09
Пон, Дек
4 New Articles

Реалистичната геополитика на Ханс Моргентау

брой3 2013
Typography

Историята на съвременната политическа наука, до голяма степен, е история на непрекъснатата борба между две парадигми, т.е. две визии за основите на международното право и средствата за стабилизиране на международните отношения. Представителите на едната, чиито корени могат да се открият във философията на стоиците и библейския постулат за единството на човешкия род, а също във възгледите на средновековния испански теолог Франсиско де Витория и големия философ от ХVІІІ век Имануел Кант, смятат, че стабилният международен ред може да бъде изграден и запазен само, ако се опира на универсалните морални принципи и базиращите се на тях правни норми. За първи път в политическата практика тази парадигма на политическия идеализъм бива изцяло въплътена в разработената под ръководството на американския президент Удроу Уилсън програма на постоянно действащата универсална междуправителствена организация – т.нар. Общество на народите, замислена като гарант и инструмент на новия международен ред, наложен след Първата световна война.

Основните идеи на другата парадигма – тази на политическия реализъм – могат да се открият още в „Историята на Пелопонеската война” на древногръцкият историк Тукидид, във възгледите на италианския политически мислител Николо Макиавели, а също на английските философи Томас Хобс (и неговата теория за естественото състояние) и Дейвид Хюм (отстояващ терорията за политическото равновесие), германския генерал Карл фон Клаузевиц и други. Още през 1932, в книгата си „Моралният човек и аморалното общество, американският теолого Райнхолд Нибур остро критикува пацифизма на идеалистите и тяхното късогледство пред лицето на надигащата се нацистка опасност. В началото на Втората световна война в сравнително самостоятелен клон на това направление в политическата мисъл се превръща геополитиката (Хилфорд Макиндер, Никълъс Спайкмън, Алфред Маън и други). За истински „баща-основател” на теорията на политическия реализъм обаче, с основание се смята професорът от Чикагския университет Ханс Моргентау (1904-1979). Още първото издание на книгата му „Политическите отношения между нациите. Борбата за власт и мир” („Politics among Nations. The struggle for Power and Peace”), появила се през 1948, поражда огромен интерес в научните и политическите среди не само в САЩ, но и в другите западни държави.

Кариерата на Моргентау

Ханс Моргентау е роден на 17 февруари 1904 в Кобург, Германия. Учи в университетите на Франкфурт и Мюнхен, след което преподава право в Мюнхенския университет. От 1932 до 1935 учи публично право в Женевския университет, а през 1935-1936 продължава специализацията си в Мадридския университет.

През 1937, спасявайки се от нацистите, Моргентау емигрира в САЩ. Случилото се в Германия след идването на Хитлер на власт, оказва сериозно влияние върху по-късните му трудове в сферата на теорията на международните отношения, в които той твърдо отстоява научния подход към политиката, в разрез с нацистката теория, пропита от краен национализъм и ксенофобия. След като се преселва в САЩ, Моргентау преподава в Бруклинския университет (1937-1939), университета на Канзас Сити (1939-1943) и Чикагския университет (1943-1971), а през последните години от живота си (от 1975) – в Новата школа за социални изследвания. През 1944-1961 той оглавява Центъра за изучаване на американската външна и военна политика в Чикаго и нееднократно е назначаван за външнополитически съветник на американското правителство. Моргентау умира на 19 юли 1979.

"Politics Among Nations. The Struggle for Power and Peace"

Книгата "Политическите отношения между нациите. Борбата за власт и мир" е публикувана за първи път през 1948 и с основание се смята за класическа в теорията на международните отношения. В нея се анализират съществените промени, станали на световната сцена през 40-50-те години на ХХ век. Провалът на Обществото на народите и началото на Втората световна, а след това и на студената война водят до криза на идеалистическия подход към международните отношения: става очевидна илюзорността на опитите за изграждане на световен ред, базиращ се единствено на универсалните ценности и общите интереси на държавите.

