07
Съб, Дек
5 New Articles

Религията в зората на Третото хилядолетие

брой3 2004
Typography

Ако ХVІІІ век е известен като “века на Просвещението”, а ХІХ – като “век на промишлената революция”, миналото столетие трудно може да се характеризира с един, единствен епитет. Дали това бе преди всичко век на световни войни и тоталитарни режими? Или на информационната революция и “смъртта на изкуството”? Или пък - столетие на “края на историята” и “войната между цивилизациите? А, може би, беше просто “векът на високите технологии”? Най-вероятно, сложният характер на света през ХХ-ти век изисква да търсим доминантата във всяка отделна област на човешкия живот. Ако се съсредоточим върху религиозната сфера, следва да подчертаем няколко особено важни промени, станали през вече отминалото столетие.

Секуларизацията

Именно през ХХ-ти век приключи един процес, чието начало можем да открием в зората на Новото време – процесът на секуларизиция на обществения живот, т.е. на изтласкването на религията от него. Което означава, че религията (и като институция, и като мироглед) – окончателно изгуби ролята и значението си при приемането на решения в политическата, социалната или културната сфери. Припомняйки си някои крилати фрази от епохата на Просвещението, можем да кажем, че , от една страна, “хипотезата за Бога” остава излишна, но – от друга страна, не е необходимо и “измислянето на Бога”, защото дори символичното му присъствие “не работи” в съвременното социално-политическо пространство.

Това че секуларизацията е вече свършен факт е свързано (както би могло да се очаква) с финализирането на един друг процес: тъй нареченият “модерен проект”, постепенно водещ до окончателната победа на прагматизма. Съвременното общество се ориентира, най-вече, към конкретния резултат от всяко свое усилие и дейност. Нещо повече, в него се е наложил своеобразен култ към ефективността. Доминират ценностите на приложните науки: всяка идея се смята за ценна дотолкова, доколкото може да се реализира в производствената практика. В крайна сметка всичко се свежда до технологията, а в главен критерий се превръща “технологичността”.

Често се коментира утилитаризма на съвременния човек, загрижен единствено за материалната си печалба и воден от неудържимия стремеж към повече потребление. От друга страна, потреблението е просто обратната страна на ефективния мениджмънт. И, може би, основната социална последица съвсем не е превръщането на хората в “потребители”. Много по-важно е, че определяща за обществото става ефективността на “машината” – икономическа, финансова, политическа, научна, социална и т.н. (и тъкмо поради това, в ценностната скала, успехът стои над материалното благополучие, като такова).

Някои характеризират така създалата се ситуация с термина “дехуманизация”. Което, в частност, означава, че днес професионалната дейност и социалният статус на индивида, по правило, не зависят от неговия мироглед, религия, нравствени ориентири, специфични таланти или лични пристрастия... А зависят най-вече от способността му да се “впише” успешно в съществуващите механизми на системата.

Какво е мястото на религията в свят като днешния? Следва да имаме предвид, че в епохата преди окончателния триумф на секуларизацията, религията изпълнява двояка функция. От една страна, тя, разбира се, участва в социалната “прагматика”, играейки ролята на обществен “интегратор”: дава своеобразна “сакрална санкция” на общественото устройство, определя морала, мотивира постъпките, а също насочва мислите и “одухотворява” обществото. От друга страна обаче, религията посочва на човека (в качеството му на член на обществото) неподвластните на времето духовни истини, придавайки на съществуването му вътрешна дълбочина и определен нравствен смисъл, нямащ нищо общо с “разумния егоизъм”. Тя внушава, че човешката същност не се изчерпва с “реалните дадености”, защото вечният и всемогъщ Бог е призовал хората да се стремят към духовно израстване и да се ръководят от ценности и ориентири, често нямащи нищо общо с чисто земния прагматизъм и стремеж към постигане на конкретни резултати именно “тук и сега”.

По-късно, с появата на други социални интегратори и “мотивиращи фактори” религията се превръща в “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. С това се характеризира онзи исторически период, когато много членове на обществото продължава да бъдат вярващи, но “човешкият прогрес” (т.е. ориентацията към постигане на максимална ефективност) вече не е свързан с религията и няма нищо общо с Църквата – дори напротив.

