19
Вт, Ное
22 New Articles

Геополитическите измерения на палестинско-израелския конфликт и възможностите за разрешаването му

брой3 2004
Typography

Смъртта на Ясер Арафат в края на миналата година отново прикова вниманието на света към палестинско-израелския конфликт, който през последните години се бе превърнал в дежурна тема на новинарските емисии. Гласовете за уж появилите се “нови шансове за мир” в региона или за началото на “нов етап в урегулирането на близкоизточните проблеми” сякаш изместват акцента в очакванията за скорошно мирно решение към палестинската страна. Така, на пресконференцията по време на посещението си в Канада през декември 2004 Джордж Буш ясно даде да се разбере, че времето на едностранните отстъпки към Израел остава в миналото и сега палестинците трябва да предприемат ответни стъпки за да докажат желанието и способността си да живеят в мир със своите съседи.

Основният залог във всички лансирани през последно време планове за реанимиране на мирния процес е свързан със 70-годишния Махмуд Абас (известен още и като Абу-Мазен), който бе близък съратник на Арафат още от времето, когато беше създадена организацията “Ал-Фатах” и доскоро заемаше (преди да бъде избран за неин лидер) поста отговорен секретар на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Въпреки мимолетната интрига около намиращият се в израелски затвор 45-годишен Марван Баргути, Абас спечели без проблеми изборите за президент на Палестинската автономия, проведени в началото на януари 2005. Смятат го за водач на “умереното крило” в палестинското ръководство и най-приемливата фигура за САЩ, Израел и болшинството съседни арабски държави. Подкрепят го и абсолютното мнозинство от членовете на “Ал-Фатах”, както и обвързаните с платформата на тази организация палестински политици. Това се отнася както за привържениците на “твърдата линия”, така и за техните противници, за хората от “старата гвардия” и за новото поколение лидери на организацията. Днес никой от тях не би мотъл да му оспори върховната власт – нито премиерът Ахмед Курейя, нито Мохамед Дахлан, нито Джибрил Раджуб или дори Марван Баргути, на когото израелските медии приписват много по-голяма популярност от тази, с която реално се ползва. Впрочем, сред потенциалните съперници на Абас се сочи и Фарук Кадуми, но той въобще не е сериозен “играч” на палестинската политическа сцена. Защото центърът на тежестта в палестинската съпротива отдавна се измести от палестинската диаспора към територията на Палестинската национална автономия, където Кадуми няма сериозна подкрепа и не се “котира” особено. Затова включването му сред потенциалните претенденти за властта в палестинската квази-държава би било знак за пълно неразбиране на променените реалности след създаването и.

От друга страна, стартирането на подобна борба вътре в “Ал-Фатах” и ООП в сегашните условия, би било чисто самоубийство. То би довело само до пълната дезорганизация на палестинските територии и окончателното разпадане на Палестинската автономия, чиито структури и без това са отслабени от четиригодишната “интифада” и методичните действия на израелския премиер Шарон за ерозирането им. Израел не би пропуснал да се възползва от подобно развитие за да докаже за пореден път, че с палестинците въобще не е възможно да се преговаря, тъй като не разполагат с достатъчно отговорна власт. При подобни обстоятелства не би могло да се изключи и овладяването на властта от палестинските ислямисти, начело с “Хамас”. Защото на практика ислямистите са единствената реална и добре организирана политическа опозиция на сегашното ръководство на Палестинската автономия.

В този контекст, новия президент Махмуд Абас очевидно е компромисна и преходна фигура, която (както твърди Мохамед Дахлан в едно интервю за италианския “Кориере дела сера”) ще изиграе ролята на “мост” между по-старото и младото поколение палестински политици. Причината не е свързана само с възрастта на Абас. Той очевидно е умен и образован човек. Завършил е право в Дамаск, а през 1980 защитава в Москва докторска дисертация на тема “Връзките между нацистите и ционистите през 30 - 40-те години на ХХ век”. Смятат го за умел и пресметлив политик, винаги склонен да преговаря (Абас бе един от практическите организатори на израело-палестинското споразумение от Осло). Но той очевидно не е трибун и любимец на тълпите. Липсва му харизмата, която притежаваше покойния Арафат, способен да разговаря с хората от улицата на техния език и, в същото време, да беседва като равен с крале и президенти.

