27
Вт, Окт
6 New Articles

Балканите, като част от „глобалната дъга на нестабилност”

брой6 2010
Typography

Последните събития на Балканите, които ознаменуваха началото на нов етап в националното и държавно раздробяване на региона, нагледно илюстрираха, колко илюзорни са били сметките за дългосрочна стабилизация на ситуацията. Решението на Международния съд на ООН от юли 2010, че декларацията за едностранно обявяване независимостта на Косово „не противоречи на международното право”, беше възприето като своеобразен сигнал за действие в двете потенциално „най-горещи” точки в Западните Балкани – териториите, компактно населени с косовски сърби, и босненската Република Сръбска. Впрочем, аналогични тенденции към преразглеждане на съществуващите модели за разрешаване на етническите конфликти и по-нататъшно прекрояване на съществуващите държави граници, се активизират и извън пределите на региона. За възможността в страната да бъде разигран „косовският сценарий” все повече се говори в Киргизстан и други постсъветски републики от Централна Азия. Неслучайно, един от идеолозите на „неоглобализма” Збигнев Бжежински определя района на Южен Кавказ, Предна и Централна Азия с термина „Евразийските Балкани”, посочвайки, че те „наистина напомнят по-старите и по-познати ни Балкани в Югоизточна Европа: за тамошните политически субекти е характерна не само нестабилната ситуация, а и намесата на по-силните им съседи, всеки от които е изпълнен с решимост да попречи на доминацията на някой друг в региона. Именно това познато ни съчетание между вакуум на сила и всмукване на сила оправдава използването на термина „Евразийски Балкани” (1). „Традиционните Балкани – продължава Бжежински – представляват потенциален геополитически обект на претенциите в битката за доминация в Европа. „Евразийските Балкани” пък са разположени от двете страни на неизбежно възникващата транспортна мрежа, която трябва да свърже, по права линия, най-богатите райони на Евразия и най-индустриално развитите райони на Запада с крайните точки на Изток, и също имат ключово геополитическо значение” (2).

Но и отвъд границите на тази обширна зона, през последните години се забелязва очевиден ренесанс на етническия сепаратизъм – в Румъния, Словакия, Унгария и редица други държави-членки на ЕС. Под влияние на косовския прецедент, съществено нарасна и степента на непредсказуемост на по-нататъшното развитие на два „замразени” конфликта в постсъветското пространство – приднестровския и нагорно-карабахския.

Всичко това дава основание да характеризираме балканския регион, в сегашния му вид (т.е. 20 години след началото на кървавото разпадане на Югославия), като ключова съставна част на глобалната „дъга на нестабилност”, простираща се „от Африка, на юг от Сахара, през северната част на Черния континент, към Близкия изток, Балканите, Кавказ, Южна и Централна Азия и част от Югоизточна Азия” (3).

Мястото и ролята на Балканите в „глобалната дъга на нестабилност”

Ролята на Балканския полуостров в тази дъга се обуславя от цял ред фактори, включително и свързани със сложното преплитане на етнически, религиозни и междудържавни противоречия в региона. „В продължение на векове, Балканите са място на сблъсъци на чужди интереси. Картата на Балканите многократно е прекроявана, без това да е съобразено с волята на местното население. До голяма степен, резултат от тези действия е характерната балканска  раздробеност, незавършеното етническо и държавно разграничаване между различните народи, постоянните кризи и войни” (4).

