Известният италиански философ и геополитик Клаудио Мути е роден през 1946. Известно време е преподавател в Университета на Болоня, където се утвърждава като един от най-известните западноевропейски специалисти по унгарска и румънска филология и фолклор. По-късно обаче се увлича от философията на Рене Генон и, подобно на него, приема исляма. Често е критикуван заради радикалните си философски позиции. Собственик е на издателството Edizioni all'Insegna del Veltro. Автор на много книги и изследвания, посветени на философските идеи на Мирча Елиаде, Емил Чоран, Фридрих Ницше, Рене Генон и Юлиус Евола.

От 2011 професор Клаудио Мути е главен редактор на италианското геополитическо списание Eurasia. Смята се за един от идеолозите на "неоевразийската геополитическа школа" в родината си.

- Професор Мути, какво мислите  за феномена на политическия ислям и свързаната с него активност. За начало, бихте ли дефинирали политическия ислям и принципите, на които се основава?

- Терминът "политически ислям" беше лансиран от френския ориенталист Оливие Рой в книгата му "Провалът на политическия ислям (L'Echec de l'Islam politique. Le Seuil, Paris 1992). Рой определя като "политически ислям" същото явление, което друг известен френски ориенталист - Жил Кепел, нарича "ислямизъм" (Le Prophеte et Pharaon. Aux sources des mouvements islamistes, Le Seuil, Paris 1984; Jihad: expansion et dеclin de l'islamisme, Gallimard, Paris 2000) или "радикален ислям" (The roots of radical Islam, Saqi, London 2005). Всъщност, "политическият ислям", "ислямизмът" или "радикалният ислям" са просто другите имена на "ислямския фундаментализъм" и "ислямския интегрализъм" - т.е. термини, свързани с модернистките тенденции, стартирани от "ислямските реформатори" и критикувани като отклонения от истинската вяра от представителите на традиционния ислям. Въпреки това западният политически език често неправилно използва, при това широко, тези термини, поставяйки знак за равенство между ислямизма и исляма, откъдето пък се правят изводи в духа на концепцията за "цивилизационния сблъсък".

- Как това се проявява в Европа и в Близкия Изток? И къде са разликите, вътре в самото това движение?

- Тъй нареченият "политически ислям" е продукт на от уахабитската и салафистката теории. Уахабизмът се нарича така по името на Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, който през ХVІІІ век е живял на Арабския полуостров и който, според Анри Корбен, "вече няколко века се смята за баща на салафитското движение". Негов идеологически наследник в рамките на салафизма е Джамал ад-Дин ал-Афгани, който през 1883 създава общността Салафия, а пет години преди това става член на свободната масонска ложа в Кайро. Ученикът и наследникът му Мохамед Абдо, който също е бил масон, става мюфтия на Египет през 1899 с одобрението на британските власти. Основният наследник на тези философско-религиозни школи е движението "Мюсюлмански братя", създадено в Египет през 1928 от Хасан ал-Банна. В момента "Мюсюлманските братя" представляват полиморфно движение, олицетворяващо прагматичния, реалистичен и политически вариант на цяла плеяда, свързана с уахабитско-салафистката идеология. Тоест, прилагателното "салафистки" обикновено се използва по отношение на максималистките движения и екстремистките групировки, които са по-малко склонни да правят тактически компромиси или са ангажирани с военизирана и терористична активност.

- Как ислямизмът, като радикално движение, практикуващо насилието, може да бъде свързан с исляма, с държавата и съвременните политически играчи?

- Не бива да забравяме, че навремето британският агент Джон Филби е основния политически съветник на крал Ибн Сауд, който узурпира контрола над свещените за исляма градове и превръща уахабитската ерес в официална идеология на Саудитска Арабия. Уахабитското кралство, което е исторически съюзник на американско-британската ос, щедро финансира и подкрепя ислямистките групировки. Напоследък обаче, тези групировки си намериха още един уахабитски спонсор в лицето на катарския емир. Ал-Тани създаде телевизията Ал Джазира и превърна страната си в регионална щаб-квартира на САЩ, надявайки се да си извоюва ролята на лидер на арабския свят, което пък го превърна в основния съперник на Саудитска Арабия в рамките на проамериканската коалиция в региона. Както знаем, който плаща, той поръчва и музиката, затова тя, в крайна сметка, се оказва американска музика.

- Възможно ли е да съществува алианс между крайните ислямистки формации и отделни държави? При това не става дума само за Саудитска Арабия, но и за евентуално участие на Държавния департамент на САЩ в тайни операции по "моделиране и направляване" на исляма.

- Покойният Самюел Хънтингтън твърди, че истинският проблем за САЩ не е ислямският фундаментализъм, а ислямът, сам по себе си. Но, ако ислямът е стратегически противник на Америка, тогава ислямският фундаментализъм може да се окаже неин съюзник. Тази теория беше приложена на практика в Афганистан, на Балканите, в Чечения, Либия и Сирия. Що се отнася до Държавния департамент на САЩ, в някои изследвания (виж например, Sheikh Abd al Wahid Pallavicini, A Sufi Master's Message. Milan 2011, p. 11) се твърди, че той организира курсове за мюсюлмански лидери в Института по миграционна политика във Вашингтон, чиято цел е формирането на ново поколение проамерикански настроени водачи на мюсюлманските общности в света.

- Как бихте характеризирали т.нар. "арабска пролет", т.е. социалните вълнения и мюсюлманските движения в Близкия Изток и Северна Африка?

- Ще започна с това, че в мюсюлманския свят идеите за справедливостта не са леви, а коранични. Тъй като ислямът е несъвместим с модерния капитализъм, либералните идеолози на последния се нуждаят от "реформиран" ислям, който някой преди време дефинира като "арабска версия на калвинистката етика". Изпълнители на този проект са уахабитските движения и всички онези, които призовават за "демократични реформи" в мюсюлманския свят. Спонсори на тази манипулация на исляма пък са петролните монархии от Персийския залив - именно те се опитват да създадат Близкоизточна банка за развитие, която да финансира прехода на арабските държави към демокрация, задълбочавайки, паралелно с това и тяхната дългова зависимост. В тази връзка ще напомня, че управляващите в Египет "Мюсюлманските братя" вече поискаха 4,8 млрд. долара заем от МВФ.

- Вярвате ли, че традиционният ислям - от суфистките ордени до шиитите, свързани с Иран, Ирак, Ливан и т.н., може да разглежда като своеобразна "противоотрова" срещу новия "постмодернистки ислям", или това просто е поредната целева група за новите мюсюлмански секти и Запада?

- На Арабския полуостров и в Турция уахабитите и кемалистите забраниха суфистките ордени, въобразявайки си, че така ще могат да изкоренят суфизма. В Либия, Тунис и Мали, салафитите и другите ислямисти унищожиха традиционните молитвени храмове и мюсюлманските библиотеки, същото се случи и в Мека и Медина, след като попаднаха под контрола на Саудитите. Шиитските общности биват преследвани от уахабитските режими, както става например в Бахрейн. Хетеродоксалните групировки и правителства атакуват традиционния ислям във всичките му форми - както сунитите, така и шиитите, разглеждайки ги като сериозни препятствия пред осъществяваната от тях подривна активност.

- Как бихте коментирали американската стратегия в Близкия Изток?

- Новата и амбициозна американска стратегия, която Обама очерта в прословутата си реч, произнесена през 2009 в Кайро, цели съхраняването на хегемонията на САЩ в арабския свят и в Близкия Изток, при това със съгласието на самите арабски държави. За целта, Вашингтон се опитва да обедини страните от региона в мащабен фронт, насочен срещу Иран (смятан за основния американски противник), в който трябва участва и Израел. Ето защо САЩ работят за сближаването между арабските държави и Израел, като срещу това са склонни да притиснат Тел Авив да се съгласи със създаването на независима палестинска държава.

- В същото време, съществуват редица примери за мирно съвместно съществуване между държавата и религията, като Индонезия, както и между исляма и другите религиозни общности...

- Според ислямската доктрина, политиката е част от религията, т.е. държавата се базира на религията и има религиозно предназначение, или както посочва аятолах Хомейни: "тя трябва да контролира и управлява инструментите за реализацията на кораничните закони". Що се отнася до мюсюлманските общности, които живеят в немюсюлмански държави, задължение на местните ислямски теолози е да намерят онези решения, които съответстват на мюсюлманските закони и в същото време съдействат за мирното съвместно съществуване с немюсюлманите. В Европа, където вече живее значителна мюсюлманска общност, тази работа е едва в началото си.

- Накрая, каква е прогнозата ви за развитието на политическия ислям в обозримо бъдеще, особено в държавите от Европейския съюз?

- Развитието на антиислямския феномен, който наричаме "ислямизъм", до голяма степен зависи от плановете и действията на уахабитските режими в района на Залива и техните американски съюзници. Затова можем да очакваме, че "политическият ислям" ще продължи да се използва съобразно изискванията на стратегията на САЩ, например в Алжир, който, най-вероятно, ще се окаже следващата цел на френския "субимпериализъм", зависим от Вашингтон. Що се отнася до Европейския съюз, опитът сочи, че специалните служби на САЩ и някои техни съюзници са отлични експерти в сферата на манипулациите на екстремистките формации, затова не бива да се изключва, че салафитските групировки могат отново да бъдат активирани с цел да бъде оказан натиск върху европейските правителства.

{backbutton}

Преди две години, през лятото на 2011, мнозина американски и европейски експерти изразяваха опасения от новата външна политика на Турция. Те използваха предупредителни изрази като „скъсване със Запада” и „неоосманизъм”. Тези опасения бяха предизвикани от сближаването със Сирия, отказът на Анкара да стегне обръча на санкциите около Иран и бързото влошаване на отношенията с Израел. Но това не бяха единствените опасения: турско-арменското сдобряване беше в застой; турската енергийна политика се доближи още повече до тази на Москва, а що се отнася до Кипър, Турция заплашваше да напусне преговорния процес като вместо това даде предимство на признаването на турската държава в северната част на острова. В същото време Анкара разшири своите дипломатически и икономически отношения с ислямските държави, а турските лидери използваха все по-често антизападна реторика.

Западът се питаше „Кой отчужди Турция?”, като американците сочеха с пръст към Брюксел, твърдейки че спрелият процес на присъединяване към ЕС е основната причина за решението на Турция да погледне в друга посока.

По-късно обаче близостта на Турция със Запада бе препотвърдена. След първоначално колебание Анкара се включи в кризисната интервенция в Либия, а сега е ключов играч в междудържавното сътрудничество за промяната на режима в Сирия. От пролетта на 2012 Турция се позиционира и като потенциален опонент на Иран. Анкара се съгласи с разполагането на радар с голям обхват на турска територия в контекста на противоракетната отбрана на НАТО и ограничи търговията си с Иран. Освен това Анкара и Техеран си съперничат за влияние в Ирак.

Означава ли това, че през миналата 2012 Турция се е върнала на предишните си позиции, които тя поддържаше преди решението на външния министър Давутоглу да фокусира политиката на страната върху нейните непосредствени съседи?

Отговорът на този въпрос зависи най-вече от същността на преустройството, извършено в турския политически живот. Бърз поглед към днешна Турция показва, че новата и външна политика не е предизвикана само от променената международна обстановка, а е резултат от промененото самовъзприятие на страната и произтичащата от това нова стратегия. В рамките на вътрешните властови отношения, тази промяна бе улеснена от факта, че пренебрегвани преди икономически и социални групи получиха възможност да влияят върху структурирането на външната политика - област, която доскоро оставаше бастион на бюрократичния и военен елит.

Провалът на парадигмата на сигурността. Външнополитическият консенсус на стария републикански елит

Външнополитическият консенсус, следван от стария елит на Турската република, се върти около три основни аксиоми: на първо място, макар че е обвързана със силни религиозни и исторически връзки с тях, Турция разглежда своите близкоизточни и североафрикнаски съседи като зони, характеризиращи се с нестабилност и стагнация с потенциално опасни последици. На второ място, идеологически  и стратегически Турция се ориентира към Запада, както заради споменатото вече опасно съседство в Близкия Изток и Северна Африка, така и заради географската близост със СССР/Русия, който е възприеман като заплаха. На трето място, доминира възгледът, че белязаната от сепаратизъм и териториални загуби съвременна история на Турция може би не е приключила и тези заплахи, включително сепаратизмът и държавният упадък, остават актуални.

Предвид тези обстоятелства, изглежда логично военната сигурност да бъде издигната в ранг на топ приоритет, което, от своя страна, обяснява и оправдава решаващата роля на военните във външната политика. Дискусии между политическите партии относно алтернативите на външнополитическата концепция никога не се водят, а парламентът слабо влияе върху дневния ред на страната в тази сфера. В Турция външната политика доскоро беше работа на „държавата”, т. е. – на военните и на цивилната бюрокцария, но не и на „правителството”, което бе наричано „правителство на партиите” и чиито министри имаха само частичен контрол върху бюрокрацията в собствените си министерства. Това разграничение е здраво вкоренено в турския политически диалог и до съвсем неотдавна бе точно описание на съществуващото статукво. Примерите за това как външнополитически решения със сериозни последици могат да се вземат без отчитане на общественото мнение са много: признаването на Израел (Турция е първата мюсюлманска страна която го прави през 1949); активното участие в Корейската война (1950-1953), влизането в НАТО (1952); отказът да бъде признато алжирското правителство в изгнание (1958); признаването на Армения (1991) и тясното военно сътрудничество с Израел след 1996. Споменатото сближаване с Израел беше инициирано от тогавашния началник на Генералния щаб Исмаил Карадайъ и се случи по времето, когато министър-председател бе ислямистът Неджметин Ербакан, използващ яростна антиизраелска реторика. През следващите месеци това тясно сътрудничество с Израел върви ръка за ръка с осъщественото от генералите постепенно изтласкване на Ербакан от власта.

След края на студената война тази система изпадна в състояние на дълбока криза. Причините за това са комплексни: разместването на политическите пластове сред най-непосредствените съседи на Турция, стремителният упадък на позициите на военните в западните общества, увеличаващите се предизвикателства към военно-бюрократичния монопол върху информацията и определянето на турската външна политика и появата на нови играчи в тази сфера.

Външнополитически фактори, повлияли за рухването на парадигмата на сигурността

Краят на студената война даде на Турция нарастваща свобода на действие при формирането на отношенията и със САЩ и държавите от ЕС, което бързо доведе до отслабване на военните и ерозия на доминиращата им роля във външната политика. Един от знаците за това развитие беше спорът между западните съюзници относно войната срещу Саддам Хюсейн в Ирак. Позицията, заета от настояващите за мандат на ООН Франция и Германия, даде рамо на онези групи в турското общество, които също отричаха войната, и в известна степен послужи за обосновка на драматичното развитие по въпроса за участието на гражданските среди във формулирането на външната политика на страната.

Военно-бюрократичният елит отхвърли войната, тъй като се опасяваше, че съюзяването на САЩ с кюрдите в Северен Ирак може да доведе до създаването на кюрдска държава след свалянето на Саддам. Дълбокото недоверие към САЩ от страна на военните и на републиканския истъблишмънт обяснява защо фракцията на Народнорепубликанската партия, в съюз с генералите, отхвърли законопроекта на правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), който би позволил на САЩ да отворят втори фронт срещу Ирак от турска територия. Това „предателство” от страна турските военни остави траен отпечатък върху тяхната репутация в САЩ.

Военните бяха въвлечени и в конфликт с ЕС. Те настояваха за първостепенната важност на Северен Кипър, който играе ролята на „естествен самолетоносач” в поддържането на турската сигурност. По отношение на вътрешната политика генералите се противопоставиха на изискването на ЕС за политически контрол върху въоръжените сили. Това доведе до издигането на влиятелни фигури от средите на военните в този период, включително Тунджер Килинч – генерален секретар на Съвета за национална сигурност. Той вярваше, че Турция и Западът имат противоположни стратегически интереси. Килинч първоначално искаше формирането на нови стратегически връзки между Турция и Русия и Иран и, впоследствие, дори оттегляне от НАТО.

По този начин турският военен елит стана трън в петата и на ЕС, и на САЩ. Парадигмата на сигурността и нейната кемалистка идеология, които в продължение на десетилетия диктуваха равнение по Запада, само за броени месеци се оказаха нарушени. За разлика от военните, Ердоган и лидерите на ПСР обещаха демократизация, подкрепиха Плана Анан за Кипър и сътрудничеството със САЩ срещу Саддам. Това спечели на партията авторитет на международната сцена. ПСР беше създадена през 2001 и пое управлението през 2002. Ако партията бъде оценявана на базата на политическите параметри, съществуващи в републиканска Турция, ислямисткото минало на нейните лидери до голяма степен я лишаваше от легитимност. В съществуващата турска властова структура, министрите на Ердоган до известна степен бяха „правителство на повикване”, което би могло да бъде свалено във всеки един момент, чрез процедура за забрана на партията или в резултат от твърдата опозиция на военните. Международната подкрепа за ПСР обаче предотврати прилагането на плановете за преврат, които витаеха във въздуха още от момента, в който партията пое властта. Конфликтът на турските военни и републиканския истъблишмънт със Запада, в лицето на ЕС и САЩ, бе решаващият фактор, позволил на ПСР да подкопае влиянието на бюрократичния елит върху външната политика. Ердоган успя да се утвърди по отношение на кипърския спор, възползвайки се от приемането на Плана Анан от Северен Кипър. За първи път в историята на републиканска Турция цивилното правителство успя да наложи своята външнополитическа визия, устоявайки на натиска на генералите. Така, с помощта на Запада, беше направена решителна пробойна в щита, с който бюрокрацията пазеше монопола си върху външната политика.

Вътрешни фактори, довели до промяна на външнополитическата парадигма

Изключително големият приоритет, отдаван на парадигмата на сигурността, се отразяваше не само върху външната политика, но засягаше и вътрешната политика. Според военните и бюрократичния елит, външните опасности за страната са свързани тясно с вътрешните заплахи. „Документът за националната сигурност”, известен още като турската „тайна конституция”, го демонстрираше особено ясно. Както и в предишните издания, във варианта му от 2006 се говореше за „сепаратисткия тероризъм” и „религиозните реакционери” като за двата основни вътрешни рискове. Искането на кюрдите за културни права беше тълкувано като първа стъпка към създаването на трансграничен Кюрдистан, който ще ерозира турския териториален интегритет. По същия начин предпочитанието на широки слоеве от турското общество към консервативния начин на живот се свързваше с иранското политическо влияние в Турция. По този начин кюрдите и консерваторите, които са значими социални групи, биваха определяни като заплаха за републиката, която по това време се разглеждаше като държава на прозападната "чиста" турска нация. Така държавната идеология и парадигмата на сигурността гарантираха на генералите решаваща роля във външната и вътрешна политика на страната

„Документът за националната сигурност” по същество бе описание на външните и вътрешни заплахи. Всички версии, публикувани преди сегашната, която е от юли 2010, бяха разработвани под ръководството на началника на Генералния щаб. Финален вид на документа придаваше генералният секретар на Съвета за национална сигурност, който също беше висш военен. Генералите с основание очакваха, че тяхната разработка на документа ще бъде подписана от министър-председателя без възражения. Правителството не успя да поеме контрола над изготвянето на този важен документ чак до 2010.

