22
Пон, Юли
22 New Articles

Европейския съюз и САЩ – съюзници или съперници?

брой3 2004
Typography

Повечето анализатори смятат, че добрите отношения между ЕС и САЩ са от фундаментално значение за глобалната стабилност. Така ли е обаче в действителност? Може би четиридесетте години на “студената война”, както и периодът на доминация на “Запада” и “свободния свят”, са просто аномалия? Възможно ли е трансатлантическите отношения да не се влияят от тектоничните промени на основополагащите геополитически платформи – като крахът на комунизма, възхода на Китай или новите заплахи пред световната сигурност например.

Днес трансатлантическите отношения са в дълбока криза, до голяма степен – заради американската интервенция в Ирак и новата едностранна политика, възприета от администрацията на Буш като модел на американското лидерство в света.

Разногласията между ЕС и САЩ непрекъснато нарастват, засягайки както ключови политически и стратегически, така и икономически и социални проблеми. Едно от най-сериозните противоречия е свързано с глобалното ръководство и ролята, която двата бряга на Атлантика отреждат на ООН и другите международни институции. В Европа се надига вълна от антиамериканизъм (или, по-скоро, съпротива срещу политиката на сегашната републиканска администрация), а САЩ не крият огорчението си от поведението на европейците (и, най-вече, от това на Франция и Германия). В същото време ЕС не разполага със сериозна стратегия за бъдещото развитие на отношенията с единствената на планетата свръхдържава, а съществуващите днес евро-американски структури (ЕС-САЩ) не предоставят особени възможности за сериозно обсъждане на съществуващите противоречия.

Не може да се изключи, че разширяването на кръга от въпроси, по които са налице сериозни спорове (например Ирак, израело-палестинският конфликт, Иран, отношенията с “държавите-парии” и борбата с тероризма, глобалното затопляне или контрола над въоръженията), само по себе си руши доверието, необходимо за съвместното решаване на глобалните проблеми. Нещо повече, трансатлантическите разногласия оказват силно влияние върху европейската външна политика, политиката в сферата на сигурността и дори върху евроинтеграционния процес. Вече има силни съмнения, дали САЩ все още са заинтересовани от силна и обединена Европа с ясни собствени позиции?

С разширяването на Европейския съюз и нарастването на геополитическото му значение, той поема все повече отговорности за гарантирането на сигурността в съседните му региони. По принцип, Съединените щати поддържат този процес, подчертавайки в същото време важната роля на НАТО, макар че от гледна точна на повечето европейци алиансът прогресивно губи значението си. В същото време е налице задълбочаващо се различие между това, как Америка вижда собственото си морално лидерство и европейската гледна точка, според която САЩ са прекалено концентрирани върху проблемите на “държавите-парии” или разпространението на оръжията за масово поразяване.

Ключовата роля на САЩ и ЕС в глобалната система не предизвиква съмнение. Те доминират в световната търговия и предоставят основната част от икономическата помощ и техническото съдействие за развиващите се държави. На тях се падат и 70% от разходите за въоръжаване на планетата. САЩ и ЕС успешно действаха съвместно на Балканите и в редица други региони. Но добрите трансатлантически отношение не са нещо, което може да трае вечно. Налице са фундаментални противоречия по проблемите на Близкия изток, в областта на международното право, както и по възприетите от САЩ и ЕС икономически и социални модели (т.е. общественото им устройство). Разбира се, ще се запазят определени сфери, в които Америка и Европа ще продължат да действат заедно, като приятели и партньори. Но ще се появят и такива, в които те ще се изявяват като съперници. Което пък означава, че САЩ ще престанат да бъдат основния притегателен център за ЕС и занапред Европа ще сътрудничи активно и с други стратегически партньори – например с Русия и Китай, а също с Канада, Индия и Япония (все страни, споменати през декември 2003 от Хавиер Солана в документа за стратегията в областта на европейската сигурност).

Проблемите преди Буш

Мнозина сякаш забравят, че 90-те години на миналия век съвсем не бяха десетилетие на пълна трансатлантическа хармония. Всъщност, много от днешните конфликти датират именно от този период, когато администрацията на Клинтън трябваше да се справя с враждебно настроения Конгрес, който не се интересуваше особено от международните проблеми, а европейските правителства бяха силно загрижени от политиката на ненамеса в конфликта на Балканите от страна както на администрацията на Буш-старши, така и на Клинтън. Далновидният държавнически подход на Буш-старши към събитията, свързани с краха на комунизма и обединението на Германия, предизвика овации в Европа, но президентът очевидно не желаеше въвличането на Съединените щати в конфлекта на Балканите. Както отбеляза държавният секретар Джеймс Бейкър, “в тази кавга няма наши кучета” (т.е. тя не засяга американските държавни интереси). В началото, Клинтън продължи курса на ненамеса и периодът 1992-1994 ознаменуват сериозна криза в отношенията между Европа и Америка, следващи различни политики на Балканския полуостров. В края на краищата, САЩ все пак се решиха на военна намеса за да гарантират изпълнението на Дейтънското споразумение, а след това – и за урегулиране на кризата в Косово, въпреки съмненията, доколко законна бе тази операция. А поуката бе, че именно сътрудничеството, а не съперничеството, между ЕС и САЩ донесе мир на Балканите.


 

И Буш-старши, и Клинтън оценяваха растящият потенциал на ЕС като американски партньор и се стремяха да оформят двустранните отношение в конкретна структура. Но, лансираните през 1990 и 1995 проекто-структури така и не получиха необходимата безусловна политическа подкрепа нито от единия, нито от другия бряг на Атлантика. Според Трансатлантическата декларация от 1990, САЩ и ЕС поеха задължението редовно да провеждат политически консултации на всички нива (два пъти годишно срещи на най-високо ниво, а също срещи на министри, висши държавни служители и работни групи).

През 1995 САЩ и ЕС направиха още една крачка, подписвайки Новия трансатлантически дневен ред (NTA), предвиждащ съвместни действия в четири ключови сфери:

  • подкрепа за мира, стабилността, демокрацията и развитието в света;
  • съвместен отговор на новите глобални предизвикателства;
  • подкрепа за разширяването на световната търговия и установяването на по-тесни икономически връзки;
  • изграждане на нови трансатлантически “мостове”.

Организационните структури в рамките на NTA несъмнено бяха полезни за обсъждане на разногласията между ЕС и САЩ и дори помогнаха за решаването на някои проблеми, най-вече в търговската сфера. През 1998 започна да функционира Трансатлантическото икономическо партньорство, целящо отварянето на пазарите и отстраняване на търговските прегради между страните. Това бе очевидно проява на очертаващо се ново сътрудничество. В същото време обаче, на най-високо политическо ниво липсваха сериозни дискусии – например по въпроса за характера на новите заплахи (частично, поради неспособността на ЕС да изработи единни позиции по най-острите политически и икономически проблеми). Промяната на председателството на ЕС на всеки шест месеца не помагаше за подобен диалог, затова много страни-членки (не само Великобритания) предпочитаха да използват двустранните канали. Неслучайно посланиците на държавите от ЕС в САЩ биват оценявани най-вече по това, колко продължителна среща при американския президент са могли да уредят за своя държавен глава или премиер (като особено се ценят приемите в Кемп-Дейвид или Крауфорд). Що се касае до Съединените щати, техните администрации съвсем последователно отказваха да разглеждат ЕС като субект от първостепенен интерес в областта на външната политика и сигурността. В същото време, опитите да се включат бизнесмени, потребители, еколози и други групи в така организирания диалог “между народите от двете страни на Атлантика” не се оказаха особено успешни.