Ето защо, намирането на оптимално и дългосрочно решение на съществуващите конфликти на основата на традиционните модели и с привличането на съществуващите миротворчески инструменти, в лицето на ООН, ОССЕ, ЕС, НАТО и други институции, се оказва практически невъзможно. Което пък открива пред великите държави големи възможности да реализират собствените си стратегии в региона, целящи както изпробването на местна почва на механизмите за гарантиране на геополитическа доминация в самия балканския регион, така и решаването на далеч по-мащабни задачи. Илюстрация за това е изказването на покойния американски конгресмен Том Лантос, който заяви през 2007, че ролята на САЩ за създаването на мюсюлманска Босна и Херцеговина в центъра на Европа, следва да бъде достойно оценена не само от лидерите на мюсюлманските държави – като Индонезия например, но и от всевъзможните джихадисти” (5). След като във войните на САЩ в Ирак и Афганистан досега са загинали над сто хиляди мюсюлмани – т.е. по „една Сребреница седмично” – подкрепата на босненските и косовските мюсюлмани е особено важна за Вашингтон, както на чисто пропагандно равнище, така и във взаимоотношенията му със света на исляма, като цяло (6).

Балканите играят важна роля и в контекста на общоевропейската стабилност (или по-скоро нестабилност). Още от края на ХІХ век, Балканският полуостров си спечелва репутацията на „барутното буре на Европа”. По онова време, великите държави кроят планове за използването на региона като плацдарм за проникването им в редица стратегически важни райони на света. Сред направленията на тази експанзия е използването на морските и сухопътни транспортни артерии – както съществуващи, така и планирани (т.е. налице е пряка аналогия със сегашните подмолни битки за маршрутите за транзита на енергоносители). Както подчертава навремето влиятелният парижки вестник „Еко дьо Пари”, анализирайки значението за Германия на контрола над Багдадската железопътна линия, от Анкара до Персийския залив, „този път води към победата над Великобритания... Стъпвайки в Турция и опирайки се на халифата, германците ще положат всички усилия за да завоюват Суец и Египет” (7). На свой ред, „железният канцлер” на Втория Райх Ото фон Бисмарк, очертавайки възможните международни колизии в балканския регион и още по на изток, подчертава: Великобритания „никога няма да допусне Константинопол и Босфора да попаднат в ръцете на руснаците, така че Мала Азия да се окаже притисната между руска Армения и руските позиции на Дарданелите, които биха се превърнали в база за набези към египетско-индийските морски пътища” (8). Според германския генерал Вилдерзее, Бисмарк, който активно работи за формирането, през 1881 в Берлин, на съюза между Австро-Унгария, Германия и Русия, се опитва по този начин да „примами” руснаците на Балканите, където „те неминуемо ще се сблъскат с австрийците, британците и италианците, докато ние (т.е. германците – б.а.), няма да участваме пряко в този сблъсък” (9). По онова време, Германия активно използва като основен метод за реализиране на прословутата си стратегия Drang nach Osten на Балканите и в Предна Азия, транспортно-инфраструктурните проекти и, на първо място, поставянето под немски контрол на железопътните магистрали на Балканите и в Мала Азия. Като комисионер на железопътното строителство в края на ХІХ и началото на ХХ век се изявява лично германският император Вилхелм ІІ, който съумява да прокара споразумението за „изграждането на завършващото звено на великия път от Берлин за Багдад (т.нар. „три Б” – Берлин, Бизантиум, т.е. Истанбул - Багдад), което, в перспектива, дава възможност за установяване на контрол над икономическия живот на целия регион” (10). Както образно се изразява един от съвременниците на онази епоха, в региона „с гръм и трясък навлязоха багдадските локомотиви, захранвани от германския финансов капитал” (11). Още в началото на ХХ век най-острите балкански проблеми – албанският, македонският и босненският се решават от великите държави в „рамките на собствените им териториални претенции на Балканите и стремежа за доминация в Средиземноморския регион и Близкия изток” (12).