През ХХ-ти век “християнските ценности” все още определят живота на (западното) общество. Неслучайно наричат следвоенна Америка “едновременно най-религиозната и най-светската страна в света”. С окончателното и успешно приключване на секуларизационния процес обаче, християнската религия престава да бъде дори “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. Ако дотогава тя все пак присъстваше в душите и умовете на онези, които в ежедневния си живот се ръководеха от правилата на “новия прагматизъм, изключващ Бога”, то днес – и именно днес – християнството, по същество, се превръща в принципен опонент на съвременната пост-християнска култура.


 

В този смисъл си струва да обърнем особено внимание на специфичната “диалектика на секуларизацията”. Проблемът е, че противопоставянето между религия и култура, очертало се през Новото време, има не толкова съдържателен, колкото емоционален характер. В епохата на ожесточена борба между религията и секуларизиращата се култура опонентите (яростно сражаващи се помежду си), съвсем естествено, концентрират цялото си внимание върху противника. Но в онази епоха това е, преди всичко, борба за власт, т.е. за правото да се определя смисъла на човешкия живот и, съответно, мотивите определящи действията на хората. Когато през ХХ-ти век културата напълно и окончателно се освобождава от “влиянието на Църквата”, а Църквата, на свой ред, бива изтласкана от културата от активно участие в социокултурния процес, емоционалният момент отива на заден план, разкривайки именно съдържателния характер на противоречието между двете.

Вече не става въпрос за старото противоречие между културата, опираща се на ефективността и затова насочена към бъдещето, и религията, уж ориентирана единствено към миналото, откъдето черпи “архаичните” си истини (с появата на усещането за “край на историята” умира и самият “прогрес”). Ключовото противоречие е в конфликта между прагматизма на съвременната епоха и “прагматизма” на Божието царство, възвестено някога от Христос. Религията престава да бъде социално полезна, т.е. “функционална” – и тъкмо поради това секуларизацията става факт. От друга страна обаче, религията касае “вечното в човека” и чрез човека присъства в обществото и историята. Религията е социална, дори ако е “социално неефективна”. И нищо друго не може да заеме мястото и в живота на индивида и обществото, защото тя дава отговор на твърде специфични и важни за човека въпроси: например за отношението към Бога или за отношението към другия пред лицето на Бога.

Затова конфликтът между християнството и светската култура може да се опише като сблъсък между света, превърнал се през модерната епоха в “самодостатъчен”, и реалността (или по-скоро проблематичната възможност) на отвъдното битие – както в индивидуален, така и в космически план. Разбира се, този сблъсък се извършва вътре в човешкото (а това означава и в общественото) съзнание, доколкото човекът е “политическо животно”, както го определя още Аристотел, т.е. той е социално същество.

Съвременният “политеизъм”

Един от парадоксите на секуларизацията е, че културата окончателно престава да бъде християнска в религиозен план, предоставяйки решаването въпросите, касаещи вярата, на свободната воля на гражданите. И това е втората характерна особеност на днешната религиозна ситуация в т.нар. “християнски свят”.

Победителите на християнството великодушно позволяват на хората да вярват в каквото си искат. През втората половина на ХХ-ти век това доведе до появата на “политеизъм” (т.е. “многобожие”), непознат в досегашната световна история. Както е известно, последните римски императори, включвайки в имперския религиозен пантеон всевъзможни нови култове, са се стремели (както подобава на искрено вярващи хора и държавници) да укрепят властта си над душите и умовете на своите поданици. Днешната не-религиозна прагматична “култура”, в съответствие със собствената си природа, отваря широко врати за всяко религиозно течение, просто защото нейната прагматична парадигма се разпространява с пълна сила и в духовната сфера.

