16
Сря, Окт
4 New Articles

Постепенно отшумяващата икономическа криза, засегнала най-остро финансовия сектор, който е в основата на американския капитализъм, не може да не остави болезнени следи. Финансовият надзор, ролята на големите банки и отношенията между държавата и ключовите играчи на пазара вече никога няма да бъдат същите.

Още по-важно обаче е, как ще се променя отношението на обществото към устройството на капиталистическата система. Самата природа на кризата и реакцията на правителствата (на Буш-младши и Обама) към нея, могат да ерозират мнението на обществото за справедливостта, обективността и дори легитимността на демократичния капитализъм.

Допускайки възникването на ситуация, в която кризата стана възможна (и, в частност, концентрирайки властта в няколко големи структури), и реагирайки на кризата именно по начина, на който сме свидетели днес (т.е. с мащабни вливания на държавни средства в частните банки и големите корпорации), САЩ рискуват да залитнат към модела на европейския корпоративизъм и корумпирания капитализъм, практикуван от т.нар. патерналистки режими.

Това, на свой ред, застрашава уникалния американски вариант на капитализма, който до този момент успяваше да не се асоциира в общественото съзнание с устойчивата корупция и така САЩ бяха сравнително защитени от популистката антикапиталистическа пропаганда. Дали обаче процесите вече не са станали необратими? И, ако наистина е така, дали тези промени ще бъдат само временна реакция на остро критичната ситуация в икономиката, или настроенията в Америка ще претърпят далеч по-дълбок и опасен обрат? Налице са редица сигнали, които не са никак оптимистични.

„Бий богатите!”

Ще дам един пример. Мой познат работи като консултант в печално известния застрахователен гигант American International Group (AIG). За да не му хрумне да създаде собствен хеджов фонд, AIG му предлага договор за недопускане на подобна конкуренция, включващ определена сума, която да му компенсира пропуснатите възможности.

Това е обичайна, стандартна практика, но за нещастие на моя познат, съгласно условията на договора, въпросната сума е трябвало да му бъде изплатена в края на 2008. Затова, в началото на 2009 той се оказа в крайно неприятна ситуация: договорът му бе класифициран като един от печално известните „бонуси” на АIG. И тъй като междувременно в обществото се надигна вълна от справедливо негодувания срещу тези „бонуси”, приятелят ми неколкократно бе заплашен с убийство. В крайна сметка, макар че нищо не го задължаваше да го прави, той предпочете да върне парите обратно на компанията, надявайки се, че така името му няма да се появи в т.нар. „позорни списъци”, публикувани от големите американски вестници. За всеки случай обаче, се беше подготвил да бяга от страната, заедно със семейството си. За това впрочем, имаше достатъчно основателни причини – както е известно, разярени тълпи успяха да проникнат в домовете на няколко мениджъри на AIG, чиито имена бяха публикувани във вестниците, и само по щастлива случайност всичко се размина без жертви.

Макар че (за щастие) подобни ексцеси се случват рядко, те очевидно са симптоми на надигащо се масово недоволство. Едно, наскоро проведено, социологическо проучване показва, че според 65% от американците, държавата трябва да ограничи размера на компенсациите за ръководителите на големите корпорации, а 60% искат правителството да се намеси за да „подобри” политиката на големите компании.

При това, тази позиция съвсем не означава доверие към правителството: само 5% от американците твърдят, че изпитват доверие към повечето действия на управляващите, докато 30% въобще не им се доверяват. Просто,  в момента, доверието към големите корпорации е още по-малко: под 3% твърдят, че изпитват доверие към тях, докато над 30% принципно не им се доверяват за нищо.

Подобни настроения са добре познати на онези, които изучават феномена на общественото мнение в по-голямата част от света, но специално за САЩ ситуацията е доста необичайна. Доскоро американците твърдо отстояваха вярата си в пазарните ценности и дори се отнасяха с търпимост към някои негативни страни на либералната пазарна икономика, като например крайно високия разрив в доходите. Дълго време капитализмът в САЩ се ползваше с изключително силна обществена подкрепа, тъй като американският капиталистически модел доста се отличаваше от практикувания в останалия свят – най-вече, заради уникалната си отворена и свободна пазарна система.

Американският път

Капиталистическите ценности не се изчерпват само със свободната инициатива, това са и законите, и политиката, които трябва да гарантират свободния достъп до пазара, да ускорят получаването на финансови ресурси от новите играчи и да създадат максимално широк простор за конкуренцията.

Като цяло, САЩ, в много по-голяма степен от останалите, съумяха да се доближат до този идеал и това е много сериозно постижение, защото пазарният натиск и стимулирането, по правило, не водят да установяването на подобен баланс по естествен начин.

Макар че всички имат полза от свободния, основан на конкуренцията, пазар, никой конкретно не печели от това, че системата запазва конкурентоспособността си, а „игралното поле” е добре поддържано. Тоест, класическият капитализъм няма достатъчно силно лоби. Подобно твърдение може да изглежда странно на фона на милиардите долари, които компаниите харчат за лобитата си в американския Конгрес, но тъкмо в това е и проблемът. Повечето лобисти се стремят просто да дръпнат одеялото към себе си, а не да го поделят по равно. В общи линии, лобирането се осъществява в интерес на бизнеса, в смисъл, че защитава интересите на съществуващите компании, но не и в интерес на пазара, в смисъл, че работи за запазването на наистина свободната и открита конкуренция.

Именно откритата конкуренция принуждава компаниите с дълга история отново и отново да доказват високото си ниво и възможностите си, в резултат от което силните пазарни играчи използват наличните си ресурси за ограничаване на конкуренцията и усилване на собствените позиции. Като последица от това, възниква сериозно напрежение между бизнес-лобито и пазарното лоби, макар че досега американският капитализъм успяваше да се справи с този проблем доста по-добре, отколкото повечето останали държави. В едно наскоро появило се изследване, Рафаел ди Тела и Роберт Маккълох доказват, че във всяка страна обществената подкрепа за капитализма положително се асоциира с идеята, че успехът се дължи на упорития труд, а не на слепия късмет, и е обратно пропорционална на нивото на корупцията. Тези корелации, до голяма степен, обясняват и обществената подкрепа за американския капиталистически модел.

Според друго, наскоро публикувано изследване, само 40% от американците смятат, че късметът е по-важен фактор за нивото на доходите, отколкото упоритият труд. В същото време, 75% от бразилците, 66% от датчаните и 54% от германците смятат именно късмета за по-важен, което, може би, отчасти обяснява и, защо американците толкова твърдо подкрепят свободния пазар.

Мнозина специалисти биха възразили, че подобно схващане за легитимността на капитализма е просто резултат от успешната пропаганда на идеята за „американската мечта” – мит, който доминира в американската култура, без задължително да разполага с някаква реална основа.

Наистина, фактическите данни не потвърждават, че социалната мобилност в САЩ е по-висока, отколкото в другите развити държави. Тази разлика не се отчита в общата статистика, но ясно може да се види в горната граница на разпределение, а именно тя привлича най-голямо внимание и най-много влияе върху настроенията на хората.

Още преди Интернет-бума, довел до появата на множество млади милиардери, във вече далечната 1996, всеки четвърти американски милиардер в САЩ сам беше създал богатството си. В Германия например, това важи само за всеки десети. При това, най-богатите self-made американски милиардери (от Бил Гейтс и Майкъл Дел до Уорън Бъфет и Марк Цукърбърг) натрупват състоянията си в конкурентни видове бизнес, където изцяло или почти изцяло липсва държавна намеса или помощ от държавата.

Това обаче не може да се каже за повечето други държави, където най-богатите хора са натрупали състоянията си в регулираните бизнес отрасли, където връзките в правителството са ключов фактор за успеха. Тази констатация с пълна сила важи за руските олигарси, за италианеца Силвио Берлускони, за мексиканеца Карлос Слим и дори за най-големите хонконгски богаташи. Всички те печелят милиардите си с бизнес, силно зависим от правителствените концесии – в енергетиката, недвижимите имоти, телекомуникациите, петрола. Успехът в тези сфери често зависи много повече от наличието на „правилните” връзки, отколкото от инициативността и предприемаческия талант. В по-голямата част от света, най-добрият начин да се спечелят много пари не е да откриеш блестяща идея и упорито да работиш за да я реализираш на практика, а да развиваш връзките си с държавното управление. Този полукорумпиран модел няма как да не оказва влияние върху отношението на обществото към икономическата система на съответната държава.

Когато, в едно наскоро появило се изследване, група италиански мениджъри са помолени да посочат определящите фактори за финансовия си успех, те поставят на първо място „познанството с влиятелни личности” (80% определят този фактор като „важен” или „критично важен). „Знанията и опитът” се оказват едва на пето място в тази класация, след такива фактори като „лоялността и подчинението”.

Тази разлика между пътищата към просперитета показва нещо повече от елементарно разминаване във възприемането на нещата. Американският капитализъм наистина силно се различава от европейските си аналози и то по причини, имащи дълбоки исторически корени.

Американският капитализъм и държавата

В Америка, за разлика от останалия Западен свят, демокрацията възниква и се налага още преди индустриализацията. По време на т.нар. Втора индустриална революция (т.е. през втората половина на ХІХ век), в САЩ вече от няколко десетилетия има всеобщо избирателно право (пък макар и само за мъжете), а и образователното ниво е достатъчно високо. Поради това, очакванията на населението са високи и американците едва ли биха търпели несправедлива икономическа политика. Не е чудно, че антитръстовите закони (които водят до развитие на пазара, като цяло, макар че затормозяват конкретни отрасли) са създадени именно в САЩ, в края на ХІХ и началото на ХХ век. Не е чудно и, че в началото на ХХ век, с подкрепата на медиите и популистките (но не и антипазарни) политически движения, в САЩ се наблюдава усилване на регулативните мерки, насочени към ограничаване властта на големия бизнес.

За разлика от Европа, където най-активната опозиция против всевластието на едрия бизнес идва от средите на социалистическите антипазарни движения, опозицията в САЩ е с ясно изразени пропазарни позиции. Така, когато Луис Брандейс атакува финансовите тръстове, целта му е не е да наруши работата на пазарите, а само да ги накара да заработят по-добре.

В резултат от това, още от самото начало, американците са наясно, че интересите на пазара и на бизнеса невинаги съвпадат. Американският капитализъм се развива в епоха, когато държавната намеса в икономиката е сравнителна слабо. В началото на ХХ век, когато окончателно се формира модерният американски капитализъм, правителството на САЩ се разпорежда (т.е.изразходва) само с 6,8% от БВП. За сравнение, след Втората световна война, когато окончателно се формира съвременният западноевропейски капитализъм, правителствата на държавите от региона се разпореждат средно с 30% от БВП.

До Първата световна война, правителството на САЩ, по своя състав и структура, изглежда като „джудже” в сравнение с правителствата на другите големи държави. Отчасти, това се дължи на факта, че Америка не е изправена пред никакви съществени военни заплахи, което позволява на Белия дом да изразходва за нуждите на армията сравнително малка част от бюджета. Федералистката насоченост на американския режим също води до ограничаване размера на националното правителство.

Ако едно правителство е малко и е относително слабо, за да има пари в държавата е необходимо частният бизнес да функционира успешно. В същото време обаче, колкото по-голям е обемът и диапазонът на правителствените разходи, толкова по-лесно е да се печелят пари, просто като се преразпределят обществените ресурси. Защото изграждането на един бизнес е сложна и рискована работа, докато получаването на правителствени преференции или дори поръчки е и много по-просто, и много по-безопасно. Така, в държавите с големи и силни правителства, държавата се оказва в самото сърце на икономическата система, дори и ако тази система е (сравнително) капиталистическа. В резултат от това политиката и  икономиката тясно се преплитат, както в чисто практическите въпроси, така и в обществената картина на света: колкото по-голям е делът на капиталистите, чиито капитал зависи от политическите им връзки, толкова по-силни стават настроенията в обществото, че капитализмът, сам по себе си, е несправедлив и корумпиран.

Друга отличителна черта на американския капитализъм е, че той се формира без външно влияние. Въпреки че европейският (и особено британският) капитал наистина играе важна роля за икономическото развитие на Америка през ХІХ и ХХ век, икономиките на европейските държави са по-зле развити, отколкото американската и затова, макар че европейските капиталисти могат да инвестират в американските компании или да се конкурират с тях, те не са в състояние да доминират над тях.

В резултат, американският капитализъм се развива, повече или по-малко, органично и до днес не е прекъснал връзката си със своите корени. Американското законодателство за фалитите например, действа в полза на кредитополучателите, защото и самите САЩ са създадени и се развиват като държава на кредитополучатели. Тази ситуация силно се отличава от онази в страните, където модерната капиталистическа икономика се развива вече след Втората световна война. Тези страни (като несоциалистическите държави от континентална Европа, частично от Азия и по-голямата част от Латинска Америка) се индустриализират в могъщата сянка на Америка. Затова, в процеса на развитието, местните елити усещат заплаха от икономическа колонизация от страна на американските компании, които са много по-ефективни и по-добре капитализирани. За да се защитят, те създават специални непрозрачни системи, в които особено важни се оказват локалните връзки. Защото именно в подобни системи се чувстват силни. Тези структури се оказват устойчиви и оцеляват в продължение на десетилетия: по принцип, когато икономическите и политически системи се изграждат за да съдействат на определен тип човешки отношения, а не с оглед на ефективността, те много трудно могат да бъдат реформирани, тъй като онези, които държат властта, ще пострадат най-много от промените.

Имунитетът към марксизма

В края на краищата, САЩ съумяват да изработят пропазарна програма, различаваща се от пробизнес програмите по това, че е избавена от прякото влияние на марксизма. Възможно ли е специфичният модел на капитализъм, който се развива в САЩ, да е причина (също както и следствие) за липсата на достатъчно силно марксистко движение в страната? Независимо, какъв е отговорът на този въпрос, това различие на американските от другите западни режими се оказва изключително важно за развитието на специфично американския подход в икономиката.

В държавите с големи и влиятелни марксистки партии, силите, обявяващи се в защита на пазара и бизнеса, са принудени да се обединяват за да се борят с общия враг. Така, ако се налага да се сблъскаш с възможността за национализация (т.е., когато ресурсите се контролират от малоброен политически елит), дори „относителният капитализъм” (който предполага, че тези ресурси се контролират от малоброен бизнес елит) се превръща в привлекателна алтернатива. В резултат от това, много от въпросните държави не съумяват да изградят по-конкурентоспособен и открит модел на капитализма, просто защото не могат да си позволят да разцепят единната опозиция на марксизма. И, което е още по-лошо, ограничаването на свободния пазар се възприема напълно от пробизнес ориентираните сили в споменатите по-горе държави. Парадоксалното е, че паралелно със залеза на привлекателността на марксистките идеи, в много от тях, този проблем става още по-остър. След десетилетията на тесни контакти и взаимно проникване, пропазарните сили не съумяват да се разграничат и отделят от пробизнес-лагера. С изчезването на идеологическата опозиция, в лицето на марксизма, и без да усеща сериозно противодействие от страна на пазарната идеология, пробизнес-лагерът се налага окончателно.

В нито една друга страна този процес не е толкова очевиден, както в Италия, където в момента пазарното движение, на практика, се контролира от премиера-бизнесмен Силвио Берлускони. Като нерядко се създава впечатление, че той управлява страната в интерес на собствената си медийна империя.

Поради всички тези причини, в САЩ е създадена капиталистическа система, която максимално (повече от всички останали) се доближава до идеалното съчетание на икономическа свобода и открита конкуренция. В съзнанието на мнозина американци, този образ на капитализма напомня историята на писателя Хорейшо Алджър и неговата теза „за тежкия труд, откриващ пътя от калта към успеха”. Което и става определящо за т.нар. „американска мечта”. В целия останал свята обаче, в образец за постигането на социален успех се превръща по-скоро Пепеляшка, или пък Евита Перон, т.е. празните фантазии, заменят правдоподобните мечти.

Именно схващането за наличието на множество благоприятни възможности, помага за популярността и устойчивостта на американския модел капитализъм.

Обуздаването на банките

Доколкото системата на свободния пазар се крепи на обществената подкрепа, а въпросната подкрепа, поне донякъде, зависи от мнението на обществото за това, колко справедливо и честно работи системата, всяка ерозия на тази представа застрашава и самата система.

Подобна ерозия е възможна, когато връзките в правителството или устойчивото лидерство на пазара на отдавна утвърдили се компании, очевидно се превръщат в по-важни фактори за успеха, отколкото свободната и честна конкуренция. Ако и правителството, и едрият бизнес сериозно възнамеряват и занапред да вървят по този път, това поставя под въпрос специфичния американски капиталистически модел. Дори и най-убедителната и устойчива идеология не може да се съхрани, ако изчезнат породилите я условия. Американският капитализъм се нуждае от защитници, които да са наясно с текущите опасности за него и които могат да убедят в това обществеността. През последните трийсетина години обаче, когато изчезна заплахата от настъплението на глобалния комунизъм, редовете на защитниците на капитализма все повече оредяват, а изкушенията пред водещите корпорации все повече нарастват.

Тъкмо това подготви почвата за сегашната криза и става все по-неясно, как можем да се справим с тази ситуация. Стабилната финансова система е ключова необходимост за всяка реална пазарна икономика. За да можеш да събереш най-големите таланти и да им осигуриш условия да растат и просперират, от жизненоважно значение е бързият и лесен достъп до необходимите финанси. Това е важно и за привличането на нови играчи в системата, както и за поощряване на конкуренцията.

Системата, която разпределя финансите, разпределя също властта и рентата, и ако тази система е несправедлива, за останалата икономика не остава много надежда. В същото време, вероятността за нечестна игра или злоупотреби във финансовата структура винаги е голяма. Американците открай време са били чувствителни към подобни злоупотреби. В Европа исторически съществува силен антикапиталистически уклон, докато в Америка уклонът е популистки и антибанков. Между другото, това води до редица неефективни, от икономическа гледна точка, политически решения в историята на САЩ, които обаче се отразяват здравословно на американския демократичен капитализъм. Така в края на 30-те години на ХІХ век, президентът Андрю Джексън се обявява против удължаване действието на документа, разрешаващ създаването на нови поделения на Втората банка на САЩ, тъй като смята банката за инструмент на корупцията в политиката и заплаха за американските свободи (макар че тази стъпка провокира, през 1837, паника на финансовия пазар). Джексън инициира разследване, чиито резултат е еднозначен: „без съмнение, тази влиятелна и могъща институция е била въвлечена в опити да се окаже влияние върху избора на ключови държавни фигури с помощта на парите”.

В историята на Америка държавно регулиране на банковата система обикновено се е осъществявало по следните съображения: например, че нюйоркските банки разполагат с голямо влияние в цялата страна или, че има опасност големите банки да „изсмучат” депозитите от фермерските зони, насочвайки ги към градовете. За да не допуснат това, властите налагат разнообразни ограничения: от системата на безфилиалните банки (т.е. банката може да има само един офис) до ограниченията върху разширяването на банковата активност, както в рамките на един щат (например банка от Северен Илинойс не може да открие филиал в южната част на щата), така и между щатите (например нюйоркските банки не могат да откриват филиали в други щати). От чисто икономическа гледна точка, всички тези ограничения изглеждат безумни. Заради налагането им, на банките се налагало да реинвестират депозитите в районите, където те са били събрани, което силно изкривява разпределението на средствата. Тези ограничения правят банките по-слабо развити, разклонени и разнообразни и, следователно, доста по-предразположени към фалит.

И все пак, тази политика има и положителен страничен ефект: тя раздробява банковия сектор, ограничава политическото му влияние и, по този начин, създава условия за развитието на мащабен пазар за ценни книжа.

Дори и разделянето на инвестиционното от търговското банкиране, наложено със закона Глас-Стийгъл (Glass-Steagall Banking Act, приет през 1933, т.е. по времето на т.нар. „Нов курс” на президента Рузвелт), е следствие от тази стара американска традиция. За разлика от много други закони, регулиращи банковата дейност, този на Глас-Стийгъл поне е икономически обоснован – целта му е да не се допусне търговските банки да експлоатират вносителите, прехвърляйки върху тях проблемите на фирмите, на които банките са заели средства и които не са могли да върнат заемите си. Впрочем, най-важната последица от закона е фрагментацията – което пък позволява да се ограничи концентрацията в банковата индустрия и, посредством формирането на противоположни интереси в различните сегменти на финансовия сектор, помага да се намали политическата им мощ.

Банките на свобода

През последните трийсетина години, всички тези защитни мерки бяха преразгледани, което доведе до тоталната дерегулация на банковия сектор. Ограниченията, наложени от държавата, първоначално са ефективни, но с течение на времето технологичният и финансовият прогрес ги правят съвършено несъстоятелни. Каква полза има например от забраната на банковите филиали, ако банките могат да поставят банкомати във всяка точка на страната? Или, колко ефективно може забраната на банковата активност между щатите да блокира редистрибуцията на депозитите, след като неинтегрираните банки могат да ги преразпределят чрез междубанковия пазар?

