Найл Фергюсън е роден през 1964 в Глазгоу, Шотландия. Завършва с отличие история в Оксфордския колеж. По-късно е преподавател в Оксфорд, а от няколко години насам чете лекции по финансова история и в Университета на НюЙорк. Автор на няколко книги, всяка от които се превръща в бестселър и предизвиква разгорещени спорове сред научната общност. Дебютът му е задълбочено и оригинално изследване на Първата световна война. Следват двутомникът “Фамилията Ротшилд”, “Финансовата връзка” и “Империята – как Британия създаде модерния свят”. Последната му засега книга е “Колосът – цената на Американската империя” (2004). Професор Фергюсън автор на многобройни статии и политически коментари за британската и американска преса.

Смятат Ви за един от най-талантливите и задълбочени съвременни историци. Всъщност, какво Ви насочи към историята?

Толстой.

Защо точно Толстой и как стана това?

Повечето от онези, които са чели романа “Война и мир” не обръщат особено внимание на посланието в края – своеобразно есе за детерминизма. За мен обаче, това е най-очарователната част от книгата. Помня, че когато я прочетох за първи път бях болен и не трябваше да ходя на училище, затова седях в градината пред дома ни. Краят на романа изключително ме развълнува, защото внезапно осъзнах посланието на автора за смисъла на живота, предадено чрез жизнения опит на главния герой Пиер Безухов. Пак там е и онова великолепно есе за детерминизма и случайността в историята, което толкова ме впечатли. От този момент нататък, за мен вече нямаше съмнение, че ще уча именно история, а не английска литература, както смятах дотогава.

В книгите си правите един много елегантен преход от темата за изграждането на националните държави, към тази за империите. Как бихте обяснили подобна трансформация?

Отговорът е, че когато започнах да анализирам развитието на политическите структури и финансовите институции, осъзнах, че светът всъщност не се състои само от оформени и ясно разграничени помежду си държави-нации. Повечето изследвания за историята на ХІХ век сякаш се опитват да внушат, че това е било столетие на националните държави. Но, когато пишех историята на банката и фамилията Ротшилд, което и до днес си остава най-значимата научна задача, пред която съм се изправял в кариетата си, внезапно осъзнах, че светът през ХІХ век съвсем не е бил такъв. Броят на националните държави (в класическия смисъл на това понятие) е бил сравнително малък. И ходът на историята се е определял, в далеч по-голяма степен, от империите и техните сателити, колонии и зависими държави. Историята на семейство Ротшилд ми помогна да разбера простата истина, че ХІХ век (и, особено, края му) е бил епоха на глобализация, доминирана от една наднацинална общност, наречена Британска империя. Тогава си помислих, че преподавайки британска и европейска история през ХІХ век, съм пропуснал най-важното за този период. И то е, че една четвърт от света е била, под някаква форма, управлявана от Британия, както и че обширни региони, които формално не са влизали в границите на империята, също са зависели изцяло от нея. След като го осъзнах, постепенно изградих теорията си за глобализационния процес през ХІХ век и написах книгата си за Британската империя.

Преди да говорим за тази книга, кажете ни нещо за семейството и банката Ротшилд. Изненада ли Ви нещо, докато пишехте това фундаментално изследване?

Всъщност не просто ме изненада, това бе истинско откровение. На първо място, бях смаян от невероятното могъщество на тази институция. По отношение на финансовите и операционните си възможности, тя далеч е надминавала повечето тогавашни държави. Представете си, че в утрешния брой “Уол стрийт джърнъл” обяви, че Голдман Сакс, Мерил Линч и Сити Груп са се слели с Международния валутен фонд и Световната банка и ще получите известна представа за мощта на семейство Ротшилд преди малко повече от столетие. Второто, което ме смая, е как тази машина е действала на пазара на облигации. Защото основните и операции са тези с държавните дългове. Всъщност семейство Ротшилд са отпускали заемите на правителствата, а после са търгували държавните дългове. Нито едно, нуждаещо се от заем правителство от онова време, не е могло да мине без Ротшилдови.

Така осъзнах, че в по-голямата част от историята на ХІХ век, включително класическата история на дипломацията, която бях изучавал в университета, липсва основният актьор. Няма го в дипломатическите документи, но ако внимателно прегледами архива на Банка Ротшилд, ще открием, че действията на големи политици, като Бисмарк или Метерних например, често са били изцяло съобразени с тази финансова институция, зависейки от огромната и финансова мощ. Това бе истинско просветление. Мисля, че историците, занимаващи се с ХІХ век, продължават да не отдават необходимото значение на семейство Ротшилд, отчасти понеже това все още се смята за предмет на “финансовата история”, докато те се занимават с “политическа история”. Само че, през ХІХ век, политическата история е неотделима от това, как е функционирал финансовият пазар, защото всички тогавашни правителства са разполагали с твърде крехка собствена финансова база (включваща най-вече данъчните приходи). И, ако е трябвало да воюват (както например Бисмарк, който искал да обедини Германия), те трябвало да се обърнат към международния финансов пазар, контролиран от Ротшилдови. Иначе просто не биха имали достатъчно средства за да го направят.

Смятате ли, че това влияние е било еднопосочно – т.е. само от парите към властта, или че подобно влияне е упражнявано и в обратната посока?

Известно е, че през ХІХ век е бил широко разпространен антисемитският мит, че Ротшилдови са управлявали света. В това са вярвали и американските популисти от епохата, когато САЩ са възприели златния стандарт. Затова, сред целите, които си поставих, бе да разбера, доколко това действително е било така, и колко могъща е била тази институция. Да, тя действително е била много могъща, но мощта и все пак е била ограничена. Имало е и редица случаи, когато политическите решения са ерозирали властта на финансовите пазари и дори са предизвиквали финансови кризи. Така, революцията от 1848 за малко е щяла да срути империята на Ротшилд. За мен, по-важното е, че изследването ми за Ротшилд показва истинското значение на финансовия елемент в историята. Влиянието на финансовите кръгове обаче съвсем не е било абсолютно, както често твърдят някои.

Прекъснах Ви, когато бяхте започнали да говорите за “Империята” – книгата, посветена на британската мощ. Всъщност, какво ново научихте за Британската империя?

Един от основните въпроси, който е особено актуален и днес, е дали англосаксонската имперска мощ е в състояние успешно да трансформира институциите на т.нар. “пропаднали държави” (failed states) или “държави-парии”, поставяйки в основата им принципите, в които някога е вярвала Британската, а днес вярва Американската империя: свободния пазар, господството на закона, некорумпираната администрация и, накрая, представителното управление. А основната поука от опита на Британската империя е, че всичко това действително би могло да се постигне, но за целта е необходимо твърде дълго време.

Има много примери за това - особено през втората половина на ХІХ век, когато Британската империя навлиза в най-либералната фаза от развитието си и когато много страни са под британско управление, но, пак подчертавам, те се намират под това управление много десетилетия. Като най-очевидният и значим пример е Индия, управлявана от британците от средата на ХVІІ век до 1947, т.е. почти двеста години.