Терминът „религиозна реакция” бе използван, за да представи определени социални групи като заплаха за сигурността. Такава заплаха през 90-те години бе Партията на благоденствието на Неджметин Ербакан. За разлика от нея, Ердоган използваше либерално икономическо говорене с акцент върху културните свободи и това доведе до постоянно разширяване на електоралната му база. На върха на своята мощ, през 1995, партията на Ербакан спечели едва около една пета от гласовете (21,4%), докато ПСР спечели през 2002 с цели 32,4%. Както е известно, военните опитаха да предотвратят избирането на Абдулах Гюл за президент през 2007. Като последица ПСР спечели предсрочните избори с 47%. През 2008 ПСР избегна на косъм процедура, която щеше да я забрани, но триумфира на вота през 2011 с 49,9%. Извънпарламентарните намеси на военните и висшите съдии в политиката засилиха вътрешната динамика: все по-големи части от електората се чувстваха засегнати от тази намеса и декларираха вярност към управляващата партия.

По-късно властта на военните бе подкопана още по-силно и те загубиха своя наказателен имунитет. През август 2011 46 генерали, т.е. 15% от целия генералски корпус, бяха арестувани по обвинение в планиране на военен преврат. Същият месец началникът на Генералния щаб и командващите родовете войски подадоха колективна оставка, в знак на протест срещу действията на правителството. По това време обаче, властта на ПСР вече бе добре укрепена и на мястото на подалите оставка незабавно бяха назначени нови генерали. През април 2012 започна процес срещу подбудителите на преврата от 12 септември 1980. Предстои съдебно дело и по повод безкръвната интервенция на военните от февруари 1997 и меморандума на генералите от 2007. Към днешна дата влиянието на военните върху гражданското правителство е до голяма степен минимализирано, макар че то може само в ограничена степен да диктува баланса на силите в армията.

Проучване на общественото мнение от началатото на 2010 показа, че едва 63% от турците посочват армията като институция, в която имат най-голямо доверие, докато в миналото този дял винаги е бил около 90%. Главният печеливш от това бяха цивилните политици и най-вече правителството и управляващата партия. Усилването на позициите на правителството спрямо тези на кемалисткия истъблишмнът, състоящ се от военните, магистратите и бюрокрацията, имаше за неизбежен резултат факта, че социалните групи, подкрепящи управляващата партия, получиха влияние и в сферата на външната политика.

Зеленията капитал: появата на нов икономически елит

През втората половина на 90-те години на ХХ век Турция преживя промяна в условията за индустриално развитие, повлияни от глобализацията, засилването на международните икономически връзки и постепенната дерегулация на пазарите. Като гъби след дъжд в консервативните градове на Анадола изникнаха малки и средни предприятия, които бързо се адаптираха към изискванията на експортната търговия, отличавайки се с необичайно високи темпове на растеж. (обстоен анализ на този феномен виж в статията „Ислямските калвинисти – промяна и консерватизъм в Централен Анадол”, „Геополитика”, 2006, бр.1)

Техният успех се откроява още по-ярко на фона на факта, че до 80-те години турската икономика не бе значим фактор на световния пазар, нито пък успя да въвлече широки сегменти от турското общество в индустриалното производство или в модерния сектор на услугите.

Дори през 90-те години държавната подкрепа за частния сектор в Турция, под формата на експортно и инвестиционно финансиране, продължаваше да отива към едрия бизнес в петте най-развити провинции на страната. Големите икономически кризи от 1958/59 и 1978/79 провокираха военни преврати, в резултата от които бюрокрацията засили още повече своя контрол върху процеса на вземането на политически и икономически решения. Поради това, още от самата му поява в началото на 70-те години, партийно-политическият ислямизъм възприемаше себе като представител на т. нар. "зелен капитал" – анадолските консервативни търговци и дребни бизнесмени, чиито интереси силно се разминаваха с тези на едрия капитал в Истанбул и другите индустриални центрове в западната част на страната.

На 5 май 1990 беше създадена Независимата асоциация на индустриалците и бизнесмените в Турция (MÜSİAD), представляваща интересите на консервативните бизнесмени. Първоначално тя бе обвинявана в религиозен фатализъм, изостаналост и явно отричане на всичко модерно. Бизнесмените от MÜSİAD представят религиозната традиция и нейната социално консервативна среда като позитивен икономически фактор. Сдружението подчертава, че сега Турция извлича ползи от социалната си структура, която е близка до тази на останалите нововъзникващи икономики в Азия. MÜSİAD изхожда от предпоставката, че формирането на мрежи на тясно сътрудничество между високоефективни малки и средни предприятия ще създаде конкуренция и ще гарантира гъвкавост и солидарност. Освен това интеграцията на работниците в културно дефинирани групи за взаимопомощ ще насърчи социалното сцепление и ще намали производствените разходи. И накрая – този начин на живот, печеливш за държавата, обществото, икономиката, може да бъде приложен в Турция от исляма с неговата консервативна социална етика. Анадолският религиозен елит винаги е отричал уестърнизацията и секуларизацията, наложени от държавата. Европейската модерност принципно е смятана от него за нещо чуждо, меркантилно, рационалистко и антирелигиозно.

Развитието на външнополитическа визия, съответстваща на тези възгледи, бе дело на група учени, включваща сегашния турски външен министър Ахмет Давутоглу. Днес той се ползва с доверието да развива тази концепция сам. Макар че Давутоглу изпъква, той споделя съществените принципи на своите разсъждения с много други учени от консервативния спектър. През 1996, пет години преди отпечатването на неговата широко коментирана книга „Стратегическата дълбочина: международната позиция на Турция”, той и неговите колеги опитаха да формулират новата външна политика на страната в няколко поредни броя на списанието на MÜSİAD. В тях външната и вътрешна политика на кемалисткия елит беше описана като несъвместима с идентичността на мюсюлманите и като заплаха за съществуването на държавата. Един от пионерите на MÜSİAD Мустафа Йозел пише: „Ако Турция иска да оцелее като политическа общност, тя трябва да възстанови вътрешното си единство, да постигне мащабен икономически растеж и да получи възможност да извлича полза (по отношение на външната политика) от своята културна география. Според Йозел, запазването на турското вътрешно единство не може да бъде постигнато с „идеология, внесена от Запада”, а единствено с „истинска връзка с Исляма, който е основен източник на нашия възглед за света”. Всички теоретици смятат, че от съществено значение за преодоляване на секуларистко-авторитарния режим е демократизацията на Турция и на нейното (мюсюлманско) обкръжение.

Всички автори, които пишат в списанието на MÜSİAD, са обединени от силния си акцент върху религиозното (исляма), етническото (турско) и историческото (отоманско) измерение на тяхната идентичност. От друга страна, тази идентичност е причината, поради която Турция трябва да обърне поглед към своите непосредствени съседи и да се прояви като регионална сила, независима от Запада. Всички автори са единодушни в отричането на едностранното подчиняване на страната на изискванията и нормите на Европейския съюз. Това разграничаване от ЕС придобива дългосрочен стратегически характер, докато отношенията със САЩ би трябвало да се формират след внимателно тактическо обмисляне. Йозел смята, че през този период идеалните турски партньори са Япония и Китай - две страни, които според него са били унижени от Запада. Икономистите създават концепцията за т.нар. „Съюз на Пътя на коприната”, който включва не само централноазиатските държави, но и Индонезия и Малайзия.

Според Заим, историята е отредила на Турция задачата да поеме отговорността за „ислямския свят на Севера”, който се появява отново като политическа реалност, непосредствено след края на студената война. Заим има предвид мюсюлманските групи на Балканите и в постсъветските републики от Централна Азия. Той твърди, че Турция трябва да разширява позициите си и в „ислямския свят на Юга”, т.е. в Близкия Изток.

Давутоглу обосновава подходящата външна политика за Турция като използва историко-аналитични аргументи, които водят до същото откритие за дълбоката противоположност между Турция и Европа. Той пише, че от историческа гледна точка Турция нито е допринесла за появата на новия световен ред, нито пък е била колонизирана. Обратното – турската история е повлияна в много по-голяма степен от факта, че „Османската империя е политическата структура на единствената цивилизация, която е успяла да установи своята власт в директен сблъсък с Европа”. Възприемането на Османската империя като защитна сила за мюсюлманите срещу Европа и като бастион на ислямската цивилизация срещу Запада, е общоприето в историческите разбирания на турските религиозно-консервативни кръгове.

Давутоглу също споделя национално-романтичния възглед за историята и е убеден, че турците и турската държава са предопределени да поддържат конфронтационни отношения с Европа. От това следва, че турската постотоманска републиканска ориентация към Запада бива представяна като резултат от европейската хегемония и като временно отклонение от исторически предопределената траектория на страната. В геополитическата схема на Давутоглу Турция следва да действа като "хъб" в огромното евразийско-африканско пространство.

Консервативните предприемачи от MÜSİAD полагат усилия да „променят традиционно прозападната ориентация на турската външна политика”, борейки се за сближаване с мюсюлманските държави. През август 1996 анадолски предприемачи от сдружението за първи път се включват във външнополитическо пътуване на тогавашния премиер Ербакан, като посещават заедно с него Иран, Пакистан, Малайзия, Индонезия и Сингапур. Това е само началото на серия от официални пътувания в азиатския ислямски свят, в които участват делегации от MÜSİAD.

Между Партията на благоденствието и Партията на справедливостта и развитието и между Ербакан и Ердоган съществува тясна връзка, в частност по отношение на MÜSİAD. В Анадола партийните организации на ПСР зависят от мрежите на сдружението при избора на хората и организацията в началната фаза от съществуването на партията. След като ПСР взема властта, сдружението постепенно разширява своята сфера на действие като в нея се включват работните посещения и правителствените консултации, които преди това бяха координирани от полуофициалния Борд за външноикономически отношения.

Решението на ПСР да си осигури подкрепата на западните държави срещу стария елит чрез проевропейски подход към външната политика и демократичните реформи не доведе до фундаментална промяна в дългосрочната външнополитическа визия на MÜSİAD. Мустафа Йозел си остава интелектуалния лидер в средите на сдружението и продължава да разглежда интеграцията на Турция в нейния географски регион и въвличането на съседните държави в политиката на Анкара като единствената обещаваща посока за развитие на страната.

Визията за Турция като политически и икономически център в Близкия изток остава доминираща в MÜSİAD. През 2010 Османската империя беше идеализирана в списанието на сдружението като империя, гарантирала равенство пред закона и справедливост за всички нейни жители и съумяла избегне икономическата експлоатация. В същото време се твърди, че европейските пазари ще останат от първостепенна важност за турския износ и през следващите десетилетия. За разлика от 90-те години, сега в списанието на сдружението публикуват автори, които подчертават необходимостта от сътрудничество с НАТО и вярват, че продължаването на предприсъединителните преговори с ЕС е важно за демократизацията на Турция и за нейната външнополитическа репутация.

Бившият теоретик на MÜSİAD Ахмет Давутоглу през 2002 стана главен съветник на министър-председателя по външнополитическите въпроси, а от май 2009 е външен министър. Той продължава да поддържа своята предишна външнополитическа визия, но позициите му срещу кемализма, по отношение на вътрешната политика, и срещу Европа, във външната, минават на заден план.

В светлината на тези въгледи, политиката на присъединяване към Европейския съюз е нещо амбивалентно. От една страна, тя засилва европеизацията на Турция. Давутоглу твърди, че никъде другаде изискванията на ЕС за политически реформи не са интерпретирани толкова ясно като връщане на чуждата външнополитическа хегемония, както в случая с Турция - единствената държава, водеща предприсъединителни преговори и утвърждаваща своето схващане за модерна държавност като опозиция на европейските окупационнни сили. От друга страна, брюкселският призив за демократизация успешно осигурява политическо участие на социални групи, които преди са били маргинализирани.

През 2010 MÜSİAD представи доклад за своите успехи по отношение на външната политика под заглавие „Турция – изгряващата звезда”. В този документ Давутоглу описва пълноправното членство в ЕС като една от основните си политически цели, но въпреки това остава верен на своята първоначална външнополитическа визия, предвиждаща трансформацията на Турция в решителен архитект на ситуацията в непосредствено прилежащите и географски райони и, в по широк план, в глобален играч, определящ световните тенденции. Стъпките за постигане на тези цели включват създаването на зона за свободна търговия около Анадола и разширяване на търговското сътрудничество със съседните държави, на които понастоящем се пада една трета от турската външна търговия.

Докладът очертава и начина, по който държавните институции сътрудничат с неправителствените организации, създадени с негласната подкрепа на управляващите, за да реализират тази външнополитическа визия. Важна роля за разширяване на вътрешноислямската търговия се отрежда на Постоянния комитет за икономическо и търговско сътрудничество към Организацията за ислямско сътрудничество (COMECEC). Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (TIKA) реализира повечето си проекти в мюсюлмански държави, където неин основен фокус е финансирането на мюсюлманско-турските групи. През 2005 приблизително 200, предимно базирани в Турция, неправителствени организации (НПО) създават, с подкрепата на правителството в Анкара, Съюз на НПО от ислямския свят. Генералният секретар на тази организация пише статия, озаглавена „Турция е силата, обединяваща ислямския свят”.

MÜSİAD обаче не е единственото търговско сдружение, свързано с ПСР. Политиката на Ердоган, която изглежда умерена, в сравнение с тази на Ербакан, му позволява да спечели подкрепата на нови електорални слоеве. Освен това ПСР съумява да разшири своята социална база по отношение на предприемачеството. През 2005 е създадена Асоциацията на турските бизнесмени и индустриалци (TUSKON), която винаги е действала в тясно сътрудничество с правителството на ПСР. Тази асоциация подкрепя правителството по решаващи въпроси като например референдума за конституционните промени от септември 2010. TUSKON е нещо повече от предприемаческо сдружение, близко до правителството. Тя възниква като резултат от амалгамата на организациите на индустриалците от крайбрежните райони на Мраморно, Егейско и Черно море (западната му част) и Централен Анадол, които, на свой ред, се подкрепят от местни бизнес сдружения. В резултат TUSKON се структурира като движение, построено на принципа „отдолу нагоре”, което, за разлика от MÜSİAD има десетки хиляди членове. Според тази организация, религията и заповедите на исляма не са на дневен ред. Вместо това се акцентира върху социалните и национални интереси, гражданското равноправие и равните възможности.

Тази комбинация от симулирана неутралност и, едновременно с това, политики, съгласувани с ПСР, е отличителна черта и за движението „Хизмет”. Тази мрежа, водена от проповедника Фейтулах Гюлен, е призната за най-голямото социално движение в турския ислям. През 90-те години движението на Гюлен се колебаеше между неприемането и откровената влаждебност по отношение на Ербакан. Днес обаче мрежата на Гюлен осигурява на ПСР подкрепа в национален мащаб чрез своите медии, а също и в регионален план, в частност, в предимно кюрдските райони. Налице са индикации за тесните връзки между Фейтулах Гюлен и TUSKON. Предприемаческата асоциация сътрудничи интензивно и с учените от истанбулския университет „Фатих”, който е интелектуалният флагман на образователната мрежа на Гюлен. TUSKON подчертава ползата от училищата на тази мрежа за турските предприемачи, които се стремят да проникнат на нови пазари и да получат информация за съответната страна и нейните жители.

Консервативните собственици на малък и среден бизнес формират финансовия гръбнак на мрежата на Гюлен. Те са се посветили на образователния сектор. Към тази мрежа принадлежат голям брой първоначални и средни училища и университети в Турция и в чужбина. Отличителни черти на тези образователни институции са въвеждането на английския като основен език на обучение, настояването турският език също да е задължителен за учащите, включително и за училищата в чужбина, силен акцент върху точните науки и деликатни, но твърди усилия да бъдат накарани учащите да възприемат религиозно-консервативен морал. Децата са насърчавани да се отворят към света лингвистично и методологично, но същевременно да развият твърда турско-мюсюлманска идентичност и социално консервативен морал. Към днешна дата мрежата на Гюлен управлява над 1000 училища в около 120 държави извън Турция. Тези училища привличат вниманието още през 90-те годиин, много преди ПСР да вземе власта, което показва, че мрежата на Гюлен е нещо повече от граждански инструмент на правителството от 2002 насам. По-точно е да се каже, че мрежата на Гюлен влияе върху политиките на ПСР, или да се говори за съвместна визия на движението и на управляващата партия.

Икономическото обяснение за новата турска външнотърговска политика

MÜSİAD и TUSKON олицетворяват експанзията на турското предприемачество и и съпътстващото го регионално и идеологическо разнообразяване. Това развитие се илюстрира от следните статистически данни: през 2000 приблизително 25 хиляди турски компании са били активни в експортната търговия и само четири от 81 турски провинции изнасят стоки за повече от един милиард долара годишно. Компаниите, имащи годишен износ над един милион долара, са 3055. През 2009 броят на турските експортни фирми нараства до 45 хиляди, а цели 11 провинции имат износ от над 1 милиард долара годишно, като броят на компаните с износ над милион долара на година достига 8817. През същата година, на средните и дребни предприемачи се падат 58,8% от турския износ.

Група, която е толкова важна за износа, неизбежно получава влияние върху външната политика – дори и без да ги има консервативните предприемачески сдружения, които са идеологически близки до правителството. Въобще, самото съществуване на предприемачески и търговски асоцииации, посветили се на външната търговия, е нещо ново в историята на Турция. Предишните изразители на мнението на турските предприемачи – Търговско-индустриалната камара и Асоциацията на турските индустриалци и бизнесмени (MÜSİAD) винаги са се фокусирали само върху вътрешния пазар, който държавата успешно защитаваше от външната конкуренция чрез високи вносни мита.

Макар че развитите страни продължават да са най-важни икономически и търговски партньори на Турция, тяхната значимост намалява. През 1999 делът на страните от ОИСР в турската външна търговия е бил 71%, а през 2010 пада на 50%. Подобна е тенденцията по отношение на европейските пазари. През 2000 56,4% от турския износ отива в ЕС, през 2009 този показател намалява до 46%. За същия период делът на африканските държави в турския износ се удвоява – от 5% на 10%, а този на азиатските (без Близкия изток) се увеличава от 14% на 25,4%. За страните от Близкия изток това увеличение е от 9,3% на 18,8%.

