26
Пон, Окт
6 New Articles

Географията на китайската мощ

брой6 2010
Typography

В края на статията си „Географската ос на историята”, появила се през 1904 и станала световно известна, сър Хилфорд Макиндър изразява особена тревога по отношение на Китай. Обяснявайки, защо Евразия представлява силовия геостратегически център на света, той лансира предположението, че ако съумеят да разпространят своето влияние си далеч извън пределите на страната си, „китайците могат да се превърнат в „жълта опасност” за световната свобода. И то тъкмо поради причината, че ще обединят ресурсите на гигантския континент с голямата си океанска граница – един коз, с който Русия, доминираща дотогава в този осов регион, не разполага”.

Оставяйки настрана расисткия момент, обичаен за началото на ХХ век, както и истеричната реакция, която винаги поражда на Запад появата на някоя могъща външна сила, можем да кажем, че тревогата на Макиндър съвсем не е била напразна. За разлика от такъв евразийски гигант като Русия, която е била, и досега си остава, предимно сухопътна държава, чиято океанска граница е блокирана от арктическите ледове, Китай съчетава белезите и на континенталната, и на морската държава. Дължината на бреговата му линия е девет хиляди мили, като изобилства с удобни естествени пристанища и е разположена в умерената климатична зона (Макиндър дори предупреждава, че в бъдеще Китай може да завладее Русия).

Потенциалната зона на китайското влияние се простира от Централна Азия, с нейните изключително богати запаси от полезни изкопаеми и енергоносители, до основните морски маршрути, пресичащи Тихия океан. По-късно, в книгата си „Демократичните идеали и реалността”, Макиндър прогнозира, че в крайна сметка Китай ще управлява света, заедно със Съединените щати и Великобритания, „изграждайки за една четвърт от човечеството нова цивилизация, която няма да е нито изцяло източна, нито изцяло западна”.

Особеностите на китайската геополитика

Изгодното географско положение на Китай е толкова очевидно, че за него невинаги си припомнят, когато говорят за стремителния икономически прогрес на тази страна и за напористия национален характер на китайците. Това обаче не бива да са забравя, защото рано или късно именно географията ще гарантира на Китай ключова роля в геополитиката, колкото и криволичещ да е пътят му към статута на световна държава (през последните трийсетина години, годишният ръст на китайския БВП надхвърляше 10%, но през следващите три десетилетия едва ли можем да очакваме същите темпове). Китай съчетава елементите на силно модернизирана държава от западен тип с наследената от древния Изток „хидравлична цивилизация” (термин, въведен от историка Карл Витфогел за обозначаване на обществата, практикуващи централизиран контрол върху напояването на земеделските земи). Благодарение на строго централизираното управление, китайският режим е способен например да събира милионни трудови армии за изграждането на най-големите инфраструктурни обекти. Тъкмо това гарантира на Китай непрекъснато постъпателна развитие – подобни темпове са просто непосилни за демократичните държави, които са свикнали бавно да съгласуват интересите на гражданите си. Формално, китайските лидери се смятат за комунисти, но що се отнася до заимстването на западните технологии и практики, те са наследници на 25-те императорски династии, управлявали страната в продължение на четири хиляди години и интегрирали западния опит в ясно изразената и развита културна система, която притежава (освен всичко друго) уникален опит за налагане на васални отношения на другите държави. „Китайците – сподели с мен в началото на 2010 един високопоставен сингапурски чиновник – знаят как да постигнат това, което искат и с помощта на тоягата, и на моркова, систематично редувайки двата метода”.

Вътрешното развитие на Китай подхранва външнополитическите му амбиции. Империите рядко се градят по готов проект, обикновено ръстът им е органичен. Ставайки по-силна, държавата култивира нови потребности и, колкото и да е парадоксално, нови опасения, които допълнително я тласкат към разширяване. Така, дори и под ръководството на най-безцветните си президенти от края на ХІХ век (Ръдърфорд Хейс, Джеймс Гарфийлд, Честър Артър, Бенджамин Харисън) икономиката на САЩ се развива устойчиво и непрекъснато. С разрастването на търговията им с останалия свят, Съединените щати започват да проявяват разнообразни икономически и стратегически интереси в най-отдалечени точки на света. Понякога (както например в Южна Америка и Тихоокеанския регион) с тези интереси се оправдава американската военна намеса. По онова време американската администрация може да концентрира усилията си върху външната политика и, защото вътрешнополитическото положение в страната е стабилно (последното голямо сражение от т.нар. „индиански войни” е през 1890).

Днес, Китай укрепва сухопътните си граници и насочва активността си навън. При това тази страна осъществява външнополитическите си амбиции също толкова агресивно, както и САЩ столетие по-рано, но по съвършено различни причини. Пекин не практикува мисионерския подход към външната политика, т.е. не се стреми да наложи в другите държави собствената си идеология или система на управление. Моралният прогрес в международната политика е цел, която преследва Америка, но подобна перспектива не привлича китайците. Поведението на Срединната империя по отношение на другите държави изцяло се диктува от потребностите и от доставка на енергоносители, метали и стратегически суровини, необходими за поддържането на постоянно растящото жизнено равнище на гигантското население, което е почти 1/5 от цялото население на планетата.

За да реши тази задача, Китай изгради изгодни за себе си суровинни отношения, както със съседните, така и с по-отдалечени държави, т.е. с всички, притежаващи ресурсите, от които се нуждае за да захранва икономическия си ръст. В своята външна политика Пекин не може да не се съобразява с фундаменталния национален интерес – икономическото оцеляване на страната, затова можем да характеризираме Китай като свръхреалистична и свръхпрагматична държава. Оттук и стремежът за укрепване на китайското присъствие в различни части на Африка, където има големи запаси от петрол и полезни изкопаеми, и за обезопасяване на транспортните маршрути в Индийския океан и Южнокитайско море, свързващи крайбрежието на страната с арабско-персийския свят, който е толкова богат на енергоносители. Тъй като, на практика, е лишен от кой знае какъв избор в действията си на международната сцена, Пекин не се притеснява особено от това с какви правителства му се налага да си има работа – той цени у партньорите си стабилността, а не порядъчността, на която толкова държи Западът. И тъй като някои от въпросите режими (като например тези в Иран, Мянма или Судан) са потънали в мрака на изостаналостта и авторитаризма, непрестанното търсене на доставчици на суровини, което Китай осъществява в целия свят, поражда конфликти между него и САЩ с тяхната мисионерска ориентация. Разбира се, налице са и търкания с такива държави, като Индия и Русия, в чиито сфери на влияние Пекин се опитва да проникне. Естествено, той по никакъв начин не застрашава съществуването на всички тези страни. Вероятността от война между Китай и САЩ е незначителна: китайската армия представлява само косвена опасност за Америка. Тук става дума най-вече за географско предизвикателство – въпреки принципните разногласия по въпросите за външния дълг, структурата на стокооборота или глобалното затопляне. Зоната на китайското влияние, формираща се в Евразия и Африка, постоянно се разширява, при това не в онзи повърхностен, чисто количествен смисъл, който придават на това понятие през ХІХ век, а в далеч по-дълбок и отговарящ на съвременната глобализационна епоха.