Тоест, налице е значителна разлика с това, което се случва днес, защото американците, които провеждат сходна политика не разполагат с толкова време. В Ирак и Афганистан например, те се опитват да изградят новите държави в рамките на 24 месеца, или малко повече. Основавайки се на опита на Британската империя, смятам това за абсолютно нереалистично.

В какво, според Вас, се състои основния принос на британците за световния ред?

Има две неща, които трябва да подчертаем особено. Първото е изграждането на британската военна (и в частност - военноморска) доминация, което в епохата преди появата на авиацията дава възможност на Великобритания да установи период на относително глобален мир. Водели са се много малки войни, но в периода между Кримската война и 1914 големите се броят на пръсти. Тоест, съществувал е определен глобален ред, в чиито рамки икономическото развитие безспорно е било по-лесно, а свободната търговия и транснационалните капиталови потоци не са страдали от изкуствените ограничения, които в предишните епохи са предизвикнали честите войни между великите сили.

Оттук следва и второто важно нещо и то касае начина, по който международните инвестиции се разпространяват по целия свят, включително към сравнително бедните, или дори много бедните, страни. Разбира се, в това отношение, глобализацията отпреди сто и повече години е била по-различна от сегашния глобализационен процес, защото днес повечето капиталови потоци са съсредоточени в развития свят. Посоката им най-вече е от Северна Америка към Европа или към Източна Азия. На практика, цели региони в съвременния свят не са засегнати от глобализацията. И тъкмо това е истинската причина да са толкова бедни. Не глобализацията ги прави бедни, а това, че не са обхванати от нея. Докато преди сто години фактът, че голям брой бедни страни са били управлявани от британската империя е стимулирало инвеститорите да влагат парите си там и то със сравнително ниска лихва. Ще дам само един очевиден пример – някогашната Родезия (сега Зимбабве) преживява истинска икономическа катастрофа в резултат от безумната тирания на марксиста Роберт Мугабе, но преди сто години тази процъфтяваща британска колония е привличала много чужди инвеститори и лондонски капиталисти.

Именно тази комбинация между глобална сигурност и относително балансираното разпределение на капиталовите потоци е играела положителна роля не само за британската, но и за световната икономика.

Опитвайки да прокарате разграничителната линия между Британската империя и сегашната глобална хегемония на Америка, отделяте особено внимание на факта, че някога основните потоци от хора и капитали (т.е. инвестиции) са били в посока от метрополията към колониите, докато в американския случай това не е така – към САЩ продължават да се стичат потоци от имигранти, докато, в същото време, страната прогресивно задлъжнява.

Така е. Ако някой иска да разбере разликата между британската хегемония преди столетие и американската – днес, трябва да обърне внимание именно на тези обстоятелства. Британската мощ се е базирала най-вече на износа на хора и капитали. Над двайсет милиона души са напуснали Британските острови за да колонизират други земи – за онези времена това е била огромна цифра. Именно поради това Британската империя надделява над Френската, а също над Холандската и дори над Испанската. Нито една друга европейска държава не е разполагала с толкова големи маси хора, готови да напуснат родните си места за да колонизират други (често твърде отдалечени, горещи и опасни) земи.

За днешна Америка не може да се каже нищо подобно. Истината е, че американците не обичат да пътуват в чужбина, дори когато става дума за сравнително кратки бизнес-посещения. Тоест (за разлика от Британската империя), САЩ нямат достатъчно “свои хора” в регионите, които особено ги интересуват. Днес има 3-3,5 милиона американци живеещи в чужбина. Но повечето от тях са в Канада, Мексико или Западна Европа, които съвсем не са ключовите пунктове в официално обявената от Вашингтон война срещу терора. Американците, живеещи в Близкия изток (като изключим Израел), се броят на пръсти, малцина живеят в африканските държави южно от Сахара. Тоест, днешната американска империя е лишена от свои колонисти и заселници. Което автоматично я прави по-слаба.

В книгата си “Парични връзки” критикувате Съединените щати най-вече затова, че макар, подобно на някогашната Британска империя, да разполагат с всички инструменти на световната хегемония, те я упражняват някак си плахо, т.е. сякаш не желаят да поемат отговорността произтичаща от уникалната им мощ. Кажете нещо за това.

Вижте, тази книга беше писана в последните години от управлението на Клинтън. Тоест – преди събитията от 11 септември. По онова време вече преподавах в Ню Йорк и бях силно впечатлен от степента, в която американците се чувстват отделени от другите народи – сякаш живеят на друга планета. Обсебени от случващото се на фондовия пазар и от американския си начин на живот, те като че ли не се интересуват от това, какво става в останалия свят (макар че в края на краищата, все пак решиха да се ангажират с проблемите на Балканите).

Бях притеснен от това, че в навечерието на новото хилядолетие, когато глобализационният процес вече бе довел до дълбоки икономически промени в света, а интеграцията на пазарите достигна степен, невиждана от поне сто години насам (т.е пак от времето на Британската империя), доминиращата на планетата свръхсила не желае да институционализира този факт с помощта някакви нови политически структури. Което (в известен смисъл) означава светът да бъде оставен да вегетира в състояние на “организиран хаос”.

В края на книгата си посочих, че в зората на новия век и в глобалната епоха би било огромна грешка единствената на планетата свръхсила да се занимава с такива проблеми като “новата ракетна отбрана”, т.е. да се опитва да се крие като костенурка в черупката си. Подчертах също, че САЩ са длъжни да използват огромните си материални ресурси и своето богатство за да увеличат военната си мощ и да ликвидират тираничнитге режими в т.нар. “държави-парии”, като на първо място сред тях поставих Ирак, а след него Сърбия на Милошевич. Нещо повече, изразих мнение, че САЩ се самозалъгват и, че основния удар на терористите най-вероятно ще се стовари именно върху някой американски град. И тъкмо това се случи стана само шест или седем месеца след излизането на книгата, т.е. на 11 септември 2001. Разбира се, след това нещата много се промениха. Администрацията на Буш, който едва бе избран след една анти-интервенционистка и почти изолационистка кампания, се превърна в най-интервенционистки настроеното американско правителство от 60-те години на миналия век насам. Спомням си, че когато книгата “Паричните връзки” излезе, мнозина критици приеха с голяма доза ирония твърдението ми, че САЩ трябва да се ангажират със свалянето на иракския режим. Но ето че това стана.

Независимо че администрацията на Буш очевидно демонстрира готовност да поеме по-голяма отговорност за гарантиране на глобалната сигурност, кое според Вас пречи на Америка наистина да поеме новата си роля?

Две неща. Едното е републиканската конституция на САЩ. Съединените щати очевидно не са “проектирани” да раждат императори. Те са проектирани да произвеждат лишени от харизма президенти, както още навремето...