В зората на ХХІ-ви век този нов “политеизъм” е сурова реалност. Днес вече можем да твърдим, че в миналото християнската религия е играела в обществото и държавата роля, сходна с тази на съвременните тоталитарни идеологии: т.е. в идеологически план тя е обхващала цялото пространство – от разбирането за Висшата истина до елементарните битови подробности. И в този смисъл е разполагала с реална власт. Днешната (или, по-скоро, вчерашната) постмодерна култура, носеща патоса на противопоставянето на тоталитаризма и стремяща се към делегитимацията на всяка външна по отношение на индивида власт, съвсем естествено се обявява и против религията – като специфична идеологическа форма и властова система. В същото време обаче, тя няма нищо против религиозността като елемент на индивидуалния опит и дори я оправдава – дотолкова, доколкото религията вече не разполага с никаква власт в социално-политическо отношение (т.е. не налага на обществото някакви “общи и задължителни за всички идеи”). От своя страна, обществото поощрява всички прояви на индивидуализма на принадлежащите към него, стига разбира се последните да не ерозират неговите структури.

Така традиционната християнска религия се превръща в непотребна и “архаична”. Показателно е, че днес тя се противопоставя не толкова на атеизма, колкото на безнравствеността. Вече няма общ Бог, но съвременните християни все още вярват, че нравствените норми, от които следва да се ръководи обществото, остават и са именно християнски. Само че те бъркат: в съвременното общество действително има общ Бог, но това е един “произволен Бог” – т.е. този бог, в който си е избрал да вярва конкретния индивид.

Новата религиозност

Третата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е, че източниците на религиозното търсене са максимално разширени, включвайки практически целия опит на човешката история. Днес религиозната сфера включва всички възможни религиозни традиции и практики (което в “европейския” културен контекст поражда доста причудливи съчетания, обикновено определяни като “религиозен синкретизъм”).

Емблематично за ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век е появата на една “нова религиозност”, която в известен смисъл вече е удържала победа над “старомодното” християнство. Разсъждавайки в исторически план, можем да кажем, че немалко народи и култури, които в миналото са били обект на експанзията на християнската религия и култура, днес вземат своеобразен реванш – ако не по пътя на експанзията, то чрез инфилтрацията на своите религиозни идеи и практики в западния “пост-християнски” свят (към който, между другото, принадлежи и България). Като успехът им се дължи именно на тяхната ефективност. Съвременният западен човек, който търси духовна подкрепа и се стреми да “промени съзнанието си” (включително и за да постигне по-голям успех в живота), все по-често се обръща не към свещеника и дори не към своя психотерапевт, а към живеещия наблизо гуру или шаман.


 

Ситуацията действително е парадоксална – неуспехът на западната цивилизация, опитала се да наложи доминацията си над Изтока, се съпровожда от триумфалния поход на “източните духовни практики и култове” на Запад. Собствената ни цивилизация, възникнала някога на основата на християнството, а след това (в епохата на секуларизацията) – на “вътрешното” му отрицание, днес удовлетворява потребността си от духовност и вяра, обръщайки се към нехристиянската религиозност...

Така секуларизацията води до появата на нов тип религиозност. Източните духовни течения и практики, синкретичните култове, харизматичните движения и езическите традиции (например африканските култове, или учението на Кастанеда) заради своята специфика, или –напротив – заради своята универсалност, се оказват напълно съвместими със съвременния прагматизъм – на нивото на индивида, нуждаещ се от “духовна подкрепа”. В същото време християнството, престанало да бъде реален враг на съвременната цивилизация, сякаш е загубило цялата си енергия (да не говорим за някогашната му настъпателност) и днес е просто елемент от “славната история на нашите минали победи”. Християнството все още присъства в сърцата на съвременния европеец (включително и на съвременния българин), но в същото време неговата неефективност става все по-очевидна.

Религията и “сблъсъкът на цивилизациите”

Накрая, четвъртата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е свързана с процесите на глобализация. Светът става все по-единен и взаимнообвързан, в резултат от което световните религии се сблъскват буквално “лице в лице”. И става ясно, че има религии, които дори днес продължават в много значителна степен да определят общественото битие на редица народи. Това се отнася най-вече за исляма, претендиращ, че е основа на специфичната “мюсюлманска цивилизация”. Става ясно, също, че секуларизацията е характерна най-вече за християнския свят и не засяга в такива размери другите религиозни традиции. В световен мащаб религиозният фактор продължавада е твърде значим, доколкото религиите са много тясно свързани с културата, етиката и манталитета на хората. Проектът, предвиждащ разпространяването на ценностите на европейския не-религиозен хуманизъм в останалата част на света очевидно се провали. Универсален се оказва единствено европейският прагматизъм, но и той се сблъсква с вътрешния духовен живот на хората и с традиционните способи на социално общуване, определяни именно от религията.