Преследвайки простичката цел – да гарантира икономическите си потребности, Китай измества политическото равновесие към Източното полукълбо и това не може да не засегне много съществено интересите на САЩ. Използвайки стратегическото си положение на световната карта, Китай разпространява и разширява влиянието си навсякъде и във всички посоки – от Централна Азия до Южнокитайско море и от руския Далечен Изток до Индийския океан. Той се превръща в могъща континентална държава, а политиката на подобни държави, както отбелязва още Наполеон, е неотделима от тяхната география.

Болезненият граничен синдром

Синцзян и Тибет са двата най-значими региона в пределите на китайската държава, чиито жители съумяват да съхранят самобитността си, устоявайки на преимущественото положение на китайската цивилизация. В известен смисъл, именно самобитният характер и на едната, и на другата области правят Китай подобен на империя. Освен това, етническото напрежение в двата региона усложнява отношенията на Пекин с прилежащите към тях държави.

„Синцзян” означава „ново владение” – така се нарича Китайски Туркестан, най-западната провинция на Китай, която е с двойно по-голяма площ от американския щат Тексас и е отделена от централните райони на страната от пустинята Гоби. Макар че китайската държавност (под една или друга форма) има хилядолетна традиция, Синцзян официално става част от империята едва в края на ХІХ век. Оттогава историята на тази провинция, както отбелязва още през миналия век британският дипломат Фицрой Маклийн, „е изключително неспокойна”. Синцзян непрекъснато се бунтува и от време на време става напълно независим от Пекин. Това продължава чак до 1949, когато комунистическата армия на Мао Цзедун навлиза в Синцзян и присъединява със сила провинцията към Китай. Въпреки това, сравнително неотдавна (през 1990), както и през миналата 2009, нейното тюркско население (уйгурите са потомци на тюркските племена, управлявали през VІІ-VІІІ век Монголия) въстана срещу китайската власт.

Уйгурите, живеещи в Китай, наброяват само около 8 милиона – т.е. под 1% от цялото население, но в Синцзян те са 45%, т.е. почти половината. Основният етнос в Китай – ханският, населява плодородните равнинни региони в центъра на страната и по крайбрежието на Тихия океан, а песъчливите плата на запад и югозапад са исторически територии на уйгурското и тибетското малцинство. Подобно разпределение на населението си остава източник на постоянно напрежение, тъй като Пекин смята, че съвременната китайска държава следва да осъществява твърд и едноличен контрол в планинските райони. Стремейки се здраво да обвържат към центъра двете области (заедно със запасите от петрол, природен газ, медна и желязна руда в недрата им), Пекин, в продължение на няколко десетилетия, целенасочено преселваше там ханци от централните зони на страната. Освен това, той усърдно се заиграваше с независимите тюркски републики от Централна Азия – отчасти за да лиши бунтуващите се синцзянски уйгури от какъвто и да било потенциален тил.

Укрепвайки връзките с правителствата на централноазиатските републики, китайското ръководство преследва и друга цел – да разшири зоната си на влияние. Китай и днес е  проникнал дълбоко в Евразия, но това все още не е достатъчно за да удовлетвори потребностите му от природни ресурси. Символ на китайското влияние в Централна Азия са два големи тръбопровода, чието строителство е към края си: единият преминава през Казахстан и трябва да снабдява Синцзян с петрол, добиван в Каспийско море, а по другия, минаващ през Казахстан и Узбекистан, в Синцзян ще се доставя природен газ от Туркменистан. Нещо повече, острата нужда от природни ресурси принуждава Пекин да се ангажира с доста рисковани проекти. Така, в разорения от войната Афганистан, китайците разработват медно находище, намиращо се на юг от Кабул и отдавна се опитват да се доберат до запасите на страната от желязна руда, злато, уран и скъпоценни камъни (сред последните неразработени залежи на планетата). Пекин разчита да прокара в Афганистан и Пакистан пътища, жп линии и тръбопроводи, които да свържат перспективния централноазиатски регион, където китайците утвърждават позициите си, с пристанищата на брега на Индийския океан. Тоест, в стратегически план, географското положение на Китай само ще се подобри, ако САЩ съумеят да стабилизират ситуацията в Афганистан.

Тибет, както и Синцзян, играе принципно важна роля за държавното самосъзнание на китайците и (пак подобно на Синцзян) усложнява отношенията на Китай с другите държави. Скалистото Тибетско плато, богато на железни и медни руди, заема колосално пространство. Именно поради това, Пекин изпитва все по-голяма тревога от възможността Тибет да стане автономен, да не говорим за пълната му независимост и затова толкова усърдно строи шосета и жп линии, свързващи този регион с останалите части на страната. Ако Тибет се отдели, това драматично ще промени географското положение на Китай, да не говорим че при подобно развитие Индия рязко би усилила позициите си на субконтинента чрез присъединяването на т.нар. „северна зона” (спорните райони в принадлежащата на Китай част на Кашмир, както и в индийския щат Аруначал-Прасеш, чиято обща площ е почти 150 кв. км – б.р.).

Индия, с нейното над милиардно население, и днес разсича, под формата на тъп клин, зоната на китайското влияние в Азия. Това най-добре може да се види на картата на „Велик Китай”, поместена в книгата на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска” (1997). До известна степен, географското положение на Китай и Индия наистина ги обрича на съперничество: двете съседни държави с гигантско население и изключително богати и древни култури, отдавна претендират за едни и същи територии (например индийския щат Аруначал Прадеш). Тибетският проблем само усложнява ситуацията. Индия предостави убежище на правителството на Далай-лама, който живее в изгнание от 1959 насам. Старши научният сътрудник на Германската фондация Маршал Даниел Туайнинг смята, че неотдавнашите инциденти на китайско-индийската граница „могат да се обяснат именно с тревогата на Китай във връзка с наследника на Далай-лама”. Защото е напълно вероятно, че следващият Далай-лама може да се окаже родом от тибетския културен пояс, включващ Северна Индия, Непал и Бутан, т.е. ще бъде по-склонен да следва проиндийска, а това означава и антикитайска ориентация. На Китай и Индия предстои да изиграят една много сериозна игра не само в тези региони, но и в Бангладеш и Шри Ланка. Както и преди, Синцзян и Тибет остават в официално признатите граници на Китай, но, имайки предвид обтегнатите отношения между китайското правителство и жителите на двете провинции, можем да очакваме, че в бъдеще опитите на Пекин да разпространи влиянието си отвъд рамките на ханското етническо мнозинство, ще се сблъскат със сериозно противодействие.