{rt}

Михал Соколницки, "Исполнено по высочайшему повелению", 152 с., БГУ, Минск, 2004

Името на полския генерал Михал Соколницки (1760-1816) едва ли говори нещо на българския читател. Участник във всички антируски бунтове след ликвидирането на полската държава през 1794, генералът е сред създателите на полските легиони в армията на Наполеон и взема участие в похода срещу Русия през 1812, като началник на контраразузнаването на т.нар. “Велика армия”. Появилият се наскоро сборник с негови доклади и анализи, адресирани до френския император (повечето от тях непознати дори на професионалните историци), го представя не само като опитен пълководец и учен-топограф, но и като геополитик от ранга на сънародника му Збигнев Бжежински (с който, между другото, го сродява неистовата омраза към Русия и стремежа да “избави Европа от зловредното влияние на Москва”)

Всъщност, още в предишните си анализи за полското (1794) и френското (1807 и 1811) правителства, Соколницки обосновава необходимостта от мащабна военна кампания срещу Русия, успешният изход от която, според него, би ликвидирал за дълго руското и британско влияние на Стария континент, “гарантирайки европейската сигурност”.

Тези анализи, както и обемистият доклад, писан през февруари 1812, дават обективна оценка на бойната подготовка и мобилизационните възможности на армията на Руската империя по времето на Александър Първи и съдържат ценни указания за френските пълководци и техните съюзници в навечерието на Наполеоновия поход срещу Русия. Авторът явно е проучвал задълбочено природните особености, инфраструктурата и социалния живот в еропейската част на империята, които изцяло предоставя на Наполеон, виждайки в него единствената надежда за освобождението на Полша, поделена в края на ХVІІІ век между съседните три държави - Русия, Австрия и Прусия. Именно горещото му желание да допринесе за свободата на родината си обаче, го лишава от реализъм при преценката на възможностите на Руската империя за съпротива срещу Наполеоновата агресия. Така например, той твърди че украинците, белорусите и прибалтийските народи ще въстанат в тила на руската армия още при вестта за приближаването на Наполеоновите войски. Както знаем, става точно обратното – на окупираните територии се разгръща истинска партизанска война срещу частите на “Великата армия”. Впрочем, Соколницки е бил наясно, че Русия едва ли ще изчезне, дори ако претърпи поражение в схватката на Наполеон. Затова, лансирайки идеята за възстановяване на полската държава, той предвидливо и отрежда (също както и Бжежински двеста години по-късно) ролята на “буфер” между страните от Западна Европа и Русия. Според него, дори и след очаквания разгром, Русия ще продължи да съществува, макар и в нови граници. В доклада си Соколницки често повтаря, че Полша и Русия имат своите “естествени граници”, значително разширявайки полските в източна посока - чак до бреговете на Днепър и Западна Двина, докато руските “естествени” граници на запад са очертани по течението на Волга и Кавказките планини. Полският генерал (пак, подобно на Бжежински) твърди, че само изтласкването на Русия, която той нееднократно нарича “Империя на Мрака” (!), отвъд тези предели би донесло спокойствие на Европа.

Въпреки че на моменти геополитическия проект на Соколницки изглежда прекалено фантастичен, в него се съдържат и редица постановки, чиято правота бе доказана на практика 180 години по-късно, при разпадането на Съветския съюз. Пример за това е прогнозираният от генерала взрив на националистическите настроения в неруските региони на Империята. Във връзка с това Соколницки дори лансира план за създаването на марионетни квази-държави (херцогства) между Балтийско и Черно море, които да послужат като допълнителен “буфер” между възстановената полска държава (т.е. основният европейски буфер) и остатъчната руска държава, натикана отвъд Волга. В книгата тези планове на полския геополитик са илюстрирани с великолепно изработени карти, помагащи на читателя да добие и чисто визуална представа за онова, което вероятно би последвало, ако Наполеон бе успял през 1812.

В доклада си, Соколницки отделя специално внимания на завоюването на украинските територии на Руската империя – не само защото ги счита за неотделима част от възстановената полска държава, но и защото (подобно на съвременните антируски настроени западни геополитици) е бил съвсем наясно относно ключовото им значение за стабилността на самата Русия. Той, в частност, предлага на Наполеон не просто да завладее Киев и заеме всички подстъпи към Днепът, но и да вдигне срещу Москва населението на съседните райони.

В крайна сметка, Наполеон не обръща особено внимание на мащабния геополитически замисъл на своя полски съюзник, макар че (и тове не е без значение) се съобразява с някои чисто военни съвети, дадени му от Соколницки, който в това отношение несъмнено е бил реалист и прагматик.

След разгрома на “Великата армия” в руските степи, Михал Соколницки се оттегля заедно с полските легиони в Саксония, където участва в битката край Лайпциг през 1813. Показателно е, че след свалянето на Наполен (заточен на остров Елба,)той решава да се върне в Полша и тръгва заедно с остатъците от легионите към Варшава, където полага клетва пред наместника на руския император и дори е нацначен за дивизионен генерал във войската на т.нар. Полско кралство (под това име част от полските територии са включени в състава на Руската империя). Умира през 1816 при нещастен случай по време на военен парад в полската столица. След него остават ръкописите му, най-интересният от...

{rt}

Ако ХVІІІ век е известен като “века на Просвещението”, а ХІХ – като “век на промишлената революция”, миналото столетие трудно може да се характеризира с един, единствен епитет. Дали това бе преди всичко век на световни войни и тоталитарни режими? Или на информационната революция и “смъртта на изкуството”? Или пък - столетие на “края на историята” и “войната между цивилизациите? А, може би, беше просто “векът на високите технологии”? Най-вероятно, сложният характер на света през ХХ-ти век изисква да търсим доминантата във всяка отделна област на човешкия живот. Ако се съсредоточим върху религиозната сфера, следва да подчертаем няколко особено важни промени, станали през вече отминалото столетие.

Секуларизацията

Именно през ХХ-ти век приключи един процес, чието начало можем да открием в зората на Новото време – процесът на секуларизиция на обществения живот, т.е. на изтласкването на религията от него. Което означава, че религията (и като институция, и като мироглед) – окончателно изгуби ролята и значението си при приемането на решения в политическата, социалната или културната сфери. Припомняйки си някои крилати фрази от епохата на Просвещението, можем да кажем, че , от една страна, “хипотезата за Бога” остава излишна, но – от друга страна, не е необходимо и “измислянето на Бога”, защото дори символичното му присъствие “не работи” в съвременното социално-политическо пространство.

Това че секуларизацията е вече свършен факт е свързано (както би могло да се очаква) с финализирането на един друг процес: тъй нареченият “модерен проект”, постепенно водещ до окончателната победа на прагматизма. Съвременното общество се ориентира, най-вече, към конкретния резултат от всяко свое усилие и дейност. Нещо повече, в него се е наложил своеобразен култ към ефективността. Доминират ценностите на приложните науки: всяка идея се смята за ценна дотолкова, доколкото може да се реализира в производствената практика. В крайна сметка всичко се свежда до технологията, а в главен критерий се превръща “технологичността”.