Въпреки различните организационни проблеми обаче, като цяло, администрацията на Клинтън бе настроена проевропейски. Водещи позиции в нея заемаха хора, с опит в работата с европейските структури, а и самият Клинтън, по своя темперамент, изглеждаше склонен към идеи и решения от “европейски тип”. Все пак, в редица сфери конфликтите бяха налице – включително по въпросите за отношенията с “държавите-парии”, глобалното затопляне, Международния наказателен съд, отказа от ратификация на Договора за всеобща и пълна забрана на ядрените изпитания или Споразумението за забрана на противопехотните мини. Тоест, не може да се твърди, че проблемите в отношенията между ЕС и САЩ са започнали едва с влизането на Джордж Буш-младши в Белия дом през януари 2001. Много от тези проблеми имат структурен характер и не зависят от това, който точно обитава президентската резиденция във Вашингтон.

Преобладаващата част от европейския елит се отнасяше доста иронично към Буш-младши още по време на първата му предизборна кампания. Пресата на Стария континент (особено лявата) редовно го представяше като “недодялан каубой”, привърженик на смъртното наказание и човек, който въобще не се интересува от екологичните проблеми например. Впрочем, част от тези предубеждения се оказаха основателни – след като Буш влезе в Белия дом, администрацията му насочи усилията си към денонсирането на Протокола от Киото и саботиране дейността на Международния наказателен съд. Американците отказаха да подпишат или ратифицират споразуменията за контрол над въоръженията и продължиха активно да работят по изграждането на нова национална противоракетна отбрана. Безспокойството в Европа се усили, когато новата републиканска администрация започна да отделя все по-малко внимание на мирното решаване на близкоизточната криза, както и на Северна Корея (които бяха сред приоритетите на президента Клинтън). Все по-очевидно биваха игнорирани водещите международни организации. Подходът към тях най-точно формулира директора на Отдела за политическо планиране на Държавния департамент Ричард Хаас, лансирайки тезата за “многостранност по собствен избор” (a la carte multilateralism). Що се касае до Европа, то сред водещите фигури в американската администрация се оказаха твърде малко хора, имащи някакъв опит в преките отношения с ЕС (единствено изключение от това в първия кабинет на Буш бе Боб Зелик). Опитът на Кондолиза Райс, Колин Пауъл, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и другите, бе свързан по-скоро с Европа от ерата на студената война, когато НАТО и двустранните отношения играеха доминираща роля. Новата администрация не прояви особено желание за взаимодействие с Европейския съюз, който постепенно започна да се разглежда като организация, която само създава проблеми (например, спирането на сливането между “Дженерал Електрик” и “Хъниуел”, поражението на САЩ в Световната търговска организация или отказа от внос на генно-модифицирани храни). Затова не е чудно, че администрацията на Буш-младши едностранно реши да съкрани броя на срещите на най-високо ниво с ЕС до една годишна. В Конгреса също малцина бяха заинтересувани от поддържането на по-тесни връзки с Европейския парламент, придобиващ все по-голямо влияние в Съюза.

11 септември – денят, който промени Америка

Терористичните атаки от 11 септември фундаментално промениха САЩ, но (което е естествено) не оказаха подобно въздействие върху Европа. Разбира се, веднага се надигна вълна на искрено съчувствие и гняв, чиито израз стана заглавието във вестник “Монд” – “Всички сме американци!”. Бе изразена готовност да се активира чл.5 от Договора за създаването на НАТО. Подкрепа получи решението на САЩ да атакуват талибаните в Афганистан. От своя страна, ЕС реагира мълниеносно на събитията: бе постигнато съгласие за въвеждането на общоевропейски заповеди за арест, прие се общо определение на понятието “тероризъм”, съгласуваха се нови юридически инструменти за борба с него, предприеха се мерки за разкриване и ликвидиране на източниците на финансиране на терористите и усилване мерките за сигурност във въздушното пространство. Малцина измежду европейците обаче, реално изпитаха онази смес от болка, жажда за мъст и несигурност, обхванала американското общество. Малцина осъзнаха, колко силно повлияха събитията от 11 септември върху манталитета на американците и на САЩ, особено в сферата на сигурността. За първи път, от Пърл-Харбър насам, Америка се почуства уязвима. Буш моментално обяви “война на терора” и националната сигурност автоматично излезе на първо място както във вътрешната, така и във външната политика на страната.


 

Надеждите на европейците, че събитията от 11 септември ще повлияят върху враждебното отношение на Америка към многостранния подход по основните международни проблеми (т.нар. “мултилатерализъм”), скоро рухнаха. Още в началото на 2002 разногласията между ЕС и САЩ се изявиха с пълна сила: мнозинството европейски правителства се дистанцираха от тезата на американския президент за “оста на злото” и открито провъзгласената от него доктрина за превантивните удари. Много европейски политици не криеха съмненията си за това, доколко победата над тероризма и изкореняването му са възможни само с военна сила. Докато САЩ обявиха “война на терора”, Старият континент предпочете формулировката “борба против тероризма”. Американците обвиниха Европа, че не отделя необходимото внимание на отбраната си, подчертавайки огромния разрив във военните възможности на САЩ и ЕС. Подобен спор пламна и по повод на “държавите-парии”. Малцина в Европа въобще се решиха да използват този термин, предпочитайки политиката на взаимодействие при определени условия, вместо тази на изолацията и санкциите.Тези спорове, особено, заради американските законодателни актове срещу Куба и Иран, тровят американо-европейските отношение през последните години. Колкото и да е странно, през въпросния период между САЩ и ЕС не бе проведена нито една среща на най-високо ниво, на която да се обсъди характера на новите заплахи за сигурността и спецификата на действията за преодоляването им. Вместо това се публикуваха безброй комюникета и заявляния, в които двете страни се призоваваха взаимно към “борба с тероризма и решаване на проблемите с разпространението на оръжията за масово поразяване”.

Има ли все още общи ценности и интереси?

По време на студената война наличието на общи интереси и ценности между Европа и САЩ се смяташе за очевидно. Двете страни споделяха привързаността си към демократичните институции, либералните ценности, човешките права и регионалната стабилност. Имаха общ подход за изграждането на отворена система на световната търговия, свободен достъп до световните запаси от енергийни ресурси и предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване. Днес обаче мнозина се съмняват, дали Европа и Америка все още са обединени около едни и същи ценности: налице са остри разногласия по въпроса за смъртното наказание и свободното носене на оръжие от гражданите, за използването на сила в международните отношения, за здравеопазването, а също по отношение на социалните и икономически модели. Важно културно различие е растящото влияние на религията в САЩ, включително и в политическата област. Може дори да се твърди, че между Русия и Европейския съюз днес има повече общи неща, отколкото между ЕС и САЩ.