Ето защо, от края на 70-те години насам, ограниченията, наложени от държавата върху дейността на банките, бяха смекчени или отменени, което доведе до бум в ефективността на банковия сектор и стимулира икономическия ръст. В същото време обаче, тази стъпка увеличи и концентрацията в банковия сектор. Така, през 1980 в САЩ е имало 14 434 банки, т.е. почти толкова, колкото и през 1934. През 1990, броят им е намалял до 12 347, през 2000 – до 8315, а през 2009 – до по-малко от 7100. Още по-важно е обаче, че концентрацията на депозитите и кредитите забележимо нарасна. През 1984, петте основни американски банки контролираха само 9% от всички депозити в банковия сектор, през 2001 тази цифра стигна 21%, а в края на 2008 – почти 40%. В кулминация на процеса се превърна приемането, през 1999, на закона Грам-Лийч-Блайли (Gramm-Leach-Bliley Act), отменящ ограниченията, наложени навремето със закона Глас-Сийгъл. Мнозина неправилно критикуват този закон, че е изиграл важна роля за сегашната финансови криза. Всъщност, той почти няма отношение към нея. Основните институции, които претърпяха крах, или пък съществуването им бе гарантирано от държавата през последните години, бяха чисто инвестиционните банки, от типа на Lehman Brothers, Beаr Stearns и Merrill Lynch, или пък изцяло търговски банки, като Wachovia и Washington Mutual. Единственото изключение е Citigroup, обединила търговските и инвестиционните си операции още преди влизането в сила на закона Грам-Лийч-Блайли.

Всъщност, истинският ефект от закона беше политически, а не икономически. Преди влизането му в сила, търговските и инвестиционните банки и застрахователните компании следваха различни планове и опитите им да лобират за тях се пресичаха, пречейки си взаимно. След като ограниченията бяха премахнати обаче, интересите на всички основни играчи във финансовата индустрия съвпаднаха, в резултат от което тя получи безпрецедентна възможност да влияе върху политиката. Концентрацията в банковата система само увеличи тази възможност. Последен и най-важен източник на нарастващата мощ на финансовата индустрия стана нейната доходност, поне на хартия.

През 60-те години на миналия век, делът от БВП, формиран от финансовия сектор, стигаше до малко повече от 3%, докато през 2005 той надхвърли 8%. Тази експанзия беше обусловена от бързия ръст не само на печалбите, но и на работните заплати. През 80-те, средното възнаграждение на служителите в сектора бе сравнима с тази на работещите със същата квалификация в другите отрасли. През 2007 обаче, служителите във финансовия сектор вече получаваха със 70% повече. Всички опити подобен разрив да се обясни с разликата във възможностите или специфичните изисквания на работата, се оказаха неуспешни. Просто хората, работещи във финансовата сфера печелеха значително повече от останалите. Тази невероятна рентабилност позволи на банковата индустрия да изразходва непропорционални средства за лобистки цели. През последните 20 години, финансовият сектор е внесъл 2,2 млрд. долара в партийните каси, т.е. повече от който и да било друг отрасъл (по данни на Центъра за отговорна политика). През последните десет години, финансовата индустрия води в списъка на онези, които могат да си позволят да отделят средства за лобиране, като е изразходвала за целта 3,5 млрд. долара.

Бумът на възнагражденията и доходите във финансовия сектор привлече в него най-големите таланти на Америка (и света) и последиците от това днес се усещат далеч отвъд рамките на сектора. Промени се и самият държавен модел. Преди трийсетина години, най-добрите млади специалисти предпочитаха да се занимават с наука, технология, право или бизнес, докато от двайсет години насам се насочват почти изключително към финансите. Посвещавайки се на тази сфера, тези талантливи млади хора работеха за интересите на сектора: човек, който се е специализирал в сделките с деривати, най-вероятно, ще бъде абсолютно убеден, колко важни и ценни са те, също както един ядрен физик обикновено смята, че атомната енергия може да реши всички световни проблеми. И, ако по-голямата част от политическия елит се набираше от средите на ядрените физици, Америка бързо щеше да бъде задръстена от атомни електростанции. Между другото, пример за подобно развитие е Франция, където в резултат от въздействието на редица сложни културологични фактори, необичайно голяма част от политическия елит получава образованието си в инженерния факултет на парижката Политехника, и където делът на ядрената енергетика е по-голям от всяка друга страна.

Очевидно е, че нещо подобно се случи в Америка, в сферата на финансите. Броят на хората с образование и опит в тази сфера, работещи на най-високи позиции в последните президентски администрации, е наистина безпрецедентен. Четирима от последните шест държавни секретари по финансите влизат в този списък. Нещо повече, и четиримата са пряко или косвено свързани с една и съща финансова корпорация -  Goldman Sachs. Това едва ли е в реда на нещата - сред предишните шестима държавни секретари, само един е имал диплома от сферата на финансите. Много хора с подобно образование днес работят не само в Департамента по финансите, но и на ключови постове в Белия дом и редица други държавни структури. Рам Емануел, който ръководи кабинета на президента Барак Обама, работеше преди това в инвестиционна банка, също както и предшественикът му в администрацията на Буш-младши – Джошуа Болтън.

Всъщност, във всичко това няма нищо лошо. Съвсем естествено е, търсейки най-добрите специалисти, правителството да се заеме с „бракониерство” в света на финансите, където са се събрали най-добрите и най-талантливите. Проблемът е, че хората, които са прекарали целия си живот във финансовия сектор, обикновено се ръководят от идеята, че интересите на финансовата индустрия и тези на страната винаги съвпадат.

Когато, през есента на 2008, тогавашният държавен секретар по финансите Хенри Полсън заяви пред Конгреса, че светът, който познаваме, ще рухне, ако конгресмените откажат да отпуснат исканата субсидия от 700 млрд. долара, той беше напълно сериозен и искрено вярваше в твърдението си. Впрочем, в определена степен, Полсън беше прав: неговият собствен свят, т.е. светът, в който той живее и работи, наистина би рухнал, корпорацията Goldman Sachs би фалирала, а последиците за всички онези, които познава, биха били трагични. Само че светът на Хенри Полсън не е този, в който живеят мнозинството американци. Той дори не е този, в който съществува американската икономика, като цяло. А, дали този свят действително би рухнал без въпросната гигантска субсидия е много спорен въпрос и за съжаление той така и не бе дебатиран.

Проблемът се усложнява от факта, че хората от правителството, събирайки необходимата им „външна” информация, имат навика да разчитат на мнението на сравнително тесен кръг от приятели. И, ако всички в този кръг произхождат от едни и същи среди, тогава информацията и идеите, които те могат да предложат на политиците, рискуват да се окажат твърде едностранни и ограничени. Както споделя един от високопоставените служители на Департамента по финансите по времето на Буш-младши, в самия разгар на финансовата криза, експертите от Манхатън са съветвали правителството едно и също – да купува обезценените активи. Това еднообразие на препоръките затруднява пътя към намирането на верните решения дори и на най-талантливите и добронамерени правителствени чиновници.

Порочният кръг

Увеличаващата се концентрация на финансовия сектор и растящото му политическо влияние ерозират традиционната американска представа за разликата между свободните пазари и едрия бизнес. Това означава не само, че финансовите интереси вече се определят от икономическите идеи на управляващите, но и (което може би е още по-важно), че е поставена под въпрос самата представа на обществото за легитимността на сегашната икономическа система.

Ако системата на свободните пазари е политически крехка, най-крехката и част е именно финансовата индустрия. И това е така, защото изцяло се основава на принципа за ненарушаването на договорите и върховенството на закона, само че този принцип не може да бъде съхранен без наличието на широка обществена подкрепа.  Ако хората са толкова ядосани, че директно отправят заплахи към живота на банкерите; ако мнозинството американци настояват за държавна намеса не само под формата на надзор върху финансовата сфера, а искат и намеса във вътрешната политика на компаниите; ако избирателите губят доверието си в икономическата система на страната, смятайки я за тотално корумпирана, тогава и ненакърнимостта на принципа за частната собственост също се оказва застрашена. А когато не е защитено правото на собственост, оцеляването на целия финансов сектор, както и на икономиката, като цяло, бива поставено под въпрос.

Правителствената намеса в работите на финансовия сектор, в резултат на кризата, и особено изкупуването на големите банки и други финансови институции, само задълбочи този проблем. Общественото недоверие към правителството, съчетано с недоверие към банкерите и страховете, че средствата на данъкоплатците ще бъдат пропилени, се наслагват с опасенията, че виновниците за сегашната катастрофа от Уолстрийт, на всичкото отгоре, ще спечелят най-много от цялата тази история.

Естествено, политиците моментално реагираха на тези настроения и, опасявайки се за собствената си съдба, предприеха яростна атака срещу финансовия сектор.Така, Конгресът одобри законопроекта за 90%-но облагането със задна дата на всички бонуси, изплатени от финансовите компании, получаващи средства по програмата за държавна подкрепа на банките (TARP). Което е пример за това, колко опасна може да бъде подобна реакция на демагогията. За щастие, тъкмо този конкретен законопроект, така и не се превърна в закон. Но откровено антифинансовият климат, който способства за появата му, доведе например до експроприацията на компанията Chrysler, през пролетта на 2009, при това заради обезпечен дълг. Превръщайки кредиторите на Chrysler в изкупителни жертви и публично осъждайки онези от тях, които настояваха за спазване на договорните задължения, президентът Обама, на практика, използва общественото недоволство за да намали правителствените разходи при изкупуването на Chrysler. Само че тази икономия на средства стана за сметка на текущите инвеститори, като по този начин бе даден съвсем ясен знак и на всички възможни бъдещи инвеститори.

Подходът на Обама е доста удобен в краткосрочна перспектива, но с течение на времето може да има разрушителни последици за цялата пазарна система. Защото защитата, от която се ползват обезпечените кредитори, е критично важна за да може кредитът да е достъпен за компаниите, изпитващи трудности, или дори намиращи се под закрилата на чл. 11 от Закона за фалитите.

Случаят с Chrysler ерозира възможностите за достъп до такова финансиране, особено за компаниите, които най-много се нуждаят от него, и увеличава необходимостта от по-нататъшна държавна намеса във финансовата сфера. Тоест, моделът, който толкова активно се използва още от началото на кризата, може да вкара всички ни в порочен кръг. Тъй като не искат да се асоциират в общественото съзнание с компаниите, на които се опитват да помогнат, политиците подклаждат настроенията срещу финансовите институции и дори сами се включват в атаките срещу тях. Това обаче плаши потенциалните инвеститори, които вече не могат да разчитат на условията на договорите и на законодателството. Това, на свой ред, не оставя кой знае какви варианти на компаниите, освен да търсят подкрепа от държавата.

Не е чудно, че скоро след като обвини „акулите” от Уолстрийт в алчност, администрацията ги уреди с най-щедрите субсидии, които някога са изплащани в сектора. Програмата за публично-частните инвестиции при изкупуването на т.нар. „токсични активи”, обявена през март 2009 от държавния секретар по финансите Томас Гейтнър, включва толкова щедри условия, че частните инвеститори, на практика, получават като субсидия по два долара за всеки вложен от тях долар.

Разбира се, получателите на въпросните субсидии биха могли да „оправдаят” тази щедрост с това, че им се налага да се сблъскват с рисковете, породени от негативната обществена реакция. Истината обаче е, че по този начин правителството и големите играчи се кооперират, и то за сметка на данъкоплатците и дребните инвеститори.

Ако програмата за публично-частните инвестиции заработи, същите хора, които са виновни за появата на проблема, ще станат баснословно богати, за сметка на правителството. Което, очевидно, няма как да подобри образа на американския капитализъм. Тоест, става дума за порочен кръг, в който отдавна е вкаран и капитализмът в повечето страни по света. От една страна, бизнесът и финансистите за притеснени от враждебното отношение на обществото и затова смятат, че са в правото си да искат специални привилегировани условия от правителството. От друга страна, обикновените американски граждани са бесни заради привилегиите на бизнесмените и финансистите, откъдето и произтича враждебността им към тях. На всеки, който поне малко е запознат със спецификата на капитализма в целия останал свят, сегашният момент в историята на Америка, ще се стори много познат.

Бъдещето на капитализма

И така, капитализмът се намира на кръстопът. Единият вариант е общественото недоволство да се трансформира в политическа подкрепа за някакви наистина пазарни по характера си реформи, дори ако те не отговарят на интересите на големите финансови корпорации. Обръщайки се към най-доброто в американската популистка традиция, можем да опитаме да очертаем ясни граници на властта на финансовата индустрия – или (ако вече сме стигнали дотам) на който и да било бизнес и да възстановим фундаменталните принципи, формирали етичната основа на класическия капитализъм: свободата, конкуренцията, пряката зависимост на печалбата от вложените усилия, чувството за отговорност, гаранцията, че онзи който печели, при влошаване на ситуацията, ще плаща и за провалите.

Това означава отказ от идеята, че една или друга компания е „прекалено голяма за да и позволим да рухне” и налагането на определени правила, които да не позволяват на големите финансови корпорации да използват връзките си с управляващите във вреда на пазара, като цяло. Това би бил един наистина „пропазарен”, а не „пробизнес”, подход към устройството на американската икономика.

Алтернативната възможност е да бъдат успокоени гневните данъкоплатци,  налагайки ограничения върху размерите на бонусите във финансовия сектор, като при това големите финансови играчи бъдат подкрепени и, по този начин, поставени в зависимост от правителството, а пък икономиката, като цяло, бъде поставена в зависимост от тях. Подобни мерки биха донесли на управляващите временното одобрение на тълпата, но пък ще застрашат както финансовата система, така и обществената репутация на американския капитализъм, в дългосрочна перспектива. Освен това, те ще поощрят същите поведенчески практики, които доведоха до сегашната криза. Всъщност, това е прекият път към капитализма на големите корпорации – път, който размива различието между пропазарния и пробизнес подхода и по този начин обезценява уникалната вяра на американците в легитимността на демократичния капитализъм. За съжаление, съдейки по всичко, администрацията на Обама е решила да избере втория вариант.

Този избор ни заплашва с ново завъртане на порочния кръг: от засилването на общественото недоволство към усилване на полукорупционния корпоративен капитализъм и оттам отново към недоволство в обществото – ситуация, типична за толкова други държави по света. Ако САЩ тръгнат по този път, те със сигурност ще изгубят своята икономическа изключителност, която е от толкова важно значение за американския просперитет. А, когато прахът се разсее и паниката се уталожи, може да се окаже, че тъкмо това е бил и най-сериозният и пагубен ефект от финансовата криза.

* Авторът е професор по бизнес и финанси в Университета на Чикаго, САЩ

{rt}

Нашумелият напоследък американски експерт по международни отношения Параг Хана е роден през 1977 в Канпур, Индия. Завършва международни отношения в Джорджтаунския университет и Свободния университет в Берлин, където получава магистърска степен по проблемите на сигурността. Защитава докторска степен в London School of Economics.

Работи като анализатор в изключително влиятелния Съвет за международни отношения, Световния икономически форум и Института Брукинг. Параг Хана е директор на Инициативата за глобално управление към Американската стратегическа програма в New America Foundation (един от водещите „мозъчни центрове” в САЩ). През 2007 е геополитически съветник на американските специални части в Ирак и Афганистан, а през 2008 е съветник по външната политика на кандидата за президент от Демократическата партия Барак Обама.

Хана е автор на множество статии във водещи американски издания и редовен участник в различни телевизионни програми. През март 2008 се появи книгата му „Вторият свят: Империи и влияние в новия глобален ред”. Според Хана, към т.нар. „Втори свят” днес принадлежат страни, като Индия, Китай, Бразилия и други, чиито характеристики са типични едновременно за Първия и за Третия свят.

В края на 2009 излезе поредният му бестселър „Как да управляваме света”.

 

- В най-новата си книга често използвате такива понятия, като „национална държава”, „регионализъм”, „международни организации”. Според Вас, дали глобалната криза е повлияла сериозно на баланса между тях?

-  Менталната промяна в посока осъзнаване на необходимостта от регионализма беше налице още преди кризата. В Азия например, лансираха идеята за създаването на собствена банкова сфера. В Латинска Америка, Бразилия се опитваше да формира съюз на южноамериканските нации. Междувременно, финансовото кредитиране на тази държава нарасна, с помощта на Световната банка и Международната банка за развитие. Напоследък съм приятно изненадан, че вниманието на някои международни конференции се насочва именно към регионалното равнище. Защото доскоро анализаторите от големите държави, събрали се на някой форум, предпочитаха да разсъждават само за случващото се на глобално ниво: например за необходимостта да се реформира Съветът за сигурност на ООН или за нуждата от нов световен ред. Лично аз смятам, че трябва да отделяме повече средства за укрепване на регионалните организации и по-малко – за реформирането на глобалните, защото в бъдеще няма да са чак толкова много случаите, когато ще ни се налага да правим нещо на глобално равнище.

Само че сегашната финансово-икономическа криза има глобален характер...

-  Що се отнася да финансовата криза, това наистина е така. Какво обаче означава „глобална”? Ние имаме глобална Организация на обединените нации. Дали обаче и Г-20 е глобална общност? За решаването на различните проблеми се нуждаем от различни конфигурация от държави. За да се справим с екологичните проблеми ни е необходима една конфигурация, а за преодоляването на финансовата криза – друга.

- Означава ли това, че понятието „национална държава” вече не е актуално?

-  Не, разбира се, всичко зависи от конкретната държава. Има много различни типове държави. Една трета от днешните държави са постколониални, провалили се държави. В същото време съществуват и такива силни държави, като Китай, Индия, САЩ, Русия, Бразилия. Има и микродържави, които са достатъчно уверени в силите и възможностите си, като Катар например. А има и държави, съществуващи само формално - като Судан, Конго и подобните на тях. Тоест, наистина има много различни типове държави. Затова, когато ме питат, каква съдба очаква националната държава в бъдеще, предпочитам да уточня за коя държава става дума.

-   Но, когато се дискутират глобални проблеми, обикновено забравяме за съществуването на държави, като Конго, Чад или Судан...

-   Точно така е, в подобни дискусии предпочитаме да оперираме с обобщени абстракции, от които няма никаква полза.

В първата си книга „Вторият свят”, която породи толкова шумни дискусии, лансирате тезата, че светът на бъдещето ще включва три, формиращи се днес, полюса: САЩ, Европейският съюз и Китай. В тази връзка обаче, възникват определени въпроси. Свикнали сме да гледаме на Запада, като на единна общност. Възможно ли е той да се разпадне на два, различни полюса? Имам предвид САЩ и ЕС.

-   Всъщност, истината е, че от стратегическа гледна точка Западът отдавна не е единен. Отдавна стана ясно, че не съществува никакъв единен западен алианс. Войната в Ирак окончателно ликвидира това понятие. И те (т.е. европейците – б.р.), и ние (т.е. американците – б.р.) имаме общи стратегически цели, задачи и тактически въпроси, като например борбата с тероризма. Само че методите ни на действие, както и начинът, по който се самооценяваме, са много различни. Затова е по-точно да кажем, че Западът вече включва два различни силови полюса.

Означава ли това края на НАТО?

-   Не, НАТО може да продължи да съществува още дълго. Също както и ООН. Проблемът е, доколко са ефективни тези две организации. Каква е целта им? Кои от лансираните от тях проекти са в състояние да реализират? Що се отнася до НАТО, отговорът на последния въпрос е: много малко от тях.

Ако се върнем към предложения от Вас модел на „триполюсен свят”, къде в него е мястото на държави, като Русия, Индия и Япония? Или пък на ислямския свят?

-  Моделът на „триполюсния свят” не изключва съществуването на въпросните субекти. Но фактът си е факт: САЩ, ЕС и Китай, всеки от тях поотделно, представляват 20% от световната икономика. Нараства и тяхната военна мощ. Те притежават универсалната способност да променят хода на политиката в целия свят. За другите, споменати от вас, държави не може да се твърди подобно нещо. Москва може да мечтае Русия отново да се превърне в свръхдържава, но това означава, че се заблуждава. Руската икономика е съпоставима с тази на Франция. Тоест, в икономически план, тя не е свръхдържава. А не е възможно да претендираш за политически статут на свръхдържава, ако не притежаваш такъв статут, в икономическа план. Според мен, в света има три притегателни центъра. Русия също е притегателен център, но не влиза в тази „голяма тройка”. Тя е притегателен център на регионално равнище. Да, това е доста специфичен център, при това огромен. За което неколкократно споменавам и в книгата си. От това обаче не следва, че тя е истински полюс, в глобалния смисъл, т.е. образец който се стремят да следват и около който опитват да се обединят държави от целия свят. От чисто икономическа гледна точка, единствената държава, която би могла да се добави към този триполюсен спектър, е Япония.