Пълзящото влияние

Дори в онези участъци от границата, където Китай не е заплашен от нищо, самата форма на страната изглежда плашещо незавършена, сякаш в тези места са отнети части от някога съществувалия Велик Китай. Така, северните граници на Китай опират до Монголия – грамадна територия, която изглежда като „парче кожа”, откъснато от собствения му гръб. Плътността на монголското население е сред най-ниските в света и близостта на страната до градската китайска цивилизация представлява несъмнена демографска заплаха за нея. Китай, който в миналото завоюва Външна Монголия за да си осигури достъп до по-подходящи за селско стопанство земи, днес е готов отново да я постави под контрол, но този път заради запасите и от петрол, въглища и уран, както заради разкошните и пустеещи пасища. Тъй като неконтролируемата индустриализация превърна Китай в най-големия световен потребител на алуминиева, медна, оловна, никелова, цинкова, калаена и желязна руда (през последните десетина години делът му в световното потребление на метали нарасна от 10% на 25%), китайските минни компании откровено залагат на разработването на богатите земни недра на съседната държава. Взаимоотношенията с Монголия за пореден път показват, колко далеч се простират имперските амбиции на Пекин – особено, ако си припомним, как Китай възстанови контрола си над Тибет, Макао и Хонконг.

На север от Монголия и трите североизточни китайски провинции се намира руският Далечен Изток – изключително обширна (двукратно по-голяма от Европа по площ) „депресивна” зона, с немногочислено и постоянно намаляващо население. Руската държава окончателно присъединява тези територии през ХІХ и началото на ХХ век, когато Китай е изключително отслабен. Днес обаче, той става все по-силен, докато властта на руското правителство никъде не е толкова слаба, колкото в тази източна третина на Русия. При това, в непосредствена близост със седемте милиона руснаци, обитаващи Далечния Изток (през 2015 числеността на населението му може да намалее до 4,5 млн. души) в трите гранични провинции на Китай живеят около 100 млн. души. Тоест, плътността на населението в тях е 62 пъти по-висока от тази в руския Далечен Изток. Китайските мигранти се промъкват в Русия, заливайки района на Чита, северно от монголската граница, както и други градове в региона. Достъпът до ресурси си остава основната цел на китайската външна политика във всяка точка на света и слабо населеният руски Далечен Изток, притежаващ огромни запаси от природен газ, петрол, дървен материал, диаманти и злато, не е изключение. „Москва гледа с подозрение на заливащите региона потоци от многобройни китайски имигранти, след които тук проникват дървообработващите и минни компании” – посочва кореспондентът на британския Daily Telegraph Дейвид Блеър.

Както и в случая с Монголия, никой не се страхува, че китайската армия някой ден ще окупира или формално ще анексира руския Далечен Изток. Опасенията идват от все по-значимото пълзящо демографско и икономическо проникване на Пекин в региона (част от който, за кратко време, се владее от Китай, при династията Цин). По време на студената война, граничните спорове между Китай и СССР водят до разполагането в прилежащите райони на Сибир на големи войскови групи, наброяващи стотици хиляди души, като отвреме навреме напрежението по границата прераства в директни сблъсъци. В края на 60-те периодичните търкания водят до практическия разрив на отношенията между Китай и Съветския съюз. И днес географският фактор може да стане причина за подобен разрив между Китай и Русия, тъй като сегашният им съюз има чисто тактически характер. Подобно развитие би било изгодно за САЩ. През 70-те години администрацията на президента Никсън спечели от сблъсъка между Пекин и Москва, поставяйки началото на нови отношения с Китай. В бъдеще, когато последният се превърне в наистина велика държава, САЩ вероятно биха могли да формират стратегически съюз с Русия за да балансират влиянието на Срединната империя.

Южните перспективи

Китайското влияние ще се разпростре и на югоизток- Тук, в сравнително слабите държави от Югоизточна Азия, изграждането на бъдещия Велик Китай се сблъсква с най-малка съпротива. Сериозните географски прегради, отделящи Китай от Виетнам, Лаос, Тайланд и Мянма, не са никак много. В естествен център на сферата на влияние, която обхваща басейна на река Меконг и свързва всички страни от Индокитай с мрежа от сухопътни и водни пътища, ще се превърне град Кунмин, разположен в китайската провинция Юнан.

Най-голямата държава от континенталната част на Югозападна Азия е Мянма. Ако Пакистан, който постоянно е застрашен от разпадане, може да бъде определен като „азиатските Балкани”, Мянма по-скоро напомня Белгия от началото на ХХ век, тъй като постоянно е застрашена да бъде завладяна от могъщите си съседи. Подобно на Монголия, руският Далечен Изток и другите територии, прилежащи към сухопътните граници на Китай, Мянма е слаба държава, твърде богата на природни ресурси, от която Пекин силно се нуждае. Китай и Индия се борят за правото да модернизират дълбоководното пристанище Ситуе на Индийския океан, като и двете страни разчитат да изградят в бъдеще газопровод до находищата в шелфа на Бенгалския залив.

Ако говорим за региона, като цяло, Пекин използва тук, в леко модифициран вид, известният стратегически принцип „разделяй и владей”. В миналото, китайците преговаряха с всяка страна-членка на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) поотделно, но избягваха да контактуват с блока, като цяло. Дори и влязлото наскоро в сила споразумение за създаването на зона за свободна търговия, което Пекин сключи с АСЕАН, показва, колко умело Китай развива изгодните за себе си връзки със своите южни съседи. Той използва тази организация като пазар за пласмента на сравнително скъпите китайски стоки, купувайки от държавите-членки евтината им селскостопанска продукция. Това обяснява и постоянното активно салдо в търговията на Китай с АСЕАН, докато държавите от тази организация постепенно се превръщат в потребител на индустриалните стоки, произвеждани от евтината работна сила в китайските градове.

Всичко това се случва на фона на загубата, от страна на Тайланд, на статута му на регионален лидер и естествен балансьор на Китай. Макар доскоро да беше сравнително силна държава, напоследък Тайланд се сблъсква с много сериозни вътрешнополитически проблеми. Кралското семейство, начело с болния и престарял владетел, вече не е в състояние, както преди, да изпълнява стабилизираща функция, а пък армията страда от разногласията между отделните фракции сред командния и състав. Междувременно, Китай активно развива двустранно военно сътрудничество и с

Тайланд, и с останалите страни от Югоизточна Азия, използвайки обстоятелството, че САЩ недооценяват военно-стратегическото положение на региона, тъй като са прекалено ангажирани с операциите в Афганистан и Ирак.