Често се коментира утилитаризма на съвременния човек, загрижен единствено за материалната си печалба и воден от неудържимия стремеж към повече потребление. От друга страна, потреблението е просто обратната страна на ефективния мениджмънт. И, може би, основната социална последица съвсем не е превръщането на хората в “потребители”. Много по-важно е, че определяща за обществото става ефективността на “машината” – икономическа, финансова, политическа, научна, социална и т.н. (и тъкмо поради това, в ценностната скала, успехът стои над материалното благополучие, като такова).

Някои характеризират така създалата се ситуация с термина “дехуманизация”. Което, в частност, означава, че днес професионалната дейност и социалният статус на индивида, по правило, не зависят от неговия мироглед, религия, нравствени ориентири, специфични таланти или лични пристрастия... А зависят най-вече от способността му да се “впише” успешно в съществуващите механизми на системата.

Какво е мястото на религията в свят като днешния? Следва да имаме предвид, че в епохата преди окончателния триумф на секуларизацията, религията изпълнява двояка функция. От една страна, тя, разбира се, участва в социалната “прагматика”, играейки ролята на обществен “интегратор”: дава своеобразна “сакрална санкция” на общественото устройство, определя морала, мотивира постъпките, а също насочва мислите и “одухотворява” обществото. От друга страна обаче, религията посочва на човека (в качеството му на член на обществото) неподвластните на времето духовни истини, придавайки на съществуването му вътрешна дълбочина и определен нравствен смисъл, нямащ нищо общо с “разумния егоизъм”. Тя внушава, че човешката същност не се изчерпва с “реалните дадености”, защото вечният и всемогъщ Бог е призовал хората да се стремят към духовно израстване и да се ръководят от ценности и ориентири, често нямащи нищо общо с чисто земния прагматизъм и стремеж към постигане на конкретни резултати именно “тук и сега”.

По-късно, с появата на други социални интегратори и “мотивиращи фактори” религията се превръща в “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. С това се характеризира онзи исторически период, когато много членове на обществото продължава да бъдат вярващи, но “човешкият прогрес” (т.е. ориентацията към постигане на максимална ефективност) вече не е свързан с религията и няма нищо общо с Църквата – дори напротив.

През ХХ-ти век “християнските ценности” все още определят живота на (западното) общество. Неслучайно наричат следвоенна Америка “едновременно най-религиозната и най-светската страна в света”. С окончателното и успешно приключване на секуларизационния процес обаче, християнската религия престава да бъде дори “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. Ако дотогава тя все пак присъстваше в душите и умовете на онези, които в ежедневния си живот се ръководеха от правилата на “новия прагматизъм, изключващ Бога”, то днес – и именно днес – християнството, по същество, се превръща в принципен опонент на съвременната пост-християнска култура.

В този смисъл си струва да обърнем особено внимание на специфичната “диалектика на секуларизацията”. Проблемът е, че противопоставянето между религия и култура, очертало се през Новото време, има не толкова съдържателен, колкото емоционален характер. В епохата на ожесточена борба между религията и секуларизиращата се култура опонентите (яростно сражаващи се помежду си), съвсем естествено, концентрират цялото си внимание върху противника. Но в онази епоха това е, преди всичко, борба за власт, т.е. за правото да се определя смисъла на човешкия живот и, съответно, мотивите определящи действията на хората. Когато през ХХ-ти век културата напълно и окончателно се освобождава от “влиянието на Църквата”, а Църквата, на свой ред, бива изтласкана от културата от активно участие в социокултурния процес, емоционалният момент отива на заден план, разкривайки именно съдържателния характер на противоречието между двете.

Вече не става въпрос за старото противоречие между културата, опираща се на ефективността и затова насочена към бъдещето, и религията, уж ориентирана единствено към миналото, откъдето черпи “архаичните” си истини (с появата на усещането за “край на историята” умира и самият “прогрес”). Ключовото противоречие е в конфликта между прагматизма на съвременната епоха и “прагматизма” на Божието царство, възвестено някога от Христос. Религията престава да бъде социално полезна, т.е. “функционална” – и тъкмо поради това секуларизацията става факт. От друга страна обаче, религията касае “вечното в човека” и чрез човека присъства в обществото и историята. Религията е социална, дори ако е “социално неефективна”. И нищо друго не може да заеме мястото и в живота на индивида и обществото, защото тя дава отговор на твърде специфични и важни за човека въпроси: например за отношението към Бога или за отношението към другия пред лицето на Бога.

Затова конфликтът между християнството и светската култура може да се опише като сблъсък между света, превърнал се през модерната епоха в “самодостатъчен”, и реалността (или по-скоро проблематичната възможност) на отвъдното битие – както в индивидуален, така и в космически план. Разбира се, този сблъсък се извършва вътре в човешкото (а това означава и в общественото) съзнание, доколкото човекът е “политическо животно”, както го определя още Аристотел, т.е. той е социално същество.

Съвременният “политеизъм”

Един от парадоксите на секуларизацията е, че културата окончателно престава да бъде християнска в религиозен план, предоставяйки решаването въпросите, касаещи вярата, на свободната воля на гражданите. И това е втората характерна особеност на днешната религиозна ситуация в т.нар. “християнски свят”.

Победителите на християнството великодушно позволяват на хората да вярват в каквото си искат. През втората половина на ХХ-ти век това доведе до появата на “политеизъм” (т.е. “многобожие”), непознат в досегашната световна история. Както е известно, последните римски императори, включвайки в имперския религиозен пантеон всевъзможни нови култове, са се стремели (както подобава на искрено вярващи хора и държавници) да укрепят властта си над душите и умовете на своите поданици. Днешната не-религиозна прагматична “култура”, в съответствие със собствената си природа, отваря широко врати за всяко религиозно течение, просто защото нейната прагматична парадигма се разпространява с пълна сила и в духовната сфера.

В зората на ХХІ-ви век този нов “политеизъм” е сурова реалност. Днес вече можем да твърдим, че в миналото християнската религия е играела в обществото и държавата роля, сходна с тази на съвременните тоталитарни идеологии: т.е. в идеологически план тя е обхващала цялото пространство – от разбирането за Висшата истина до елементарните битови подробности. И в този смисъл е разполагала с реална власт. Днешната (или, по-скоро, вчерашната) постмодерна култура, носеща патоса на противопоставянето на тоталитаризма и стремяща се към делегитимацията на всяка външна по отношение на индивида власт, съвсем естествено се обявява и против религията – като специфична идеологическа форма и властова система. В същото време обаче, тя няма нищо против религиозността като елемент на индивидуалния опит и дори я оправдава – дотолкова, доколкото религията вече не разполага с никаква власт в социално-политическо отношение (т.е. не налага на обществото някакви “общи и задължителни за всички идеи”). От своя страна, обществото поощрява всички прояви на индивидуализма на принадлежащите към него, стига разбира се последните да не ерозират неговите структури.