Основният въпрос (който все още остава без отговор) обаче е, как може да бъде постигнато мирното урегулиране? Ясно е, че Абас представлява онези кръгове в палестинското ръководство, които още отначало смятаха, че въоръжените форми на “интифадата” (но не и самата “интифада”) са контрапродуктивни. Днешният палестински президент нееднократно го заявяваше още докато предшественикът му бе жив и тъкмо това стана причина за търканията между двамата. Наскоро, в интервю за издавания в Лондон арабски вестник “Ас-Шарк Ал-Аусат”, Абас отново обяви, че “въоръжената интифада” е била грешка. И преди, и сега той предпочита преговорите пред въоръжената борба, смятайки че те, най-малкото, биха позволили укрепването на палестинския “тил” – т.е. възстановяване структурите на палестинската власт, отслабване на икономическата блокада, избягването на икономическия колапс (особено в сектора Газа, където, по данни на Световната банка, 25% от жителите са безработни, 47% живеят под чертата на бедността, а над половината от тях трябва да се оправят с по-малко от два долара на ден). В това отношение, според последните социологически проучвания, го подкрепят около две трети от палестинците.

Всичко това обаче, не отменя необходимостта от постигане на споразумение по три основни въпроса, без чието решаване урегулирането на палестинския въпрос изглежда невъзможно: границите на бъдещата палестинска държава, статута на Източен Йерусалим и правото на палестинските бежанци да се върнат по родните си места. На срещата си с членовете на палестинското Законодателно събрание в края на ноември 2004 новият лидер на ООП Абу Мазен (т.е. Абас) заяви, че палестинското ръководство продължава да следва пътя на Арафат и, че негова цел ще бъде създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим. Пак там той подкрепи и правото на бежанците да се завърнат. Заявлението бе направено в навечерието на съвещянието на активистите на т.нар. “Танзим” (една от въоръжените структури на “Ал-Фатах”) по повод решението на ръководството на организацията да подкрепи кандидатурата на Абас за президент на Палестинската автономия. Разбира се, това не изключва възможността кръгът около новия палестински лидер да се съгласи на компромис за границите на бъдещата държава. Какви обаче могат да бъдат параметрите на подобен хипотетичен компромис?

Те едва ли ще излязат извън границите на плана, предложен от Бил Клинтън през декември 2000. В него ставаше дума за почти 97% от територията на сектора Газа и Западния бряг на река Йордан, окупирани от Израел през 1967. Само че между сегашния израелски премиер Шарон и тогавашния - Йехуд Барак, има голяма разлика. Така, през 2001 Шарон говореше за само 40% от всички територии, окупирани по време на “Шестдневната война”. И едва ли тези му позиции са се променили особено. Защото за Израел териториалният въпрос има поне две основни измерения – едното е свързано със сигурността, а другото с израелските селища. Да не забравяме, че най-тясната и най-населена част на Израел е широка само 20 км. Не по-малък проблем представляват израелските заселници, чиито брой отдавна надхвърли 200 хиляди, част от които са силно религиозно мотивирани и готови да окажат въоръжена съпротива, ако властите решат да ликвидират кибуците им. Да не говорим, че тук вече се е родило и израстнало не едно поколение евреи, смятащи въпросните кибуци за свое Отечество и нямащи никакво намерение да ги напуснат просто така.

Още по-нереална изглежда възможността за сближаване на позициите по въпроса за Източен Йерусалим. За Ариел Шарон, статутът на “единната и неделима” столица на Израел не подлежи на съмнение. Тук се намира и най-голямата еврейска светиня – останките от храма на Соломон, или “Стената на плача”, където ежегодно се стичат стотици хиляди израелтяни, за да се молят. Да не забравяме и, че от векове насам молитвите на евреите, живеещи в най-различни точки на света, неизменно завършват с думите “През следващата година в Йерусалим”, което превръща този град в идеен символ на ционисткия проект и възраждането на еврейската нация. Проблемът обаче е, че и палестинците никога няма да се откажат от претенциите си за източната му част. Нещата не опират само до това, че там е разположената третата по значение мюсюлманска светиня – джамията “А-Акса, спомената от пророка Мохамед в Корана. За бъдещата палестинска държава, разполагането на столицата в Източен Йерусалим (където освен мюсюлманските светини се намира и Гробът Господен), означава допълнителна политическа тежест, при това както в арабския, така и в християнския свят. Да не говорим, че милионите поклонници, посещаващи светите места, носят милиарди долари постъпления за онези, които ги контролират.


 

Много трудно можем да си представим и, че което и да било палестинско ръководство би се отказало да постави проблема за бежанците. От близо двумилионното население на сектора Газа, 70% са палестински бежанци. Почти 40% са те на Западния бряг. Още по-многобройна е палестинската диаспора в арабския свят. Само в бежанските лагери в Ливан и досега живеят 400 хиляди палестинци. А общият им брой, извън територията на Палестинската автономия, достига 4 милиона. При това именно от техните среди набират кадрите си различните палестински фронтове и движение – от “Ал-Фатах” до “Хамас” и “Ислямски джихад”. Те представляват и болшинството гласоподаватели, които през януари избраха новия президент на Палестинската автономия. Затова няма палестински политик, който да не се съобразява с тях.