Тезата Ви напълно ли изключва хипотезата за Г-2, или „Кимерика”?

-  В книгата си въвеждам понятието Г-3. Тезата за Г-2 или „Кимерика” ми се струва доста глупава, защото САЩ и Китай не са единствените сили в света. Между другото, забравих да отговоря на въпроса ви за ролята на ислямския свят. Всъщност, такъв свят на практика не съществува, така че нямам и какво да ви отговоря. В света има много мюсюлмани, като те са интегрирани в различни държави – арабски и неарабски. Никога и никъде в света обаче, не се осъществяват действия, за които да можем да кажем, че са били предприети от „ислямския свят”.

Не забравяйте, че съществува Организацията Ислямска конференция...

-  Съществуването и само потвърждава изложеното от мен по-горе, защото ОИК не прави абсолютно нищо. Ние самите измислихме понятието „ислямски свят”. По-скоро, измисли го Джордж Буш. Или пък Осама бин Ладен. Те просто действаха общо в тази посока. Само че това е едно напълно безполезно понятие.

Споменахте, че следва да отделяме по-малко внимание на световните организации, а повече – на регионалните. Означава ли това, че ООН няма бъдеще?

-  ООН съчетава у себе си много различни функции и същности. Тя има генерален секретар, Генерална асамблея и Съвет за сигурност. Има обаче и множество функционални агенции, ангажирани в различни сфери: човешките права, бежанците, екологията. Според мен, не съществува единна Организация на обединените нации. Много от нейните структурни подразделения имат бъдеще, други обаче – не. Генералният секретар например, е безполезен. Същото се отнася и за Програмата за развитие, Програмата за околната среда и Съвета за сигурност на ООН, а донякъде и за нейната Генерална асамблея. Затова пък Световната продоволствена програма, Комисията по правата на човека или ЮНИЦЕФ са много полезни организации. Те действително работят и се ползват с уважение. Миротворческите мисии също са много важни.

-   Но тези мисии се осъществяват под егидата на Съвета за сигурност, а Вие току що го обявихте за безполезен...

-  Така е. Само че миротворците (чиито корпус се формира от представители на различни държави, тъй като ООН не разполага с постоянна армия) могат да осъществяват регионални миротворчески операции, съгласно Хартата на ООН, която се интерпретира от Съвета за сигурност. Всъщност, и без участието на Съвета, тази Харта достатъчно ясно посочва, че ООН следва да полага усилия за осъществяването на регионални миротворчески операции. Затова е напълно възможно да бъдат обособени достатъчно многобройни военни контингенти, които да осъществяват регионалните миротворчески операции, под егидата на различни регионални организации, вместо да си останат част от операциите на ООН.

Афганистанският въпрос също ли следва да се решава на регионално равнище?

-  Да. Неведнъж достатъчно ясно съм изразявал мнението си, че афганистанският проблем трябва да се прехвърли на регионално равнище, особено имайки предвид, че става въпрос за затворен регион, без излаз на море. Окупацията на подобен регион, лишен от достъп до големи водни басейни, от чуждестранни войски, при всички случаи, е обречена на неуспех.

Означава ли това, че с афганистанския проблем следва да се заемат най-вече Пакистан и Иран?

-  Ами именно това наблюдаваме в момента. Провеждат се срещи между пакистански и афганистански парламентаристи, министри, шефове на разузнавателните служби, чиновници от икономическите министерства. Иран също играе важна роля. Необходимо е тясно сътрудничество между Иран, Пакистан и Афганистан по проблемите, касаещи енергетиката, инфраструктурата, петролопроводите, пътищата...

-   А наркотиците?

-    И наркотиците, разбира се. Всички тези сфери императивно изискват тристранно сътрудничество.

-   Възможно ли е подобно сътрудничество, имайки предвид сложния характер на отношенията между трите държави?

-  Не мисля, че въпросът е в това. Истинският въпрос е, дали можем да стимулираме с подходящите средства този процес. И, ако можем, дали има поне минимален шанс резултатът да се окаже позитивен? Лично аз смятам, че отговорът на този въпрос е положителен.

-   Наистина ли вярвате в това?

-  Вярвам, че трябва да стимулираме този процес и да следим внимателно, къде ще ни доведе. Не мисля, че може да се отговори утвърдително на един въпрос, който остава без отговор вече петнайсет години.

Общото мнение е, че именно Пакистан доведе навремето талибаните на власт в Афганистан...

-  Така е. Именно затова Пакистан е едновременно и част от решението, и част от проблема. Между другото, това е типично за провалилите се държави.

-   Искате да кажете, че и двете държави са „провалени”, но, въпреки това, са в състояние да намерят решение на афганистанския проблем?

-    Пакистан е провалила се държава, макар и малко по-различна от останалите, от този тип. Що се отнася до Афганистан, това е една напълно провалена държава.

-    И все пак, как точно следва да бъде стимулиран този процес? Като начало, не трябва ли да бъдат изтеглени от Афганистан Международните сили по поддържане на сигурността?

-   Всъщност, истината е, че можем само да продължаваме това, което се случва в момента. А именно, с помощта на международните сили, да подготвим афганистанска национална армия, да създадем афганистанска гранична служба и афганистанска полиция. Както и да стимулираме трансграничното сътрудничество между Афганистан и Пакистан. Това са четирите, особено важни, функции на международните сили по поддържане на сигурността. И, ако те успеят да ги реализират, общият резултат ще е положителен.

{rt}

Докато, от 11 септември 2001 насам, Съединените щати се опитват да активизират проекта си за трансформиране на света, съобразно либерално-демократичния модел, лансиран навремето от американските „бащи-основатели”, незападните цивилизации се развиват по свой собствен път, демонстрирайки политическа воля за повече власт и влияние. Сред тях Русия изпъква като едно от основните препятствия пред реализацията на глобалната стратегия на Вашингтон. През последните години тази страна се опитва да защити собствената си зона на влияние и, в същото време, да докаже на света, че е незаменима по отношение на енергийната сигурност.

Доктрината на Макиндер

Както е известно, централната теза в доктрината на един от класиците на геополитиката – британският професор Хилфорд Макиндер (1861-1947), който преподава геополитика в Оксфорд, е, че всички големи геополитически събития се развиват около „сърцевината” на планетата – т.нар. Хартленд, т.е. Евразия. Евразия е оста на планетата, трудно достижима за морските държави, а пък Русия е ядрото на Евразия, която Макиндер определя като Империя, заемаща в света „същата централна позиция, каквато в Европа заема Германия”. Около този труднодостъпен, заради наличието на редица естествени прегради (пустинните пространства на Сибир, Хималаите, Тибет, пустинята Гоби), епицентър на световната геополитика са разположени териториите на континенталното крайбрежие (т.нар. Римленд) – Западна Европа, Южна Азия, Близкият и Далечният изток.

Отвъд пределите на това крайбрежие, рамките на Хартленда се дооформят от две островни системи: Британските и Японските острови.

Според тази визия за света, световните морски държави (таласокрациите, както ги нарича Макиндер) се стремят да попречат на постигането на континентално единство в Евразия. За целта те се опитват да поддържат враждебността и разделението по линията Изток-Запад между основните свръхдържави, способни да формират подобни алианси (т.е. между Русия и Германия, Германия и Франция и Русия и Китай), и да контролират крайбрежието на суперконтинента (т.е. Римленда). Тази англосаксонска „матрица”, която се възприема както от Британската империя, през ХІХ и началото на ХХ век, така и от американската таласокрация, през ХХ-ти, е необходимо условие за да разберем и днешните геополитически реалности.

Теорията на Макиндер напомня за двете тези, към които представителите на англосаксонската таласокрация винаги са се придържали: „Не може да има силна Европа без силна Германия (неслучайно, след 1945, тази страна се намира под плътната американска „опека”)” и „Евразия не може да пълноценно да противодейства на САЩ без силна Русия”.

И така, Съединените щати се опитват да създадат един американски свят. Основната цел на външната им политика, наред с оптимизирането на икономическите и политически национални интереси на САЩ, е трансформацията на света по модела на американското общество. А скритият двигател на тяхната мощ е американският месианизъм. Подписвайки, през 1941, т.нар. Атлантическа харта, Рузвелт и Чърчил поставят основите на либерално-демократичната „мондиализация”, чиято крайна цел е създаването на световно правителство. Чак до 1947, Вашингтон разчита към този проект да бъде привлечен и Съветският съюз, въпреки огромното разминаване между американския и съветския мондиализъм. Две години след краха на Европа, през 1945, американците обаче окончателно осъзнават, че няма да могат да ангажират Москва в либералния си мондиалистки проект и затова преориентират своята външна политика, а мястото на мондиализма временно бива заето от атлантизма.

През 1989 обаче, т.е. след геополитическото поражение на Съветската империя, мондиалистката мечта отново бе съживена. И тъкмо на нея беше подчинена американската външнополитическа експанзия. Като предлог за тази експанзия беше използван един нов враг, „отгледан” върху руините на съветския комунизъм: ислямистският тероризъм. Истината е, че навремето Съединените щати отгледаха това чудовище, опитвайки се да създадат преграда пред социалистическите революции, осъществявани с подкрепата на Москва. Сунитският ислямизъм беше съюзник на Америка в борбата и срещу Съветска Русия в Афганистан. Привличайки арабските ветерани на антикомунистическата „герила” в Афганистан, той се оказа първата „люпилня” както на печално известната Ал Кайда, така и на алжирските ислямисти. Друг важен момент беше фундаменталистката шиитска революция в Иран, през 1979, когато американците, на практика, изоставиха иранския шах на произвола на съдбата. САЩ разчитаха, че тази революция ще попречи на формирането на съюз между СССР и Иран (който щеше да стане възможен, ако вместо ислямистката, в тази страна бе избухнала марксистка революция, подкрепяна от Москва), както и, че новата шиитска ислямска държава ще балансира мощта на сунитския фундаментализъм. В арабския свят обаче, това развитие на събитията вдъхнови действията на „Мюсюлманските братя” в Сирия и Египет. Междувременно, Вашингтон насъска Ирак срещу Иран (както и обратното), следвайки печално известната формула „нека им позволим да се убиват помежду си”. Това помогна на американците да се справят с арабския национализъм, пречещ за реализацията на техните интереси в Близкия и Средния изток (както и на тези на Израел). Но този съюз на САЩ с ислямистите се разпадна скоро след краха на СССР. Негови остатъчни прояви бяха американските действия на Балканите, благодарение на които там възникнаха две нови мюсюлмански държави: Косово и Босна и Херцеговина.

Истината е, че ислямизмът винаги е бил полезен за САЩ: и като съюзник в борбата със Съветите, по време на студената война, и в ролята на „плашило” и нов глобален враг в епохата след краха на двуполюсния модел. Разбира се, ислямистите наистина съществуват и не са продукт само на американското въображение. Те могат да създават пречки и да пораждат проблеми, но никога няма да са в състояние да окажат решаващо влияние върху силовия баланс в света.

Войната с ислямизма като прикритие в битката за Евразия

След краха на Съветския съюз, американците бързо осъзнаха, че в Евразия е останала само една държава, способна (благодарение на демографския и икономическия си потенциал) да отправи предизвикателство към САЩ, и това е Китай. Потресаващият индустриален и търговски просперитет на Китай ни кара да си припомним успехите на Германия, настигнала и надминала великите индустриални държави в навечерието на Първата световна война – успехи, които провокират таласокрациите да разпалят кървав глобален конфликт.

Американските стратези се опасяват, че ако Китай излезе начело сред световните сили, съчетавайки икономическата си мощ и политическата си независимост, на САЩ може да се наложи да забравят за великата си месианска мечта, изложена в прословутите „принципи на предначертаната съдба” (Principles of Manifest Destiny) от 1845, както и за мечтите на „бащите основатели”, повечето от които са били своеобразни „протестантски фундаменталисти”.

И така, след рухването на СССР, американските стратези концентрираха усилията си върху сдържането на китайското възраждане. Без съмнение, тези хора помнят уроците на Макиндер. Навремето, англосаксонците съумяват да унищожат евразийския проект на германските си съперници, а след това и евразийския проект на руснаците. Сега на ред са китайците. Тоест, за пореден път силите на Морето атакуват Сушата.

Така наречените „хуманитарни войни”, както и войната с тероризма се оказаха предлог за нова мащабна евразийска игра, в която Китай изпълнява ролята на основната мишена, а Русия – на предварителното условие за да бъде спечелена тази битка.

Китай е голямата цел, защото е единствената държава, способна да изпревари Америка, по отношение на материалната мощ, в рамките на следващите двайсет години. Русия пък е задължителното условие, защото стратегическата и ориентация може да окаже решаващо влияние за това, какъв ще е светът през следващите десетилетия: еднополюсен или многополюсен.

Сблъсквайки се с китайското предизвикателство, американците разгръщат новата си глобална стратегия в следните основни направления:

- разширяване границите на военния блок НАТО до периферията на Русия и западните граници на Китай;

- установяване на контрол върху китайския внос на енергоносители;

- обкръжаването на Китай с помощта на традиционните геополитически противници на тази държава (индийци, виетнамци, тайванци, японци);

- ерозия на ядрения баланс между великите държави с помощта на такива инструменти като системите за противоракетна отбрана (ПРО);

- използване на сепаратистките движения в Сърбия, Русия, Китай, Индонезия и другаде, както и прекрояване на границите в арабския Близък изток.

От 1990 насам, Вашингтон нееднократно предприемаше опити  да привлече Русия на своя страна. Целта беше създаването на огромен трансатлантически блок, от Вашингтон до Москва, с атлантизираната и загубила, след 1945, геополитическата си субектност Европа. Именно това имаше предвид, през 1989, президентът Джордж Буш-старши, призовавайки за създаването на алианс „от Ванкувър до Владивосток”, т.е. на обединен от либералните идеи „бял свят”, под американска егида. Парадоксално е, че този свят трябваше да се формира под егидата на една държава, в която, след 2050, бялото население ще бъде малцинство.

Първият етап от Голямата евразийска игра беше разширяването на Атлантическия пакт. След разпадането на Организацията на Варшавския договор, НАТО не само не прекрати съществуването си, но и си позволи открито да пренебрегне фундаментални принципи на международното право, присвоявайки си правото да се намесва във вътрешните работи на други държави (извън пакта) и то без санкцията на ООН. Пример за това бе въздушната война срещу Сърбия през 1999.

На второ място, НАТО интегрира редица държави от Централна и Източна Европа. Балтийското и югославското пространство (Хърватия, Косово, Босна) също влязоха в сферата на влияние на блока. За да разширят още повече НАТО и окончателно да изградят около Русия своеобразен „санитарен кордон”, американците инициираха т.нар. „цветни революции” (в Грузия, през 2003, в Украйна, през 2004, в Киргизстан, през 2005). Тези ненасилствени политически преврати, осъществени с помощта на американски неправителствени организации, целяха идването на власт във въпросните страни на антируски правителства. Така, прозападно настроеният украински президент, веднага след идването си на власт, поиска изтеглянето на руския флот от Крим и приемането на страната му в НАТО. Що се отнася до грузинския му колега, от 2003 насам той не спира да призовава за приемане на страната му в Атлантическия алианс и изтегляне на руските миротворчески сили от Абхазия и Южна Осетия и дори провокира, през август 2008, оказалата се пагубна за Грузия война с Русия.

Към 2001, САЩ вече бяха успели много съществено да укрепят присъствието си в Европа. А също да укрепят позициите на босненския и албанския ислям и да изтласкат Москва от постюгославското пространство.

Що се отнася до Русия, чак до 1999, т.е. през първите десетина години след края на студената война, тя се подчиняваше на всички искания на американците. Т.нар. „олигарси”, мнозина от които бяха чужди на руските национални интереси, поставиха под контрол природните богатства на страната, а президентът Елцин бе заобиколен от прозападно ориентирани съветници. Страната беше въвлечена в чеченския конфликт, упорито подклаждан от ислямистите и американските им покровители. Светът бавно но сигурно се потапяше в бездната на американската хегемония и еднополюсния модел.

Възраждането на Русия

През 2000 обаче се случи едно значително, може би дори най-важното след края на студената война, събитие (според мен, по-важно дори от 11 септември 2001): идването на власт в Москва на Владимир Путин. Това бе един от онези исторически поврати, които с основание можем да определим като фундаментални и връщащи историческия процес към неговите константи.

Путин имаше много ясна програма: да възроди Русия на основата на енергийното и богатство. За целта беше необходимо да се отнеме контролът над руските природни богатства от олигарсите, чужди на интересите на Империята. Налагаше се да бъдат създадени достатъчно мощни оператори, контролиращи петролните (Роснефт) и газовите (Газпром) потоци, които при това да притежават държавническа визия за ситуацията. Путин обаче не разкри веднага намеренията си, особено тези, касаещи американско-китайския сблъсък. Вместо това, той предпочете да си остави време за размисъл. Радвам се, че навремето не сбърках, като прогнозирах, че руско-американското сближаване (впрочем, същото се отнася и за сегашното затопляне, стартирало след появата в Белия дом на Барак Обама) има временен и конюнктурен характер (така, американският дискурс за войната с тероризма, временно замрази критиките на САЩ срещу руската операция в Чечения). За разлика от мен, тогава мнозина смятаха, че Путин е прозападно ориентиран политик. Междувременно, пред него се появи нова задача: да разреши чеченския въпрос и да се заеме с петрола. Целта никак не бе лека. Въпреки това, ставаше все по-ясно, че Русия се връща към основите на своята „голяма политика”. Към по-добро се промениха отношенията с Иран, започнаха доставки на руско оръжие за тази страна, задълбочи се сътрудничеството в сферата на ядрената енергетика.

Защо идването на власт на Путин се оказа толкова значимо събитие? Без руското участие, всяко укрепване на трансатлантическата солидарност беше обречено на провал, също както и всяка стратегия за противопоставяне на Китай. Повечето европейци не осъзнаха веднага, че Путин всъщност олицетворява собствените им надежди за създаването на един свят на икономическата конкуренция, основан на цивилизационната идентичност. Това обаче, много бързо стана ясно на Джордж Буш-младши, който още навремето заяви, че вижда в Путин човек, силно загрижен за националните интереси на собствената си страна.

11 септември 2001 даде на американците възможност да интензифицират програмата си за изграждане на еднополюсен свят. В името на борбата с едно зло, което сами отгледаха, САЩ успяха да си гарантират солидарността на европейците (което пък означаваше повече „атлантизъм” и по-малко „силна Европа”), да постигнат конюнктурно сближаване с Москва (в името на борбата с чеченско-ислямисткия сепаратизъм), да изтласкат частично китайците от Централна Азия (със съвместни руско-американски усилия), да осъществят интервенцията в Афганистан, позволяваща им да разполагат с военно присъствие на запад от Китай и на юг от Русия, както и да се завърнат в Югоизточна Азия.

Само че американската еуфория в Централна Азия продължи едва четири години. Узбекистанските власти, притеснени от перспективите за „цветна революция” в страната им, бързо изоставиха илюзията, че тя може да се превърне във „велика регионална държава”, която да се конкурира с руснаците. Вместо това, те предпочетоха да прогонят американците и да започнат ново сближаване с Москва. След 2005, Вашингтон изгуби доста позиции, както в Централна Азия, така и в Афганистан. В тази страна американците търпят поражение, въпреки допълнителните военни контингенти, които се готвят да изпратят и въпреки, че принуждават европейските си съюзници (все още неспособни да вземат съдбата на своя континент в собствените си ръце) също да увеличат подкрепата си за тази обречена война. И това поражение е на път да им нанесе пакистанско-талибанският алианс, който тихомълком се подкрепя от Пекин.

Междувременно, китайците отново могат да разчитат на казахстанския петрол и туркменистанския газ, които ще потекат към тях по вече изградените и изграждащи се тръбопроводи през китайски Туркестан (Синцзян). В енергийната сфера, Пекин разчита и на Русия, която, стремейки се да диверсифицира петролно-газовите си доставки, се ориентира към нови партньори (не само Китай, а и Южна Корея, Япония и Индия).

Ето как, в един прекрасен ден, стана ясна цялата игра на Путин. По време на битката с тероризма, той предпочиташе да се съгласява с Буш, тъй като ислямисткият терор болезнено удари и Русия, но категорично отказа да приеме американските претенции за присъединяването на Украйна (която Москва смята за своя „сестра” и врата към Европа и Средиземноморието – чрез черноморското пристанище Севастопол) и Грузия към НАТО. Освен това, Москва сметна, че след като САЩ и по-голямата част от членките на ЕС признаха независимостта на Косово, за нея няма пречка да признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия, чиито народи декларираха твърдото си нежелание да останат в състава на Грузия.