Така традиционната християнска религия се превръща в непотребна и “архаична”. Показателно е, че днес тя се противопоставя не толкова на атеизма, колкото на безнравствеността. Вече няма общ Бог, но съвременните християни все още вярват, че нравствените норми, от които следва да се ръководи обществото, остават и са именно християнски. Само че те бъркат: в съвременното общество действително има общ Бог, но това е един “произволен Бог” – т.е. този бог, в който си е избрал да вярва конкретния индивид.

Новата религиозност

Третата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е, че източниците на религиозното търсене са максимално разширени, включвайки практически целия опит на човешката история. Днес религиозната сфера включва всички възможни религиозни традиции и практики (което в “европейския” културен контекст поражда доста причудливи съчетания, обикновено определяни като “религиозен синкретизъм”).

Емблематично за ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век е появата на една “нова религиозност”, която в известен смисъл вече е удържала победа над “старомодното” християнство. Разсъждавайки в исторически план, можем да кажем, че немалко народи и култури, които в миналото са били обект на експанзията на християнската религия и култура, днес вземат своеобразен реванш – ако не по пътя на експанзията, то чрез инфилтрацията на своите религиозни идеи и практики в западния “пост-християнски” свят (към който, между другото, принадлежи и България). Като успехът им се дължи именно на тяхната ефективност. Съвременният западен човек, който търси духовна подкрепа и се стреми да “промени съзнанието си” (включително и за да постигне по-голям успех в живота), все по-често се обръща не към свещеника и дори не към своя психотерапевт, а към живеещия наблизо гуру или шаман.

Ситуацията действително е парадоксална – неуспехът на западната цивилизация, опитала се да наложи доминацията си над Изтока, се съпровожда от триумфалния поход на “източните духовни практики и култове” на Запад. Собствената ни цивилизация, възникнала някога на основата на християнството, а след това (в епохата на секуларизацията) – на “вътрешното” му отрицание, днес удовлетворява потребността си от духовност и вяра, обръщайки се към нехристиянската религиозност...

Така секуларизацията води до появата на нов тип религиозност. Източните духовни течения и практики, синкретичните култове, харизматичните движения и езическите традиции (например африканските култове, или учението на Кастанеда) заради своята специфика, или –напротив – заради своята универсалност, се оказват напълно съвместими със съвременния прагматизъм – на нивото на индивида, нуждаещ се от “духовна подкрепа”. В същото време християнството, престанало да бъде реален враг на съвременната цивилизация, сякаш е загубило цялата си енергия (да не говорим за някогашната му настъпателност) и днес е просто елемент от “славната история на нашите минали победи”. Християнството все още присъства в сърцата на съвременния европеец (включително и на съвременния българин), но в същото време неговата неефективност става все по-очевидна.

Религията и “сблъсъкът на цивилизациите”

Накрая, четвъртата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е свързана с процесите на глобализация. Светът става все по-единен и взаимнообвързан, в резултат от което световните религии се сблъскват буквално “лице в лице”. И става ясно, че има религии, които дори днес продължават в много значителна степен да определят общественото битие на редица народи. Това се отнася най-вече за исляма, претендиращ, че е основа на специфичната “мюсюлманска цивилизация”. Става ясно, също, че секуларизацията е характерна най-вече за християнския свят и не засяга в такива размери другите религиозни традиции. В световен мащаб религиозният фактор продължавада е твърде значим, доколкото религиите са много тясно свързани с културата, етиката и манталитета на хората. Проектът, предвиждащ разпространяването на ценностите на европейския не-религиозен хуманизъм в останалата част на света очевидно се провали. Универсален се оказва единствено европейският прагматизъм, но и той се сблъсква с вътрешния духовен живот на хората и с традиционните способи на социално общуване, определяни именно от религията.

Днес живеем в един поликултурен и поликонфесионален свят, което поставя на преден план проблема за взаимоотношението между религиите, оказващи се конкуренти на глобалния “религиозен пазар”. В същото време е налице взаимно неразбиране между представителите на отделните религиозни традиции, да не говорим, че някои религии (например ислямът) придобиват и политическо значение, активно участвайки в “сблъсъка на цивилизациите”.

Този проблем може да се решава само чрез утвърждаването на принципа на взаимната търпимост и уважение, както и активизирането на междурелигиозния диалог.

Заключение

Опитът да обобщим промените в религиозната сфера в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век води до често противоречиви изводи: окончателната победа на светското над религиозното в “европейския” пост-християнски свят съвпада със завръщането на религията в живота на съвременното общество, макар и в нови форми – често твърде далечни или нямащи нищо общо с християнската традиция..

Всъщност, религията е безсмъртна, защото дава отговор на най-важните въпроси, стоящи пред човека: за Бога, за смъртта, за вечния живот, за смисъла на нещата отвъд прагматизма на ежедневното съществуване. Затова можем да предположим, че именно през ХХІ-ви век ще станем свидетели ако не на истинско религиозно възраждане, то поне на по-нататъшен ръст на религиозното присъствие в обществения живот.

Именно поради това, днес настъпва “моментът на истината” за християнството. ХХІ-ви век даде на християните пълна и абсолютна свобода. “Християнският тоталитаризъм” е вече само минало. Но тази религиозна свобода дава на християнството, наред с останалите религиозни традиции, възможността да покаже, че е ефективно и значимо – най-вече в духовен план, а може би – и в социален. Защото, както е казал един от апостолите: “има болести, които...

{rt}

Николай Павлов, Българският въпрос във Волго-Уралието, Тангра ТанНакРа, София, 2004

Твърде дълго темата за волжките българи бе съзнателно, а понякога и несъзнателно игнорирана, което я лиши от полагащото и се място в българската историография. Едва преди десетина години обществеността у нас узна за съществуването на българи в далечния Волго-Уралски регион, които и бяха представени като исторически сродници от една отдавна отминала епоха. Оттогава, извън някои спорадични инициативи и откъслечни публикации в малки ежедневници и списания, нещо по-цялостно за историята на “източните българи” се появи в книгата на Гайнетдин Ахмеров “История на Волжка България” – писана в началото на ХХ-ти век и, от гледище на съвременните критерии за информация и интепретация, малко остаряла, но с друго засега не разполагаме.

И до днес основната част от изследователите на историческата наука у нас се отнасят резервирано към въпросната тема било поради внушени им в миналото становища на великоруската пропаганда, било поради все още неосъзнатата актуалност на проблема. Междувременно, темата за волжките българи бе обсебена от редица непрофесионални изследователи, които лансираха твърде странни хипотези и дезеинтересираха сериозната читателска аудитория. Поради тези и други причини книгата на младия учен Николай Павлов се появява в много подходящо време.