В системата на съвременните международни отношения, агресивната политика на западните държави в балканския регион, която нагледно се прояви в „хуманитарните” въздушни бомбардировки, осъществени от НАТО в остатъчна Югославия, през 1999 и последвалото налагане на едностранно прокламираната независимост на Косово – съдържа в себе си още по-сериозни заплахи, отколкото онези, с които се сблъскват европейските държави в началото на ХХ век. Политиката на САЩ и НАТО на Балканите рискува да доведе „до ескалиране на насилието и престъпленията и да нанесе поредния удар по международния правов ред, в който слабата държава може да разчита поне на ограничена защита срещу агресивността на по-силната, да ерозира успехите на демокрацията в постюгославското пространство (включително, както изглежда, в Македония) да не говорим, че слага кръст на перспективите за разоръжаване и ефективния контрол върху разпространението на оръжията за масово унищожение, в глобален мащаб, тъй като може да не остави на неядрените държави друг избор, освен да се сдобият с ядрено оръжие за целите на собствената си самоотбрана” (13).

В същото време, не бива да подценяваме и дълбочината на разногласията между САЩ и ЕС относно решаването на проблемите в балканския регион. Те се очертават още през първата половина на 90-те години на миналия век, в разгара на разпадането на Югославия, а днес вече сериозно влияят както върху формулирането на обща външна и отбранителна политика на ЕС, така и върху развитието на двустранните отношения на Съюза с отделните държави от региона – и, на първо място, с Турция и Сърбия. Както посочва в мемоарите си бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, „САЩ все още не могат да решат, каква политика да следват по отношение на ЕС. Отвъд океана често ни призовават към по-голяма самостоятелност и установяване на равноправно партньорство, базиращо се общата ни ценностна система. Но, щом въпросът за реалното укрепване на европейската независимост бъде поставен на дневен ред, американците се опитват да попречат за решаването му”. Нещо повече, според Шрьодер „в името на собствените си национални интереси, някои американски политици винаги предпочитат да си имат работа с една раздирана от спорове Европа” (14).

Освен стратегическата роля на Балканския полуостров в европейските, а след Втората световна война - и в глобалните геополитически комбинации и сметки, най-важният фактор за нестабилността в региона си остава незавършения характер на процесите на национално и държавно строителство по отношение на техните етнически и междуетнически аспекти. Разпадането на Югославия през първата половина на 90-те години доведе до сериозна девалвация на международните правни норми за кризисно и посткризисно урегулиране. Това е свързано, както с факта, че международната общност не разполага с отработени модели, така и с „двойните стандарти”, които САЩ, НАТО и донякъде ЕС се опитват да налагат в региона. Противоречивото отношение на международните организации към самообявилите се в хода на юговойните квазидържавни образувания на територията на бивша Югославия – от Република Крайна, в Хърватска, и Република Сръбска, в Босна и Херцеговина, до Косово – в Сърбия, породи у балканските народи и държави, недоволни от собствения си статут, усещането, че в региона вече се води „игра без правила”, като вместо принципите за нерушимостта на границите и сътрудничеството, се налагат тези на realpolitik, основаващи се на приоритета на едностранните силови действия, които се опират не на международното право, а на външните силови центрове и задкулисните комбинации. Както се посочва, в тази връзка, на провелата се, през 2006 в Сочи, международна конференция „Модели на стабилността в Черноморско-кавказкия регион”, „можем само да констатираме, че през последните петнайсетина години, международната общност и международното право демонстрираха отчайващо безсилие да намерят решение на проблема с непризнатите държави. Беше лансиран само т.нар. „дейтънски вариант”, но и той напоследък бива съзнателно ерозиран и то от собствените си създатели” (15). В момента, в балканския регион, по същество, се очертава връщане към ситуацията от края на ХІХ и началото на ХХ век, с характерните за онази епоха взаимни териториални претенции и набиращ сили етнически национализъм. Нещо повече, последователното развитие на събитията в Косово, Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, може да се разглежда като „отложена във времето верижна реакция на болните въпроси от времето на Балканските войни през 1912-1913” (16).

Връщат ли се Балканите към началото на ХХ век?