Последиците за европейските позиции в Турция

За предишния турски елит западноевропейските страни бяха политически (националната държава) и културен (секуларизацията) модел. По отношение на сигурността, връзката с Европа и Запада се смяташе за единствено възможната опция. Давутоглу обаче призова за обръщане към турската цивилизационна традиция и към историята на Османската империя. На този призив откликнаха новият икономически елит, преобладаващото мнозинство от външнополитическите експерти и широки кръгове от населението.

Икономическото, социално и политическо развитие, което допринесе за формирането на тази „нова нормалност” в Турция, изглежда необратимо.

Това доведе до рухването на републиканската парадигма на сигурността, чиито основни външно- и вътрешнополитически компоненти престанаха да съществуват. Старата държавна идеология бе отслабена, а извънпарламентарното право на вето върху политическите решения – делегитимирано.

Отношенията на Турция с ЕС, от една страна, и със САЩ - от друга, бяха повлияни по различен начин от новия външнополитически курс на страната. Съображенията, свързани със сигурността, винаги са били на преден план в американско-турското сътрудничество, което има инструментална същност.

САЩ имат интерес от съществуването на силна Турция, която да бъде източник на вдъхновение за арабските мюсюлмански държави в политически, икономически и социокултурен план. Според Вашингтон, само една силна Турция би могла да играе полезна стратегическа роля в региона, да бъде балансьор на Иран и политически и военен съюзник на САЩ в кризи като тези в Сирия, Ирак и Афганистан. Турско-американските отношения рядко са били по-добри, отколкото в момента.

Обратното – отношенията на Турция с ЕС и няколко от неговите големи страни членки са в лошо състояние. Парализираните предприсъединителни преговори с Брюксел и консолидацията на хегемонията, която има новият религиозен социокултурен елит, заплашват да подкопаят визията за турската европеизация по отношение на външната политика и политиката за сигурност. Икономическият и технологичен обмен с Европа остава най-важния обединяващ елемент и възпиращ фактор срещу продължаващото влошаване на отношенията между Анкара и Брюксел. Кипърският конфликт, подновената секюритизация на турската външна политика в контекста на Иран, Ирак и Сирия, и задаващото се противоборство с Франция в Северна Африка са фактори, които идеално пасват за провокирането на по-нататъшен упадък в турско-европейските отношения.

Турция вече не се стреми към членство в ЕС на всяка цена и пречките пред напредъка на предприсъединителните преговори, коренящи се във вътрешнополитическата ситуация в няколко държави от ЕС, трябва да станат управляеми.

* Авторът е старши изследовател в Германския институт по международни отношения и сигурност (SWP) в Берлин


{backbutton}

Civilizations in World Politics. Plural and Pluralist Perspectives. Ed. by P. Katzenstein. 236 р. Routledge, 2010.

Anglo-America and its Discontents. Civilizational Identities Between East and West. Ed. by P. Katzenstein. 299 p. Routledge, 2012.

Sinicization and the Rise of China. Civilizational Processes Between East and West. Ed. by P. Katzenstein. 296 p. Routledge, 2012.

Никак не е случайно, че цивилизационният подход съумя да се наложи първо в американската, а след това и в световната политическа наука в самото начало на 90-те години на миналия век. Както е известно, преди Самюел Хънтингтън негови представители са Арнолд Тойнби, Карл Ясперс и Фернан Бродел. Само че тъкмо в началото на 90-те духът на "цивилизационния сблъсък" придоби особена актуалност, помагайки на САЩ да се преориентират към борба с нов глобален противник - ислямския свят, след като предишният им враг №1 (Съветската империя) малко неочаквано слезе от сцената. Когато пък стана ясно, че до "края на историята" остава още много време (Хънтингтън и Фукуяма следва да се разглеждат в тандем, иначе се губи смисълът на дискусията), специфичните особености на цивилизационния подход започнаха постепенно да ерозират най-съкровенните принципи на съвременния либерален Запад - т.нар. политическа коректност. Смъртта на самия Хънтингтън през 2005 пък разкри нови възможности пред неговите критици, чиито брой започна прогресивно да нараства. Както се казва, "всеки може да си позволи да рита вече мъртвия лъв"....

Своеобразен опит за завръщане към "епохата преди Хънтингтън" представлява серията от три, обединени от общата си "цивилизационна тематика" книги, появили се едновременно в САЩ, Великобритания и Канада в периода 2010-2012, под общата редакция на известния американски политолог проф. Питър Катцентщайн ("Цивилизациите в световната политика: множеството и плурализмът на пътищата за възможното им развитие", "Англо-Америка и нейните противоречия: цивилизационните идентичности между Изтока и Запада" и "Китаизацията и възходът на Китай: Цивилизационните процеси между Изтока и Запада").

Посвещавайки тази фундаментална трилогия на паметта на Самюел Айзенщад и Самюел Хънтингтън, авторите и обещават да задълбочат още повече цивилизационния подход, включително и чрез "преодоляването на западния либерален интернационализъм и европоцентричния модел на света". Всъщност, става дума за опит да се възпроизведе една, съобразена с провала на концепцията за "края на историята" и леко модернизирана версия на същия този подход.

"За либералите .- посочва Катценщайн - е трудно да признаят, че либералният интернационализъм вече не е достатъчен за адекватното обяснение на очертаващият се през последните години световен ред" (1). При това обаче, той не подлага на съмение догматиката на западната (предимно либерална) политическа философия: "Спецификата на контекста (т.е. реалността, в цялото и многообразие - Б.М.) по-скоро допълва, отколкото заменя политическата теория". Което пък ни навежда на мисълта, дали цялото "богатство" на либералния (и марксисткия) политически дискурс не се свежда до познатата максима Fiat justitia, pereat mundis ("Нека има справедливост, дори светът да загине")? В тази връзка няма как да не си припомним и тезата на Ленин, че "ако фактите противоречат на историята, толково по-зле за тях".

Междуцивилизационни или вътрешноцивилизационни конфликти

Основната теза на Питър Катценщайн, която се разминава с "политико-реалистичния", според него, подход на Самюел Хънтингтън, е, че, сами по себе си, цивилизациите са "вътрешно плуралистични", а светът на "плуралистичните цивилизации" е интегриран в по-широкия контекст на "днешната цивилизация" или "цивилизацията на модерна" (civilization of modernity), утвърждаваща "индивидуализма, плурализма, екуменизма и по-свободното тълкуване на определени общи морални принципи и устои" (2).

Колкото и да се опитвах, така и не можах да открия в горната фраза нещо, което да влиза в драматично противоречие с «морално-етичните основи» на западната цивилизация. Акцентирайки върху културно-историческите и битови «специфики» и нюанси вътре в основните цивилизации, на микроравнище (например между САЩ, Канада и Великобритания – на което де факто е посветена втората книга от «трилогията», озаглавена «Англо-Америка и нейните противоречия»), авторите съзнателно тласкат дискусията към по-малко значими теми и, на практика, се въртят в затворен кръг, опитвайки се да не «забелязват» цивилизационните различия на макроравнище. Неслучайно те възприемат с такъв възторг идеята, че всички конфликти от началото на ХХІ век насам се развиват не между, а вътре в цивилизациите.

Всъщност, ако четем само повърхностно трудовете на Хънтингтън (и също толкова повърхностно свеждаме културата към географията), тази странна идея, може да ни се стори плодотворна. Само че, какво представляват съвременните междунационални конфликти в Европа, ако не конфликти, в чиято основа са различаващите се системи на религиозни, културни, морално-етични, битови и, в крайна сметка, цивилизационни ценности между «старите» и «новите» европейци, съществуващи вътре в държавите и вътре в цивилизациите и възприемани прекалено буквално като географски? Какво представлява феноменът на т.нар. «арабска пролет», ако не го разглеждаме като част от общия процес на цивилизационно самоутвърждаване, който се реализира от арабските държави на основата на ислямските ценности (включително и в най-радикалната им форма, проповядвана от салафитите например)? Накрая, как би трябвало да разглеждаме т.нар. «цветни революции» в постсъветското пространство (както и грузинско-руският конфликт от 2008), освен като опит на една цивилизация (тази на либералния Запад) окончателно да ерозира устоите на друга (руско-православната) за да си гарантира по-голяма свобода на действие в това ключово пространство?

Последователно анализирайки основните, според тях, световни цивилизации (Англо-Америка, Европа, китайската, японската, индийската и афро-евразийската цивилизации), авторите в трите сборника не обръщат внимание на посочената за първи път именно от Хънтингтън и обособена от него латиноамериканска цивилизация. Впрочем, в трилогията не се казва почти нищо за Латинска Амерека и това никак не е случайно.

Методът на «финото нюансиране», използван за прикриването на съществуващите мащабни междуцивилизационни разломи, е използван от професорите Браян Боу и Артуро Санта Крус по отношение на Мексико – партньор на САЩ в НАФТА и, според логиката на авторите, пълноправен член на «плуралистичната западна цивилизация» (Multiple West). Само че, в сравнение с Канада например (както посочват самите автори), в американско-мексиканските отношения «липсва разбиране и доверие, което прави проблематично и двустранното сътрудничество». Според двамата професори, тези отношения в много по-голяма степен се характеризират с «взаимни исторически претенции и подозрения», в контекста на «далеч по-тънкия», в сравнение с Канада, пласт на взаимното разбирателство, тъй като се основават на «различните представи за националната идентичност» (3).

Както се казва «блажени са вярващите». Само че призивите на авторите към САЩ и Мексико да забравят своите «стари наративи», както преди време сториха в Европа Германия и Франция, и да започнат да мислят за себе си като за «северноамериканци», изглеждат доста наивни. Те отразяват простия факт, че западната, и най-вече американската, политическа мисъл масово игнорира историята на международните отношения в името на прословутата «политическа коректност». Между другото, французите и германците едва ли някога биха започнали да се възприемат «просто като европейци» без да уточняват националната си принадлежност, в отсъствието на «заплахата от Изток» и стремежа на САЩ да гарантират единството на Запада в условията на студената война (сегашното кризисно състояние на ЕС е и следствие от края на двуполюсния свят).

Ето защо, почти няма основания да смятаме, че при отсъствието на по-сериозни причини САЩ и Мексико да забравят старите обиди и да дезактивират взаимните си комплекси, «голямата американска дихотомия», за която говорят Браян Боу и Артуро Санта Крус действително ще остане в историята. Още по-голямо недоумение поражда надеждата на авторите, че през ХХІ век ще станем свидетели на «конструктивната преработка на основните съставляващи на панамериканската идея (Western Hemisphere Idea), чиито корени можем да открием още в ХІХ век.

На свой ред, в главата «Австралия и Нова Зеландия в англо-американския свят» канадецът Дейвид Макдоналд и австралиецът Брендън О’Конър с основание посочват, че отношенията между САЩ и тихоокеанските им партньори са престанали да бъдат „изключително функционални”, тъй като „с течение на времето в тях започнаха да се забелязват и емоционални нотки” (4). Но, макар наличието на подобни „нотки” да свидетелства за съществуването на цивилизационна общност, никакви географски, икономически и военно-стратегически „императиви”, нито пък „общността на интересите на държавите от Западното полукълбо” и съвместните институции на двете Америки (като ОАД или Интерамериканскиясъвет за отбрана - IADB) не можаха през последните 150 години (а най-вероятно няма да могат и занапред) да изпълнят с практическо съдържание панамериканската идея. В условията на формиращия се латиноамерикански цивилизационен полюс, представата за Латинска Америка, като част от сферата на влияние на САЩ, все повече остава в миналото, а цивилизационният разлом между двете Америка става все по-дълбок.

Латиноамериканската цивилизация, която така и не се „сля” със Запада, въпреки дългите години на мултивекторно взаимодействие с него, се оказва прекалено самобитна и автономна, за да се впише в концепцията на авторите на сборника, опитващи се да докажат, че крайната точка на процеса на цивилизационното развитие ще бъде обединяването на отделните цивилизации в една „глобална цивилизация”.

Отказът от концепцията за „единния Запад”

Общата тоналност и на трите книги вероятно ще породи у читателя съмнение относно това, доколко такава важна иновация в цивилизационния дискурс, като опитът на авторите да изведат англо-американския свят извън рамките на „единния Запад” и да дефинират САЩ като „цивилизационен лидер”, отделно от Европа (нещо, което липсва при Хънтингтън) действително се основава на обективни факти, а не се диктува от стремежа тихомълком да бъдат зачеркнати от списъка на лидерите отслабващите бивши „велики” държави.

Подробно проследявайки формирането на западната цивилизация от Античността, през Средните векове, Реформацията и Просвещението, американският професор Джоузеф Кърт стига до извода, че нейното движещо европейско начало се е изчерпало още в началото на ХХ век. Според него, Западът дължи своето „възраждане и обновление, изключително на САЩ”. При това, както твърди Кърт, англо-американската (протестантската) традиция гарантира американската хегемония в световната политика и представлява „отлична основа за американския глобализационен проект в края на ХХ век” (5).

„Въпреки това – посочва по-нататък Кърт – западната цивилизация скоро отново „дава заден ход”, ознаменуван с отхвърлящите самата концепция за „Запада” студентски демонстрации през 60-те години, както и с края на студената война”. Според него, това се случва, отчасти, и поради факта, че американската, по своя произход, концепция вече не гарантира на САЩ „особена легитимност” (може би във връзка с изчезването на общия враг? – Б.М.) в очите на европейците”. Впрочем, тя губи популярността си и в самата Америка, поради което, „днес не останал почти никой, включителено и в академичните среди, който да защитава тази идеологическо конструкция” (6).

Междувременно, Кърт сига до неочаквани изводи, заменяйки концепцията за "единния Запад" с американската политика на "човешките права", която според него "намира отзвук в най-различни страни и култури", тъй като "по своя географски и културен обхват тя е по-широка от концепцията, базираща се почти изключително на културата на белия човек". Авторът откровено посочва, че в основата на политиката на човешките права са потребителският инстинкт и правата на индивида, но не и неговите задължения. Според него, идеологията на абсолютния индивидуализъм е в състояние "да проникне във всички пори на обществото, преодолявайки всички, включително и цивилизационно-културните прегради... Преследвайки непосредствени и чисто материални цели, тя ни отпраща директно към езическите времена и характерното за тях преклонение пред материалното и плътското... През 90-те години на ХХ век САЩ се превърнаха в държава-цивилизация и ядро на "цивилизацията на модерна". Те формулираха специфичен набор от правила, превръщайки ги в своеобразна светска религия. Тя не може да се нарече християнска, а по-скоро е аналог на Просвещението, т.е. представлява инвидуалистична и антихристиянска религия" (7). "В същото време Америка е нашата държава и нашият дом и следва да сме готови да дадем отпор на противниците и" - подчертава в заключение Кърт (8).

Джоузеф Кърт не просто развива идеите на Хантингтън, но и отива още по-далеч, прогнозирайки нови глобални катаклизми и оправдавайки бъдещите външнополитически авантюри на Вашингтон, под флага на абсолютния (тоталитарния?) индивидуализъм и ценностите на "новото Просвещение". Възгледите му биха могли да се характеризират като "самоувереност, граничеща с безразсъдството на отчаянието, още повече, че те се изразяват с доста рядко срещана сред привържениците на американската хегемония праволинейност. Истината е, че неговата "цивилизация на модерна" се различава от прословутата "цивилизация на белия човек" само по цвета на кожата на най-добрите и представители, но в основата и е заложено същото кредо.

Отношенията между САЩ и Европа

На свой ред професорът от Университета на Торонто Еманюел Адлър разглежда Европа като "цивилизационна общност на действието", отчитайки вероятно все по-очевидните различия между отделните части на някога единното цяло и предполагайки, че цивилизациите не са статични, а напротив, намират се в постоянно движение, т.е. представляват своеобразни "култури в движение". В борбата си за победа във "втората фаза" на своето "цивилизационно движение" (първата приключва с двете световни войни и краха на колониалната система), на Европа, като "нормативна общност" предпочитаща да действа в рамките на "меката сила", се налага да се сблъска с "анархистичния свят". В този свят, Адлър включва Китай, Индия, Русия, ислямските държави и дори САЩ. За разлика от "пацифистката" Европа (макар че не е ясно, как тя може да се смята за "пацифистка", имайки предвид европейското участие в интервенциите в бивша Югославия, Афганистан, Ирак, Либия и т.н.), този свят все още е склонен да разчита на "твърдата сила". Рецептата предлагана от канадския професор, включително и за прословутата "интеграция" на ислямското население в мултикултурна Европа, съвсем не е нов, а по-скоро тривиален и включва: толерантност, самоограничение и възпитаване на европейците в духа на мира.

Анализирайки отношенията между ЕС и САЩ, Адлър съветва европейците отново да включат Америка в списъка на привилегированите си партньори, посочвайки, че "колкото повече Съединетите щати и Евросъюзът се опират на нормативните практики и отстояват върховенството на правото в политиката, принципите на демократичното управление и многостранния подход в дипломацията, толкова по-успешно американската и европейската цивилизации ще могат да се противопоставят на анархията и военната заплаха" (9). Сред изобилието от трюизми и утопични надежди (фрази като "Вашингтон е гарант на международното право и привърженик на многостранната дипломация", пораждат асоциация с шофьор, който постоянно нарушава правилата за движение, но твърди, че е привърженик на ограничаването на скоростта) лесно можем да открием един интересен факт. Оказва се, че не само САЩ вече не са особено склонни да разглеждат Европа като част от "единния Запад" в духа на Хънтингтън (наследството на т.нар. "Стара Европа" в интерпретацията на администрацията на Буш-младши или пък следствие от кризата на ЕС?). Обременената от собствените си проблеми Европа, както изглежда, също започва да се замисля, доколко полезно за нея е пребиваването и в рамките на една и съща цивилизация със САЩ. Последиците от това все още не са съвсем ясни, но ако нещата действително се развиват в тази посока, очевидно сме свидетели на своеобразна революция в цивилизационния дискурс.

