябваше да ръководят руския „преход” към капитализма; безкрайните „мисионерски проповеди” отвъд океана, често под формата на зле прикрити заплахи за това, какъв трябва и какъв не трябва на бъде политическият и икономически строй в Русия; и, накрая, активната подкрепа на опозиционните групировки в страната, включително и тези свързани с някои от най-непопулярните в обществото олигарси. Напоследък тази „интервенционистка треска” стига дотам, че според някои следва да бъде предприет опит за свалянето на президента Путин с помощта на поредната, подкрепяна от Вашингтон, „цветна революция”, подобна на онези, които бяха организирани от 2003 насам в Грузия, Украйна, Киргизстан (в началото на 2006 подобен опит бе направен и в Беларус). В редица статии на водещи американски печатни медии Путин бе квалифициран като „фашист” и „втори Саддам Хюсеин”, докато един от вашингтонските лобисти на Фондация „Карнеги” се опитва да ни убеди в „слабостта на руския президент” и наличието на реални предпоставки за смяна на режима в Русия (интересно, дали привържениците на подобна „демократична промяна” се замислят, че идеята им може да доведе до дестабилизирането на ситуацията в една могъща ядрена държава?).
• В основата на всички тези елементи от реалната стратегия на САЩ спрямо Русия са познатите от ерата на студената война двойни стандарти: така, Вашингтон критикува Москва, че използва същите методи, към които и той самият често прибягва – формирането на съюзи с постсъветските държави и изграждането на военни бази на тяхна територия, както и използването на собствените активи (в руския случай това са петролът и природния газ) за оказване помощ на приятелските режими и регулиране на външните източници за финансиране на политическите организации..
Двойните стандарти са налице и в редица други случаи: например, когато НАТО се разширява до самите руски граници, поглъщайки бившите членки на Варшавския пакт и постсъветските републики, това се нарича „борба против тероризма” и „защита на новите независими държави”. Ако пък Москва се опитва да протестира, моментално бива обвинена, че „продължава да мисли с категориите на студената война”. Тоест, когато Вашингтон се меси в политическия живот на Грузия и Украйна, става дума за „подкрепа на демокрацията”, но аналогичните действия на Кремъл се определят като „прояви на неоимпериализъм”. Или още един парадокс – когато навремето Елцин (тогава подкрепян от САЩ) разпусна парламента и Конституционния съд и след това наложи нова Конституция, в която липсваше реален противовес на изпълнителната власт, това бе квалифицирано от Вашингтон като „демократични реформи”, но когато днес Путин просто продължава този процес, бива обвинен в „авторитаризъм”.
• Накрая, ползвайки се от относителната слабост на Русия, Съединените щати се опитват да постигнат ядреното превъзходство, което не им се отдаде в съветските времена. Именно тази цел преследваха двата важни демарша, предприети от администрацията на Буш през 2002, напук на желанието на Москва. Ще припомня, че тогава Вашингтон едностранно напусна Договора за противоракетна отбрана от 1972, осигурявайки си карт-бланш за изграждане на прословутата система за противоракетна отбрана, т.е. възможността пръв да нанесе ядрен удар без да се опасява от възмездие. Освен това САЩ оказаха натиск върху Кремъл, принуждавайки го да подпише лишеното от практическо съдържание споразумение за съкращаване на ядреното въоръжение, което обаче не предвижда реалното унищожаване на атомните бойни глави и дори позволява създаването на нови видове такова оръжие, а също не включва необходимите механизми за контрол и допуска едностранното му денонсиране.
Радикалната антируска насоченост на този курс ни кара сериозно да се усъмним в двете тези, които американското правителство и големите медии ни представят почти като аксиоми: за това че сегашното „застудяване” в американско-руските отношения е предизвикано от вътрешната и външна политика на Путин и, че студената война е приключила още пред 15 години. Всъщност, първата от тези „аксиоми” е изцяло невярна, а втората е вярна само наполовина: истината е, че студената война беше прекратена само от Москва, но не и от Вашингтон. За да го докажа, ще се наложи да се върнем за малко в най-новата история на отношенията между двете държави.
Както е известно, идвайки на власт през 1985, последният съветски лидер Михаил Горбачов лансира еретичната за времето си идея за „новото мислене”, което да позволи не просто намаляване на напрежението между Изтока и Запада, но и да сложи край на студената война, продължаваща вече няколко десетилетия. Предложенията му провокираха както във Вашингтон, така и в Москва, остър сблъсък между онези представители на политическите ръководства, които не искаха да изпуснат този исторически шанс, и тези, които бяха против. В крайна сметка, президенът Рейгън реши поне частично да възприеме идеята на Горбачов, към същата линия се придържаше и приемникът му Джордж Буш-старши. В резултат от това, по време на историческата среща в Малта през декември 1989, Горбачов и Буш обявиха края на студената война (днес обаче тази декларация изглежда е забравена и това е причината „Ню Йорк Таймс” например да твърди, че сегашните руско-американски отношения са много по-добри, отколкото бяха преди 15 години).