Според мен, за отправна точка на съвременните дестабилизационни процеси на Балканите следва да приемем великоалбанската идея, прокламирана още в края на ХІХ век, но преминала в практическата плоскост на непосредствената си реализация в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Както се подчертава в Политическата декларация на Координационния съвет на албанските политически партии в Югославия, приета на 12 октомври 1991, в случай на промяна на югославските граници „албанската част на Югославия, чрез приемане на основополагаща декларация за резултатите от обявения референдум, ще се ориентира към обединяване с Албания”. Като идеологическа основа за новото прекрояване на границите, в документа се посочва, че „в процеса на определяне държавните граници на Албания (още преди Първата световна война – б.а.), бяха игнорирани както етническите принципи, така и волята на албанската нация” (17). Юридическа основа на този курс пък станаха резултатите от проведения, през септември 1991, в Косово, от албанските сепаратисти, „референдум за суверенитет и независимост”, който тогава не беше признат нито от Белград, нито от международните институции (18).

Последвалото развитие на събитията в населените на албанци райони на Балканите изцяло се вмества в тази програма. В момента, като „ядро за обединяването на албанските земи” се очертава Косово, към което радикалните водачи на албанците в различни балкански държави възнамеряват в съвсем скоро време да присъединят обширни територии от Южна Сърбия, Македония, Черна гора и, вероятно, Гърция. Това, на свой ред, би ерозирало изключително крехкия мир и стабилността в Босна, където и сърбите, и хърватите вече съвсем открито декларират намерението си да следват косовския сценарий (19).

На фона на етническата раздробеност на Балканите и при липсата на достатъчно ясни и ефективни международни правни механизми за урегулиране на регионалните конфликти, великодържавните планове на албанския етнос закономерно водят до усилване на аналогичните тенденции сред другите балкански народи – и най-вече сърбите и хърватите. В момента, въпросът за положението на 100-хилядното сръбско население в двумилионно Косово се дискутира от международните експерти, почти изключително в контекста на идеята за разделянето на областта на сръбска и албанска част. Между другото, в обширно интервю за белградския вестник „Данас”, появило се през октомври 2010, последният американски посланик в Югославия (и бивш посланик в България, през 90-те – б.р.) Уйлям Монтгомъри заявява, че „разделянето е най-доброто решение, както за Косово, така и за Босна”. Подобно разделяне е далеч по-приемливо за косовските сърби, отколкото плановете на албанските власти в Прищина да реализират, с помощта на гражданско-полицейската мисия на ЕС и Международната гражданска канцелария в Косово, т.нар. „Стратегия за Северно Косово”. Както е известно, тази стратегия предвижда насилствената интеграция на косовските сърби в структурите на новосъздадената косовска държава и последващата им етно-конфесионална асимилация. В последния си доклад, експертите от Международната кризисна група изрично посочват, че „няма никакви признаци, че Белград или севернокосовските сърби ще се съгласят дори на разширена автономия. Вместо това, те твърдят, че разделянето може да прокара пътя за признаване независимостта на останалата част от Косово от Сърбия”. „Мнозина международни представители се опасяват, че промяната на границите може да провокира масовата миграция на косовските сърби, живеещи в момента южно от река Ибър, както и от дестабилизиращ ситуацията в целия регион подем на сепаратизма в съседните Македония и Босна и Херцеговина” – се подчертава в доклада (20). И, ако в Македония на дневен ред се поставя по-нататъшното обособяване на албанската общност (към която, по различни данни, принадлежи между ¼ и 1/3 от населението на страната), в Босна и Херцеговина повтарянето на косовския сценарий неизбежно ще означава подновяване на кървавата братоубийствите етно-гражданска война на „всички против всички” – защото „събитията в Босна и Косово са прояви на един и същи феномен, макар че в първия случай сърбите бяха обявени за „сепаратисти”, а във втория те се бореха против сепаратизма” (21). Неслучайно, „установените след Втората световна война нови вътрешни югославски граници, в общи линии съвпадаха с предишните исторически и административни” (22). Още по-категорично е твърдението на професора по социология от Нюйоркския университет Богдан Денич (който е от сръбски произход – б.р.), че „в случая с „единна Югославия” трудно можем да си представим някакви нови „по-справедливи граници”, налагането на които да не доведе до безкрайни кръвопролития” (23).