Заключение

Макиндер очевидно е бил прав. Русия си остава ключовата държава в евразийската игра. Нейната политика, в още по-голяма степен, отколкото тази на Китай (въпреки че именно Пекин е основната мишена на Вашингтон), поставя прегради пред американската експанзия. Благодарение на тази политика се формира енергийната ос Москва (плюс централноазиатските държави) – Техеран – Каракас, контролираща ¼ от световните запаси на петрол и ½ от тези на природен газ. Тази ос е своеобразен противовес на арабската енергийна мощ, контролирана от САЩ. Вашингтон иска да „сдържа” Китай, контролирайки достъпа му до източниците на енергоносители. Но, макар че САЩ присъстват в Саудитска Арабия и Ирак (които са на 1-во и 3-то място по петролни запаси в света), те не контролират нито Иран, нито Русия, нито Венецуела, нито Казахстан, които провеждат все по-съгласувана политика. Ако се обединят, те могат да поставят под въпрос хегемонията на петродолара, която пък гарантира ключовата позиция на долара в световната икономика. Ще напомня, че за да се запази тази хегемония, европейците са принудени да подкрепят банкрутиралата американска икономика и все по-затъващите в бездната на кризата американски банки.

Без съмнение, Вашингтон ще се опита да ерозира тази руска политика, оказвайки натиск по цялата периферия на руските граници. Американците помагат за създаването на тръбопроводи, алтернативни на руската мрежа за доставка на енергоносители. Какво обаче могат да направят САЩ срещу енергийното и стратегическо „ядро” на Евразия? Русия е ядрена държава. И благоразумните европейци, или поне онези от тях, които не са заслепени от американските медии, осъзнават, че се нуждаят от Русия повече, отколкото Русия се нуждае от тях. Защото бурно растящите икономики на Азия също претендират да получават руски и ирански газ, а това може да стане само за сметка на Европа.

В тези условия, когато реално започва да се налага многополюсният модел на устройство на света, европейците най-сетне трябва да се пробудят. Дали за това ще съдейства изключително дълбоката икономическа криза, в която сме затънали? Ако е така, това би била единствената положителна последица от тежките изпитания, които ще се стоварят върху народите на Европа през следващите десетилетия.

* Авторът е сред водещите съвременни френски геополитици, през 1999-2009 преподава геополитика във Висшия военен колеж в Париж, а от края на 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария

{rt}

Както е известно, понятието „умна сила” беше лансирано и обосновано от харвардския професор Джоузеф Най, който се опита, с негова помощ, да постави съответните акценти, сравнявайки политиката на американските президенти Буш-младши и Обама. Ако политиката на неоконсервативната администрация на Буш се основаваше на силата и принудата, администрацията на Обама, поне засега, не използва езика на заплахите. Дали обаче Обама наистина е привърженик на концепцията за „умната сила”, или само играе тази роля за да успокои избирателите си, които може би го възприемат (прекалено наивно и идеалистически) като политик, персонофициращ един качествено различен подход, все още не е съвсем ясно.

На ръба на противоречията

Междувременно, освен реториката и чисто външното поведение, се промениха и много други неща. Мнозина смятат, че в периода след оттеглянето на Буш-младши глобалната сигурност е понесла още няколко тежки удара. Въпреки многобройните обещания за изтегляне на американските войски, Ирак продължава да е окупиран. Мащабите на конфликта в Афганистан се разрастват и Обама изпрати там допълнителни контингенти. Освен това, сегашният американски президент, на практика, започна нова война в Пакистан, използвайки пакистанската армия в интерес на САЩ. Затворът в Гуантанамо все още не е затворен, а ЦРУ продължава да практикува изтезания. САЩ се бъркат във вътрешните работи на Иран, подкрепяйки местни терористични групировки и финансирайки вътрешните противници на иранския режим, по линия на различни неправителствени организации.

В самите Съединени щати, федералното правителство продължава да нарушава американските закони. То все още разрешава следенето на американски граждани, без наличието на съответните съдебни разрешения. По този начин обаче се нарушава Конституцията на страната, американската полиция пък се снабдява с армейско въоръжение и на нейна основа се формират специални ударни части. Обама не направи нищо за да привлече към отговорност онези членове на правителството на Буш, които извършиха престъпления, заявявайки, че предпочита „да гледа напред”. С други думи, Обама е готов да направи последната стъпка в тази посока, окончателно освобождавайки членовете на американското правителство от властта на закона.

Тоест, първата година от управлението на новия президент може да се приеме за доказателство, че на практика почти нищо не се променя. Политиката на САЩ се определя от същите организирани „групи по интереси”: произраелското лоби, неоконсервативните привърженици на идеята за американската хегемония, общото лоби на военните и специалните служби, което печели от военните поръчки, финансовият сектор, печелещ от създаването на „дългови балони” и т.н.

Впрочем, недостатъчните успехи в реализацията на декларираните от Обама цели могат да се интерпретират по следния начин. Президентът не може едновременно и открито да игнорира наличието на толкова много и толкова силни „групи по интереси”. Съответно, той е принуден да се ориентира към непреки действия, така че да не настрои изразителите на въпросните интереси срещу себе си. В този ракурс, стремежът му за преговори с Иран изглежда искрен. Това не е просто опит да се представи тази държава като неспособна на компромиси и отказваща се от каквото и да било сътрудничество със Запада. Изпращането на големи военни контингенти в Афганистан пък цели успокояването на военния елит и оръжейните корпорации, докато, в същото време, неразрешимият характер на афганистанския конфликт, размива обществената подкрепа за тази война и така дава на Обама възможност да прекрати участието на САЩ в него.

Най-важният проблем, с който се сблъсква администрацията на сегашния президент в международен план, са препятствията пред разрешаването на палестинско-израелския конфликт. Тук са възможни два варианта. Първият е САЩ да принудят Израел да прекрати строителството на нови селища на палестинска територия и напусне окупирания западен бряг на река Йордан и да помогнат за създаването на реална палестинска държава. Вторият пък е конфликтът да намери решение, ако настъпят промени в сегашния политически режим в Иран, вследствие на което бъде прекратено финансирането на движенията ХАМАС и Хизбула. Ако бъде предпочетен първият вариант, планът на израелците и американските неоконсерватори за разширяване териториалните граници на Израел ще бъде блокиран и перспективата за военно нападение срещу Иран ще изчезне. Истината е, че израелската териториална експанзия е реален проблем в Близкия изток и една от основните движещи сили за интервенциите в Афганистан и Ирак, предприети от правителството на Буш-младши.

Нито правителството на Буш, нито това на Обама не се решиха да посочат реалните причини, поради които САЩ започнаха войната с Ирак и още запазват военното си присъствие там. В крайна сметка, самият Буш призна, че в Ирак не е имало никакво оръжие за масово унищожаване, а пък Обама отбеляза, че мисията на американските войски в Афганистан е доста „размита”. Движението Талибан не е Ал Кайда. Някои американци все още вярват на пропагандата, други обаче не. Що се отнася до Иран, Международната агенция по атомна енергия (МАГАТЕ) не можа да представи никакви доказателства, подкрепящи американските обвинения срещу Техеран, че създава ядрено оръжие. Тоест, истинските причини за санкциите или за евентуално военно нападение се различават от официално заявените. Възможно е обаче, повечето американски граждани още да не са го разбрали.

Проблемът на демократите

Неоконсерваторите преуспяха в усилията си да превърнат традиционните привърженици на изолационизма в Републиканската партия в привърженици на интервенционизма. Тази промяна, наред с негативното отношение на републиканците към гражданските свободи, превърна партията в опасна политическа сила. Мнозина водещи републиканци смятат гражданските свободи за пречка в борбата с криминалната престъпност, както и във войната с тероризма. Те подкрепят концентрацията на безотчетна власт в президентската институция. На практика, Републиканската партия фокусира вниманието си върху „външните врагове”, което пък позволи пълномощията да се концентрират в ръцете на изпълнителната власт. В исторически план, демократите винаги са били противници на изолационизма и все още са такива. Партията им традиционно акцентира върху защитата на гражданските свободи и Била за правата. Обама беше избран с гласовете на американците, настроени против войните на Буш,          противниците на полицейската държава и хората, разчитащи ресурсите, пропилени във войните, да бъдат използвани за нещо по-полезно за американската нация, например за подобряване на здравеопазването. Именно Демократичната партия обаче, представлява проблем за Обама, въпреки че и той е част от нея. Мнозина вече се съмняват, че президентът ще може да реализира промените, които обеща. Повечето обаче са толкова доволни от това, че президентът на САЩ е чернокож, че все още не обръщат достатъчно внимание на всички недостатъци в политиката му.

Застраховане и икономика

Днес организираните „групи по интереси” са толкова силни, че на всеки американски президент и политическа партия е трудно да гарантира желаните от привържениците им промени, ако против това се обявяват лобистите на въпросните групи. Така например, стартираната от Обама реформа на здравеопазването се сблъска с „бетонната стена”, издигната срещу нея от застрахователния бизнес. Неговият отговор на здравната реформа на президента бе предложението да се приеме закон, задължаващ американците да плащат здравна застраховка, а онези, които отказват, да бъдат глобявани. Очевидно е, че този законопроект целеше единствено да увеличи печалбата на застрахователните компании.

От гледната точка на обикновените американци, това няма никакъв смисъл. Защото причината, поради която милиони американски граждани са лишени от каквато и за било медицинска застраховка е, че не могат да си позволят да плащат подобна застраховка по сега съществуващите тарифи. За бедните американци стойността на здравната застраховка се равнява на половината им годишен доход. Мнозина от привържениците на Обама се надяваха, че ще бъде създадена своеобразна национална здравна система, но застрахователното лоби очевидно блокира тази възможност, тъй като и двете основни политически партии в САЩ зависят от спонсорирането на избирателните си кампании от застрахователните компании.

Най-големият проблем на Обама обаче, е икономиката. Той наследи американската икономика в много лошо състояние. От дълго време насам тя преживяваше сериозни трудности, но в началото на ХХІ век  ситуацията още повече се влоши. Ръстът на доходите на основната маса американски граждани, на практика, се прекрати. Сред причините за това беше прехвърлянето на значителна част от производството в развиващите се страни и непрекъснато увеличаващият се брой работни визи, издавани на чужденци. Доходите на средната класа също спаднаха. През последното десетилетие икономиката продължи да функционира, като ръстът на потребителския дълг постепенно замени ръста на доходите на потребителите. Днес обаче, потребителите дотолкова са затънали в дългове, че вече просто не могат да си позволят нови заеми.

Икономическата криза в САЩ съвсем не е приключила и краят и е още далеч. На моменти изглежда, че няма начин правителството да се справи с търговския и бюджетен дефицит. Нещо повече, финансирането на бюджетния дефицит изглежда проблематично. В миналото, бюджетните дефицити на правителството се финансираха от американските търговски партньори, конвертиращи активните си търговски баланси в ценни книжа на американската хазна. Днес обаче, бюджетните дефицити са много по-големи от външнотърговския профицит. Освен това, американските кредитори са обезпокоени от покупателната способност на долара и по-малко склонни да финансират дълга на САЩ, особено в условията на преобладаващо ниски лихвени проценти. Така обаче, доларът може да загуби статута си на световна резервна валута, което пък ще лиши САЩ от средства да плащат за вноса, от който те, до голяма степен, зависят. Бюджетният дефицит може да бъде покрит с печатането на пари, но това би имало разрушителен ефект, провокирайки инфлация и девалвирайки националната валута.

Лично аз смятам, че Обама ще бъде президент на САЩ само един мандат. Той вероятно ще стане жертва на вълната от проблеми, както и на неспособността си да постигне такива резултати, които да удовлетворяват всички. Организираните лобистки групи очевидно са по-силни от президента. На този фон, един от вариантите той все пак да бъде преизбран може да стане войната с все по-демонизирания Иран.

Мнозина смятаха, че тъй като Обама е представител на расово малцинство, което в миналото е било обект на потисничество, той няма да провежда хегемонистична външна политика, нито пък ще следва такава вътрешна икономическа политика, която да отговаря само на интересите на богатите американци. Според мен обаче, е твърде наивно да вярваме, че расовата принадлежност може да доминира над материалните интереси.

* Авторът е известен американски икономист, заместник държавен секретар по финансите по времето на президента Рейгън и един от „бащите” на т.нар. „рейгъномика”

{rt}

Джордж Фридмън, Следващите сто години: геополитическа прогноза за ХХІ век, НСМ-Медиа, С., 2009.

 

Япония и Турция ще се обединят за да атакуват САЩ. Полша пък ще се превърне в най-близкия съюзник на Америка. Мексико открито ще заяви претенциите си за световна доминация, а Третата световна война ще започне в Космоса. Звучи ви неправдоподобно? Всъщност, всичко това наистина би могло да се случи, според известния американски геополитик и президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор” Джордж Фридмън. В последната си книга, озаглавена „Следващите сто години: геополитическа прогноза за ХХІ век”, той разглежда два ключови въпроса: дали Америка ще съхрани доминацията си и през настоящото столетие и, кой би могъл да застраши реално хегемонията и. Ето кои са най-важните тези, въз основа на които Фридмън се опитва да им даде адекватен отговор.

През 1492 Колумб се отправя на Запад. През 1991 пък се разпадна Съветският съюз. Тези две събития са естествените граници на Европейската епоха. Някога индианците мая са живели без да подозират за съществуването на монголците, които пък нищо не са чували за зулусите. След ХV век, европейските държави, със съвместни усилия, завоюваха останалия свят, създавайки първата в историята на човечеството наистина глобална геополитическа система. Отделните и елементи са дотолкова свързани помежду си, че съдбата на австралийските аборигени се определя от политиката на Обединеното кралство, а цената на хляба във Франция зависи от времето в Минесота. В течение на тези 500 години, войните в Европа стават все по-жестоки, докато през ХХ век континентът не се разпада на части и губи контрола си над света. След разпадането на Съветския съюз, в Европа няма нито една страна, която би могла да се определи като „свръхдържава”.

Преди десетина години се случи и друго безпрецедентно събитие. В течение на 500 години, онзи, който контролираше Северния Атлантик, контролираше достъпа на европейските държави до останалия свят и, съответно, контролираше международната търговия. Около 1980 обаче, географията на търговията се промени така, че Атлантическият и Тихият океан придобиха еднакво важно значение. Затова, всяка сила, разполагаща с директен излаз и на двата океана, получаваше огромно предимство. Така, Северна Америка се превърна в ос на глобалната система, а силата, контролираща Северна Америка – в неин център на тежестта. Тази сила, естествено, са Съединените щати.

Факторите за американската мощ

Именно географското положение и възможността да се възползват от него, дават предимство на САЩ, които са защитени от нападение по суша и море. Разбира се, те са уязвими за терористични атаки. Но, като изключим ядрената война, пред Съединените щати няма реална заплаха, подобна на онази, надвиснала над Великобритания и Франция, през 1940-1941, или над Германия и Япония, през 1944-1945. Благодарение на това предимство, САЩ, единствени от всички воюващи държави, на практика, извлякоха полза от Втората световна война, излизайки от нея с отлично модернизирана индустриална база. Всичко това обаче, може да бъде обяснено и от самото географско положение на страната.

Плодородните земи между Апалачите (планини в източната част на Северна Америка, на територията на САЩ и Канада – б.р.) и Скалистите планини (разположени в западната част на САЩ и Канада – б.р.), както и конфигурацията на речната система, способстват за формирането на такава икономическа система през ХІХ век. Същите причини, способстваха и за създаването на икономиката, която днес осигурява между 25% и 30% (в зависимост от курса на долара) от глобалната икономическа активност.

Вероятно не по-малко важно е и, че плътността на населението на САЩ, като изключим Аляска, е приблизително 34 души на кв. км, докато плътността на населението в Япония е около 365 души на кв. км, а в повечето европейски държави този показател е между 100 и 300 човека на кв. км. САЩ разполагат с пространство за растеж и сравнително добре контролират имиграционните процеси. Не се очаква и спад на населението на страната. Тоест, Съединените щати са свръхдържава не само благодарение високия морал на управляващите, качествата и добродетелите на американската нация или на уважението към нея, а и заради грешките, допуснати от Европа и промените на тенденциите в международната търговия.

Това е геополитическата интерпретация на историята. Геополитиката твърди, че именно географията определя влиянието, а военната, икономическата и политическата сила са просто различни елементи на една и съща система. Геополитиката не е склонна да гледа много сериозно на политиката и политиците, смятайки ги за ограничени от рамките на съществуващата реалност. Дори и най-талантливият политик, ако управлява в Исландия например, няма как да и осигури доминация в света, докато някой глупак, управляващ в Древния Рим, не би могъл да ерозира сериозно влиянието на тази държава.

Икономистите често използват тезата за „невидимата ръка”. Всъщност, става дума за концепция (или дори термин), който те заимстват от Макиавели. Геополитиката пък използва концепцията за „невидимата ръка” по отношение поведението на нациите и другите международни играчи. И в геополитиката, и в икономиката се смята, че играчите са рационални и следват собствените си интереси, ако не стриктно, то поне не хаотично.

Представете си една шахматна партия. На пръв поглед изглежда, че всеки играч разполага с 20 потенциални хода. На практика обаче, те са много по-малко, тъй като повечето от тези ходове биха се оказали толкова неуспешни, че да доведат до бърза загуба. Колкото по-добър е един играч, толкова по-ясно оценява възможностите си и толкова по-малко ходове смята за достъпни и подходящи. Тоест, колкото по-добър е един играч, толкова по-предсказуеми са ходовете му. Гросмайсторите например, играят с абсолютно предсказуема точност – чак докато не дойде момента да нанесат единствения, блестящ и неочакван удар на противника си.

Геополитиката допуска две основни тези. Първата е, че хората се организират в многобройни групи, надхвърлящи рамките на семейната „единица”, и, че те са вътрешно предани на средата, в която са се родили (т.е. на общността и територията). Втората пък е, че характерът на нациите, също както и отношенията между тях, се определят, до голяма степен, от географията. В случая използвам термина „география” в по-широкия му смисъл. Той включва физическите характеристики на местността, но отива по-далеч в осмислянето на въпроса, какъв ефект оказва това върху отделната личност и обществото, като цяло. Това са принципите на геополитическата прогноза.

Мнението и репутацията нямат нищо общо с националната мощ. Дали другите мразят или обожават президента на САЩ не е най-важното в даден момент, доминиращи са основите на американската мощ. Текущите събития също нямат нищо общо с националната мощ, колкото и значими да ни изглеждат в момента. Така, финансовата криза, която още не е приключила напълно, имаше голямо значение, но не промени фундаментално разположението на силите в международен план. Концепцията за упадъка на Америка звучи все по-често, но за да навлезе наистина във фаза на упадък, САЩ трябва да бъдат изпреварени от някоя друга държава. А такива кандидати просто няма.

Потенциални съперници на САЩ

В тази връзка, нека разгледаме ситуацията с Китай, който толкова често се споменава като съперник на САЩ. Според Фридмън, истинският „хански” Китай е заобиколен от четири буферни зони: Манчжурия, (Вътрешна)Монголия, Синцзян и Тибет. Без тези „буфери” китайските граници биха се изместили навътре и страната би се оказала силно уязвима. При наличието на тези четири „буфера”, Китай може да се чувства сигурен, но е подобен на „остров”, заобиколен от територии, които пък са ограничени от планини (Хималаите), от степите на Централна Азия и пустините на Сибир. По всички тези направления, Китай е блокиран, като изключим морето.

По-голямата част от китайското население живее в границите на не повече от хиляда мили от тихоокеанското крайбрежие. Отвъд тази зона, водните запаси са недостатъчни за поддържането на голяма популация. Индустрията пък, се развива основно в рамките на зоната на 100 мили от крайбрежието. Нека анализираме няколко цифри от китайските официални статистически документи. Около 65 млн. китайци имат годишен доход над 20 хиляди долара. Около 165 млн. са с доход между 2000 и 20000 долара. Повечето от тези хора живеят в районите до 100 мили от тихоокеанското крайбрежие. Около 400 млн. китайци имат годишен доход между 1000 и 2000 долара, докато около 670 млн. имат годишен доход под 1000 долара. Тоест, Китай е страна, където цари извънредно голяма бедност. Навремето Мао замисля Великия поход (легендарен поход на китайските комунисти, през 30-те години – б.р.) за да формира огромна армия от отчаяни бедняци и да поправи този чудовищен дисбаланс. Само че дисбалансът е налице и днес и той е като своеобразен вулкан под сегашното правителство.