Най-същественото в тази монография е, че въз основа на съвременни източници осведомява за проблема в неговата демографска, етнокултурна и геополитическа същност. В края на книгата авторът прави и някои прогностични анализи, които ще предизвикат оправдан интерес сред политолози и геостратегически наблюдатели. Тъй като изследването третира предимно проблеми на нашето съвремение, съвсем уместно книгата започва с пространен исторически увод на доц.Пламен Павлов. В своята ретроспекция авторът представя сбито основните етапи и особености в историческото развитие на волжките българи до ХІІІ век, когато държавата им достига зенита на политическото си могъщество, и след нашествието на монголите до ликвидирането и в средата на ХVІ век от московския цар Иван ІV Грозни. В следващите три века, въпреки съзнателно провежданата асимилаторска политика, споменът за миналото и произхода на “източните българи” не избледнява. Най-много за подмяната на етнонационалната им същност прави болшевишката власт, която чрез репресии се опитва, и до голяма степен успява, да изгради у волжките българи исторически несъстоятелната “татарска” идентичност. В периода на “великия застой” до реформите в Руската Федерация през 90-те години на миналия век е извършена основната работа по дебългаризирането им. Всъщност, изследването на Николай Павлов започва именно от този момент.

Струва ми се, че книгата поставя на вниманието ни един много съществен въпрос – кои са волжките българи? Едва ли някой си представя съществуването на етносите в началото на ХХІ век като изолирани анклави, без “външни” примеси. Внушеното от съветската пропаганда татарско самосъзнание на вължките българи представя едната страна на въпроса. Размиването на волжките българи идва и поради естествените биологични връзки с население от други етноси, както и натурализирането на най-елитната му част сред рускоезичната интелигенция. В този смисъл определянето на тяхната численост става изключително трудно. Сочените от едни 15 милиона, а от други – 4 милиона, говорят за липса на критерии, пък и за невъзможност за ясно разграничаване на един от друг народ при очевидната им близост в език, обичаи, вероизповедание и неясна идентичност. Волята за самоопределение е наистина важна, но в условията на съвременната Руска Федерация тя е недостатъчна, въпреки изричната клауза на чл.26 от руската конституция.

Разпадането на Съветския съюз създаде предпоставки за серия от дезинтеграционни процеси, на които стават съпричастни и народите от Волго-Уралския регион. Повечето от тях, в това число и интересуващите ни волжки българи, са раздвоени от местнически и чужди инвенции за извоюването на широка автономия или дори за създаването на самоопределящи се формирования в самото ядро на Руската федерация. Това обстоятелствопридава определен политически привкус на проблема, който измества на второ място историческия контекст.

Друг важен проблем, който поставя книгата на Николай Павлов, е отношението на държавните органи и българската общественост към волжките ни побратими. Очевиден е стремежът, показан в документи и конкретни действия, за вземане на страна по казуса – какво е общото между тях и нас и в каква степен интересът ни към тях би имал основания.

Между многото организации от третия сектор авторът ни представя като най-близък до легитимните стремления на вължките българи т.нар. Български национален конгрес. Общото и различното между него и официозния Световен татарски обществен център е в линията на противопоставяне на руската евразийска политика, но и различията в самоопределянето на по-голямата част от това население. И нещо много важно. И двете съперничещи си организации намират опора в исляма като важен белег за идентичност. Това поставя с още по-голяма острота сблъсъка между панславизма и пантюркизма в така невралгичния за Руската федерация регион. В тази връзка изработването на правилна политика на поведение от страна на дунавските българи е особено важно. Докато сред дунавските българи ислямът предизвиква отрицателни представи поради историческата обремененост на това вероизповедание за нас, то за волжките българи е символ на независимост и белег за самоопределение спрямо православните руси. Възниква въпросът, ако с наша намеса и добра воля се съдейства за каузата на пантюркизма и ислямизма, не заставаме ли на изконно противоположни на нашето историческо развитие и визия за близкото бъдеще позиции? Заслужава внимание и подхвърлената от Николай Павлов идея за по-широкото разгласяване сред българомохамеданското население на факта за ислямизирането на волжките българи още от началото на Х век. Така косвено може да се повлияе върху вече опасни за бъдещето ни тенденции от преекспониране на исляма в определени райони на България. Съотношението на църкви и джамии 1:1 спрямо съотношението християни-мюсюлмани 8:1 вече говори за наличието на проблем, който не бива да се пренебрегва. И тъй като ислямът у нас е реална даденост, би било възможно изолирането му от радикалните близкоизточни течения чрез контактите с волжките българи, които са застъпници на умерения ислям. От друга страна, съществуващата опасност от интеграцията на волжките българи в един пантюркистки дискурс е еднакво нежелана както за геополитическите стратегии на Руската федерация, така и за нас, които познаваме резултатите от македонизацията и тюркизацията на големи групи от българския етнос.

Не споделям възгледите на глобалисти и космополити, които твърдят, че езикът и религията вече не са определящи за етническото самосъзнание на отделни индивиди или групи с различна численост. Другостта и разнообразието, които са и ще останат основни компоненти за културното богатство на човечеството, са диференцирани предимно въз основа на тези два фактора. В този смисъл те определят сближението или отдалечавенето на два исторически близки, но разделени във времето етноса, което пък е причина да не възлагаме прекомерни очаквания от активизирането на разглеждания проблем. Длъжни сме обаче да го осветлим максимално и да....

{rt}

Oriana Fallaci, La Rabbia e l’orcoglio, 163 p., Rizzoli, 2001

Oriana Fallaci, La forza della Raggione, 279 p., Rizzoli, 2004

Oriana Fallaci, Fallacci intervista Fallaci, 126 p., Corriere della Sera, 2004

Невероятният успех на последната книга на легендарната италианска журналистка Ориана Фалачи (“Фалачи интервюира Фалачи”), от която само за един ден бяха продадени половин милион екземпляра, е емблематичен за настроенията, овладяващи напоследък все повече (западно)европейци. Всъщност това е последната книга от трилогията на Фалачи за инвазията на Исляма в Европа и неспособността на управляващия елит да предотврати постепенното превръщане на Стария континент в “мюсюлманска колония” (първите две, пожънали не по-малък успех, са “Ярост и гордост”, появила се непосредствено след 11 септември 2001 и “Силата на разума”, издадена скоро след атентатите от 11 март 2004 в Мадрид).

Независимо от крайно поляризираните оценки на специалистите, истината е, че появата на трите сравнително малки по обем книги е сред най важните събития в съвременния духовен живот на Запада. Защо е така, след като авторката всъщност не казва нищо, което да не е било казвано десетки пъти и преди нея? Дори най-яростните и поклонници едва ли биха дръзнали да приписва на тези книги някакво “интелектуално първородство”. Тогава, защо именно “Ярост и гордост”, “Силата на разума” и “Фалачи интервюира Фалачи” се оказаха толкова важни за милиони хора по целия свят, откъде идват тези невероятни тиражи и първите места в класациите за бестселъри?

Очевидно, нещата опират най-вече до репутацията на авторката. 75-годишната Фалачи не е просто една от най-ярките фигури в журналистиката от втората половина на ХХ век, придобила огромна известност благодарение на интервютата с големите световни лидери и репортажите си от горещите точки на планетата. Наред с това, тя е известна с последователния си либерализъм и категоричното неприемане на тоталитарните и авторитарни режими, независимо от идеологията на последните. Разбираемо е, че когато идват от подобен човек, призивите за ограничаване на имиграцията и борба с ислямското настъпление звучат и се възприемат доста по-различно от тези на радикално настроените полумаргинални европейски политици от типа на Умберто Боси или Жан-Мари льо Пен.