Две държави, разположени на юг от Тайланд – Малайзия и Сингапур – са ангажирани в сложния процес на преход към демократична форма на управление, докато предишните им лидери (Махатхир Мохамед и Ли Куан Ю), които бяха силни личности, съумели коренно да трансформират страните си, постепенно напускат политическата сцена. В икономическа план, Малайзия все повече бива въвлечена в китайската сфера на влияние, въпреки че живеещите там етнически китайци се смятат за застрашени от мюсюлманското мнозинство. Що се отнася до Сингапур, в чието население доминират етническите китайци, неговото правителство се опасява да не изпадне във васална зависимост от Пекин и затова през последните години укрепва отношенията си с Тайван и дори провежда с него съвместни военни учения. Ли Куан Ю открито призова САЩ да не игнорират региона, а да му оказват военна и дипломатическа подкрепа. Положението на Индонезия също изглежда противоречиво: от една страна, тя се нуждае от присъствието на американския флот, който да я защити от евентуална китайска заплаха, но от друга се опасява, че съюзът и със САЩ може да породи раздразнение в останалите държави от мюсюлманския свят.

Тъй като американското влияние в Югоизточна Азия вече не се намира в зенита си и постепенно намалява, докато това на Китай непрекъснато нараства, държавите от региона все по-често обединяват усилията си за да се противопоставят на стратегията „разделяй и владей”, която се опитва да реализира Пекин. Така например, Индонезия, Малайзия и Сингапур формираха алианс за борба с морското пиратство. Колкото по-уверени в собствените си сили са тези държави, толкова по-малка опасност за тях ще представлява по-нататъшното укрепване на китайската мощ.

Ситуацията в армията

Централна Азия, Монголия, руският Далечен Изток и Югоизточна Азия са естествените зони на китайското влияние. Но политическите граници на тези зони едва ли ще се променят в бъдеще. Принципно различна изглежда ситуацията в Корейския полуостров: тук картата на Китай придобива очевидно орязан вид и тъкмо тук е най-вероятна промяната на политическите граници.

Тотално изолиралият се от света севернокорейски режим изглежда фундаментално неустойчив и крахът му заплашва да засегне целия регион. Като своеобразно „продължение” на Манчжурия, Корейският полуостров заема положение, позволяващо му напълно да контролира морските търговски маршрути към Североизточен Китай. Разбира се, никой не мисли сериозно, че Китай може да анексира някаква част от полуострова, но няма съмнения, че той продължава да се дразни, ако някоя друга държава се опитва прекалено явно да демонстрира суверенитета си в този регион, особено на север. И макар че Пекин подкрепя сталинисткия режим в Северна Корея, той очевидно има определени планове по отношение бъдещето на Корейския полуостров след края на управлението на Ким Чен Ир. Както изглежда, веднага след като този период приключи, китайците възнамеряват да върнат в родината им хилядите севернокорейски бегълци, намерили убежище в Китай и да формират с тяхна помощ подходяща политическа основа за постепенното икономическо овладяване на региона в басейна на река Тумънцзян. Там се събират границите на три държави – Китай, Северна Корея и Русия и са налице благоприятни условия за развитието на морската търговия с Япония, а чрез нея и с Тихоокеанския регион, като цяло.

Това е и една от причините Пекин да иска да създаде на мястото на сегашната Северна Корея държава, която макар и авторитарна да бъде много по-модерна. Подобна държава би могла да се превърне в буфер между Китай и динамичната южнокорейска демокрация, опираща се на средната класа.

Впрочем, възможното обединение на Корейския полуостров също може да се окаже изгодно за Пекин. След сливането, новата Корея, най-вероятно, ще бъде националистическа държава, донякъде враждебно настроена и към Китай, и към Япония – страни, които в миналото са се опитвали да я завладеят. Враждебността към Япония обаче е много по-силна, отколкото към Китай (да не забравяме, че Япония окупира полуострова през 1910-1945, а Сеул и Токио продължават да спорят за статута на островчетата Токдо/Такешима). Икономическите отношения на новата корейска държава с Китай със сигурност ще се окажат по-стабилни, отколкото тези с Япония. Тя, в по-голяма или по-малка степен, ще се контролира от Сеул, а Китай и в момента е сред най-големите търговски партньори на Южна Корея. Накрая, важно е и, че обединена Корея, поддържаща известна близост с Пекин и, напротив, зле настроена към Япония, няма да вижда особен смисъл да запази американското военно присъствие на своя територия. С други думи, няма да е трудно да се представим корейското бъдеще в състава на Велик Китай, както и времето, когато военното присъствие на САЩ в Североизточна Азия ще започне да намалява.

Както показва примерът на Корейския полуостров, по сухопътните си граници, китайците би трябвало да очакват по-скоро благоприятно, отколкото опасно за себе си развитие на събитията. Още Макиндър предполага, че с течение на времето Китай може да стане велика сухопътна и морска държава, която (като минимум) ще засенчи Русия в Евразия.

В книгата си „Трагедията на великодържавната политика” политологът Джон Миршаймър посочва, че „най-опасни в системата на международните отношения са континенталните държави с големи армии”. С приближаването на Китай до статута на континентална държава възникват всички основания да се опасяваме от влиянието му. В същото време обаче, Китай само отчасти отговоря на определението на Миршаймър: въоръжените му сили, наброяващи 1,6 млн. души, са най-големите в света, но през следващите години Пекин няма да може да създаде съвременна експедиционна армия. Китайската народно-освободителна армия, демонстрира възможностите си при земетресението в Сечуан, през 2008, неотдавнашните етнически бунтове в Тибет и Синцзян, както и на пекинската Олимпиада през 2008, чието провеждаше изискваше специални мерки за сигурност. Но, както посочва Ейбрахам Дънмарк от Центъра за разработване на нова стратегия за национална сигурност на САЩ, това само доказва способността и да прехвърля своите части от една част на континентален Китай в друга. То обаче не доказва, че тя е в състояние да прехвърля тежкото въоръжение и ресурсите, необходими за разгръщане на войските в хода на мащабни военни операции. Впрочем, дори ако подобна възможност се появи, това едва ли ще промени особено нещата – малко е вероятно части на китайската армия да пресекат границите на страната, освен ако не става дума за сериозна политическа грешка (например, нова война с Индия) или за необходимост да бъде запълнен внезапно възникнал политически вакуум (например, ако рухне севернокорейския режим). Само че Китай и без това е в състояние да запълни евентуално възникнал силов вакуум край границите си с помощта на такова ефективно оръжие, като демографския и икономически натиск – т.е. той просто няма нужда да използва за това експедиционен военен корпус.