Само че за да се сложи край на дългогодишното наследство на „конфронтационното мислене” декларациите очевидно не са достатъчни. Дори през 1989-1991, когато самият Буш-старши смяташе, че студената война е приключила, мнозина от най-близките му съветници, както и редица представители на американския политически елит и медиите, решително се противопоставяха на подобна теза (самият аз съм свидетел на това, когато в навечерието на срещата в Малта бях поканен да участвам в едно съвещание с участието на самия Буш и неговият, разделен на два лагера, външнополитически екип). Точка на спора сложи разпадането на Съветския съюз през декември 1991: американските официални кръгове и медиите моментално започнаха да представят края на студената война не като съвместно решение на Москва и Вашингтон, а като грандиозна победа на Америка и поражение на Русия.
Именно този (общоприет днес) „триумфаторски” подход стана главната причина за бързото възобновяване на студената война – което обаче не бе дело на Путин, поел властта десет години по-късно, а на Белия дом още в началото на 90-те, когато администрацията на Клинтън прие две невероятно прибързани и рисковани решения. Първото бе, че САЩ следва да се отнасят с посткомунистическа Русия като с победена страна, която трябва да копира американския модел във вътрешната си политика и да се подчинява на американските интереси на международната сцена. За целта бе необходимо, прикривайки се зад фасадата на „партньорството и приятелството” между Клинтън и Елцин, руският президент периодично да бъде публично „мъмрен”, а страната му – принуждавана покорно да следва политиката на САЩ (което по-късно бе потвърдено от водещият специалист по Русия в тогавашната администрация Строуб Талбот). Постепенно „триумфаторският” подход се трансформира в открита намеса във вътрешните работи на Русия, която продължава и днес, като паралелно се утвърди представата, че Москва няма право да действа самостоятелно както в собствените си граници, така и извън тях.
Втората погрешна стъпка на Клинтън бе нарушаването на обещанието, дадено от администрацията на Буш, през 1990-1991, още на съветското ръководство, че НАТО няма да се разширява на Изток, като вместо това пактът започна да се приближава до руските граници. Това бе началото на откровено провокационното военно „обкръжаване” на Русия, породило дълбоки подозрения сред руснаците относно истинските намерения на САЩ. В резултат, докато американските анализатори продължават да твърдят, че студената война отдавна е останала в миналото и тревогите за възобновяването и са неоснователни, в целия руски политически спектър доминира мнението, че за Вашингтон тя не е завършила и, че САЩ съзнателно вкарват Русия в нова студена война.
Този песимизъм се усилва от зачестилите напоследък откровено антируски декларации на Вашингтон. През 2006 от името на различни официални институции, да не говорим за медиите, се изля цял поток от декларации и анализи, критикуващи и осъждащи външната политика на Русия, съпътствани с искания за ново разширяване на НАТО и дори с призиви към президента Буш-младши да бойкотира юлската среща на Г-8 в Санкт Петербург. Вероятният кандидат на републиканците на следващите президентски избори – сенаторът Джон Маклейн призовава за „твърди мерки” срещу Москва, Конгресът демонстративно отказа да отмени наложените още в съветската епоха ограничения на търговията с Русия, Пентагонът извади от нафталина слуховете, че руското разузнаване уж е предавало на Саддам Хюсеин сведения, подлагащи на риск живота на американските войници, а държавният секретар Кондолиза Райс дори си позволи да призове руснаците „да сменят правителството си, в случай на нужда”.
Що се отнася до Белия дом, той изхвърли от приетата през 2006 Стратегия за национална сигурност на САЩ всяко споменаване на „партньорството” с Русия, наруши обещанието си да подкрепи приемането и в Световната търговска организация (СТО) и наложи санкции на Беларус (бивша съветска република, която в културен план е най-близко свързана с Русия и с която Кремъл преговаря за създаването на обща държава). Още по-показателно обаче е, че през май 2006 администрацията изпрати вицепрезидента Дик Чейни в Литва, където се провеждаше поредната антируска конференция, и където той отново атакува Кремъл, заявявайки, че САЩ не го смятат „за стратегически партньор и надежден приятел”.
Впрочем, още по-голям шок предизвика публикуваният през март т.г. доклад за Русия на работната група на Съвета по международни отношения, чиито съпредседател е сенаторът Джон Едуардс – един от потенциалните кандидати на Демократичната партия за президентския пост. Умереният и балансиран подход, който е типичен за Съвета, този път изцяло отсъстваше. В доклада, който буквално е основан върху двойните стандарти, основната вина за „разочароващото състояние” на американско-руските отношения се възлага на „погрешната посока”, в която се движи Русия на Путин. Привеждат се стандартните аргументи: от намесата във вътрешните работи на постсъветските държави и подкрепата за Иран, до съпротивата срещу разширяването на НАТО, енергийната политика и „ограничаването на руската демокрация”.
Прозрачно намеквайки, че Буш е прекалено „мек” към Путин, авторите на доклада изцяло отхвърлят идеята за партньорство с Москва като „нереален вариант”. Вместо това, те призовават в отношенията с руснаците да се съчетаят „избирателното сътрудничество” и „избирателното противодействие”, в зависимост от това, кой от двата варианта ще съответства в конкретния случай на американските интереси, и на практика препоръчват връщане към политиката на „сдържане” от ерата на студената война. Призовавайки Запада по-активно да се намесва във вътрешнополитическия живот на Русия, те дори смятат, че Вашингтон е в правото си да отхвърли резултатите от следващите президентски избори в страната (през 2008), ако ги сметне за „нелегитимни”. В издаваното от Съвета списание „Форийн афеърс” пък бе лансирано предупреждението, че САЩ скоро ше „постигнат ядрена хегемония” в света и ще могат да унищожат „китайския и руския стратегически ядрени арсенали в резултат на евентуален изпреварващ удар”.