За Израел връщането на толкова много палестинци би било равнозначно на национална катастрофа. Днес в страната живеят 5,4 млн. евреи и 1,3 млн. араби. Така, връщането дори и само на половината палестински бежанци ще доведе след няколко години до превръщането на евреите в национално и религиозно малцинство. При това ограничените ресурси правят настаняването на още няколко милиона души тук крайно проблематично и може да се превърне в истинско социално-икономическо бедствие.

Без разрешаването на така очертаните проблеми, които при това имат взаимноизключващ се характер, не може да се постигне и реално урегулиране на основата на съвместно съществуващи отделни еврейска и палестинска държави. Всички компромисни решения, които биха били лансирани, винаги ще се възприемат крайно болезнено от противната страна. В този контекст смъртта на Ясер Арафат не промени същността на палестинско-израелския конфликт. Затова разрешаването му остава актуална и крайно сложна задача.

Опитът от многобройните арабо-израелски войни, както и от двете “интифади”, еднозначно сочи, че този конфликт няма и не може да има военно решение. Арабите не са в състояние да “изхвърлят евреите в морето”, но и Израел (както доказва продължаващата вече над четири години палестинска “интифада”) не може да продължи да контролира над 3 млн. палестинци, чиито брой, имайки предвид темповете на демографски ръст, прогресивно ще нараства, създавайки допълнитерни проблеми за контрола и удържането на палестинските територии. Впрочем, в своята, излязла през 2004, книга “Как победихме и защо изгубихме войната с палестинците” израелските журналисти Амос Харел и Ави Исахаров също стигат до извода, че всяка израелска военна победа, в крайна сметка, носи само нови проблеми.

Изтласкването на палестинците – идея, която периодично се дискутира в израелското общество, едва ли може да се реализира на практика. Със своя фанатизъм, готовност за саможертва и водене на продължителна борба въпреки лишенията, палестинците показаха, че няма да си отидат просто така от тези земи. Насилственият им трансфер пък въобще няма перспективи. За Израел подобна идея е също толкова самоубийствена както и войната за тотално унищожаване на палестинците.

Изход от задънената улица, колкото и да е парадоксално на пръв поглед, може да се окаже връщането към британското предложение от 1947 за създаването на единна “еврейско-палестинска държава със столица Йерусалим”. Появата на такава държава (първоначално под формата на конфедерация) би могла още в началото да реши поне два големи проблеми – за границите и за бъдещето на Йерусалим. Обетованата земя, исторически права върху която имат и евреите, и палестинците, ще принадлежи и на двата народа, което по друг начин е просто непостижимо. Впрочем, това не е единственият аргумент в полза на тази идея.

В основата и са процесите на “интегриране” на света в условията на глобализация и усилващи се тенденции към все по-силна икономическа взаимозависимост. Нещо повече, без да намалява значението на националната идея, на преден план все повече излиза такъв фактор като нивото и качеството на живота и възможността за самореализация на личността извън националните граници. По отношение на евреите и палестинците, задачата се облекчава от факта, че евреите и арабите притежават многовековен опит (макар и не еднозначно положителен) на съвместно съществуване. Близки са някои от религиозните им традиции, една до друга са и религиозните им светини. Юдеизмът и ислямът имат общи корени, и в двете религии доминира висшето духовно начало, което не се асоциира с някакъв конкретен образ (както е в християнството или будизма например), и двете признават за пророци Аврам и Мойсей. И едните и другите имат богат опит на съществуване в диаспора.

В същото време през периода след 1967 тук на практика се формира единно икономическо пространство. Секторът Газа и Западният бряг се превърнаха в основни икономически придатъци на Израел, който черпи от тях работна сила, суровини, полуфабрикати и др. От друга страна, благодарение интегрирането на палестинските територии в единното икономическо пространство, съществено се повиши жизненото равнище на самите палестинци. На практика, всеки втори (или поне всеки трети) от тях владее иврит. И, обратно, голяма чест от израелтяните говорят добре арабски.

При липсата на кой знае какви полезни изкопаеми, основен фактор за икономическото развитие на тези територии може да бъде само ефективното използване на наличните човешки ресурси. Опитът на предшестващият “интифадата” период показва, че обединяване възможностите на израелтяните и палестинците дава твърде обнадеждаващи икономически резултати. Не по-малко важно е, че и сред евреите, и сред палестинците (за разлика от целия останал Близък изток) е висок процентът на хората с висше и средно образование, много от които са го получили на Запад. Обединяването на този човешки потенциал, притежаващ значителна мобилност и връзки с еврейската и арабска диаспори по целия свят, би гарантирало динамично развитие на единната евройско-палестинска държава, която на всичкото отгоре ще контролира и световните религиозни светини.