Освен това, Фалачи нееднократно е доказвала, че притежава огромен талант в сферата на политическите прогнози. Достатъчно е да си припомним например, как през 1979 тази убедена антикомунистка, не криеща презрението си към режима на Брежнев, призова Запада да подкрепи влизането на съветските войски в Афганистан, или поне да не въоръжава и финансира местните ислямски муджехидини. Разбира се, никой не я послуша – вместо това западните политици предпочетоха със собствените си ръце да създадат чудовището Осама бин Ладен...

Заглавието на първата книга от трилогията “Ярост и гордост” отразява чувствата, които Фалачи (която през последните години живее в САЩ) изпитва след терористичните нападения от 11 септември 2001. Или по-точно – след като се сблъсква с европейската реакция на тези трагични събития. Фанатичния антиамериканизъм, доминиращ сред европейските интелектуалци, зле прикритата радост и фразите за “справедливото възмездие”, както и всевъзможните опити да бъдат оправдани по някакъв начин действията на терористите, смайват, разбира се, не само Фалачи. Дори и откровен левичар като популярния американски бард Ленърд Коен реагира по сходен начин:

Some people say

It’s what we deserve

For sins against God

For crimes in the world

Some people say

They hate us of old

Our women unveiled

Our slaves and our gold

I woldn’t know

I’m just holding the fort

Since the day

They wounded New York.

Различното при Фалачи е, че тя отива доста по-далеч. Не и стига просто да “стои на пост” (както пее в парчето си Коен) и смята, че е необходимо да се предприеме контранастъпление, обвинявайки ислямския свят, че е варварски и жесток (истинско чудо е че през цялото време тя се движи на самия ръб на ксенофобията без обаче нито веднъж да премине границата), а западните политици – че са слаби и безволеви (“проблемът навярно е, че не виждам Ричард Лъвското сърце в нито един от днешните европейски лидери”).

Очевидно отчаяна от сегашната ситуация, Фалачи се обръща към историята, опитвайки се да докаже изключителното културно безплодие на исляма през всичките хиляда и четиристотин години на съществуването му. Опит, който очевидно е безсмислен и безполезен. Нещата дори не опират до това, доколко права или не е авторката – проблемът просто няма никакво отношение към основния обсъждан в книгите и въпрос. Защото, има ли значение какъв е бил преди десет века светът на исляма – важно е какъв е днес. Да не говорим, че подобни отклонения от темата само помагат на опонентите на Фалачи да избегнат дискусията по основните въпроси, поставени от нея в трилогията, предпочитайки вместо това да спорят за сравнителните качества на “Хиляда и една нощ” и “Одисеята” например.

Впрочем, да се обръща прекалено внимание на очевидните преувеличения на Фалачи е също толкова нелепо като например осъждането на антинацистката пропаганда, водена от американците и британците или руснаците през Втората световна война, заради нейната “прекалено радикална антинемска насоченост”. Легендарната италианска журналистка просто е много по-наясно с дълбочината на пропастта, пред която са изправени благовъзпитаните граждани на т.нар. “Обединена Европа” – аморална, преситена и забравила за собствените си корени. Солидаризирайки се с нейния патос, не мога обаче да не отбележа, че друга Европа ние просто нямаме и очевидно вече никога няма да имаме. Тоест, ще трябва да се сражаваме именно за нашия днешен свят с неговите вонящи на марихуана дискотеки, гей-паради и фантастични рейтинги на т.нар. “реалити шоу” от типа на “Big Brother”. Тоест истинският въпрос е, съгласни ли сме, че дори и тази Европа – скучна, хедонистична, затънала в бездуховност и груб материализъм и мятаща се между самовлюбеността и ненавистта към самата себе си – все пак е несравнимо по-добър избор от всяка алтернатива, която биха могли...

{rt}

Един дял от географската наука носи името биогеография, или география за организмите. Тя се занимава с живота и разпространението на организмите и се дели от своя страна на география на растенията, география на животните и география на човеците, или антропогеография. Френците наричат последния дял Geographie humaine, или преведено на най-новия български език, който още не съм усвоил, човешка, людска или хорска география. Първите два дяла от биогеографията спадат напълно към естествените науки, в третия дял, в антропогеографията човекът със своята воля и безволие, със своя разум и умопомрачение, със своята по-голяма или по-малка сръчност, със своята по-ниска или по-висока култура, изразена в най-многостранни прояви на човешката дейност, внася в антропогеографията елемент, който не можем винаги при различни действия, събития и случки отрано да предугадим, да предвидим. Затова от антропогеографията не може още да се създаде строга наука, която от предпоставките да вади точно заключение, както е у същинските науки; тя е принудена да работи с вероятности, както статистиката, военната тактика и други. Напразни са били опитите да се създаде строга наука от антропогеографията, но това не й пречи да бъде много поучителна и да използва в своите изучвания методите на другите дялове от биогеографията.

В последните десетилетия се създаде от антропогеографията един отдел под името политическа география като учение за естествените основи на държавата. Ония слабости, които пречат на антропогеографията да стане природна наука, са присъщи и на политическата география, макар и при нея да излизаме от природонаучни основи.

Най-именитият създател на антропогеографията като наука за взаимодействие между човека и земята е покойният лайпцигски професор Фридрих Ратцел, мой учител. Той е същевременно и пръв създател на общата политическа география. Издаде в 1897 за пръв път своята Ро1itische Geographie, която претърпя три издания. Третото излезе след смъртта му (1904) под редакцията на виенския професор Е. Оберхумер. В Германия и вън от нея Ратцел намери много последователи и сега притежаваме много отделни монографии за различните дялове на общата и специалната политическа география, както и цяло изложение на тая наука. Доколко се разви политическата география в последно време ни показва обстоятелството, че от няколко години насам се издава в Берлин специално периодично издание Geoро1itik1.

Държавата е сложно създание. Тя се явява при по-високо културно развитие на хората. Природните хора, които се движат непрекъснато от едно място на друго, нямат държава. За политическата география държавата е сбор от хора, които живеят на ясно ограничена земя, следователно хората са тясно свързани с по-голям или по-малък къс от земната повърхнина. В държавата има власт, която поддържа правов ред вътре в страната и се грижи за добри отношения със съседни и далечни държави. Тя се грижи за защитата от външни нападения, но самата често пъти организира и води войни, подбуждани от най-различни скрити и явни мотиви.