Китайският проблем

На Китай е посветена специална глава в първия том, както и целият трети том на разглежданата трилогия ("Китаизацията и възходът на Китай"). Главата, писана от професора от Университета на Южна Каролина Дейвид Канг и озаглавена "Цивилизацията и формирането на държавите в "сянката" на Китай" съдържа характерната за повечето западни автори, пишещи за тази страна, смес от познати емоции: учудване, възхищение, неразбиране и опасение. Интерес, поне според мен, представлява следният цитат: "За разлика от Европа, където държавите се развиват в условията на постоянна заплаха за съществуването им, източноазиатските страни се развиват в сянката и в зависимост от сътрудничеството си с Китай... Ако в Европа, силната държава винаги е склонна да води войни, в Азия силната държава е по-скоро гарант за стабилност. При това държавите от Източна Азия възникват много по-рано от повечето европейски държави и съществуват много по-дълго от тях". Според Дейвид Канг, анализът на тази и другите особености на Китай и най-близките му съседи ("китаизираните" държави Корея, Япония и Виетнам), свързани с конфуцианската етика, би могло "да се окаже изключително полезно по много направления за развитието на теорията на международните отношения" (10).

Впрочем, с тезата, че "китаецентричният свят" остава "учудващо мирен в течение на дълго време" е склонен да се съгласи и Питър Катценщайн, макар да предупреждава, че Китай "може би се опитва да създаде световен ред, много различен от този, който си представят западните либерали" (11). При това обаче, той не дава обяснение, кои точно са негативните черти на този ред.

Според друг автор в сборника - американеца от китайски произход Сю Цзин, на китайците е присъщо "изостреното усещане за суверенитет и териториална цялост", което се е формирало у тях в резултат от проточилата се дълги десетилетия намеса на Запада във вътрешните им работи. Той обаче посочва, че за китайците е характерно историческото нежелание да действат с подобни методи, като акцентира върху специфичната конфуцианска визия за света (единство и йерархичност). В същото време, прогнозата за възможността Китай да се интегрира в структурата на бъдещия световен ред, която дават Питър Канценщайн и китайският му колега Цзи Тянбао, не звучи особено убедително. Според тях: "Възходът на Китай няма да означава нито разрив с миналото, нито завръщане към него, а по-скоро комбинация между миналото и бъдещето" (Цзи Тянбао) (12), "Китайският културен, икономически и военен възход много по-точно би могъл да се отъждестви с понятието "комбинация", отколкото с такива понятия като "разрив" или "завръщане"" (Питър Канценщайн) (13). Струва ми се обаче, че отчитайки историческите аналогии, двамата автори влагат различен смисъл в понятието "комбинация".

Другите цивилизации

В раздела, носещ характерното заглавие "Самураите идват на помощ на Хънтингтън", професорът на Принстънския университет Дейвид Лехъни, разсъждавайки за японската цивилизация, противопоставя такива, на пръв поглед близки, понятия като "бунмей" (цивилизация) и "бунка" (култура). Според него, американизацията на Япония, започнала след Втората световна война (макар че според мен отделянето на културата от цивилизацията на Япония започва малко по-рано - през т.нар. "епоха Мейджи") води до това, че "бунка" (т.е. американизираната култура) започва да доминира над "бунмей", като в жертва на икономическия просперитет е принесена "националната идентичност", която е основата на всяка цивилизация (14).

Струва ми се, че като друг подходящ пример можем да посочим Турция, която също е държава-цивилизация, принудена в резултат от войната да играе по правилата на победителите, съхранявайки със съгласието на Запада своята религия, бит, специфични особености, националната кухня и традициите си, но подчинявайки му своята външна политика и политиката си в сферата на сигурността. Тоест, въпросът е, как идеолозите на "цивилизацията на модерна" разчитат да се постигне подобно "взаимодействие" с Китай (както впрочем и с Индия, Русия, Бразилия и Иран), поставяйки в основата му свръхиндивидуалистичните ценности на Запада и, най-вече, с какви методи възнамеряват да постигнат интегрирането на самобитните цивилизации и култури в този прословут "глобален контекст" (15)?

Така, според Питър Катценщайн, интеграцията на Русия ще бъде затруднена от нейната "традиционна раздвоеност" между Запада и Изтока, либерализма и консерватизма, диктатурата и демокрацията. При това той не крие, на кого точно симпатизира: "новият руски консерватизъм пропагандира традиционните ценности, но укрепването на триединното начало - православие, автокрация и национализъм - връща Русия към времената на царизма и ерозира либералните и социалдемократически течения" (16).

Впрочем, в трилогията се отделя твърде малко място както на Русия, така и на ислямския свят, което едва ли е учудващо. Така, в главата "Ислямът в Афро-Евразия", писана от професора от Университета Дюк Брюс Лоурънс, се отделя много повече място, на средновековния арабски историк и юрист Ибн Халдун (живял през ХV век), отколкото на съвременните проблеми. Основният извод на автора, отчаяно опитващ се, на базата на неговото учение, да изглади противоречията между ислямската цивилизация и Запада, е, че: "в цивилизационния дискурс, ислямът следва да се разглежда като специфична култура, свързана с религията, но без да се ограничава единствено с нея" (17). Подобен извод, изглежда откъснат от реалността, а опитите на Лоурънс да направи паралел между средновековна ислямска Европа и съвременността изглеждат просто като стремеж да се представи желаното за действителност.

Тук е мястото да подчертаем основното: свръхзадачата, която си поставят почти всички автори на трилогията, е да преодолеят наследството на Самюел Хънтингтън, съобразно новото равнище на западната политическа коректност, така че, формално признавайки равенството на всички цивилизации и култури, да съхранят на практика водещата роля на западната (и, по точно, протестанската англосаксонска) цивилизация, като своеобразна надстроечна и намираща се извън времето "цивилизация на модерна". За целта се използват редица прийоми. На първо място, както вече посочих, акцентът пада върху всевъзможните противоречия на микроравнище, т.е. вътре в "плуралистичните" цивилизации (да не забравяме, че на англо-американските, американско-канадските и отношенията между САЩ и другите държави е посветен цял том от трилогията), докато различията между цивилизациите на макроравнище се разглеждат съвсем повърхностно (липсва например анализ на латиноамериканската цивилизация и се игнорират множество съществени белези на ислямската и православната култури). На второ място, авторите нерядко изкривяват идеите на Хънтингтън, абсолютизирайки конфликтността на неговата теория и твърдейки, че той, едва ли не автоматично, обвързва културите и цивилизациите към географските единици. Религиозният фактор, който Хънтингтън смята за системообразуващ елемент на всяка световна цивилизация, напълно или частично се изключва от техния анализ.

Заключение

Хънтингтън завършва фундаменталния си труд така: „В Москва, Рио де Жанейро, Банкок, Шанхай, Лондон, Рим, Варшава, Токио, Йоханесбург, Делхи, Карачи, Кайро, Богота, Вашингтон – навсякъде престъпността расте, навсякъде отмират базисните елементи на Цивилизацията. Научната общност говори за глобална криза на управлението. Възходът на транснационалните корпорации се съпровожда от разцвет на криминално-мафиотските групировки, наркокартелите и терористичните банди, ерозиращи основите на Цивилизацията. Основните и опори – законът и редът, губят позиции в по-голямата част на планетата: в Африка, Латинска Америка, постсъветското пространство, държавите от Южна Азия и Близкия Изток, те са подложени на сериозен натиск в Китай, Япония и дори на Запад. В планетарен мащаб, Цивилизацията, както изглежда, отстъпва пред варварството, като повсеместно се налага впечатлението, че човечеството отново навлиза в мрачното Средновековие” (18).

Подобен извод се разминава силно с холивудския сценарий за окончателното възтържествуване на „универсалната свобода и демокрация”. Затова западната научна общност предпочете да преустанови разработването на изведената на преден план от Хънтингтън проблематика, стремейки се да избегне налагащите се въпроси: Как се създаде подобна ситуация? Как стигнахме дотук? Какво би могло да се направи?

Самюел Хънтингтън в никакъв случай не би могъл да се смята за антизападно ориентиран автор. Точно обратното, всичките му трудове са пропити от тревога за способността на Запада и САЩ, като негов безспорен лидер, да продължат да ръководят света, на фона на укрепването на националната идентичност на другите държави, при положение, че тяхната собствена идентичност в момента продължава да се размива (19). Като коректен учен обаче, той не е склонен на тушира противоречията на собствената си цивилизация - на моменти сгъстява краските, но не се поддава на изкушението на политическата коректност, съзнавайки, че тя може да носи само вреда. В този смисъл, особено показателна е констатацията му за исторически и културно обусловената необходимост САЩ да имат пред себе си ясно очертан враг, за да не се нарушат законите на „холивудския” жанр. „Ако външната заплаха е незначителна, периодична и неопределена, много е възможно американците да не постигнат вътрешно обществено съгласие относно ролята на американската вяра, английския език и осовата култура за формирането на националната идентичност” (20). Не трябва ли именно тук да търсим причината за постоянните проблеми в отношенията между англо-саксонците и останалите?

Както често става, достойнствата на трилогията са естествено продължение на нейните недостатъци. На първо място, авторите, без да го казват открито, несъмнено са сред онези, които, разтревожени от цивилизационния възход на „глобалния Юг” и очертаващата се загуба на глобалните лидерски позиции на Запада, призовават той (или по-точно неговият авангард, в лицето на англосаксонската протестантска цивилизация) да запази поне основните лостове за управление на света. Днес това е доста широко разпространено мнение (21), което за пореден път свидетелства за сериозността и наистина глобалния характер на очертаващите се в света промени.

На второ място, дори и основните съставляващи на това, което наричаме „цивилизация на модерна” (индивидуализмът, материализмът, потребителството, липсата на ясни морални ориентири, реализацията на правата, откъснато от задълженията), пораждат у читателя предчувствие, че следва да очакваме не настъпването на „златен век” или „ново Просвещение”, а по-скоро на ново Средновековие. Това допълнително потвърждава думите на Хънтингтън и правотата на теорията му, демонстрирайки колко малко е готова доминиращата на планетата цивилизация да се вслуша във все по-силно звучащите гласове на другите цивилизации.

На трето място, книгите от трилогията ни карат да се замислим за бъдещето на световната цивилизация, чиито задълбочаващи се и множащи се проблеми се дискутират в рамките на политическата коректност, но въобще не се решават. Впрочем, решението им едва ли е възможно, докато в този процес, на съвършено равноправна основа, не бъдат привлечени силите и възможностите на другите цивилизации и култури.

Вероятно мнозина биха ми възразили, че „винаги е лесно да критикуваш”. Каква алтернатива би могла да се предложи на „конфликта на цивилизациите”? Ще бъде ли постигнат компромис между сега доминиращите сили и онези, които вече са готови да оспорят доминацията им? Защото, без да преувеличаваме, от това зависи съдбата на планетата. Компромисният отговор на тези въпроси, който предлагат в настоящата трилогия  нейните автори, не изглежда верен, най-вече защото е прекалено едностранен.

Бележки:

[1] Sinicization and the Rise of China. Civilizational Processes Between East and West. Ed. by P. Katzenstein. Routledge, 2012. Р. XIV.
[2] Civilizations in World Politics. Plural and Pluralist Perspectives. Routledge, 2010. P. 2.
[3] Anglo-America and its Discontents. Civilizational Identities Between East and West. Routledge, 2012. P. 171.
[4] Ibid. P. 200.
[5] Civilizations in World Politics. P. 58.
[6] Ibid. P. 62.
[7] Ibid. P. 64.
[8] Ibid. P.66.
[9] Ibid. P.88.
[10] Ibid. P.113.
[11] Sinicisation and the Rise of China. P. 3, 6.
[12] Ibid. P. 71.
[13] Ibid. P. 31.
[14] Civilization in World Politics. P. 121–123.
[15] Sinicization and the Rise of China. P. 290.
[16] Ibid. P. 214.
[17] Civilizations in World Politics. P. 164–165.
[18] Huntington S. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. London, 1997. P. 321.
[19] Huntington S. Who are we. 2004. P. 506.
[20] Ibid. P. 44, 47.
[21] Струва си да посочим например, наскоро появилата се книга на световно известния американски политолог Джоузеф Най "Бъдещето на силата", в която той се опитва да докаже, че САЩ ще могат и занапред да доминират в света, ако се опират на т.нар. "умна сила" (smart power), представляваща прагматично съчетание между традиционната "твърда" и "меката" сила (Nye J. “The Future of Power”, NY, 2011). Струва ми се, че тази постановка не е в кой знае колко силен контраст с парадигмата на "цивилизацията на модерна", разумно предлагаща на САЩ да отстъпят част от това, което притежават в момента, за да запазят цялото, т.е. глобалната си доминация.

 

* Статията публикуваме с любезното съдействие на Образователния форум по международни отношения


{backbutton}

Историята на съвременната политическа наука, до голяма степен, е история на непрекъснатата борба между две парадигми, т.е. две визии за основите на международното право и средствата за стабилизиране на международните отношения. Представителите на едната, чиито корени могат да се открият във философията на стоиците и библейския постулат за единството на човешкия род, а също във възгледите на средновековния испански теолог Франсиско де Витория и големия философ от ХVІІІ век Имануел Кант, смятат, че стабилният международен ред може да бъде изграден и запазен само, ако се опира на универсалните морални принципи и базиращите се на тях правни норми. За първи път в политическата практика тази парадигма на политическия идеализъм бива изцяло въплътена в разработената под ръководството на американския президент Удроу Уилсън програма на постоянно действащата универсална междуправителствена организация – т.нар. Общество на народите, замислена като гарант и инструмент на новия международен ред, наложен след Първата световна война.

Основните идеи на другата парадигма – тази на политическия реализъм – могат да се открият още в „Историята на Пелопонеската война” на древногръцкият историк Тукидид, във възгледите на италианския политически мислител Николо Макиавели, а също на английските философи Томас Хобс (и неговата теория за естественото състояние) и Дейвид Хюм (отстояващ терорията за политическото равновесие), германския генерал Карл фон Клаузевиц и други. Още през 1932, в книгата си „Моралният човек и аморалното общество, американският теолого Райнхолд Нибур остро критикува пацифизма на идеалистите и тяхното късогледство пред лицето на надигащата се нацистка опасност. В началото на Втората световна война в сравнително самостоятелен клон на това направление в политическата мисъл се превръща геополитиката (Хилфорд Макиндер, Никълъс Спайкмън, Алфред Маън и други). За истински „баща-основател” на теорията на политическия реализъм обаче, с основание се смята професорът от Чикагския университет Ханс Моргентау (1904-1979). Още първото издание на книгата му „Политическите отношения между нациите. Борбата за власт и мир” („Politics among Nations. The struggle for Power and Peace”), появила се през 1948, поражда огромен интерес в научните и политическите среди не само в САЩ, но и в другите западни държави.

Кариерата на Моргентау

Ханс Моргентау е роден на 17 февруари 1904 в Кобург, Германия. Учи в университетите на Франкфурт и Мюнхен, след което преподава право в Мюнхенския университет. От 1932 до 1935 учи публично право в Женевския университет, а през 1935-1936 продължава специализацията си в Мадридския университет.

През 1937, спасявайки се от нацистите, Моргентау емигрира в САЩ. Случилото се в Германия след идването на Хитлер на власт, оказва сериозно влияние върху по-късните му трудове в сферата на теорията на международните отношения, в които той твърдо отстоява научния подход към политиката, в разрез с нацистката теория, пропита от краен национализъм и ксенофобия. След като се преселва в САЩ, Моргентау преподава в Бруклинския университет (1937-1939), университета на Канзас Сити (1939-1943) и Чикагския университет (1943-1971), а през последните години от живота си (от 1975) – в Новата школа за социални изследвания. През 1944-1961 той оглавява Центъра за изучаване на американската външна и военна политика в Чикаго и нееднократно е назначаван за външнополитически съветник на американското правителство. Моргентау умира на 19 юли 1979.

"Politics Among Nations. The Struggle for Power and Peace"

Книгата "Политическите отношения между нациите. Борбата за власт и мир" е публикувана за първи път през 1948 и с основание се смята за класическа в теорията на международните отношения. В нея се анализират съществените промени, станали на световната сцена през 40-50-те години на ХХ век. Провалът на Обществото на народите и началото на Втората световна, а след това и на студената война водят до криза на идеалистическия подход към международните отношения: става очевидна илюзорността на опитите за изграждане на световен ред, базиращ се единствено на универсалните ценности и общите интереси на държавите.

В знаменития си труд Ханс Моргентау формулира основните принципи на политическия реализъм. На първо място, авторът обосновава тезата, че в основата на международната политика са законите на политическото поведение, чиито корени следва да се търсят в самата човешка природа. Според Моргентау, историята на политическите идеи представлява борба между две гледни точки за природата на човека, обществото и политиката. Представителите на едната вярват във възможността за формирането на рационален и, едновременно с това, базиращ се на моралните принципи политически ред. Те вярват, че човек поначало е добър по природа и, че обществото може да се усъвършенства по пътя на образованието и реформите. Привържениците на другата гледна точка - т.е. на концепцията на политическия реализъм, пък смятат, че светът е несъвършен и за да се формира рационално обоснован политически ред, следва да се отчита несъвършенството на човешката природа. Според тях, за съвременния свят са характерни конфликтите между различните интереси, което пък означава, че съществуването на всички плуралистични общества се основава на баланса между интересите, т.е. на "система от сдържания и противотежести".

Шестте принципа на политическия реализъм

Първият принцип на политическия реализъм е свързан с вероятностния карактер на политическата активност в сферата на международните отношения. За Моргентау политическия реализъм е доктрина, отчитаща противоречивите страни на човешката природа и признаваща ограничените възможности за изграждането на справедлив и морален политически ред. Освен това политическият реализъм се основава на тезата, че всички действия за усъвършенстване на обществото имат рисков характер.

Вторият принцип на политическия реализъм е този за националните интереси, разбирани в термините на властта и мощта. Концепцията за националния интерес позволява международната политика да се разглежда като относителнонезависима от такива сфери като икономиката, религията, или етническите отношения. Моргентау посочва, че без тази теоретична предпоставка, създаването на теорията на политиката е невъзможно. Според него, именно понятието за интереса, тълкуван в термините на властта и могъществото, дава възможност за теоретично разбиране на международните отношения и международната политика.

Третия принцип на политическия реализам е, че той освобождава теорията на международните отношения от две заблуди - изучаването на мотивите и намеренията, стоящи в основата на политическите действия, и изследването на идеологическите предпочитания на субектите на международните отношения. Според Моргентау, схващането, че ключ към разбиране на външната политика могат да бъдат изключително мотивите на държавниците е погрешна. Външната политика не може да се разглежда през призмата на психологическите феномени.

Четвъртият принцип на политическия реализъм е свързан с динамичното разбиране за националните интереси. В тази връзка Моргентау посочва, че: "политическият реализъм разглежда концепцията за интереса, тълкуван в терминологията на властта, не като установена веднъж завинаги и неподлежаща на промени, а като зависима от ситуацията". Тоест, интересите се променят в зависимост от историческите условия. Тук Моргентау цитира Макс Вебер, според който интересите (материални и идеални), а не идеите определят типа на социалното действие. Различните видове интереси, определящи политическите действия, се формират през конкретен исторически период и в конкретен политически и културен контекст.