Очевидно е, че днес (особено след четирите години на “интифадата”) всичко това звучи нереалистично. Омразата, озлоблението и недоверието един към друг са достигнали върха си. Освен това, реализаацията на подобна идея ще изисква двете страни да се откажат от собствените си национални проекти – запазване еврейския характер на Израел и създаването на палестинска национална държава. Малцина от гражданите на израелската държава са съгласни с това (и то предимно в средите на левицата). Затова пък, 25% палестинците подкрепя идеята. Нещо повече, наскоро предложение за създаването на еврейско-палестинска държава направи примиерът на Палестинската национална администрация Ахмед Курея. Във всеки случай противниците на идеята за единна държава (сред тях е и...

{rt}

Смъртта на Ясер Арафат в края на миналата година отново прикова вниманието на света към палестинско-израелския конфликт, който през последните години се бе превърнал в дежурна тема на новинарските емисии. Гласовете за уж появилите се “нови шансове за мир” в региона или за началото на “нов етап в урегулирането на близкоизточните проблеми” сякаш изместват акцента в очакванията за скорошно мирно решение към палестинската страна. Така, на пресконференцията по време на посещението си в Канада през декември 2004 Джордж Буш ясно даде да се разбере, че времето на едностранните отстъпки към Израел остава в миналото и сега палестинците трябва да предприемат ответни стъпки за да докажат желанието и способността си да живеят в мир със своите съседи.

Основният залог във всички лансирани през последно време планове за реанимиране на мирния процес е свързан със 70-годишния Махмуд Абас (известен още и като Абу-Мазен), който бе близък съратник на Арафат още от времето, когато беше създадена организацията “Ал-Фатах” и доскоро заемаше (преди да бъде избран за неин лидер) поста отговорен секретар на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Въпреки мимолетната интрига около намиращият се в израелски затвор 45-годишен Марван Баргути, Абас спечели без проблеми изборите за президент на Палестинската автономия, проведени в началото на януари 2005. Смятат го за водач на “умереното крило” в палестинското ръководство и най-приемливата фигура за САЩ, Израел и болшинството съседни арабски държави. Подкрепят го и абсолютното мнозинство от членовете на “Ал-Фатах”, както и обвързаните с платформата на тази организация палестински политици. Това се отнася както за привържениците на “твърдата линия”, така и за техните противници, за хората от “старата гвардия” и за новото поколение лидери на организацията. Днес никой от тях не би мотъл да му оспори върховната власт – нито премиерът Ахмед Курейя, нито Мохамед Дахлан, нито Джибрил Раджуб или дори Марван Баргути, на когото израелските медии приписват много по-голяма популярност от тази, с която реално се ползва. Впрочем, сред потенциалните съперници на Абас се сочи и Фарук Кадуми, но той въобще не е сериозен “играч” на палестинската политическа сцена. Защото центърът на тежестта в палестинската съпротива отдавна се измести от палестинската диаспора към територията на Палестинската национална автономия, където Кадуми няма сериозна подкрепа и не се “котира” особено. Затова включването му сред потенциалните претенденти за властта в палестинската квази-държава би било знак за пълно неразбиране на променените реалности след създаването и.

От друга страна, стартирането на подобна борба вътре в “Ал-Фатах” и ООП в сегашните условия, би било чисто самоубийство. То би довело само до пълната дезорганизация на палестинските територии и окончателното разпадане на Палестинската автономия, чиито структури и без това са отслабени от четиригодишната “интифада” и методичните действия на израелския премиер Шарон за ерозирането им. Израел не би пропуснал да се възползва от подобно развитие за да докаже за пореден път, че с палестинците въобще не е възможно да се преговаря, тъй като не разполагат с достатъчно отговорна власт. При подобни обстоятелства не би могло да се изключи и овладяването на властта от палестинските ислямисти, начело с “Хамас”. Защото на практика ислямистите са единствената реална и добре организирана политическа опозиция на сегашното ръководство на Палестинската автономия.

В този контекст, новия президент Махмуд Абас очевидно е компромисна и преходна фигура, която (както твърди Мохамед Дахлан в едно интервю за италианския “Кориере дела сера”) ще изиграе ролята на “мост” между по-старото и младото поколение палестински политици. Причината не е свързана само с възрастта на Абас. Той очевидно е умен и образован човек. Завършил е право в Дамаск, а през 1980 защитава в Москва докторска дисертация на тема “Връзките между нацистите и ционистите през 30 - 40-те години на ХХ век”. Смятат го за умел и пресметлив политик, винаги склонен да преговаря (Абас бе един от практическите организатори на израело-палестинското споразумение от Осло). Но той очевидно не е трибун и любимец на тълпите. Липсва му харизмата, която притежаваше покойния Арафат, способен да разговаря с хората от улицата на техния език и, в същото време, да беседва като равен с крале и президенти.