За да се сравни със САЩ, по размера на своя БВП, Китай би трябвало да увеличи размера на икономиката си трикратно, докато американската не демонстрира никакъв ръст. Във военно отношение, Китай е безсилен. Армията му е своеобразна вътрешна служба за сигурност, чиято боеспособност е ограничена от редица естествени бариери. Китайският флот съществува почти само на хартия и не може да представлява сериозна заплаха за САЩ. Повърхностните претенции на Пекин да изпревари геополитически САЩ нямат нищо общо с фундаменталната всеобхватна реалност. Дори ако предположим, че Китай би могъл да преодолее проблемите си, за това ще му е необходим, практически целият ХХІ век.

Що се отнася до Европа, ако тя някой ден действително съумее да се сплоти в единна икономическа и военна сила, разбира се, би могла да отправи предизвикателство към САЩ. Но, както станахме свидетели и по време на вече отшумяващата финансова криза, национализмът продължава да разединява континента, макар че този феномен постепенно се изтощава и, в резултат на това, става по-малко „заразен”. Идеята за превръщането на Европа в многонационална държава с реално интегрирана икономическа система за вземане на решения и единна военна сила под съвместно командване, е също толкова далечна мечта, колкото и стремежът на Китай да се превърне в свръхдържава.

Това не е някаква откровено американоцентрична визия. Всъщност, посочва Фридмън, светът е американоцентричен. Съединените щати управляват икономическите ресурси на Северна Америка, контролират световните океани и космоса и използват сила, където си поискат – разумно или не. За съвременния свят, Съединените щати са това, което навремето е била Великобритания за Европа. И двете нации зависят от контрола върху морските пространства за да защитят интересите си. И двете са осъзнали, че най-добрия начин за постигането на този контрол е поддържането на такъв силов баланс, при който потенциалните съперници да изразходват ресурсите си в боричкане помежду си на сушата, вместо да строят флот, който би могъл да постави под въпрос контрола на САЩ над морските пространства. Съединените щати реализират подобна политика повсеместно. Тяхната постоянна и основна цел е да не допуснат появата на отделна сила, способна да доминира в Евразия и на Европейския полуостров. Благодарение на разпадането на Съветския съюз, ограничените възможности на Китай и липсата на единство в Европа, поне в настоящия момент такава заплаха не съществува. Което пък дава възможност на САЩ да се ориентират към реализацията на второстепенната си цел – да блокират появата на какъвто и да било регионален лидер, способен, в дългосрочна перспектива, да еволюира в нещо по-опасно за тях. САЩ правят всичко възможно за да попречат на възраждането на руското национално влияние, като паралелно с това укрепват отношенията си с такива „гранични” държави, като Полша и Турция. САЩ подклаждат безредиците в граничните китайски райони, използвайки като оправдание идеологията на човешките права. Американците разпалват войни, участвайки в тях както пряко, така и косвено, като поне на пръв поглед не подбират особено бойното поле – от Сомалия до Сърбия, и от Ирак до Афганистан.

Много от тези войни изглеждат неуспешни за Америка. Истината обаче е, че успехът може да се измерва не само с овладяването или усмиряването на една страна, а и с нейната дестабилизация. Ако евразийското пространство е дестабилизирано, като съществува постоянно напрежение, вълнения и разединение в огромната зона между Атлантика и Тихия океан, значи САЩ успешно реализират целите си. От чисто субективна гледна точка, може да изглежда, че Джордж Буш-младши и критиците му не са и подозирали за това. От геополитическа гледна точка обаче, изискванията на времето създават идеологиите (демокрацията в Ирак) и заблудите (оръжието за масово поразяване на Саддам). Но всичко това са само  „повърхностни кръгове във водата”. Мотивите следва да се разглеждат именно от гледната точка на геополитиката, а не на реториката – и тъкмо това трябва да се осъзнае, за да разберем, какво всъщност се случва.

Тоест, въпросът е, как тези геополитически и стратегически реалности ще формират остатъка от ХХІ век. Евразия, в широкия смисъл на това понятие, е опустошена. Китай е много по-слаб, отколкото изглежда, да не говорим, че е застрашен от вътрешна нестабилност. Европейците пък са разделени от вековната си национална специфика, която не им позволява да действат в единен фронт. Накрая, Русия използва „прозореца на възможностите”, временно отворен от САЩ (заради ангажирането им в процесите на дестабилизация на ислямския свят), за да възстанови сферата си на влияние в постсъветското пространство. Но, само след едно поколение, редица вътрешни слабости на тази страна отново ще излязат на преден план.

Новите сили

Ще се появят нови държави. През ХІХ век Германия, Италия и Япония декларираха претенциите си на велики държави, а през ХХ век такива свръхдържави, като Великобритания и Франция, деградираха до второстепенни роли. Всеки век формира ново „съзвездие от държави”, чиято поява анализаторите едва ли биха могли да прогнозират в началото на столетието. Така че нека поразсъждаваме малко за това, което днес ни си струва немислимо. Съединените щати водят необмислена външна политика. Относителната мощ на САЩ обаче е толкова голяма, че техният „предел на допустимите грешки” далеч изпреварва този на противниците им. Освен това, САЩ имат и „разрушителен” вектор, основан на геополитическите им интереси. Всичко това може да превърне планетата ни в неуютно място, особено за държави, които сега се зараждат.

Има още един елемент на американската външна политика – използването, като марионетки, на контролирани от Вашингтон регионални държави, получаващи значителни дивиденти срещу готовността си да се противопоставят на някоя силна държава, която е противник на САЩ. Тези дивиденти могат да бъдат най-различни – от стратегически гаранции и подкрепа в евентуални конфликти със съседни малки държани, до предоставяне статут на най-облагодетелствана държава в търговията и обмена на технологии. Възстановяването на Западна Германия и Япония по време на студената война е класически пример за това. Трите страни, които или вече са ключови регионални държави, или пък са на път да придобият такъв статут, и които САЩ възнамеряват да използват за натиск срещу Русия през следващото десетилетие, са Япония, Турция и Полша.

Япония вече представлява колосална сила. Това е втората по големина световна икономика с много по-стабилно разпределение на доходите и социална структура, отколкото Китай. Тя разполага с най-големия флот в Източна Азия (какъвто би искал да има и Китай), както и с армия, надминаваща по численост британската (след Втората световна война, японската армия и флот официално се именуват „сили за самоотбрана”). Наистина, Япония не демонстрира особена динамика в икономически и военен план, но динамизмът идва и си отива, а именно основата на националната мощ, по отношение на другите държави, е от значение в дългосрочен план.

В момента, Турция е 17-та в света и най-голямата ислямска икономика. Във военен план пък, това е най-боеспособната държава в региона и, вероятно, най-силната в Европа, ако изключим британските въоръжени сили. Турското влияние се усеща в Кавказ, на Балканите, в Централна Азия и в Арабския свят. В продължение на векове, значителна част от мюсюлманския свят беше обединена именно под властта на тази държава. Последното столетие беше изключение от това. Ако позициите на Русия отслабнат, Турция отново ще се превърне в доминираща сила в региона, включително в Източното Средиземноморие. Турция е призната морска държава, освен това, в исторически план, тя винаги е водила прагматична външна политика.

Полша разполага с 18-та икономика в света, най-мощната сред бившите съветски сателити, и 8-ма по големина в Европа. Тя представлява изключително важен стратегически ресурс за САЩ. В продължаващото съперничество между САЩ и Русия, Полша играе ролята на „разделителна черта” между Русия и Европа и географска база за защита на балтийските държави. Имайки предвид стратегическата необходимост за САЩ да блокират водещите държави от Евразия, както и търканията между Европа и Америка, американско-полските отношения придобиват първостепенно значение. През 2008, САЩ подписаха с Полша споразумение за разполагане на ракети в Балтийско море, в рамките на американската програма за разполагане на т.нар. „противоракетен чадър” в Европа, който трябваше да я защити от държавите, принадлежащи към „оста на злото”. Истината е, че основната цел на разполагането на ПРО не бе противопоставянето на Иран, а утвърждаване статута на Полша като партньор на САЩ, както от американска, така и от руска гледна точка. Това впрочем обяснява и, защо Вашингтон възнамерява да компенсира по подходящ начин отказа си да разположи елементи на ПРО на полска територия, за което съобщи преди време президентът Обама.

За да ни стане ясно, колко е важно за една страна да бъде призната за „стратегически партньор” на свръхдържавата (т.е. на САЩ), нека разгледаме случая с Южна Корея. През 1950, всяко предположение, че един ден тя би могла да се превърне в мощна индустриална държава, би било посрещнато с недоверие. Всъщност, тъкмо това се случи. Подобно на Израел, Южна Корея формира стратегическо партньорство със САЩ, което пък даде тласък на нейната трансформация. А да не забравяме, че през 1950 и Израел, и Южна Корея бяха много по-слаби, отколкото е Полша днес.

И така, Русия не може до безкрайност да се справя с демографските си проблеми. Китай пък следва да признае, че изпитва сериозни вътрешни социални трудности. Тоест, очертава се една нестабилна и раздробена Евразия. По периферията и са разположени три ключови държави – Япония, на Изток, Турция, на Юг, и Полша, на Запад. САЩ ще подкрепят всяка от тях, докато Русия все още продължава да е силна. Но, едва към средата на ХХІ век, американската стратегия за създаване на съюзници и превръщането в такива дори на бившите врагове, ще започна да се реализира с пълна сила и то по геополитическа необходимост.

Две от трите, споменати по-горе страни, са морски държави. Засега, най-влиятелна сред тях е Япония, чиято почти тотална зависимост от вноса на суровини я принуждава да охранява морските маршрути. Турция (макар и в по-малка степен)  също има реален интерес от превръщането си в морска държава в Източното Средиземноморие. Тъй като турското влияние в мюсюлманския свят се засилва, Анкара ще развива връзките си с Египет, което обаче може да застраши сегашния статут на Суецкия канал и, по-нататък, на Арабско море. Полша, която е притисната между Германия и Русия, и в много по-голямата степен от Япония и Турция се намира под контрола на САЩ, ще се развива като сухопътна държава.

Сред причините за това е, че от гледна точка на американската стратегия всяка достатъчно силна морска държава представлява заплаха за САЩ. Тази стратегия цели решаването на един важен проблем – този с Русия – но пък създава нов. Би било странно да си представим формирането на японско-турски съюз, но японско-германският съюз от 1939 е бил не по-малко странен. И Турция, и Япония са подложени на мощния американски натиск. И двете са заинтересовани от ерозията на глобалния режим, наложен от САЩ. Рискът от бездействието, по правило, превишава риска от предприемането на някакви действия, което пък, само по себе си, често се оказва причина за война.

Войната изисква усъвършенстване на технологиите. За САЩ, космосът вече предоставя немалко възможности за развитие на американската военна индустрия. Много военни структури в сферата на комуникациите и навигацията отдавна използват космическите технологии. Затова всяка достатъчно мощна държава, отправяща предизвикателство към САЩ, би трябвало да се стреми да унищожи тези американски ресурси. В тази връзка, до средата на ХХІ век, Съединените щати би следвало да създадат система, гарантираща тяхната защита. В случай обаче, че САЩ се окажа глухи, неми и слепи, очертаната хипотетична турско-японска коалиция може да ги принуди да направят някои стратегически отстъпки.

Изходът от евентуалната бъдеща война ще зависи от внезапността, с която би могла да се осъществи атаката, целяща разрушаването на американските космически сили. Ако изброените дотук предположения ви изглеждат невероятни, представете си, как би прозвучало през 1900 описанието на хилядите въздушни атаки, осъществени през Втората световна война. Скокът в технологичното развитие между 1900 и 1945 е много по-голям отколкото този, който очакваме да се случи до 2050, защото тук не се налага да се правят „пробиви”, а само да се развиват вече съществуващите технологии.

Трудно е да си представим, че Америка може да претърпи поражение в подобна война, но е напълно възможно да и се наложи да направи значителни отстъпки. Силата, която САЩ и полският им съюзник, могат да хвърлят срещу Япония и Турция, ще бъде огромна. Затова врагът ще се опита да унищожи американската космическа мощ, без обаче да разполага с възможността да я замени със своя. САЩ обаче ще победят в подобна война, чиито залог ще бъде световната доминация, а цената ще се окаже много по-ниска, в сравнение с кървавите кланета през двете световни войни. В космоса няма милиони войници, чакащи в окопите си, т.е. войната там ще бъде по-хуманна.

Голямата награда е Северна Америка

До средата на ХІХ век, има двама основни претенденти за доминиращо влияние в Северна Америка – Вашингтон и Мексико. След завоюването на Северно Мексико от САЩ, през 40-те години на века, Вашингтон окончателно утвърждава доминиращите си позиции в Северна Америка, докато Мексико остава столица на една слаба и разединена държава. Тази ситуация се запазва в продължение на цели 150 години. Но тя няма да остане същата и през ХХІ век. Днес Мексико е 13-тата по големина световна икономика. Тя е нестабилна, най-вече заради продължаващите нарковойни. Трудно можем да се представим обаче, че тези „войни” ще продължат до края на сегашното столетие. Вероятно, много по-скоро наследниците на сегашните бандити ще се преквалифицират в собственици и мениджъри на съвсем легален бизнес.

Мексико е 100-милионна нация с достатъчно мощна икономика. Ако погледнем картата на граничните територии между САЩ и Мексико, можем да проследим мащабните потоци на финансови средства от търговията с наркотици в южна посока (т.е. към Мексико) и не по-малко мащабните човешки потоци в северна (т.е. към САЩ). Днес в повечето райони на някогашното Северно Мексико, завладяно през ХІХ век от САЩ, отново доминират мексиканците, без значение дали са легални или нелегални имигранти. Политическата и културната граници между двете страни все повече се размиват.

До средата на ХХІ век, САЩ едва ли ще обръщат на този факт сериозно внимание. Те ще имат достатъчно проблеми в други региони на света, а демографската политика на страната ще се основава на привличането на мексиканските имигранти към северните райони. Едва след хипотетичната война в средата на века, за която споменах по-горе, новата реалност ще заяви за себе си с пълна сила. Мексиканците ще се превърнат в просперираща и силна нация, като огромна част от нея ще обитава югозапада на САЩ – т.е. територии, които Мексико открай време смята за свои.

Петстотинте години европейско господство в международната система не гарантираха запазването на европейската доминация. Затова, трудно можем да прогнозираме, кой ще доминира в Северна Америка към края на ХХІ век. Можем да се представим сценарий, при който САЩ ще се разпаднат, докато влиянието на Мексико ще се засили, или пък сценарий, при който Вашингтон ще съхрани превъзходството си. А може би ще се появи съвсем нов играч от „външния свят”.

С течение на времето, глобалното геополитическо разположение на силите отново ще се промени и епохата на Америка ще приключи. Възможно е това да се случи дори по-рано, отколкото предполагаме. То обаче едва ли ще стане факт преди края на ХХІ век. Така поне твърди Джордж Фридмън в последната си книга.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък, редица могъщи сили ерозират институционните основи на световната политика. Икономическата мощ все повече преминава към развиващите се държави (особено тези от Азия), ясно се очертават редица транснационални заплахи за сигурността, от ядреното разпространение до климатичните промени, а влиятелни мрежи и недържавни играчи се конкурират със суверенните държави за глобално влияние. Въпреки тези тектонични промени обаче, суперструктурата на глобалното сътрудничество почти не се е променила. Тоест, принудени сме да разчитаме на все по-трудно функциониращи институции, отразяващи реалностите на един свят, който отдавна вече не съществува, с всички произтичащи от това рискове за глобалната стабилност и просперитет (1).

Все пак, нещата сякаш започват да се променят, особено с избирането на Барак Обама за президент на САЩ. По време на предизборната си кампания, Обама предложи на американските избиратели нова визия за лидерството през ХХІ век, обещавайки „да преустрои досегашните алианси, партньорства и институции, така че да могат да посрещнат общите заплахи и да укрепят общата сигурност” (2). В първото му външнополитическо послание, като кандидат-президент, беше отделено специално място на „поколението лидери”, като Хари Труман и Джордж Маршал, които „съумяха да изградят система от международни институции, позволила ни да преминем успешно през периода на студената война”. Освен това, Обама призна, че „днес е модерно да се отнасяме с пренебрежение към ООН, Световната банка и други международни организации”, но големите лидери от 40-те, „са били наясно, че тези институции не само не ограничават нашата мощ, а я усилват”. Днес обаче, „реформата на всички тези организации става все по-належаща, ако искаме те да функционират адекватно на бързо нарастващите нови заплахи, с които се сблъскваме” (3).

Вече като президент, Обама направи символични и практически стъпки за да върне САЩ в руслото на мултилатералния подход. Той демонстрира склонност страната му да се съобразява с международното право, закри тайните затвори на ЦРУ и обеща, че ше стори същото и със затвора за международни терористи в Гуантанамо; предложи редица промени, целящи укрепването на режима за неразпространение; подготви влизането на САЩ в Съвета по човешките права на ООН; възроди американското лидерство в дебата за климатичните промени; подкрепи новите правила и управленски структури в глобалната финансова сфера; призова за реформиране на Съвета за сигурност на ООН и сигнализира за намерението си да постигне ратификацията на отдавна чакащи договори като Договора за пълна забрана на ядрените опити (ДПЗЯО) и Конвенцията на ООН за морското право (UNCLOS). Всичко това вдъхна оптимизъм на онези, които вярваха, че именно Обама ще оглави процеса на фундаментални реформи на глобалните институции.

В същото време обаче, перспективите, че САЩ ще поведат мощна кампания за трансформирането на демодираните глобални институции, като Съвета за сигурност на ООН и тези във финансовата сфера, или пък, че ще съумеят да постигнат някаква „голяма сделка” между западащия Запад и възходящия Изток (4), си остават твърде скромни. Налице са поне пет големи пречки пред осъществяването на подобна фундаментална трансформация на основните световни организации. Вместо да опита да промени международния ред, администрацията на Обама би следвало да възприеме един по-прагматичен подход към международното сътрудничество, избирателно прилагайки два, на пръв поглед противоположни, но фундаментално допълващи се форми на мултилатерализма: тази в рамките на официалните организации и другата – под формата на коалиции между държави със сходни интереси по отношение на един или друг конкретен проблем. Всеки от тези два подхода има своите предимства: първият предлага постоянен капацитет, технически умения и международна легитимност, докато вторият се характеризира с по-голяма гъвкавост, сходство на интересите и решителни действия. От гледна точка на американските интереси, тези относителни предимства зависят от конкретния контекст и това често обърква експертите, които анализират, или се опитват да обяснят външната политика на САЩ.

Петте пречки пред реформирането на Световния ред

Както вече споменах, има пет големи пречки пред всеки евентуален опит за „основен ремонт” на сегашната система за глобално управление, под егидата на САЩ. На първо място, днес Америка не разполага с онази мощ и идеологически предимства, които навремето и позволиха да промени световния ред. Всъщност, истината е, че лидерството на САЩ вече не е нещо, подразбиращо се от само себе си, дори на Запад. През 1945, Съединените щати бяха безспорна икономическа свръхсила, осигуряваща половината от световния брутен вътрешен продукт (БВП), както и лъвския дял от глобалните кредити. Днес, икономическата мощ на Европа може да надмине тази на САЩ, които пък са се превърнали в най-големия длъжник на планетата и зависят от добрата воля на Китай за да запазят ролята на долара като световна резервна валута.

Междувременно, Америка пропиля и значителна част от своята „мека сила”, която трудно може да бъде възстановена, дори и след личния призив на Обама да се работи в тази посока. За мнозина, опитът САЩ да се върнат към лозунгите от ерата на Клинтън за „американската изключителност” и способността на страната „да следва уверено курса си” и „да вижда по-далеч в бъдещето, отколкото останалите” (5), може да изглежда привлекателен. Само че, дори ако САЩ имат волята да водят, дали останалите все още са склонни да ги следват? Малко международни инициативи биха могли да се реализират без американско участие, но възходящите световни сили вече не приемат, че САЩ трябва да определят правилата. Възприемането на по-колективен стил на глобално лидерство ще изисква от Вашингтон дълбока промяна в начина на мислене и практическото му поведение.

Макар че нито една от възходящите държави е настроена „революционно” или пък е склонна да промени драматично сегашния световен ред (6), повечето от днешните силови центрове – като Китай, Русия и САЩ, възприемат по различен начин съществуващите заплахи, следват различни политически ценности и имат различни икономически визии. Дори и в рамките на Запада, финансовата криза разклати Вашингтонския консенсус, демонстирайки наличието на разминаващи се виждания за глобалната икономическа регулация. Необходимостта възходящите сили да бъдат привлечени към процеса на модернизация на глобалните институции, превръщайки ги, по този начин, в „отговорни акционери” (ако използваме актуалния политически жаргон), ще изисква те да получат възможност да участват във формиране на нормите и правилата по отношение на най-различни проблеми – от търговията до финансите, климатичните промени и неразпространението. Тази растяща диверсификация обаче, ще затрудни усилията за постигане на мултилатерален консенсус по целите, които си поставят САЩ или пък, в по-широк план, Западът, като цяло.

