Напук на твърденията на някои параноици от неоконсервативния лагер, авторитетни журналисти, като Джоузеф Клайн от „Таймс”, рядко са на едно мнение с политици, като Фидел Кастро. Затова, когато и Клайн, и Кастро в един глас твърдят, че вероятността за война между САЩ и Иран е нараснала, си струва да се замислим. Между другото, лично аз мисля, че те са прави.
При това, нещата не опират до това (както вероятно смята кубинският диктатор), че САЩ, дори и при управлението на президента Обама, си остават „войнстващи империалисти”. Истината е, че Барак Обама всъщност не иска война с Иран и е готов на всякакви разумни (а вероятно и на някои, недотам разумни) отстъпки, само и само да бъде запазен мирът. И макар че собствените ми наблюдения съвпадат с твърденията на Клайн, че днес американските въоръжени сили са много по-уверени в победата си над Иран, отколкото преди една или две години, все пак мнението на военните не е определящото в случая.
Вероятността за война с Иран нараства
Така или иначе, но вероятността, че президентът Обама ще докара САЩ до война с Иран е много по-голяма, отколкото се струва на мнозина анализатори. Като тази вероятност само ще нараства със задълбочаването на конфронтацията.
Скептицизмът към тезата, че Обама наистина може да се ориентира към открит конфликт с режима на аятоласите се основава на това, че експертите по външна политика, както изглежда, още не са разбрали, колко силно се отличава мирогледът на сегашния ни президент от традиционната – „реалистична” – визия за нещата.
Повечето анализатори разглеждат противопоставянето между САЩ и Иран от гледната точка на „реалната политика”. Те отделят внимание на такива въпроси, като силовия баланс в региона, отношенията между Вашингтон и регионалните му съюзници (като Израел или Саудитска Арабия), икономическите фактори (цената на петрола например) и т.н. Разбира се, всичко това е много важно и при определени обстоятелства наистина би могло да накара някой друг американски президент (например Джордж Буш - младши) да започне война с Иран. Не това обаче, е определящо за Обама. Притиснат до стената, той, вероятно, също би могъл да прибегне до оръжието за да се справи с „реалните” заплахи за жизненоважните американски интереси. В същото време обаче, неговата визия за задачите на външната политика не се основава на силовия баланс или контрола над Ормузкия пролив – именно по тези въпроси той е склонен да проявява сдържаност и да залага на дипломацията, а не на войната.
Почти всеобщата сигурност, че Обама по-скоро ще се примири с наличието на атомна бомба у Ахмадинеджад, отколкото да започне военен конфликт заради това, се базира на схващането (което, само по себе си, е правилно), че чисто „реалистичните съображения” едва ли могат да тласнат сегашния обитател на Белия дом към открит военен сблъсък с Иран. Освен това, напоследък усилено се внушава, че Обама не изпитва особено добри чувства към еврейската държава, затова, според някои, темата за „подкрепата за Израел” вече няма да звучи толкова безапелационно в Овалния кабинет.
Разбира се, относителното безразличие към проблемите на „реалната политика” не означава, че президентът не се интересува от глобалните въпроси. Точно обратното. Както се вижда от публикуваната преди време Стратегия за националната сигурност 2010 и както самият Обама нееднократно и недвусмислено е изтъквал, американският държавен глава е съвсем наясно за това, какъв свят би искал да изгради. Както достатъчно ясно беше подчертано в речта му по повод връчването на Нобеловата награда за мир, в Осло, има неща, заради които президентът е готов да се сражава. Както напомня анализаторът на „Файненшъл таймс” Филип Стивънс, в една своя реч, произнесена неотдавна във Великобритания, Строуб Талбот описва уилсънианските възгледи на Обама, посочвайки, в частност, че „трудно можем да си представим някой по-предан на идеята за ефективното глобално управление от президента Обама”.