Днес живеем в един поликултурен и поликонфесионален свят, което поставя на преден план проблема за взаимоотношението между религиите, оказващи се конкуренти на глобалния “религиозен пазар”. В същото време е налице взаимно неразбиране между представителите на отделните религиозни традиции, да не говорим, че някои религии (например ислямът) придобиват и политическо значение, активно участвайки в “сблъсъка на цивилизациите”.

Този проблем може да се решава само чрез утвърждаването на принципа на взаимната търпимост и уважение, както и активизирането на междурелигиозния диалог.

Заключение

Опитът да обобщим промените в религиозната сфера в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век води до често противоречиви изводи: окончателната победа на светското над религиозното в “европейския” пост-християнски свят съвпада със завръщането на религията в живота на съвременното общество, макар и в нови форми – често твърде далечни или нямащи нищо общо с християнската традиция..

Всъщност, религията е безсмъртна, защото дава отговор на най-важните въпроси, стоящи пред човека: за Бога, за смъртта, за вечния живот, за смисъла на нещата отвъд прагматизма на ежедневното съществуване. Затова можем да предположим, че именно през ХХІ-ви век ще станем свидетели ако не на истинско религиозно възраждане, то поне на по-нататъшен ръст на религиозното присъствие в обществения живот.

Именно поради това, днес настъпва “моментът на истината” за християнството. ХХІ-ви век даде на християните пълна и абсолютна свобода. “Християнският тоталитаризъм” е вече само минало. Но тази религиозна свобода дава на християнството, наред с останалите религиозни традиции, възможността да покаже, че е ефективно и значимо – най-вече в духовен план, а може би – и в социален. Защото, както е казал един от апостолите: “има болести, които...

{rt}

Ако ХVІІІ век е известен като “века на Просвещението”, а ХІХ – като “век на промишлената революция”, миналото столетие трудно може да се характеризира с един, единствен епитет. Дали това бе преди всичко век на световни войни и тоталитарни режими? Или на информационната революция и “смъртта на изкуството”? Или пък - столетие на “края на историята” и “войната между цивилизациите? А, може би, беше просто “векът на високите технологии”? Най-вероятно, сложният характер на света през ХХ-ти век изисква да търсим доминантата във всяка отделна област на човешкия живот. Ако се съсредоточим върху религиозната сфера, следва да подчертаем няколко особено важни промени, станали през вече отминалото столетие.

Секуларизацията

Именно през ХХ-ти век приключи един процес, чието начало можем да открием в зората на Новото време – процесът на секуларизиция на обществения живот, т.е. на изтласкването на религията от него. Което означава, че религията (и като институция, и като мироглед) – окончателно изгуби ролята и значението си при приемането на решения в политическата, социалната или културната сфери. Припомняйки си някои крилати фрази от епохата на Просвещението, можем да кажем, че , от една страна, “хипотезата за Бога” остава излишна, но – от друга страна, не е необходимо и “измислянето на Бога”, защото дори символичното му присъствие “не работи” в съвременното социално-политическо пространство.

Това че секуларизацията е вече свършен факт е свързано (както би могло да се очаква) с финализирането на един друг процес: тъй нареченият “модерен проект”, постепенно водещ до окончателната победа на прагматизма. Съвременното общество се ориентира, най-вече, към конкретния резултат от всяко свое усилие и дейност. Нещо повече, в него се е наложил своеобразен култ към ефективността. Доминират ценностите на приложните науки: всяка идея се смята за ценна дотолкова, доколкото може да се реализира в производствената практика. В крайна сметка всичко се свежда до технологията, а в главен критерий се превръща “технологичността”.

Често се коментира утилитаризма на съвременния човек, загрижен единствено за материалната си печалба и воден от неудържимия стремеж към повече потребление. От друга страна, потреблението е просто обратната страна на ефективния мениджмънт. И, може би, основната социална последица съвсем не е превръщането на хората в “потребители”. Много по-важно е, че определяща за обществото става ефективността на “машината” – икономическа, финансова, политическа, научна, социална и т.н. (и тъкмо поради това, в ценностната скала, успехът стои над материалното благополучие, като такова).