На второ място, светът вече не е „бялото платно”, върху което Америка и другите победители в Световната война можеха спокойно да чертаят ред, отговарящ на собствените им интереси, предпочитания и мощ. Днешният свят вече не е институционална tabula rasa, и, както посочва професор Дан Дрезнър „се намира в доста неясно състояние”. Между 1951 и 1999, броят на междуправителствените организации нарасна шест пъти (от 955 до 6076), така че те вече покриват виртуално почти всеки аспект на международните отношения (7). Паралелно нарасна и броят на мултилатералните договори с американски участие (от 100 до над 700) (8). В същото време възникнаха стотици регионални и субрегионални организации, без да броим неформалните мултилатерални общности. Резултът е един „мулти-мултилатерален” свят, покрит от непрекъснато усложняваща се мрежа от международни организации, която излиза далеч извън рамките на центрирания около ООН световен ред. Тези нови рамки могат да бъдат универсални или селективни, глобални или регионални, базирани на конкретни договори или неформални, целящи решаването на глобални проблеми или пък на конкретни въпроси, постоянно действащи или временни, институционализирани или ефимерни, междудържавни или с участието на недържавни играчи.

Непрекъснато нарастващата институционална „плътност” изправя съвременните политици пред две много сериозни предизвикателства: как „да управляват пресичащите и преливащи се пълномощия на нарастващия брой международни режими” и „как да пренасочат мощта на съществуващите институции” в съответствие с новите геополитически тенденции (10). В крайна сметка обаче, това институционно разнообразие обслужва американските интереси и каузата на глобалното управление. Гъвкавите ангажименти могат да придадат на отдавна съществуващите, но поизчерпани институции необходимия им здравословен конкурентен дух, ще улеснят споделянето на бремето на отговорностите и използването на относителните предимства на всеки участник. Подобен институционален плурализъм би разширил възможностите за „форум-шопинг”, позволявайки на Вашингтон да избере рамката, която смята за най-ефективна, запазвайки си в същото време свободата на действие и вътрешния си суверенитет (11). От друга страна, ако не бъдат използвани правилно възможностите, които създава сегашното изобилие от институции, това може да повиши цената на операциите, да доведе до разнобой или до дублиране на усилията, или пък да окуражи прехвърлянето на основното бреме върху институции, които са зле подготвени да се справят с възложените им задачи, като всичко това ще поставин на дневен ред дилемите за легитимността, отговорността и прозрачността.

Колкото и трудно да е създаването на нови институции, още по-трудно е да се направи „основен ремонт” на управленските структури на вече съществуващите, така че да бъдат удовлетворени претенциите на възходящите сили и да бъдат елиминирани безнадеждно остарелите форми, предвид съпротивата от привържениците на статуквото и бюрократичнитке интереси на самите институции. Колкото по-важна е една институция, толкова по-неподатлива е тя към фундаменталните промени. Пример за това е провалът на опитите (от 1965 насам) да бъде разширен Съветът за сигурност на ООН. Франция и Великобритания, чиито основания да разполагат с постоянни места в Съвета бледнеят с всеки изминал ден, оказват яростна съпротива на подобни промени, опитвайки се да съхранят привилегиите си, което пък води до това, че вместо да се променят постоянните му членове, се налага тезата за неговото разширяване. Последният опит за такова разширяване обаче, се провали, през 2004-2005, заради апатията или неприемането му от постоянните членове и нереалистичните претенции на Африканския блок (12). Междувременно, безрезултатната игра за приспособяването на институциите от Бретън Уудс към новите реалности, свързани с възхода на Китай, Индия и другите, се сблъска с яростната съпротива на привилегированите „акционери”, като Белгия например, опитващи се да съхранят влиянието си в тях, макар то отдавна да не отговаря на реалната им роля в света.

На трето място, световната икономическа криза бе сериозен, но очевидно недостатъчно силен, мотив за ускоряване на промените в глобалните институции. В исторически план, дълбоките институционални промени обикновено са последица от катастрофални събития, когато политическите провали отслабват привързаността към ортодоксалните структури и правителствените чиновници внезапно се „отварят” за алтернативни идеи (13). Глобалният „институционен ренесанс” от 40-те години на миналия век нямаше да е възможен без катаклизмите на Голямата депресия и Втората световна война. Както отбелязва сегашният шеф на кабинета на американския президент Рам Емануел: „Никой не би искал една сериозна криза да се превърне в опустошителна” (14). Сегашният икономически спад вече ускори, макар и скромното, преструктуриране на глобалната финансова система. Освен появата на Г-20, като лидерски форум, сред признаците на този процес са създаването на разширен Борд за финансова стабилност, нарасналият контрол над ключовите финансови институции, новите правила за управление на офшорните данъчни „райски кътчета”, рекапитализацията на МВФ и укрепване капацитета му да осъществява надзор, както и генералната линия към подобряване управленските структури на международните финансови институции.

Все пак, днешният свят е доста различен от този през 40-те. Икономическата криза не е чак толкова мащабна, колкото се опитват да я представят някои, и е по-скоро криза в рамките следвоенната система (а не на самата система). В отсъствието на продължителна депресия – или на друг катаклизъм, от типа на ядрената атака например, можем да очакваме само постепенно ускоряващи се реформи, посредством прагматичното урегулиране на съществуващите ангажименти.

На четвърто място, нарастващият брой играчи и наличието на все по-сериозни международни проблеми, затрудняват поостигането на многостранно споразумение за новите правила на управление. В Бретън Уудс и Дъмбъртън Оукс, архитектите на следвоенния световен ред решиха да заложат на една отворена система на търговия и разплащане, както и на система за колективна сигурност, която да не допуска войни между големите сили. Институциите, които бяха създадени тогава: МВФ, ООН и Световната банка (СБ), отразяваха трудните преговори между САЩ, Обединеното кралство и (в случая с ООН) Съветския съюз. Днес, осъществяването на фундаментална реформа на глобалното управление изглежда много по-трудно, имайки предвид броя на ключовите играчи и различията в позициите им. Обама намекна за тази пречки, оправдавайки скромните резултати от срещата на Г-20 в Лондон, като посочи, че сравненията със срещата от Бретън Уудс, където „цялата световна архитектура беше променена”, са неоснователни. „Ако ставаше въпрос само за Рузвел и Чърчил, разговарящи на чаша уиски, нещата щяха да са прости. Само че това няма нищо общо със света, в който живеем” (15).

Днешният мултилатерален дневен ред също е много по-комплексен и противоречив. Някога управлението на икономическата взаимозависимост изискваше установяването на златен стандарт (както бе в рамките на Бретън Уудс), или преговори за намаляване на тарифите и квотите (както бе в началните етапи на Общото споразумениа за митата и търговията - ГАТТ). Днес обаче, то изисква регулиране действията на частни играчи, като капиталовите пазари, хеджовите фондове и застрахователните компании. Така например, управлението на взаимозависимостите в сферата на сигурността днес е свързано много по-малко с предотвратяването на войни между държавите, отколкото с лечението на такива транснационални заплахи, като тероризма или глобалното затопляне. Колективната сигурност все повече зависи от такива механизми като Допълнителния протокол към Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО) или Международните здравни правила на Световната здравна организация (СЗО). Накрая, дневният ред на глобалното управление все повече се ангажира с условията във, отколкото просто с отношенията между, държавите. Освен това, светът остава дълбоко разделен по въпроса за принципа на „споделения суверенитет” и правилата за намеса (включително военна) срещу държави, които не изпълняват фундаменталните си задължения, спонсорирайки тероризма, разпространявайки оръжия за масово унищожение (ОМУ) или извършвайки масови убийства (16).

Не пето място, простото разширяване на международните институции не е панацея. Привържениците на разширяването на Съвета за сигурност, с включването, като постоянни членове, на държави от Г-8, или на промяната в начина на вземане на решенията в международните финансови институции, обикновено се аргументират с това, че подобни стъпки не само биха направили съответните институции по-представителни, но и по-ефективни. Но, както отбелязва известният анализатор Томас Райт, тези две цели често водят в противоположни посоки (17). Така, по-големите институции, отразяващи различията в глобалните перспективи и интереси, биха имал по-голяма международна легитимност, докато по-селективните съюзи (и институции) могат да вземат по-бързи и адекватни решения. Представителят на САЩ в ООН Сюзън Райс намекна за това, през февруари 2009, обявявайки: „Съединените щати вярват, че дългосрочната легитимност и жизнеността на Съвета за сигурност на ООН зависят от способността му да отразяват проблемите на света през ХХІ век. В същото време, всяко евентуално разширяване не бива да води до ограничаване на неговата ефективност” (18).

В този контекст следва се разглежда и проблемът за разширяването на Съвета за сигурност. Защото, вместо да улесни постигането на консенсус по отношение на такива горещи точки, като Дарфур, Ирак или Северна Корея, разширяването на Съвета може само да задълбочи сегашната какофония. В същото време, идеята за реформирането и модернизирането на водещите мултилатерални институции не е особено привлекателна. Може би ще е по-лесно да се формулират правила и да се вземат решения в по-малки институции. Това обаче не гарантира автоматично ефикасността им, т.е. въпросните решения да имат и практически ефект. Глобалното управление, във все по-голяма степен, изисква от възходящите пазарни икономики да прилагат решенията на (повече или по-малко) авторитарни институции. Ако доминираните от Запада институции не съумеят да се приспособят към геополитическите реалности, те могат да изпаднат в криза на легитимността, което пък би парализирало глобалните режими. Вече сме свидетели на опитите на недоволните възходящи сили да осъществяват своеобразен „мек баланс”, формирайки регионални групировки, от типа на Азиатския валутен фонд, Източноазиатския форум или Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Тоест, много глобални институции за поразени от двойна криза: те нито са особено представителни, нито кой знае колко ефективни. В същото време, не е задължително решаването на единия проблем да улесни и разрешаването на втория.

Балансът между утвърдените институции и Ad Hoc коалициите

Както признава и Обама, „Предизвикателствата на ХХІ век не могат да бъдат псрещнати достойно, ако не действаме заедно” (19). В същото време, очевидно е недостатъчно да концентрираме вниманието си само върху няколко основни институции. В епоха на различни, комплексни транснационални проблеми, би било илюзия да разчитаме, че едно единствено институционално решение – без значение дали това ще е един реформиран Съвет за сигурност, една разширена Г-8 или пък нов „Концерт на демокрациите” (20), може да осигури адекватна архитектура за международно сътрудничество. Глобалното управление неизбежно ще се ориентира към една „променлива геометрия”, в чиито рамки САЩ и останалите държави ще разчитат на „припокриващи се и нерядко конкуриращи се международни институции” (21), както и на цял спектър от иновативни, свързани с решаването на конкретен проблем, партньорства. Вместо да разчита само на официалните организации, администрацията на Обама ще трябва да съчетава множество инструменти: ad hoc, регионални или глобални коалиции, които могат да бъдат постоянни или временни, в зависимост от конкретния проблем и необходимостта САЩ да платят възможно най-ниската цена.

Внимателно формулирана, подобна стратегия на мултилатерализма “a la carte (както я определи бившият директор по политическото планиране в Държавния департамент Ричард Хаас ) (22), ще съчетае легитимността и капацитета на утвърените международни организации с динамичността и гъвкавостта на ad hoc коалициите. Практическото приложение на подобна „хибридна” стратегия никак няма да е лесно. Ако не бъдат правилно управлявани, опитите на САЩ в сферата на ad hoc мултилатерализма могат по-скоро да ерозират, отколкото да допълват официалните институции, от които Съединените щати продължават да зависят (23). Негативният опит на администрацията на Буш нагледно демонстрира както предимствата, така и недостатъците на „коалиционния” подход.

Въпреки заслужената си репутация на правителство, заобикалящо утвърдените международни институции и склонно към едностранни решения, по време на първия си мандат, администрацията на Буш-младши често прибягваше към формирането на коалиции за решаване на специфични проблеми и изпълнение на деликатни мисии. За разлика от големите официални институции, ограничаващи свободата на действие на Вашингтон, усилващи позициите на критиците му и принуждаващи САЩ да търсят консенсус, тези селективни ангажименти позволяваха обединяването около Съединените щати, на разполагащи с необходимия капацитет и разсъждаващи по сходен начин страни, улеснявайки предприемането на решителни действия, съобразени с американските приоритети. Първият пример за този подход на администрацията на Буш беше Инициативата за сигурност за неразпространението на оръжията за масово унищожаване (PSI) – нов тип партньорство между държави с общи интереси, целящо пресичане на нелегалните доставки, по море, въздух и суша, на ядрени, химически и биологични оръжия, балистични ракети и съответните технологии. Според нейните привърженици, смисълът от PSI беше да се отговори бързо и адекватно на една нарастващата заплаха.

Рамката на PSI беше използвана като модел: администрацията на Буш се ориентира към формирането на ядро от сходно мислещи държави и формулирането на съвкупност от принципи, ясно дефиниращи мандата на коалицията. След това, към нея можеха да се присъединят и друти страни, но при американските условия. САЩ използваха този подход в редица случаи, включително когато лансираха Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм, Групата за действия за борба с птичия грип, Азиатско-тихоокеанското партньорство за промените в климата, и Групата на ядрото за преодоляване на последиците от цунамито в Индийския океан. Администрацията на Буш се надяваше, че след като ползата от използването на тези гъвкави механизми веднъж вече е доказана, те постепенно ще заместят зле функциониращите, постоянни институции, като основен инструмент за мултилатерално сътрудничество (24).

Макар че администрацията на Обама едва ли ще пренебрегне ползата от използването на подобни „коалиции и групи по интереси”, като допълнения или дори заместители на често демодираните и склерозирали официални международни организации, тя би следвало да е по-предпазлива и да действа по-балансирано от своите предшественици. Най-новата история показва, че маргинализирането на международните институции може да има твърде висока цена, като ерозира легитимността на американското лидерство, ограничи възможностите за „споделяне на бремето” и постави под въпрос световния ред. Продължавайки напред, американските стратези следва да разсъждават много по-трезво за баланса между вредите и ползите от този подход.

Ползата от коалициите изглежда най-очевидна в случаите, когато САЩ трябва да изпратят някъде ограничен контингент, липсват постоянни международни институционални рамки, постоянните институции са парализирани от вътрешни противоречия, приетите от тях правила застрашават жизнени американски интереси, или бюрократичната инерция пречи за вземането на бързи решения. И обратното, постоянните институции могат да се окажат полезни, когато няма време или липсва воля за формиране на нова коалиция, изпълнението на задачата изисква специализирани умения, каквито имат само утвърдените организации, предизвикателството е прекалено сериозно и се задълбочава с тенденция да се превърне в перманентно,  задачата налага споделяне на бремето по изпълнението и за достатъчно дълъг период, или пък изискванията на международното и местното право изисква наличието на формални, основани на официален договор, рамки, които да предоставят необходимото политическо основание на колебаещите се държави (25).

Където е възможно, САЩ следва да комбинират най-доброто от двете стратегии. Предизвикателството пред Обама е да гарантира, че коалициите наистина ще усилват, а няма да ерозират, институциите и съюзите, от които Америка продължава да се нуждае. Историята сочи, че ефективното мултилатерално сътрудничество често се базира на предварително сключено „минилатерално” споразумение между малък брой ключови заинтересовани държави, към което по-късно могат да се присъединят и други. Понякога, този процес се развива в рамките на големи и утвърдени институции, като ООН и СТО, където група от влиятелни държави (или кръгове) „изпълняват функцията на „брокер”, създавайки основа за постигане на баланс в хода на преговорите по даден проблем”. Но, минилатералното сътрудничество може да се развие и извън универсалните, утвърдени организации, давайки тласък на паралелен преговорен процес. Подобен „двупистов модел” позволява на малка група държави да поемат амбициозни ангажименти, разчитайки, че с течение на времето и други ще се присъединя към техния „клуб” (26).

Вече утвърдилата се Г-8 и нововъзникналата Г-20, които бързо си извоюваха ключово място в класацията на глобалните срещи на върха, днес са най-важните минилатерални форуми, позволяващи на най-големите държави да преодолеят инерцията на утвърдените международни организации. Но минилатералният модел е полезен и при формирането на ad hoc коалиции за решаването на съвсем конкретни проблеми. Така например, САЩ спонсорираха PSI и Форума на водещите световни икономики за да поставят на дневен ред такива глобални проблеми като разпространението на ядрените технологии и климатичните промени. Засилвайки участието си в „минилатералните” преговори, водени в далеч по-широката мултилатерална рамка, САЩ могат едновременно да използват ефективността и динамиката на малките коалиции и легитимността, която дават универсалните международни организации.

Бъдещето на новите международни „клубове”: балансът между ценности и мощ

Въпреки че ефективното съвременно глобално управление ще включва множество елементи, от особено значение ще са три основни стълба на международното сътрудничество. Първият е наличието на достатъчно силна и легитимна изпълнителна власт, която да е в състояние да взема необходимите решения по въпросите на мира и сигурността. Засега, идеален за целта си остава Съветът за сигурност на ООН, но с осъвременен механизъм на членство и по-прозрачни и отговорни методи на действие. Вторият е мрежата от утвърдени функционални институции – включително различните агенции на ООН, МВФ, СБ и СТО, които представляват основните форуми за преговори и осигуряват необходимата техническа експертиза и помощ в проектирането, доставката и приложението на глобалните обществени блага. Наред с тези официални институции, глобалното управление се нуждае от други организации, в рамките на които световните лидери биха могли да се осъществяват неформални срещи помежду си за да обсъждат ключови проблеми, да координират политиката си и да уточняват действията си в рамките на своите национални правителства или на международните организации (27). Доскоро монополът в това отношение принадлежеше на Г-8.

След Вашингтонската среща, през ноември 2008, и тази в Лондон, през април 2009, мнозина стигнаха до извода, че Г-20 бързо може да се превърне в основната „направляваща” група за световната икономика и дори в нов глобален политически директорат, засенчвайки Г-8. „Вече няма причини Г-8 да продължи да съществува” – обяви бразилският президент Лула да Силва (28). На практика обаче, все още няма глобален консенсус (дори и в администрацията на Обама) за това, дали Г-20 действително следва да се превърне във водещ форум за дискусии по глобалните проблеми, нито дори, дали може да излезе извън рамките на чисто финансовата проблематика. Всички са съгласни обаче, че Г-20 се оказа полезна в специфичните условия на сегашната криза. От друга страна, срещата на Г-8 в Акила показа, че този формат си остава достатъчно жизнеспособен.

За бъдещето на тези институции има четири възможности. Първата е превръщането на Г-20 във водеща глобална групировка. Разбира се, Г-20, чиито членове осигуряват 85% от световния БВП, 80% от световния търговски обмен, а населението им е 2/3 от световното, е по-представителна от Г-7/8 (29). Привържениците на Г-20 смятат, че повечето глобални проблеми – от финансовите до тези за неразпространението – ще изискват участието на възходящите икономики, които не са част от Г-8. На фона на продължаващото протакане на реформата на Съвета за сигурност, в очите на мнозина Г-20 започва да изглежда като подходящ заместител, с чиято помощ да се реализира едно по-представително глобално управление.

От друга страна, Г-20, която и в този си състав изглежда доста тромава, започва да се пука по шевовете. На срещата в Лондон, групата се трансформира в Г-24, включвайки Испания, Холандия, Новото партньорство за развитие на Африка (NEPAD) и Тайланд (в качеството му на временен председател на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия - ASEAN). САЩ също бяха подложени на натиск да разширят списъка на участниците в провелата се през септември 2009 следваща среща на групата в Питсбърг. Както отбеляза президентът Обама в Акила: „Всеки предлага възможно най-малката по състав група, която обаче задължително да включва и него” (30). Г-20 рискува да стане заложник на тези настроения.

Алтернативна възможност е Г-8 да се запази като най-важен глобален форум, или поне като формация, действаща паралелно на Г-20. Тя е особено привлекателна за по-малките членове на Г-8, като Канада, Италия и дори Русия, тъй като им осигурява по-голямо влияние от обичайното. Но тази възможност е изгодна и за САЩ и другите западни държави-членки, доколкото (като изключим Русия) участниците в Г-8 са развити пазарни демокрации, споделящи общи политически и икономически ценности. Тоест, това е по-подходящ форум, отколкото Г-20, за обсъждане на деликатни политически (или касаещи сигурността) въпроси. И преди да реши да замести изцяло Г-8 с Г-20, Западът би следвало да се запита, дали възходящите икономики са готови да поемат отговорностите (както и ползите), свързани с членството в клуба, които касаят проблеми от либерализацията на търговията и климатичните промени до неразпространението. Китай например, е по-склонен да се ангажира в глобалното управление, но не и със задължения (като например квотите за емисии на вредни парникови газове), които могат да забавят неговия „мирен възход” като (както сам се представя) бедна развиваща се държава (31). Възходящи сили, като Китай и Индия, не демонстрират особен ентусиазъм и към налагането на допълнителни санкции на Иран, което беше обсъждано на срещата на Г-20 в Питсбърг. Затова, Вашингтон би трябвало да запази Г-8 като отделно „западно ядро” в рамките на Г-20.

Третата възможност е да се формира група с междинен размер, т.е. по-голяма от вече остарялата Г-8, но не чак толкова неконтролируема като Г-20. Франция например, предлага формата Г-13, с включването на Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР, т.е. официализирайки рамката „Г-8 + 5”, която се оформи на срещата на Г-8, в германския град Хайлигендам, през 2006 (32). Сред недостатъците на подобно решение е, че в Г-13 не участва нито една мюсюлманска държава, за разлика от Г-20, включваща Индонезия, Саудитска Арабия и Турция.

Всяка от изброените дотук институционални възможности се основава на различните предпоставки за целта на формиращата се водеща глобална групировка. Така, привържениците на Г-20 залагат на институция, която да е глобално представена, т.е. искат тя максимално точно да представя разнообразието на съвременния свят. Тези, които предпочитат група със средни размери, възприемат геополитическия подход, задавайки въпроса „какво общо може да има между развитите и развиващите се държави?”. Тоест, критерият им за членство е геополитическата мощ. Привържениците на Г-8 пък залагат на нормативната (и ценностна) общност. Опитвайки да формират коалиция от стоящи на сходни позиции демокрации, те се питат „кой мисли като нас?”. Тоест, при тях критерия са общите ценности. Всичките три възможности обаче, имат един и същи недостатък. Всяка се базира на остарялата концепция за „концерта на силите”, предполагайки, че едни и същи държави следва да решават всички глобални въпроси.

Четвъртата, по-прагматична, възможност се основава на принципа на „променливата геометрия”, според който държавите, участващи във форматите „Г-х”, се включват в тях, само ако имат специални интереси в конкретната област (например запазването на околната среда, финансите, неразпространението) и разполагат с реален капацитет да помогнат за решаването на проблемите. Вместо да се пренатоварва един единствен форум с прекалено обширен дневен ред и да му се възлагат очевидно нереалистични надежди, световните лидери би следвало да предпочетат институционалния плурализъм. Подобен прагматичен подход към глобалното управление изглежда привлекателен. Основният въпрос обаче е, дали държавите ще имат политическа воля и бюрократичен капацитет за да подкрепят формирането на отделни групи за решаване на различните глобални проблеми. За да се избегнат прекалено големите разходи, най-реалистичната възможност (в краткосрочна перспектива) е да се очертае едно ядро (без значение, дали това ще е Г-8, Г-13 или дори Г-16 (33)), като водеща консултативна институция, с различни конфигурации на срещите, посветени на отделни специфични проблеми. Г-8 вече се движи в тази посока, по линия на процеса Хейлигендам-Акила, осъществявайки диалог по редица специфични проблеми с Бразилия, Китай, Индия, Мексико и ЮАР (34).

Без значени, кой от изброените формати ще се наложи в крайна сметка, администрацията на Обама трябва да преодолее изкушението да смята всеки от тях за своеобразен deux ex machinа, или пък да разчита, че една годишна среща може да се превърне в орган за вземане на глобални решения, която да замести такива, притежаващи легитимност, капацитет и авторитет официални институции, като МВФ, ООН и СБ. На бъдещите срещи във формат „Г-х”, световните лидери следва да изработят подходящите процедури за обвързване на лансираните на тях инициативи и поетите ангажименти, така че тези консултативни форуми да се превърнат в работещи органи, стимулиращи реформирането на официалните световни организации.

Неразпространението на ядрените технолоогии: PSI

Режимът на ядрено неразпространение илюстрира необходимостта от комплексна стратегия за справяне с глобалните проблеми, на базата на официалните международни институции, позволявайки, в същото време, осъществяването на определени инициативи в по-тесен коалиционен формат. Както е известно, този режим е съвкупност от международни споразумения (включитлно ДНЯО, Конвенцията за физическа защита на ядрените материали и договорите за съкращение на стратегическите оръжия и стратегическите нападателни оръжия), специализирани мултилатерални институции (като Международната агенция за атомната енергия – МААЕ, Комитетът на ядрените износители – Zangger, Групата на ядрените доставчици – NSG и Конференцията по разоръжаването на ООН) и ad hoc инициативи (като Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм, Глобалното ядрено енергийно партньорство – GNEP, Инициативата за ограничаване на глобалните заплахи, Режимът за контрол на ракетните технологии – MTCR и Инициативата за сигурност за неразпространението на оръжията за масово унищожаване - PSI) (35).

PSI е може би последната и най-интересна новост в архитектурата на неразпространението. Тя бе създадена за да запълни вакуума, оставен от ДНЯО и да ограничи нелегалните програми за създаване на ядрени оръжия – предизвикателство, чиито мащаби станаха очевидни след разкриването на мрежата на пакистанеца Абдул Кадир Хан. Имайки това предвид, през 2003 администрацията на Буш, лансира PSI, първоначално като мултилатерално партньорство между 11 държави, ангажирали се с предотвратяване на придобиването и трафика (от държави или недържавни играчи) на оръжия за масово унищожение, системи за доставката им и свързани с тях технологии. Днес в PSI участват 93 държави, споделящи разузнавателни данни и информация за възможни въздушни, морски и сухопътни доставки на забранени материали и осъществяващи съвместни операции за пресичането им на територията, водното или въздушното пространство на страните-участнички.

Силата на PSI е в гъвкавия и мрежови формат, позволяващ на участниците да реагират бързо на подадената от разузнаването информация, въз основа на предварително поетите ангажименти и съвместното обучение. За разлика от официалните институции, като ООН или НАТО, „PSI не е обременена с централа, бюрократичен апарат, секретариат, официален правилник или строго определен механизъм на действие” (36), затова може да действа достатъчно бързо. При това действията и не изискват постигането на предварителен консенсус в рамките на Съвета за сигурност или Северноатлантическия съвет, нито пък се губи време за преговори по разпределението на функциите и разходите. Ангажиментите на участниците в PSI са по-скоро политически, отколкото правни, като страните-членки проосто се съобразяват с шест най-общи „забраняващи” принципа (37). Затова и администрацията на Буш, съвсем правилно, гледаше на този проект като на вид дейност, а не като на институция.

PSI със сигурност представлява полезна мултилатерална форма на “hub and spoke” споразумение между САЩ (единствената държава, разполагаща с наистина световен флот) и група от регионални сили и по-малки държави. Както е известно, повечето конкретни действия се договарят не по време на мултилатералните форуми, а на двустранните срещи със САЩ, в кулоарите на периодичните конференции на 20-те водещи държави от PSI (38). Ролята на останалите 70 държави е най-вече да предоставят разузнавателна информация и право да се използват пристанищата им, както и да дават съгласие САЩ да проверяват съмнителни кораби, регистрирани под техния флаг. Гарантирайки необходимата бързина и гъвкавост, PSI представлява потенциална алтернатива на традиционния междудържавен модел на глобално управление (39).

Уязвимостта на PSI се дължи на недостатъчното и покритие, нейния неуниверсален характер и липсата на общопризната международна легитимност. PSI не включва всички ядрени страни, като Китай, Индия и Пакистан, нито редица стратегически крайбрежни държави, като Египет и Индонезия. Тази липса на универсалност ерозира както практическата и ефективност, така и нейната легитимност. PSI не може да проверява корабите на държави, които не участват в нея (като Иран и Пакистан), без предварително споразумение с тях, а редица страни извън PSI (като Китай и Индия) поставят под съмнение законността на налаганите от нея забрани. Особено застрашително е поведението на Пекин, доколкото морският контрол, в рамките на PSI, е в основата на продължаващите мултилатерални усилия за пресичане на севернокорейската търговия с ядрени материали и технологии и е от ключово значение за ефективността на резолюция 1874 на Съвета за сигурност (40).

САЩ смятат PSI за напълно „съвместима с националното законодателство и международното право и институции, включително Съвета за сигурност”, както и с клаузите на чл.19 на Конвенцията по морско право на ООН (UNCLOS)|, позволяващи претърсването на всеки кораб, за който се смята, че „може да представлява заплаха за мира, реда или сигурността на крайбрежните държави” (41). Законовата основа на PSI се укрепва посредством ясно формулирани двустранни споразумения с „подходящите държави”. Накрая, САЩ интерпретират резолюция 1540 на Съвета за сигурност (която задължава всички членки на ООН да не допускат недържавни играчи да разработват, придобиват, произвеждат, притежават, транспортират, трансферират и използват оръжия за масово унищожение), като виртуална подкрепа за PSI (42). В същото време е очевидно, че Вашингтон следва да направи повече за да може светът да приеме PSI като легитимен инструмент за гарантиране на режима на неразпространение. Имайки това предвид, през април 2009, в Прага, Обама предложи трансформирането на PSI, както и на Глобалната инициатива за борба с ядрения тероризъм, в „постоянни международни институции”, което да бъде съпроводено от официално поети ангажименти и установяване на ясни механизми за вземане на решения (43).

Макар на пръв поглед да изглежда привлекателна, идеята за „институционализирането” на PSI е свързана с потенциални заплахи. С превръщането на PSI в официална институция, или подчиняването на нейната активност на една или друга международна организация, САЩ могат да навредят на нейната ефективност. По-благоразумният подход за утвърждаване на легитимността и е да се търси приемането на съответната резолюция на Съвета за сигурност, касаеща PSI и позволяваща на държавите-участнички, в рамките на Глава VІІ, да претърсват кораби, както в териториални води, така и в открито море, както и да забраняват полети на самолети, подозирани, че осъществяват нелегален трафик. Това би било естествено допълнение към Резолюция 1540, задължаваща държавите-членки на ООН да предприемат сериозни стъпки във вътрешнополитически план. Паралелно с това, Вашингтон следва да наблегне на съвместимостта между PSI и UNCLOS (44). Накрая, САЩ трябва да задълбочат взаимодействието си с онези над 70 участници в PSI, които обикновено не присъстват на срещите на 20-те държави от нейното ядро (45).

Проблемът с промените в климата: форумът на най-големите световни икономики

Доколко мултилатералните форуми са способни да ръководят процесите, развиващи се в рамките на големите международни институции, може най-ясно да се проследи в опитите да се реши проблемът с глобалното затопляне. От 1992 насам, в основата на международния отговор на това предизвиателство е Рамковата конвенция на ООН за промяната на климата (UNFCC), чиито участници провеждат ежегодни срещи. Подобни универсални формати са подходящи за постигане на „пробиви” в решаването на най-сложните световни проблеми. Така, от лятото на 2007 насам, САЩ в активно участват в дипломатическия форум, включващ най-големите производители на парникови газове в света, който по времето на Буш беше известен като Среща на държавните, генериращи най-големи парникови емисии (МЕМ), а по времето на Обама – като Форум на най-големите икономики по проблемите на енергетиката и климатичните промени (МЕF). Предизвикателството пред сегашната администрация е да гарантира, че MEF по-скоро стимулира, отколкото пречи на преговорите в рамките на UNFCC, осигурявайки още един форум за преговори за съкращаване на емисиите, чуждестранната помощ и споделяне на разходите.

Мнозина анализатори първоначално смятаха MEM за елемент от стратегията на САЩ за ерозиране на UNFCC с цел да избегнат евентуални ангажименти, изискващи сериозни икономически жертви. Наистина, МЕМ не можа да постигне кой знае колко значими резултати. Въпреки това обаче, смисълът от съществуването на подобен минилатерален форум е очевиден. Още през 2004, Тод Стърн (който днес е специален представител на САЩ по проблемите с климатичните промени) и Уйлям Антолис от Института Брукингс посочиха защо това е така, предлагайки осемте водещи развити и развиващи се държави да влязат в един нов форум Е-8 (Enviromental 8), за да бъде преодолян застоят в сложните многостранни преговори по екологичните проблеми (46). Няколко години по-късно, през 2008, авторитетният Съвет по международните отношения (CFR) лансира идеята за „постоянен процес който да обедини най-големите световни производители на парникови газове, като ключов елемент от една нова стратегия, която да допълни и даде тласък на усилията, полагани в рамките на ООН, както и тези на двустранно или регионално равнище”. Освен че ще помогне на държавите-членки да изпълнят ангажиментите си пред ООН, предложеното от CFR Партньорство за сътрудничество по климатичните проблеми би позволило осъществяването на един „по-фокусиран, но по-малко формален процес”, в рамките на който основните производители на парникови газове ще могат да предложат нови инициативи и „да изградят доверието, необходимо за евентуалното им ангажиране в по-мащабни действия, под егидата на ООН” (47). Тази логика обаче, се оспорва от онези, които се страхуват, че двете „писти” могат да водят в различни посоки. Изразявайки несъгласието си с идеята на CFR, президентът на Фондацията  в подкрепа на ООН Тим  Уирт и бившият президент на Световната банка Джеймс Улфенсън заявиха, че „идеята за партньорството отклонява вниманието от постигането на всеобхватно и задължително за всички споразумение в рамките на Конвенцията на ООН”. Те се опасяват, че „в най-добрия случай тя може да отклони и без това недостатъчното политическо внимание, човешки ресурси и време, а в по-лошия не само че няма да подпомогне, а по-скоро ще ерозира преговорния процес в рамките на ООН, с появата на нов форум по проблемите с климата, който ще изключва повечето държави на планетата” (48).

Очаквайки подобни критики, администрацията на Обама лансира идеята за създаването на MEF с обещанието, че тя ще допълва, а няма да пречи на паралелните усилия в рамките на UNFCC. По време на първата среща на MEF, през април 2009, държавният секретар Хилари Клинтън напомни на участниците за тяхната „специална отговорност заедно да тласнат напред и да работят за успешния резултат на преговорите по проблемите на климата, в рамките на ООН, които трябва да се проведат през декември 2009, в Копенхаген”. В същото време, тя посочи, че основните производители на парникови газове ще играят уникална роля в тях: „Смятаме, че обединяването ни и съвместните усилия за решаване на проблема с климатичните промени може да се сравни с усилията на Г-20 за преодоляване на глобалната икономическа криза” (49).

В същото време, както показаха скромните резултати от срещата на MEF, провела се през юли 2009 в Италия, само по себе си, свикването на подобни срещи не гарантира постигането на „пробив” (50). От друга страна, трудно можем да си представим, че UNFCC може да постигне сериозен прогрес, ако преди това големите държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и ключовите развиващи се страни не постигнат споразумение по такива важни въпроси, като емисионните квоти, финансирането и условията за транфер на технологии. Както посочва Антолис, подобна минилатерална стратегия на преговори доста прилича на начина, по който се приемат важните закони в САЩ, където те първо се формулират в комисиите на Конгреса или се обсъждат на срещите между представители на Белия дом и водещи конгресмени, т.е. долеч невинаги се изработват от правителството (51).

Създаването на MEF отразява една неизбежна реалност. Нито една група от държави не може сама да се справи с комплексните глобални проблеми. Светът се нуждае по-скоро от цяло съзвездие такива организации и формати. Що се отнася до проблема с глобалното затопляне, тези механизми включват не само UNFCC, която представлява универсален форум и законова основа за мултилатералното сътрудничество в тази област, а и MEF, обединяваща най-важните развити и развиващи се държави, както и Г-8, която помага за провеждането на координирана икономическа политика.

Изборът пред САЩ

Изправени пред днешните заплахи и предизвикателства, САЩ едва ли ще трябва да избират между това да се справят с тях сами, или да го направят съвместно с останалите. Те по-скоро ще трябва да избират между (търсейки необходимия баланс) алтернативните форми на мултилатерално сътрудничество. Мнозина, инстинктивно, се насочват към официалните, универсални международни организации и договори, които гарантират необходимата международна легитимност и капацитет, докато други са привлечени от идеята за създаване на неформални коалиции, позволяващи на САЩ да запазят максимална свобода на действие, както и националния си суверенитет. Най-новата история обаче ни демонстрира вътрешните ограничителни рамки и на двете форми на колективно действие. Първата осигурява легитимност, но често това става за сметка на една безотговорна и слаба политика. Втората пък позволява на САЩ да действат по-свободно, но без широката подкрепа, необходима за реализацията на дългосрочни мерки и споделяне на бремето по тях.

За да представи ефективни мултилатерални отговори на сегашните глобални предизвикателства, администрацията на Обама ще трябва да постигне творчески синтез между двете, очертани по-горе, форми на колективно действие. Но, за да вземат най-доброто от тях, САЩ ще трябва да положат много повече дипломатически усилия в рамките на утвърдените институции и международните режими за да формират „групи по интереси” и стратегически партньорства със споделящи сходни ценности държави, т.е. да създадат мрежа от неформални организации и форуми, способни ясно да поставят проблемите и да намират решенията за тях по начин, който да стимулира ефективното мултилатерално сътрудничество. Внимателно подготвени и упорито реализирани, тези две форми на колективни действия ще се допълват и подсилват една друга, т.е. те в никакъв случай не са взаимно изключващи се.

Бележки:

1. За разминаването между мултилатералните институции и глобалните тенденции, вж. National

Intelligence Council, Global Trends 2025: A Transformed World, November 2008,

http://www.dni.gov/nic/PDF_2025/2025_Global_Trends_Final_Report.pdf

2. Barack Obama, ‘‘Renewing American Leadership,’’ Foreign Affairs 86, no. 4 (July/

August 2007): 11.

3. Barack Obama, remarks, The Chicago Council on Global Affairs, Chicago, Illinois,

April 24, 2007, http://www.realclearpolitics.com/articles/2007/04/remarks_of_senator_

barack_obam.html.

4. Виж Robert Hutchings and Frederick Kempe, ‘‘The Global Grand Bargain,’’ Foreign

Policy, November 2008, http://www.foreignpolicy.com/story/cms.php?story_id_4547;

Robert Hutchings, ‘‘A Global Grand Bargain,’’ Washington Post, November 17, 2008.

G. John Ikenberry, ‘‘Grand Strategy as Liberal Order Building’’ (paper, Princeton, New

Jersey, May 29, 2007), http://www.princeton.edu/_gji3/Ikenberry-Grand-Strategy-as-

Liberal-Order-Building-2007-word.pdf.

5. Madeleine K. Albright, interview by Matt Lauer, The Today Show, NBC, February 19,

1998, http://secretary.state.gov/www/statements/1998/980219a.html.

6. Виж Henry Kissinger, A World Restored: Metternich, Castlereagh and the Problem of Peace

1814—1822 (London: Weidenfeld and Nicolson, 1957).

7. Виж Union of International Associations, ‘‘International Organizations by Year and

Type,’’ Web site, http://www.uia.org/statistics/organizations/ytb299.php.

8. Виж Stewart Patrick, ‘‘Multilateralism and Its Discontents: The Causes and

Consequences of U.S. Ambivalence,’’ in Multilateralism and U.S. Foreign Policy:

Ambivalent Engagement, eds. Stewart Patrick and Shepard Forman (Boulder, CO:

Lynne Rienner, 2002), p. 11; U.S. Department of State. Treaties in Force 2009, Office of

the Legal Advisor, Web site, http://www.state.gov/s/l/treaty/treaties/2009/index.htm.

9. Francis Fukuyama, America at the Crossroads: Democracy, Power, and the Neoconservative

Legacy (New Haven: Yale University Press, 2006), pp. 155—180.

10. Daniel Drezner, ‘‘Two Challenges to Institutionalism,’’ in Can the World Be Governed?

Possibilities for Effective Multilateralism, ed. Alan Alexandroff (Waterloo, Ontario:

Wilfrid Laurier University Press, 2008), p. 143.

11. Виж Ruth Wedgwood, ‘‘Give the United Nations a Little Competition,’’ New York

Times, December 5, 2005, http://www.nytimes.com/2005/12/05/opinion/05wedgewood.

html?pagewanted_print; Art Stein, ‘‘Incentive Compatibility and Global Governance:

Existential Multilateralism, a Weakly Confederal World, and Hegemony,’’ in Can the

World Be Governed? Possibilities for Effective Multilateralism, ed. Alan Alexandroff

(Waterloo, Ontario: Wilfrid Laurier University Press, 2008).

12. През 2009, Гененарлната асамблея на ООН отново постави на дневен ред темата за разширяването, но то си остава под въпрос, предвид слабия интерес на САЩ да се ангажират с кауза, чиито шансове за успех намаляват. Виж UN General Assembly, Report of the Facilitators to the

President of the General Assembly on the Consultations Regarding ‘‘The Question of

Equitable Representation on and Increase in the Membership of the Security Council and

Other Matters Related to the Security Council’’ (New York: UN, April 19, 2007), http://

www.un.org/ga/president/61/letters/SC-reform-Facil-report-20-April-07.pdf; ThomasWeiss,

‘‘Toward a Third Generation of International Institutions: Obama’s UN Policy,’’ The

Washington Quarterly 32, no. 3 (July 2009): 141—162.

13. Peter A. Hall, ed., The Political Power of Economic Ideas: Keynesianism Across Nations

(Princeton, NJ: Princeton University Press, 1989).

14. Gerald Seib, ‘‘In Crisis, Opportunity for Obama,’’ Wall Street Journal, November 21,

2008, http://online.wsj.com/article/SB122721278056345271.html.

15. Office of the Press Secretary, The White House, ‘‘News Conference by President

Obama,’’ London, United Kingdom, April 2, 2009, http://www.whitehouse.gov/

the_press_office/news-conference-by-president-obama-4-02-09/ (hereinafter Obama’s

remarks in London).

16. Виж Lee Feinstein and Anne-Marie Slaughter, ‘‘A Duty to Prevent,’’ Foreign Affairs 83,

no. 1 (January/February 2004): 136—151; Edward C. Luck, ‘‘The United Nations and the

Responsibility to Protect,’’ Stanley Foundation Policy Analysis Brief, August 2008, http://

www.stanleyfoundation.org/publications/pab/LuckPAB808.pdf.

17. Виж Thomas Wright, ‘‘Toward Effective Multilateralism: Why Bigger May Not Be

Better,’’ The Washington Quarterly 32, no. 3 (July 2009): 163—180.

18. Susan E. Rice, ‘‘Informal Meeting of the General Assembly on Security Council

Reform’’ (speech, New York, February 19, 2009), http://www.state.gov/p/io/rls/rm/2009/

117617.htm. Obama has acknowledged the same tension with respect to G-8

expansion: ‘‘We’re trying to find the right shape that combines the efficiency and

capacity for action with inclusiveness.’’ See Barack Obama, press conference, L’Aquila,

Italy, July 10, 2009, http://enduringamerica.com/2009/07/11/transcript-obama-pressconference-

after-g8-summit-10-july/ (hereinafter Obama remarks in L’Aquila).

19. Obama’s remarks in London.

20. Виж Ivo Daadler and James Lindsay, ‘‘Democracies of the World Unite,’’ American

Interest II, no. 3 (January—February 2007), http://www.the-american-interest.com/ai2/

article.cfm?Id_220&MId_8; Robert Kagan, ‘‘The Case for a League of Democracies,’’

Financial Times, May 13, 2008; G. John Ikenberry and Anne-Marie Slaughter, ‘‘Forging

a World of Liberty Under Law, U.S. National Security in the 21st Century,’’ Princeton

Project on National Security (Princeton, NJ: Woodrow Wilson School of Public and

International Affairs, September 27, 2006), http://www.princeton.edu/_ppns/report/

FinalReport.pdf.

21. Francis Fukuyama, ‘‘The Paradox of International Action,’’ The American Interest I, no.

3 (Spring 2006), p. 10.

22. Виж Thom Shanker, ‘‘White House Says the U.S. Is Not a Loner, Just Choosy,’’ New

York Times, July 31, 2001, http://www.nytimes.com/2001/07/31/world/white-house-saysthe-

us-is-not-a-loner-just-choosy.html; Richard N. Haass, ‘‘The Age of Non-Polarity:

What Will Follow U.S. Dominance,’’ Foreign Affairs 87, no. 3 (May/June 2008): 44—56.

23. Stewart Patrick, ‘‘Beyond Coalitions of the Willing: Assessing U.S. Multilateralism,’’

Ethics and International Affairs 17, no. 1 (Spring 2003): 37—54

24. Сценарий, основан на интервюта със служители на Съвета за национална сигурност и Държавния департамент в администрацията на Буш-младши, през 2007—2008. Виж Stewart Patrick,

‘‘‘The Mission Determines the Coalition’: The United States and Multilateral Security

Cooperation after 9/11,’’ in Cooperating for Peace and Security, ed. Bruce Jones

(Cambridge, MA: Cambridge University Press, forthcoming 2009).

25. ‘‘Pragmatic Multilateralism: Strategies for Engagement in an Age of Interdependence,’’

Final Report of Council on Foreign Relations Term Member Roundtable (New York:

Council on Foreign Relations, Autumn 2002), http://www.cfr.org/content/publications/

attachments/TM_paper.pdf.

26. Miles Kahler, ‘‘Multilateralism with Small and Large Numbers,’’ in Multilateralism

Matters: The Theory and Practice of an Institutional Form, ed. John Gerard Ruggie (New

York: Columbia University Press, 1993), pp. 293—326 and 320—321. The Cairns Group

played the first role during the Uruguay Round of the GATT.

27. Инетервю на автора с Гарет Евънс, април 2009; Barry Carin and Ramesh Thakur,

‘‘Global Governance for a Global Age: The Role of Leaders in Breaking Global

Deadlocks,’’ CIGI Policy Brief, no. 7 (November 1, 2008), http://www.cigionline.org/

publications/2008/11/global-governance-global-age-role-leaders-breaking-global-deadlocks.

28. See James Quinn, ‘‘Emerging Economic Nations Underline Status at G20 Summit,’’

Telegraph, November 16, 2008, http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/3468614/

Emerging-economic-nations-underline-status-at-G20-summit.html.

29. Членове на Г-20 са: Австралия, Бразилия, Канада, Китай, ЕС, Франция, Германия, Индия, Индонезия, Италия, Япония, Мексико, Русия, Саудитска Арабия, Южноафриканската република, Южна Корея, Турция, Великобритания и САЩ.

30. Думи на Обама на срещата в Акуила.

31. Elizabeth C. Economy and Adam Segal, ‘‘The G-2 Mirage,’’ Foreign Affairs 88, no. 3

(May/June 2009): 14—29.

32. Виж Agata Antkiewicz and Andrew F. Cooper, eds., Emerging Powers in Global

Governance: Lessons of the Heiligendamm Process (Ontario: Wilfried Laurier Press, 2008).

33. Bruce Jones, Carlos Pascual, and Stephen J. Stedman, Power and Responsibility: Building

International Order in an Era of Transnational Threats (Washington, D.C.: Brookings

Institution, 2008), pp. 45—72. The authors list the G-16 as the members of the G-13

plus Indonesia, Turkey, and one other country from Africa, likely Egypt or Nigeria.

34. Комисията на ООН за изграждане на мира, която има постоянен състав, но се събира и в по-широка, съобразен с конкретните кризи, конфигурация, действа по същия начин

35. За по-обхватно описание на режима, виж the Council on Foreign Relations

Global Governance Monitor, Web site, http://www.cfr.org/ggmonitor.

36. Amitai Etzioni, ‘‘Tomorrow’s Institution Today: The Promise of the Proliferation

Security Initiative,’’ Foreign Affairs 88, no. 3 (May/June 2009): 7—11

37. The White House, Office of the Press Secretary, ‘‘Proliferation Security Initiative:

Statement of Interdiction Principles,’’ September 4, 2003, http://dtirp.dtra.mil/TIC/

treatyinfo/PSI/psi_principles.htm (fact sheet) (hereinafter White House PSI Fact

Sheet).

38. 20те водещи държави от PSI са: Аржентина, Австралия, Канада, Дания, Франция, Германия, Гърция, Италия, Япония, Холандия, Нова Зеландия, Норвегия, Полша, Русия, Сингапур, Испания, Турция, Великобритания и САЩ. Виж U.S. Government Accountability Office, ‘‘Non-Proliferation: U.S. Agencies Have Taken Some Steps, but More Effort is Needed to Strengthen and Expand the Proliferation

Security Regime,’’ GAO-09-43, November 2008, pp. 3, 5, http://www.gao.gov/new.

items/d0943.pdf (hereinafter GAO Non-Proliferation report).

39. Etzioni, ‘‘Tomorrow’s Institution Today,’’ p. 19.

40. ‘‘North Korea’s Second Nuclear Test: Implications of UN Security Council Resolution

1874,’’ CRS Report for Congress, R40884, July 1, 2009, http://www.fas.org/sgp/crs/nuke/

R40684.pdf.

41. White House PSI Fact Sheet.

42. Виж UN Security Council Resolution 1540, S/RES/1540 (2004), April 28, 2004, http://

daccessdds.un.org/doc/UNDOC/GEN/N04/328/43/PDF/N0432843.pdf?OpenElement.

43. Office of the Press Secretary, The White House, ‘‘Remarks by President Barak Obama,’’

Hradcany Square, Prague, Czech Republic, April 5, 2009, http://www.whitehouse.gov/

the_press_office/Remarks-By-President-Barack-Obama-In-Prague-As-Delivered/

44. Emma Belcher, ‘‘Throwing out the Bathwater, but Keeping the Baby,’’ Huffington Post,

November 20, 2008, http://www.huffingtonpost.com/emma-belcher/throwing-out-thebathwate_

b_145298.html; Scott G. Borgerson, ‘‘The National Interest and the Law of

the Sea,’’ Council Special Report, no. 46 (New York: Council on Foreign Relations, May

2009).

45. GAO Non-Proliferation report, pp. 18—21.

46. Todd Stern andWilliam Antholis, ‘‘Toolbox: Creating an E-8,’’ The American Interest II,

no. 3 (January 2007): 43—49. The proposed eight were Brazil, China, the EU, India,

Japan, Russia, South Africa, and the United States.

47. ‘‘Confronting Climate Change: A Strategy for U.S. Policy,’’ Task Force Report,

no. 61 (New York: Council on Foreign Relations, June 2008), p. 79, http://www.cfr.org/

publication/16362/.

48. Ibid., pp. 94—95.

49. Hillary Rodham Clinton, ‘‘Remarks at the Major Economies Forum on Energy and

Climate’’ (Washington, D.C., April 27, 2009), http://www.state.gov/secretary/rm/2009a/

04/122240 begin_of_the_skype_highlighting              04/122240      end_of_the_skype_highlighting.htm. The MEF includes G-8 members plus Australia, Brazil, China, EU,

India, Indonesia, Mexico, and South Africa.

50. Виж Peter Baker, ‘‘Poorer Nations Reject a Target on Emission Cut,’’ New York Times,

July 9, 2009, p. A1, http://www.nytimes.com/2009/07/09/world/europe/09prexy.html.

51. Antholis comments at the Council on Foreign Relations conference on ‘‘The United

States and the Future of Global Governance,’’ May 8, 2009.

 

* Авторът е старши анализатор и директор на Програмата „Международни институции и глобално управление” на американския Съвет за международни отношения

{rt}

Когато, през 1979, руснаците нахлуха в Афганистан, те въобще не планираха да останат там дълго. Единственото им намерение беше да подкрепят комунистическото правителство, на което Съветският съюз помогна да дойде на власт, в края на 70-те. Грешката, допусната от Леонид Брежнев и наследниците му, беше в това, че позволиха да бъдат въвлечени все по-дълбоко в афганистанския конфликт и в капана, заложен им от т.нар. „афганистански араби” и западните им покровители, стремящи се да ерозират бойния дух и ресурсите на Съветите. През 1988, в Афганистан имаше над 100 хиляди съветски военни, а загубите бяха надхвърлили 14 хиляди убити и 33 хиляди ранени. На следващата година, Съветският съюз изтегли войските си от Афганистан, без да успее да постигне нито една от целите си.

Днес Ал Кайда играе същата игра с американците. Тя почти престана да нанася удари по американските интереси на територията на САЩ и извън страната и вместо това през последните години води пълномащабна война на изтощение, също както навремето срещу вече несъществуващия Съветски съюз. Макар че от гледна точка на наличните сили и логистиката, позицията на Ал Кайда на терена може да изглежда слаба, идеологическият и плам все още е достатъчно силен, нейният джихадистки дневен ред е на правилен път, а човешкият и капитал съвсем не е изчерпан. Би било грешка да определяме очевидните „дупки” в организационната и мрежа като признак на упадък. Подобни универсални „феномени” не умират дотогава, докато съумяват да удържат позициите си в потока (колкото и слаб да е той) на класическата ислямистко-джихадистка тенденция. Това особено се отнася за Ал Кайда, която днес държи практическия монопол в „индустрията на джихада” в мюсюлманския свят. Тя съумя да се утвърди в ролята на глобален джихадистки „чадър”, а не просто на регионална организация. В този смисъл, Ал Кайда доста напомня за другите ислямистки организации, продължаващи да преследват изначалните си стратегически цели, като например вече осемдесетгодишната „Мюсюлмански братя” или полувековната Партия за ислямско освобождение (Хизб-ут-Тахрир ал-ислами).

Трите етапа в еволюцията на Ал Кайда

Като цяло, можем да разделим еволюцията на стратегическите задачи и джихадисткия дневен ред на Ал Кайда на три основни етапа. Първият, продължил от 1998 до 2000, бихме могли да дефинираме като „период на установяване”. През тези първи години, организацията се стремеше да демонстрира своята мощ и мащабите си с помощта на такива операции, като взривовете в американските посолства в Кения и Танзания, през август 1998, т.е. само шест месеца след като бе обявено за съществуването на Ал Кайда. Последва нападението срещу американския боен кораб USS Cole в Аденския залив, през октомври 2000, двете провалилите се операции, чиято цел бе летището на Лос Анжелис, и нападението срещу израелските туристи в Йордания, по време на новогодишните празници в навечерието на 2000. По онова време, главната цел на Ал Кайда беше да изпрати на САЩ достатъчно ясно предупреждение, че не бива да подценяват силата на организацията и следва да преоценят ответните си действия. През този период, основна зона на действие на Ал Кайда беше Африканският Рог. Тези операции и стратегическите им цели, съответстваха на идеологията на организацията, което може да се види и в публикациите на такива водещи фигури в йерархията на Ал Кайда като Айман ас-Зауахири и Абу Мусаб ал-Сури (Мустафа Сетмариам Насър) и симпатизантите и Абу Катада ал-Филистини и Абу Мохамед ал-Макдиси.

Вторият етап стартира с нападението срещу самата територия на САЩ от 11 септември 2001. Целта му беше не толкова да нанесе исторически и особено болезнен удар по Америка, но и да провокира и примами САЩ да се ангажират с продължителна война, за каквато те не бяха готови. Вашингтон моментално се хвана на въдицата и се забърка в цели две войни – в Афганистан и Ирак, с единствената цел да отмъсти за потъпканата си гордост (тъй като и за двете войни липсваха други ясни цели). В интервю за новинарската телевизия Ал-Арабия, личният бодигард на Осама бин Ладен – Насър ал-Бахри, известен и като Абу Джандал, призна, че една от причините за нападенията от 11 септември е била именно да се примами „американския бик” във войни на няколко фронта. Наистина, ако анализираме операциите на Ал Кайда през този период, не може да не забележим две важни неща. Първото е разширяването на географският обхват на дейността на организацията: от остров Бали, на Изток, до Йерба и Казабланка, на Запад, и от Лондон и Мадрид, на Север, до Йемен и Сомалия, на Юг, а между тях – Ер Риад, Истанбул и Момбаса. Второто пък е разтварянето на големия „чадър” на Ал Кайда, под който започнаха да се стичат войнствените ислямистки организации и групировки от Ирак, Сирия, Йемен, Персийския залив и Северна Африка. Всички те твърдяха, че се сражават под знамето на Ал Кайда, макар че никакви достатъчно ясни организационни връзки с нейното „ядро” така и не бяха установени.

Що се отнася до третия етап, той продължава и днес, когато войната на изтощение против САЩ върви с пълна сила в Афганистан и Пакистан, под знамето на талибаните. На този етап, основната задача на организацията е удържането на американските сили в зоната на конфликта колкото се може по-дълго за да бъдат САЩ максимално отслабени както материално, така и в чисто военен план. От тази гледна точка, не е чудно, че Ал Кайда прие решението на САЩ да се изтеглят от Ирак за свое стратегическо поражение. Защото, ако това стане, то не само би лишило организацията от основния предлог да води бойни действия в Ирак, но и може да намали подкрепата за нея както в Ирак, така и в немалко други държави, застрашавайки я, както в политически, така и във военен план. И обратното, решението на президента Обама да увеличи числеността на американските сили в Афганистан до 63 хиляди (а след това и до 100 хиляди) души беше истински подарък за Ал Кайда, позволявайки и ефективно да реализира проекта си за изтощаване на Америка. Косвено потвърждение за това бе и посланието на Бин Ладен, по повод осмата годишнина на 11 септември.

Сбърканата реакция на САЩ

Докато Ал Кайда успешно продължава да реализира стратегията си и, съответно, да развива своята психологическа война, САЩ, както се вижда, са на път окончателно да се объркат в опитите си да надхитрят организацията и да продължат войната. Защото истината е, че Вашингтон не разглежда сериозно възможността за прекратяване на войната или пък за някакви радикални промени в стратегията си.

Напук на обществените очаквания и повечето прогнози, идването на Барак Обама в Белия дом едновременно провокира и стимулира Ал Кайда. Дотогава, неудържимото безразсъдство на американските неоконсерватори подхранваше мисията на Ал Кайда, позволявайки и да оправдае действията си и облекчавайки мобилизацията в нейна подкрепа. Умиротворяващият подход на Обама застрашаваше да намали тази подкрепа. В същото време обаче, лидерите на организацията усетиха, че възможността да нанесат на САЩ поражение, което действително би ерозирало сериозно силите им, се оказва по-реална и близка, отколкото преди, тъй като (както те смятат) Обама е недостатъчно силен и решителен за да се справи с тях – или защото му липсва политически опит, или, защото, в желанието си да подобри имиджа на САЩ в мюсюлманския свят, той би могъл да се откаже от активни бойни действия, давайки възможност на Ал Кайда да поеме дъх и да прегрупира частите си.

Един бърз анализ на най-важните постижения в тази война на изтощение срещу САЩ извежда, на първо място, материалните загуби на американците. Стойността на американските усилия за постигане на успех в Ирак и Афганистан вече достигна три трилиона долара, включително 684 млрд. долара за преките военни операции в Ирак, 233 млрд. долара за тези в Афганистан и 33 млрд. долара за „войната с тероризма” в други точки на света. Тези разходи ще нараснат с още 338 млрд. долара, след като САЩ изпратят в Афганистан още 30 хиляди бойци, с още 867 млрд. долара, ако към 2013 нарастването на числеността на окупационния корпус достигне 75 хиляди души и с още 2 трилиона долара, до 2019, ако се вярва на прогнозите на Комисията за въоръжените сили на американския Конгрес. Ситуацията изглежда още по-мрачна, ако добавим към всичко това и сметката за спасяването на американската икономика от последната финансова криза.

Колкото е по-голяма числеността на войските и колкото по-дълго продължат да воюват, толкова по-голям ще е и рискът от военно изтощаване на Америка. Ал Кайда очевидно успя да вкара САЩ в този капан. В края на 2009, числеността на американските сили в Афганистан беше 63 хил. души, а в началото на 2010 тя ще нарасне до 100 хиляди души (как да не спомним отново за опита на Съветите), след като спорът в Белия дом по този въпрос се реши в духа на препоръките на командващия войските на САЩ в Афганистан генерал Стенли Маккристъл. Освен това, загубите сред американските военни и силите на НАТО рязко нараснаха. А докато ситуацията в Ирак и Афганистан продължаваше да се влошава, САЩ загубиха много от стратегическите си предимства, от които се ползваха толкова дълго време в държавите от Персийския залив, в Югоизточна и Централна Азия. Днес Вашингтон е принуден да преговаря и постига споразумения с такива сериозни противници като Иран, Русия и Китай, надявайки се да гарантира интересите си в тези региони.

Тук трябва да добавя още една много важна констатация: нито един от съседите на Афганистан (Иран, Китай, Русия, Пакистан, Индия и постсъветските централноазиатски републики) не е в групата на 42-те държави, участващи в Международните сили за гарантирането на сигурността, под егидата на НАТО. Което допълнително усложнява задачата на Вашингтон за намиране решение на афганистанския проблем.

Третото голямо постижение на Ал Кайда е ерозията на политическия и морален престиж на САЩ, което е свързано с разрушаването на образа на Америка като доминиращата свръхдържава в еднополюсния свят. Този феномен стана особено отчетлив през последната година и беше открито признат от президента Обама по време на обръщението му към Генералната асамблея на ООН, в което той официално обяви края на еднополюсния световен ред и началото на нова епоха в международните отношения, чиито характер и очертания засега не са съвсем ясни. Фактът, че Ал Кайда успя да реализира тази задача в хода на кампанията против своя „далечен враг”, би трябвало да ни накара да преразгледаме представите си за природата на тази организация и това, как следва да реагираме на нейните стратегически проекти.

* Авторът е известен египетски геополитически анализатор

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019