Робърт Кейган дава доста точно описание на тези два свята: Европа, “навлизаща в своя постисторически рай, където цари мир и относителен просперитет (т.е. въплъщаваща кантианския “вечен мир”) и САЩ, които все още не са прекрачили “края на историята” и са принудени да използват сила в един все по-хаотичен свят (добре описан навремето от Хобс), където не може да се разчита на международните закони и правила и където истинската сигурност и съхраняването на либералния модел, както и в миналото, зависят от притежаваната военна мощ и умелото и прилагане”. Според него, тези различия ще се запазят и занапред. На свой ред, Френсис Фукуяма (друг задълбочен изследовател на трансатлантические отношения) написа преди 14 години прочутата си книга “Краят на историята”, провъзгласявайки “триумфа на евро-американските ценности”. Днес обаче, и той предпочита да пише за “дълбоките различия” вътре в Атлантическия алианс, подчертавайки, че днешното разцепление “не е временен проблем”, защото в отношението си към международните институции и международното право, САЩ се намират в качествено различен стадий от своята история.

Твърденията на Кейган и Фукуяма получиха силен резонанс в Европа – отчасти защото в анализите им има и известна истина, но също и защото твърде упростяват същността на проблема. Комисарят на ЕС по външната политика Крис Патън разкритикува Кейган за неговия акцент върху военната сила, призовавайки САЩ да се придържат към международното право, в чието изработване активно участваха през 1945 за да помогнат на демокрацията, триумфа на законността и отварянето на световните пазари. Доскоро тове бе една “твърде успешна формула” и за двата бряга на Атлантика. Тогава защо, пита Патън, днес американците искат да я отхвърлят? Тоест, истинското предизвикателство, което епохата поставя пред САЩ и ЕС, е да се опитат по-добре да разберат интересите и проблемите, вълнуващи другия и съвместно да наложат спазването на правилата на международното право на планетата. Хавиер Солана също разкритикува визията за света на американските неоконсерватори. Той свърза задълбочаващото се разцепление между ЕС и САЩ с противоречието между религиозната визия за световните проблеми, доминираща в Белия дом и светската визия на европейците. В едно интервю за “Файненшъл таймс” Солана отбеляза, че: “Това е своеобразен бинарен модел, основаващ се на тезата – всичко или нищо. За нас, европейците е трудно да го възприемем, защото се придържаме към секуларизма и не виждаме света само в черно и бяло”.

Всъщност, след 11 септември, Буш-младши раздели света по линията между “доброто” и “злото”, поставяйки пред останалите страни въпроса “дали сте с нас, или сте против нас?”. Така, в посланието си до Конгреса от февруари 2003 той заяви, че “свободата, която толкова ценим, не е дар от Америка за останалия свят, а дар от Бога за цялото човечество”. Много съмнително е, дали някой европейски политик би използвал подобна реторика. В посланието си от 2004 пък, Буш посвети няколко реда на ползата от сексуалното въздържание, но не спомена и дума за мирното решаване на близкоизточния проблем например.


 

Отношението на САЩ към Европа

Войната в Ирак наложи значителен отпечатък върху американската визия за Европа. Едно изследване, проведено преди две години от Съвета по външна политика на САЩ и немския филиал на Фондацията “Маршал”, показва, че в много отншения американците и европейците гледат на света по един и същи начин. Обикновените американци, както и европейците подкрепят многостранния подход към решаването на световните проблеми. Преобладаващото мнозинство от тях биха искали САЩ да получат подкрепата на ООН за интервенцията си в Ирак. Но, заради споровете по този въпрос в Съвета за сигурност и критиките по адрес на Франция и Германия от страна на републиканската администрация, тези обществени настроения се промениха. Днес американците виждат във Великобритания далеч по-надежден съюзник, отколкото във Франция и Германия. Все пак, след края на войната в Ирак, повечето от тях подкрепят идеята за един по-силен Европейски съюз като реален партньор на САЩ в противодействието на глобалните заплахи за сигурността.

Истината обаче е, че ЕС, сам по себе си, не е особено популярен и познат в Америка. В Конгреса рядко говорят за ЕС като самостоятелен фактор. И нещата не опират само до добре известната неприязън на редовите американци към пътуванията в чужбина. Много малко са конгресмените, поддържащи редовни връзки с европейските си колеги. Нападките срещу Европа са доста популярни и често се тиражират от пресата и електронните медии. Измежду еврокомисарите, в американския Конгрес познават само Паскал Лами (отговарящ за търговията), Марио Монти (за антимонополната политика) и Франц Фишер (за аграрния сектор) – т.е. хората отговарящи за онези сфери, където ЕС действително разполага с реална власт.

Впрочем, позицията на републиканската администрация малко се отличава от тази на Конгреса. Особено критичен към т.нар. “Стара Европа” (т.е. онази, която отхвърля американските действия в Ирак) е военният министър Ръмсфелд, противопоставящ я на измислената от него “Нова Европа” (подкрепяща политиката на САЩ). Неслучайно той посрещна с открито злорадство хаоса в ЕС, породен от появата на т.нар. “банда на осемте”и прословутата писмо на “вилнюската десетка”.

Но, като изключим Ирак, в САЩ всъщност липсва някаква единна позиция спрямо ЕС. Както и преди има американски политици, които (в определен смисъл) подкрепят разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция. Има обаче и такива, които предпочитат само разширяването и, особено, включването на Турция. Други пък се отнасят скептично към самата възможност за съгласувана външна политика на ЕС. В същото време, расте броят на онези, които смятат, че появата на единна европейска политика едва ли ще отговаря на американските интереси. В тази връзка те напомнят за проблемите, с които САЩ се сблъскват винаги, когато ЕС съумява да действа от единни позиции (например за Международния наказателен съд, Протокола от Киото, търговията), и смятат, че външната политика на Америка трябва да се ръководи от принципа “разделяй и владей”.

От казаното дотук следва, че ЕС трябва да предприеме повече усилия за да убеди САЩ, че Европа не се обединява в ущърб на Америка. В същото време Европейският съюз трябва да си търси други партньори, споделящи собствената му визия за световния ред и стремежа да се действа въз основа на международното право.

Отношението на европейците към САЩ

Отношението на европейците към САЩ се промени рязко в резултат от иракската криза. През 2002 мнозинството от тях несъмнено подкрепяше американската външна политика. Но само година по-късно, с наближаването на войната в Ирак, из цяла Европа започнаха масови антивоенни демонстрации. Струва си да припомним, че най-големите бяха във Великобритания, Испания и Италия – три страни, които тогава (а, като изключим Испания – и сега) най-решително подкрепиха Буш по въпроса за Ирак. След окупирането на Ирак драстично спадна подкрепата за американската външна политика от европейската общественост (само 25% одобряваха действията на САЩ).

Всъщност, изблиците на антиамериканизъм в Европа започнаха още през 50-те години на миналия век. През 1965 генерал Дьо Гол обяви, че “днес САЩ са най-голямата заплаха за мира”, а на следващата година страната му излезе от военната организация на НАТО. По-късно, осъждането на американската политика се прояви в протестите срещу войната във Виетнам, против разполагането на крилати ракети в Европа, или против оценката на Рейгън за Съветския съюз като “империя на злото”. Опозицията срещу курса на Буш-младши обаче бе издигната до качествено различно ниво.