В този смисъл интересите представляват дългосрочни стандарти, по които може да се съди и да се оценяват политическите решения и действия. Съвременните връзки между интересите и националната държава са продукт на историята и, следователно, могат да променят конфигурацията си. Тук Моргентау си задава въпроса: как може да бъде трансформиран съвременният свят? Връзката между националните интереси и техния продукт - държавата, с течение на времето може да изчезне. Политическият реализъм не отрича, че съвременното деление на света на отделни национални държави може да бъде заменено от съюзи между държави или други образувания.

Петият принцип акцентира върху това, че политическият реализъм отрича тъждествеността между морала на конкретна нация и универсалните морални закони. Прокарвайки различие между истината и мнението, той разграничава и истината от идолопоклонството. Всички нации са подложени на изкушението (и само малко от тях са в състояние достатъчно дълго да му се противопоставят) да представят собствените си цели и действия като проява на универсалните морални принципи. Едно нещо е да знаеш, че нациите са субекти на моралния закон, а друго - да налагаш кое е добро и кое лошо в отношенията между нациите. Съществува несъответствие между вярата, че всичко се подчинява на Божията воля и убеждението, че Бог винаги е на нечия страна. Отъждествяването на политическите действия на конкретна държава с волята на Провидението не може да се оправдае от морална гледна точка, тъй като това, по същество, е проява на такъв сериозен грях, като гордостта, в който и гръцките трагици, и библейските пророци упрекват както управляващите, така и управляваните. Подобно осъждествяване е опасно и от политическа гледна точка, тъй като може да породи изкривена визия за международната политика и, в крайна сметка, да доведе до това, държавите да се стремят да се унищожат взаимно, уж в името на моралните идеали или дори на Бог.

Тоест, съществува огромна разлика между политическия реализъм и другите теоретични школи. В същото време, теорията на политическия реализъм често се разбира и тълкува неправилно, макар че в нея няма противоречие между изискванията на рационализма, от една страна, и тези на морала - от друга.

Шестият принцип на Моргентау е, че политическата сфера притежава собствена специфика, подобно на икономическата, правната или етичната. Политическият реалист разсъждава в термините на интереса, определян като власт, по същия начин, по който икономистът мисли в категориите на интереса, определян като богатство, юристът - в категориите на съответствието на действието на правните норми, а специалистът по етика - в категориите на съответствието на действието на моралните принципи. Така, икономистът задава въпроса "как тази политика влияе върху богатството на обществото?". Юристът пита "съответства ли тази политика на законите", а моралистът - "дали тя съответства на моралните принципи?". Политическият реалист пък задава въпроса "как тази политика влияе върху мощта на нацията?". Разбира се, политическият реалист признава съществуването и значението на неполитическите феномени, но ги разглежда от политическа гледна точка. Освен това, той признава, че другите науки могат да разглеждат политиката от собствената си гледна точка.

Накратко, изброените по-горе принципи могат да се формулират така:

  • Политиката, както и обществото, като цяло, се подчиняват на обективни закони, коренящи се в неизменната и много несъвършена човешка природа, като опитите за промяната и са обречени на неуспех. Може да се създаде теория, която, повече или по-малко отразява тези закони.
  • Политическият реализъм отчита значението на политическото действие от морална гледна точка. Освен това той взема предвид и неизбежното противоречие между моралните норми и изискванията на политическото действие.
  • Основният признак на политическия реализъм е концепцията за интереса, дефиниран в термините на властта/силата, която рационално въвежда необходимия ред в предмета на политиката, като по този начин прави възможно и теоретичното му обосноваване.
  • Интересът, дефиниран като власт/сила, представлява обективна, универсално обоснована категория, но не защото е установена веднъж завинаги, а защото съдържанието и начинът на властването са обусловени от политическия и културния контекст.
  • Отказ от отъждествяването на моралните стремежи на конкретната държава с универсалните морални норми, т.е. нито една държава не притежава монополното право да бъде "морална", т.е. да определя "кое е добро, и кое лошо" от морална гледна точка и именно концепцията за интереса предотвратява злоупотребите от този род.
  • Политическата сфера е автономна - за политика, дефинирането на интереса в категориите на властта/силата е същото, каквото за икономиста дефинирането на интереса в категорията на богатството.

Понятието за властта

Моргентау тълкува властта като различни форми на контрол от страна на субекта на властта върху действията и идеите на обектите на властта. "Политическата власт, това са взаимните отношения на контрол и подчинение между онези, които притежават обществен авторитет и останалата част от обществото". Политическата власт обаче се отличава от силата, в смисъл на пряко използване на физическа принуда. Заплахата за използване на сила, под формата на действия на специалните служби, арестите, прилагането на смъртни наказания или обявяването на война - всичко това са присъщи черти на вътрешната политика на всяка държава.

Моргентау прави една съществена уговорка, разграничавайки политическата и военната власт. Когато заплахата от насилие се превръща в реалност, това означава постепенен преход от политическа към военна власт. В международните отношения въоръжените сили и заплахата за използването им са най-важният материален ресурс, определящ мощта на нацията.

Разграничавайки политическата и военната власт, Моргентау подчертава: "Основната цел на военните приготовление е да бъдат убедени другите нации да не използват въоръжените си сили. Политическата цел на една война не е просто овладяването на някакви територии или разгрома на противниковата армия, а упражняването на влияние върху съзнанието на противника и подчиняване умовете и сърцата на победените на волята на победителя".

Ханс Моргентау прави разлика и между икономическата политика, сама по себе си, и икономическата политика като инструмент на международната политика, когато икономическите цели биват подчинени на задачите за установяване на контрол или доминация над другите нации. Той смята, че подобно разграничаване има както теоретично, така и практическо значение.

Така, когато целите на различните видове публична политика са насочени към укрепване позициите на държавата на международната сцена и доминацията и над останалите, можем да говорим и за подчинения характер на външната политика на страната. Към цитираната по-горе дефиниция на Маргентау за политическата власт следва да добавим и, че политическата власт представлява психологическото отношение между онези, които я притежават и тези, които и се подчиняват. Тоест, властта представлява контрол върху активността, чрез подчиняването на умовете, т.е. на съзнанието. Борбата за власт на международната сцена е преходна в исторически план и е свързана със съществуването на автократични правителства. Следователно, тя може да изчезне с изчезването на автократичните правителства. Моргентау отбелязва, че през ХІХ век основното схващане за природата на международните отношения е, че държавите могат да избират да провеждат международна политика, основаваща се на силата, и другите видове международни отношения, които не зависят пряко от волята за власт. Анализирайки международните отношения, базиращи се на борбата за власт, Моргентау очертава три основни техни разновидности ("съществуват три основни модели на политиката на всяка държава, както вътрешна, така и външна"):

  • Политика, ориентирана към съхраняване и консервация на властта, т.е. към запазване на статуквото.
  • Политика, ориентирана към натрупване на властови пълномощия и разширяване на властта.
  • Политика на демонстрация на сила.

Тези три вида публична политика се пречупват по специфичен начин във външната политика на всяка държава.

Планът Моргентау

През 1944 Англия и САЩ се споразумяват, че след края на войната Германия следва да бъде разделена на три части, да бъде ликвидирана тежката и индустрия, а населенето да се преориентира към развитие на селското стопанство. Това е т.нар. "план Моргентау", предложен през септември 1944 по време на Квебекската конфернеция и приет от Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт. Към него е приложена паметна записка на Хари Уайт, член на т.нар. "финансов интернационал" и "архитект" на Бретънуудската система. В записката се посочва, че ако бъде реализиран планът Моргентау, населението на Германия ще намалее с 25 милиона, в рамките на само няколко години. Въпреки това планът не е приет. Той обаче "изплува" в медиите, тъй като Уайт се оказва съветски агент и го предава в Москва, където пък решават да го изпратят по дипломатическите канали в столицата на Третия Райх, очевидно разчитайки, че това ще намали броя на привържениците на сепаративен мир с Великобритания и САЩ. Така, нацисткият официоз "Фьолкишер Беобахтер" излиза със заглавие "Рузвелт и Чърчил приемат убийствен еврейски план", а Гьобелс обявява, че англосаксонците планират да превърнат Германия в огромно картофено поле. Впрочем, планът е подложен на остра критика и от британските и американски медии.

Това принуждава Вашингтон и Лондон да отклонят първия му вариант, но като цяло, някои от съдържащите се в него идеи се запазват и се реализират отчасти в западните окупационни зони. Така, американските окупационни власти в Германия осъществяват децентрализация на банковата система, създавайки 11 отделни банкови окръзи със собствени централни банки; разрушават единната производствена система, осъществяват демонтажа и изнасянето на много индустриални предприятия (разрушени са 918 германски предприятия, от които военни са само 368); забраняват външната търговия и ограничават вноса; забраняват морския риболов, производството на азот за минерални торове, демонтират и унищожават 13 химически заводи, в резултат от което производството на торове пада с 82%, а на храни - с 65%; планират масовото обезлесяване на страната, но се отказват от това заради протестите на съюзниците; налагат сурова данъчна политика, позволяваща отнемането на 58% от германския БВП.

В резултат от това жизненото равнище рязко пада, дори в сравнение с военния период, като две трети от населението срадат от недояждане, а половината от германските работници са на ръба на пълното изтощение.

Заключение

И така, формулирайки базовите принципи на политическия реализъм, Моргентау се опира на:

  • тезата за вероятностния характер на политическата активност в сферата на международните отношения;
  • очертаването на националните интереси като основа на външната политика на всяка държава (при това самото понятие национални интереси се интерпретира в категориите на силата и мощта);
  • стремежа да се избегне психологизма: обект на анализ в теорията на международните отношение не са намеренията и мотивити на държавните елити, а реалните им действия;
  • динамичното разбиране за националните интереси като зависими от историческия период и конкретния политически и културен контекст;
  • принципа на политическото благоразумие и етиката на отговорността като основи на моралната външна политика;
  • дефиниране на международните отношения като борба за власт и влияние на международната сцена.

 

* Анализатор на московското списание „Геополитика”


{backbutton}

През декември 2012 Съветът за национално разузнаване (NIC) на САЩ публикува доклада си "Глобални тенденции - 2030: алтернативните светове" (Global Trends-2030: Alternative Worlds, http://www.dni.gov/files/documents/GlobalTrends_2030.pdf). За първи път от доста време насам, експерти от толкова влиятелен аналитичен център на разузнавателната общност се опитват, макар и плахо, да излязат извън рамките на традиционния американоцентризъм и амбициите на единствената в света свръхдържава, в които всичко се върти около националните интереси на САЩ, а останалата част на планетата се приема за "периферия". В случая нещата стоят по-различно, доказателство за което е честото споменава на термина "многополюсен свят" в доклада на NIC.

Както е известно, Съветът за национално разузнаване беше създаден от президента Джими Картър през 1979, т.е. в периода на изостряне на студената война между САЩ и Съветския съюз, провокирано от военната намеса на Москва в Афганистан. Днес това е център за изготвяне на дългосрочни стратегически анализи и експертни оценки, координиращ дейността на 15-те разузнавателни ведомства към различни министерства и структури в страната. На всеки четири години NIC представя на бъдещия американски президент (в периода между изборите и поемането на властта) доклад за глобалните тенденции в света, в който се анализират основните геополитически фактори и тенденции, с прогнозен период от 15 години.

Последният доклад на NIC

Докладът „Глобални тенденции 2030: алтернативните светове” е петия пореден, създаден от стратезите в NIC. Авторите на проекта посочват, че днес цялата световна политическа система преминава през критичен етап, който може да доведе до различни сценарии. Така, според председателя на NIC Кристофър Коуджъм, „бъдещето не е изсечено веднъж завинаги върху камък, а постоянно се формира в резултат от взаимодействието между мегатенденциите, критическите предизвикателства и, най-вече, човешкия фактор”.

Усилията на организаторите на проекта, целят да бъдат подпомогнати хората, вземащи важните решения както в Държавния департамент на САЩ, така и извън него, с цел планиране на действията му в дългосрочна перспектива, както и за да не се допусне да се реализират онези сценарии за бъдещето, които според NIC са негативни за Америка. Затова, опирайки се на досегашния си опит, анализаторите от NIC са потърсили помощ от редица експерти, извън официалните среди във Вашингтон – от университетите в Индиана, Тексас, Калифорния, Ню Мексико, Пенсилвания, Масачузетс, Колорадо, Тенеси, Ню Йорк и Ню Джърси. Освен това беше стартиран специален блог на проекта, посетен от хиляди хора от 167 държави по света, чиито коментари и бележки, също са били взети предвид при изготвянето на доклада. Конференции по темата на доклада бяха проведени в двайсет държави. В неокончателната (текуща) версия на „Глобалните тенденции” съществено e разширен обхватът на анализираните в доклада челни технологии, като се отчита влиянието им върху световната икономика и геополитика. Използвани са резултати от различни изследвания на учени, работещи в лабораториите на Департамента по енергетиката („Оук Ридж”) и НАСА и са осъществени десетки консултации с предприемачи и експерти от Силициевата долина и клъстера Санта Фе.

Специфични особености на доклада

Вследствие на разширяване списъка на участниците в проекта са уточнени както методологията на реализацията му, така и общата му идеологическа насоченост. В окончателния текст на доклада могат да се очертаят няколко основни тези.

На първо място сред тях е акцентът върху статута на САЩ в международната система. Предишните доклади прогнозираха, че те ще съхранят централната си роля в света, приемайки я за константна. В новия доклад обаче се поставят въпроси, относно възможността да станем свидетели на „критична динамика” на американските позиции. Един от тях е, как другите държави ще реагират на понижаването или, напротив, на евентуалния ръст на влиянието на САЩ?

На второ място, следва да посочим ясната визия за новите основни елементи на системата на международните отношения. Така, докато предишните доклади подробно анализираха нарастващото влияние на недържавните субекти, без обаче да уточняват ролята на държавата по отношение на тях, в последния се акцентира върху динамиката на политическото управление и анализа на взаимоотношенията между различните структури на политическите играчи.

На трето място, възприет е качествено различен подход към времето и скоростта на промените в света. Според експертите, предишните доклади достатъчно вярно са очертали общия геополитически вектор: ръстът на китайското влияние и продължаващото отслабване на Русия. Проблемът е, че мощта на Китай нараства по-бързо от очакванията. Ревизията на предишните варианти свидетелства, че американските анализатори доскоро са били склонни да прогнозират по-ниски темпове на глобалното развитие.

На четвърто място, в сравнение с доклада "Глобални тенденции 2025", където се акцентира върху вероятността от значителни политически и икономически сътресения в света, сега вниманието се насочва към изясняване основите на взаимодействието между глобалните тенденции и провокиращите кризите явления, т.е. като цяло подходът може да се определи като по-оптимистичен.

На пето място, по-голямо внимание се обръща на идеологическия аспект. Авторите на последния доклад откровено признават, че идеологията се оказва прекалено "неясна величина", която трудно може да се дефинира и "измери". Доминира тезата, че такива радикални "-изми", като фашизма и комунизма едва ли могат да възкръснат, но по-малко мащабните политико-психологически промени, които често се извършват под егидата на идеологията, определяща поведението на хората, остават в центъра на внимание на експертите на NIC.

За да се разберат по-добре последиците от глобалните тенденции от втори и трети порядък и да се дефинират очертаващите се кризисни ситуации, авторите на доклада използват различни подходи, включително т.нар. "военни игри", и имитационното моделиране. Това им позволява да си изяснят възможната динамика и посоката на развитие на ситуацията в преломните моменти (точките на бифуркация).

Мегатенденциите на бъдещето

Според експертите на NIC, ключови мегатенденции, определящи облика на света на бъдещето, са: развитието на човешката личност, дифузията на мощта, демографските промени и недостигът на храна, вода и енергия. Развитието на човешката личност ще се ускори вследствие намаляването на бедността, нарастването на глобалната средна класа, по-голямата образованост, мащабното използване на новите комуникационни и производствени технологии, както и на постиженията в медицината.

В бъдеще не бива да очакваме съществуването на държави-хегемони. Властта постепенно ще преминава към мрежите и коалициите в многополюсния свят. Демографската дъга на нестабилност ще се стеснява, но и икономическият растеж ще отслабне заради остаряването на населението в повечето държави. 60% от жителите на планетата ще обитават урбанизираните територии, миграцията също ще нарасне. Недостигът на храна, вода и енергия ще доведе до съществено увеличаване на нуждата от тези ресурси заради нарасналото население на планетата.

Тектоничните промени

Само по себе си, въздействието на мегатенденциите ще доведе до фундаментални тектонични промени в периода до 2030. Това е свързано на първо място с нарастването на глобалната средна класа, за сметка на населението в развищите се държави (както в абсолютни, така и в относителни цифри).

На второ място, създават се условия за свободен достъп до челни смъртоносни технологии, включително свръхточни оръжия и средства за осъществяване на кибератаки и биотероризъм. Отделни индивиди и общности ще могат да осъществяват масово насилие и да причиняват сериозни разрушения с помощта на сили и средства, които доскоро се смятаха за монопол единствено на държавите.

На трето място, икономическият център на света окончателно ще се измести на Изток и Юг. До 2030, съвкупният глобален приход на САЩ, Европа и Япония, ще падне от днешните 56% почти наполовина. Размерът на финансовите активи на развиващите се пазари пък ще нарасне два пъти още до 2020.

На четвърто място, безпрецедентното остаряване на населението на планета ще стане очевидно. През 2012 средната възраст на жителите на Япония и Германия достигна 45 години. До 2030 Тайван, Южна Корея и повечето европейски държави ще имат същите показатели. В резултат от това миграцията ще придобие глобални размери, тъй като необходимост от работна ръка ще изпитват както развитите, така и развиващите се държави.

На пето място, до 2030 глобалното ниво на урбанизация ще нарасне от днешните 50% до 60%, което означава 4,9 млрд. души. Градовете и градските агломерации ще генерират 80% от икономическия растеж. При това силно развитие ще получат новите инфраструктурни технологии, ориентирани към използването на ограничено количество ресурси. До 2030 търсенето на хранителни продукти ще нарасне с 35%, а на вода - с 40%. Почти половината население на света ще живее в райони с недостиг на питейна вода, като най-уязвими в това отношение са държавите от Африка и Близкия Изток, както и Индия и Китай.