Основният въпрос (който все още остава без отговор) обаче е, как може да бъде постигнато мирното урегулиране? Ясно е, че Абас представлява онези кръгове в палестинското ръководство, които още отначало смятаха, че въоръжените форми на “интифадата” (но не и самата “интифада”) са контрапродуктивни. Днешният палестински президент нееднократно го заявяваше още докато предшественикът му бе жив и тъкмо това стана причина за търканията между двамата. Наскоро, в интервю за издавания в Лондон арабски вестник “Ас-Шарк Ал-Аусат”, Абас отново обяви, че “въоръжената интифада” е била грешка. И преди, и сега той предпочита преговорите пред въоръжената борба, смятайки че те, най-малкото, биха позволили укрепването на палестинския “тил” – т.е. възстановяване структурите на палестинската власт, отслабване на икономическата блокада, избягването на икономическия колапс (особено в сектора Газа, където, по данни на Световната банка, 25% от жителите са безработни, 47% живеят под чертата на бедността, а над половината от тях трябва да се оправят с по-малко от два долара на ден). В това отношение, според последните социологически проучвания, го подкрепят около две трети от палестинците.

Всичко това обаче, не отменя необходимостта от постигане на споразумение по три основни въпроса, без чието решаване урегулирането на палестинския въпрос изглежда невъзможно: границите на бъдещата палестинска държава, статута на Източен Йерусалим и правото на палестинските бежанци да се върнат по родните си места. На срещата си с членовете на палестинското Законодателно събрание в края на ноември 2004 новият лидер на ООП Абу Мазен (т.е. Абас) заяви, че палестинското ръководство продължава да следва пътя на Арафат и, че негова цел ще бъде създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим. Пак там той подкрепи и правото на бежанците да се завърнат. Заявлението бе направено в навечерието на съвещянието на активистите на т.нар. “Танзим” (една от въоръжените структури на “Ал-Фатах”) по повод решението на ръководството на организацията да подкрепи кандидатурата на Абас за президент на Палестинската автономия. Разбира се, това не изключва възможността кръгът около новия палестински лидер да се съгласи на компромис за границите на бъдещата държава. Какви обаче могат да бъдат параметрите на подобен хипотетичен компромис?

Те едва ли ще излязат извън границите на плана, предложен от Бил Клинтън през декември 2000. В него ставаше дума за почти 97% от територията на сектора Газа и Западния бряг на река Йордан, окупирани от Израел през 1967. Само че между сегашния израелски премиер Шарон и тогавашния - Йехуд Барак, има голяма разлика. Така, през 2001 Шарон говореше за само 40% от всички територии, окупирани по време на “Шестдневната война”. И едва ли тези му позиции са се променили особено. Защото за Израел териториалният въпрос има поне две основни измерения – едното е свързано със сигурността, а другото с израелските селища. Да не забравяме, че най-тясната и най-населена част на Израел е широка само 20 км. Не по-малък проблем представляват израелските заселници, чиито брой отдавна надхвърли 200 хиляди, част от които са силно религиозно мотивирани и готови да окажат въоръжена съпротива, ако властите решат да ликвидират кибуците им. Да не говорим, че тук вече се е родило и израстнало не едно поколение евреи, смятащи въпросните кибуци за свое Отечество и нямащи никакво намерение да ги напуснат просто така.

Още по-нереална изглежда възможността за сближаване на позициите по въпроса за Източен Йерусалим. За Ариел Шарон, статутът на “единната и неделима” столица на Израел не подлежи на съмнение. Тук се намира и най-голямата еврейска светиня – останките от храма на Соломон, или “Стената на плача”, където ежегодно се стичат стотици хиляди израелтяни, за да се молят. Да не забравяме и, че от векове насам молитвите на евреите, живеещи в най-различни точки на света, неизменно завършват с думите “През следващата година в Йерусалим”, което превръща този град в идеен символ на ционисткия проект и възраждането на еврейската нация. Проблемът обаче е, че и палестинците никога няма да се откажат от претенциите си за източната му част. Нещата не опират само до това, че там е разположената третата по значение мюсюлманска светиня – джамията “А-Акса, спомената от пророка Мохамед в Корана. За бъдещата палестинска държава, разполагането на столицата в Източен Йерусалим (където освен мюсюлманските светини се намира и Гробът Господен), означава допълнителна политическа тежест, при това както в арабския, така и в християнския свят. Да не говорим, че милионите поклонници, посещаващи светите места, носят милиарди долари постъпления за онези, които ги контролират.

Смъртта на Ясер Арафат в края на миналата година отново прикова вниманието на света към палестинско-израелския конфликт, който през последните години се бе превърнал в дежурна тема на новинарските емисии. Гласовете за уж появилите се “нови шансове за мир” в региона или за началото на “нов етап в урегулирането на близкоизточните проблеми” сякаш изместват акцента в очакванията за скорошно мирно решение към палестинската страна. Така, на пресконференцията по време на посещението си в Канада през декември 2004 Джордж Буш ясно даде да се разбере, че времето на едностранните отстъпки към Израел остава в миналото и сега палестинците трябва да предприемат ответни стъпки за да докажат желанието и способността си да живеят в мир със своите съседи.