Понеже в държавата хората имат важно значение, учените лесно дойдоха отдавна до мисълта, че и държавите са организми, индивиди. Още Леополд фон Ранке (1833) смяташе държавите като мощни свръхиндивидуални живи същества. Ратцел смяташе също държавата като организъм, но прибавяше, че тя е несъвършен организъм и колкото се повдига на по-високо културно стъпало, толкова повече се отдалечава от своята органическа направа. Сегашният идеолог на органическата теория за държавата шведът Киелен отива докрай2. За него всяка държава се явява сама за себе си като индивид, със свой особен характер, свои особени интереси, свой начин на действие и чувстване, както мощно живо същество със самостойни цели. Киелен прекалява, като прави най-смели аналогии между държавата и човека. Мнозина в последно време усвоиха т.нар. органическа теория на държавата.

Има, разбира се, и големи противници, между които трябва да се изтъкне Йеленик (Jelenik), който отрича правото на тая теория, защото на държавата липсва важното биологично свойство да се размножава. Покойният професор Зупан е също противник на органическата теория на държавата. Той приема, че не е непременно нужно да може държавата да се размножава, защото и между организмите имаме такива, които волно или неволно не се размножават. Той намира обаче друг важен недостатък. Умрял организъм не може да се съживи, умрели държави могат да се съживят, щом съществуват главните им основи – земя и народ. Българската държава е загивала два пъти и два пъти е бивала възстановявана. Същото стана сега с Полша, Чехия и други. Днес е на път да се съживи дори еврейска държава в Палестина, дето еврейският народ беше там почти изчезнал. Ционистите работят в тая посока и голяма е вероятността, че ще сполучат.

Зупан не приема и израза държавен механизъм, употребяван от някои, защото, както и при държавен организъм, съществува действително живот само ако с това разбираме движение. При организма подтикът за движение иде обаче отвътре, а при машината отвън. И двете се състоят от части с определени функции, които зависят една от друга и една от тях като спре, спира целият организъм или механизъм.

И за мен държавата има много от свойствата на организма и механизма, но тя не е напълно нито организъм, нито механизъм. Много страни от държавния живот могат обаче да се обяснят чрез съчетанията на двете свойства.

Ако представим с линия развоя, упадъка, загиването и после възстановяването на една държава, ясно личи, че органическата жизнена линия преминава в механическа, и наопаки – механическата отново в органическа.

Но не е само държавата, която ни напомня организъм. Това виждаме и при други човешки създания и прояви – например в езика. И той има своите възрасти, и той се развива, остарява, умира, и то често пъти без наследници, както тракийският език, или с многобройни наследници, както е с латинския и старославянския език.

Държавата като създание, свързано тясно с един къс земна повърхнина, е природно същество. Една държава се отличава от другите държави, колкото се отнася до нейното пространство, по форма и големина. Тя има същевременно известно положение, което може да бъде астрономическо, географско и политическо. Но държавата не се състои само от празна повърхнина, а и от повече или по-малко хора по нея. Затова трябва да се изучава и представи как са свързани нейните части, каква е структурата или направата на държавата. Според Зупан с посочените разглеждания на една държава се изчерпва задачата на политическата география. Формата, големината, положението и структурата на държавата той нарича географски категории на държавата, и по такъв начин можем да определим политическата география като учение за природните основи на държавата3.

Докато Зупан се задоволява при политикогеографското разглеждане на държавите с желанието да се представи ясно тяхната физическа, народностна и стопанска структура, Киелен поставя следния преглед за различните страни на държавния живот. В средата стои демополитика – народностна политика, това е учение за политически организирана човешка маса, за народа като носител на държавата; наляво от нея той поставя геополитика, политическа география, която представя връзката между държавата и земята или „царството" както казваме ний; надясно от демополитиката той поставя кратополитиката, която разглежда вида на управлението и администрацията; между демо- и геополитика се вмъква йокополитика, или стопанска политика, или учение за поминъка на народа и за държавата като стопанство; между демо- и кратополитика иде социополитика, или социална политика, или учение за държавата като общество. В демополитика, геополитика и йокополитика се изтъква главно природната среда на държавата, а в другите две категории – културната. Към културните категории Киелен смята и стопанската политика.

Първите категории са от най-голямо значение, когато разглеждаме една държава, но не трябва да изпускаме от погледа си и другите две – управлението и обществото.

Киелен не е само теоретик, той е приложил и на практика възгледите си в своето важно съчинение върху великите сили (Die Grossmachte und die Weltkrise, 1920). Идеите на Киелен се схождат със схващанията на Валтер Фогел, изказани в неговата Politische Geographie, 1922, и Das neue Europa und seine historisch geographiscen Grudlagen, 1923.

Политическата география има за предмет свръзката на държавата със земята, като се разбира не само земната повърхнина, а и въздушната обвивка в нейните най-различни климатически прояви: вода, растения, животни и минерални богатства. Държавата е свързана със своята земя, с политически уредената държавна земя – царството, и тя е до известна степен тялото на държавата. Колкото един народ е живял по-дълго в една област, толкоз по-тясно е свързан той с нея, приспособил се е по-добре към природните условия на земята в своя стопански живот и във всекидневните си навици. Всяка държава се стреми да се настани в оградената от природата земя, да се свърже яко с „географски индивид", както се изразяваше Карл Ритер.

Много е мъчно да се определят естествените географски области. С термина „географска област", пригодна да създаде основа за пространството на една държава, се много спекулира и ний имаме много примери от лоша и предумишлена разпредялба на Балканския полуостров уж в естествени географски области.

Демополитиката се занимава с народа като с носител, същината на държавата. Най-често ядката в държавните народи е „нацията", която се тълкува в тесен смисъл на думата като „държавен народ". В моята статия „Раса, племе, народ и нация", отпечатана в сп. „Отец Паисий", год. ІІ, бр. 3, се помъчих да разгранича понятията „народ" и „нация". С тоя въпрос са се занимавали твърде много учени и в различни държави понятието „нация" се схваща различно. Професор Зиегер различава няколко вида нации: културна нация, когато език, култура и чувство свързват жителите в едно, държавна нация, която е създала държавата и има надмощие в нея въпреки големите малцинства, и политическа нация, която представлява сбор на поданиците в държавата4.

Главното различие при разглеждането на държавата от политикогеографско гледище в днешно време се състои в следното: всички признават, че държавата се състои от два неразделни, свързани помежду си основни елемента – земя и народ. Вътрешният живот на държавата е обоснован върху взаимодействието на двата елемента – имаме дуализъм, двойственост. Учените се стремят да смекчат, да примирят тази двойственост, да я насочат към монизъм, към едноличност. Ратцел, Киелен и други наблегнаха най-вече върху отношенията на държавата към земята, пространството, което смятат за снага, за тяло на държавата, а други начело със Зупан наблягат най-вече върху отношенията на държавата към народа. Тези двойни отношения на държавата към земята и народа могат да се нарекат териториална и народностна политика.

Бележки:

1. Авторът вероятно има предвид вече излизащото по това време под редакцията на Хаусхофер списание “Zeitschrift fur Geopolitik”. – Бел. ред.

2. Кje11еп, R. Der Staat als Lebensform, 1917. – бел. авт.

{rt}