Безпрецедентната китайска мощ на сушата се обяснява отчасти с успехите на китайските дипломати, които през последните години положиха немалко усилия за разрешаването на многобройните гранични спорове с републиките от Централна Азия, Русия и другите съседи (сред тях Индия е набиващо се на очи изключение). Значението на тази промяна трудно може да се подценява. Днес границите на Манчжурия вече не изпитват колосалния външен военен натиск, заради който, по време на студената война, Мао Цзедун бе принуден да изразходва лъвския дял от военния бюджет за нуждите на сухопътните войски и да игнорира нуждите на военноморските сили. Великата Китайска стена е най-доброто доказателство за това, че от дълбока древност до наши дни, Китай винаги е бил застрашен от външна агресия по суша. Днес обаче, тази опасност вече не съществува.

Може ли Китай да стане велика морска държава

Благодарение на създалата се ситуация на сушата, Китай може спокойно да се заеме с укрепването на своя флот. Докато за крайбрежните градове-държави или за островните страни стремежът да укрепват военноморската си мощ е нещо съвсем очевидно, за държавите, които, подобно на Китай, през цялата си история са били затворени в границите на континента, това изглежда непознат разкош. В конкретния случай обаче, то изглежда доста лесно постижимо, тъй като бреговата линия, с която природата е дарила Поднебесната империя, не отстъпва по качествата си на вътрешните и области. Китай разполага с доминиращо положение на тихоокеанското крайбрежие на Източна Азия, в зоната на умерения и тропически климат, а южната граница на страната е в непосредствена близост до Индийския океан и в бъдеще може да бъде свързана с неговото крайбрежие от мрежа от пътища, жп линии и тръбопроводи. През ХХІ век, Пекин ще проектира навън „твърдата си сила”, предимно с помощта на военноморския си флот.

Не може да не отбележим, че в морските простори Китай се сблъсква с далеч по-враждебно обкръжение, отколкото на сушата. Проблемна зона за китайския флот е т.нар. „първа островна редица”: Корейският полуостров, Курилските острови, Япония (включително архипелагът Рюкю), Тайван, Филипините, Индонезия и Австралия. Всяко звено в тази верига, с изключение на Австралия, може да се превърне в „гореща точка”. Пекин и днес е ангажиран в спорове за принадлежността на различни участъци от дъното на Източнокитайско и Южнокитайско морета, богати на енергоносители: той си оспорва с Япония островите Дяоюйтай/Сенкаку, а с Филипините и Виетнам – островите Спратли. Подобни спорове помагат на режима да подклажда националистическите настроения вътре в страната, но това не облекчава особено задачата на китайските военноморски стратези, за които ситуацията на сцената на потенциалното противоборство не изглежда никак добра.

Според анализаторите от Колежа на американските военноморски сили Джеймс Холмс и Тоши Йокахара, „първата островна редица” е нещо като „Великата китайска стена, но този път издигната срещу Китай”. Това е ефективно организиран отбранителен рубеж, изграден от съюзниците на САЩ, като верига от „стражеви кули”, позволяващи да бъдат наблюдавани китайските действия и, ако се наложи, да се попречи на китайското проникване във водите на Тихия океан. Реакцията на Пекин на тази своеобразна блокада понякога е доста агресивна. Както е известно, морската мощ обикновено не се проявява толкова „твърдо” като сухопътната: сами по себе си, корабите не могат да заемат големи пространства и са предназначени за операции, които, най-общо казано,  са по-важни, отколкото морските сражения, а именно – защитата на морските търговски маршрути.

На пръв поглед, би могло да се очаква, че Китай едва ли ще се отличава от великите морски нации в миналото – Венеция, Великобритания и САЩ – и, подобно на тях, ще се грижи най-вече за запазване на мира в морските простори, което пък предполага (освен всичко друго) свобода на търговията. Китайците обаче не са чак толкова уверени във възможностите си. Съзнавайки, че продължава да не е напълно защитен по море, Китай поставя в основата на морската си политика един чисто териториален подход. Сами по себе си, понятията „първа островна редица” и „втора островна редица” (последната включва принадлежащия на САЩ остров Гуам, както и Марианските острови) означават, че в очите на китайците въпросните архипелази са просто продължение на континентален Китай. Разглеждайки прилежащите към страната им морета през призмата на мисленето с термините на „играта с нулева сума”, китайските адмирали действат като своеобразни наследници на агресивната философия на американския военноморски стратег от началото на ХХ век адмирал Алфред Маън, отстояващ концепцията за „контрола над моретата” и „решаващото сражение”. Засега обаче, те не разполагат с достатъчно мощен флот за решаване на поставените задачи и тъкмо това разминаване между големите претенции и реалните възможности доведе през последните години до поредица от нелепи инциденти.

Така, през октомври 2006, китайска подводница, следяща движението на американския самолетоносач Kitty Hawk, внезапно изплува на разстояние, достатъчно за осъществяване на торпедна атака, от него. През ноември 2007, китайците не разрешиха на Kitty Hawk и съпровождащата го ударна група, търсещи укритие от наближаващата буря, да влязат в хонконгското пристанище Виктория (през 2010 самолетоносачът все пак посети Хонконг). През март 2009, групи китайски военни кораби попречиха на американския кораб за далечно хидроакустично наблюдение Impecable да изпълни мисията си извън пределите на 12-милната териториална зона на Китай в Южнокитайско море, преграждайки пътя му и осъществявайки редица заплашителни маневри. Всичко това говори не толкова за наличието на сериозна сила, колкото за недостатъчната мощ на китайския флот, която Пекин засега не съумява да подобри.

За твърдото намерение на Китай да гарантира позициите си в морските простори свидетелстват и мащабните му придобивки през последните години. Пекин се стреми да използва нереализираните досега асиметрични възможности, за да прегради достъпа на американския флот в Южнокитайско море и китайските крайбрежни води. Китай модернизира наличните си есминци и възнамерява да се сдобие с един-два самолетоносача, но в същото време не демонстрира склонност да купува безразборно военни кораби. Вместо това, китайците предпочитат да концентрират усилията си за изграждането на дизелови, атомни и ракетни подводници от нов тип. Според бившия помощник на държавния секретар на военноморските сили на САЩ Сет Кропси и анализатора на Изследователската служба на американския Конгрес Роналд О’Рурк, Китай е в състояние да създаде, през следващите 15 години, подводен флот, който да е по-мощен от американския, наброяващ в момента 75 намиращи се в бойна готовност, подводници. Нещо повече, Кропси твърди, че китайските военноморски сили се готвят да въведат в експлоатация система за насочване на противокорабните балистични ракети, използваща задхоризонтни радиолокатори, космически спътници, дънни хидролокационни мрежи и оборудване за водене на „компютърни войни”. В съчетание с изграждащия се подводен флот, подобна система ще може в бъдеще да попречи на безпрепятствения достъп на американските военноморски сили в най-важните зони на Тихия океан.