Именно умишленото (а отчасти и неумишлено) игнориране на това обстоятелство в началото на 90-те години, породи сегашната спирала на постоянна нестабилност в Западните Балкани, в чиито рамки все по-ясно се очертава разделът не само на Косово, но и на Босна и Херцеговина и Македония. Както заяви, непосредствено след решението на Международния съд на ООН за косовския казус премиерът на босненската Република Сръбска Милорад Додик, „ако, според Международния съд и мнението на повечето водещи световни държави, косовските албанци имат право да се отделят от Сърбия заради етническата омраза и невъзможността да останат в сръбската държава, защо и ние да не можем да направим същото в Босна и Херцеговина?”. Според него, това може да се случи в „рамките на следващите четири години”. Веднага след провелите се на 3 октомври 2010 общи избори, Милорад Додик, вече в качеството си на новоизбран премиер на Република Сръбска, откровено заяви, че „ние не сме заинтересовани от укрепването на Босна”.

От особено значение за разбирането на сегашната ситуация в Босна и Херцеговина е яростната дискусия, която се разгоря през юли 2010, когато президентът на Хърватска Иво Йосипович направи първото си посещение в Белград, където, заедно със сръбския си колега Борис Тадич, призова босненските сърби, хървати и мюсюлмани „да постигнат необходимите компромиси”, така че тяхната обща държава да стане „по-функционална”. В отговор, представителят на босненските хървати в колективния Президиум на Босна и Херцеговина Желко Комшич заяви, че вместо да дискутират съдбата на страната му, Хърватия и Сърбия трябва да се занимават със собствените си проблеми (24). Подобни изяви, заслужават по-сериозно внимание, имайки предвид, че през последните години босненските хървати „поддържаха позициите си в Босна, най-вече благодарение протекцията и разширяване на връзките си с по-богатата и ориентирана към Запада Хърватска” (25). В тази връзка, доста основателни изглеждат твърденията на редица авторитетни външнополитически анализатори, че сегашната ситуация в Босна и Херцеговина, до голяма, степен повтаря развитието на палестинско-израелския конфликт, тъй като положението на местните сърби и хървати доста напомня това на арабските граждани на Израел, на които „държавата не позволява да станат пълноценни израелци и те продължават да бъдат третирани като маргинали” (26).

Ислямизмът в Западните Балкани

Но, дори и толкова сложните междунационални отношения на Балканите в съвсем близко бъдеще могат да отидат на заден план, изместени от още по-опасен фактор – религиозният, който е в състояние да превърне региона в зона на остри междуконфесионални сблъсъци. Според Якуп Селимовски, отговарящ за религиозното образование в македонската мюсюлманска общност, „през последните десетина години уахабизмът в Македония придоби още по-агресивен характер”. Той твърди, че уахабитите, които са представители на най-радикалното течение в исляма, поддържащо тесни връзки с международните терористични структури, вече присъстват „на постоянна основа” на македонска територия, където никога досега не ги е имало. Нещо повече, „деструктивните, радикални и екстремистки сили вече се опитват да поставят под контрол мюсюлманската религиозна общност”.Тук е мястото да напомня, че това признание излиза от устата на високопоставен представител на македонските мюсюлмани (и бивш „реис ул улема”, т.е. главен религиозен и политически авторитет за принадлежащите към мюсюлманската общност), сред които доминират албанците. Според публикации в медиите, най-малко пет големи джамии в Скопие вече се контролират от уахабитите. Духовният им водач Рамадан Рамадани разпространи преди време сред местната мюсюлманска общност ултиматум, призоваващ да бъде признат за водач на всички мюсюлмани в Македония. Междувременно, в някои македонски медии се появиха съобщения, че в контролираните от ислямистите джамии се разпространяват прокламации в подкрепа на Осама бин Ладен.