Относно решаването на проблемите с дефицита на ресурси в самите САЩ, анализаторите от NIC смятат, че запасите от шистов газ са достатъчни за покриване на вътрешното потребление, като има и възможност за износ. Увеличаването на добивите на петрол от труднодостъпни находища обаче, ще доведе до съкращаване на търговския баланс и намаляване на икономическия растеж. Глобалните свободни мощности за добив на "черно злато" ще надхвърлят нивото от 8 млн. барела и в определен момент ОПЕК може да изгуби контрола върху цените на суровия петрол, което ще окаже сериозно негативно въздействие на световните пазари и ще доведе до спад на приходите на основните петролни държави.

Освен посочените от експертите основни тенденции и преките последици от тях, човечеството ще се сблъска със следните глобални предизвикателства: страдаща от все по-чести и продължителни кризи световна икономика, задълбочаващ се разрив между държавите, запазващ се потенциал за увеличаване на конфликтите, задълбочаване на регионалната нестабилност, многопосочно (включително негативно) въздействие на новите технологии и промяна на глобалната роля на САЩ.

Перманентната икономическа криза

Страдащата от непрекъснати кризи глобална икономика, сама по себе си, ще представлява много сериозно предизвикателство. Основните въпроси, чиито отговори се опитват да намерят авторите на доклада, са: дали глобалната нестабилност и диспропорциите между играчите, имащи различни икономически интереси, ще доведат до крах на световната система или обратното - мултиполярността ще гарантира известна устойчивост на глобалния икономически ред?

Международната икономика ще продължи да се характеризира с наличието на разнообразни регионални и национални модели, развиващи се с различни скорости и в различни посоки. Някои експерти сравняват съвременната ситуация с тази в края на ХІХ век, когато на фона на упадъка на световния хегемон - Великобритания, наличието на няколко други икономически центъра придава по-голяма стабилност на глобалната система.

Завръщането към темповете на икономически растеж, характерни за периода до 2008 и предишния модел на бърза глобализация изглежда малко вероятно, поне през следващото десетилетие. От 1980 насам, общият дълг на държавите от Г-7 е нараснал до 300% от БВП- Историческите изследвания показват, че спадовете, свързани с финансовите кризи, по правило се оказват много по-сериозни и изискват продължително възстановяване.

Спецификата на предишните икономически кризи, като Голямата депресия от 30-те години например, е свързана и с възрастовата структура на населението на западните държави, като този демографски бонус бива конвертиран в следвоенния икономически бум. Днес обаче ситуацията е съвършено различна - за да се компенсира спада в числеността на работната ръка е необходим ръст на производителността на труда. Засега САЩ, които продължават да привличат мигранти, са в по-изгодно положение, но рано или късно ще им се наложи да повишат производителността на труда, ограничавайки още повече производствените разходи.

Както вече посочих по-горе, икономическите перспективи пред света все повече ще зависят от ситуацията на Изток и Юг. Още днес, развиващите се държави осигуряват над 50% от ръста на световната икономика и 40% от инвестициите в света.Очаква се делът им в глобалния ръст на инвестициите да нарасне с повече от 70%. В това отношение приносът на Китай още днес е 1,5 пъти по-голям от този на САЩ. В базовия модел на Световната банка, отчитащ многополюсния модел на света, през 2025 Китай (въпреки вероятното забавяне на икономическият му растеж) ще осигурява около 2/3 от растежа на световната икономика, което е много повече, отколкото която и да било друга държава. Страните с формиращ се пазар ще генерират търсене на инфраструктура, жилища, потребителски стоки, нови заводи и оборудване, което ще повиши глобалните инвестиции до ниво, непознато през последните четири десетилетия.

Проблемите на управлението

Т.нар. „управленски разрив” (Governmental Gap) е свързан с нарастването на броя на процесите, които съвременната държава е принудена да контролира, при положение, че операционните и бюрократични възможности са ограничени. Ключовата неопределеност тук е свързана с въпроса, дали правителствата на държавите и държавните институции ще се адаптират достатъчно бързо за да използват извършващите се промени,или те ще се превърнат в бреме за тях? Нарастващият брой на играчите, необходими за решаването на основните транснационални проблеми, и техните противоречащи си ценности усложняват процеса на вземане на решения. Липсата на консенсус между съществуващите и новите силови фактори предполага, че до 2030 многостранното управление ще бъде (в най-добрия случай) доста ограничено. В момента около 50 държави осъществяват преход между авторитаризма и демокрацията. Социалната наука и най-новата история потвърждават, че феномените от типа на т.нар. „цветни революции” и „арабската пролет” ще продължат да се развиват, тъй като са обусловени от съзряването на обществените структури, нарастването на доходите на гражданите, политическата либерализация и демократизацията. За много държави обаче, пътят към демокрацията ще се окаже прекалено дълъг и криволичещ, т.е.и през следващите 15-20 години те ще продължат да дестабилизират глобалната политика.

Повсеместното използване на новите комуникационни технологии ще се превърне в меч с две остриета при решаването на проблемите на държавното управление. От една страна, социалните мрежи ще позволят на гражданите да се обединят и да отправят предизвикателство към властта, както става в Близкия Изток. От друга обаче, тези технологии ще дадат на правителствата – както авторитарните, така и демократичните – безпрецедентна възможност да контролират действията на собствените си граждани.

В момента, в такива глобални структури, като Съвета за сигурност на ООН, Световната банка и МВФ, доминират западните държави, но до 2030 те ще се трансформират в съответствие с промените в глобалната йерархия и появата на нови играчи.

Вероятността от конфликт

Запазващият се потенциал за нарастване на конфликтите, обуславя въпроса, дали бързите промени в баланса между световните сили ще провокират ръст на вътрешните и междудържавните конфликти?

Историческите тенденции през последните двайсетина години са към намаляване броя на мащабните въоръжени конфликти, жертвите сред цивилното население и военните загуби. Смята се, че съществуват очевидни сдържащи прегради пред евентуалните конфликти между големите държави, тъй като твърде много неща биха били поставени на карта. Три различни групи фактори обаче, могат да повишат възможността за избухването на подобни конфликти: промяната в силовия баланс между основните геополитически играчи и най-вече Китай, Индия и Русия, сблъсъците за ресурси, разширяване спектъра на военния инструментариум и все по-лесния достъп на недържавните играчи до него.

Регионалната нестабилност

В тази връзка, основният въпрос, който поставят експертите от NIC е, дали регионалната нестабилност, особено в Близкия Изток и Южна Азия, може да разшири ареала си, поставяйки под въпрос глобалната сигурност? Траекторията на развитие на ситуацията в Близкия Изток ще зависи от политическия пейзаж. От една страна, ако Иран укрепи влиянието си и успее да създаде собствено ядрено оръжие, регионът е обречен на изключително нестабилно бъдеще. От друга страна, появата в него на умеренодемократични режими или осъществяването на пробив в разрешаването на израелско-палестинския конфликт биха имали позитивни последици.

Опасенията във връзка с нарастващото влиняние на Китай и възможната националистическа политика на ръководството му, съществуващи сред регионалните играчи, имат своите основания. Локалните военни кризи в южноазиатския регион могат да доведат до мащабни негативни последици за глобалната икономика.

Европа е в състояние да помогне за интеграцията в световната система на своите, бързоразвиващи се съседи от Близкия Изток, Африка и Централна Азия. Една модернизирана Русия пък може да се интегрира по-цялостно в международната общност. Но, ако Москва не съумее да създаде по-диверсифицирана икономика и по-либерален вътрешен ред, тя ще продължи да генерира регионални и глобални заплахи за сигурността.

Новите технологии

В доклада, оценката за развитието на новите технологии се свежда до въпроса, дали в краткосрочна перспектива ще бъдат осъществени технологични пробиви, които съществено да повишат икономическата ефективност и да решат проблемите, породени от нарастващото население на планетата, бързата урбанизация и климатичните промени?

Информационните технологии навлизат в нова епоха: скоростните канали стават все по-достъпни, електронните мрежи и т.нар. облачни технологии гарантират глобалния достъп и широкото разпространение на информационните услуги, както и развитието на социалните медии. Всичко това ще изисква създаването на нови продукти и приложения в сферата на киберсигурността. Тази ситуация ще породи значителни затруднения за правителствата и традиционните общества. Страхът от ръста на контрола от страна на държавата, т.е. на "Големия брат", а ла Оруел, може да накара гражданите, особено в развитите страни, да започнат да оказват натиск върху своите правителства с цел ограничаването или дори унищожаването на част от тези информационни системи.

Новите технологии в производството и автоматизацията, като 3D-печатът и роботехниката, ще създадат потенциал за промяна на структурата на заетостта в развиващите се и развитите държави. В последните, тези технологии ще ограничат нуждата от аутсорсинг (включително и външен) и ще скъсят значително веригите на доставчиците.

Вероятно, ключовите технологии в света ще бъдат свързани с необходимостта да бъдат съхранени наличните природни ресурси през следващите 15-20 години, включително с такива направления като производството на генетично модифицирани селскостопански продукти, рационално земеделие и напояване, слънчева енергетика, използване на биогорива, повишаване ефективността на петролните и газови находища.

На свой ред, новите технологии в здравеопазването ще увеличат продължителността на живота и средната възраст на населението в света. Най-големите (относителни) успехи в тази сфера ще бъдат постигнати от държавите с развиваща се икономика.

Ролята на САЩ в света

Според доклада на NIC, основното предизвикателство пред САЩ е, дали ще са в състояние да работят съвместно с нови партньори в управлението на международната система? До 2030 САЩ, най-вероятно, ще си останат "първи между равни" заради превъзходството си в редица сектори и своето имперско наследство. В случая, за доминиращата роля на САЩ в международните отношения по-важна ще се окаже не икономическата им мощ, а тяхната способност да проектират своята "твърда" и "мека" сила. Въпреки това, с бързото нарастване на влиянието на другите държави, "еднополюсният период" вече приключва, също както и епохата на "Pax Americana" - т.е. на американското господство в международната политика. В повечето случаи влиянието на САЩ може да бъде усилено чрез формирането на съответните "външни мрежи на доверие" от съюзници и партньори, способни да се обединяват за разрешаването на конкретни проблеми. Замяната на САЩ с друга световна сила и формирането на нов световен ред изглежда най-малко вероятния изход през този период. В същото време, следва да се посочат редица потенциална заплахи за глобалната стабилност.

Потенциалните бъдещи заплахи

Според анализаторите на NIC съществуват осем основни потенциални заплахи (в доклада те са обозначени като black swans, т.е. "черните лебеди"), които могат да окажат най-силно дестабилизиращо влияние върху ситуацията в света.

Мащабните пандемии.  Появата на нови, лесно предаващи се причинители на заболявания на дихателните пътища, убиващи или задълго изваждащи от строя над 1% от жертвите си, може да се превърне в истинска катастрофа и само за половин година да доведе до смъртта на милиони хора в целия свят.

Бързите климатични промени. Повечето учени, поне досега, не са в състояние да ги прогнозират. Промените в количеството на валежите, посоката и силата на мусоните, ще застрашат продоволствената сигурност на Индия и цяла Югоизточна Азия.

Колапсът на еврото и на ЕС. Според експерти от института McKinsey Global, само излизането на страна като Гърция от еврозоната може да нанесе осемкратно по-големи странични вреди, отколкото фалита на Lehman Brothers например.

Демократизиран или изпаднал в колапс Китай. Тази страна планира през следващите пет години нейният БВП на глава от населението да достигне праговата стойност от 15 хиляди долара. Това може да се окаже тласък към по-нататъшната демократизация на страната. Мнозина експерти обаче смятат, че един по-демократичен Китай би бил и по-националистически и агресивен. От друга страна, икономическият крах на страната може да провокира политически вълнения в региона и да доведе световната икономика до шоково състояние.

Реформираният Иран. Режимът в тази държава би могъл да стане по-либерален заради нарастващия вътрешен обществен натиск, международните санкции и преговорите за излизане от сегашната политическа изолация. Отказвайки се от ядрените амбиции и концентрирайки усилията си върху модернизацията на икономиката, Иран ще съдейства за укрепване на стабилността в Близкия Изток.

Ядрената война, използването на оръжия за масово унищожаване и масовите кибератаки. Ядрените държави, както и потенциалните претенденти за такъв статут, могат възприемат стратегия на използване на ядреното оръжие за да компенсират слабите страни на своята политика. Нараства вероятността от използване на оръжия за масово унищожение и осъществяване на кибератаки от недържавни политически играчи.

Природните бедствия. Слънчевите геомагнитни бури могат да изведат от строя спътниците, електрическите мрежи и много чувствителни електронни устройства. Циклично повтарящите се в последно време съкрушителни тайфуни представляват много сериозна заплаха заради зависимостта на света от електрическата енергия.

Отслабването на САЩ. Колапсът или внезапното отслабване на американското влияние вероятно ще доведе до продължителен период на глобален хаос. Нито една водеща световна държава не изглежда способна да замени САЩ като гарант на международния ред.

Заключение

Въпреки че в сравнение с предишните доклади на NIC, в последния се ревизират редица  утвърдени постановки, като се забелязва и стремеж към по-голяма обективност, в него се запазват и немалко подходи и стереотипи от времето на студената война. Съществено е разширен спектърът на разглежданите теми, привлечени са и по-голям брой експерти. Освен това дискусията по проблемите вече се води публично, но най-знаково е признанието за многополюсния характер на бъдещия свят.

В същото време самата способност на една отделна държава да създава (и налага) определени сценарии за бъдещето, предполага увереност в непоколебимостта на позициите на доминирания от САЩ световен ред. Това отчасти се обуславя от липсата на сериозна конкуренция при формиране образа на бъдещето от страна на другите големи държави, като Китай, Индия или Русия например.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Обикновено се смята, че лошото състояние на икономиката е сред основните фактори, подхранващи тероризма. Осъществените през последните години изследвания обаче сочат, че тази връзка е доста по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед.

В Западна Европа, а също в САЩ и Израел, отдавна се провеждат задълбочени изследвания на тази тема, като голямата част от тях се базират на материали, касаещи дейността на терористичните организации в Близкия изток.

Отвъд стереотипите

На мнозина това може да се стори странно, но все повече анализатори стигат до извода, че липсва пряка корелация между социално-икономическите условия (и, в частност, бедността и ниското образователно равнище) и разпространението на тероризма. Още през 2002, до подобен извод стигат професор Алан Крюгер от Принстънския университет и доцент Житка Малекова от Карловия университет в Прага (1), анализирайки информацията за 129 ислямисти, участвали във въоръжените действия на организацията „Хизбула” и загинали в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век в Ливан. Данните, на които се базират, включват възрастта на ислямистите в момента на смъртта им, образователното равнище, имущественото положение, региона, от който идват, и семейния им статут. Авторите правят паралел със статистиката за аналогичната възрастова група на ливанското население, като цяло, и стигат до доста любопитни изводи.

На първо място, оказва се, че тезата, че редиците на терористите-камикадзе се попълват предимно от представители на най-бедните слоеве на населението не намира потвърждение. Така, от 129-те терористи, към бедните биха могли да се причислят само 28%, докато делът на ливанците, които по онова време живеят под чертата на бедността, се равнява на 33%. Наистина, Крюгер и Малекова не смятат, че тази разлика от 5% е статистически значима. Използването на по-балансирани показатели обаче, потвърждава (с далеч по-голяма достоверност), че между нивото на бедност на ливанците и вероятността, някой от тях да стане член на военизираните отряди на „Хизбула” съществува обратно пропорционална зависимост. Тоест, увеличаването на нивото на бедност с 30% дава 10% спад на участието в терористични действия. След това, експертите коригират извадката, ограничавайки се само с данните за населението на шестте ливански региона, където преобладават мюсюлманите-шиити. И тук първоначалният им извод бива потвърден дори още по-категорично: при спад на нивото на бедност в тази група с 30%, се засича 15%-ен ръст на участието в терористични организации.

На второ място, сред терористите се оказват повече хора, посещавали гимназии или завършили средно образование, отколкото сред обикновените ливанци от тази възрастова група. Повечето терористи са много млади (мнозина загиват преди да са навършили даже двайсет години), а сред младите хора образователното равнище е по-високо. Анализът на данните сочи, че нарастването на образоваността с трийсет процента (отчитайки учещите в средните училища и университетите) означава 8%-ов ръст на присъединилите си към „Хизбула”. Впрочем, това не бива да ни учудва, имайки предвид, че почти всеки пети терорист е учил в училище или университет, финансирани от тази организация.

Разбира се, Алан Крюгър и Житка Малекова изтъкват редица причини да не се правят прибързани изводи от техните изследвания. Те, в частност, признават, че данните им за терористите са били непълни. Така, двамата са били принудени да оценяват тяхното материално положение по косвени признаци (като професията на родителите им например). Освен това, данните за участниците в „Хизбула”, която се изявява предимно като освободително движение, могат да се окажат неособено представителни за групи организации, които са по-концентрирани върху извършването на терористични действия. Във всеки случай, двамата изследователи изрично подчертават, че резултатите от проучванията им, най-малкото, не потвърждават широко разпространената теза, че бедните и необразовани хора са по-склонни да участват в терористични групировки.

Въпросната теза се опровергава косвено и от резултатите от социологическите проучвания на Палестинския център за социологически изследвания, проведени през 1994 и 2001. И двете показват, че образованите палестинци са по-склонни да одобряват терористичните нападения срещу израелски обекти. Освен това, първото проучване показва, че повече привърженици на този тип действия има сред студентите, търговците, селяните и представителите на интелектуални професии, отколкото сред безработните. Освен това, Крюгър и Малекова цитират доклада на сътрудника на хуманитарната мисия на ООН Насра Хасан, която, през 2001, интервюира 250 палестинци, членуващи в различни военизирани групировки, както и техни близки. „Всички те ми казваха едно и също: израелците ни унижават. Те са окупирали нашите земи и отричат историята ни” – посочва тя. Преодоляването на бедността и въвеждането на всеобщо средно образование едва ли ще променят тези чувства. Напротив, имаме достатъчно основания да смятаме, че богатите и добре образовани хора преживяват обидите много по-дълбоко.

Количествени и качествени измерения на терористичния феномен

Опитите да се определи степента и характера на зависимостта между терористичната активност и икономическите условия не спират. Този път анализаторите се опитват да разкрият по-трудно уловимите и сложни връзки между тях. Пример за това е появилото се наскоро изследване на Ефраим Бенмелех от Харвардския университет и Естебан Клор и Клод Береби от Еврейския университета в Йерусалим (2). В него те се опитват да отговорят на въпроса: ако липсват научни потвърждения за наличието на корелационна връзка между състоянието на икономиката и количествените характеристики на тероризма, дали бедността и свързаните с нея проблеми не влияят върху неговите „качествени характеристики”? Елементарната логика сочи, че би трябвало да съществува подобна зависимост. Защото, когато икономиката се развива добре, терористичните организации са принудени да набират кадри предимно сред маргиналите, които не могат да си намерят работа дори и в условията на икономически бум. Докато в условията на икономическа криза без работа могат да останат и достатъчно умни и образовани хора, затова терористите получават възможност да вербуват далеч по-перспективни кадри. В резултат от това не нараства броят на терористичните акции, но осъществяването им става далеч по-качествено.