Последиците от новата студена война, която Америка води срещу посткомунистическа Русия, се задълбочават и от споменатите по-горе заплахи, свързани с разпадането на СССР. Опитите за трансформиране на Русия през 90-те години на миналия век, както и крайно болезнената „шокова терапия”, доведоха да появата на олигархична система и дискредитира самата идея за реформи по западен образец. Драстично нарастнаха антиамериканските настроения (според социологическа анкета, проведена през май 2006, само 5% от руснаците смятат САЩ за приятел на Русия), а някога влиятелната проамериканска фракция в Кремъл и парламента беше силно отслабена.
Още по-негативни последици имат военното обкръжаване на Русия, стремежът на администрацията на Буш към ядрено превъзходство и американските опити за намеса във вътрешните работи на страната. Те провокират Кремъл да предприеме ответни стъпки към нарастване на запасите си от конвенционално и ядрено оръжие, принуждавайки го да разчита на вече отживели времето си механизми за контрол над страната и поддържане на статуквото, както и да влага недостатъчно средства в остарелите основни фондове и в човешките и ресурси. Освен това, този политически курс на Вашингтон кара Москва да ограничи активността си в рамките на съществуващите програми за оказване на американска финансова подкрепа, които би трябвало да намалят рисковете, свързани с руските запаси от оръжия за масово поразяване, както и да не допуснат случайното избухване на ядрена война. В по-общ план, той съдейства за формирането в Кремъл на нова идеология, чиито акцент е върху „укрепването на националния суверенитет”. Тя придобива все по-ясно изразен националистически характер и е съпроводена с усилващ се натиск срещу неправителствените организации, финансирани от чужбина (които все по-често се разглеждат като своеобразна „пета колона”).
Реакцията на Москва във външнополитическата сфера също е напълно противоположна на това, към което би следвало да се стреми американското ръководство. Тълкувайки подкрепяните от САЩ „цветни революции” като опит на Вашингтон да изгради военен плацдарм край границите на Русия, днес Кремъл, по-активно откогато и да било, се противопоставя на демократичните движения в постсъветските държави, подкрепяйки най-авторитарните режими в региона – от беларуския до узбекистанския. В същото време Москва развива „стратегическо партньорство” с Китай в политическата, икономическа и военна сфери, подкрепя иранския и други антиамерикански режими в Близкия изток и вече започна да връща в Беларус ракетите за противовъздушна отбрана – още повече, че тази страна се е превърнала на практика в западна граница между Русия и НАТО.
Ако американската политика и съвсем естествените контрамерки, предприемани от руснаците, доведат до пълномащабна студена война, тя (поради наличието на няколко нови фактора) може да стане дори още по-опасна, отколкото конфронтацията по съветско време. Преди всичко, защото, с появата на западни бази и подкрепяни от САЩ правителства в държавите от бившия Съветски съюз, „фронтовата линия” в този конфликт, както с тревога отбелязва един московски вестник, се е преместила от Германия в т.нар. „близка чужбина” на Русия. Докато, по думите на бившия руски премиер Евгений Примаков, „около отечеството ни се свива враждебен обръч”, много руснаци, изповядващи най-различни политически възгледи, стигат до извода, че над страната им е надвиснала смъртна заплаха. Така, най-близкият политически съветник на Путин Владислав Сурков твърди, че „врагът е... пред портите”, а писателят и някогашен дисидент Александър Солженицин предрича „пълното обкръжаване на Русия, което ще бъде последвано от загубата на суверенитет”. Протестирайки против полетите на самолети на НАТО покрай границите на страната, един руски генерал вече призова „при най-малкото навлизане във въздушното ни пространство те да бъдат сваляни”.
Въздействието на геополитическия фактор се задълбочава и от това, че Америка и Русия възприемат по съвършено различен начин собственото си положение в света. Така, в съветско-американските отношения към средата на 60-те години на миналия век се установи определена стабилност: двете свръхдържави стигнаха до извода, че в хода на студената война е настъпила патова ситуация и възприеха концепцията за военно-политическия „паритет”. Днес обаче, Съединените щати – в качеството си на единствена свръхдържава, смятат, че разполагат на международната сцена със значително по-големи възможности и, съответно, с много по-големи права. Москва, напротив, се чувства далеч по-слаба и уязвима, отколкото преди 1991. Поради тази асиметрия отношенията между двете държави, които и днес са въоръжени до зъби с ядрено оръжие, могат в хода на новата студена война да придобият непредсказуем характер.
Не може да не се спомене още един психологически фактор, който в миналото отсъстваше. Очертаващата се днес студена война на практика не е обявена официално, затова и двете страни в нея изпитват взаимно недоверие, смятайки че са били предадени. Така, приветствайки Путин като избран от Елцин за негов наследник, и предлагайки му отношенията между двете страни да продължат да следват вече отработената схема на „партньорството и приятелството”, Вашингтон се чувства излъган. Ето два характерни цитата от „Вашингтон Поуст”: „в политиката си спрямо Русия Буш се ръководеше от добри намерения”, но ... „руският самодържец предаде доверието на Америка”. Истината обаче е, че действията на Кремъл бяха преди всичко реакция на десетте години, през които американците системно нарушаваха собствените си обещания, ползвайки се от отстъпчивостта на Елцин. Това обяснява и декларацията на Путин, направена преди четири години, че „епохата на геополитическо отстъпление на Русия върви към своя край” (при това, обръщайки се към близкото минало, той със съжаление отбеляза, че страната му постоянно е била лъгана).