Основният залог във всички лансирани през последно време планове за реанимиране на мирния процес е свързан със 70-годишния Махмуд Абас (известен още и като Абу-Мазен), който бе близък съратник на Арафат още от времето, когато беше създадена организацията “Ал-Фатах” и доскоро заемаше (преди да бъде избран за неин лидер) поста отговорен секретар на Организацията за освобождение на Палестина (ООП). Въпреки мимолетната интрига около намиращият се в израелски затвор 45-годишен Марван Баргути, Абас спечели без проблеми изборите за президент на Палестинската автономия, проведени в началото на януари 2005. Смятат го за водач на “умереното крило” в палестинското ръководство и най-приемливата фигура за САЩ, Израел и болшинството съседни арабски държави. Подкрепят го и абсолютното мнозинство от членовете на “Ал-Фатах”, както и обвързаните с платформата на тази организация палестински политици. Това се отнася както за привържениците на “твърдата линия”, така и за техните противници, за хората от “старата гвардия” и за новото поколение лидери на организацията. Днес никой от тях не би мотъл да му оспори върховната власт – нито премиерът Ахмед Курейя, нито Мохамед Дахлан, нито Джибрил Раджуб или дори Марван Баргути, на когото израелските медии приписват много по-голяма популярност от тази, с която реално се ползва. Впрочем, сред потенциалните съперници на Абас се сочи и Фарук Кадуми, но той въобще не е сериозен “играч” на палестинската политическа сцена. Защото центърът на тежестта в палестинската съпротива отдавна се измести от палестинската диаспора към територията на Палестинската национална автономия, където Кадуми няма сериозна подкрепа и не се “котира” особено. Затова включването му сред потенциалните претенденти за властта в палестинската квази-държава би било знак за пълно неразбиране на променените реалности след създаването и.

От друга страна, стартирането на подобна борба вътре в “Ал-Фатах” и ООП в сегашните условия, би било чисто самоубийство. То би довело само до пълната дезорганизация на палестинските територии и окончателното разпадане на Палестинската автономия, чиито структури и без това са отслабени от четиригодишната “интифада” и методичните действия на израелския премиер Шарон за ерозирането им. Израел не би пропуснал да се възползва от подобно развитие за да докаже за пореден път, че с палестинците въобще не е възможно да се преговаря, тъй като не разполагат с достатъчно отговорна власт. При подобни обстоятелства не би могло да се изключи и овладяването на властта от палестинските ислямисти, начело с “Хамас”. Защото на практика ислямистите са единствената реална и добре организирана политическа опозиция на сегашното ръководство на Палестинската автономия.

В този контекст, новия президент Махмуд Абас очевидно е компромисна и преходна фигура, която (както твърди Мохамед Дахлан в едно интервю за италианския “Кориере дела сера”) ще изиграе ролята на “мост” между по-старото и младото поколение палестински политици. Причината не е свързана само с възрастта на Абас. Той очевидно е умен и образован човек. Завършил е право в Дамаск, а през 1980 защитава в Москва докторска дисертация на тема “Връзките между нацистите и ционистите през 30 - 40-те години на ХХ век”. Смятат го за умел и пресметлив политик, винаги склонен да преговаря (Абас бе един от практическите организатори на израело-палестинското споразумение от Осло). Но той очевидно не е трибун и любимец на тълпите. Липсва му харизмата, която притежаваше покойния Арафат, способен да разговаря с хората от улицата на техния език и, в същото време, да беседва като равен с крале и президенти.

Основният въпрос (който все още остава без отговор) обаче е, как може да бъде постигнато мирното урегулиране? Ясно е, че Абас представлява онези кръгове в палестинското ръководство, които още отначало смятаха, че въоръжените форми на “интифадата” (но не и самата “интифада”) са контрапродуктивни. Днешният палестински президент нееднократно го заявяваше още докато предшественикът му бе жив и тъкмо това стана причина за търканията между двамата. Наскоро, в интервю за издавания в Лондон арабски вестник “Ас-Шарк Ал-Аусат”, Абас отново обяви, че “въоръжената интифада” е била грешка. И преди, и сега той предпочита преговорите пред въоръжената борба, смятайки че те, най-малкото, биха позволили укрепването на палестинския “тил” – т.е. възстановяване структурите на палестинската власт, отслабване на икономическата блокада, избягването на икономическия колапс (особено в сектора Газа, където, по данни на Световната банка, 25% от жителите са безработни, 47% живеят под чертата на бедността, а над половината от тях трябва да се оправят с по-малко от два долара на ден). В това отношение, според последните социологически проучвания, го подкрепят около две трети от палестинците.