За да проверят верността на тази хипотеза, въпросните трима университетски преподаватели анализират подробните данни за 157 палестински терористи-камикадзе, осъществили, или опитали се да осъществят, нападения на Западния бряг на река Йордан или в сектора Газа, в периода от септември 2000 до декември 2006. При това, те обръщат специално внимание на възрастта и образованието на терористите, големината и другите характеристики на населения пункт, където е била извършено (или е трябвало да бъде извършено) терористичното нападение, разстоянието между него и града, в който живее терористът, както и броят на жертвите – убити и ранени. Струва си да отбележим, че в извадката присъстват и 39 „заловени” терористи, като в тази група са включени онези, които, по едни или други причини, са се провалили (т.е. били са арестувани или убити от израелските специални служби, самовзривили са се още преди да достигнат целта, или в последния момент са се разколебали). Както и в изследването на Алан Крюгер и Житка Малекова, данните за терористите се съпоставят със статистиката за населението и икономиката на Палестинската автономия. В тази връзка, са анализирани данните за нивото на безработица, като цяло, както и сред мъжете на възраст от 18 до 35 години, а също и показателите за неравенството в доходите, според местожителството на терористите.

Дори и най-повърхностният анализ на наличните данни позволява на Ефраим Бенмелех, Естебан Клор и Клод Береби да потвърдят правотата на Крюгер и Малекова: те също стигат да извода, че средното образователно ниво на терористите е по-високо, отколкото сред палестинците, като цяло. 31% от терористите-камикадзе, включени в извадката, са били студенти в университета или вече са завършили висшето си образование, когато са осъществили терористичното нападение. Тримата анализатори сами дефинират критериите за „качество” на терористите, включвайки в тях образователното им равнище, предишния опит в сферата на терора и възрастта (т.е. зрелостта) им.

По-нататъшните изследвания водят анализаторите до следните изводи. На първо място, по-високото равнище на безработицата (както сред населението, като цяло, така и сред конкретната възрастова група) съпътства появата на по-образовани, опитни и зрели терористи. Количествените оценки сочат, че ръстът на безработицата с 1% повишава вероятността, че терористът-самоубиец, който ще осъществи терористично нападение през следващите три месеца, ще притежава определено ниво на академично образование с 1,38%, че ще бъде на възраст над 20 години – с 0,62% и, че ще има опит в терористичната дейност – с 0,81%. Тези данни означават, че ръстът на безработицата, в съответствие със стандартното отклонение, води до увеличаване вероятността да си имаме работа с образован терорист с 34,4%, че той ще бъде достатъчно зрял човек – с 5,57% и, че ще притежава определен опит – с 33,5%.

На второ място, високото ниво на безработица и голямото социално неравенство съществено увеличават вероятността, че обект на терористичното нападение ще се окаже някой голям населен пункт. Нарастването на безработицата по стандартното отклонение води до увеличаване на тази вероятност със 17,6%. По аналогичен начин, изострянето на социалното неравенство води до увеличаване на шансовете за терористично нападение в някой голям град с 25,7%.

На трето място, влошаването на икономическите условия води до това, че целите на терористичното нападение се набелязват в по-голяма близост до мястото, където терористът живее постоянно. Авторите на въпросното изследване обясняват този факт с това, че в сложните за националната икономика периоди терористичните организации са особено склонни да изпращат в акция опитни терористи. Избирайки разположени в близост „мишени”, те ограничават риска терористът-камикадзе да бъде идентифициран и заловен от израелските служби за сигурност (а той никак не е малък, имайки предвид, че опитните терористи, по правило, вече са били арестувани в миналото).

Анализът не потвърждава еднозначно хипотезата за влиянието на икономиката върху резултатността на терористичните нападения. Отделни данни сочат, че по-голямата безработица обикновено съпътства по-честите случаи на залавяне на терористите-камикадзе, но това се случва далеч не винаги и затова (поне според авторите) не може да се говори за наличието на някаква ясна закономерност. Освен това, те не съумяват да установят наличието на пряка връзка между нивото на безработица и броя на жертвите на терористичните нападения. Затова пък, става ясно, че по-високата степен на диференциация на доходите се съпровожда от спад на вероятността терористите да бъдат заловени и увеличаване броя на жертвите на терористичните нападения. Наличието на подобно противоречие може да означава, че резултатите от атаките на терористите-камикадзе са в много по-голямата степен въпрос на случайност, отколкото другите характеристики на нападението, които терористите могат пряко да контролират.

Друга важен извод от изследването на Бенмелех, Клор и Береби е, че различните терористични групи не могат, в еднаква степен, да използват „бонусите”, породени от проблемите в икономиката. В това отношение, в по-привилегирована позиция се оказват организациите, предоставящи на обществото различни услуги – образователни, медицински или пък социална помощ. Тоест, такива като ХАМАС например. Важно е да се отбележи, че обемът на тези „бонуси” нараства по време на икономическа криза.

Накрая, както и при повечето предишни изследвания, не се установява еднозначна взаимна зависимост между икономическото състояние и честотата на терористичните нападения.

Някои изводи за политиците

Как могат да бъдат използвани тези, получени от учените, резултати на практика? „Прокарването на връзка между бедността и тероризма в онези случаи, когато това не е достатъчно обосновано, е потенциално опасно, защото международната общност може да загуби интерес към предоставянето на помощ за развиващите се държави в периодите, когато непосредствената опасност от тероризма отслабва, както стана например веднага след края на студената война – посочват Алан Крюгер и Житка Малекова -  А обвързването на предоставянето на помощ с тероризма е съпроводено с риска да бъдат унизени много хора в най-слабо развитите държави, на които, в завоалирана форма, се заявява, че им се помага само за да не станат терористи. Освен това, когато терористичната заплаха се превръща в предпоставка за предоставянето на чуждестранна помощ, това може да изгради у местните жители извратена мотивация, която да тласне отделни групи по пътя на тероризма, с цел да нараснат шансовете за получаването на такава външна помощ”.

Политиката, насочена към стимулиране на икономическото развитие, може да съдейства за спад в „качеството” на тероризма, твърдят на свой ред Ефраим Бенмелех, Естебан Клор и Клод Береби. Те обаче отправят едно сериозно предупреждение, в което си струва да се вслушат и нашите управляващи: „Институциите, занимаващи се с предоставянето на икономическа помощ, следва да обръщат специално внимание на идеологията и политическите цели на местните организации, които отговарят за администрирането на въпросната помощ – посочват тримата учени – Дори ако те са ангажирани с предоставянето на важни обществени блага (като образованието и медицинските услуги например), анализът ни сочи, че тази помощ може да улесни терористичните организации да приобщят местното население към насилието и терора”.

Бележки:

1. Krueger, A. & Malekova, J. (2003). Education, poverty and terrorism: is there a casual connection? Journal of Economic Perspectives, 17(4), 119-144.

2.Efraim Benmelech & Claude Berrebi & Esteban F. Klor, 2010. "Economic Conditions and the Quality of Suicide Terrorism," NBER Working Papers 16320, National Bureau of Economic Research, Inc

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

В контекста на традиционния бразилски карнавал, с думата "блок" се обозначават отделните школи по самба. Тоест, става дума за организация, култивираща своите традиции и спонтанност, в чиято основа е заложена по-важна и значима идея, отколкото простият стремеж да се направи по-ярко впечатление на публиката с помощта на пищни и сложни алегории.

За икономистите и политолозите обаче, понятието "блок" означава, точно обратното, свободно формирование, участниците в което, в ущърб на собствената си идентичност, търсят алианс с чиято помощ да постигнат определени цели, пък макар и с цената на отказа от някои традиционни ценности. Това се отнася например за парламентарните междупартийни блокове, които са склонни да се откажат от определени идеологически принципи в името на "политическата ефективност", както и за съществуващите блокове от държави, в чиито рамки националните държави пренебрегват прерогативите на суверенитета в името на увеличаването на инвестиционните възможности и формирането на по-голям пазар.

Тоест, в обществото се е наложило определено разбиране за понятието "блок", което е противоположно на първоначалното му етимологично съдържание, имайки предвид, че думата "блокада" например, има същия корен, т.е. създаването на блок означава затваряне, а не отваряне на границите, както изглежда на пръв поглед.

В подобна ситуация, от една страна изглежда очевидно, че е необходимо формирането на блокове от държави с цел да бъде преодоляна икономическата криза, от друга обаче липсва ясна представа, как точно може да стане това. В този смисъл е необходимо по-методично да се осмислят перспективите, които се откриват пред държавите по света и, в частност, пред Бразилия в такава сложна сфера като стратегическия избор на външната и политика.

По-долу ще очертая пет основни пункта, които свързват Бразилия с останалия свят и ще се опитам да ги анализирам по-подробно.

Международната ситуация

От падането на Берлинската стена в края на 1989 и войната в Персийския залив в началото на 1991 не само в тесните експертни среди, но и извън тях (благодарение най-вече на медиите) се наложи помпозно звучащото понятие "нов световен ред". Това „ново време” трябваше да замени предходния период, т.е. епохата на студената война, обещавайки на човечеството "светло бъдеще", в което международното сътрудничество ще замени въоръжените конфликти и раздорите.

Ето защо, първо ще разгледам по-подробно какво точно представляваше студената война, тъй като само ако сме наясно със случилото се, ще можем правилно да оценим това, което може да ни очаква в бъдеще. Без да претендирам за изчерпателност ще разгледам няколко дефиниции на този термин.

Първата е свързана с изказването на американския президент Хари Труман от 1948 по повод на Берлинската криза, когато целият свят следи непримиримата борба между демокрацията и тоталитаризма. Както е известно, оттогава САЩ започват да поддържат военно и икономически диктатурите в държавите от Третия свят, които са им нужни за сдържането на комунистическата експанзия. Но, дори ако допуснем, че въпросните диктатури са "авторитарни, но временни", за разлика от такъв "постоянен тоталитаризъм", какъвто е комунизмът, фактът, че САЩ и днес поддържат добри отношения с режима в Пекин например, прави тази първоначална дефиниция на студената война невярна.

Друго определение, близко до предишното, но по-изискано в интелектуално отношение, разглежда студената война като идеологическа битка между капитализма и социализма или, от философска гледна точка, между либерализма и марксизма. Първите исторически прецеденти на двете идеологии датират още от средата на ХІХ век, но истината е, че никога не сме виждали тези две системи в чистия им вид. Дори в рамките на капитализма е налице разделение, например между доста противоречащите си либерализъм и неолиберализъм. Впрочем, и социалистическият лагер никога не е бил монолитен, както често се твърди, тъй като централизираният съветски модел бива отхвърлен първо в Югославия, а после в Китай.

Ето защо ми се струва разумно да не разглеждаме студената война изключително като борба между две идеологии, тъй като тя излиза далеч извън рамките на това противопоставяне. Как обаче, може да стигнем до по-точна дефиниция на този феномен?

Ако си припомним историята на това понятие, ще видим, че за първи път то се използва през 1947, по време на американско-британските дебати за необходимостта да бъде оказана помощ на Гърция и Турция с цел да се неутрализира съветското влияние. Това е разгарът на подготовката на доктрината Труман, в хода на която американският дипломат Бърнард Барух пръв използва метафоричния израз „студена война” за да обозначи ситуацията, в която се оказват трите държави-победителки във Втората световна война, чиито визии за бъдещия следвоенен свят радикално се разминават. Скоро този израз става част от дипломатическия речник, изразявайки своеобразния антагонизъм между силите, които не поддържат помежду си истински мирни отношения, но и не водят война, в класическия смисъл на думата.

Пак в тази връзка се възражда и понятието „въоръжен мир”, използвано по отношение на периодите, предшестващи двете най-големи войни през ХХ век. Важно е да добавим и, че периодът от края на Втората световна война до взрива на първата съветска атомна бомба и победата на Мао Цзедун в Китай (и двете събития стават през 1949), стратегическото предимство на Запада е очевидно. Великобритания, САЩ и Канада държат монопола върху ядреното оръжие, на тяхна територия никога на са влизали армиите на Оста, а Северна Америка се е превърнала в международен кредитор. Тоест, можем да свържем създаването на Желязната завеса, обявено от Чърчил по време на известната му реч, произнесена във Фултън през 1946, именно с тази изгодна позиция.

Много често може да се чуе тезата, че СССР, мобилизирайки военната си мощ, сам е издигнал стена между себе си и външния свят. Следва обаче да имаме предвид, че Съветският съюз губи във войната над 20 млн. души и е силно изтощен, т.е. на практика би могло да се говори за обсадата му от англосаксонския свят. Самата Москва никога не е определяла тази ситуация като „желязна завеса”, твърдейки, че това е термин, използван от „империалистическата пропаганда”.

Доста проблематична изглежда и онази версия на концепцията за студената война, която я отъждествява изключително с руско-американското противопоставяне. Тя не отчита историята, т.е. не обръща внимание на предишната епоха, когато се води борба за влияние в Тихия океан, приключила с покупката на Аляска от САЩ. Това съперничество има по-скоро геополитически, отколкото идеологически характер, тъй като става дума за класическото противопоставяне между морска и континентална сила, което се запазва и в бъдеще, независимо от политическата конюнктура, смекчаваща на моменти руско-американските отношения. Между другото, не бива да забравяме, че тези две сили се сражават заедно във Втората световна война, без да прикриват противоречията си. Тоест, очевидно е, че студената война не може да се определи само като съветско-американско съперничество.

Ако пък свързваме студената война с ядрената биполярност, възникнала през 1949, не можем да смятаме, че тя е приключила, защото оттогава насам ситуацията допълнително се влоши и на хоризонта не се очертават никакви възможности за промяна на статуквото. Дори ако отчитаме появата и нарастването на ядрения арсенал на Китай, Франция и Великобритания, само Москва и Вашингтон притежават белезите на свръхдържави и са в състояние да унищожат всички останали. Това е несъмнено, дори ако се появят нови ядрени държави, като Германия, Япония или ЕС например – нито една от тях не може да си позволи да се откаже от американския ядрен чадър.

Тоест, можем да направим извода, че идеологически неутрално определение на биполярния модел е ядреното равновесие, което най-точно разкрива структурата на руско-американските отношения, за разлика от враждебността помежду им, която, отвреме на време, излиза на повърхността.

Друго определение, свързано с „равновесието на терора”, трактува студената война като Трета световна война, започнала веднага след края на Втората. В този контекст, всички войни, водени на планетата след 1945, в които са загинали над 15 милиона души, се определят само като „сражения с локално значение” и се приема, че техен неизбежен епилог ще стане ядрената катастрофа. Интересното е, че макар това определение да е прекалено милитаристко и доста опростява схемата на студената война, то има много привърженици, както сред левите, така и сред десните, т.е. както сред неолибералите, така и сред троцкистите – неслучайно и едните, и другите смятат съветското общество за „застинало” и управлявано от неизкоренима бюрокрация. В този смисъл, политиката на гласност и преустройство, възприета от последния съветски лидер Горбачов беше голяма изненада за всички, а впоследствие породи тезата, че студената война е приключила с разпадането на Съветския съюз. Дали, защото капитализмът доказа своето превъзходство над социализма (според неолибералната версия) или, защото в СССР никога не е имало истинския социализъм (според версията на троцкистката левица), но след студената война в света се утвърди една единствена военна, икономическа и идеологическа свръхсила – САЩ.

Макар да е факт, че днес САЩ са единствените, които разполагат с всичките три съставляващи елементи на глобалната власт, възниква въпросът, кой точно поема инициативата да разграничи идеологическата борба от геополитиката и (което съвсем не е второстепенен въпрос) да обяви, че студената война е приключила. Да си припомним, че инициатор на срещата с Рейгън в Рейкявик, през 1988, и с Джордж Буш-старши, в Малта, през 1989, беше последният съветски лидер Михаил Горбачов. Както е известно, в резултат от тези срещи бе сложен край на надпреварата във въоръжаването и намаляване броя на ядрените и конвенционални бойни глави от двете страни. Тоест, би могло да се каже, че общественото мнение не е особено наясно по отношение на „надпреварата във въоръжаването”, „студената война” и „двуполюсния модел”. Напук на това, което твърдят западните медии, идването на Горбачов на власт в Москва не нарушава приемствеността в съветската външна политика. В нея не настъпва някаква радикална промяна на целите, а само се преразглеждат методите и стила на съветската дипломация. Всъщност, ако анализираме същността на външната политика на СССР от времето на Ленин насам, ще видим, че приоритет за нея винаги е било запазването на мира, с цел да бъде защитена съветската социалистическа система. Сключвайки Брест-Литовския мирен договор през 1917, пакта Молотов-Рибентроп, през 1939, както и споразуменията от Малта, през 1989, руснаците демонстрират завиден прагматизъм, защитавайки страната и идеологията си далеч от своите граници.

В този смисъл, т.нар. „гласност” е продължение на болшевишката традиция, предполагаща победата на ортодоксалната теория и избягването на ядрената война, чрез увеличаването на собствената военна мощ. Струва си да отбележим, че терминът „надпревара във въоръжаването”, в сегашното му интерпретация, беше култивиран от САЩ и олицетворява техния стремеж за лидерство в сферата на модерните технологии и военната индустрия, след болезнения удар, който получават през 1957 с пускането на първия съветски космически спътник. Можем обаче да се запитаме, защо те съумяха да постигнат тази цел едва сега?

Така или иначе, но редица държави си направиха необходимите изводи от политическата и икономическа криза, поразила Русия в началото на 90-те години, и стигнаха до извода, че в обозримо бъдеще ни очаква един многополюсен, а не моно- или биполярен свят. Възходът на Китай, Япония и Германия превърна тези държави в самостоятелни играчи на международната сцена и макар че ядреният баланс между големите сили в момента изглежда устойчив, натискът върху новите играчи в международната политика нараства, което ни гарантира едно несигурно бъдеще, макар рискът от ядрена катастрофа да изглежда по-малък.

Ту тук , ту там все още могат да се срещнат отделни отживелици от студената война, например действията на НАТО, американският натиск срещу Куба и Северна Корея, или демонизацията на сърбите по време на гражданската война в Югославия, но това не променя факта, че студената война се трансформира от военно в чисто политическо противопоставяне. Към това следва да добавим и исторически формиралото се руско-американско противопоставяне, както и идеологическият спор между социализма и либералния капитализъм и такова негово измерение като ядрения паритет.