Нещо повече, новата студена война, не се съпровожда от съдържателни преговори и сътрудничество, т.е. от онези явления, които сме свикнали да обозначаваме като „разведряване” и които притъпяваха остротата на противопоставянето в миналото. Днес, ако оставим настрана „партньорската” фасада, „диалогът на практика липсва”, както се изрази наскоро един известен руски анализатор. Това с особена сила се отнася до проблемите с ядреното оръжие. Излизането на САЩ от Договора за противоракетната отбрана и отказът им от реално съкращаване на стратегическото въоръжение, както и решението на администрацията на Буш да изгражда противоракетен щит и дискусиите за превантивните войни и ядрени атаки, тотално ерозираха предишните съветско-американски споразумения, които почти половин век съдействаха да бъде избегната ядрената война. Нещо повече, в един от докладите на американския Съвет за национална сигурност мерките за контрол на въоръжаването презрително се квалифицират като „бреме, наследено от ерата на студената война”. С други думи, в момент, когато атомната опасност прогресивно нараства, а надпреварата във въоръжаването се вихри с нова сила, за ограничаването им не се предприемат никакви усилия.
Накрая, трябва да подчертаем, че днес в САЩ (за разлика от миналото) почти няма влиятелни сили, обявяващи се против новата студена война. Затова и лобистките групи на нейните привърженици (някои от които се финансират от враждебно настроени към Кремъл руски олигарси) действат почти безпрепятствено. Що се отнася до политическия елит, новата студена война, която води Америка, се подкрепя и от двете големи политически сили, при това – на всички нива, т.е. от Клинтън до Буш, от Медлин Олбрайт до Кондолиза Райс и от Едуардс до Маклейн. В същото време масовите обществени движения, подкрепящи „разведряването” са силно демобилизирани заради налаганията от властите, медиите и анализаторите мит, че „студената война окончателно е останала в миналото” и Русия вече не представлява никаква опасност.
Не се забелязват (поне на пръв поглед) и достатъчно авторитетни фигури, подобни на онези, които в миналото протестираха против ексцесиите на предишната студена война. За сметка на това, на политическата сцена се подвизават множество нови идеолози на студената война, разполагащи с постоянна трибуна в големите медии, като почти никой не се противопоставя реално на кампанията им срещу президента Путин. Разбира се, има няколко изключения – включително членове на някогашната администрация на Роналд Рейгън, но критиката срещу Русия вече е станала толкова модна, че дори и повечето от онези, които не са съгласни със сегашната американска политика, смятат, че „именно Русия носи основната вина за нея”.
Действията на тези политически фактори се задълбочава от позицията на големите медии. В миналото редакторите на вастниците и телевизионните продуценти редовно канеха хора, несподелящи мнението на адептите на студената война, днес обаче почти липсват алтернативни гледни точки и дискусии. Ортодоксалният дух на студената война доминира във водещите статии на най-влиятелните вестници, начело с „Вашингтон Поуст”, гъмжащи от нападки срещу „авторитаризма” и „грубия неоимпериализъм” на Путин. Наскоро, в редакционна статия на „Ню Йорк Сън” сегашните руско-американски отношения бяха определени като „дуел до смъртта на единия от участниците – и то в буквалния смисъл”.
Това, че подобни опасни фантазии все още не са се превърнали в реалност, се дължи най-вече на решимостта на Кремъл да не се връща към периода на студената война – както заяви през май 2006 и самият Путин, в отговор на провокационните обвинения на Чейни. Неслучайно един британски анализатор отбеляза наскоро, че: „ако някой все още води студена война, това със сигурност не е Русия”. Истината обаче е, че напоследък по този въпрос и в Москва се води сериозна борба: прозападно настроеният Путин отхвърля исканията за по-твърд курс спрямо Запада, а в сферата на бюджетната политика (проблем, тясно свързан с предишния) се обявява, съвсем в духа на „новия курс” на Рузвелт, за увеличаване на инвестициите в „човешкия капитал” на Русия, гарантиращ нейната стабилност. Ако политиката на САЩ, която на практика помага на московските „ястреби”, не се промени, можем да станем свидетели на своеобразна симбиоза между руските и американски привърженици на студената война, подобен на онзи, който подхранваше конфликта между двете страни и в миналото. В този случай Кремъл (в лицето на Путин, или неговия наследник) също може да се ориентира към открита конфронтация, с всички произтичащи от подобно развитие опасни последици.
Все още обаче, не е късно Вашингтон да промени принципния си подход, проявявайки политическа воля за формулирането на нова стратегия спрямо постсъветска Русия. Сред необходимите елементи на такава стратегия следва да посочим пълномащабното сътрудничество за гарантиране сигурността на ядреното и другите оръжия за масово поразяване в Русия, радикално съкращаване на американските и руските запаси от такова оръжие, забраната за създаване на нови негови разновидности, съвместната борба с тероризма и наркотрафика в съседните на Русия региони и увеличаване на доставките на енергоносители за Запада.