 

Европейските правителства преживяха остри разногласия във връзка с необходимостта да реагират адекватно по иракския проблем и редица други аспекти на европейско-американските отношения. Великобритания, традиционно, се стремеше да запази “специалните си отношения” с Вашингтон и, в същото време, да изиграе ролята на мост между САЩ и Европа. Германия, която по времето на “студената война” твърдо държеше на съюза си с Америка, скандализира американската общественост, когато нейният канцлер Шрьодер успешно проведе предизборната си кампания с лозунги против войната в Ирак. Франция, която открай време активно се противопоставя на американския глобален хегемонизъм, за пореден път вбеси Вашингтон, заплашвайки да използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да не допусне Световната организация да одобри американската интервенция в Ирак. Но, ако оставим настрана проблема с Ирак, държавите-членки на ЕС далеч не винаги демонстрират единни и съгласувана позиция по другите важни въпроси. Така, в Съюза възникнаха разногласия относно американските планове за разгръщане на национална противоракетна отбрана и опитите на Вашингтон да сключи двустранни споразумения с новите членки на ЕС от Източна Европа (касаещи Международния наказателен съд и търговските санкции). В същото време представителите на държавите-членки на ЕС във Вашингтон обикновено отдават предпочитание на двустранните проблеми, а не на тези свързани с ЕС, като цяло, което затвърждава американските съмнения за единството и сплотеността на Съюза.

Стабилните търговско-икономически отношения

САЩ и Европа са свързани с твърде здрави връзки в търговско-икономическата сфера. Ежедневно двустранната търговия надминава 1,25 млрд. евро. Трансатлантическата търговия съставлява 20% от целия търговски обем на всяка от страните. През 2002 европейският износ за САЩ достигна 260 млрд. евро, а вносът от Америка – 195 млрд. евро. Още повече от търговията, за икономическата интеграция спомагат взаимните инвестиции: над 60% от чуждите инвестиции в САЩ идват от Европа, а 45% от американските инвестиции в чужбина се падат на ЕС.

Макар че търговските конфликти редовно присъстват в заглавията на големите издания, в действителност те засягат много малък процент от общия обем на търговските потоци между двята бряга на Атлантика (по различни оценки, става дума за не повече от 0,2-2%). Отчитайки обема на взаимния търговски обмен, ясно е, че подобни спорове винаги могат да възникнат. В случая е важно предварително да се прогнозират възможните нови противоречия и да се открие подходяща основа за разрешаването им. Това особено се отнася за т.нар. “конфликти от нов тип”, като например генетично модифицираната продукция, антимонополната политика, лекарствата, стандартизацията, банковия и застрахователен бизнес. Има два сериозни проблема, които със сигурност тепърва ще помрачават европейско-американските отношения. Първият е премахването на ембаргото за доставките на европейски оръжия за Китай, а втората – борбата за това, къде да се разположи бъдещият център за термоядрени изследвания (САЩ подкрепят Япония, а ЕС – Франция).

Ново партньорство?

По време на миналогодишната предизборна кампания в Америка кандидатът на демократите Джон Кери заявяваше, че ЕС и САЩ трябва да се научат да уважават рознообразието във възгледите и да се споразумяват за съвместни действия за решаването на различните проблеми. Той рязко критикуваше Буш, че не се консултира с европейските си съюзници по проблемите на сигурността. Но, в същото време, даваше ясно да се разбере, че също би предприел едностранни действия, ако трябва да бъдат защитени американските интереси. На свой ред, повечето европейски лидери се постараха да поправят поне отчасти вредата, която войната в Ирак нанесе на трансатлантическите отношения. Така, британският премиер Тони Блеър призова за ново стратегическо партньорство между Европа и Америка и изграждането на механизми за съгласуване на позициите по проблемите, които ги разделят. Силвио Берлускони също поиска “да бъде поставено ново начало”, а Крис Патън се обяви за по-тясно сътрудничество между Великобритания и Франция в подкрепа на обновеното трансатлантическо партньорство. На свой ред, в документа за европейската стратегия от декември 2003 Хавиер Солана също подчерта колко важно е укрепването на трансатлантическите отношения за успешното противопоставяне на общите заплахи – тероризма и разпространението на оръжията за масово поразяване. Освен тях обаче, почти никой от европейските лидери не пожела да заложи на отношенията с Америка, особено след като в изборите през ноември отново победи Буш-младши. Шрьодер и Ширак са наясно, че голямото мнозинство от немците и французите се отнасят крайно скептично към сегашната администрация в Белия дом.

Как да вървим напред?

Отчитайки значениета на трансатлантическите отношения за целия останал сват (което може да се сравни с това на френско-немските връзки за бъдещето на ЕС), е особено важно те да се основават на зряла и обективна оценка на взаимните интереси. Наистина, разгорещената реторика от периода преди войната в Ирак напоследък сякаш започва да спада. Необходимо е обаче двете страни да престанат да си разменят обиди и да се държат занапред като отговорни партньори. Както...

{rt}

Повечето анализатори смятат, че добрите отношения между ЕС и САЩ са от фундаментално значение за глобалната стабилност. Така ли е обаче в действителност? Може би четиридесетте години на “студената война”, както и периодът на доминация на “Запада” и “свободния свят”, са просто аномалия? Възможно ли е трансатлантическите отношения да не се влияят от тектоничните промени на основополагащите геополитически платформи – като крахът на комунизма, възхода на Китай или новите заплахи пред световната сигурност например.

Днес трансатлантическите отношения са в дълбока криза, до голяма степен – заради американската интервенция в Ирак и новата едностранна политика, възприета от администрацията на Буш като модел на американското лидерство в света.

Разногласията между ЕС и САЩ непрекъснато нарастват, засягайки както ключови политически и стратегически, така и икономически и социални проблеми. Едно от най-сериозните противоречия е свързано с глобалното ръководство и ролята, която двата бряга на Атлантика отреждат на ООН и другите международни институции. В Европа се надига вълна от антиамериканизъм (или, по-скоро, съпротива срещу политиката на сегашната републиканска администрация), а САЩ не крият огорчението си от поведението на европейците (и, най-вече, от това на Франция и Германия). В същото време ЕС не разполага със сериозна стратегия за бъдещото развитие на отношенията с единствената на планетата свръхдържава, а съществуващите днес евро-американски структури (ЕС-САЩ) не предоставят особени възможности за сериозно обсъждане на съществуващите противоречия.

Не може да се изключи, че разширяването на кръга от въпроси, по които са налице сериозни спорове (например Ирак, израело-палестинският конфликт, Иран, отношенията с “държавите-парии” и борбата с тероризма, глобалното затопляне или контрола над въоръженията), само по себе си руши доверието, необходимо за съвместното решаване на глобалните проблеми. Нещо повече, трансатлантическите разногласия оказват силно влияние върху европейската външна политика, политиката в сферата на сигурността и дори върху евроинтеграционния процес. Вече има силни съмнения, дали САЩ все още са заинтересовани от силна и обединена Европа с ясни собствени позиции?

С разширяването на Европейския съюз и нарастването на геополитическото му значение, той поема все повече отговорности за гарантирането на сигурността в съседните му региони. По принцип, Съединените щати поддържат този процес, подчертавайки в същото време важната роля на НАТО, макар че от гледна точна на повечето европейци алиансът прогресивно губи значението си. В същото време е налице задълбочаващо се различие между това, как Америка вижда собственото си морално лидерство и европейската гледна точка, според която САЩ са прекалено концентрирани върху проблемите на “държавите-парии” или разпространението на оръжията за масово поразяване.