Някои характеризират така създалата се ситуация с термина “дехуманизация”. Което, в частност, означава, че днес професионалната дейност и социалният статус на индивида, по правило, не зависят от неговия мироглед, религия, нравствени ориентири, специфични таланти или лични пристрастия... А зависят най-вече от способността му да се “впише” успешно в съществуващите механизми на системата.

Какво е мястото на религията в свят като днешния? Следва да имаме предвид, че в епохата преди окончателния триумф на секуларизацията, религията изпълнява двояка функция. От една страна, тя, разбира се, участва в социалната “прагматика”, играейки ролята на обществен “интегратор”: дава своеобразна “сакрална санкция” на общественото устройство, определя морала, мотивира постъпките, а също насочва мислите и “одухотворява” обществото. От друга страна обаче, религията посочва на човека (в качеството му на член на обществото) неподвластните на времето духовни истини, придавайки на съществуването му вътрешна дълбочина и определен нравствен смисъл, нямащ нищо общо с “разумния егоизъм”. Тя внушава, че човешката същност не се изчерпва с “реалните дадености”, защото вечният и всемогъщ Бог е призовал хората да се стремят към духовно израстване и да се ръководят от ценности и ориентири, често нямащи нищо общо с чисто земния прагматизъм и стремеж към постигане на конкретни резултати именно “тук и сега”.

По-късно, с появата на други социални интегратори и “мотивиращи фактори” религията се превръща в “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. С това се характеризира онзи исторически период, когато много членове на обществото продължава да бъдат вярващи, но “човешкият прогрес” (т.е. ориентацията към постигане на максимална ефективност) вече не е свързан с религията и няма нищо общо с Църквата – дори напротив.

През ХХ-ти век “християнските ценности” все още определят живота на (западното) общество. Неслучайно наричат следвоенна Америка “едновременно най-религиозната и най-светската страна в света”. С окончателното и успешно приключване на секуларизационния процес обаче, християнската религия престава да бъде дори “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. Ако дотогава тя все пак присъстваше в душите и умовете на онези, които в ежедневния си живот се ръководеха от правилата на “новия прагматизъм, изключващ Бога”, то днес – и именно днес – християнството, по същество, се превръща в принципен опонент на съвременната пост-християнска култура.

Ако ХVІІІ век е известен като “века на Просвещението”, а ХІХ – като “век на промишлената революция”, миналото столетие трудно може да се характеризира с един, единствен епитет. Дали това бе преди всичко век на световни войни и тоталитарни режими? Или на информационната революция и “смъртта на изкуството”? Или пък - столетие на “края на историята” и “войната между цивилизациите? А, може би, беше просто “векът на високите технологии”? Най-вероятно, сложният характер на света през ХХ-ти век изисква да търсим доминантата във всяка отделна област на човешкия живот. Ако се съсредоточим върху религиозната сфера, следва да подчертаем няколко особено важни промени, станали през вече отминалото столетие.

Секуларизацията

Именно през ХХ-ти век приключи един процес, чието начало можем да открием в зората на Новото време – процесът на секуларизиция на обществения живот, т.е. на изтласкването на религията от него. Което означава, че религията (и като институция, и като мироглед) – окончателно изгуби ролята и значението си при приемането на решения в политическата, социалната или културната сфери. Припомняйки си някои крилати фрази от епохата на Просвещението, можем да кажем, че , от една страна, “хипотезата за Бога” остава излишна, но – от друга страна, не е необходимо и “измислянето на Бога”, защото дори символичното му присъствие “не работи” в съвременното социално-политическо пространство.

Това че секуларизацията е вече свършен факт е свързано (както би могло да се очаква) с финализирането на един друг процес: тъй нареченият “модерен проект”, постепенно водещ до окончателната победа на прагматизма. Съвременното общество се ориентира, най-вече, към конкретния резултат от всяко свое усилие и дейност. Нещо повече, в него се е наложил своеобразен култ към ефективността. Доминират ценностите на приложните науки: всяка идея се смята за ценна дотолкова, доколкото може да се реализира в производствената практика. В крайна сметка всичко се свежда до технологията, а в главен критерий се превръща “технологичността”.