В знаменития си труд Ханс Моргентау формулира основните принципи на политическия реализъм. На първо място, авторът обосновава тезата, че в основата на международната политика са законите на политическото поведение, чиито корени следва да се търсят в самата човешка природа. Според Моргентау, историята на политическите идеи представлява борба между две гледни точки за природата на човека, обществото и политиката. Представителите на едната вярват във възможността за формирането на рационален и, едновременно с това, базиращ се на моралните принципи политически ред. Те вярват, че човек поначало е добър по природа и, че обществото може да се усъвършенства по пътя на образованието и реформите. Привържениците на другата гледна точка - т.е. на концепцията на политическия реализъм, пък смятат, че светът е несъвършен и за да се формира рационално обоснован политически ред, следва да се отчита несъвършенството на човешката природа. Според тях, за съвременния свят са характерни конфликтите между различните интереси, което пък означава, че съществуването на всички плуралистични общества се основава на баланса между интересите, т.е. на "система от сдържания и противотежести".

Шестте принципа на политическия реализъм

Първият принцип на политическия реализъм е свързан с вероятностния карактер на политическата активност в сферата на международните отношения. За Моргентау политическия реализъм е доктрина, отчитаща противоречивите страни на човешката природа и признаваща ограничените възможности за изграждането на справедлив и морален политически ред. Освен това политическият реализъм се основава на тезата, че всички действия за усъвършенстване на обществото имат рисков характер.

Вторият принцип на политическия реализъм е този за националните интереси, разбирани в термините на властта и мощта. Концепцията за националния интерес позволява международната политика да се разглежда като относителнонезависима от такива сфери като икономиката, религията, или етническите отношения. Моргентау посочва, че без тази теоретична предпоставка, създаването на теорията на политиката е невъзможно. Според него, именно понятието за интереса, тълкуван в термините на властта и могъществото, дава възможност за теоретично разбиране на международните отношения и международната политика.

Третия принцип на политическия реализам е, че той освобождава теорията на международните отношения от две заблуди - изучаването на мотивите и намеренията, стоящи в основата на политическите действия, и изследването на идеологическите предпочитания на субектите на международните отношения. Според Моргентау, схващането, че ключ към разбиране на външната политика могат да бъдат изключително мотивите на държавниците е погрешна. Външната политика не може да се разглежда през призмата на психологическите феномени.

Четвъртият принцип на политическия реализъм е свързан с динамичното разбиране за националните интереси. В тази връзка Моргентау посочва, че: "политическият реализъм разглежда концепцията за интереса, тълкуван в терминологията на властта, не като установена веднъж завинаги и неподлежаща на промени, а като зависима от ситуацията". Тоест, интересите се променят в зависимост от историческите условия. Тук Моргентау цитира Макс Вебер, според който интересите (материални и идеални), а не идеите определят типа на социалното действие. Различните видове интереси, определящи политическите действия, се формират през конкретен исторически период и в конкретен политически и културен контекст.

В този смисъл интересите представляват дългосрочни стандарти, по които може да се съди и да се оценяват политическите решения и действия. Съвременните връзки между интересите и националната държава са продукт на историята и, следователно, могат да променят конфигурацията си. Тук Моргентау си задава въпроса: как може да бъде трансформиран съвременният свят? Връзката между националните интереси и техния продукт - държавата, с течение на времето може да изчезне. Политическият реализъм не отрича, че съвременното деление на света на отделни национални държави може да бъде заменено от съюзи между държави или други образувания.

Петият принцип акцентира върху това, че политическият реализъм отрича тъждествеността между морала на конкретна нация и универсалните морални закони. Прокарвайки различие между истината и мнението, той разграничава и истината от идолопоклонството. Всички нации са подложени на изкушението (и само малко от тях са в състояние достатъчно дълго да му се противопоставят) да представят собствените си цели и действия като проява на универсалните морални принципи. Едно нещо е да знаеш, че нациите са субекти на моралния закон, а друго - да налагаш кое е добро и кое лошо в отношенията между нациите. Съществува несъответствие между вярата, че всичко се подчинява на Божията воля и убеждението, че Бог винаги е на нечия страна. Отъждествяването на политическите действия на конкретна държава с волята на Провидението не може да се оправдае от морална гледна точка, тъй като това, по същество, е проява на такъв сериозен грях, като гордостта, в който и гръцките трагици, и библейските пророци упрекват както управляващите, така и управляваните. Подобно осъждествяване е опасно и от политическа гледна точка, тъй като може да породи изкривена визия за международната политика и, в крайна сметка, да доведе до това, държавите да се стремят да се унищожат взаимно, уж в името на моралните идеали или дори на Бог.