Всичко това обаче, не отменя необходимостта от постигане на споразумение по три основни въпроса, без чието решаване урегулирането на палестинския въпрос изглежда невъзможно: границите на бъдещата палестинска държава, статута на Източен Йерусалим и правото на палестинските бежанци да се върнат по родните си места. На срещата си с членовете на палестинското Законодателно събрание в края на ноември 2004 новият лидер на ООП Абу Мазен (т.е. Абас) заяви, че палестинското ръководство продължава да следва пътя на Арафат и, че негова цел ще бъде създаването на независима палестинска държава със столица Йерусалим. Пак там той подкрепи и правото на бежанците да се завърнат. Заявлението бе направено в навечерието на съвещянието на активистите на т.нар. “Танзим” (една от въоръжените структури на “Ал-Фатах”) по повод решението на ръководството на организацията да подкрепи кандидатурата на Абас за президент на Палестинската автономия. Разбира се, това не изключва възможността кръгът около новия палестински лидер да се съгласи на компромис за границите на бъдещата държава. Какви обаче могат да бъдат параметрите на подобен хипотетичен компромис?

Те едва ли ще излязат извън границите на плана, предложен от Бил Клинтън през декември 2000. В него ставаше дума за почти 97% от територията на сектора Газа и Западния бряг на река Йордан, окупирани от Израел през 1967. Само че между сегашния израелски премиер Шарон и тогавашния - Йехуд Барак, има голяма разлика. Така, през 2001 Шарон говореше за само 40% от всички територии, окупирани по време на “Шестдневната война”. И едва ли тези му позиции са се променили особено. Защото за Израел териториалният въпрос има поне две основни измерения – едното е свързано със сигурността, а другото с израелските селища. Да не забравяме, че най-тясната и най-населена част на Израел е широка само 20 км. Не по-малък проблем представляват израелските заселници, чиито брой отдавна надхвърли 200 хиляди, част от които са силно религиозно мотивирани и готови да окажат въоръжена съпротива, ако властите решат да ликвидират кибуците им. Да не говорим, че тук вече се е родило и израстнало не едно поколение евреи, смятащи въпросните кибуци за свое Отечество и нямащи никакво намерение да ги напуснат просто така.

Още по-нереална изглежда възможността за сближаване на позициите по въпроса за Източен Йерусалим. За Ариел Шарон, статутът на “единната и неделима” столица на Израел не подлежи на съмнение. Тук се намира и най-голямата еврейска светиня – останките от храма на Соломон, или “Стената на плача”, където ежегодно се стичат стотици хиляди израелтяни, за да се молят. Да не забравяме и, че от векове насам молитвите на евреите, живеещи в най-различни точки на света, неизменно завършват с думите “През следващата година в Йерусалим”, което превръща този град в идеен символ на ционисткия проект и възраждането на еврейската нация. Проблемът обаче е, че и палестинците никога няма да се откажат от претенциите си за източната му част. Нещата не опират само до това, че там е разположената третата по значение мюсюлманска светиня – джамията “А-Акса, спомената от пророка Мохамед в Корана. За бъдещата палестинска държава, разполагането на столицата в Източен Йерусалим (където освен мюсюлманските светини се намира и Гробът Господен), означава допълнителна политическа тежест, при това както в арабския, така и в християнския свят. Да не говорим, че милионите поклонници, посещаващи светите места, носят милиарди долари постъпления за онези, които ги контролират.

Страница 2

 

Много трудно можем да си представим и, че което и да било палестинско ръководство би се отказало да постави проблема за бежанците. От близо двумилионното население на сектора Газа, 70% са палестински бежанци. Почти 40% са те на Западния бряг. Още по-многобройна е палестинската диаспора в арабския свят. Само в бежанските лагери в Ливан и досега живеят 400 хиляди палестинци. А общият им брой, извън територията на Палестинската автономия, достига 4 милиона. При това именно от техните среди набират кадрите си различните палестински фронтове и движение – от “Ал-Фатах” до “Хамас” и “Ислямски джихад”. Те представляват и болшинството гласоподаватели, които през януари избраха новия президент на Палестинската автономия. Затова няма палестински политик, който да не се съобразява с тях.

За Израел връщането на толкова много палестинци би било равнозначно на национална катастрофа. Днес в страната живеят 5,4 млн. евреи и 1,3 млн. араби. Така, връщането дори и само на половината палестински бежанци ще доведе след няколко години до превръщането на евреите в национално и религиозно малцинство. При това ограничените ресурси правят настаняването на още няколко милиона души тук крайно проблематично и може да се превърне в истинско социално-икономическо бедствие.