Често се коментира утилитаризма на съвременния човек, загрижен единствено за материалната си печалба и воден от неудържимия стремеж към повече потребление. От друга страна, потреблението е просто обратната страна на ефективния мениджмънт. И, може би, основната социална последица съвсем не е превръщането на хората в “потребители”. Много по-важно е, че определяща за обществото става ефективността на “машината” – икономическа, финансова, политическа, научна, социална и т.н. (и тъкмо поради това, в ценностната скала, успехът стои над материалното благополучие, като такова).

Някои характеризират така създалата се ситуация с термина “дехуманизация”. Което, в частност, означава, че днес професионалната дейност и социалният статус на индивида, по правило, не зависят от неговия мироглед, религия, нравствени ориентири, специфични таланти или лични пристрастия... А зависят най-вече от способността му да се “впише” успешно в съществуващите механизми на системата.

Какво е мястото на религията в свят като днешния? Следва да имаме предвид, че в епохата преди окончателния триумф на секуларизацията, религията изпълнява двояка функция. От една страна, тя, разбира се, участва в социалната “прагматика”, играейки ролята на обществен “интегратор”: дава своеобразна “сакрална санкция” на общественото устройство, определя морала, мотивира постъпките, а също насочва мислите и “одухотворява” обществото. От друга страна обаче, религията посочва на човека (в качеството му на член на обществото) неподвластните на времето духовни истини, придавайки на съществуването му вътрешна дълбочина и определен нравствен смисъл, нямащ нищо общо с “разумния егоизъм”. Тя внушава, че човешката същност не се изчерпва с “реалните дадености”, защото вечният и всемогъщ Бог е призовал хората да се стремят към духовно израстване и да се ръководят от ценности и ориентири, често нямащи нищо общо с чисто земния прагматизъм и стремеж към постигане на конкретни резултати именно “тук и сега”.

По-късно, с появата на други социални интегратори и “мотивиращи фактори” религията се превръща в “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. С това се характеризира онзи исторически период, когато много членове на обществото продължава да бъдат вярващи, но “човешкият прогрес” (т.е. ориентацията към постигане на максимална ефективност) вече не е свързан с религията и няма нищо общо с Църквата – дори напротив.

През ХХ-ти век “християнските ценности” все още определят живота на (западното) общество. Неслучайно наричат следвоенна Америка “едновременно най-религиозната и най-светската страна в света”. С окончателното и успешно приключване на секуларизационния процес обаче, християнската религия престава да бъде дори “частен въпрос”, касаещ отделния индивид. Ако дотогава тя все пак присъстваше в душите и умовете на онези, които в ежедневния си живот се ръководеха от правилата на “новия прагматизъм, изключващ Бога”, то днес – и именно днес – християнството, по същество, се превръща в принципен опонент на съвременната пост-християнска култура.

Страница 2

 

В този смисъл си струва да обърнем особено внимание на специфичната “диалектика на секуларизацията”. Проблемът е, че противопоставянето между религия и култура, очертало се през Новото време, има не толкова съдържателен, колкото емоционален характер. В епохата на ожесточена борба между религията и секуларизиращата се култура опонентите (яростно сражаващи се помежду си), съвсем естествено, концентрират цялото си внимание върху противника. Но в онази епоха това е, преди всичко, борба за власт, т.е. за правото да се определя смисъла на човешкия живот и, съответно, мотивите определящи действията на хората. Когато през ХХ-ти век културата напълно и окончателно се освобождава от “влиянието на Църквата”, а Църквата, на свой ред, бива изтласкана от културата от активно участие в социокултурния процес, емоционалният момент отива на заден план, разкривайки именно съдържателния характер на противоречието между двете.

Вече не става въпрос за старото противоречие между културата, опираща се на ефективността и затова насочена към бъдещето, и религията, уж ориентирана единствено към миналото, откъдето черпи “архаичните” си истини (с появата на усещането за “край на историята” умира и самият “прогрес”). Ключовото противоречие е в конфликта между прагматизма на съвременната епоха и “прагматизма” на Божието царство, възвестено някога от Христос. Религията престава да бъде социално полезна, т.е. “функционална” – и тъкмо поради това секуларизацията става факт. От друга страна обаче, религията касае “вечното в човека” и чрез човека присъства в обществото и историята. Религията е социална, дори ако е “социално неефективна”. И нищо друго не може да заеме мястото и в живота на индивида и обществото, защото тя дава отговор на твърде специфични и важни за човека въпроси: например за отношението към Бога или за отношението към другия пред лицето на Бога.