Опитвайки се да установи контрол над крайбрежната зона в Тайванския пролив и Източнокитайско море, Пекин усъвършенства флота си от минотърсачи, купува от Русия изтребители от четвърто поколение и разгърна по бреговете си около 1500 руски ракети „земя-въздух”. Дори и въвеждайки в експлоатация системата си от подземни оптични кабели далеч навътре – в западната част на страната (т.е. извън досегаемостта на морските ракети на потенциалния противник) китайците се ръководят от агресивната стратегия, предполагаща поражението на символите на американската мощ – самолетоносачите.

Разбира се, в обозримо бъдеще Китай не възнамерява да атакува американските самолетоносачи и продължава да е много далеч от това, да отправи пряко военно предизвикателство към САЩ. Налице е обаче очевиден стремеж за натрупване по крайбрежието на необходимия военен потенциал, който да накара американците много сериозно да се замислят преди да решат да изпратят корабите си (когато и където поискат) в пространството между „първата островна редица” и китайските брегове. И тъй като способността да влияеш върху поведението на противника е същностна характеристика на всяка велика държава, тази стратегия за пореден път доказва, че плановете за изграждане на Велик Китай се реализират не само на сушата, но и в морските простори.

Наред е Тайван

От ключово значение за създаването на Велик Китай е бъдещето на Тайван. При това, тайванският проблем често се дискутира в рамките на чисто моралната терминология: Пекин акцентира върху необходимостта да възстанови целостта на китайското национално наследство и да обедини Китай за благото на всички етнически китайци. На свой ред Вашингтон демонстрира загриженост за съхраняването на „образцовата демокрация”, за каквата смята Тайван. Истинският проблем обаче е съвсем друг. Както посочва навремето генерал Дъглас Макартър, Тайван е своеобразен „непотопяем самолетоносач”, заемащ ключова позиция точно срещу средата на китайското крайбрежие. Именно оттук, според цитираните по-горе анализатори Холмс и Йошихара, САЩ могат да „проектират мощта си” към китайското крайбрежие и прилежащите райони. Ако Тайван се върне в лоното на континентален Китай, китайският флот не просто внезапно ще се окаже в стратегически изгодна позиция по отношение на „първата островна редица”, а и ще може свободно и в безпрецедентни мащаби да проектира мощта си отвъд пределите на въпросната „редица”. Мнозина често използват в анализите си за бъдещия световен ред думата „многополюсен”, но само сливането на Тайван с континентален Китай би ознаменувало възникването на наистина многополюсна военна ситуация в Източна Азия.

Според анализа, изготвен през 2009 от RAND Corporation, през 2020 САЩ вече няма да са в състояние, както досега, да защитят Тайван в случай на китайско нападение. По това време, се подчертава в анализа, китайците ще могат да нанесат поражение на Америка в евентуална война в Тайванския пролив, дори ако американците ангажират в нея изтребители F-22 от пето поколение, две ударни групи от самолетоносачи и продължат да разчитат на авиационната си база Кадена на японския остров Окинава. В разработката на RAND се акцентира се върху въздушните сражения, като се подчертава, че на китайците, както и преди, ще се наложи да стоварят на острова многохиляден пехотен десант, а транспортните им кораби ще си останат уязвими за американските подводници. Въпреки това обаче, анализирайки ситуацията от всички страни, документът очертава тревожна тенденция. Китай е отделен от Тайван от някакви си сто мили, докато на САЩ ще се наложи да изпращат войски от другия край на света, при това в условията на по-ограничен, отколкото по време на студената война, достъп до военните бази в чужбина. Стратегията за създаване на препятствия пред движението на американските военни кораби в определени морски зони не просто цели да ги държи по-далеч от китайските брегове, но и е насочена, в частност, към укрепване доминиращите позиции на Китай в акваторията на Тайван. Пекин прави всичко за да обкръжи напълно Тайван, не само във военен, но и в икономически и социален план. Около 30% от тайванския износ са предназначени за Китай. Всяка седмица между острова и континентален Китай се осъществяват 270 бизнес полета. През последните пет години 2/3 от тайванските компании са инвестирали в китайската икономика. Всяка година островът се посещава от половин милион туристи от континента, а 750 хиляди тайванци прекарват поне по шест месеца годишно в Китай. Тази задълбочаваща се интеграция изглежда доста привлекателно, но до какво точно ще доведе този процес засега е трудно да се прогнозира. Това обаче, ще бъде от ключово значение за политиката на големите държави в региона. Ако САЩ просто така предадат Тайван на Пекин, Япония, Южна Корея, Филипините, Австралия и другите американски съюзници в Тихоокеанския регион, а също Индия и дори някои африкански държави, ще започнат да се съмняват в ангажиментите, които Вашингтон е поел към тях. А това може да накара някои от тях да потърсят сближаване със Срединната империя, като при подобно развитие формиращият се Велик Китай може да обхване едва ли не цялото Източно полукълбо.

Тъкво това е и една от причините Вашингтон и Тайпе да търсят асиметрични отговори на военната заплаха от страна на Пекин. Те следва не да се стремят към нанасяне на поражение на Китай в евентуална война в Тайванския пролив, а към това китайците ясно да осъзнаят, че подобна война ще им струва недопустима скъпо. Ако тази цел бъде постигната, американците ще съумеят да съхранят функционалната независимост на Тайван докато Китай не се превърне в едно по-либерално общество и така ще могат да запазят доверието на съюзниците си. В този смисъл, действията на администрацията на Обама, която обяви в началото на 2010, че възнамерява да продаде на Тайван оръжие и военна техника на обща стойност 6,4 млрд. долара, са от принципно значение за американската политика спрямо Китай и, в по-широк план, спрямо Евразия, като цяло. Между другото, не може да се твърди, че вътрешната трансформация на Китай е нещо чак толкова нереално: милионите туристи пристигащи в Тайван от континента, гледат тамошните ток-шоута и четат заглавията в местните медии, което със сигурност им оказва някакво влияние. Впрочем, макар че това звучи малко парадоксално, един бъдещ демократичен Китай може да се окаже още по-динамична велика държава в икономически, а това означава и във военен план, отколкото сегашния авторитарен Китай.