В заключение, може да се каже, че преживяваме неспокоен и сложен период, период на хаос, в който старият световен ред още не е изчезнал напълно, а новият още не се е утвърдил.

Меридионализмът

Ако биполярността акцентира повече върху военното съперничество, отколкото върху икономическия и политическия диалог, мултиполярността предполага мирен период на стабилизация, през който ядреният баланс не може да  бъде разрушен. В нейните рамки се осъществява прелом - при това не само формален, но и съдържателен, касаещ характера на разделението между двете полукълба: идеологическа и военна полярност по линията Запад/Изток и икономическо-полититическа полярност по линията Север/Юг.

Следва обаче да посочим, че дуализмът между Изтока и Запада първоначално се формира вътре в Европа, под формата на противопоставяне между богатите индустриални и аграрните държави. Тук е мястото да напомня, че Прусия например, престава да принадлежи на света на Изтока едва след като разгромява Франция през 1870.

Смисълът на делението по оста Изток-Запад се променя след Руската революция и началото на противопоставянето между демокрацията и автокрацията, като този въпрос за първи път бива изяснен от Антонио Грамши, а по-късно, в зората на студената война, от него кристализира и идеологическото съперничество между капитализма и социализма. Що се касае до разделението по оста Север-Юг, то първоначално се базира на икономическото противопоставяне, което едва по-късно придобива и политическа окраска.

За да преценим достоверността на последното твърдение, нека вземем за пример Китай и Австралия. Ако анализираме тези две държави, въз основа на традиционните показатели за доходите на глава от населението, Китай несъмнено ще се окаже в групата на аграрните държави, а Австралия - в първите редици на държавите от "развития Север". Но, ако вместо това, използваме по-сложния критерий на "националната мощ", включващ такива елементи, като площ, население, военен потенциал и технологични ресурси, Китай ще се окаже сред държавите от "богатия Север", а пък Австралия - сред бедните южни държави, които едва ли могат да разчитат някога да се превърнат в играчи на международната политика. Да си припомним политиката на Пекин по време на Войната в Залива през 1991, когато той действаше в синхрон с другите големи сили в Съвета за сигурност, отказвайки се от традиционната си роля на покровител и по-голям брат на държавите от Третия свят.

Освен това, следва да добавим, че освен доктриналните въпроси, всяка северна държава реализира някакви проекти за съюзни блокове, ориентирани към близкото бъдеще. Така, в Европа се изгражда Европейска икономическа общност, на основата на валутното, военното и политическото единство. В Северна Америка функционира НАФТА, в която влизат САЩ, Канада и Мексико. Япония пък опитва да си партнира с азиатските тигри, Русия също развива собствени интеграционни проекти, бързо нараства мощта на Китай, в чиято основа е амбициозната програма за "четирите модернизации". Останалата част на планетата, оставаща извън рамките на този мегапазар, просто не знае, какво да прави: характерни за нея са колебанията, страховете и липсата на собствени стратегически перспективи.

И така, на Север сияят пет "звезди" с различна интензивност, но всяка със своя собствена светлина, докато на Юг се е натрупала сива маса от спътници или планети, способни единствено да отразяват чуждата светлина, идваща от Севера. Това превръща Юга в зона за маньоври и формиране на зони на влияние от големите сили на планетата. Именно тази уязвимост - не само икономическа или военна, но и политическа и дипломатическа, характеризира концепцията за меридионализма.

Франция например, осъществява учения на свои подводници край бреговете на атола Муруроа, срещу което Австралия и Нова Зеландия не смеят на протестират. Макар че са държави с високо жизнено равнище, те не разполагат с достатъчна политическа дипломатическа мощ, за да накарят Париж да прекрати ученията. Тоест, перефразирайки Грамши, можем да кажем, че днес не само Италия страда от т.нар. "южен комплекс".

Същността на проблема е, че днес планетата е разделена на две, като едната половина от населението и активно участва в изграждането на новия световен ред, а другата - безпомощна и дезориентирана, се опитва да върви към нов етап в развитието си, водена от пет големи северни сили.

При това безпокойство предизвиква фактът, че икономиката на Севера нараства с по-големи темпове, отколкото населението му, докато на Юг ситуацията е точно обратната (макар, разбира се, да има и изключения). В същото време, тъй като държавите от Севера са концентрирали вниманието си върху борбата за власт помежду си, Югът има възможност да поеме инициативата и да се опита да преодолее отчуждението между двете полукълба. В тази връзка, по-долу ще разгледам възможностите на родината ми Бразилия да използва своя потенциал за да помогне за решаването на тази задача.

Положението на Бразилия

Концепцията за меридионализма акцентира върху геополитическия смисъл на разпределението на глобалната власт, добавяйки в анализа на международните отношения и териториално измерение, или по-точно, пряко включвайки в него географията. Затова тя се отличава от традиционната гледна точка - икономическа, политическа, идеологическа - която използва географията само в метафоричния смисъл, превръщайки в абстракция разстоянията, територията, екологичните и демографски особености, които би трябвало да ни дадат всеобхватна представа за онези елементи, които формират нашата планета.

В класическата геополитическа теория, чието начало поставя Ратцел, понятията за пространство и местоположение са фундаментални, върху тях (или по-точно на отношението между тях) се гради и неговият анализ за възникването на Съединените щати например. В този смисъл, географското положение може да се приеме за фактор, определящ историята на цялата планета, което прави значението му променливо, от стратегическа гледна точка, в условията на технологичните и политически трансформации, свързани с разпределението на властта в света.

Трите основни характеристики на положението на Бразилия са "западно", "тропическо" и "южно". Макар че това се основава на геометричната концепция на разпределяне на континентални плочи по отношение на географските координати, всяка от тези характеристики създава определени предпоставки за историческия, културния и политическия живот на страната.

Западното положение е доминираща характеристика не само, защото цяла Южна Америка се намира западно от Гринуичкия меридиан, а най-вече, защото бразилското общество се стреми към ценностите и начина на живот на т.нар. западни държави, които са индустриално развити и демократични. Това предполага наличието на неразривна не само географска, но и културно-идеологическа връзка с Европа и САЩ. Най-ярък пример за тази връзка и за влиянието на САЩ е подписването на Междуамериканския договор за взаимопомощ (договора за взаимна отбрана) през 1947 в Рио де Жанейро. Този, договор, който беше сравнително изгоден, особено в рамките на военното положение, въведено в страната след 1964, беше ерозиран от действията на САЩ по време на Фолклендската война, когато те подкрепиха агресията на Великобритания срещу една американска държава (Аржентина).

Освен това, "западната ориентация" не отчита нашите демографски особености. Значителна част от бразилското население и, в частност, това с индиански и африкански произход, не споделя европейските духовни ценности. Накрая, идеологията на Запада се стреми да закрепи подчиненото положение на Бразилия на международната сцена.

Втората характеристика - тропическото положение - работи в полза на противоположната гледна точка, която е антизападна, подчертавайки ролята ни на "колониален народ", който традиционно се противопоставя на "държавите-колонизатори". Неприемайки ерозията на националната идентичност, характерна за съвременната "либерално-капиталистическа" епоха, тропикализмът лансира своеобразен изолационизъм на Третия свят (в този случая, терминът "тропикализъм" излиза извън рамките на географското си значение, имайки предвид, че южната - и много значителна - част на Бразилия е разположена извън зоната на тропиците), но не отчита факта, че не само елитът, но и по-голямата част от населението споделят ценностите на консуматорския индивидуализъм. Освен това, огромният дял на чуждестранния капитал в бразилската икономика и значението на външния пазар не позволяват самостоятелното развитие на националната икономика, по модела на 50-те - 60-те години, което разбира се не означава, че в тази посока пред страната няма никакви перспективи.

Меридионализмът, като синтез на двете предходни характеристики, е факторът, който най-пълно отразява реалностите на днешното време и гарантира перспективи за развитие на международната сцена. От една страна, тенденцията към мултиполярност ни кара да сме предпазливи по отношение изравняването на ролята на регионите (да си припомним, колко положително се отрази на Бразилия, относителният и изолационизъм по време на двете световни войни), от друга обаче, с настъпването на третата индустриална революция, страната следва максимално да разшири своята търговска и дипломатическа активност.

Бразилия разполага със забележително положение в Южното полукълбо не само заради размерите си, но и заради високото технологично ниво на своето производство. Макар в това отношение да изостава от най-силните държави в света, в отделни отрасли, като самолетостроенето или производството на стомана, то се развива самостоятелно, без да разчита на помощта на световните технологични центрове. Това дава основание на Бразилия да се смята за основния "електронно-механичен" комплекс на Южното полукълбо. А при положение, че "глобализацията в сферата на финансовите пазари и проникването на бизнес-структурите направиха прозрачни всички национални граници в държавите от Първия свят, изключвайки такива държави, като Бразилия, които изискват прекалено много инвестиции", меридионалната алтернатива се оказва не само възможна, но и необходима. Това впрочем се отнася и за другите южни държави, като Индия, но важи на първо място за Бразилия, защото Северът винаги ще гледа на нея като "износител на традиционна индустриална продукция и вносител на високи технологии", без оглед на челните позиции на бразилския технологичен парк в т.нар. Трети свят.

Бразилската икономика е изправена пред дилема: от една страна тя може да повиши скоростта на натрупване за сметка на вътрешния си пазар, но от друга не може да разшири този пазар поради необходимостта да повиши скоростта на натрупването за да може да разполага с необходимите средства за внос на технологии. Този проблем не може да бъде решен в условията на изолация. Дори ако предположим, че държавата е в състояние със собствени сили да подготви необходимия технически персонал и да разшири научните изследвания, от принципно значение за външния пазар е, какви нови технологии и каква продукция се произвеждат в нея.

За другите държави от Юга, сътрудничеството с Бразилия изглежда привлекателно, тъй като тя е доставчик на евтини технологии, необходими за собственото им развитие. Между страните от Юга съществува естествена и неизбежна връзка, която изисква формулирането на нова парадигма за отношенията на този блок със Севера. Нека видим, каква би могла да е тази нови парадигма.

Бразилският меридионализъм

От идеологически гледна точка, меридионализмът означава използване потенциала на меридионалнността в глобалния международен контекст. Изглежда естествено, слабите да се обединяват, а силните да си съперничат, затова, въпреки изоставането си от държавите от Севера, Югът има едно важно стратегическо предимство: между южните държави липсва характерното за северните напрежение, препятстващо международната солидарност и сътрудничеството им с всеки един от северните блокове.

Основният принцип, върху който се основава меридионализмът, е равенството между държавите, закрепено на международната конференция в Хага през 1907, заслуга за което има и бразилската делегация начело с Руи Барбоса. Актуализацията на този принцип днес изисква отстраняване на юридическите препятствия, така че да се постигне изравняване на икономическите, политически и социални възможности на държавите. Разбира се, идеалният баланс винаги ще си остане утопия. Да не забравяме обаче, че в началото на ХХ век международният арбитраж при разрешаването на конфликтите изглежда малко вероятен, както и, че, въпреки огромните препятствия, системата на международното право постепенно се усъвършенства, като целта е да се постигне по-справедливо разпределение на властта и богатството, каквото е и желанието на повечето хора на планетата.

Едва националната държава придоби идеалната си форма, превръщайки се в основа на политическата организация на обществото, и беше обявено, че тя вече се е изчерпала. Ако обаче количеството на населението не отговаря на европейската формула за националната държава, възниква риск от икономическа и политическа сегрегация, при това не само на периферията, където хората все още се борят за правото да имат свои държави, но и във водещите страни, където населението нараства. В това отношение меридионализмът придобива универсално, а не локално значение: той се обявява против икономическата дискриминация, расовите и социалните предразсъдъци и противопоставянето между държавите от Първия и Третия свят.

Парадоксално е, че в името на нарастващата взаимна зависимост, глобализацията на практика съдейства за задълбочаване на икономическия разрив и разделението на света по такъв ключов признак, като националното богатство. От тази гледна точка, си струва да обърнем внимание на съществуващата тенденция за нарастване на "световната пирамида" надолу, а не нагоре.

Ето защо меридионализмът се опира на реалистичната гледна точка за международните отношения, смятайки за съмнително получаването на "съществена чуждестранна помощ", от богатите държави на Севера. Затова именно Югът следва да поеме инициативата, измествайки вектора на външната политика от икономическо-военния към политико-дипломатическия (което е по-перспективно за държавите от Юга) с цел да бъде съкратен разривът между двете полукълба на планетата.

Днес изглеждат изчерпани не само теорията за икономическия характер на разделението на света, но и конкретните политически инициативи, основани на тази теория. "Неприсъединилите" се държави изпитват криза, аудиторията и влиянието им непрекъснато намаляват, което говори за несъстоятелността на тяхната политика, акцентираща на военно-икономическия сектор, което е подходящо за страните от Севера, но не и за тези от Юга.

Опитът на ЕС вдъхнови плахите опити в сферата на интеграцията на нашия регион, пример за което са МЕРКОСУР и Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС). Изолирани, те не представляват вариант, способен да противостои на петте северни мегаблокове, затова всички инициативи, целящи укрепването на отношения по оста Юг-Юг, са оправдани и ще имат позитивни последици. Те съдействат не само за реализация на теорията на меридионализма, но и помагат за изграждането на нови международни отношения, които да са по-справедливи и балансирани.

За Бразилия меридионализмът е възможност за преодоляване на традиционната дихотомия, за която толкова дълго спориха нашите лидери. Преодолявайки икономизма, той гарантира алтернатива на "пасивната прозападна ориентация", която завинаги би ни превърнала в подчинена държава на международната сцена, както и на агресивната политика на Третия свят, тласкаща Бразилия към изолационизъм. Светът не може да бъде завършен без Бразилия, но и Бразилия не може да бъде мислена, откъсната от останалия свят. И само меридионализмът е в състояние да премахне тази дихотомия.

Задачите на меридионализма

За да формулираме задачите, които стоят днес пред меридионализма, първо следва да обобщим дневния ред на международните отношения, пряко касаещи Южното полукълбо и максимално да се доближим до блока, който би могла да формира около себе си Бразилия.

За разлика от традиционните рецепти за формирането на блокове, меридионализмът не предлага интеграция на държавите, предполагаща гравитацията около един център, а се обявява за тяхното "съчленяване" с цел да бъдат решени конкретни задачи и се постигне по-доброто разпределение на властта. Следователно, той не изисква приемането на устави или конституционни харти, както в случая с Движението за неприсъединяване, а само предлага да се работи съвместно и по-координирано, включително с международните организации (в частност с ООН) с цел подобряване на сътрудничеството между двете полукълба и вътре в тях.

Изправени сме пред множество разнообразни задачи, но прекалената обремененост на дневния ред би се отразила отрицателно върху сътрудничеството, затова е необходимо да се урегулират голям брой въпроси, имайки предвид, че следва да се действа не само в интерес на Юга, макар че, заради нееднородността на визиите на двете полукълба по тях, това никак няма да е лесно.

В случая няма да можем да решим конкретните задачи, стоящи пред Южното полукълбо, използвайки споменатата по-горе методология на Антония Грамши, защото тук става дума не за две автономни системи (както в случая с разделението между Запада и Изтока), а за две части от едно цяло.

В този смисъл, изборът на темите, предложен в настоящата статия, се стреми да разреши вътрешните противоречия на Южното полукълбо и да предложи най-реалистичния и най-малко субективен отговор на три основни въпроса, касаещи цялата планета, макар че, кой знае защо, Северът се опитва да възложи отговорността за решаването им върху нас. Тези проблеми са: наркотиците, външният дълг и стремителното влошаване на състоянието на околната среда.

Тяхното решаване обаче е невъзможно без "духовното разоръжаване", затова меридионализмът изисква осъществяването на ментална революция. Необходимо е да се научим да гледаме на проблемите и през очите на другата страна. Да вземем например ситуацията с външния дълг. Страните от Севера ни налагат драконовски условия за излащането му, действайки с посредничеството на МВФ, без да отчитат понижаващото се икономическо равнище на държавите-длъжници, докато от противоположната страна все по-често се чуват предложения за прекъсване на отношенията между МВФ и Г-77. По-реалистичната и премерена позиция изисква, вместо да се нажежава ситуацията и да се задълбочава конфликтът, да се потърсят други пътища за разрешаването на този проблем, използвайки политически и дипломатически, а не само икономически и идеологически инструментариум. В тази връзка, би било разумно например да се проведе пленарно заседание на ООН, на което да се приеме решение за смекчаване условията на МВФ и да се вземат предвид исканията на Г-77, за да се спаси и усъвършенства международната финансова система, вместо тя да бъде тласната към пропастта.

По същия начин се налага да се действа съгласувано и при решаването на другите проблеми, така че да се избегнат екстремистки действия от страна на една или друга държава. Още повече, че и другите две от споменатите по-горе фундаментални проблеми, представляват международен интерес, но заради лицемерната политика на Севера някои от тях се оказват тема табу.

Да се стигне до общо разбиране за стоящите пред целия свят проблеми и да се формулира съгласувана позиция е може би най-важната измежду задачите, определящи дневният ред на меридионализма.

1993

Литература:

1. Кабрал А. «Третата световна война», Сау-Пауло, 1987
2. Делмас С. «Ядреното оръжие и студената война», Сау-Пауло, 1979
3. Дюпа Г и Сюзиган В. «Новият формат на световната икономика и условията за Бразилия: индустриална стратегия и технологична модернизация», Рио де Жанейро, 1991
4. Грамши А. «Южният въпрос», Рио де Жанейро, 1987
5. Гимараеш К. «Неприсъединяването: криза на идентичността», Рио де Жанейро, 1991
6. Хобсбаум Е. «Големият Грамши: борбата в заточение», Рио де Жанейро, 1974
7. Хесберт Р. «Международните блокове», Сау-Пауло 1990
8. Жагуарибе Х. «Новият световен ред», Сан-Пауло, 1992
9. Лафер С. «Размисли за новия световен ред в условията на трансформация на международната система», Бразилия, 1982
10. Маньоли Д. «За студената война и разведряването», 1988
11. Мело Ж. «Новият световен ред и Бразилия: между пазарния фашизъм и демократизацията на държавата», Сау-Пауло, 1992
12. Пелегрино С.Р. «История на международния ред», Сау-Пауло, 1988
13. Тоста О. «Геополитическите теории», Рио де Жанейро, 1984

* Авторът е професор в Катедрата по политическа география в Университета на Сау Паулу, Бразилия, статията е писана през 1993


{backbutton}

Още статии ...