Практическата реализация на всяка от тези програми обаче е възможна само при отказ от погрешните приоритети и заблудите, характерни за американската геополитика от 1991 насам. Гарантирането на националната сигурност изисква правилното формулиране и изпълнение на приоритетните задачи, макар че в това отношение сегашното американско ръководство демонстрира очевидна непоследователност. Днес единственият жизненоважен за Америка въпрос, касаещ Русия, е нейният огромен арсенал от оръжия за масово поразяване да не представлява заплаха за останалия свят – независимо дали поради дестабилизиране на ситуацията в страната или заради враждебното и отношение към Запада.
Всички опасни пропуски, характерни на политиката на САЩ, са прояви на необузданото им желание да триумфират като победители в предишната студена война. Заради решението, че отношението към Русия следва да бъде като към победена страна (т.е. като към Германия и Япония след края на Втората световна война, но без предоставянето на огромната финансова помощ, която те получиха след 1945) беше пропусната историческата възможност да бъдат установени истински партньорски отношение с Москва, а в основата на външнополитическата концепция на двете големи американски политически партии залегна тезата, че „посоката”, в която ще се развива Русия, следва да се определя от Вашингтон. По отношение на една толкова голяма страна, която в продължение на няколко столетия играе ролята на велика държава и при това не е претърпяла военно поражение, подобна теза очевидно е контрапродуктивна и може да породи само крайно негативна ответна реакция.
От тази фундаментална грешка произтичат две други. Първата е свързана с представата, че САЩ имат правото, знанието и възможностите да превърнат посткомунистическа Русия в точно копие на Америка в политическо и икономическо отношение. Това убеждение, породено от безпрецедентната самонадеяност и пълното непознаване на историческите традиции и съвременните реалности в Русия, доведе до контрапродуктивната политика от 90-те години на миналия век, която, в различни аспекти, продължава и днес. Втората грешка бе тезата, че Русия следва да се задоволи с ролята на „младши партньор” на САЩ и да се ръководи занапред не толкова от собствените си, колкото от американските интереси. Тази идея, игнорираща руската история, както и различията в геополитическите реалности и жизнените интереси на двете страни, също е абсолютно нерационална.
Ето само един пример – тъй като Русия е евразийска държава с 20-25 милионно мюсюлманско население, а сред малцината и съседи, още невключени в НАТО, е Иран, тя очевидно не може да си позволи да бъде въвлечена в продължаващия конфликт на САЩ с ислямския свят. По същия начин, претендирайки Москва да се откаже от традиционните си военно-политически позиции в бившите съветски републики, като ги предостави на САЩ и НАТО, или пък натискът тя да продължи да субсидира проамерикански ориентираната Украйна с привилегировани цени на доставяния и природен газ, Вашингтон, на практика, не само и отказва да има свои собствени геополитически интереси (по принципа на „доктрината Монро”), но и да разполага с каквито и да било легитимни права в сферата на сигурността. Не е чудно, че наличието на толкова драстични примери за двойни стандарти, накара Москва да смята, че засиленият натиск на Вашингтон след оттеглянето на Елцин е породен от факта, че „политиката на страната при Путин е станала много по-проруска”.
Очертаният по-горе „триумфаторски” подход не може да се определи като временна реакция на краха на съветската империя от 1991, защото продължава вече петнайсет години. След трагедията от 11 септември 2001, Вашингтон получи поредния шанс да установи партньорски отношения с Русия. На срещата си с руския президент, състояла се на 16 юли 2001, Буш откри, че Путин „в душата си се стреми към партньорство с Америка”. След 11 септември тези негови очаквания се оправдаха: Кремъл помогна на американците в Афганистан много повече, отколкото всичките им съюзници от НАТО, предоставяйки изключително ценни разузнавателни сведения, военен контингент от обучени от руснаците афганистанци, както и безпрепятствен достъп до стратегически важни въздушни бази в бившите съветски републики от Централна Азия.
Естествено, в Кремъл предполагаха, че Вашингтон ще се държи по същия начин и към Русия. Вместо това, американците напуснаха Договора за противоракетна отбрана, обявиха претенциите си за постоянно военно присъствие в Централна Азия и Южен Кавказ, както и за независим достъп на САЩ до каспийския петрол и природен газ, плюс поредното разширяване на НАТО, при което в пакта бяха включени и няколко бивши съветски републики, и по-нататъшна ескалация на критиките срещу руската вътрешна и външна политика.
Дори, ако оставим настрана факта, че цялото съветско ядрено оръжие остана в разпореждане на Русия, това бе изключително сериозна грешка. Благодарение на огромния си материален и човешки потенциал тази страна, както твърдят мнозина геополитици (включително и американски), е „обречена да бъде велика държава”. Така че и в този смисъл нищо не се промени след 1991.
Още преди ръстът на цените на енергоносителите да напълни отново държавната хазна, Кремъл разполагаше с реални алтернативи на унизителната роля, която му отреждаше Вашингтон. Преди всичко, Русия можеше да формира стратегически алианси с антиамериканските правителства на неучастващите в НАТО държави от Изтока, както и от други региони, превръщайки се в арсенал на конвенционални оръжия и „ноу-хау” за цяла група страни - от Китай и Иран до Венецуела. Москва вече започна да се отдръпва от Запада и това отдръпване може да придобие опасни и необратими измерения.