Междувременно, концентрирайки военноморските си сили в тайванското направление, Пекин не забравя да укрепва присъствието на флота си и в Южнокитайско море, което му служи като своеобразна „врата” към Индийския океан и му гарантира достъпа до световните маршрути за транзит на енергоносители. Сериозни проблеми по това направление създават пиратите, радикалните ислямисти и укрепващият военноморски флот на Индия, включително и в близост до труднодостъпните морски зони, през които са принудени да минават китайските петролни танкери и търговски кораби. Мнозина смятат, че в геостратегически план Южнокитайско море може да се превърне във „втори Персийски залив”. Още през първата половина на ХХ век, геополитикът Никълъс Спикмън посочва, че през цялата история на човечеството, държавите, стремящи се да утвърдят контрола си над прилежащите им морета, се ангажират с „периферна сухопътна и морска експанзия”. Така, Гърция се стреми да подчини Егейско море, САЩ – Карибско, а пък днешен Китай – Южнокитайско. Спикмън нарича Карибско море „Средиземното море на Америка”, за да подчертае значението му за САЩ. През следващите десетилетия, Южнокитайско море може да се превърне в „Средиземното море на Азия” и истинско средоточие на политическата география.

Другите заплахи

Впрочем, опитите на Китай да проектира мощта си в „Азиатското Средиземно море” са противоречиви по самата си същност. От една страна, Пекин изглежда изпълнен с решимост максимално да усложни достъпа на американските кораби в крайбрежните си морета. От друга обаче, той продължава да не е в състояние да защити морските си комуникации, което, между другото, обезсмисля всяко евентуално нападение срещу американски военен кораб , тъй като в подобен случай САЩ могат лесно да отрежат Китай от достъпа му до енергоносители, като затворят за китайските кораби Тихия и Индийския океан. Тогава, защо да планираш нещо, което, на практика, не възнамеряваш да осъществиш? Според президента на американския аналитичен център Long Term Strategy Group Жаклин Нюмайер, Пекин се стреми да постигне „толкова благоприятно за него съотношение на силите”, при което „въобще да не му се налага да използва оръжие за да защити интересите си”. Неслучайно китайците организират изложби на нови видове оръжия, изграждат пристанищни съоръжения и радиолокационни станции в Тихия и Индийския океан и предоставят военна помощ на крайбрежните държави, разположени между китайската територия и Индийския океан. Всички тези ходове се правят съвсем открито и са съзнателна демонстрация на сила. Китай не толкова се ангажира в директен сблъсък със САЩ, колкото се опитва да повлияе върху поведението на американците така, че да избегне възможната конфронтация.

В същото време, морската активност на Китай притежава и редица, доста по-опасни аспекти. В самия център на Южнокитайско море, в южния край на остров Хайнан, китайците изграждат мощна военноморска база с подземни докове, позволяващи там да бъдат разположени до 20 атомни и дизелови подводници. Те сякаш се опитват да реализират на практика собствена „доктрина Монро”, утвърждавайки господството си над прилежащите международни води. Днес, както и в обозримо бъдеще, Китай едва ли ще се реши да воюва с Америка, но по-късно мотивацията му може да се промени, затова е добре отрано да преценим всички възможни варианти.

Днешната ситуация по границите на Евразия изглежда много по-сложна, отколкото през първите години след Втората световна война например. В зависимост от това, с какви темпове ще бъде ерозирана хегемонията на САЩ, мощта на американските военноморски сили ще намалява (или, в най-добрия случай, ще си остане същата), докато икономическата и военна мощ на Китай ще продължи да укрепва, а разположението на силите в Азия ще започне да придобива все по-ясно изразен многополюсен характер. САЩ възнамеряват да доставят на Тайван 114 противовъздушни ракети Patriot и десетки свръхмодерни свързочни системи. Китай пък изгражда подземни докове за подводници на остров Хайнан и се запасява с противокорабни ракетни установки. На свой ред, Япония и Южна Корея продължават да модернизират флотите си. Мощни военноморски сили изгражда Индия. Всяка от тези държави се стреми да измести силовото равновесие към себе си.

Именно поради това отказът на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън от политиката на силов баланс, която според нея „е остатък от миналото”, ми се струва или проява на лицемерие, или опасна заблуда. В Азия продължава надпреварата във въоръжаването и САЩ неизбежно ще се сблъскат със суровата реалност, веднага след като съкратят значително военното си присъствие в Афганистан и Ирак. Въпреки че нито една азиатска държава няма основателни причини за война, с течение на времето и с натрупването на все по-мощни сухопътни и морски въоръжени сили в региона (дори и ако става дума само за Китай и Индия) рискът от погрешна оценка на съотношението на силите ще нараства. Заради напрежението на сушата, може да нарасне и напрежението в морските простори: зоните на силов вакуум, в които днес прониква Китай, след известно време ще се превърнат в ябълка на раздора в отношенията му със съседните държави – като минимум в тези с Индия и Русия. Доскоро празните пространства се запълват от множество хора, пътища, тръбопроводи, кораби и ракетни установки. Още през 1999, политологът от Йейлския университет Пол Брекън предупреждаваше, че Азия се превръща в обособен географски регион, който се сблъсква с „криза на жизненото пространство”. Оттогава насам този процес само се задълбочи.

При това положение, как САЩ могат да помогнат за запазване на стабилността в Азия, да защитят съюзниците си от тази част на света и да попречат на появата на Велик Китай, избягвайки в същото време открития конфликт с Пекин? Превесът, с който разполагат по море, може скоро да се окаже недостатъчен. Както сподели с мен, в началото на 2010, високопоставен индийски правителствен служител, основните съюзници на САЩ в Азия (Индия, Япония, Сингапур и Южна Корея) биха искали американският флот и авиация да координират действията си с техните собствени въоръжени сили. Само така Съединените щати и в бъдеще могат да останат неотделима част от азиатския военен ландшафт на суша и по море и няма да се превърнат в абстрактна заплаха, таяща се някъде далеч. Между споровете с американското правителство по повод на правото му да разполага с военни бази на нейна територия, които неотдавна стартира Япония, и желанието изцяло да бъдат изтеглени войските на САЩ от региона има огромна пропаст.

Един от плановете, циркулиращи напоследък в Пентагона, се базира на предпоставката, че САЩ са в състояние „да се противопоставят на китайската стратегическа мощ... без да им се налага да прибягват до пряка военна конфронтация”, опирайки се на военния си флот от 250 кораба (вместо 280, както беше доскоро) и на орязания си с 15% военен бюджет. Този план, чиито автор е полковникът от резерва на военноморските сили Пат Гарет, е доста интересен, доколкото включва в евразийското уравнение и такава стратегическа величина, като Океания. Наистина, Гуам, Каролинските, Маршаловите, Северните Мариански и Соломоновите острови са или американски територии, или републики, подписали военни споразумения със САЩ, или пък независими държави, които вероятно ще бъдат склонни да сключат подобни споразумения. Значението на Океания ще нараства, тъй като тя е разположена, от една страна, сравнително близо до Източна Азия, а от друга – е извън зоната, от която Китай би искал да изтласка американския флот. Гуам е само на 4 часа полет до Северна Корея и на два дни с кораб до Тайван. Тоест, за САЩ е много по-удобно да поддържат бази в Океания, отколкото (както е сега) да запазят военните си части в Япония, Южна Корея и Филипините.