Ключовата роля на САЩ и ЕС в глобалната система не предизвиква съмнение. Те доминират в световната търговия и предоставят основната част от икономическата помощ и техническото съдействие за развиващите се държави. На тях се падат и 70% от разходите за въоръжаване на планетата. САЩ и ЕС успешно действаха съвместно на Балканите и в редица други региони. Но добрите трансатлантически отношение не са нещо, което може да трае вечно. Налице са фундаментални противоречия по проблемите на Близкия изток, в областта на международното право, както и по възприетите от САЩ и ЕС икономически и социални модели (т.е. общественото им устройство). Разбира се, ще се запазят определени сфери, в които Америка и Европа ще продължат да действат заедно, като приятели и партньори. Но ще се появят и такива, в които те ще се изявяват като съперници. Което пък означава, че САЩ ще престанат да бъдат основния притегателен център за ЕС и занапред Европа ще сътрудничи активно и с други стратегически партньори – например с Русия и Китай, а също с Канада, Индия и Япония (все страни, споменати през декември 2003 от Хавиер Солана в документа за стратегията в областта на европейската сигурност).

Проблемите преди Буш

Мнозина сякаш забравят, че 90-те години на миналия век съвсем не бяха десетилетие на пълна трансатлантическа хармония. Всъщност, много от днешните конфликти датират именно от този период, когато администрацията на Клинтън трябваше да се справя с враждебно настроения Конгрес, който не се интересуваше особено от международните проблеми, а европейските правителства бяха силно загрижени от политиката на ненамеса в конфликта на Балканите от страна както на администрацията на Буш-старши, така и на Клинтън. Далновидният държавнически подход на Буш-старши към събитията, свързани с краха на комунизма и обединението на Германия, предизвика овации в Европа, но президентът очевидно не желаеше въвличането на Съединените щати в конфлекта на Балканите. Както отбеляза държавният секретар Джеймс Бейкър, “в тази кавга няма наши кучета” (т.е. тя не засяга американските държавни интереси). В началото, Клинтън продължи курса на ненамеса и периодът 1992-1994 ознаменуват сериозна криза в отношенията между Европа и Америка, следващи различни политики на Балканския полуостров. В края на краищата, САЩ все пак се решиха на военна намеса за да гарантират изпълнението на Дейтънското споразумение, а след това – и за урегулиране на кризата в Косово, въпреки съмненията, доколко законна бе тази операция. А поуката бе, че именно сътрудничеството, а не съперничеството, между ЕС и САЩ донесе мир на Балканите.

Повечето анализатори смятат, че добрите отношения между ЕС и САЩ са от фундаментално значение за глобалната стабилност. Така ли е обаче в действителност? Може би четиридесетте години на “студената война”, както и периодът на доминация на “Запада” и “свободния свят”, са просто аномалия? Възможно ли е трансатлантическите отношения да не се влияят от тектоничните промени на основополагащите геополитически платформи – като крахът на комунизма, възхода на Китай или новите заплахи пред световната сигурност например.

Днес трансатлантическите отношения са в дълбока криза, до голяма степен – заради американската интервенция в Ирак и новата едностранна политика, възприета от администрацията на Буш като модел на американското лидерство в света.

Разногласията между ЕС и САЩ непрекъснато нарастват, засягайки както ключови политически и стратегически, така и икономически и социални проблеми. Едно от най-сериозните противоречия е свързано с глобалното ръководство и ролята, която двата бряга на Атлантика отреждат на ООН и другите международни институции. В Европа се надига вълна от антиамериканизъм (или, по-скоро, съпротива срещу политиката на сегашната републиканска администрация), а САЩ не крият огорчението си от поведението на европейците (и, най-вече, от това на Франция и Германия). В същото време ЕС не разполага със сериозна стратегия за бъдещото развитие на отношенията с единствената на планетата свръхдържава, а съществуващите днес евро-американски структури (ЕС-САЩ) не предоставят особени възможности за сериозно обсъждане на съществуващите противоречия.

Не може да се изключи, че разширяването на кръга от въпроси, по които са налице сериозни спорове (например Ирак, израело-палестинският конфликт, Иран, отношенията с “държавите-парии” и борбата с тероризма, глобалното затопляне или контрола над въоръженията), само по себе си руши доверието, необходимо за съвместното решаване на глобалните проблеми. Нещо повече, трансатлантическите разногласия оказват силно влияние върху европейската външна политика, политиката в сферата на сигурността и дори върху евроинтеграционния процес. Вече има силни съмнения, дали САЩ все още са заинтересовани от силна и обединена Европа с ясни собствени позиции?

С разширяването на Европейския съюз и нарастването на геополитическото му значение, той поема все повече отговорности за гарантирането на сигурността в съседните му региони. По принцип, Съединените щати поддържат този процес, подчертавайки в същото време важната роля на НАТО, макар че от гледна точна на повечето европейци алиансът прогресивно губи значението си. В същото време е налице задълбочаващо се различие между това, как Америка вижда собственото си морално лидерство и европейската гледна точка, според която САЩ са прекалено концентрирани върху проблемите на “държавите-парии” или разпространението на оръжията за масово поразяване.

Ключовата роля на САЩ и ЕС в глобалната система не предизвиква съмнение. Те доминират в световната търговия и предоставят основната част от икономическата помощ и техническото съдействие за развиващите се държави. На тях се падат и 70% от разходите за въоръжаване на планетата. САЩ и ЕС успешно действаха съвместно на Балканите и в редица други региони. Но добрите трансатлантически отношение не са нещо, което може да трае вечно. Налице са фундаментални противоречия по проблемите на Близкия изток, в областта на международното право, както и по възприетите от САЩ и ЕС икономически и социални модели (т.е. общественото им устройство). Разбира се, ще се запазят определени сфери, в които Америка и Европа ще продължат да действат заедно, като приятели и партньори. Но ще се появят и такива, в които те ще се изявяват като съперници. Което пък означава, че САЩ ще престанат да бъдат основния притегателен център за ЕС и занапред Европа ще сътрудничи активно и с други стратегически партньори – например с Русия и Китай, а също с Канада, Индия и Япония (все страни, споменати през декември 2003 от Хавиер Солана в документа за стратегията в областта на европейската сигурност).

Проблемите преди Буш

Мнозина сякаш забравят, че 90-те години на миналия век съвсем не бяха десетилетие на пълна трансатлантическа хармония. Всъщност, много от днешните конфликти датират именно от този период, когато администрацията на Клинтън трябваше да се справя с враждебно настроения Конгрес, който не се интересуваше особено от международните проблеми, а европейските правителства бяха силно загрижени от политиката на ненамеса в конфликта на Балканите от страна както на администрацията на Буш-старши, така и на Клинтън. Далновидният държавнически подход на Буш-старши към събитията, свързани с краха на комунизма и обединението на Германия, предизвика овации в Европа, но президентът очевидно не желаеше въвличането на Съединените щати в конфлекта на Балканите. Както отбеляза държавният секретар Джеймс Бейкър, “в тази кавга няма наши кучета” (т.е. тя не засяга американските държавни интереси). В началото, Клинтън продължи курса на ненамеса и периодът 1992-1994 ознаменуват сериозна криза в отношенията между Европа и Америка, следващи различни политики на Балканския полуостров. В края на краищата, САЩ все пак се решиха на военна намеса за да гарантират изпълнението на Дейтънското споразумение, а след това – и за урегулиране на кризата в Косово, въпреки съмненията, доколко законна бе тази операция. А поуката бе, че именно сътрудничеството, а не съперничеството, между ЕС и САЩ донесе мир на Балканите.