Нещо повече, дори в сегашните си „орязани” размери, Русия е в състояние да води, а вероятно дори да спечели, „студената война” на новото гигантско бойно поле – постсъветското пространство. Тук тя разполага със сериозни предимства, свързани с географската близост, значението на руските пазари, контрола върху основните тръбопроводи и притежаването на значителни активи в съседните страни, да не говорим за етническата и езикова близост или общата история. Всичко това дава на Москва цял набор от лостове за „меко” или „по-твърдо” влияние връху правителствата на съседните държави, търсещи си нов покровител отвъд океана.
В икономически план, Кремъл е в състояние да докара до просешка тояга и без това бедните Грузия и Молдова, забранявайки вноса на техни стоки, или прогонвайки от Русия имигрантите от тези страни, което би увеличило огромната армия от безработни в родината им, или пък принуждавайки Грузия или Украйна да плащат за необходимите им енергоносители по пазарни цени. В политическата сфера, той е способен да провокира разпадането на малките Молдова и Грузия, както впрочем и на много по-голямата от тях Украйна, и да приеме някои техни региони, чиито жители са проруски настроени (или пък са етнически руснаци) в състава на Руската Федерация, или пък да подкрепи претенциите им за независимост (също както Западът постъпва по отношение на Черна гора и Косово). Във военната сфера, Москва би могла да предприеме следващи стъпки за трансформиране на Шанхайската организация за сигурност (ШОС), в която влизат Русия, Китай и четири централноазиатски държави (а сред кандидатките за членство са Иран и Индия), в антинатовски отбранителен алианс, или пък в своеобразна „ОПЕК с ядрено оръжие”, както се изрази един западен анализатор.
Но и това не е всичко. В борбата с Русия за каспийския петрол и природен газ Вашингтон (както признава дори привърженикът на днешния „триумфаторски” подход Томас Фридмън) „се намира в крайно неизгодно положение”. САЩ вече изгубиха военната си база в Узбекистан, а скоро вероятно ще загубят и тази в Киргизстан (последната, с която разполагат в постсъветска Централна Азия). Новият тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, заобикалящ Русия, чието изграждане бе подкрепено от САЩ, преминава през територията на Грузия, чиято стабилност в значителна степен зависи от Москва. Новият партньор на Вашингтон в богатия с петрол Азербайджан пък е типичен авторитарен лидер от „стария тип”, получил властта по наследство от починалия си баща. В Казахстан, който представлява специален интерес за Вашингтон поради гигантските си запаси от енергоносители, живее многобройно руско малцинство, а и местният елит отново пое курс към сближаване с Москва.
Впрочем, Кремъл разполага с важни „козове” и в отношенията си със самите западни държави. Той може да разгърне достатъчно бойни глави за да пробие всеки противоракетен „щит”, погребвайки илюзията за „ядрената хегемония на САЩ”. Може също да не допусне американските компании до участие в многомилиардните сделки в самата Русия или, както наскоро Москва припомни на представителите на Европейския съюз (който получава 25% от необходимия му природен газ от Русия), да „преориентира доставките си” към огромните енергийни пазари на Изтока. Накрая, Москва е в състояние да използва ресурсите, връзките и дори правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да се противопостави на американските интереси по такива проблеми като неразпространението на ядреното оръжие, иранската атомна програма, или ситуацията в Афганистан и Ирак. Въпреки явно преувеличените обвинения на Вашингтон, Кремъл засега не прибягва към подобни ответни мерки в по-значителен мащаб. Но, ако САЩ не престанат да унижават Русия и да атакуват нейните интереси, те ще съборят всички прегради пред въздържането и да предприеме подобни стъпки. Както правилно отбелязват редица западни експерти по сигурността, онова, което Москва получи от Вашингтон след 1992, въобще не компенсира геополитическата вреда, която САЩ нанасят на Русия.
Разбира се, американските „ястреби” твърдят, че играта си струва риска, защото става дума за демократизацията на Русия и другите държави от бившия СССР. Истината обаче е, че провежданата от тях след 1992 политика само дискредитира демократичната идея в очите на самите руснаци. Рекламирайки очевидно непопулярни сред тях политици като „убедени демократи” и атакувайки свръхпопулярния в руското общество Путин, те на практика съдействат за това в съзнанието на обикновените хора демокрацията да се асоциира със социалните сътресения, хаоса и униженията от 90-те години. Критикувайки режима на Лукашенко в Беларус, подкрепяйки едновременно с това не по-малко авторитарните модели в Азербайджан или пък в някои централноазиатски държави, те приравняват „демократизацията” със стремежа за контрол на петролните ресурси. Обвързвайки „демократичните революции” в Украйна и Грузия с членството на тези страни в НАТО, те ги превръщат в илюстрация на американския експанзионизъм. Гръмогласно защитавайки милиардера Михаил Ходорковски, докато в същото време демонстративно игнорират проблема с бедността в Русия и социалната несправедливост, те сякаш внушават, че демокрацията обслужва единствено олигарсите. Накрая, настоявайки, че са незаменими, американските „кръстоносци” фактически декларират, че руснаците са неспособни сами да изградят свой демократичен модел и гражданско общество.