Уахабитите действат активно и в Босна и Херцеговина, в Косово, в Сърбия и Хърватия, а „напоследък се появиха и в България”. От средата на 90-те, на българска територия, със средства от чужбина са изградени над 150 нови джамии и т.нар. „образователни центрове”, чрез които директно се разпространяват идеите на уахабизма. Както посочва бившият българския главен мюфтия Недим Генджев, действащите в балканския регион мюсюлмански организации се стремят да формират „фундаменталистки триъгълник”, включващ Босна, Македония и планинския Западнородопски район в България. Действащите там ислямски центрове поддържат тесни връзки не само със Саудитска Арабия, а и с по-радикални сили – включително с включените в списъците на терористичните организации египетски „Мюсюлмански братя”. По най-занижени оценки, в контролираните от тях центрове в България, през последните двайсет години, са били обучени над 3000 млади мюсюлмани (27).

Ръст в активността на радикалните ислямисти се забелязва и в Сърбия, най-вече в историческата област Санджак, където се събират границите на Сърбия, Босна и Черна гора. През 2007, сръбските власти съумяха да пресекат в този регион дейността на няколко уахабистки центъра, включително и открития в района на административния център Нови Пазар голям тренировъчен лагер на уахабитите. Последвалото разследване доведе до издаването на обвинителни присъди за 12 уахабити, планирали терористични акции не само в Санджак, но и срещу посолството на САЩ в Белград. Те са били снабдявани с оръжие от Албания, през Косово. Между другото, именно от Албания, в началото на 90-те, започна и проникването на Ал Кайда на Балканите, чиито емисари са имали контакти с тогавашните албански лидери, включително с президента Сали Бериша и председателя на парламента Скендер Гинуши (28).

Освен това, материалите, събрани от сръбското следствие, доказват тесните връзки между новопазарските ухабити и съмишлениците им в Босна и Херцеговина. Според автора на публикувания през май 2010 в Сараево доклад на местния Център за глобални изследвания - испанеца Хуан Карлос Антунес, днес в Босна и Херцеговина има не по-малко от три хиляди привърженици на уахабизма, макар че властите засега съумяват да „контролират процедурите за назначаване на имами в джамиите и преподаватели в ислямските образователни институции”.

Що се отнася до ролята на ислямския фактор в самообявилото се за независимо Косово, както свидетелстват редица западноевропейски експерти, местните радикални ислямистки групи печелят популярност, „възползвайки се от негативните настроения, породени от безразличието на международната общност към проблемите в страната”. Те поемат контрола върху разпределянето на „храната, дрехите и местата в бежанските лагери”, както и на селскостопанската техника за местното население. Това позволява да се правят аналогии с действията на ислямистките формации в Афганистан.

Политиката на повечето западни държави след прекратяването на конфликта в Косово „дава основание да смятаме, че тъкмо те носят пряка отговорност за появата в Европа на собствени „талибани” (29).

Балканските ядра на Ал Кайда

Активното проникване на уахабитите в Косово започва непосредствено след влизането в областта на многонационалния контингент на НАТО, през 1999. Основни финансисти на ислямските радикали са някои арабски държави и многобройните мюсюлмански фондации и организации – на първо място, базиращият се в Саудитска Арабия т.нар. „Комитет за подпомагане на Косово и Чечения” и фондацията „Ал Харамейн”. Откритите от сръбската полиция в района на Нови Пазар документи, свидетелстват, че крайна цел на ислямистите на Балканите е създаването на шириатска държава, включваща Косово, Босна и Херцеговина и Санджак (като към тях се предполага да се присъединят Черна гора и Албания) и установяване на тесни връзки с други аналогични образувания, които биха могли да възникнат в Близкия и Среден Изток и Предна Азия.