Страница 2

 

И Буш-старши, и Клинтън оценяваха растящият потенциал на ЕС като американски партньор и се стремяха да оформят двустранните отношение в конкретна структура. Но, лансираните през 1990 и 1995 проекто-структури така и не получиха необходимата безусловна политическа подкрепа нито от единия, нито от другия бряг на Атлантика. Според Трансатлантическата декларация от 1990, САЩ и ЕС поеха задължението редовно да провеждат политически консултации на всички нива (два пъти годишно срещи на най-високо ниво, а също срещи на министри, висши държавни служители и работни групи).

През 1995 САЩ и ЕС направиха още една крачка, подписвайки Новия трансатлантически дневен ред (NTA), предвиждащ съвместни действия в четири ключови сфери:

  • подкрепа за мира, стабилността, демокрацията и развитието в света;
  • съвместен отговор на новите глобални предизвикателства;
  • подкрепа за разширяването на световната търговия и установяването на по-тесни икономически връзки;
  • изграждане на нови трансатлантически “мостове”.

Организационните структури в рамките на NTA несъмнено бяха полезни за обсъждане на разногласията между ЕС и САЩ и дори помогнаха за решаването на някои проблеми, най-вече в търговската сфера. През 1998 започна да функционира Трансатлантическото икономическо партньорство, целящо отварянето на пазарите и отстраняване на търговските прегради между страните. Това бе очевидно проява на очертаващо се ново сътрудничество. В същото време обаче, на най-високо политическо ниво липсваха сериозни дискусии – например по въпроса за характера на новите заплахи (частично, поради неспособността на ЕС да изработи единни позиции по най-острите политически и икономически проблеми). Промяната на председателството на ЕС на всеки шест месеца не помагаше за подобен диалог, затова много страни-членки (не само Великобритания) предпочитаха да използват двустранните канали. Неслучайно посланиците на държавите от ЕС в САЩ биват оценявани най-вече по това, колко продължителна среща при американския президент са могли да уредят за своя държавен глава или премиер (като особено се ценят приемите в Кемп-Дейвид или Крауфорд). Що се касае до Съединените щати, техните администрации съвсем последователно отказваха да разглеждат ЕС като субект от първостепенен интерес в областта на външната политика и сигурността. В същото време, опитите да се включат бизнесмени, потребители, еколози и други групи в така организирания диалог “между народите от двете страни на Атлантика” не се оказаха особено успешни.

Въпреки различните организационни проблеми обаче, като цяло, администрацията на Клинтън бе настроена проевропейски. Водещи позиции в нея заемаха хора, с опит в работата с европейските структури, а и самият Клинтън, по своя темперамент, изглеждаше склонен към идеи и решения от “европейски тип”. Все пак, в редица сфери конфликтите бяха налице – включително по въпросите за отношенията с “държавите-парии”, глобалното затопляне, Международния наказателен съд, отказа от ратификация на Договора за всеобща и пълна забрана на ядрените изпитания или Споразумението за забрана на противопехотните мини. Тоест, не може да се твърди, че проблемите в отношенията между ЕС и САЩ са започнали едва с влизането на Джордж Буш-младши в Белия дом през януари 2001. Много от тези проблеми имат структурен характер и не зависят от това, който точно обитава президентската резиденция във Вашингтон.

Преобладаващата част от европейския елит се отнасяше доста иронично към Буш-младши още по време на първата му предизборна кампания. Пресата на Стария континент (особено лявата) редовно го представяше като “недодялан каубой”, привърженик на смъртното наказание и човек, който въобще не се интересува от екологичните проблеми например. Впрочем, част от тези предубеждения се оказаха основателни – след като Буш влезе в Белия дом, администрацията му насочи усилията си към денонсирането на Протокола от Киото и саботиране дейността на Международния наказателен съд. Американците отказаха да подпишат или ратифицират споразуменията за контрол над въоръженията и продължиха активно да работят по изграждането на нова национална противоракетна отбрана. Безспокойството в Европа се усили, когато новата републиканска администрация започна да отделя все по-малко внимание на мирното решаване на близкоизточната криза, както и на Северна Корея (които бяха сред приоритетите на президента Клинтън). Все по-очевидно биваха игнорирани водещите международни организации. Подходът към тях най-точно формулира директора на Отдела за политическо планиране на Държавния департамент Ричард Хаас, лансирайки тезата за “многостранност по собствен избор” (a la carte multilateralism). Що се касае до Европа, то сред водещите фигури в американската администрация се оказаха твърде малко хора, имащи някакъв опит в преките отношения с ЕС (единствено изключение от това в първия кабинет на Буш бе Боб Зелик). Опитът на Кондолиза Райс, Колин Пауъл, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и другите, бе свързан по-скоро с Европа от ерата на студената война, когато НАТО и двустранните отношения играеха доминираща роля. Новата администрация не прояви особено желание за взаимодействие с Европейския съюз, който постепенно започна да се разглежда като организация, която само създава проблеми (например, спирането на сливането между “Дженерал Електрик” и “Хъниуел”, поражението на САЩ в Световната търговска организация или отказа от внос на генно-модифицирани храни). Затова не е чудно, че администрацията на Буш-младши едностранно реши да съкрани броя на срещите на най-високо ниво с ЕС до една годишна. В Конгреса също малцина бяха заинтересувани от поддържането на по-тесни връзки с Европейския парламент, придобиващ все по-голямо влияние в Съюза.

11 септември – денят, който промени Америка

Терористичните атаки от 11 септември фундаментално промениха САЩ, но (което е естествено) не оказаха подобно въздействие върху Европа. Разбира се, веднага се надигна вълна на искрено съчувствие и гняв, чиито израз стана заглавието във вестник “Монд” – “Всички сме американци!”. Бе изразена готовност да се активира чл.5 от Договора за създаването на НАТО. Подкрепа получи решението на САЩ да атакуват талибаните в Афганистан. От своя страна, ЕС реагира мълниеносно на събитията: бе постигнато съгласие за въвеждането на общоевропейски заповеди за арест, прие се общо определение на понятието “тероризъм”, съгласуваха се нови юридически инструменти за борба с него, предприеха се мерки за разкриване и ликвидиране на източниците на финансиране на терористите и усилване мерките за сигурност във въздушното пространство. Малцина измежду европейците обаче, реално изпитаха онази смес от болка, жажда за мъст и несигурност, обхванала американското общество. Малцина осъзнаха, колко силно повлияха събитията от 11 септември върху манталитета на американците и на САЩ, особено в сферата на сигурността. За първи път, от Пърл-Харбър насам, Америка се почуства уязвима. Буш моментално обяви “война на терора” и националната сигурност автоматично излезе на първо място както във вътрешната, така и във външната политика на страната.