В резултат от всичко това, сред руснаците се зараждат най-мрачни подозрения относно истинските намерения на САЩ, макар че американското правителство и медиите игнорират този факт. В частност, все повече хора в Русия са убедени, че истинската цел на Вашингтон е контролът върху суровинните ресурси на страната и нейния ядрен арсенал, както и нейната „десуверенизация” и превръщането и в „западен васал”, чрез постепенното и обкръжаване със сателитни държави-членки на НАТО. В по-общ план американската политика поражда убеждението, че реалната цел на САЩ по време на студената война не е била борбата с комунистическата система, а с Русия, като такава. Като то допълнително укрепва благодарение на статиите във „Вашингтон Поуст” и „Ню Йорк Таймс”, където дори посткомунистическа Русия се характеризира, по презумпция, като „авторитарна държава с първобитни инстинкти”.
За да преодолее тези мощни препятствия и да преформулира отношенията си с Русия, Вашингтон следва да се откаже от „триумфаторския” подход, който бе в основата на реанимацията на студената война и ръста на съпътстващите я заплахи. Това означава уважение към суверенните права на Русия във вътрешнополитическата сфера (включително правото и да се разпорежда със собствените си енергоресурси). Опитът от миналото нагледно показва, че стремежът за намеса във вътрешните работи на Русия само влошава съществуващите шансове за утвърждаване на политическите свободи и икономическия просперитет на тази многострадална страна.
Това означава и признаването на законните руски интереси в сферата на сигурността, особено по отношение на т.нар. „близка чужбина”. На първо място, следва да се откажем от „третата вълна” на разширяване на НАТО, в която се планира да бъде включена и Украйна. Фактът, че пактът вече е буквално „на прага” на Русия, без това да е укрепило ничия сигурност, вече доведе руско-американските отношения до ръба на разрива. Присъединяването към него на Украйна, на която Москва придава огромно значение, както от гледна точка на „славянската идентичност”, така и в чисто отбранителен план, може да се окаже необратима стъпка, за което с тревога предупреждават дори и най-проамерикански настроените руснаци. Подобна стъпка няма да съответства и на демократичните принципи, защото против влизането в НАТО се обявяват почти две трети от украинците. За взривоопасните му последици можем да съдим по събитията от края на май и началото на юни 2006, когато населението на рускоезичния Крим блокира пристанището на Феодосия, в което внезапно се появи американски боен кораб с морски пехотинци на борда, както и околните пътища.
Времето за формулирането на нов политически курс на Америка изтича, но все още не се забелязват никакви сериозни усилия в тази посока от страна на официалните среди. Вместо това, критикувайки през май Кремъл, вицепрезидентът Чейни (както се изрази репортерът на „Таймс”) се държа като „тържествуващ „ястреб” от ерата на студената война”. Високопоставен служител на Държавния департамент наскоро ни обеща поредна „мащабна мисия” в Русия и съседните и страни. В същия тон бяха издържани и претенциите на държавния секретар Кондолиза Райс Русия да „признае, че САЩ имат законни интереси в съседните и региони” (при това тя не каза и дума за аналогичните интереси на Москва в тях), или пък изявлението на бивш сътрудник на администрация на Клинтън, че именно Кремъл „носи отговорността за сериозните заплахи в сферата на сигурността... възникващи по границата на НАТО с Русия”. В същото време Белият дом продължава да играе на „руска рулетка” с Москва в сферата на ядрените оръжия. Американският проект за изграждането на нова система за противоракетна отбрана вече провокира ответни дестабилизиращи мерки за превъоръжаване от руска страна, сега пък администрацията на Буш предлага, за първи път в историята, на стратегическите ракети да бъдат монтирани конвенционални бойни глави, което би затруднило функционирането на руските системи за ранно предупреждаване, увеличавайки опасността от случайното им включване.
Като граждани на демократична страна, ние, американците очакваме от бъдещите и лидери алтернативни предложения в сферата на външната политика. Засега обаче, не чуваме нищо подобно от представителите на двете големи политически партии – налице са само искания за още по-твърда позиция спрямо Русия, или пък темата въобще се заобикаля.
Очевидно е, че преразглеждането на утвърдените стереотипи и опасностите, свързани с новата студена война ще изискват и широк кръгозор, и политическа смелост, и способност да се действа в противоречие с моментните обществени настроения, макар че на мен лично ми е трудно да си представя такъв американски политик. Впрочем, в световен мащаб има подобен прецедент, при това не много отдавнашен. Преди двайсет години, когато опасността от студената война за целия свят особено се изостри, в редовете на ортодоксалната и репресивна съветска политическа класа неочаквано се появи Горбачов и предложи нестандартен и еретично звучащ изход от ситуацията. А големият въпрос е, дали в днешна Америка ще се намери политически лидер, готов да се възползва от тази, изпусната навремето, възможност?
* Авторът е професор в Университета на Ню Йорк, член на Съвета за международни отношения и бивш съветник на президента Джордж Буш-старши. Автор на няколко книги, посветени на историята на СССР и проблемите на постсъветска Русия.
{rt}
Въпреки общоприетото мнение, най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ, както и преди, е свързана с Русия. В основата и е едно безпрецедентно явление, на което повечето американски политически лидери безотговорно не обръщат внимание, като доказателство за това е и необявената „студена война”, която Вашингтон (както при администрацията на демократите, така и при тази на републиканците) вече 15 години води срещу посткомунистическа Русия.