За да разберем, как най-вероятно ще се развият отношенията между президента и Техеран, следва да имаме предвид мястото и ролята на иранския проблем сред въпросите, които най-много вълнуват Обама. Според мен, Иран и сегашният американски президент са обречени на конфронтация, в рамките на която Обама ще трябва или да се откаже от всяка надежда, че ще може да постигне нещо по въпросите, които наистина смята за важни, или пък да прибегне до използването на оръжие. Тъй като, до голяма степен, е типичен представител на „уилсънианската” школа в американската външна политика, Обама смята, че сигурността на САЩ най-добре може да бъде гарантирана чрез изграждането на либерален и „правилно организиран” световен ред.
Стремежът за преодоляване на „вестфалското наследство”
Съвременната международни система, която често (макар и не съвсем точно, поне според мен) свързват с Вестфалския мир от 1648, се базира на принципа, че всяко правителство притежава абсолютен суверенитет: то може да управлява и да се разпорежда с народа си, както сметне за необходимо и по същия начин да прокарва собствените национални интереси на международната сцена. Последователите на Удроу Уилсън, ненавиждат Вестфалската система, която, според тях, освобождава националните правителства от всички морални и правни ограничения. Същността на идеите, лансирани от Уилсън, е превръщането на съвкупността от суверенни (по вестфалски модел) държави в общност от страни, признаващи определени основополагащи закони и принципи, които следват както във външната, така и във вътрешната си политика.
Представете си Европейския съюз, само че в планетарен мащаб. В рамките на този Глобален съюз (ГС) отделните страни-членки ще запазят собствените си правителства и закони. В същото време, все по-сложната система от общоприети норми и правила и все по-развитата и ефективна мрежа от глобални институции ще допълнят и, до голяма степен, ще заменят националните правителства.
Президентът Обама съвсем не е наивен: той не се надява да създаде ГС още утре. И е наясно, че ако подобен мащабен проект все пак бъде реализиран някога, това вероятно ще стане след много години и посредством множество малки реформи, а не с няколко големи. Обама не възнамерява да натрапва и окончателната форма на този съюз – възможно е това да бъде едно доста хлабаво глобално обединение, без толкова строги политически и юридически стандарти като ЕС.
Президентът Обама не разчита на създаването на ГС още по време на своето управление, според мен той дори не е сигурен, че светът въобще може да осъществи някога подобен идеал, пък макар и в най-умерената му форма. Той обаче вярва, че няма друг начин да се гарантира сигурността на САЩ (и другите държави по света) и, че главната стратегическа задача на американската външна политика е постепенното преодоляване наследството на Вестфалската система.
Какво общо има всичко това с възможния трагичен сблъсък между амбициите на иранския аятоласи и на американския президент? Те са свързани съвсем пряко.
Стремежът на иранците да се сдобият с атомна бомба може да погребе целия уилсъниански проект на Обама. Без преувеличение може да се твърди, че ядрената програма на Иран представлява екзистенциална заплаха за самия идеал, лансиран навремето от Удроу Уилсън. Ако Иран стане ядрена държава, това ще сложи край едновременно на две мечти, върху които се гради не само външната политика, а и целия мироглед на президента Обама: на първо място, че ядреният „зъл дух” може да бъде вкаран обратно в бутилката, и на второ – че народите по света са в състояние да изградят такъв пост-Вестфалски световен ред, при който националните правителства ще бъдат обвързани с все по-развита мрежа от общовалидни закони.
Мнозина международни експерти смятат двете мечти на президента Обама за безнадеждно наивни. Самата мисъл, че световните ядрени държави могат доброволно да се откажат от едно толкова скъпо и мощно оръжие, се възприема от немалко видни адепти на „реалната политика” като виц. Наистина, има един „реален” аргумент (който поне на мен ми звучи убедително) в полза на това, американският президент да се обяви за пълната забрана на ядрените оръжия: Америка, благодарение на огромното и превъзходство в сферата на конвенционалните оръжия, ще се окаже по-сигурна и ще стане още по-могъща в един свят без такива оръжия. Не е изключено, че в това отношение тя ще бъде подкрепена от Великобритания – заради желанието и за икономии, както и за да затвърди съюза си с американците. Що се отнася до Русия, Китай, Индия, Пакистан, Израел, Северна Корея и Франция, те няма да го направят. Защото имат достатъчно сериозни причини да запазят ядрените си арсенали и не възнамеряват да се откажат просто така от тях.
Идеята, че великите държави някой ден ще създадат нещо като глобален Евросъюз, също се оценява от мнозина експерти по международни отношения, като „поразително наивна”.
Възможно е, циниците да са прави (лично аз смятам, че е точно така), но сега по-важно е нещо друго. Ако Хенри Кисинджър не вярва в реалността на пост-Вестфалския световен ред, президентът Обама вярва, или, най-малкото, е убеден, че без този благороден идеал, в качеството му на пътеводна звезда, рискуваме да изгубим пътя и да пропаднем сред безбройните капани, които ни готви дългата нощ на „реалната политика”. И тази му вяра е толкова дълбока, че той полага всички възможни усилия за да подчини американската външна политика на тези две възвишени цели. В това отношение, президентът на САЩ, който е сериозен човек със силна воля, ще бъде непоколебим като скала.
Последиците от евентуален ирански успех
Проблемът е, че успехът на Иран ще означава пълно, окончателно и решително унищожаване на всичко, което президентът се опитва да изгради. Нека не храним излишни илюзии. Ако Иран съумее да се снабди с ядрено оръжие, това ще бъде краят на всички надежди за неразпространението на оръжията за масово унищожение и Барак Обама ще влезе в историята като президентът, загубил войната с ядрения „зъл дух”.
При това, нещата не опират само до Иран: ако се окаже, че той може, въпреки натиска на Запада, да създаде ядрен арсенал, всяка уважаваща се близкоизточна държава незабавно ще поиска същото. Саудитска Арабия, Турция, Египет и дори някои от малките страни в региона ще бъдат принудени да предприемат съответните стъпки. Разбира се, не всички ще се сдобият със собствена бомба, но мнозина ще опитат. Това ще се отрази катастрофално върху способността на Америка да осъществява една от основните си глобални функции – да гарантира непрекъснатия петролен транзит към ключовите индустриални центрове на планетата. Впрочем, нещата не опират само до това. Ако не може да бъде спряно разпространението на ядрените оръжия в Близкия изток, как то ще бъде спряно в другите региони на света?
На първо място, „бомбата” ще се превърне в още по-желан символ на принадлежност към елитния клуб на първокласните държави. Най-важното обаче е, че когато с ядрените технологии започнат да търгуват всички, ограничаването на разпространението на оръжията за масово унищожаване ще стане още по-трудно – купувачите и продавачите на черния пазар за „атомни тайни” ще станат толкова много, че вече няма как да бъдат контролирани.
В същото време, вече никой няма да обръща внимание на санкциите на ООН и другите подобни мерки. Тоест, врабците ще разберат, че плашилото не е живо и преспокойно ще започнат да кацат на главата му.
По-нататък, нещата ще се развият още по-зле. Провалът на концепцията за неразпространяването на оръжията за масово унищожаване ще означава смъртта на цялата следвоенна международноправна система – също както навремето неспособността на Обществото на народите да защити Етиопия сложи край на игричките за създаването на свят, основаващ се върху правото, в периода между двете световни войни. Ако всички договори и клетви, както и десетилетията упорити усилия на дипломатите, не можаха да спрат разпространението на ядреното оръжие, защо въобще ни е необходимо международно право? При това положение, дали Съветът за сигурност на ООН не се оказва просто поредната „голяма седянка”, след като не е в състояние да действа достатъчно решително и ефективно, като с общи усилия се противопостави на откритата заплаха срещу една от основите на глобалния световен ред?