Страница 3

 

Надеждите на европейците, че събитията от 11 септември ще повлияят върху враждебното отношение на Америка към многостранния подход по основните международни проблеми (т.нар. “мултилатерализъм”), скоро рухнаха. Още в началото на 2002 разногласията между ЕС и САЩ се изявиха с пълна сила: мнозинството европейски правителства се дистанцираха от тезата на американския президент за “оста на злото” и открито провъзгласената от него доктрина за превантивните удари. Много европейски политици не криеха съмненията си за това, доколко победата над тероризма и изкореняването му са възможни само с военна сила. Докато САЩ обявиха “война на терора”, Старият континент предпочете формулировката “борба против тероризма”. Американците обвиниха Европа, че не отделя необходимото внимание на отбраната си, подчертавайки огромния разрив във военните възможности на САЩ и ЕС. Подобен спор пламна и по повод на “държавите-парии”. Малцина в Европа въобще се решиха да използват този термин, предпочитайки политиката на взаимодействие при определени условия, вместо тази на изолацията и санкциите.Тези спорове, особено, заради американските законодателни актове срещу Куба и Иран, тровят американо-европейските отношение през последните години. Колкото и да е странно, през въпросния период между САЩ и ЕС не бе проведена нито една среща на най-високо ниво, на която да се обсъди характера на новите заплахи за сигурността и спецификата на действията за преодоляването им. Вместо това се публикуваха безброй комюникета и заявляния, в които двете страни се призоваваха взаимно към “борба с тероризма и решаване на проблемите с разпространението на оръжията за масово поразяване”.

Има ли все още общи ценности и интереси?

По време на студената война наличието на общи интереси и ценности между Европа и САЩ се смяташе за очевидно. Двете страни споделяха привързаността си към демократичните институции, либералните ценности, човешките права и регионалната стабилност. Имаха общ подход за изграждането на отворена система на световната търговия, свободен достъп до световните запаси от енергийни ресурси и предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване. Днес обаче мнозина се съмняват, дали Европа и Америка все още са обединени около едни и същи ценности: налице са остри разногласия по въпроса за смъртното наказание и свободното носене на оръжие от гражданите, за използването на сила в международните отношения, за здравеопазването, а също по отношение на социалните и икономически модели. Важно културно различие е растящото влияние на религията в САЩ, включително и в политическата област. Може дори да се твърди, че между Русия и Европейския съюз днес има повече общи неща, отколкото между ЕС и САЩ.

Робърт Кейган дава доста точно описание на тези два свята: Европа, “навлизаща в своя постисторически рай, където цари мир и относителен просперитет (т.е. въплъщаваща кантианския “вечен мир”) и САЩ, които все още не са прекрачили “края на историята” и са принудени да използват сила в един все по-хаотичен свят (добре описан навремето от Хобс), където не може да се разчита на международните закони и правила и където истинската сигурност и съхраняването на либералния модел, както и в миналото, зависят от притежаваната военна мощ и умелото и прилагане”. Според него, тези различия ще се запазят и занапред. На свой ред, Френсис Фукуяма (друг задълбочен изследовател на трансатлантические отношения) написа преди 14 години прочутата си книга “Краят на историята”, провъзгласявайки “триумфа на евро-американските ценности”. Днес обаче, и той предпочита да пише за “дълбоките различия” вътре в Атлантическия алианс, подчертавайки, че днешното разцепление “не е временен проблем”, защото в отношението си към международните институции и международното право, САЩ се намират в качествено различен стадий от своята история.

Твърденията на Кейган и Фукуяма получиха силен резонанс в Европа – отчасти защото в анализите им има и известна истина, но също и защото твърде упростяват същността на проблема. Комисарят на ЕС по външната политика Крис Патън разкритикува Кейган за неговия акцент върху военната сила, призовавайки САЩ да се придържат към международното право, в чието изработване активно участваха през 1945 за да помогнат на демокрацията, триумфа на законността и отварянето на световните пазари. Доскоро тове бе една “твърде успешна формула” и за двата бряга на Атлантика. Тогава защо, пита Патън, днес американците искат да я отхвърлят? Тоест, истинското предизвикателство, което епохата поставя пред САЩ и ЕС, е да се опитат по-добре да разберат интересите и проблемите, вълнуващи другия и съвместно да наложат спазването на правилата на международното право на планетата. Хавиер Солана също разкритикува визията за света на американските неоконсерватори. Той свърза задълбочаващото се разцепление между ЕС и САЩ с противоречието между религиозната визия за световните проблеми, доминираща в Белия дом и светската визия на европейците. В едно интервю за “Файненшъл таймс” Солана отбеляза, че: “Това е своеобразен бинарен модел, основаващ се на тезата – всичко или нищо. За нас, европейците е трудно да го възприемем, защото се придържаме към секуларизма и не виждаме света само в черно и бяло”.

Всъщност, след 11 септември, Буш-младши раздели света по линията между “доброто” и “злото”, поставяйки пред останалите страни въпроса “дали сте с нас, или сте против нас?”. Така, в посланието си до Конгреса от февруари 2003 той заяви, че “свободата, която толкова ценим, не е дар от Америка за останалия свят, а дар от Бога за цялото човечество”. Много съмнително е, дали някой европейски политик би използвал подобна реторика. В посланието си от 2004 пък, Буш посвети няколко реда на ползата от сексуалното въздържание, но не спомена и дума за мирното решаване на близкоизточния проблем например.

Страница 4

 

Отношението на САЩ към Европа

Войната в Ирак наложи значителен отпечатък върху американската визия за Европа. Едно изследване, проведено преди две години от Съвета по външна политика на САЩ и немския филиал на Фондацията “Маршал”, показва, че в много отншения американците и европейците гледат на света по един и същи начин. Обикновените американци, както и европейците подкрепят многостранния подход към решаването на световните проблеми. Преобладаващото мнозинство от тях биха искали САЩ да получат подкрепата на ООН за интервенцията си в Ирак. Но, заради споровете по този въпрос в Съвета за сигурност и критиките по адрес на Франция и Германия от страна на републиканската администрация, тези обществени настроения се промениха. Днес американците виждат във Великобритания далеч по-надежден съюзник, отколкото във Франция и Германия. Все пак, след края на войната в Ирак, повечето от тях подкрепят идеята за един по-силен Европейски съюз като реален партньор на САЩ в противодействието на глобалните заплахи за сигурността.

Истината обаче е, че ЕС, сам по себе си, не е особено популярен и познат в Америка. В Конгреса рядко говорят за ЕС като самостоятелен фактор. И нещата не опират само до добре известната неприязън на редовите американци към пътуванията в чужбина. Много малко са конгресмените, поддържащи редовни връзки с европейските си колеги. Нападките срещу Европа са доста популярни и често се тиражират от пресата и електронните медии. Измежду еврокомисарите, в американския Конгрес познават само Паскал Лами (отговарящ за търговията), Марио Монти (за антимонополната политика) и Франц Фишер (за аграрния сектор) – т.е. хората отговарящи за онези сфери, където ЕС действително разполага с реална власт.

Впрочем, позицията на републиканската администрация малко се отличава от тази на Конгреса. Особено критичен към т.нар. “Стара Европа” (т.е. онази, която отхвърля американските действия в Ирак) е военният министър Ръмсфелд, противопоставящ я на измислената от него “Нова Европа” (подкрепяща политиката на САЩ). Неслучайно той посрещна с открито злорадство хаоса в ЕС, породен от появата на т.нар. “банда на осемте”и прословутата писмо на “вилнюската десетка”.