Без разрешаването на така очертаните проблеми, които при това имат взаимноизключващ се характер, не може да се постигне и реално урегулиране на основата на съвместно съществуващи отделни еврейска и палестинска държави. Всички компромисни решения, които биха били лансирани, винаги ще се възприемат крайно болезнено от противната страна. В този контекст смъртта на Ясер Арафат не промени същността на палестинско-израелския конфликт. Затова разрешаването му остава актуална и крайно сложна задача.

Опитът от многобройните арабо-израелски войни, както и от двете “интифади”, еднозначно сочи, че този конфликт няма и не може да има военно решение. Арабите не са в състояние да “изхвърлят евреите в морето”, но и Израел (както доказва продължаващата вече над четири години палестинска “интифада”) не може да продължи да контролира над 3 млн. палестинци, чиито брой, имайки предвид темповете на демографски ръст, прогресивно ще нараства, създавайки допълнитерни проблеми за контрола и удържането на палестинските територии. Впрочем, в своята, излязла през 2004, книга “Как победихме и защо изгубихме войната с палестинците” израелските журналисти Амос Харел и Ави Исахаров също стигат до извода, че всяка израелска военна победа, в крайна сметка, носи само нови проблеми.

Изтласкването на палестинците – идея, която периодично се дискутира в израелското общество, едва ли може да се реализира на практика. Със своя фанатизъм, готовност за саможертва и водене на продължителна борба въпреки лишенията, палестинците показаха, че няма да си отидат просто така от тези земи. Насилственият им трансфер пък въобще няма перспективи. За Израел подобна идея е също толкова самоубийствена както и войната за тотално унищожаване на палестинците.

Изход от задънената улица, колкото и да е парадоксално на пръв поглед, може да се окаже връщането към британското предложение от 1947 за създаването на единна “еврейско-палестинска държава със столица Йерусалим”. Появата на такава държава (първоначално под формата на конфедерация) би могла още в началото да реши поне два големи проблеми – за границите и за бъдещето на Йерусалим. Обетованата земя, исторически права върху която имат и евреите, и палестинците, ще принадлежи и на двата народа, което по друг начин е просто непостижимо. Впрочем, това не е единственият аргумент в полза на тази идея.

В основата и са процесите на “интегриране” на света в условията на глобализация и усилващи се тенденции към все по-силна икономическа взаимозависимост. Нещо повече, без да намалява значението на националната идея, на преден план все повече излиза такъв фактор като нивото и качеството на живота и възможността за самореализация на личността извън националните граници. По отношение на евреите и палестинците, задачата се облекчава от факта, че евреите и арабите притежават многовековен опит (макар и не еднозначно положителен) на съвместно съществуване. Близки са някои от религиозните им традиции, една до друга са и религиозните им светини. Юдеизмът и ислямът имат общи корени, и в двете религии доминира висшето духовно начало, което не се асоциира с някакъв конкретен образ (както е в християнството или будизма например), и двете признават за пророци Аврам и Мойсей. И едните и другите имат богат опит на съществуване в диаспора.

В същото време през периода след 1967 тук на практика се формира единно икономическо пространство. Секторът Газа и Западният бряг се превърнаха в основни икономически придатъци на Израел, който черпи от тях работна сила, суровини, полуфабрикати и др. От друга страна, благодарение интегрирането на палестинските територии в единното икономическо пространство, съществено се повиши жизненото равнище на самите палестинци. На практика, всеки втори (или поне всеки трети) от тях владее иврит. И, обратно, голяма чест от израелтяните говорят добре арабски.

При липсата на кой знае какви полезни изкопаеми, основен фактор за икономическото развитие на тези територии може да бъде само ефективното използване на наличните човешки ресурси. Опитът на предшестващият “интифадата” период показва, че обединяване възможностите на израелтяните и палестинците дава твърде обнадеждаващи икономически резултати. Не по-малко важно е, че и сред евреите, и сред палестинците (за разлика от целия останал Близък изток) е висок процентът на хората с висше и средно образование, много от които са го получили на Запад. Обединяването на този човешки потенциал, притежаващ значителна мобилност и връзки с еврейската и арабска диаспори по целия свят, би гарантирало динамично развитие на единната евройско-палестинска държава, която на всичкото отгоре ще контролира и световните религиозни светини.

Очевидно е, че днес (особено след четирите години на “интифадата”) всичко това звучи нереалистично. Омразата, озлоблението и недоверието един към друг са достигнали върха си. Освен това, реализаацията на подобна идея ще изисква двете страни да се откажат от собствените си национални проекти – запазване еврейския характер на Израел и създаването на палестинска национална държава. Малцина от гражданите на израелската държава са съгласни с това (и то предимно в средите на левицата). Затова пък, 25% палестинците подкрепя идеята. Нещо повече, наскоро предложение за създаването на еврейско-палестинска държава направи примиерът на Палестинската национална администрация Ахмед Курея. Във всеки случай противниците на идеята за единна държава (сред тях е и...

{rt}