Тоест, съществува огромна разлика между политическия реализъм и другите теоретични школи. В същото време, теорията на политическия реализъм често се разбира и тълкува неправилно, макар че в нея няма противоречие между изискванията на рационализма, от една страна, и тези на морала - от друга.

Шестият принцип на Моргентау е, че политическата сфера притежава собствена специфика, подобно на икономическата, правната или етичната. Политическият реалист разсъждава в термините на интереса, определян като власт, по същия начин, по който икономистът мисли в категориите на интереса, определян като богатство, юристът - в категориите на съответствието на действието на правните норми, а специалистът по етика - в категориите на съответствието на действието на моралните принципи. Така, икономистът задава въпроса "как тази политика влияе върху богатството на обществото?". Юристът пита "съответства ли тази политика на законите", а моралистът - "дали тя съответства на моралните принципи?". Политическият реалист пък задава въпроса "как тази политика влияе върху мощта на нацията?". Разбира се, политическият реалист признава съществуването и значението на неполитическите феномени, но ги разглежда от политическа гледна точка. Освен това, той признава, че другите науки могат да разглеждат политиката от собствената си гледна точка.

Накратко, изброените по-горе принципи могат да се формулират така:

  • Политиката, както и обществото, като цяло, се подчиняват на обективни закони, коренящи се в неизменната и много несъвършена човешка природа, като опитите за промяната и са обречени на неуспех. Може да се създаде теория, която, повече или по-малко отразява тези закони.
  • Политическият реализъм отчита значението на политическото действие от морална гледна точка. Освен това той взема предвид и неизбежното противоречие между моралните норми и изискванията на политическото действие.
  • Основният признак на политическия реализъм е концепцията за интереса, дефиниран в термините на властта/силата, която рационално въвежда необходимия ред в предмета на политиката, като по този начин прави възможно и теоретичното му обосноваване.
  • Интересът, дефиниран като власт/сила, представлява обективна, универсално обоснована категория, но не защото е установена веднъж завинаги, а защото съдържанието и начинът на властването са обусловени от политическия и културния контекст.
  • Отказ от отъждествяването на моралните стремежи на конкретната държава с универсалните морални норми, т.е. нито една държава не притежава монополното право да бъде "морална", т.е. да определя "кое е добро, и кое лошо" от морална гледна точка и именно концепцията за интереса предотвратява злоупотребите от този род.
  • Политическата сфера е автономна - за политика, дефинирането на интереса в категориите на властта/силата е същото, каквото за икономиста дефинирането на интереса в категорията на богатството.

Понятието за властта

Моргентау тълкува властта като различни форми на контрол от страна на субекта на властта върху действията и идеите на обектите на властта. "Политическата власт, това са взаимните отношения на контрол и подчинение между онези, които притежават обществен авторитет и останалата част от обществото". Политическата власт обаче се отличава от силата, в смисъл на пряко използване на физическа принуда. Заплахата за използване на сила, под формата на действия на специалните служби, арестите, прилагането на смъртни наказания или обявяването на война - всичко това са присъщи черти на вътрешната политика на всяка държава.

Моргентау прави една съществена уговорка, разграничавайки политическата и военната власт. Когато заплахата от насилие се превръща в реалност, това означава постепенен преход от политическа към военна власт. В международните отношения въоръжените сили и заплахата за използването им са най-важният материален ресурс, определящ мощта на нацията.

Разграничавайки политическата и военната власт, Моргентау подчертава: "Основната цел на военните приготовление е да бъдат убедени другите нации да не използват въоръжените си сили. Политическата цел на една война не е просто овладяването на някакви територии или разгрома на противниковата армия, а упражняването на влияние върху съзнанието на противника и подчиняване умовете и сърцата на победените на волята на победителя".