Ако международните институции не са в състояние да решат този проблем, как може да се поверява решението на който и да било по-сериозен въпрос на подобни слаби и непредсказуеми организации? Ако Договорът за неразпространение на оръжията за масово унищожаване е просто къс хартия, има ли смисъл да се спазват които и да било международни споразумения? И, ако страните спазват договорите само, докато това им е изгодно, а международната общност не е в състояние да предприеме енергични действия срещу онези, които нарушават основните норми на поведение, какво въобще ще остане от идеалите на Удроу Уилсън?
Тоест, ако Иран се сдобие с атомна бомба, ще настъпят лоши времена за всичко, в което вярва Обама. Появата на един свят, в който всички разполагат с ядрено оръжие означава не просто колапс на режима на неразпространяване, но и дискредитация на самата идея за международното право и на всички договори в сферата на сигурността. Не става дума просто за поредните „лоши момчета”, които знаят, че стига да проявят твърдост, „добрите” със сигурност ще си замълчат. Нещата не опират само до иранските авантюристи, които ще станат още по-смели и ще започнат още по-енергично и безсрамно да рушат нашите съюзи и да вредят на приятелите ни в Близкия изток.
Този „прекрасен нов свят”
„Прекрасният нов свят”, който ще възникне, ако Иран се сдобие с атомна бомба, ще бъде „ултра-вестфалски”, като в него суверенните национални държави завинаги ще отхвърлят илюзиите на истинското международно право. Ядреното оръжие ще позволи на всяка държава (и на всеки диктатор) да прекрати, веднъж завинаги, опитите на всевъзможни активисти, специалисти по международно право и прочее „аматьори” да поставят въпроси и да призовават за международна намеса във вътрешните им работи. Ако пръстът ти е на червения бутон, никой не може да те накара да правиш нещо, което не искаш. Тоест, ще станем свидетели на появата на ужасяващо хипертрофиран „национален суверенитет” и тъкмо това ще остави след себе си Барак Обама, ако не успее да спре победоносния марш на Иран към придобиването на ядрен статут.
Президентът вероятно се надява, че съдбата или късметът ще го избавят от ужасната необходимост да съзерцава от Овалния кабинет краха на най-скъпите си идеали. Да стане политикът, унищожил вярата в международното право и изпуснал ядрения дух от бутилката, при това в най-опасната част на света. Ами, ако внезапно санкциите дадат резултат? Или пък Техеран преосмисли поведението си? А, може би технологичните проблеми толкова ще забавят иранския ядрен проект, че с него ще се наложи да се занимава неговият наследник (както разчитаха и предишните обитатели на Белия дом)?
Надявам се, че на Обама няма да се наложи да прави подобен избор, както впрочем и на всички нас. След провалите на Джордж Буш-младши в Ирак, трябва много внимателно да следим американската политика да не изпреварва реалността.
Но онези, които мислят, че стремежът на сегашния президент да гради външната си политика на морални принципи, няма да му позволи да започне война, изпускат някои важни неща. А именно – че ядреното оръжие в ирански ръце ще разруши всичко, което Обама иска да изгради.
Ще позволи ли това да се случи? Може ли да го направи?
По принцип, да. Разбира се, има вероятност той да пасува – или, казано с други думи, инстинктивната „джеферсъновска” сдържаност да надделее над уилсънианския стремеж за създаването на един по-съвършен свят. Само че Иран не просто съзнателно работи срещу жизненоважните интереси на САЩ (както ги разбират „реалистите”), а и се стреми да унищожи всичко, което е скъпо на американските идеалисти. Което означава, че на Вашингтон ще бъде много трудно да се избегне войната с него.
* Авторът е професор по международни отношения в Бард Колидж, САЩ, автор на няколко бестселъра, включително „Власт, терор, мир и война: рисковете за голямата американска стратегия”