В Косово и Албания, практически открито действат ядрата на мрежата Ал Кайда, създадени навремето лично от Мохамед ас-Зауахири  (по-малкият брат на дясната ръка на Бин Ладен Айман ас-Зауахири), който още в средата на 90-те установява тесни връзки с редица бивши командири от Армията за освобождение на Косово (АОК), заемащи в момента ключови позиции в общинските властови структури (30). За това, че в пропагандата на „джихада срещу неверниците” на Балканите се използват същите методи, както и в останалите възлови точки на глобалната „дъга на нестабилност”, свидетелства, в частност, публикуваната, през август 1998, поредна декларация на Ал Кайда (№4), озаглавена „Световният фронт на борбата срещу евреите и кръстоносците”. В нея се твърди, че „Америка и Израел избиват слабите мъже, жени и деца в мюсюлманския свят и навсякъде”, както и, че те са лишили „мюсюлманите в Босна и Херцеговина от оръжие, оставяйки ги беззащитни пред християните-сърби”. В същото време, Ал Кайда отхвърля обвиненията срещу осъществените от нея терористични нападения в Източна Африка (1998), определяйки ги като „неприемливи”, включително и защото „те бяха отправени по същото време, когато в Косово изобилно се лее мюсюлманска кръв” (31). Специално внимание на „геноцида,”, който „доскоро се извършваше от сърбите в Европа”, отделя и авторитетният турски идеолог на исляма Фетхуллах Гювен, смятащ се за представител на умереното му крило (32).

Подобни твърдения формират идеологическата основа за последващите действия и операции на международните терористични структури. Водещият американски експерт по дейността на Ал Кайда Майкъл Шойер очертава следната географска рамка на нейните операции и тези на „бунтовниците ислямисти”: Таджикистан, Узбекистан, Чечения, Дагестан, взривовете в Москва и други руски градове, Филипините, Алжир, Кашмир, Западен Китай, Източна Индия, Киргизстан, Малайзия, Йемен, Индонезия и Африканския Рог, включвайки в тази схема и „сектантското кръвопускане” в Босна и Косово (33).

Някои изводи

Мястото на балканския регион, като елемент на глобалната „дъга на нестабилност”, се определя от три основни фактора: ролята му в геополитическите планове и сметки на великите държави, сложността и нерешения характер на националните и конфесионални противоречия и активизацията на дейността на радикалните ислямисти, укрепващи позициите си на Балканите, с цел да улеснят по-нататъшното си проникване в Европа. Тези фактори все повече се преплитат, тъй като  „и големият и раздиран от противоречия Афганистан, и малкият анклав Косово, в центъра на Европа, с техните почти изцяло „сенчести” икономики, са само пешки в схватката за глобална доминация. „Международният тероризъм, с неговата радикална псевдоислямска реторика и декларациите за „глобален джихад”, включващ и т.нар. „наркоджихад”, са просто начин да бъде използвано мюсюлманското пушечно месо за интересите на външни и стоящи в сянка сили” (34). Освен това, именно Балканите, както и преди век, играят ролята на плацдарм за проникване на големите западни държави в регионите на Близкия и Среден Изток, Черноморската зона, Кавказ и Централна Азия. Неслучайно, сред най-активните радетели за разпадането на Югославия се оказа току що обединилата се Германия, стремяща се да създаде в региона трайно огнище на нестабилност, да постигне прехвърлянето в него на американските бази, разположени на немска територия, а след това да разиграе самостоятелни геополитически „шахматни партии” не само на Балканите, но и по всички ключови пунктове на “Drang nach Osten”: „германците, по много елегантен начин, се освободиха от американските дивизии, след които на югоизток тихомълком се придвижи и цялата немска мощ и така, за трети път през този век, те се оказаха в Босна и постюгославското пространство, после в Косово и на цялата територия на Балканите” (35).

Между другото, тази ситуация представлява предизвикателство и за Русия, както от гледна точка на историческите и позиции на Балканите, така и на необходимостта да поддържа стабилността на южните си граници и в районите на международните транспортни и енергийни коридори. Изтеглянето на Русия от Балканите, автоматично би означавало драматично отслабване на позициите и на изток от този регион – чак до Кавказ, Иран и централноазиатските постсъветски държави.