Военновъздушната база Андерсън на остров Гуам и днес играе ролята на „доминираща височина”, от която Съединените щати могат да проектират „твърдата си сила” във всяко направление. Това е най-мощната стратегическа американска военновъздушна база в света, осигуряваща скоростно зареждане на самолетите. Тук се съхраняват 100 хиляди авиобомби и 66 млн. галона авиационно гориво. По пистите на базата могат да се видят дългите редици транспортни самолети C-17 Globemaster  и изтребители F/A-18 Hornet. Освен това, в Гуам се намира и ескадра американски подводници, като в момента военноморската база на острова се разширява. Гуам и съседните му Северни Мариански острови са разположени почти на едно и също разстояние от Япония и от Малакския пролив. Югозападният край на Океания пък (намиращ се в близост до Индонезийския архипелаг), където са групата принадлежащи на Австралия острови Ашмор и Картие, както и разположеният в близост до тях западен бряг на самата Австралия (от Дарвин до Пърт), държи на прицел Индийския океан.

Така, според плана на Гарет, флотът и авиацията на САЩ могат да използват географските предимства на Океания за да поддържат „регионалната си бойна готовност”, локализирана „непосредствено отвъд хоризонта” на Велик Китай (в неговите неофициални граници) в онази акватория, където минават основните евразийски морски пътища. Между другото, понятието „регионална бойна готовност” е реплика на известната фраза за „флота в бойна готовност”, лансирана преди сто години от британския военноморски историк сър Джулиан Корбет, който има предвид разположените в различни пристанища кораби, способни при нужда бързо да се обединят в могъща армада. Словосъчетанието „непосредствено отвъд хоризонта” пък отразява и морският силов баланс, който САЩ ще поддържат самостоятелно, и американското участие в концерта на азиатските държави.

Укрепвайки присъствието на американския флот и авиация в Океания, САЩ биха могли да възприемат компромисен подход: да не се съпротивляват с всички възможни средства срещу появата на Велик Китай и, в същото време, да не се съгласяват пасивно с евентуалното преминаване на „първата островна редица” под контрола на китайския флот. Подобен подход би принудил Китай да плати висока цена за всеки опит за военна атака срещу Тайван. Освен всичко друго, той ще позволи на САЩ постепенно да ограничат прякото си присъствие в акваторията на „първата островна редица” (т.нар. „наследство от военни бази”), но в същото време да запазят възможността да осъществяват морско и въздушно патрулиране в този регион.

Освен това, планът на полковник Гарет предвижда рязко увеличаване активността на американския военноморски флот в Индийския океан. Впрочем, Гарет не предлага разширяването на вече съществуващите в региона военни бази, предлагайки опора на съществуващия „гръбнак” от такива бази на Андаманските острови, Коморите, Малдивите, Мавриций, Реюнион и Сейшелите (някои от които, пряко или косвено, се управляват от Франция и Индия), както и на военните споразумения с Бруней, Малайзия и Сингапур. Това би гарантирало свободата на мореплаване и безпрепятствения транзит на енергоносители в цяла Евразия. Освен това, реализацията на този план, който вече не акцентира върху значението на съществуващите американски бази в Япония и Южна Корея и, в същото време, разнообразява сферата на присъствието на САЩ в Океания, би довело до закриване на основните бази, представляващи удобна мишена за евентуален противников удар.

Желязната хватка, с която досега САЩ държаха „първата островна редица”, при всички случаи, започва да отслабва под натиска на новите обстоятелства. Местното население демонстрира все по-малка търпимост към чуждестранните бази на своя територия. В същото време възходът на Китай го прави едновременно и отблъскващ, и привлекателен за останалите. Наличието на подобно смесено чувство може да усложни двустранните отношения на Вашингтон с тихоокеанските му съюзници. Единственият въпрос е, кога точно ще стане това. Сегашната криза в американско-японските отношения, възникнал поради желанието на неопитното правителство на Хатояма да преразгледа споразуменията за двустранно сътрудничество в своя полза и стремежа му да задълбочи отношенията си с Китай – би могла да стане факт още преди няколко години (междувременно, японският премиер Хатояма подаде оставка, през юни 2010, заради кризата, породена от неспособността на правителството да изпълни обещанието си за ликвидирането на американската база на остров Окинава – б.р.). Запазващото се все още абсолютно превъзходства на САЩ в Тихия океан е очевиден анахронизъм, наследен от Втората световна война и отзвук от краха, който преживяват в резултат на този глобален конфликт Китай, Япония и Филипините. Не може да се запазва безкрайно и американското присъствие на Корейския полуостров – страничен продукт на друга война, приключила преди почти 60 години.

Централна Азия, Индийският океан, Югоизточна Азия, западната част на Тихия океан – това са обширните региони, рискуващи да се окажат под политическия, икономически и военен контрол на възникващия пред очите ни Велик Китай. Но, по границите на тази гигантски империя ще продължи да курсира американският флот, дислоциран (както можем да очакваме), в по-голямата си част, в Океания и действащ в тясно сътрудничество с военноморските сили на Индия, Япония и другите демократични държави. А с течение на времето, когато нарасне доверието на Китай към останалия свят, а военното му доктрина престане да се базира на чисто континенталния подход, и самият китайски флот може да се присъедини към този широк регионален алианс на морските държави.

Засега обаче си струва да отбележим, че както посочва през 1999 политологът Робърт Рос, от чисто военна гледна точка, отношенията между САЩ и Китай ще останат по-стабилни, отколкото бяха навремето тези между САЩ и Съветския съюз. Причините за това се крият в географските особености на Източна Азия. По време на студената война, само американският подводен флот не беше достатъчен за сдържането на Съветите – за целта се налагаше разполагането на многобройни сухопътни войски в Европа. В същото време, колкото и мащабно да бъде съкращаването на сухопътните сили по границите на Велик Китай, няма да се наложи разполагането на подобни сили покрай пределите на Евразия, защото американският флот и в бъдеще ще остане много по-силен от китайския.

Така или иначе, но в следващите години самият факт на укрепването на китайската икономическа и военна мощ ще засили напрежението в отношенията между Пекин и Вашингтон. Перефразирайки Миршаймър, можем да кажем, че САЩ, като хегемон на Западното полукълбо, ще положат всички възможни усилия за да не допуснат Китай да стане също такъв хегемон в по-голямата част от Източното полукълбо. Като не бива да се изключва, че тъкмо това ще се окаже най-разтърсващата драма на нашата епоха.

* Авторът е известен американски геополитик, професор по национална сигурност във Военноморската академия на САЩ в Анаполис и анализатор на „Форийн афеърс”

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн