През последните години, югозападната част на Сърбия – областта Рашка, известна още и като Санджак (1), постепенно се превръща в огнище на пореден етно-религиозен конфликт.
Според преброяването от 2002, в Сърбия живеят над един милион души (14% от населението), принадлежащи към различни национални малцинства. Съгласно закона от съшата година, правата на въпросните малцинства се осъществяват посредством т.нар. „национални съвети”, формирани въз основа на избирателната система. Ситуацияте се промени през 2009, когато сръбското правителство превърна в основна своя задача присъединяването на страната към ЕС. С цел да се ускори евроинтеграцията на Сърбия и под натиска на Съюза на унгарците от Войводина, подкрепяни от Будапеща, беше приет нов закон за националните съвети.
Новият закон за националните съвети
Главното отличие на новия закон е, на първо място, възможността за пряк избор на членовете на Съветите на националните малцинства. Както е известно, избори по новия закон се проведоха на 6 юни 2010, във всички 167 сръбски общини. В избирателните списъци бяха включени 460 000 представители на 19 национални малцинства, 16 от които пряко избраха своите представители в националните съвети (хърватите, словенците и македонците избират своите национални съвети по друг начин – чрез изборни скупщини). Освен това, след изборите, към вече съществуващите 15 национални съвети бяха добавени още 4.
На второ място, много значително бе разширена сферата на компетентност на националните съвети и сега те разполагат с около 70 конкретни пълномощия при осъществяване правата на съответните национални малцинства. Съветите вече могат да създават образователни и културни институции, както и медии; могат да поискат въвеждането на съответния национален език и писменост като официален в отделните общини; да предлагат промени в имената на улици, площади и градски квартали; да утвърждават националните символи и празници; да участват в изработването на законите, касаещи националните малцинства; да сътрудничат с международните и регионални организации, с държавните органи, организации и учреждения в собствената си страна, както и с националните си организации в другите държави и т.н. Тоест, в момента пълномощията на националните съвети са толкова големи, че сръбският Парламент вече не може да приеме нито един закон, касаещ националните малцинства, без тяхното одобрение.
На трето място, законът позволява участието в изборите за съвети на политическите партии и организации на националните малцинства. В резултат от това, политическото значение на националните съвети рязко нарасна. При това, Съветите активно взаимодействат със „своите” политически партии, като това се отнася най-вече за унгарците и бошнаците, които най-активно прокарват идеите за децентрализация, регионализация и „регионално развитие”. В Санджак например, по време на изборите за национални съвети, се разгоря остър сблъсък между три основни политически фактори. Така, списъкът на „Бошнашкото възраждане” беше подкрепен от Санджакската демократична партия на Расим Ляич (в момента той е министър на труда в коалиционното сръбско правителство), а Бошнашкият списък за европейски Санджак – от Партията на демократичното действия на Санджак, начело със Сюлейман Углянин (сръбски министър без портфейл). Принципно нов момент се оказа фактът, че третият списък – този на Бошнашкото културно обединение, беше оглавен от религиозния водач на сръбските мюсюлмани – главния мюфтия Муамер Зукорлич.
На четвърто място, сферата на действие на националните съвети беше значително разширена от сръбското Министерство на човешките права и правата на малцинствата, което издаде за целта специална инструкция. Тя задължава общинските чиновници да включват в избирателните списъци за национални съвети всеки желаещ, дори и хора, за чието включване в списъците настояват други лица. В същото време обаче, се изключва каквато и да било проверка както на първите, така и на вторите, като в резултат от това в избирателните списъци на националните малцинства се оказаха значителен брой сръбски граждани, без те да знаят за това.
Така, Законът за националните съвети от 2009 формира нов модел на разширено самоуправление на националните малцинства в Сърбия. Рязко нарасна обществено-политическото значение на изборите за Съвети, което вече е съпоставимо с това на парламентарните и президентските избори. По думите на президента Борис Тадич, с новия закон, сръбските национални малцинства са получили права, с каквито не разполага никое малцинство в Европа (2).
Политическите промени в мюсюлманската общност на Санджак
Междувременно, през последните три години в мюсюлманската общност на Санджак настъпиха сериозни промени в политическата сфера. Като основни политически сили в региона се очертаха Листата за Санджак на Сюлейман Углянин, Санджакската демократична партия на Расим Ляич и партията „За Санджак” на Февзи Мурич. Формацията на Углянин иска пълна автономия за Санджак и обединяване на сръбската и черногорската части на областта, тази на Ляич се обявява за „интензифициране на децентрализацията на Сърбия”, а пък партията на Мурич иска разширена автономия и референдум за статута на Санджак. През последните няколко години обаче, тези три партии бяха заети най-вече с междуособици и взаимни обвинения.
Междувременно, на преден план в обществено-политическия живот на Санджак излезе сблъсъкът между две мюсюлмански фракции, оспорващи взаимно легитимността си – Ислямската общност на Сърбия, начело с Адем Зилкич, и Ислямската общност в Сърбия, начело с Муамер Зукорлич.
Предварително следва да отбележим, че в основата на спора между двете е някогашната организационна структура на ислямската общност в Югославия, която имаше единно ръководство, начело с главен мюфтия (раис ул улема), като основният и център беше в Сараево, а във всяка югорепублика имаше по-малки центрове. След разпадането на Югофедерацията и формирането на нови държави в постюгославското пространство, започнаха да възникват и самостоятелни мюсюлмански обединения. Тези промени бяха официално оформени с Устава на ислямската общност в бивша Югославия, приет през 1993 в Скопие. Въз основа на него бяха провъзгласени самостоятелните мюсюлмански общности на Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора, докато тези на Хърватска, Словения и Сърбия останаха свързани с Риясета (т.е. върховното управление на мюсюлманите) в Сараево.
През февруари 2007 обаче, сръбската мюсюлманска общност обяви че вече няма да се подчинява на Сараево и създава собствен Риясет в Белград. В отговор, по инициатива на Мустафа Церич, лидер на мюсюлманската общност на Босна и Херцеговина, през юни 2007, в главния град на Санджак Нови пазар се проведе обединителен конгрес на онези сръбски мюсюлмански общности, които не подкрепиха духовната независимост от Сараево. Там за главен мюфтия на Сърбия беше избран Муамер Зукорлич, оглавил Ислямската общност в Сърбия (имаща силно изразен радикален характер) и обявил се за представител на цялото мюсюлманско население на Санджак. На този опозиционен конгрес бяха отправени резки нападки срещу изпълняващия длъжността раис ул улема на Сърбия Хамдия Юсуфспахич. В отговор, неговият помощник Абдулах Нуман подчерта, че „централното ръководство на сръбските мюсюлмани следва да се намира в страната, а не извън границите и” (3).
Сред противниците на движението на Зукорлич е умереното течение, признаващо организационните рамки на Сърбия. То се представлява от Ислямската общност на Сърбия, начело със сегашния сръбски реис ул улема Адем Зилкичи. Той и привържениците му твърдят, че бошнаците от Санджак са уморени от взаимните разпри, както и, че единственото, което застрашава правата на местните мюсюлмани, са собствените им междуособици.
Във вътрешен и международен план обаче, именно движението на Муамер Зукорлич демонстрира най-голяма активност. В идеологически план, дейността му се отличава с агресивна религиозно-националистическа реторика и яростна критика срещу сръбските държавни власти. В основите на неговата пропагандна кампания е тезата, че „през последните сто години сръбските власти са заплаха за бошнаците”, а „сръбските идеолози, от Илия Гарашанин до Добрица Чосич, създадоха една толкова страшна идеология, че тя спокойно би могла да се определи като геноцид”. Според Зукорлич, „повечето сръбски режими бяха повлияни от тази идеология, а сред последиците от реализацията и станаха геноцидът, убийствата, натискът и прогонването на бошнаците” (4). Логично продължение на тези твърдения е апелът на Зукорлич към Запада, по повод нарушаването на националните, религиозни и човешки права на мюсюлманите от Санджак. Стратегическата задача на ръководената от него организация е излизането и на общобалканско равнище и интернационализацията на „бошнашките проблеми”. Негов основен съюзник в прокарването на претенции за територията, обитавана от бошнаци – т.е. за областта Рашка, е сараевският раис ул улема Мустафа Церич. Съюзът между Зукорлич и Церич, както и възприетата от двамата формула „бошнаците от двете страни на река Дрина са едно цяло, а Сараево е общия им духовен център” (5), са необходими именно за интернационализацията на „бошнашкия проблем”.
Според Зукорлич, основните тактически средства за постигането на тази цел са, на първо място, трансформацията на дейността на Националния съвет и отклоняването и от разрешените от закона сфери на образованието, езика и културата, към тази на „утвърждаването на националните права”. Това ще позволи да се институционализира системата, формираща националната идентичност на бошнаците, тъй като „бошнаците загубиха и последните капки доверие към сръбската система и виждат спасението си в създаване на собствена система”. Засега обаче, Националният съвет представлява само „ограничена оперативна ценност” (6) за Зукорлич. В същото време, той не оставя съвсем без внимание културната сфера, макар и да го прави по доста специфичен начин. В случая се прокарва тезата за „агресивната асимилация на бошнаците, които нямат образование на собствения си език” и се възлагат определени надежди на Босна и Херцеговина. При това Зукорлич не крие съжалението си, че Босна и Херцеговина не е национална държава и, следователно, не разполага с механизми за защита правата на бошнаците, живеещи в Сърбия (7).
На трето място, той иска промяна на статута на региона Санджак, включваща „културно-просветната му автономия” (8). За целта, през лятото на 2009, Зукорлич стартира събирането на подписи в подкрепа на т.нар. Декларация за нарушаване правата на бошнаците. Тя включваше седем точки, като в една от тях се призовава за създаването на единен регион Санджак, обединяващ всички общини с бошнашко мнозинство. Апелирайки към общоевропейския процес на регионализация, Зукорлич не спира да настоява за формиране на нова сръбска административна единица, която да включва общините Нови пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе. В тази връзка, привържениците на Зукорлич обявиха подкрепата си за усилията на сегашните управляващи в Белград за регионализация на страната.
Показателно е, че, в крайна сметка, в първоначалния вариант на Закона за регионалното развитие бяха направени редица промени. Сега, според новия закон, в Сърбия, вместо предвидените първоначално седем, се създават пет статистически региона. Сред тях са досегашните региони Войводина, Белград и Косово и Метохия. Източна и Южна Сърбия (от Смедерево до Кладово, в северната част на региона, до Прешево и Босилеград, на юг) са обединени в един регион, а пък Шумадия и Западна Сърбия – в друг. В последния е включено и пространството от Богатич до Тутин и от Деспотовец до Брус, като по този начин в един и същи регион се оказват Нови пазар, Сиеница, Тутин, Приеполе, Прибой и Нова Варош (макар че, според първоначалния вариант на закона, Нови Пазар и Тутин трябваше да влязат в Централния, а останалите четири общини – в Западния регион).
Двете водещи санджакски партии – Санджакската демократична партия на Расим Ляич и Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин, се дистанцираха от Декларацията от 2009, оценявайки я като „ненужна и пораждаща объркване и противоречия”.
Междувременно, през май 2009, се изостри ситуацията и започнаха сблъсъци между активистите на двете мюсюлмански общности в Сърбия, като те бяха провокирани от посещението на духовния водач на босненските мюсюлмани Мустафа Церич в Санджак. Показателно е, че то съвпадна с балканската визита на американския вицепрезидент Джо Байдън. По време на посещението си, Церич заяви: „Ако някой наистина може да се превърне във фактор за стабилността в региона, особено в Санджак, това е Сараево. Ние, бошнаците от Босна и Херцеговина искаме да кажем на бошнаците в Сърбия, че сме с тях. Те не са изоставени – ние сме един народ, който живее в две държави, ние в Босна, а те – в Сърбия”. Тоест, позицията на Церич си остава непроменена от времето на реорганизацията на мюсюлманската общност, след разпадането на Югославия, когато той твърдеше, че „бошнаците в Сърбия са интегрална част от Босна и Херцеговина, в смисъл на етническа, национална и религиозна идентичност” (10). Именно тази непримирима позиция доведе до религиозно-политическото разцепление в Санджак и стимулира споровете за необходимостта от намеса на сръбските власти в „малката война”, която водят помежду си през последните години бошнашките религиозни и политически водачи.
Новото разположение на силите
През лятото на 2010, силовият баланс в мюсюлманската общност на Санджак, където в продължение на двайсет години доминираха Сюлейман Углянин и Расим Ляич, се промени. След изборите за Национален съвет на бошнаците, на които формацията, подкрепяна от Муамер Зукорлич – Бошнашкото културно обединение – получи най-много места (17 от 35), се наложи линията на Зукорлич, превърнал се в третия ключов политически водач в Санджак, наред с Ляич и Углянин.
Във външнополитически план, както Муамер Зукорлич, така и духовният му наставник Мустафа Церич, съзнателно съдействат за утвърждаване позициите на Турция на Балканите, разчитайки, че в контактите между Анкара и Белград, Санджак ще играе специална роля (11). Показателно е, в тази връзка, че през 1990-1995 сегашният турски външен министър Ахмед Давутоглу преподаваше в Международния ислямски университет в Куала Лумпур (Малайзия), където сред студентите му беше и сегашният реис ул ислам на Босна и Херцеговина Мустафа Церич.
Тук е мястото да отбележа, че Турция, която упорито и последователно укрепва влиянието си на Балканите, опитва пряко да се меси във вътрешните работи на Сърбия, като за степента на тази намеса, говорят ултимативното искане за приемането на резолюция за трагедията в Сребреница; турското посредничество за разрешаване на конфликта между някои сръбски министри и водачите на мюсюлманите от Санджак Расим Ляич и Сюлейман Углянин; участието на Анкара в подписването от Сърбия на редица декларации (включително Истанбулската, в която Белград гарантира суверенитета и териториалната цялост на Босна и Херцеговина и подкрепя членството и в НАТО), както и редовните срещи между представители на Сърбия и Турция на държавно ниво.
В тази връзка, специално внимание заслужават посещението в Турция на сръбския министър на труда и социалната политика Расим Ляич, през януари 2010. Тогава той разговаря с турския външен министър Давутоглу за изграждането на две автомагистрали – от Нови пазар до Сиеница и до Тутин (85% от средствата ще отпусне турската „Ексим банк”), и за реставрацията и реконструкцията на Нови пазар и развитието на индустриалната зона в Тутин (със средства на турската Агенция за сътрудничество и развитие - TIKA). Пак с турски средства ще се строи и бъдещият Ислямски център в Белград, който ще се занимава „повече с културни, отколкото с религиозни въпроси”. Турция ще участва и в трансформирането на военното летище в Ладжевци в гражданско (стойността на проекта 13 млн. евро), като част от средствата ще дойдат от нейния (и от сръбския) държавен бюджет (12). Ето как, успоредно с нарастването на турската мощ на Балканите, компромисната политика на властите в Белград и активните действия на определени политически сили в Санджак водят до превръщането на този район в опорна база на Турция в Европа.
Така, председателят на Бошнашкото национално вече (което официален Белград смята за нелегитимно) Мевлюд Дудич се обърна към турския премиер Реджеп Ердоган, в навечерието на посещението му в Сърбия, през юли 2010, с отворено писмо, в което заявява, че за бошнаците на Балканите, и най-вече за тези от Санджак, присъствието на Турция в региона е изключително важно. Подчертавайки значението на „турската следа, оставена на Балканите”, Дудич твърди, че бошнаците вече са преживели 11 геноцида и са единствения народ на Балканите и в Европа, който няма своя национална държава. Според него, бошнаците се сблъскват „с грубо нарушаване на личните и колективните си права” и с „религиозна и национална дискриминация”. В тази връзка, той обвини сръбските власти, че осъществяват вътрешна политика, „реализираща геноцидни планове по отношение на бошнаците и мюсюлманите”, както и, че „белградският режим с всички сили се стреми да разори бошнаците и мюсюлманските институции”. Додич предупреждава, че това може да доведе до дестабилизиране на ситуацията в Санджак, което, според него, не оставя на бошнаците друг избор, освен създаването на паралелни национални институции, поемайки по пътя към пълната политическа и административна автономия и свобода. На Турция пък се предлага да се превърне в „ключов фактор за нормализацията на отношенията между Сърбия и мюсюлманския свят” (13).
При последното посещение на турския премиер Ердоган в Сърбия, през юли 2010, той присъства на откриването на мюсюлманския Културен център в Нови пазар и подписа няколко двустранни споразумения за съвместно строителство на различни обекти.
Впрочем, освен с турската, Зукорлич и Церич гледат да се съобразяват и с американската политика на Балканите. Между другото, именно по инициатива на САЩ Сърбия промени политиката си спрямо Турция, на която пък, в рамките на американската регионална стратегия, е възложена задачата да работи за подобряване на отношенията между Сърбия и Босна, както и да стане „гарант за стабилността в Санджак” (14). По инициатива на посолството на САЩ в Белград, както и с участието на някои западноевропейски посолства, беше формирана своеобразна лобистка група на „приятелите на Санджак”, начело с Муамер Зукорлич. Впрочем, външната намеса в работите на Санджак не би трябвало да предизвиква учудване, имайки предвид, че още в доклада си от 8 април 2005 Международната кризисна група посочва, че „санджакският проблем се нуждае от международно решение” (15).
Поредното изостряне на отношенията със Сърбия настъпи през юли 2010, като повод за това стана решението на Белград да въведе нов правилник за формиране на Националния съвет на бошнаците, според който за това е необходимо присъствието на 2/3 от членовете му (§ 3), а не обикновено мнозинство, както е в съветите на другите национални малцинства в Сърбия. В отговор, в сръбската Скупщина бе създаден Форум на бошнашките депутати, а след това и Бошнашки национален събор. С участието на практически всички бошнашки институции и организации, съборът прие (на 14 юли 2010) Декларация, в която,„в съответствие с принципите и стандартите на европейската регионализация в процеса на децентрализация и регионализация на Сърбия”, беше поискано да се признае, че бошнаците са „държавнообразуващ” народ в Сърбия и да започнат преговори с Белград за определяне конституционния статут на Санджак. С цел да бъде променен сегашният статут на областта, Съборът обяви, че създава Комитет за възстановяване на Народното вече на Санджак (съществувало през 1943-1945). Освен това, той призова всички бошнаци – в областта и от диаспората, да започнат да отделят по 1% от личните си доходи за финансирането на „проектите с национална значение” (16).
Всичко това постави сръбския президент Борис Тадич в сложна ситуация: от една страна, провежданата от него външна политика очевидно е насочена към сближаване с Турция (той открито декларира намерението „да освободи страната си от стогодишното клеймо на враг на исляма и мюсюлманите”). От друга обаче, налице е сериозна дестабилизация и радикализация на ситуацията в Санджак, включително и заради откритото обвързване на „бошнашкия въпрос” с Турция. Интересно е, че докато Тадич вижда в „секуларизма и демокрацията” единственото средства за защита от радикалния ислямски фундаментализъм, Зукорлич стартира „втория етап от борбата”, чиято цел е етническата консолидация на „бошнашката нация”, автономията на Санджак и гарантирането на специален статут за бошнашките национални малцинства в Сърбия.
Уахабитската заплаха
Не по-малко остър проблем за сръбските власти в Санджак представлява и заплахата от усилване терористичната активност на т.нар. „уахабити”. Всъщност, уахабитското движение на Балканите, функционира като едно цяло на територията на Босна и Херцеговина, Санджак, Македония и Косово (17). През пролетта на 2010, израелският външен министър Авигдор Либерман прогнозира, че Ал Кайда и други екстремистки ислямисти групировки ще опитат да създадат свои бази на Балканите. Последваха информации в редица австрийски медии за прехвърлянето на радикални ислямистки групи от Босна и Херцеговина в Санджак. В отговор, Адем Зилкич подчерта, че това е следствие както от разногласията в мюсюлманската общност, така и от дейността на редица неправителствени организации. Всъщност, става дума за „преселването” в Санджак на групи от уахабити, т.е. хора, признаващи единствено законите на шариата, а не тези на държавата, където живеят.
В тази връзка, депутатът от Бошнашката демократична партия на Санджак в сръбската Скупщина Есад Джуджевич посочва, че радикализацията на ситуацията в Санджак е свързана почти изключително с дейността на Муамер Зукорлич „в чието обкръжение напоследък гъмжи от брадясали ислямисти”. Според него, с отказа си да води какъвто и да било диалог с Белград, Зукорлич пречи на хармоничното развитие на Санджак, като манипулира чувствата на вярващите мюсюлмани и използва тежката икономическа ситуация, както и факта, че в някогашна Югославия Сараево беше традиционния център на мюсюлманската общност.
На свой ред, раис ул улема Адем Зилкич подчертава, че „законът за църквите и религиозните обединения ни гарантира пълна равнопоставеност с останалите религии. В рамките на мюсюлманската общност функционира Факултет за изучаване на исляма, три медресета и множество детски градини, като държавата финансира медресето в Нови пазар и това в Белград, плаща стипендиите на 20 студенти от споменатия факултет, както и заплатите на професорите в него, и подкрепя медиите на мюсюлманската общност”. Според него, в Санджак са възникнали благоприятни условия за активизиране на уахабитите заради неясната позиция на държавата по въпроса, кое от мюсюлманските обединения в областта следва да се смята за легитимно (18).
Водачите на уахабитското движение, което напоследък печели популярност на Балканите и, в частност, в Босна и Херцеговина, контролират оттам и дейността на привържениците си в германоезичното пространство (за негов център те са избрали Австрия). Така, Сараево се превърна в разпределителен „хъб” на финансовите потоци за уахабитите. Контактите между уахабитските лидери в Босна и Австрия са доста тесни, като и едните, и другите се ползват с финансовата подкрепа на Саудитска Арабия. Впрочем, Риад финансираше ислямистките формации в Босна и Херцеговина още по време на юговойните, през 1992-1995, като още тогава беше създаден и каналът за прехвърляне на финансови средства от Виена, чрез вече несъществуващата “Third World Relief Agency” (TWRA, т.е. Агенция за подпомагане на Третия свят). По онова време в Босна се сражаваха около 1000 „моджехидини” от арабския свят, като след войната повечето напуснаха страната, но част останаха и (след като създадоха семейства с местни мюсюлманки и получиха босненско гражданство) продължиха „мисионерската си дейност”, отново със саудитски пари. В резултат от това, през последните години, сред самите босненските мюсюлмани се очерта задълбочаващо се противопоставяне между привържениците на традиционния ислям и радикалните екстремистки групировки. То обаче не се разви в полза на последните и тъкмо това наложи прехвърлянето на центъра на активността им в Санджак (19).
Политиката на сегашното правителство в Белград, по отношение на случващото се в областта, поражда нарастващо недоволство сред сръбското население на Санджак, което е притеснено най-вече от това, че властта в органите на общинското и градско управление почти изцяло е преминала в ръцете на мюсюлманите-бошнаци. Сред резултатите от това е преименуването на населените места дори там, където живеят компактни маси сърби: така например, село Църквине, в община Тутин, което запазва името си дори по време на турското робство, наскоро беше прекръстено на Кадилък (20). Паралелно с това, местните мюсюлмани постепенно изкупуват (включително с арабски и турски пари) земите на местните сърби, наблюдават се случаи на нападения срещу тях, както и уволнения на сръбски кадри и замяната им с мюсюлмански. В отговор, сърбите от общините Прибой, Приеполе, и Нова Варош отказват да признават принадлежността на районите си към „региона Санджак”, заплашвайки с провеждането на референдум и блокиране на пътищата.
Ситуацията още повече се изостри през август 2010. Както вече споменах, в Декларацията на Бошнашкия събор, се предвиждаше възстановяване на Народното вече на Санджак. Програмата на вечето пък включва обединяването на сръбските и черногорски „общини на историческия регион Санджак” и провъзгласяването му за автономен. В тази връзка, председателят на комитета за обновяване на Народното вече на Санджак Джамал Сульевич лансира т.нар. „новопазарска инициатива” за „възстановяване на автономията на Санджак”, т.е. за връщане на т.нар. „партизанска автономия” предоставена на областта по време на Втората световна война, през 1943-1945 (21). „Щом сръбските власти не възнамеряват да поставят на дневен ред въпросите за статута на Санджак и на бошнашкия народ, ние трябва да вземем съдбата си в свои ръце – декларира Сульевич. Според него, „Санджак е едно цяло, в културен, географски, комуникационен, етнически, икономически и всякакъв друг аспект – това не е сръбска или черногорска колония, Санджак принадлежи на своите граждани” (22).
Специално внимание заслужава името на въпросното Вече, защото не става дума за организация на „бошнашкия народ”, а за Народно вече на Санджак, т.е. за орган, претендиращ, че изразява волята на всички граждани на областта. Така, Вечето се натоварва с функциите на общонародно представителство, т.е. с много сериозни и далеч отиващи задачи. Според Сульевич, в своите действия то ще се ръководи и ще съблюдава резултатите от референдума от 1991 (организиран навремето от Партията на демократичното действие на Сюлейман Углянин), на който над 90% от участниците се обявиха за „пълна автономия на Санджак”.
По пътя към „автономен Санджак”
Междувременно, претенциите за автономия на Санджак се съобразяват с европейските стандарти и реалности. Така, уж в името на ускоряването на евроинтеграцията, беше лансирана т.нар. „европейска формула за автономията на Санджак”, според която „в Обединена Европа, Санджак, който частично се намира в Сърбия, частично – в Черна гора, ще притежава статут, като този на Южен Тирол, разделен между Италия и Австрия” (23). Привържениците на Зукорлич възнамеряват да се обърнат към Европейския съд в Страсбург заради нарушаването на религиозните им права. За целта, според говорителя на Мюсюлманската общност в Сърбия Самир Тандир, вече са ангажирани влиятелни лобистки групи в САЩ и Европа.
Освен това, доста ясно се изразява и намерението за присъединяване на „бившия Санджак” към Босна и Херцеговина, при определени условия”. В случая, под „определени условия” се има предвид евентуалното разпадане на Босна и Херцеговина, т.е. ако т.нар. Република Сръбска (която е част от босненската федерация) реши да обяви независимост. Цялата тази активност беше съпроводена със серия от инциденти в края на лятото на 2010, включително изгаряния на сръбското знаме.
Регионалният национално-политически конфликт в Санджак се задълбочава и заради безсилието на централната власт и нейното нежелание да се опита да реши въпроса. Така, през последните три години, раис ул улема Адем Зилкич постоянно призоваваше правителството в Белград да сложи край на „двувластието” в Санджак и да забрани нелегитимната Ислямска общност в Сърбия. „Вече години наред – посочва Зилкич – предупреждаваме сръбската общественост, че действията и агитацията на Зукорлич противоречат на вярата, религиозните норми и нормативните актове на мюсюлманската общност. Тази политика и съпровождащата я подстрекателска реторика ни връщат към 90-те години, когато горяха къщи и бяха избивани хора”. Според Зилкич, Муамер Зукорлич е „узурпирал правото да представлява половин милион сръбски граждани” (24). Претенциите за автономия противоречат на сръбската конституция, да не говорим, че, както подчертава шефът на Службата за сигурност на сръбската армия генерал Момир Стоянович, движението на Зукорлич се финансира от Саудитска Арабия, а той самият вече е създал собствена частна армия и служба за лична охрана, която е по-многобройна от тази на президента Тадич (15).
На свой ред, известният сръбски анализатор Джордже Вукадинович посочва, че властите в Белград са направили опасна грешка още през 2002, допускайки, „в разрез със съществуващите правила и процедури, Муамер Зукорлич да оглави местния ислямски университет, превръщайки го в огнище за по-нататъшната радикализация на мюсюлманската общност, а пък самият Зукорлич да бъде легитимиран не само като водещ духовен, но и като светски и дори културен лидер на мюсюлманите в Санджак” (27).
Самият Зукорлич пък призова да не се опростява развитието на събитията в Санджак с твърдения от типа, че там „има един мюфтия и неколцина фундаменталисти, които трябва да бъдат притиснати, а иначе всичко е наред”. Според него, „официален Белград трябва да разбере, че Санджак е своеобразен „препъни камък” за Сърбия” (28).
Така, през втората половина на 2010, в Сърбия окончателно се оформи радикално религиозно-политическо движение, чиято цел е дезинтеграцията и, в крайна сметка, промяната на статуквото в областта Рашка (Санджак). В тази връзка си струва да си припомним и опита от етноконфесионалната война на територията на Босна и Херцеговина, през 90-те, по време на която именно „санджаклиите” се проявиха като най-непримирите екстремисти в редовете на мюсюлманската общност.
Мобилизацията на мюсюлманския фундаментализъм и радикализацията на исляма в Сърбия са изключително опасни явления не само за тази страна, но и за нейните съседи, а и за цяла Европа.
Бележки:
1. Санджак (Новопазарски санджак, област Рашка) е историческа област на границата между Сърбия и Черна гора. Тук, в историческия регион Рашка, в средата на Х век, възниква първата сръбска държава, постигнала най-голямо териториално разширение на Балканите през ХІV век, при Стефан Неманя.По време на Османската империя, в чиито състав сръбската държава влиза през втората половина на ХV век, Новопазарският санджак е сред седемте и административни райони (на турски, санджаци). По решение на Берлинския конгрес от 1878, районът преминава под контрола на Австро-Унгария, а през 1908-1913 отново е в състава на Османската империя. След Балканските войни през 1912-1913, Новопазарският санджак е освободен от турска власт и поделен между Сърбия и Черна гора. Санджак включва 6 сръбски общини (Нови Пазар, Тутин, Сиеница, Нова Варош, Прибой и Приеполе) и 6 черногорски (Плевля, Биело Поле, Беране, Андриевица, Плав и Рожайе). Бошнаците (т.е. мюсюлманите от Босна и Херцеговина, които по времето на Тито са обявени за отделна народност и впоследствие биват преименуване на «бошнаци») са мнозинство в трите източни общини на сръбски Санджак (Нови Пазар, Тутин и Сиеница) и двете източни общини на черногорски Санджак (Плав и Рожае). В днешните сръбски официални документи, Санджак се обозначава като Рашка област.
2. Ђорђевић М. Национални савети – проблем уместо решења // www.nspm.rs/politicki-zivot/nacionalni-saveti-problem-umesto-resenja.html 16. август 2010.
3. www.srpska.ru/article.php?nid=6346
43. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069
5. www.politika.rs/rubrike/Politika/Srbija-razgovara-Da-li-se-krshe-prava-muslimana.sr.html
6. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html
7. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html
8. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html
9. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4099
10. www.politika.rs/rubrike/Drustvo/Ceric-ne-iskljuchuje-incidenate.sr.html
11. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=11&article=4069
12. www.nspm.rs/hronika/rasim-ljajic-turska-spremna-da-ulaze-u-srbiju.html
13. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4163
14. www.nspm.rs/hronika/blic-savet-bezbednosti-un-sledece-iskusenje-za-srbiju.html
15. Can Karpat Sandzak - Last Chance of the Serbian Statehood. 30.05.2006 //
www.axisglobe.com/article.asp?article=888
16. www.islamskazajednica.org/index.php?option=com_ezine&task=read&page=2&category=12&article=4169
17. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html
18. Санджак е най-изостаналия икономически сръбски регион. Нови пазар пък е център на организираната престъпност и там има много висока безработица, особено сред младите хора.
19. www.nspm.rs/hronika/adem-zilkic-uzrok-vehabizma-nejedinstvo-u-islamskoj-zajednici-i-neke-nvo.html
20. www.nspm.rs/hronika/becki-prese-vehabije-se-sele-u-sandzak.html
21. www.nspm.rs/komentar-dana/iseljavanje-srba-iz-raske-oblasti.html
22. По модел на т.нар. Атифашистко вече за народно освобождение на Санджак
23. www.nspm.rs/hronika/cilj-obnavljanja-narodnog-veca-sandzaka-je-proglasenje-autonomije.html
24. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html
25. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html
26. www.nspm.rs/hronika/muftija-muamer-zukorlic-gorece-srbija.html
27. www.nspm.rs/hronika/djordje-vukadinovic-muamer-zukorlic-je-strela-koja-je-odapeta.html
28. www.nspm.rs/prenosimo/srbiju-ne-osecam-kao-svoj-dom.html
* Център за анализ на кризите на Балканите
