13
Пет, Дек
5 New Articles

Завръщането на империите

брой3 2013
Typography

Последните френски военни намеси в Африка, осъществени в типичен неоимперски, или по-скоро неоколониален стил, накараха мнозина да се замислят, дали тези действия не бележат началото на нов цикъл в глобалната политика, в чиито рамки отиващият си еднополюсен модел ще бъде заместен не (както се очаква) от многополюсен, а от нещо ново, или по-скоро добре забравено старо, но поднесено ни по нов начин? Нещо, което би позволило на САЩ например, да "се отдръпнат, без да си отиват", продължавайки да реализират глобалната си стратегия в рамките на една по-сложна система на междудържавните отношения? Така на дневен ред могат отново да се окажат имперските проекти и системите на васални отношения, за които доскоро мислехме, че окончателно са останали в миналото.

Сред първите, който (още в началото на първия мандат на президента Обама) обърна внимание на тази тенденция, беше известният германски философ Юрген Хабермас. Той посочи например, че възстановилата влиянието си след оттеглянето на Буш-младши „реалистична школа” в американската геополитика, се отличава от „неоконсерваторите” не толкова по целите, свързани със съхраняването на глобалната хегемония на САЩ, колкото по избора на средствата за реализацията им. Според Хабермас, моделът на световния ред, който се опитват да наложат представителите на тази школа, в най-голяма степен кореспондира с теорията за „голямото пространство” на немския геополитик Карл Шмит. Както е известно, Шмит разглежда „големите пространства” като сфери на влияние на доминиращите имперски държави и техните „силни идеи”. Той смята, че „избраната”, отличаваща се с историческите си постижения държава, „е длъжна да утвърждава превъзходството си по отношение на периферните, зависими нации и групи от народи, съобразно критериите на собствената си концепция за справедливост”. Равновесието между тези съвременни наследници на старите империи следва да се постигне „с помощта на модела на големите пространства, който пренася принципа на ненамесата от сферата на класическото международно право върху субектите на международното право от нов тип” (1).

Би могло да се каже, че през първия мандат на Обама Америка все още беше на кръстопът, водейки ариегардни битки за съхраняване на глобалното си лидерство, като все повече се убеждаваше в неефективността на тези опити, особено в условията на световната финансова криза. От началото на втория си мандат обаче, Обама предприе решителни стъпки към преформатирането на света. Проблемът на Вашингтон не е само, че вече не може да поддържа еднополюсния модел, а многополюсният не в негов интерес. САЩ се притеснавят, че дори ако бъде съхранен сегашният световен ред, с течение на времето ролята на глобален хегемон ще бъде поета от Китай, който да започна да се държи така, както днес се държи Америка. В тази връзка Хабермас с основание посочва, че „следвайки най-вече собствените си интереси, Вашингтон ще се опита да обвърже утрешните световни сили с такъв международен ред, който няма да се нуждае от наличието на една, единствена свръхдържава” (2).

При това на Запад се появяват все повече анализи, доказващи, че в отговор на деволюцията на глобалния лидер САЩ и нарастващия хаос в световната политика, се очертава процес на стихийно възраждане на имперската политика на редица някогашни метрополии, при това нерядко не в тази посока, която би устроила Америка. За завръщането на империите се говори и в редица публикации на италианското геополитическо списание „Лимес”: „Империите никога не умират, освен ако не са изкоренени самите им основи. Духът им живее в много поколения както на потомците на господстващите, така и на подчинените народи. Те могат отново да се възродят при първия удобен случай, щом геополитическият натиск, упражняван върху тях отслабне, а редът, обявен за вечен, се окаже крехък и остарял” (3). Според рецептите на редица американски стратези, след като няма възможност да се противопостави на този процес, Белият дом следва да го оглави и насочи в „необходимата посока”. В тази връзка се препоръчва на стихийното формиране на нови империи да се противопостави организираното изграждане на такива, с които Америка би могла да действа съвместно, като, паралелно с това, максимално се пречи на създаването на потенциално враждебни към нея образувания.

Така, бившият зам. секретар и главен финансист на Департамента по отбраната Дов Закхайм посочва в списание National Interest, че "усилващият се триумфализъм е характерен за редица империи, в навечерието на техния крах". Според него, "в Източна Азия Китай все по-често демонстрира икономическите и военните си мускули като доминираща държава, пред която другите трябва да се преклонят. В Близкия Изток и Централна Азия, Турция използва натрупаната през последните години икономическа и политическа мощ за да разпространи влиянието си в многобройните държави, които някога са били част от Османската империя. На свой ред, Москва използва властта и влиянието, което и гарантират енергийните ресурси, за да прокарва в Европа и прилежащите на Русия региони, принадлежали на Руската империя, старата царистка политика в нов вариант. Следва да отбележим и влиянието на Индия в Южна Азия. В региона, където някога са управлявали Великите Моголи, нейната икономика засенчва тези на съседите. Накрая, да не забравяме и за имперската мантия, която Бразилия наследи от Португалия, възползвайки се от нарастваща си икономическа мощ. Имперското наследство на всички тези държави им дава стимул да укрепват собствената си значимост не само в прилежащите региони, но и на световната сцена. При посещенията си в тях и срещите с представители на местните елити, у мен нарастваше усещането, че те се връщат към традиционната си роля на водещи държави".

Всъщност, основното, което тревожи Дов Закхайм, е, че "всички те вярват, че САЩ, а още повече - Европа, вече не бива да си позволяват да монополизират вземането на важните решения, измествайки световната общност. Те отхвърлят реда, формирал се след Втората световна война, смятайки го за остарял, и не са съгласни автоматично да приемат американското лидерство в която и да било сфера. Вашингтонските политици и чиновници, които в момента са обсебени от друг наследник на велика империя - Иран, следва да осъзнаят и признаят, че всички тези държави разполагат с нещо повече от впечатляващ икономически растеж, военна експанзия и политическо влияние. Американците са известни като неособено възприемчиви към историята. Тя обаче ще им е нужна за да могат успешно да се справят с онези държави, чиито претенции за по-значима роля в света са обусловени не само от сегашните успехи, но и от миналата им слава" (4). Вежда се, че опасенията на Закхайм доста напомнят тези, които излага още Самюел Хънтингтън в прогнозите си за предстоящия "сблъсък на цивилизациите".

В книгата си "Империите: логиката на световното господство от Древния Рим до САЩ", германският професор Херфрид Мюнклер посочва, че сред основните дилеми, пред които е изправена днес имперската политика на САЩ, е разминаването между признанието, че по-нататъшната експанзия е вече ненужна и опасенията, че това би могло да се възприеме от другите като проява на слабост. "Трудно е да се откажеш от имперската, цивилизаторска, хуманитарна мисия, разпространяваща ценностите, върху които се основава идентичността на империята, без и собственото ти население, и съседите да не приемат това като доказателство за упадък". Друга особеност на Америка, според Мюнклер, е, че по самата си природа тя е "бързаща империя", което е следствие от четиригодишния избирателен цикъл. "Вероятно, нарастващата напоследък склонност на Вашингтон да решава проблемите си с военни средства е свързана отчасти с натиска на времето, породен от демократичните механизми. Военните решения обикновено изглеждат бързи и окончателни, затова "бързащата империя" е склонна да ги използва по-често, отколкото е разумно или уместно" (5).

Анализаторите отбелязват наличие на ясно изразени имперски характеристики и в политиката на ЕС. Така, в статията "Имперската промяна на границите в Европа: случаят с Европейската политика на съседство" (Саmbridgе Rеviеw оf Intеrnаtiоnаl Аffаirs, юни 2012) се посочва например, че Европейската политика на съседство би могла да се тълкува като декларация на имперските намерения на ЕС. Доказателство за това в частност е фактът, че в съответствие със заложените в основите на тази политика схеми на интеграционните отношения съседите на ЕС се разглеждат по-скоро като подчинени обекти, а не като равнопоставени партньори на Съюза. В съответствие със стратегията на мултикултурната евроимперия, посредством Европейската политика на съседство, ЕС очертава нови граници и разделителни линии между своите съседи, както стана например на Балканите. Според автора, имперската политика на трансформация на границите, провеждана от ЕС, използва по-малко видими, но по-натрапчиви инструменти за контрол, базиращи се на доброволното подчиняване и приемане на натрапваните норми и правила (6).

И така, формирането на "големи пространства" в глобалната политика вече започна. Безусловно, не бива да очакваме някаква формализация на границите на тези нови/стари империи, или пък официалното им провъзгласяване за такива. В крайна сметка, не става дума за тяхното възстановяване "едно към едно" с всичките им атрибути (това би било фарс), а за възраждането на имперския начин на действие, или modus operandi, при проектиране интересите на бившите метрополии. Очертаващата се по волята на Вашингтон бъдеща глобална йерархия всячески ще се стреми да избегне асоциациите с колониалните империи от миналото за да не провокира негативната реакция на населението в бившите колонии. Впрочем, не само там, а и сред жителите на самите имперски столици, които никак не са склонни отново да поемат отхвърленото в миналото бреме и да станат свидетели на нови огромни имигрански потоци от тези територии. Не бива да очакваме и някакви специфични конвенции от типа на режимите на капитулациите и на актове, узаконяващи васалните отношения, тъй като съвременните юридически обвързаности са много по-здрави, отколкото някогашните зависимости. Неоимперският ренесанс на западните държави може да се проследи много по-лесно въз основа на логиката на техните идеи и действия, като не се придава излишно значение на "висшите морални принципи", зад които се прикриват.

Постмодерен свят или "Ново Средновековие"?

На пръв поглед, очерталият се процес на консолидация на "големите пространства" в света, напомнящ завръщане на някогашните империи, може да ни се стори като неотговарящ на духа на времето. Истината обаче е, че живеем в епоха, която - поради неопределеността си, е дотолкова "всеядна", че е склонна да приеме и най-невероятните политически рецепти.

Светът се намира в състояние на Interregnum (т.е. "междуцарствие"), в което, както посочва Зигмунт Бауман, "единствената константа е промяната, а неизвестността е единствената определеност". В този свят Европа си остава бойно поле, но вече между вестфалския модел на суверенните държави и новите форми на наднационално управление (7). Класическите европейски империи на Новото време, т.е. на модерната епоха, се въздигат върху руините на феодализма, но именно в това е спецификата на постмодерна, че той е готов еклектично да заимства организационни форми на политическите отношения, характерни за най-различни епохи. Разбира се, пиратството, което, също както в миналото (да си припомним прочутите алжирски пирати), и днес процъфтява край бреговете на Африка, е странично явление, но и то се превръща в белег на времето, в което по най-невъобразим начин се смесват архаиката и съвременността.

Всъщност, в това няма нищо ново. Подобни преломни епохи е имало и преди. Така, в труда си "Новото Средновековие" (8), писан в периода между двете световни войни, т.е. много преди появата на постмодернистките теории на Жак Дерида, Жан-Франсоа Лиотар и други, Николай Бердяев посочва, че: "В историята, както и в природата, съществува определен ритъм, ритмична смяна на епохите и периодите, смяна на културните типове, приливи и отливи, възходи и падения... Говори се за органични и критични епохи, за "нощни" и "дневни", за "сакрални" и "секуларни" епохи. Съдено ни е да живеем в исторически период на смяна на епохите. Старият свят на Новата история (макар че все още по навик се нарича "нов", той вече е безнадеждно остараля) наближава края си и започва да се разлага, а вместо него се заражда нов и все още непознат свят". Бердяев нарича тази епоха "край на Новата история и начало на Новото Средновековие", характеризирайки я, като преход от рационализма на Новата история към ирационализма или свръхнационализма от средновековен тип... "Духовните начала на предишната история вече са изживени, а духовните и сили за изтощени. Налице са всички признаци, че вече сме излезли от "дневната" историческа епоха и навлизаме в "нощната". Лъжливите покривала започват да падат, разкривайки доброто и злото. По правило, смяната на историческия ден с историческа нощ винаги се съпровожда с огромни сътресения и катастрофи, т.е. не става по мирен път. Всички привични мисловни категории и начинът на живот на "най-напредничавите", "прогресивни", дори "революционни" фигури на ХІХ и ХХ век са безнадеждно остарели и са загубили всякакво значение за настоящето и, особено, за бъдещето".

Според Бердяев, преходът към Новото Средновековие, също както някога и преходът към "старото", се съпровожда с очевиден разпад на старите общества и постепенно и незабележимо формиране на нови. "Борбата за противоположни интереси, конкуренцията, дълбокото уединение и изолираност на индивида характеризират типа общество на новото време. В духовния и идеен живот на тези общества се очертава нарастваща анархия, загуба на единния център, т.е. на общата върховна цел. В рамките на Новата история индивидуализмът вече е изживял всичките си възможности и е загубил цялата си енергия. Краят на духа на индивидуализма е и край на Новата история... Либерализмът, демокрацията, парламентаризмът, конституционализмът, правният формализъм, хуманистичният морал, рационалистичната и емпирична философия - всички те са породени от индивидуалистичния дух и хуманистичното самоутвърждаване и всички те постепенно се превръщат в отживелици, губейки предишното си значение... Много ли е онтологично реалното в борсите и банките, в хартиените пари, в чудовищните фабрики, произвеждащи ненужни предмети или средства за унищожаване на всичко живо, във външния разкош, в речите на парламентаристите и адвокатите, във вестникарските статии? Много ли е реалното в непрекъснатия ръст на ненаситните потребности? Навсякъде сме изправени пред порочна безкрайност, непознаваща завършеността". В тази връзка руският философ посочва, че в миналото обединяваща роля (поне за значителна част от човечеството) играе християнството. Самата му поява "означава излизане от рамките на езическия национализъм и партикуларизъм". В края на Новата история "отново виждаме еманципиралия се свят на езическия партикуларизъм, вътре в който се води смъртоносна битка и изтребление".

Тези редове са писани отдавна, но звучат, сякаш става дума за днешния ден. Впрочем, Бердяев прогнозира и, че бъдещите войни "няма да бъдат само национално-политически, а по-скоро духовно-религиозни", сякаш предсказвайки проточилия се конфликт между Запада и Исляма. В същото време той запазва известен исторически оптимизъм относно изхода от сблъсъка между противоположните сили и начала в това Ново Средновековие. "Навлизаме в епоха - посочва Бердяев - когато всички политики изглеждат изчерпани и когато политическата страна на живота вече няма да играе онази роля, която играеше през новата история, и ще и се наложи да отстъпи мястото си на по-реални духовни и икономически процеси".

Но, колкото и актуално да ни изглеждат много от тезите на Бердяев днес, би било грешка да поставяме знак на равенство между времето, в което той ги формулира, и началото на ХХІ век. Макар че тези етапи на историческата спирала са сходни, всеки има своята специфика. И, ако приемем, че Новото Средновековие е настъпило още по времето на Бердяев, бихме могли да определим собствената си епоха като "Най-ново Средновековие".

Сред най-забележителни черти на този период е например появата на различни типове сложни мрежи, имащи не само информационно-технологичен и социален характер, а обхващащи и отношенията между държавите (икономически, културни, политически, военни). Стратегиите на мрежовите войни, с цел да бъдат управлявани цели народи, са изключително популярни във Вашингтон. Пентагонът например, официално прие нова военна доктрина на мрежоцентричните войни, целящи постигане на "превозхождащо знание" и информационна доминация (9). В същото време и тук възникващият нов международен мрежов свят, с неговите, на пръв поглед самостоятелни, отделни силови центрове, силно напомня (в онтологичния смисъл) света на Средновековието.

Буквално пред очите ни се формира система на многопластов васалитет, в която върховният "сеньор" вече няма, както беше преди (защото не може, а и не иска), да се намесва буквално във всичко, касаещо намиращите се в зоната на собствената му доминация режими, следвайки принципа "васалът на моя васал не е мой васал". Във Вашингтон са наясно, че не са в състояние нито материално, нито физически, да вникват в случващото се във всички 200 държави по света, както се опитваха да правят досега. По-лесно е САЩ да подберат 5-6 или 10-12 доверени представители ("васали"), възлагайки (доверявайки) им тези функции, и да контролират само тях. Тоест, става дума за проект за създаването на своеобразна суперимперия на мястото на досегашната единствена супердържава, на която на мрежов принцип ще бъдат подчинени възраждащите се регионални или традиционните империи. Центърът остава същия, но вече играе по-скоро ролята на координатор, отколкото на пряк хегемон - това е доста по-евтино и, както се надяват самите американци, не по-малко ефективно. При това, пълният суверенитет, включително правото за осъществяване на военни намеси, се концентрира на върха на тази пирамида. Както посочва известният американски учен Ноам Чомски, в основата на международния ред е принципът, че САЩ имат правото да използват насилие, когато си поискат, и никой, освен тях, няма това право. "На пръв поглед ще изглежда, че и американските сателити ще имат подобно право, но истината е, че всички подобни права са в ръцете на Вашингтон. Това означава да владееш света. Това е като въздуха, който дишаш - просто не можеш да го подлагаш на съмнение" (10).

На практика днес, в новия исторически етап, в света са възражда неофеодалната система на васална зависимост, която навремето заменя великата Римска империя. Днешният Рим - т.е. Вашингтон, който по редица признаци се намира в същия етап на "имперско изтощаване", включително и морално, на практика, се опитва да удължи хегемонията си със същите механизми, пък макар и в свръхсъвременно техническо изпълнение.

Системата на неовасалитета предлага маса удобства. На първо място, ако нещата не се развият според плановете, вината винаги може да се прехвърли върху държавата-васал, а не върху онзи, който реално дърпа конците - т.е. Вашингтон. Използвайки подобни васали, САЩ могат въобще да отхвърлят намесата си в съдбите на другите държави, представяйки се за "безпристрастен арбитър". На второ място, подобен механизъм за проекция на глобалната власт позволява да бъдат минимизирани разходите по управлението на териториите, което е твърде важно в условията на глобална финансова криза. В същото време, пристъпвайки към трансформацията на света, във Вашингтон следва да отчитат и онези разходи, с които е свързана тя. На определен етап интересите на основния "сеньор" могат да не съвпадат с тези на големите васали, което да провокира у последните известна опърничавост. Освен това, онези, срещу които е насочена тази сложна игра,      могат да пристъпят към укрепването на собствените си съюзи, чиито контури вече се очертават. Затова Вашингтон ще трябва да реши още много сложни задачи по пътя към практическата реализация на своя "суперимперски проект".

"Умната сила" на служба на американската суперимперия

Самоотстраняването на Вашингтон от пряко участие в решаването на редица международни проблеми и и прехвърлянето им към американските съюзници, като им се делегират и съответните пълномощия, е породено от т. нар. "имперско прегряване" (imperial overheating - състояние, в което, според Пол Кенеди, рано или късно се оказва всяка империя, заради прекаленото си претоварване) и е достатъчно добре обосновано. В Белия дом въобще не са склонни да се поддават на стихийни пориви към самоизолация, а предпочитат да действат съобразно конкретната ситуация, залагайки на популярната напоследък концепция за "умната сила" (smart power), самата поява на която свидетелства за изтощаването на досегашните източници на американската мощ. Времето, когато лидерството на САЩ беше безспорно и не се нуждаеше от доказателства, вече отмина и днес съхраняването на американската доминация изисква от лидерите на "суперимперията" сериозни интелектуални усилия.

На официално ниво, названието на тази концепция за първи път прозвуча в речта на Хилари Клинтън в Сената от 13 януари 2009, преди утвърждаването и за държавен секретар. Тогава тя призова да бъде използвана "умна сила" с цел да бъде запазено американското лидерство в света, имайки предвид пълния набор от средства, с които разполагат САЩ - "дипломатически, икономически, военни, политически, правни и културни - подбирайки нужото средства или съчетание от средства според конкретната ситуация" (11).

Идеята за "умната сила" представлява развитие на концепцията за "гъвкавата" или "меката сила", формулирана през 1990 от харвардския професор и политик Джоузеф Най (бивш председател на Националния съвет по разузнаването и участник в кандидатпрезидентската кампания на сегашния държавен секретар Джон Кери, през 2004). Близостта му с Кери дава основание да смятаме, че сегашният държавен секретар, още по-ентусиазирано от Клинтън, ще се възползва от идеите на бившия си сътрудник. През 2004 идеите на Джоузеф Най са окончателно оформени в книгата му "Меката сила" (12). Основната теза на Най е, че целите на САЩ на международната сцена следва да се реализират по пътя на "ангажирането", а не на принудата. Оттук и необходимостта да се използват социокултурните и политическите ценности, като инструмент на външната политика. Субектът на доминацията "следва да бъде привлекателен, във всичките си прояви, и да предлага със своя пример определени ориентири за развитие на останалите". Тази теория беше посрещната добре във Вашингтон и започна активно да се използва, например при организирането на т.нар. "цветни революции" или по време на "арабската пролет". В същото време, тя беше определена като прекалено разтеглена във времето, а ефектът и - като недостатъчно очевиден. Освен това, никой не беше склонен да се отказва напълно и от "твърдата сила".

Тогава Най предложи двете идеи да бъдат обединени в рамките на универсалната концепция за "умната сила". През 2006, известният изследователски център CSIS (Center for Strategic and International Studies) формира специална комисия от представители на двете основни партии (Bipartisan Commission on Smart Power), оглавена от Джоузеф Най и неоконсерватора Ричард Ермитидж. През 2007 тя публикува доклада "За по-умна и по-сигурна Америка" (13), в който бяха заложени основните за трансформацията на световния ред със силите, с които все още разполагат САЩ.

Концепцията за "умната сила" придаде на теорията за "меката сила" необходимата и стратегическа насоченост. Нейният лайтмотив е необходимостта от балансирано съчетаване ресурсите на двата вида сила - "меката" и "твърдата". Разбира се, и преди беше ясно, какво точно представлява политиката на "моркова и тоягата". Още в зората на американския империализъм президентът Теодор Рузвелт се опитва да формулира този тип политика, повтаряйки лозунга "говори меко, но винаги носи и голямата тояга". Заслуга на съвременните американски теоретици е детайлната формулировка и операционализацията на тези, общо взети ясни на всички, постановки. Концепцията за "умната сила" обаче, не е просто синтез на "меката" и "твърдата" сила (например, съчетанието между механизмите на публичната дипломация и военните интервенции), но и нова философия на взаимоотношенията с другите държави. Смисълът и е, че американското лидерство следва да се реализира не чрез едноличното решаване на международните проблеми от Вашингтон, а чрез организирането на съвместни действия. Именно по този начин действаха САЩ по време на либийската война например, като експертите дефинират подобно поведение като "лидерство иззад гърба" (14).

"Америка трябва да се научи да прави това, което другите искат, но не могат, и да го прави колективно" - се посочва в документа. В новите подходи може да е налице и разделяне на понятието за лидерството на два елемента - пространствен (контрол над териториите) и функционален (доминация в решаването на глобалните проблеми). САЩ са готови да се откажат отчасти от пространственото си лидерство, само и само да запазят функционалното по всички основни въпроси на международните отношения. С други думи, отстъпвайки количество, искат да запазят качество.

Концепцията за "умната власт" отчита факта, че в съвременния свят властовите ресурси се преразпределят и възникват нови силови центрове. Досегашното пирамидално устройство на света с неговата йерархична структура, бива изместено от сложна многопластова мрежа от играчи. Йерархията между тях се запазва, но не е толкова стриктно формализирана както преди и, до голяма степен, напомня света на Средновековието. С най-голямо влияние в този нов свят се оказва онзи, който е най-добре интегриран в разклонените и взаимносвързани мрежи. Както посочва в тази връзка друг от авторите на концепцията за "умната власт" професор Ан-Мери Слоутър, "държавата с най-много връзки ще бъде основния играч в този свят, ще може да определя глобалния дневен ред и да гарантира иновациите и устойчивото развитие" (15). Пак нейна е и идеята за формирането на "лига на демокрациите", т.е. на своеобразна федерална суперимперия, чиито членове съвместно да управляват света. По времето на президента Бил Клинтън, по инициатива на държавния секретар Медлин Олбрайт (16) дори беше създаден подобен алианс, но той не успя да се развие, включително и, защото в онзи момент САЩ още не бяха готови действително да споделят пълномощията по управлението на света дори с най-близките си съюзници. Времето обаче, неумолимо продължи да ги тласка в тази посока.

В съответствие с концепцията за "умната сила", още през 2010 Барак Обама декларира привързаността на САЩ към многостранното (т.е. съвместно с най-близките му съюзници и сателити) разрешаване на всички глобални проблеми и международни конфликти, представяйки новата Стратегия за национална сигурност на страната (17). В нея се посочва: "следва да признаем, че нито една държава - колкото и силна да е тя - не може да се противопостави сама на глобалните предизвикателства". При това, готовността за споделяне на бремето по поддържането на световния ред беше постулирано не като средство за демократизиране на международните отношения, а като начин за съхраняването на "американското лидерство" в света в новите условия, разбира се, "на основата на взаимните интереси и взаимното уважение". Планираше се това "ангажиране" да стартира с "най-близките приятели и съюзници - от Европа до Азия и от Северна Америка до Близкия Изток", сред които бяха поименно споменати Великобритания, Франция и Германия (18).

Активният преход към провеждането на тази политика ясно се очерта с началото на втория мандат на президента Обама. Показателна в този смисъл беше речта на вицепрезидента Джо Байдън на провелата се през февруари 2013 международна конференция по сигурността в Мюнхен. Той потвърди изместването на американското внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион, призовавайки европейските съюзници да проявят по-голяма активност в собствената си зона "като разчитат на продължаващата подкрепа на САЩ". Според Байдън, "Европа ще остане крайъгълен камък на ангажираността ни с международните проблеми и катализатор на глобалното сътрудничество" (19). Той се опита да убеди европейските лидери, че по-активното ангажиране на САЩ със случващото се в Азиатско-Тихоокеанския регион и други части на света "няма да бъде за сметка на Европа", а отговаря на собствените и интереси. Освен това, Байдън изтъкна подкрепата на САЩ за демократичните държави в Югоизточна Азия, Латинска Америка, Африка на юг от Сахара и Близкия Изток. Очертавайки по този начин, претенциите за нови американски сфери на влияние, той разкритикува самото понятие "сфери на влияние", но го направи по много показателен начин. Така, Байдън декларира, че САЩ не признават правата на която и да било държава "да разполага със сфери на влияние", свързвайки това с непризнаването на независимостта на Абхазия и Южна Осетия. Което пък означава, че Вашингтон не възнамерява да отстъпва на никого позициите си в Кавказ, т.е. в близост до каспийския петрол, и продължава да разглежда постсъветския свят като геополитическо пространство, чиято консолидация не бива да се допуска.

В Европа това изказване на Байдън беше оценено именно като заявка за преразпределяне на сферите на влияние. Така, германският "Die Welt" посочва: "Европейците бяха предупредени, че в бъдеще нищо няма да е, както днес. С НАТО или без тази организация, Вашингтон вече не може да ги защити от последиците от отслабването на своята лидерска роля и дезориентацията си. Новият световен рад задълбочава болестта, която мнозина наричат "имперско свръхнапрягане на силите" (imperial overstretch). Паралелно с това, в Тихоокеанския регион се формира нов силов баланс и без тяхната военноморска, военновъздушна и кибернетична мощ за САЩ ще бъде трудно да се противопоставят на китайската Срединна империя". Според "Die Welt", на Джо Байдън е поставена задачата "да вземе европейците в американското пътуване към Тихия океан и да ги предупреди, че САЩ вече не могат и не искат сами да носят бремето по поддържането на световния ред" (20).

Новият курс към делегиране на определени пълномощия на съюзниците или васалите прозира в годишното послание на президента Обама "За състоянието на Съюза", представено пред Конгреса на 12 февруари 2013, в което той изложи приоритетите на политиката си по време на своя втори мандат. Акцентирайки най-вече върху ръзрешаването на неотложните социално-икономически проблеми, с които се сблъсква Америка, президентът съобщи, че до края на годината 34 хиляди американски военни ще се върнат от Афганистан в родината си. "Това съкращаване ще продължи и до края на 2014 войната ни в Афганистан ще приключи" - увери Обама. Според него, занапред САЩ няма да воюват с терористите в чужбина: "за да се противопоставим на тази заплаха, няма да е необходимо да изпращаме десетки хиляди наши синове и дъщери в чужбина или да окупираме други държави. Вместо това, ще трябва да помагаме на такива страни като Йемен, Либия и Сомалия сами да гарантират сигурността си и да подпомогнем съюзниците си, които се сражават с терористите, например в Мали" (21).

Очевидно рецептата е налице: "като в Мали"! Тоест, занапред САЩ ще се стремят за техните интереси да се сражават други, като "покорителя на Тимбукту" Франсоа Оланд например, а те самите да реализират лидерството си зад гърба им.

Съвременните военно-политически съюзи и коалиции като аналози на империите

Възраждането на имперската политика в съвременния международен живот налага да се отговори на въпроса, защо се възкресяват на пръв поглед отживели времето си геополитически проекти, при наличието на организации, като НАТО или ЕС?

От момента на възникването си, Северноатлантическият пакт притежаваше определени "имперски" характеристики. НАТО прилича на квазиимперия, гарантираща собствената си експанзия и целяща да съществува вечно, което стана особено очевидно след разпускането на Варшавския пакт през 1991. Имперският смисъл на алианса е и в това, че в европейската си част той се опира на традициите на империята на Карл Велики (22). Мнозина западни анализатори смятат, че по-важна от военната функция на НАТО първоначално е нейната политическа и културна роля на "институционална спойка" на това, което по-късно добива популярност като "атлантическа цивилизация" (23). На практика алиансът беше използван като "прикритие за американските интереси, нямайки много общо с предотвратяването на митичната съветска заплаха, а по-скоро със защитата на американските инвестиции и хегемония" (24).

Според анализатора на РАНД Корпорейшън Бенджамин Шварц, в основата на студената война и формирането на военни алианси от типа на НАТО, са американските икономически интереси, предопределящи имперския характер на външната политика на САЩ. Целите на тази политика нямат много общо със сдържането на съветската заплаха, а с "оцеляването и просперитета" на Америка, без оглед на това откъде идват заплахите за нея и дали наистина съществуват. "Алиансите бяха формирани по време, когато американските лидери, на практика, не допускаха възможността за съветска агресия" (25). На свой ред, американският анализатор Джоузеф Липголд, отбелязвайки, че в момента НАТО е съюз, на който никой не противостои, намира тази ситуация за "ненормална, от историческа и логическа гледна точка" (26).

На пръв поглед, наличието на толкова мощен механизъм като НАТО е напълно достатъчно за отразяването на всички бъдещи предизвикателства. На практика обаче, пактът вече е твърде неповратлив, тъй като е обвързан с редица условности и правни ограничения от миналото. Така, необходимостта за консенсус между всички негови членове, затруднява оперативното вземане на решения. След Ирак и Афганистан, мнозина влиятелни държави от НАТО не искат и да чуват за нови военни намеси. Без американското "захранване", постоянната намеса и натиска на Вашингтон, тази гигантска военна машина би се задействала изключително трудно.

Според чл.6 на договора за създаването на пакта, зоната му на отговорност се ограничава със "Северния Атлантик, обхващащ Европа, Северна Америка и островите в северноатлантическата зона, разположени на север от Тропика на Рака". На свой ред, чл.5 предполага използването на военна сила от блока само ако са нарушени границите на някой от неговите членове. Въпреки това, НАТО се опитва да си присвои характеристиките на глобална организация, спорадично излизайки извън очертаните от устава и рамки. Така например, по време на гражданската война в Югославия, алиансът активно са месеше в хода на събитията на основание, че са нарушени границите на бившите югорепублики, а насилието и етническите прочиствания застрашават сигурността на съседните държави от НАТО. Но, както посочва анализаторът на Института Катон Джонатан Кларк, на това основание би било по-логично алиансът да подкрепя не сепаратистите, "а федералното правителство на Югославия" (27).

Разбира се, не е много лесно постоянно да се нарушават собствените юридически норми. НАТО не можа да се превърне и в "глобален полицай на ООН", поради липсата на особен ентусиазъм у мнозина членове на пакта, както и заради противопоставянето на Китай, Индия, Русия и други държави. По същата причина не се реализираха и плановете за разширяването на НАТО към Азиатско-Тихоокеанския регион, с включването на Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия. Тази задача се оказа прекалено мащабна. Мнозина смятат, че НАТО е навлязла във фаза на ентропия, изкуствено удължавайки съществуването си, с приемането на нови членове. Всъщност, необходимостта от алианса изчезна още когато беше разпуснат Варшавският пакт. По смисъла на чл.5 за взаимната отбрана и чл.6 за границите на отговорността на НАТО, пред алианса не останаха никакви заплахи. Твърденията за появата на нови - като тероризма, наркотрафика и киберпрестъпността, за борба с които НАТО продължава да е необходима, звучат като виц, до такава степен блоковият механизем е несъотносим с тези проблеми.

Северноатлантическият алианс не просто се превръща в отживелица, но и отвлича ресурсите на САЩ от новия център на глобалната политика през ХХІ век, който се измества към Азиатско-Тихоокеанския регион, докъдето "империята" на НАТО няма как да стигне. Въпреки това, САЩ няма да се откажат напълно от пакта, тъй като искат да съхранят създадените навремето бастиони в Стария свят. В същото време Америка се нуждае от свобода на действие на Изток, необходими са и по-надеждни схеми за влияние върху глобалната политика, откъдето идва и необходимостта от формирането на нови съюзи и империи. На европейските съюзници на САЩ би могъл да се вдъхне необходимия ентусиазъм, само като се апелира към собствените им интереси и носталгията им по някогашното величие. Ето защо проверените от времето имперски механизми се оказват по-полезни, отколкото тромавите механизми за управление на съвременните коалиции. Другата опора на САЩ в Европа е ЕС, отношенията с който напоследък се усложниха. От една страна се усилва икономическата интеграция на САЩ и Европа и това е изискване на времето, тъй като става все по-трудно да се издържа на конкуренцията от страна на Китай и другите възходящи икономики. До края на 2014 САЩ и ЕС планират да формират трансатлантическа зона за свободна търговия (Transatlantic Free Trade Area - TAFTA). Както посочва бившият посланик на САЩ в ЕС Бойдън Грей, предполагаемото споразумение между Брюксел и Вашингтон ще доведе до появата на "икономическа НАТО". От друга страна, предпазливостта на Вашингтон по отношение на политическата и особено на военната съставляваща на ЕС се запазва, особено в условията на отслабване на американската мош, при което ЕС може да се превърне от второстепенен във водещ партньор в рамките на западната коалиция.

Бившият помощник на президента на САЩ по националната сигурност Брент Скаукрофт твърди, че обединението на Европа поражда известни притеснения у американците. "В много отношения бихме предпочели да си имаме работа с Великобритания, Франция, Германия и другите поотделно" - признава той (28). На свой ред, оплаквайки се, че европейците изостават от американците по отношение на поемането на по-голяма отговорност за положението в света, Збигнев Бжежински посочва онези, които все пак са готови да го направят. Според него, това са "британците, във все по-голяма степен французите, както и някои по-малки държави, като поляците и холандците. Истинските проблеми са свързани с Германия, а вероятно и с Италия" (29). Интересно е, че новото имперско строителство в Европа върви точно по този списък.

Формирането на коалиции винаги става трудно. Още Клаузевиц посочва в книгата си "За войната" користните мотиви, от които се ръководят участниците в коалициите: "Никъде няма да видим случай, някоя държава да се отнасят към интересите на друга със същата сериозност, като към своите, собствени" (30). Според него, процесът на формиране на коалиции, чиито членове силно се различават по отношението си към бъдещия противник, често напомня сделка между търговци. Именно с подобно ситуация се сблъскаха и американците в Ирак и Афганистан, където частите на съюзниците им, в най-добрия случай, защитаваха само себе си, а в най-лошия - американските подразделения трябваше да се заемат и с тяхната защита. Известно изключение бяха британците, но в случая става дума за друга - англосаксонска - коалиция вътре в голямата коалиция.

В книгата си "Стратегията" известният руски военен теоретик генерал Александър Свечин (разстрелян от болшевиките през 1938) отбелязва, че за разлика от времето на Клаузевиц военните съюзи през ХХ век изглеждат доста по-крехки. "Днес съюзниците нерядко биват "отглеждани и възпитавани" дълго време преди началото на войната. Понякога военният съюз представлява своеобразна форма на васалитет в епохата на империалистическото развитие. Всички малки и средноголеми държави по западната граница на СССР се опитват да си намерят достатъчно щедър сеньор" (31). Така икономически по-слабите държави се оказват зависими от капитала на другите съюзници (32).

В същото време Свечин подчертава, че, "въпреки нарасналата политическа устойчивост на съвременните коалиции, тяхната мощ остава по-малка от сбора на отделните и елементи. Дори ако държавите, участващи в даден съюз, са напълно искрени в намеренията си, всяка от тях просто не е в състояние да се откаже от специфичните си стремежи, тъй като това би имало изключително тежки последици за самата нея. Коалицията може да се сравни с колесница, в която са впрегнати заедно кон и сърна. Честното споразумение не може да накара участниците да забравят за здравия национален егоизъм" (33). Така например, малката държава представлява ценност при воденето на война само, ако безусловно подчини армията си на командването на великата държава, с която е в коалиция. "По правило, малкият съюзник, действащ самостоятелно и преследващ с помощта на армията си някакви свои специфични цели, може да донесе повече вреди, отколкото полза" (34.

Целият опит на САЩ от взаимодействието им с техните съюзници през последните десетилетия потвърждава тезите на цитираните по-горе военни теоретици. Ето защо карт-бланшът за осъществяването на самостоятелни операции в Африка, даден на Франция въз основа на реализацията на собствените и интереси, се приема от Вашингтон за доста обещаващ опит.

Съвременните империи на Изток

Както посочва анализаторът на испанския "Еl Pais" Хавиер Валенсуела: "Западът, първоначално чрез испанската, португалската, френската и британската, а след това и американската империи, господстваше над света в течение на пет века. Само че Слънцето на Историята не стои на едно място: хегемонията вече залязва на Запад, за да изгрее отново на Изток" (35).

Специфична особеност на формирането на "големи пространства", или съвременни империи на Изток е, че част от тях сравнително доскоро бяха обект на колониални претенции. Някои имперски проекти пък са част от още по-мащабни комбинации, интегрирайки се в сложната система на йерархичните връзки и васални зависимости, над които е надвиснала сянката на Вашингтон.

Смело може да се твърди, че в Близкия и Средния Изток най-голяма активност в имперското строителство демонстрира Турция. При това, ако доскоро тази тенденция, свързана с политиката на управляващата ислямистка Партия на справедливостта и развитието плашеше някои, напоследък подкрепата за турските имперски амбиции от страна на редица западни столици е все по-очевидна. Както посочва Збигнев Бжежински, "на международната сцена модернизиращата се и светска в основата си Турция печели регионален авторитет, който е обусловен географски от османското и минало", а новата външна политика на страната, формулирана от Ахмет Давутоглу, се "базира на признаването на Турция за регионален лидер на територията на някогашната Османска империя, включваща Леванта, Северна Африка и Месопотамия". Според Бжежински, Турция е полезна и, защото "я привличат получилите независимост след разпадането на Съветския съюз централноазиатски държави, които макар да са извън пределите на бившата Османска империя са носители предимно на тюркското културно наследство" (36).

Има много доказателства, че САЩ и съюзниците им, които стимулират неоосманистката идеология на Анкара, съумяват да насочат стремежите и на юг - в Леванта, и на изток - към Кавказ и Централна Азия. Сред тях например е стремителният спад на интереса към Сирия и Ливан на предишната им метрополия - Франция. Създава се впечатлението, че те са определени като "награда" за Турция за правилното и стратегическо поведение, като по този начин Анкара бива оплетена още по-силно в мрежата на зависимостта от САЩ в региона.

Турция се оказва удобна за Вашингтон и защото, поради недостатъчния икономически потенциал за реализацията на геополитическите и амбиции, тя винаги ще се нуждае от сериозна американска подкрепа, следователно може да бъде контролирана. В крайна сметка, превръщането на Париж в регионален хегемон в Западното Средиземноморие, а на Анкара - в Източното, е просто връщане към съществуващите през ХVІІ-ХVІІІ век стратегически контури. Решението на Франция да се откаже от ветото върху една от петте блокирани глави в преговорите за турската интеграция в ЕС е знаково за френско-турските отношения. Неслучайно турските медии посочват, че в сравнение с предшественика си, президентът Оланд придава по-голяма ценност на отношенията с Турция, стремейки се да възстанови и развива прекъснатите връзки (37).

Както посочва в тази връзка турският политолог Хакан Йозден: "да не забравяме, че тюрките са сред малкото народи в историята, съумели да спрат китайците и, ако това е било възможно вчера, ще бъде възможно и утре. Без турска помощ Западът няма да може нито да спре, нито да ограничи, нито да обкръжи суперсилата, в каквато се превръща Китай" (38).

Освен неоосманизма и духа на ислямския халифат, идейна основа за изграждането на новата турска империя е и пантюркизмът. Още Кемал Ататюрк формулира доктрината за обединяването на всички тюркоезични народи в т.нар. "Велик Туран", под турска егида. Авторът на книгата "Тюркските народи" Нурер Угурлу твърди например, че "влиянието на тюркските народи се е простирало от Дунав до Ганг и от Адриатическо до Източнокитайско море, достигайки Пекин, Делхи, Кабул, Исфахан, Багдад, Кайро, Дамаск, Мароко, Тунис, Алжир и Балканския полуостров". Интересно е, че според него, на територията на Русия към тюрките спадат редица народи, които нямат нищо общо с тях: аварите, лезгинците, даргинците, лакците, табасаранците, рутулите, агулите, отделни чеченски кланове, ингушите, адигейците, абхазците, черкезите, абазинците, осетинците и кабардинците (39).

На държавно равнище Анкара полага сериозни усилия за формирането на Съвет за сътрудничество на тюркските държави с централа в бившата имперска столица Истанбул. На една от срещите на организацията турският президент Абдула Гюл заяви, че "Турция, която участва в Г-20 може да представлява там интересите на целия тюркски свят" (40). Съветът има собствено знаме и герб, а единствената постсъветска тюркска република, която упорито игнорира мероприятията му, е Узбекистан.

Въпреки икономическата блокада, набират скорост и процесите на възраждане на Иранската (персийската) империя. Така например, концепцията за "Голям ислямски Иран", формулирана от секретаря на иранския Съвет по политическа целесъобразност Мохсен Резаи, вече се предлага на ираноезичния елит в различни държави, като стратегия за създаването на голямо културно и икономическо пространство. При това става дума за официална държавна политика. Резаи посочва, че: "След разпадането на Иран като огромен културен ареал и разделянето на единния народ на няколко части в края на управлението на династията на Афшаридите и началото на управлението на Каджарите, най-малкото, което искат иранските народи от своите правителства и политици, е да формират икономически, културни и политически съюзи помежду си". Дълго време обаче, "усилията на патриотично настроените политици и интелигенцията бяха концентрирани върху освобождаването от веригите на колониализма и деспотизма, затова не можеше да се говори сериозно за сплотяването на държавите, разположени на територията на разпокъсания Иран". Според Мохсен Резаи, съвременен Иран е само част от Големия Иран, наред с Афганистан, Таджикистан, Кюрдистан и Азербайджан. Поезията, науката, героичният епос и историята са общо културно наследства на иранските народи. Да се смята за техен наследник само населението на днешен Иран би означавало да се пренебрегне достойнството на народите на съседните държави и да се отхвърли самото понятие за "иранството" (41). В геополитически план, пример за тези великоирански амбиции на Техеран е проектът за железопътна линия Мешхед - Херат - Душанбе (Иран - Афганистан - Таджикистан).

В Южна Азия откровени претенции за хегемония демонстрира Индия. За разлика от Турция обаче, тя се опитва да действа като самостоятелна сила и не е склонна да се вслушва във външни внушения. Въпреки това, в стратегическите планове на Вашингтон Индия е прекалено голям играч за да бъде оставена без опека. В случая специална роля се отрежда на най-близкия американски съюзник и бивша индийска метрополия - Великобритания. През февруари 2013 британският премиер Дейвид Камерън посети Индия начело на делегация от 140 души, като целта му бе да укрепи политическото влияние на страната си и, най-важното, да отвори пътя на британските транснационална корпорации. Налице са и редица проекти за продажба на британска военна техника. Така, макар че изтребителят "Юрофайтър", в чието производство участва и Великобритания, загуби битката с френския "Рафал", Делхи не бърза да приключва сделката и в Лондон разчитат, че индийците ще размислят и ще откажат на французите. В същото време, след провала на "ядрената сделка" оптимизмът на Вашингтон, че ще може лесно да убеди Индия да се включи в "коалицията на демокрациите" на антикитайска основа, доста намаля. Още повече, че британските съюзници на САЩ съвсем не са основния икономически партньор на Делхи, а изостават далеч зад САЩ, Китай и Япония.

В Далечния Изток сегашните претенции на Япония не могат да се сравняват с имперския и проект за създаването на "Велика Източноазиатска сфера на съвместен просперитет" от времето на Втората световна война. Суверенитетът на Япония продължава да е ограничен, а част от територията и - окупирана от американските войски. Но, имайки предвид японския икономически, а и военен потенциал, Токио очевидно е "ключовия васал" на американската империя в Азиатско-Тихоокеанския регион. В геополитически план, САЩ съумяват да мобилизират японците за реализацията на глобалните си проекти за "сдържане" на Китай и Русия, внушавайки им илюзорни надежди за решаване в тяхна полза на споровете за островите Дяюйдао или Курилите. Всъщност, това е една от най-изгодните стратегически инвестиции на Вашингтон, особено имайки предвид, че търговските му разногласия с Токио вече са засенчени от проблемите с Китай. Подкрепяйки Япония в териториалните и спорове, повече на думи, отколкото на практика, американците могат да разчитат на целия японски потенциал в Азиатско-Тихоокеански регион, който никак не е малък. Впрочем, САЩ биха искали да използват по същия начин и Южна Корея, като са наясно, че поради историческите и проблеми с Япония, васалните отношения със Сеул трябва да се градят директно, а не с посредничеството на Токио.

В американското стратегическо мислене през ХХІ век Китай все повече се превръща в това, което през миналото столетие беше Съветският съюз, т.е. в основен политически съперник. Редица германски експерти предполагат, че изтеглянето на войските от Ирак и Афганистан, относително сдържаното поведение на САЩ в Либия и Сирия, както и изтеглянето на американските военни бригади от Германия са свързани със стратегията, предполагаща почти пълното пренасочване на вниманието на Вашингтон към Китай.

До 2020 американците възнамеряват да прехвърлят 60% от военноморските си сили, както и 6 от 11-те си групи самолетоносачи в акваторията на Тихия океан, разполагайки ги най-вече в съществуващите от края на Втората световна война бази в Япония и Южна Корея. Паралелно с това Вашингтон и Пекин водят битка за влияние в Южнокитайско море и такива държави, като Виетнам, Камбоджа, Мянма, Тайланд, Филипините, Малайзия, Сингапур, Индонезия и Тайван. Китай смята това море за свое, въз основа на историческото право - през ХV век то принадлежи на Китайската империя (42). При това, безпристрастният анализ на имперската политика на Пекин показва, че югоизточният и вектор е постоянна величина. На Китай се налага не просто да усвои гигантския регион на Източна Азия, на фона на нарастващата съпротива на САЩ, техните съюзници и васали, но и да изразходва огромни ресурси за да го удържи. На север - в Русия, и на Запад - в Централна Азия, Пекин се интересува най-вече от това да си гарантира надежден тил и да осигури необходимите му ресурси. За китайците няма никакъв геополитически смисъл да предявяват териториални претенции, както постоянно се внушава на руснаците и централноазиатците от Запада. Русия е силна ракетно-ядрена държава, а такива неособено благоприятни за живот зони, като нейния Далечен Изток, не интересуват китайците. Пекин няма особено желание и да присъедини Централна Азия към перманентно нестабилния Синцзян. В Москва, разбира се, са наясно с това, ето защо сметките на Вашингтон да привлекат Русия към своята орбита с цел да бъде "сдържан" Китай, едва ли ще се оправдаят.

Съвременните империи на Запад

Възраждането на имперския дух в Европа върви по две, понякога доближаващи се, но напоследък все по-раздалечаващи се линии. Анализирайки отношенията на Европа със съседите и, виждаме, че ЕС първоначално осъществяваше имперска политика спрямо държавите от Централна и Източна Европа, присъединили се към ЕС, а след това започна да я реализира и спрямо други държави (43). Това направление обаче, напоследък все повече заглъхва: много държави от ЕС не изпитват никакъв ентусиазъм към по-нататъшното му разширяване, нещо повече - нараства усещането за скорошно разпадане на тази федерална квазиимперия. За сметка на това по възходяща се движи втората линия - формирането на автономни "големи пространства", привличащи към себе си сходни в културно-исторически план или зависими в миналото територии. При това, близките в езиково и културно отношение държави и региони, използвайки липсата на вътрешноевропейски граници, се интегрират, докато мултиетничните политически образувания, напротив, на практика се разпадат.

Първият пример за начина на действие на съвременния имперски механизъм, чрез който САЩ реализираха принципа за "лидерство иззад гърба" беше операцията в Либия, когато Обама директно заяви, че "американското лидерство не е в това САЩ да действат сами, поемайки цялото бреме. Истинското лидерство означава, да създаваш коалиции и условия за ангажирането и на други, да работиш със съюзниците и партньорите, така че те също да поемат своята част от бремето и разходите" (44). С честта да бъде първия "делегиран регионален лидер", първо в Либия, а после и в Мали, беше удостоена Франция. Донякъде, това вероятно се дължеше на факта, че именно в традиционната зона на френските интереси избухнаха сериозни конфликти, изкушаващи Запада да предприеме силова намеса. При това, другите големи държави, имащи интереси в тази зони, и на първо място САЩ и Великобритания, в онзи момент не разполагаха със свободни сили. Те все още не са се измъкнали напълно от блатото на иракската и афганистанската войни, освен това не бързат да съкратят военното си присъствие в още по-важния за тях Персийски залив, който въобще не е гарантиран от сътресения, на фона на "арабската пролет".

Така Франсоа Оланд, който не успя да постигне нищо сериозно вътре в страната (той има най-ниския президентски рейтинг за последните 30 години) и очевидно искаше да компенсира това с гръмки външнополитически успехи, се оказа най-подходящата кандидатура. Възможностите на Франция да оказва влияние върху държавите от франкофонското зона в Африка потенциално са много големи. Французите обаче нямат сили да ги реализират самостоятелно. Затова възраждането на някогашното величие с американска помощ изглежда доста примамлива и грандиозна задача за Париж. При това Оланд разчита, че ще може да прикрие тревожния факт, че Франция вече няма да може да действа без САЩ, както и, че американската подкрепа ще доведе страната до нова зависимост, с очаквания "триумф на франкофонията".

В географски план, очертаващата се "Трета Френска империя" очевидно ще се опира на близката до Франция зона на влияние в Северна и Западна Африка. В тази връзка, допълнително значение придобиват и пръснатите из Световния океан островни отвъдморски департаменти (Мартиника, Гваделупа, Реюнион и т.н.). Към предишните френски колониални владения вероятно ще се присъедини и богатата на енергоносители Либия, което прави залога огромен.

При подобно развитие Италия се оказва ощетена (може би заради специалните си връзки с Москва, които, както показва публикуваната в Wikileaks американска дипломатическа кореспонденция, дразнят Белия дом). Впрочем, това не са единствените "подаръци" за Париж в арсенала на "умната сила" на Вашингтон. Така например, САЩ не правят нищо за да попречат на набиращите сила процеси на разпадане на Белгия на фламандска Фландия и франкофонска Валония, чието евентуално присъединяване към Франция би увеличило населението на последната от 65 до 70 млн. души. Възможно е да бъде поощрена и "специалната връзка" на Париж с франкофонската общност в канадската провинция Квебек. В резултат, от дългогодишен бунтар, вътре в атлантическата коалиция, и опонент на англосаксонската ос, Франция, буквално пред очите ни, се превръща в неин надежден съюзник. Това е сериозен успех на администрацията на Обама.

Забележим е и интересът на САЩ към възраждане на имперските настроения в Холандия, предвид възможностите и да оказва влияние върху бившата си колония Индонезия. Населението на последната е почти 250 млн. души, т.е. това е най-голямата мюсюлманска държава и, според плановете на Вашингтон, в перспектива именно тя трябва да се превърне в главния фактор за сдържане на Китай в Югоизточна Азия. Стимул за възраждане на холандската неоколониална активност би могло да стане предоставянето, с американско съдействие, на парче от "белгийската торта" - т.е. на шестмилионната Фландрия.

Друг фаворит на САЩ в усилията им за пощряване на имперското строителство е Полша. Мнозина американски стратези са склонни да прогнозират на тази страна много важна геополитическа роля в бъдеще, което ласкае политическия елит във Варшава. Така, в книгата си "Следващите сто години", ръководителят на аналитичната група "Стратфор" Джордж Фридмън, твърди, че при евентуалното (според него) разпадане на Русия "поляците ще се окажат първите, желаещи да проникнат на Изток и да създадат буферна зона в Беларус и Украйна". "При подобно развитие на събитията Полша ще се превърне в голяма динамично развиваща се европейска сила, стояща начело на коалиция от източноевропейски държави" (45). В интервю за вестник "Rzechpospolita", в характерния си провокативен маниер, Фридмън твърди, че "Не бива да имаме илюзии относно това, че Полша използва САЩ за сдържането на Русия. Америка пък действа съобразно националнитте си интереси. За нея, в момента Полша е по-важна от повечето други държави в света... Без оглед на това, кой в момента управлява у нас - Обама, Буш или някой друг, Америка ще направи всичко Полша да бъде колкото се може по-силна". Според него, през следващото десетилетие, "мощта на Германия и Русия значително ще намалее. В резултат ще се появи вакуум, който трябва да бъде запълнен от нов силен играч. Географията показва, че това може да бъде само Полша. Ако използва този шанс, тя може да се превърне в двигател на Европа и една от най-важните държави в света" (46).

В хода на вече започналото преразпределяне на света на зони на влияние, очевидно не всички съюзници на САЩ ще имат еднакъв късмет. Освен удобните линии на подялба, съвпадащи с границите на някогашните империи, както в случая с Франция, съществуват и такива притегателни центрове, където англосаксонският елит на Америка не се чувства достатъчно уверен. В частност, липсват каквито и да било признаци, че Вашингтон би искал да използва Испания в близката до нея Латинска Америка, по същия начин, както използва Франция в Африка. Точно обратното: на Испания (подобно на Белгия) ще бъде „позволено” да се разпадне. Каква е причината за тази разлика в подходите? Очевидно нещата опират до това, че проблемът за консолидацията на испаноезичния свят е изключително остър за самите САЩ, в чиито южни щати прогресивно нараства (включително заради нелегалната имиграция) делът на испаноезичните. Радикалните представители на тази култура вече лансираха лозунга за формирането в бъдеще на т.нар. "Велик Ацтлан" (обединяващ днешно Мексико и отнетите му навремето от САЩ територии в Тексас, Калифорния, Аризона и Ню Мексико).

Ощетена вероятно ще се окаже и Германия, вероятно, защото в миналото тя не успява да създаде достатъчно обширна колониална империя, а и днес поражда сериозни опасения за последиците от евентуално възраждане на "тевтонския дух". САЩ максимално ще използват германския потенциал, но само като спомагателен. Налице са всички признаци, че Вашингтон не е склонен да пусне Берлин на "самостоятелно плаване". От което пък следва, че Германия няма да има друг избор, освен отново да се опита да проектира влиянието си на Изток, по посока на Русия, при това вероятно няма да действа сама, а в съюз с Полша - любимото дете на американските геостратези.

Подобно е и американското отношение към Италия. Тя усилено бива тласкана да поеме ключова роля на Балканите. Проява на това, в частност, беше подписаното през февруари 2013 споразумение межу Италия, Гърция и Албания за Трансадриатическия газопровод ТАР, по който каспийския газ ще се транзитира, през Гърция, Албания, Адриатическо море и Южна Италия, за Западна Европа. Планираната му мощност е 10 млрд. куб. м годишно, с възможност да достигне 20 млрд. куб м, а като основен доставчик на газ се разглежда азербайджанското находище Шах Дениз.

Вашингтон би искал да види в ролята на потенциален свой "пълномощник" (васал) в Южна Америка Бразилия, отреждайки и мястото на наследник на Португалската империя. Фактът, че португалоезичната Бразилия все пак се различава от останалата испаноезична част на Латинска Америка позволява на Вашингтон да си запази възможност за маневри. Признавайки водещата роля на бразилците в Латинска Америка, а вероятно и в някои части на Африка, САЩ, паралелно с това, ще се постараят да отслабят връзките между Бразилия и Китай и интеграцията и във формата на БРИКС. Разбира се, всичко това ще се случи само, ако самата Бразилия склони да се съобрази с интересите на Вашингтон. Тази южноамериканска държава вече е част от Г-20 и се стреми да получи статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Тя съумява да се разграничи от политиката на САЩ, без да провокира сериозни кризи. Обявявайки се за задълбочаване на сътрудничеството между държавите от Южното полукълбо, Бразилия разширява присъствието си не само в Латинска Америка, но и в Африка и в Близкия Изток.

Сметките, които си правят САЩ по отношение на Бразилия доста напомнят надеждите, които те възлагат на Индия. И двете страни вече са натрупали необходимия критичен потенциал за развитие, позволяващ им да водят самостоятелна политика. Естествено, САЩ ще предприемат опити да привлекат Бразилия към сътрудничество, отреждайки и в него подчинена роля, но успехът им е много съмнителен. Отваряйки за бразилската икономика огромните си пазари, нейните партньори от БРИКС са в състояние да подсигурят с всичко необходимо "голямото политическо пространство" на тази страна и затвърждаването на статута и на водеща държава в Латиноамериканския регион, без да и се налага да изпада в зависимост от когото и да било.

Защо САЩ се нуждаят от империя?

Известният британски историк Найл Фергюсън посочва, че повечето съвременни анализатори намират за съвсем уместен паралела между "имперската власт" на САЩ и Британската империя отпреди стотина години (47). На свой ред, Джоузеф Най смята, че "от времето на Рим, нито една държава не е изглеждала като такъв гигант, в сравнение с останалите... Компетентните и уважавани анализатори, както отляво, така и отдясно, са все по-склонни да използват термина "американска империя", опитвайки се формулират същността на ХХІ век" (48).

Съединените щати вървяха към тази ситуация през целия ХХ век. Още в средата на 60-те години известният дипломат и учен Роналд Стийл посочва в книгата си "Pax Americana", че: "В очите на по-голямата част от света, Америка е нация, контролираща империя от формално независими клиентски държави, чиито амбиции са сходни с тези на великите имперски сили" (49). Основната теза на Стийл обаче е, че САЩ са "случайна империя". Според него, техните намерения и действия в чужбина винаги са имали алтруистичен характер и те едва ли не насила са принудени да се превърнат в империя, заради несъвършенствата на заобикалящия ги свят (50).

Истината обаче е, че империите никога не възникват "случайно" и в този смисъл САЩ не са изключение. Упоритият им стремеж да съхранят, макар и в променен вид, имперския си статут, въпреки всички свързани с него разходи, има съвсем рационална основа. Америка доста отдавна загуби позициите си на глобален лидер в производството на материални блага и съществува най-вече за сметка на финансовото и технологично посредничество и виртуалната икономика. Индустрията и селското стопанство осигуряват едва 20% от американския БВП (3 от общо 15 трлн. долара). В Китай този дял е 50% (4,1 от общо 8,2 трлн. долара). Тоест, по този показател китайците вече значително превъзхождат Америка. Дори Русия с нейния 50%-ов дял на материалното производство в БВП (2,3 трлн. долара), произвежда стоки за 1,15 трлн. долара, което, на глава от населението, е близко до американското ниво. При това данните са по действащия обменен курс на долара, т.е. без да се преизчисляват съобразно паритета на покупателната способност (ППС), в резултат от което показателите на САЩ щяха да са още по-ниски, а тези на Китай и Русия – още по-високи.

Либералните икономисти биха могли да възразят, че в съвременната икономика националното богатство вече не зависи пряко от материалното производство, а се формира за сметка на вторичния и третичния сектор - услугите, посредничеството, собствеността върху патентите и стандартите и т.н. Истината обаче е, че за мощта на държавата реалните показатели продължават да са от значение. Ниското им равнище влияе например върху обема на изнасяните стоки, следователно и на възможностите за икономическо присъствие в другите държави. По общия обем на външната си търговия САЩ вече се нареждат зад Китай, но и това се дължи най-вече на вноса, докато по отношение на износа те дори не са втори. Така, през миналата 2012 износът на ЕС достигна 2,17 трлн. долара (без да броим търговията между държавите-членки), на Китай - 2,02 трлн. (плюс износа на Хонконг, който е 0,44 трлн.), на САЩ - 1,61 трлн., а на Германия - 1,49 трлн. (включително този в държавите от ЕС) (51). На практика, през всички последни години САЩ, като износител, могат да се конкурират само с Германия.

Слабостта на материалното производство предопределя потребността на САЩ да съхранят посредническия си статут с помощта на военна сила, т.е. с откровено имперски методи. Така кръгът се затваря - имперската политика изтощава САЩ, но без нея те не могат да поддържат привичния си начин на производство и съществуване.

Имперската идея, която е дълбоко вкоренена в западната култура, се обвързва с тезата за необходимостта от възстановяване на геополитическия силов баланс. В центъра на изграждащата се глобална йерархия е самата Америка, в съюз с "доверените" си държави. На първо място тук е поставен англосаксонският алианс. Именно той формира ядрото на всяка коалиция. Както доказва в труда си "Коалиционните войни на англосаксонците" руският генерал Сергей Печуров, във военно-политическо отношение тази група народи се обединяват от специфична връзка, превъзхождаща по здравина всяка друга възможна коалиция. Пред лицето на външната заплаха те винаги демонстрират висока степен на сплотеност, "независимо от често проявяващите се преди това остри противоречия и разногласия" (52). Освен на всичко други, алиансът между тях се опира и на съвместимостта на американската военна машина с въоръжените сили на другите англосаксонски държави. Идеята за изключително тясното им сътрудничество е разработена навремето от генералите Дуайт Айзенхауер и Бърнард Монтгомъри. Структурите на това сътрудничество включват Организацията за стандартизация на сухопътните сили на Австралия, Великобритания, Канада, САЩ и (като асоцииран член) Нова Зеландия, както и комисиите със същите участници за стандартизацията на ВВС и ВМС (53). В тази връзка, генерал Печуров с основание отбелязва, че всяка, ръководена от англосаксонците, многонационална военна коалиция (извън рамките на НАТО) "почти автоматично получава подкрепата на Северноатлантическия алианс" (54). Въпросът за това, кой е първичния в тази квазиимперия - Лондон или Вашингтон, няма особен смисъл. Целите и интересите на нивото на англосаксонските елити отдавна са се преплели и то съвсем тясно. Показателно е например, че пристигайки в Лондон, веднага след участието си в Мюнхенската конференция през февруари 2013, американският вицепрезидент Джо Байдън беше включен като пълноправен участник в заседанието на британския Съвет за национална сигурност, на което, в частност, се разискваха резултатите от тристранната среща между Великобритания, Пакистан и Афганистан. Впрочем, със същата чест биват удостоявани и британските премиери във Вашингтон. Това е уникално явление в световната практика, защото става дума за свръхсекретни държавни съвещания (55).

Ключова зона на отговорност на англосаксонската коалиция, освен излизащият на първо място в глобалната политика Азиатско-Тихоокеански регион, вероятно ще остане Големият Близък Изток. При това вниманието на Вашингтон и Лондон ще се концентрира най-вече върху онази му част, която е богата на енергоносители и се простира от Оман, на юг, до Каспийския регион, на север. Тоест става дума за т.нар. "енергийна елипса", чиито център е Персийският залив, както и за маршрутите на транзита на енергоносителите към Европа и Далечния Изток. Запазвайки контрола си върху този изключително важен район, Вашингтон ще разполага с ключови стратегически предимства пред всичките си потенциални съперници. Специална роля в това отношение се отрежда на най-големите в света военноморски сили на САЩ, включващи 11 групи самолетоносачи.

В същото време, понякога на голямата политика не са чужди и чувствата. Така например, от известно време насам Белият дом демонстрира повишено внимание към родината на предците на президента Обама. Така, през юни 2012 във Вашингтон беше приета "Стратегията на САЩ в Африка, на юг от Сахара", от която става ясно, че американците искат сами да контролират тази зона. Някога в нея доминира Британия, но оттогава насам възможностите и силно намаляха. Новата стратегия на САЩ в Черна Африка беше изготвена въз основа на специална президентска политическа директива (56). Като човек, чиито произход е свързан с региона, Обама очевидно се смята за напълно способен да се справи с проблемите му самостоятелно, тъй като във въпросния документ въобще не се визират някакви съюзници.

Заключение

На пръв поглед, в новата американска схема за неоимперско устройство на света всичко изглежда стройно и логично. Механизмите са отработени, предварителните разчети са направени. Само че светът е по-сложен от лабораторните конструкции. Опитвайки се да игнорира разумните предложения за изграждането на равноправни международни отношения за да съхрани хегемонията си, Вашингтон се поставя в положение, което не му вещае нищо добро. Ерозията на традиционната американска работоспособност ще продължи да изтощава ресурсите на САЩ и не може да бъде компенсирана от никаква "умна сила". Изправени пред нея, новите силови центрове в лицето на Китай, Русия, Индия, Бразилия, Иран и други държави само ще усилват съпротивата си. Сблъсъците между "проамериканските" и "антиамериканските" империи на границите на "големите политически пространства" могат да се окажат по-сложни от традиционните конфликти между държавите на двустранна основа, тъй като тук ще си противостоят мощни блокове от държави. В този смисъл, не бива да очакваме, че светът ще стане по-стабилен и сигурен.

Впрочем, противоречия ще възникнат и между потенциалните участници в западния съюз. Консолидирайки неоколониалния си "приз" в Африка, Франция, с характерния и апломб, вероятно ще поиска нови парчета от "тортата", претендирайки за равни права с Америка при вземането на най-важните решения. Други пък ще са недоволни от предоставените им сфери на влияние, като например Германия и Италия, които биха могли да се замислят за "все още съществуващият дух на Антантата и Атлантическата коалиция". Уязвена ще се почувства и Испания.

Големи изненади и разочарование може да донесе на американските стратези Турция, чиито държавни интереси все повече се преплитат с религиозните, а антиамериканските настроения сред населението са масови.

Надеждите, свързани с полската експанзия на Изток пък, граничат с авантюризма. Не само Украйна и Беларус не искат възраждането на някогашната Жечпосполита, а и в Литва, която е член на НАТО, гледат на тези планове на Варшава с голямо подозрение. Както посочва в тази връзка германският "Die Welt": "Сравнително скоро двата народа, след продължителна съпротива, се освободиха от съветското господство. С това обаче свършва общото между тях: националистически ориентираните литовци разглеждат някогашната обща история като период на полска доминация, а пък за мнозина поляци територията на Литва е просто част от "изгубените източни земи" (57).

Освен това, да не забравяме, че нерядко у васалите също възникват имперски стремежи и те започват да се бунтуват срещу властта на "сюзерена". В редица случаи за тях е по-удобно да се договарят директно помежду си, при което необходимостта от посредник като САЩ просто изчезва.

Впрочем, държавите, на които Вашингтон делегира имперски статут, също могат да решат, че той е прекалено обременителен за тях и не отговаря на интересите им, особено, ако така мисли собственото им население. Защото възможността да затънат в определените им "имперски владения" е съвсем реална.

Бележки:

1. Хабермас Юрген. «Ах, Европа», Весь Мир, М. 2012, стр. 96-97.
2. Ibid., стр.100.
3. «Il ritorno del sultano», Limes, 4, 2010, 19.
4. http://nationalinterest.org/commentary/old-empires-rise-again-7074
5. http://nationalinterest.org/blog/paul-pillar/why-empires-fail-7320
6. http://inosmi.ru/belorussia/20120711/194779406.html
7. http://www.globalaffairs.ru/number/Mezhduvlastie-15784
8. http://philosophy.ru/library/berd/midl.html
9. Burgess, Kennet J. Organizing for Irregular Warfare: Implications for the Brigade Combat Team. Nаval Postgdaduate School. Monterey, California, December 2007. P. 34.
10. http://www.thenation.com/article/172630/why-its-legal-when-us-does-it#
11. http://www.cbsnews.com/stories/2009/01/13/politics/main4718514.shtml, Clinton's Confirmation Opening Statement
12. Nye J. Soft Power: The Means to Success in World Politics (New York: Public Affairs Group, 2004).
13. http://csis.org/files/media/csis/pubs/071106_csissmartpowerreport.pdf. A Smarter, More Secure America.
14. http://www.welt.de/debatte/article113348933/Wie-die-USA-eine-neue-Weltordnung-schaffen-wollen.html
15. http://www.foreignaffairs.com/63722, Slaughter A.-M. America’s Edge // Foreign Affairs. January-February 2009.
16. Олбрайт Мадлен. «Госпожа госсекретарь. Мемуары Мадлен Олбрайт», М.: Альпина Бизнес Букс, 2004, стр.575.
17. http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/rss_viewer/national_security_strategy.pdf, p.1
18. Ibidem, p.11.
19. http://www.golos-ameriki.ru/content/biden-iran/1595997.html
20. http://www.welt.de/debatte/article113348933/Wie-die-USA-eine-neue-Weltordnung-schaffen-wollen.html
21.  http://www.whitehouse.gov/state-of-the-union-2013
22. Gress David “From Plato to NATO: the idea of the West and its opponents”, The Free Press, N.-Y. 1998, p. 432
23. Gress David “From Plato to NATO: the idea of the West and its opponents”, The Free Press, N.-Y. 1998, p.423
24. Ibid. p. 422
25. Тhe Future of NATO, ed. by Ted Gallen Carpenter, London.: Frank Cass, 1995, p.87-88
26. Тhe Future of NATO, ed. by Ted Gallen Carpenter, London.: Frank Cass, 1995, p.7
27. Ibid. p.50
28. Бжезинский Збигнев, Скоукрофт Брент. «Америка и мир. Беседы о будущем американской внешней политики». - М.: Астрель, 2012. Стр. 237-238
29. Ibid., стр. 242
30. Клаузевиц. «О войне». Государственное военное издательство. - М. 1934, с. 556.
31. Свечин А. «Стратегия». Военный Вестник. -  М. 1927, стр.76
32. Свечин А. «Стратегия». Военный Вестник. -  М. 1927, стр.77
33. Ibid., стр.79
34. Ibid., стр. 80
35. http://inosmi.ru/world/20120904/198572619.html
36. Бжезинский Збигнев. «Стратегический взгляд: Америка и глобальный кризис», М. Астрель, 2012, стр.208.
37. http://www.inosmi.ru/asia/20130218/205986654.html
38. http://www.inosmi.ru/world/20130215/205937083.html
39. http://www.inosmi.ru/world/20130113/204563281.html
40. http://www.iimes.ru/?p=9459
41. http://www.inosmi.ru/asia/20130117/204735826.html
42. http://www.spiegel.de/politik/ausland/usa-und-china-ringen-in-asien-um-die-vorherrschaft-a-837825.html
43. http://www.globalaffairs.ru/number/Mezhduvlastie-15784
44. http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/03/28/remarks-president-address-nation-libya.
45. Фридман Д. Следующие 100 лет: прогноз событий XXI века. М.: Эксмо, 2010, стр. 203.
46. http://www.inosmi.ru/translation/245577.html  
47. Ferguson N. Hegemony or Empire? Foreign Affairs, 2003, Sept.-Oct. p.154
48. Nye J.S., Jr. U.S. Power and Strategy After Iraq, ibid., July-Aug. p.60
49. Steel Ronald, PAX AMERICANA, The Viking Press, New York, 1967, p. vii
50. Ibid. p.15,17
51. https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2078rank.html
52. Печуров С.Л. Коалиционные войны англо-саксов: История и современность. М.: Издателство ЛКИ, 2008, стр. 28
53. Ibid., стр.220
54. Ibid., стр.227
55. http://www.whitehouse.gov/blog/2013/02/06/vice-president-biden-meets-world-leaders-europe
56. http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/docs/africa_strategy_2.pdf.
57. http://www.welt.de/geschichte/article113591091/Alte-Grossmacht-zwischen-Deutschland-und-Russland.html

* Авторът е руски геополитически анализатор, статията му публикуваме с любезното съдействие на Националния консервативен форум


{backbutton}