Но, като изключим Ирак, в САЩ всъщност липсва някаква единна позиция спрямо ЕС. Както и преди има американски политици, които (в определен смисъл) подкрепят разширяването на ЕС и задълбочаването на вътрешната му интеграция. Има обаче и такива, които предпочитат само разширяването и, особено, включването на Турция. Други пък се отнасят скептично към самата възможност за съгласувана външна политика на ЕС. В същото време, расте броят на онези, които смятат, че появата на единна европейска политика едва ли ще отговаря на американските интереси. В тази връзка те напомнят за проблемите, с които САЩ се сблъскват винаги, когато ЕС съумява да действа от единни позиции (например за Международния наказателен съд, Протокола от Киото, търговията), и смятат, че външната политика на Америка трябва да се ръководи от принципа “разделяй и владей”.

От казаното дотук следва, че ЕС трябва да предприеме повече усилия за да убеди САЩ, че Европа не се обединява в ущърб на Америка. В същото време Европейският съюз трябва да си търси други партньори, споделящи собствената му визия за световния ред и стремежа да се действа въз основа на международното право.

Отношението на европейците към САЩ

Отношението на европейците към САЩ се промени рязко в резултат от иракската криза. През 2002 мнозинството от тях несъмнено подкрепяше американската външна политика. Но само година по-късно, с наближаването на войната в Ирак, из цяла Европа започнаха масови антивоенни демонстрации. Струва си да припомним, че най-големите бяха във Великобритания, Испания и Италия – три страни, които тогава (а, като изключим Испания – и сега) най-решително подкрепиха Буш по въпроса за Ирак. След окупирането на Ирак драстично спадна подкрепата за американската външна политика от европейската общественост (само 25% одобряваха действията на САЩ).

Всъщност, изблиците на антиамериканизъм в Европа започнаха още през 50-те години на миналия век. През 1965 генерал Дьо Гол обяви, че “днес САЩ са най-голямата заплаха за мира”, а на следващата година страната му излезе от военната организация на НАТО. По-късно, осъждането на американската политика се прояви в протестите срещу войната във Виетнам, против разполагането на крилати ракети в Европа, или против оценката на Рейгън за Съветския съюз като “империя на злото”. Опозицията срещу курса на Буш-младши обаче бе издигната до качествено различно ниво.

Страница 5

 

Европейските правителства преживяха остри разногласия във връзка с необходимостта да реагират адекватно по иракския проблем и редица други аспекти на европейско-американските отношения. Великобритания, традиционно, се стремеше да запази “специалните си отношения” с Вашингтон и, в същото време, да изиграе ролята на мост между САЩ и Европа. Германия, която по времето на “студената война” твърдо държеше на съюза си с Америка, скандализира американската общественост, когато нейният канцлер Шрьодер успешно проведе предизборната си кампания с лозунги против войната в Ирак. Франция, която открай време активно се противопоставя на американския глобален хегемонизъм, за пореден път вбеси Вашингтон, заплашвайки да използва правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН за да не допусне Световната организация да одобри американската интервенция в Ирак. Но, ако оставим настрана проблема с Ирак, държавите-членки на ЕС далеч не винаги демонстрират единни и съгласувана позиция по другите важни въпроси. Така, в Съюза възникнаха разногласия относно американските планове за разгръщане на национална противоракетна отбрана и опитите на Вашингтон да сключи двустранни споразумения с новите членки на ЕС от Източна Европа (касаещи Международния наказателен съд и търговските санкции). В същото време представителите на държавите-членки на ЕС във Вашингтон обикновено отдават предпочитание на двустранните проблеми, а не на тези свързани с ЕС, като цяло, което затвърждава американските съмнения за единството и сплотеността на Съюза.

Стабилните търговско-икономически отношения

САЩ и Европа са свързани с твърде здрави връзки в търговско-икономическата сфера. Ежедневно двустранната търговия надминава 1,25 млрд. евро. Трансатлантическата търговия съставлява 20% от целия търговски обем на всяка от страните. През 2002 европейският износ за САЩ достигна 260 млрд. евро, а вносът от Америка – 195 млрд. евро. Още повече от търговията, за икономическата интеграция спомагат взаимните инвестиции: над 60% от чуждите инвестиции в САЩ идват от Европа, а 45% от американските инвестиции в чужбина се падат на ЕС.

Макар че търговските конфликти редовно присъстват в заглавията на големите издания, в действителност те засягат много малък процент от общия обем на търговските потоци между двята бряга на Атлантика (по различни оценки, става дума за не повече от 0,2-2%). Отчитайки обема на взаимния търговски обмен, ясно е, че подобни спорове винаги могат да възникнат. В случая е важно предварително да се прогнозират възможните нови противоречия и да се открие подходяща основа за разрешаването им. Това особено се отнася за т.нар. “конфликти от нов тип”, като например генетично модифицираната продукция, антимонополната политика, лекарствата, стандартизацията, банковия и застрахователен бизнес. Има два сериозни проблема, които със сигурност тепърва ще помрачават европейско-американските отношения. Първият е премахването на ембаргото за доставките на европейски оръжия за Китай, а втората – борбата за това, къде да се разположи бъдещият център за термоядрени изследвания (САЩ подкрепят Япония, а ЕС – Франция).

Ново партньорство?

По време на миналогодишната предизборна кампания в Америка кандидатът на демократите Джон Кери заявяваше, че ЕС и САЩ трябва да се научат да уважават рознообразието във възгледите и да се споразумяват за съвместни действия за решаването на различните проблеми. Той рязко критикуваше Буш, че не се консултира с европейските си съюзници по проблемите на сигурността. Но, в същото време, даваше ясно да се разбере, че също би предприел едностранни действия, ако трябва да бъдат защитени американските интереси. На свой ред, повечето европейски лидери се постараха да поправят поне отчасти вредата, която войната в Ирак нанесе на трансатлантическите отношения. Така, британският премиер Тони Блеър призова за ново стратегическо партньорство между Европа и Америка и изграждането на механизми за съгласуване на позициите по проблемите, които ги разделят. Силвио Берлускони също поиска “да бъде поставено ново начало”, а Крис Патън се обяви за по-тясно сътрудничество между Великобритания и Франция в подкрепа на обновеното трансатлантическо партньорство. На свой ред, в документа за европейската стратегия от декември 2003 Хавиер Солана също подчерта колко важно е укрепването на трансатлантическите отношения за успешното противопоставяне на общите заплахи – тероризма и разпространението на оръжията за масово поразяване. Освен тях обаче, почти никой от европейските лидери не пожела да заложи на отношенията с Америка, особено след като в изборите през ноември отново победи Буш-младши. Шрьодер и Ширак са наясно, че голямото мнозинство от немците и французите се отнасят крайно скептично към сегашната администрация в Белия дом.

Как да вървим напред?

Отчитайки значениета на трансатлантическите отношения за целия останал сват (което може да се сравни с това на френско-немските връзки за бъдещето на ЕС), е особено важно те да се основават на зряла и обективна оценка на взаимните интереси. Наистина, разгорещената реторика от периода преди войната в Ирак напоследък сякаш започва да спада. Необходимо е обаче двете страни да престанат да си разменят обиди и да се държат занапред като отговорни партньори. Както...

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017