Бележки:

1. Бжезинский З. Великая шахматная доска. М., 2009. С. 161.

2. Ibid. С. 161-162.

3. Мир после кризиса. Глобальные тенденции - 2025: меняющийся мир. Доклад Национального разведывательного совета США. М., 2009. C.127-128.

4. Модели стабильности в Черноморско-Кавказском регионе. М., 2006. С. 34.

5. The Huffington Post, 20.04.2007.

6. Карганович С., Симич Љ. Сребреница: деконструкциjа jедног виртуелног геноцида. Београд, 2010. С. 129.

7. Центральный государственный исторический архив Российской Федерации. Фонд 1470. Опись 2. Дело 19. Лист 394.

8. Сказкин С.Д. Конец австро-германо-русского союза. М., 1974. С.247.

9. Ротштейн Ф.А. Международные отношения в конце XIX века. М. – Л., 1960. С. 143.

10. В «пороховом погребе Европы». 1878-1914 гг. М., 2003. С. 27.

11. Милич; Д. Чужестранният капитал в Сърбия до първата световна война // Исторически преглед. Белград, 1965. XXI. Кн. 4. С. 59.

12. Стоjанов П. Македониjа во политиката на големите сили во времето на Балканските воjни 1912-1913. Скопjе , 1979. С. 183.

13. Хомский Н. Новый военный гуманизм: Уроки Косова. М., 2002. С. 273-274.

14. Шредер Г. Решения. Моя жизнь в политике. М., 2007. C. 144.

15. Модели стабильности… С. 38.

16. Chashule S. Kosovo, a Joint Venture of Democracy // Macedonian Affairs. 2005, Vol. V. No. 4. P. 31.

17. A Political Declaration // The Truth on Kosova. Tirana, 1993. S. 338-339.

18. Албанский фактор в развитии кризиса на территории бывшей Югославии. Документы. Т. 1 (1878-1997 гг.). М., 2006. С. 218.

19. Косовская мина в Европе? Дискуссии. М., 2006. С. 22.

20. Kosovo and Serbia after the ICJ Opinion. Pristina-Belgrade-Brussels, 2010. P. I-II.

21. Никифоров К. Между Кремлем и Республикой Сербской (Боснийский кризис: завершающий этап). М., 1999. С. 259.

22. Национализм и популизм в Восточной Европе. М., 2007. С. 149.

23. Deniс B. Etniсki nacionalizam. Beograd, 1996. S. 92.

24. http://www.balkaninsight.com/en/main/news/29567/

25. Chandler D. Bosnia: Faking Democracy After Dayton. London – Sterling, 2000. P. 198.

26. Pickering P. Peacebuilding in the Balkans. The View from the Groud Floor. Ithaca-London, 2007. P. 167.

27. EU-Balkans-Radical Islam // AP News Report 19.09.2010

28. Prifti A. Bin Laden’s Agent: Friend of Gjinushi and Berisha // Koha Jonе, 14.11.1999.

29. Хомский Н. Гегемония или борьба за выживание: стремление США к мировому господству. М., 2007. С. 92.

30. Райт Л. Аль-Каида. М., 2010. С. 380.

31. Цит.по: Scheuer M. Through Our Enemies’ Eyes. Osama bin Laden, Radical Islam and the Future of America. Washington, 2006. P. 48.

32. Sevindi N. Contemporary Islamic Conversations: M.Fethullah Gulen on Turkey, Islam, and the West. New York, 2008. P. 54.

33. Scheuer M… P.259-260.

34. Черкесов А. Наркобизнес + терроризм = наркоджихад // Аналитические записки, 2007, октябрь. С. 123-124.

35. Jанкович В. Словенски синдром на прагу третьег милениjума & Drang nach Osten. Београд, 2004. С. 11.

 

* Институт по славянознание към Руската академия на науките в Москва

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн