20
Нед, Окт
4 New Articles

Другото измерение на българския въпрос

брой3 2004
Typography

Николай Павлов, Българският въпрос във Волго-Уралието, Тангра ТанНакРа, София, 2004

Твърде дълго темата за волжките българи бе съзнателно, а понякога и несъзнателно игнорирана, което я лиши от полагащото и се място в българската историография. Едва преди десетина години обществеността у нас узна за съществуването на българи в далечния Волго-Уралски регион, които и бяха представени като исторически сродници от една отдавна отминала епоха. Оттогава, извън някои спорадични инициативи и откъслечни публикации в малки ежедневници и списания, нещо по-цялостно за историята на “източните българи” се появи в книгата на Гайнетдин Ахмеров “История на Волжка България” – писана в началото на ХХ-ти век и, от гледище на съвременните критерии за информация и интепретация, малко остаряла, но с друго засега не разполагаме.

И до днес основната част от изследователите на историческата наука у нас се отнасят резервирано към въпросната тема било поради внушени им в миналото становища на великоруската пропаганда, било поради все още неосъзнатата актуалност на проблема. Междувременно, темата за волжките българи бе обсебена от редица непрофесионални изследователи, които лансираха твърде странни хипотези и дезеинтересираха сериозната читателска аудитория. Поради тези и други причини книгата на младия учен Николай Павлов се появява в много подходящо време.

Най-същественото в тази монография е, че въз основа на съвременни източници осведомява за проблема в неговата демографска, етнокултурна и геополитическа същност. В края на книгата авторът прави и някои прогностични анализи, които ще предизвикат оправдан интерес сред политолози и геостратегически наблюдатели. Тъй като изследването третира предимно проблеми на нашето съвремение, съвсем уместно книгата започва с пространен исторически увод на доц.Пламен Павлов. В своята ретроспекция авторът представя сбито основните етапи и особености в историческото развитие на волжките българи до ХІІІ век, когато държавата им достига зенита на политическото си могъщество, и след нашествието на монголите до ликвидирането и в средата на ХVІ век от московския цар Иван ІV Грозни. В следващите три века, въпреки съзнателно провежданата асимилаторска политика, споменът за миналото и произхода на “източните българи” не избледнява. Най-много за подмяната на етнонационалната им същност прави болшевишката власт, която чрез репресии се опитва, и до голяма степен успява, да изгради у волжките българи исторически несъстоятелната “татарска” идентичност. В периода на “великия застой” до реформите в Руската Федерация през 90-те години на миналия век е извършена основната работа по дебългаризирането им. Всъщност, изследването на Николай Павлов започва именно от този момент.

Струва ми се, че книгата поставя на вниманието ни един много съществен въпрос – кои са волжките българи? Едва ли някой си представя съществуването на етносите в началото на ХХІ век като изолирани анклави, без “външни” примеси. Внушеното от съветската пропаганда татарско самосъзнание на вължките българи представя едната страна на въпроса. Размиването на волжките българи идва и поради естествените биологични връзки с население от други етноси, както и натурализирането на най-елитната му част сред рускоезичната интелигенция. В този смисъл определянето на тяхната численост става изключително трудно. Сочените от едни 15 милиона, а от други – 4 милиона, говорят за липса на критерии, пък и за невъзможност за ясно разграничаване на един от друг народ при очевидната им близост в език, обичаи, вероизповедание и неясна идентичност. Волята за самоопределение е наистина важна, но в условията на съвременната Руска Федерация тя е недостатъчна, въпреки изричната клауза на чл.26 от руската конституция.

Разпадането на Съветския съюз създаде предпоставки за серия от дезинтеграционни процеси, на които стават съпричастни и народите от Волго-Уралския регион. Повечето от тях, в това число и интересуващите ни волжки българи, са раздвоени от местнически и чужди инвенции за извоюването на широка автономия или дори за създаването на самоопределящи се формирования в самото ядро на Руската федерация. Това обстоятелствопридава определен политически привкус на проблема, който измества на второ място историческия контекст.

Друг важен проблем, който поставя книгата на Николай Павлов, е отношението на държавните органи и българската общественост към волжките ни побратими. Очевиден е стремежът, показан в документи и конкретни действия, за вземане на страна по казуса – какво е общото между тях и нас и в каква степен интересът ни към тях би имал основания.

Между многото организации от третия сектор авторът ни представя като най-близък до легитимните стремления на вължките българи т.нар. Български национален конгрес. Общото и различното между него и официозния Световен татарски обществен център е в линията на противопоставяне на руската евразийска политика, но и различията в самоопределянето на по-голямата част от това население. И нещо много важно. И двете съперничещи си организации намират опора в исляма като важен белег за идентичност. Това поставя с още по-голяма острота сблъсъка между панславизма и пантюркизма в така невралгичния за Руската федерация регион. В тази връзка изработването на правилна политика на поведение от страна на дунавските българи е особено важно. Докато сред дунавските българи ислямът предизвиква отрицателни представи поради историческата обремененост на това вероизповедание за нас, то за волжките българи е символ на независимост и белег за самоопределение спрямо православните руси. Възниква въпросът, ако с наша намеса и добра воля се съдейства за каузата на пантюркизма и ислямизма, не заставаме ли на изконно противоположни на нашето историческо развитие и визия за близкото бъдеще позиции? Заслужава внимание и подхвърлената от Николай Павлов идея за по-широкото разгласяване сред българомохамеданското население на факта за ислямизирането на волжките българи още от началото на Х век. Така косвено може да се повлияе върху вече опасни за бъдещето ни тенденции от преекспониране на исляма в определени райони на България. Съотношението на църкви и джамии 1:1 спрямо съотношението християни-мюсюлмани 8:1 вече говори за наличието на проблем, който не бива да се пренебрегва. И тъй като ислямът у нас е реална даденост, би било възможно изолирането му от радикалните близкоизточни течения чрез контактите с волжките българи, които са застъпници на умерения ислям. От друга страна, съществуващата опасност от интеграцията на волжките българи в един пантюркистки дискурс е еднакво нежелана както за геополитическите стратегии на Руската федерация, така и за нас, които познаваме резултатите от македонизацията и тюркизацията на големи групи от българския етнос.

Не споделям възгледите на глобалисти и космополити, които твърдят, че езикът и религията вече не са определящи за етническото самосъзнание на отделни индивиди или групи с различна численост. Другостта и разнообразието, които са и ще останат основни компоненти за културното богатство на човечеството, са диференцирани предимно въз основа на тези два фактора. В този смисъл те определят сближението или отдалечавенето на два исторически близки, но разделени във времето етноса, което пък е причина да не възлагаме прекомерни очаквания от активизирането на разглеждания проблем. Длъжни сме обаче да го осветлим максимално и да....

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019