Затова конфликтът между християнството и светската култура може да се опише като сблъсък между света, превърнал се през модерната епоха в “самодостатъчен”, и реалността (или по-скоро проблематичната възможност) на отвъдното битие – както в индивидуален, така и в космически план. Разбира се, този сблъсък се извършва вътре в човешкото (а това означава и в общественото) съзнание, доколкото човекът е “политическо животно”, както го определя още Аристотел, т.е. той е социално същество.

Съвременният “политеизъм”

Един от парадоксите на секуларизацията е, че културата окончателно престава да бъде християнска в религиозен план, предоставяйки решаването въпросите, касаещи вярата, на свободната воля на гражданите. И това е втората характерна особеност на днешната религиозна ситуация в т.нар. “християнски свят”.

Победителите на християнството великодушно позволяват на хората да вярват в каквото си искат. През втората половина на ХХ-ти век това доведе до появата на “политеизъм” (т.е. “многобожие”), непознат в досегашната световна история. Както е известно, последните римски императори, включвайки в имперския религиозен пантеон всевъзможни нови култове, са се стремели (както подобава на искрено вярващи хора и държавници) да укрепят властта си над душите и умовете на своите поданици. Днешната не-религиозна прагматична “култура”, в съответствие със собствената си природа, отваря широко врати за всяко религиозно течение, просто защото нейната прагматична парадигма се разпространява с пълна сила и в духовната сфера.

В зората на ХХІ-ви век този нов “политеизъм” е сурова реалност. Днес вече можем да твърдим, че в миналото християнската религия е играела в обществото и държавата роля, сходна с тази на съвременните тоталитарни идеологии: т.е. в идеологически план тя е обхващала цялото пространство – от разбирането за Висшата истина до елементарните битови подробности. И в този смисъл е разполагала с реална власт. Днешната (или, по-скоро, вчерашната) постмодерна култура, носеща патоса на противопоставянето на тоталитаризма и стремяща се към делегитимацията на всяка външна по отношение на индивида власт, съвсем естествено се обявява и против религията – като специфична идеологическа форма и властова система. В същото време обаче, тя няма нищо против религиозността като елемент на индивидуалния опит и дори я оправдава – дотолкова, доколкото религията вече не разполага с никаква власт в социално-политическо отношение (т.е. не налага на обществото някакви “общи и задължителни за всички идеи”). От своя страна, обществото поощрява всички прояви на индивидуализма на принадлежащите към него, стига разбира се последните да не ерозират неговите структури.

Така традиционната християнска религия се превръща в непотребна и “архаична”. Показателно е, че днес тя се противопоставя не толкова на атеизма, колкото на безнравствеността. Вече няма общ Бог, но съвременните християни все още вярват, че нравствените норми, от които следва да се ръководи обществото, остават и са именно християнски. Само че те бъркат: в съвременното общество действително има общ Бог, но това е един “произволен Бог” – т.е. този бог, в който си е избрал да вярва конкретния индивид.

Новата религиозност

Третата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е, че източниците на религиозното търсене са максимално разширени, включвайки практически целия опит на човешката история. Днес религиозната сфера включва всички възможни религиозни традиции и практики (което в “европейския” културен контекст поражда доста причудливи съчетания, обикновено определяни като “религиозен синкретизъм”).

Емблематично за ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век е появата на една “нова религиозност”, която в известен смисъл вече е удържала победа над “старомодното” християнство. Разсъждавайки в исторически план, можем да кажем, че немалко народи и култури, които в миналото са били обект на експанзията на християнската религия и култура, днес вземат своеобразен реванш – ако не по пътя на експанзията, то чрез инфилтрацията на своите религиозни идеи и практики в западния “пост-християнски” свят (към който, между другото, принадлежи и България). Като успехът им се дължи именно на тяхната ефективност. Съвременният западен човек, който търси духовна подкрепа и се стреми да “промени съзнанието си” (включително и за да постигне по-голям успех в живота), все по-често се обръща не към свещеника и дори не към своя психотерапевт, а към живеещия наблизо гуру или шаман.