В резултат от разпадането на Съветския съюз Русия – държава, притежаваща всички видове ядрено и друго оръжие – преживя истински колапс. През 1991 цялата и инфраструктура (политическа, икономическа и социална), на практика, се срути. Контролът на Москва върху огромната територия на страната бе отслабен поради сепаратизма, корупцията в държавния апарат и организираната престъпност. Нанесените от безпрецедентната в мирно време депресия вреди бяха по-големи от икономическите загуби, претърпени от СССР през Втората световна война. Обемът на БВП намаля почти два пъти, а този на капиталовите вложения – с 80%. Повечето руснаци се оказаха под чертата на бедността. Смъртността рязко нарастна, а числеността на населението демонстрира устойчив спад. На всичкото отгоре, през 1998, страната бе поразена от финансова криза.
Никой от хората във властта не можеше да предвиди, че една от двете свръхдържави на ХХ век, притежаваща мощен ядрен арсенал, може да изпадне в подобна катастрофална ситуация. Дори и днес не може да се твърди със сигурност, какви ще са последиците за света, от колапса, който Русия преживя през 90-те.
Сега, повечето специалисти смятат, че страната вече излиза от кризата. Икономическият ръст в Русия от 1999 насам е в границите 6-7% годишно, индексът на фондовата и борса за 2005 нарастна с 83%, а по обема на златниия си резерв, тя е на пето място в света. В Москва се наблюдава истински бум в строителството, елитът трескаво изкупува луксозните западни стоки, а броят на големите казина в столицата достигна 56. Част от това богатство прелива и към регионите, средната класа и дори социално слабите, чиито доходи растат. Проблемът е, че тези постижения, с които толкова се гордее руското правителство и които рекламират лобистите от западните инвестиционни фондове, са свързани най-вече с високите цени на петрола и природния газ на световния пазар и изглеждат впечатляващи само на фона на разрухата от 1998.
Всички основни показатели сочат, че в Русия продължава безпрецедентната за една мирна епоха „демодернизация” и намаляване броя на населението. Обемът на инвестициите в икономиката и базовата инфраструктура продължава да е само една трета от този през 1990. Около две трети от руснаците все още са под чертата на бедността, сред тях са 80% от семействата с две и повече деца и 60% от селското население, както и немалък процент от хората с висше образование, включително лекари, учители и офицери. Според редица руски експерти, разривът между бедни и богати придобива „взривоопасен” характер.
Най-трагичният и красноречив от тези факти обаче е, че показателите на смъртността и раждаемостта в Русия, както и преди, са сравними със ситуацията в една воюваща страна: всяка година населението и намалява със 700 000 души. Средната продължителност на живота при мъжете е 59 години, а що се отнася да децата – броят на лишените от родителски грижи е между два и три милиона. Разпространяването на традиционни и нови болести – от туберкулозата до СПИН-а, придобива епидемичен характер. Разбира се, националистите, тръбящи че „отечеството загива”, силно преувеличават нещата, но дори и ректорът на един от най-прозападните московски университети предупреждава, че страната все още е обхваната от „дълбока криза”.
Устойчивостта на политическия режим, който трябва да промени този постсъветски ландшафт, в значителна степен, ако не изцяло, зависи от популярността и авторитета на един, единствен човек - президентът Владимир Путин. Между другото, самият той признава, че ситуацията в страната все още не може да се определи като „напълно стабилна”. Ако рейтингът на самия Путин достига фантастичните 70-75%, политическите институции, както и кандидатите за негови наследници, далеч не се ползват с подобна популярност в обществото.
Особено непопулярен е висшият делови и административен елит, в чиито ръце през 90-те години преминаха най-големите активи на страната. Нещо повече, самият факт, че те владеят собственост, която според повечето руснаци е придобита незаконно, представлява своеобразна „бомба със закъснител”, заложена в основите на политическия и икономически модел. Подобна нестабилност се забелязва и в многочислените въоръжени сили на страната, страдащи от липсата на достатъчно средства и злоупотребите. Затова едва ли е учудващо, че редица сериозни анализатори обръщат внимание на възможността, в случай на неочаквани сътресения (например при драстичен спад в цените на петрола на световния пазар, нови мащабни прояви на етническо насилие или терор, или пък ако нещо се случи с президента Путин), в Русия да се разрази още по-сериозна криза, от тази преди осем години.
Докато все още съществува възможността събитията в тази страна да се развият по подобен „катастрофален” сценарий се запазва и безпрецедентната заплаха за сигурността на САЩ и международната общност. Експертите се разминават по въпроса, кое в случая би представлявало най-голяма опасност: дали вероятността част от гигантските запаси от ядрени, химически или биологични материали, с които разполага Русия, да попаднат в неподходящи ръце, дали авария, предизвикана от недоброто поддържане на ядрените реактори или на бракуваните атомни подводници, дали повреда в системата за ранно предупреждаване, която управлява ракетите, изпълняващи бойно дежурство, или пък новото изостряне на чеченския конфликт, съпроводено с поредната терористична вълна. Ясно е, че в своята съвкупност всички тези фактори представляват много по-голяма и при това постоянна опасност, отколкото всички онези заплахи, с които САЩ се сблъскваха в съветската епоха.
При това възможността за катастрофа, свързана с оръжия за масово поразяване, не е единствената потенциална опасност, касаеща тази страна, която продължава да е най-голямата по територия в света. В държавите, граничещи с Русия живее почти една четвърт от населението на планетата, там има значителен брой враждуващи помежду си етнически и религиозни групи. Всяка нестабилност в Русия лесно може да се прехвърли в целия обкръжаващ я регион – чието значение в геополитически и стратегически план е ключово и чиято стабилност е под много голям въпрос.