Страница 3

 

Ситуацията действително е парадоксална – неуспехът на западната цивилизация, опитала се да наложи доминацията си над Изтока, се съпровожда от триумфалния поход на “източните духовни практики и култове” на Запад. Собствената ни цивилизация, възникнала някога на основата на християнството, а след това (в епохата на секуларизацията) – на “вътрешното” му отрицание, днес удовлетворява потребността си от духовност и вяра, обръщайки се към нехристиянската религиозност...

Така секуларизацията води до появата на нов тип религиозност. Източните духовни течения и практики, синкретичните култове, харизматичните движения и езическите традиции (например африканските култове, или учението на Кастанеда) заради своята специфика, или –напротив – заради своята универсалност, се оказват напълно съвместими със съвременния прагматизъм – на нивото на индивида, нуждаещ се от “духовна подкрепа”. В същото време християнството, престанало да бъде реален враг на съвременната цивилизация, сякаш е загубило цялата си енергия (да не говорим за някогашната му настъпателност) и днес е просто елемент от “славната история на нашите минали победи”. Християнството все още присъства в сърцата на съвременния европеец (включително и на съвременния българин), но в същото време неговата неефективност става все по-очевидна.

Религията и “сблъсъкът на цивилизациите”

Накрая, четвъртата особеност на днешната ситуация в религиозната сфера е свързана с процесите на глобализация. Светът става все по-единен и взаимнообвързан, в резултат от което световните религии се сблъскват буквално “лице в лице”. И става ясно, че има религии, които дори днес продължават в много значителна степен да определят общественото битие на редица народи. Това се отнася най-вече за исляма, претендиращ, че е основа на специфичната “мюсюлманска цивилизация”. Става ясно, също, че секуларизацията е характерна най-вече за християнския свят и не засяга в такива размери другите религиозни традиции. В световен мащаб религиозният фактор продължавада е твърде значим, доколкото религиите са много тясно свързани с културата, етиката и манталитета на хората. Проектът, предвиждащ разпространяването на ценностите на европейския не-религиозен хуманизъм в останалата част на света очевидно се провали. Универсален се оказва единствено европейският прагматизъм, но и той се сблъсква с вътрешния духовен живот на хората и с традиционните способи на социално общуване, определяни именно от религията.

Днес живеем в един поликултурен и поликонфесионален свят, което поставя на преден план проблема за взаимоотношението между религиите, оказващи се конкуренти на глобалния “религиозен пазар”. В същото време е налице взаимно неразбиране между представителите на отделните религиозни традиции, да не говорим, че някои религии (например ислямът) придобиват и политическо значение, активно участвайки в “сблъсъка на цивилизациите”.

Този проблем може да се решава само чрез утвърждаването на принципа на взаимната търпимост и уважение, както и активизирането на междурелигиозния диалог.

Заключение

Опитът да обобщим промените в религиозната сфера в края на ХХ-ти и началото на ХХІ-ви век води до често противоречиви изводи: окончателната победа на светското над религиозното в “европейския” пост-християнски свят съвпада със завръщането на религията в живота на съвременното общество, макар и в нови форми – често твърде далечни или нямащи нищо общо с християнската традиция..

Всъщност, религията е безсмъртна, защото дава отговор на най-важните въпроси, стоящи пред човека: за Бога, за смъртта, за вечния живот, за смисъла на нещата отвъд прагматизма на ежедневното съществуване. Затова можем да предположим, че именно през ХХІ-ви век ще станем свидетели ако не на истинско религиозно възраждане, то поне на по-нататъшен ръст на религиозното присъствие в обществения живот.

Именно поради това, днес настъпва “моментът на истината” за християнството. ХХІ-ви век даде на християните пълна и абсолютна свобода. “Християнският тоталитаризъм” е вече само минало. Но тази религиозна свобода дава на християнството, наред с останалите религиозни традиции, възможността да покаже, че е ефективно и значимо – най-вече в духовен план, а може би – и в социален. Защото, както е казал един от апостолите: “има болести, които...

{rt}