Ханс Моргентау прави разлика и между икономическата политика, сама по себе си, и икономическата политика като инструмент на международната политика, когато икономическите цели биват подчинени на задачите за установяване на контрол или доминация над другите нации. Той смята, че подобно разграничаване има както теоретично, така и практическо значение.

Така, когато целите на различните видове публична политика са насочени към укрепване позициите на държавата на международната сцена и доминацията и над останалите, можем да говорим и за подчинения характер на външната политика на страната. Към цитираната по-горе дефиниция на Маргентау за политическата власт следва да добавим и, че политическата власт представлява психологическото отношение между онези, които я притежават и тези, които и се подчиняват. Тоест, властта представлява контрол върху активността, чрез подчиняването на умовете, т.е. на съзнанието. Борбата за власт на международната сцена е преходна в исторически план и е свързана със съществуването на автократични правителства. Следователно, тя може да изчезне с изчезването на автократичните правителства. Моргентау отбелязва, че през ХІХ век основното схващане за природата на международните отношения е, че държавите могат да избират да провеждат международна политика, основаваща се на силата, и другите видове международни отношения, които не зависят пряко от волята за власт. Анализирайки международните отношения, базиращи се на борбата за власт, Моргентау очертава три основни техни разновидности ("съществуват три основни модели на политиката на всяка държава, както вътрешна, така и външна"):

  • Политика, ориентирана към съхраняване и консервация на властта, т.е. към запазване на статуквото.
  • Политика, ориентирана към натрупване на властови пълномощия и разширяване на властта.
  • Политика на демонстрация на сила.

Тези три вида публична политика се пречупват по специфичен начин във външната политика на всяка държава.

Планът Моргентау

През 1944 Англия и САЩ се споразумяват, че след края на войната Германия следва да бъде разделена на три части, да бъде ликвидирана тежката и индустрия, а населенето да се преориентира към развитие на селското стопанство. Това е т.нар. "план Моргентау", предложен през септември 1944 по време на Квебекската конфернеция и приет от Уинстън Чърчил и Франклин Рузвелт. Към него е приложена паметна записка на Хари Уайт, член на т.нар. "финансов интернационал" и "архитект" на Бретънуудската система. В записката се посочва, че ако бъде реализиран планът Моргентау, населението на Германия ще намалее с 25 милиона, в рамките на само няколко години. Въпреки това планът не е приет. Той обаче "изплува" в медиите, тъй като Уайт се оказва съветски агент и го предава в Москва, където пък решават да го изпратят по дипломатическите канали в столицата на Третия Райх, очевидно разчитайки, че това ще намали броя на привържениците на сепаративен мир с Великобритания и САЩ. Така, нацисткият официоз "Фьолкишер Беобахтер" излиза със заглавие "Рузвелт и Чърчил приемат убийствен еврейски план", а Гьобелс обявява, че англосаксонците планират да превърнат Германия в огромно картофено поле. Впрочем, планът е подложен на остра критика и от британските и американски медии.

Това принуждава Вашингтон и Лондон да отклонят първия му вариант, но като цяло, някои от съдържащите се в него идеи се запазват и се реализират отчасти в западните окупационни зони. Така, американските окупационни власти в Германия осъществяват децентрализация на банковата система, създавайки 11 отделни банкови окръзи със собствени централни банки; разрушават единната производствена система, осъществяват демонтажа и изнасянето на много индустриални предприятия (разрушени са 918 германски предприятия, от които военни са само 368); забраняват външната търговия и ограничават вноса; забраняват морския риболов, производството на азот за минерални торове, демонтират и унищожават 13 химически заводи, в резултат от което производството на торове пада с 82%, а на храни - с 65%; планират масовото обезлесяване на страната, но се отказват от това заради протестите на съюзниците; налагат сурова данъчна политика, позволяваща отнемането на 58% от германския БВП.

В резултат от това жизненото равнище рязко пада, дори в сравнение с военния период, като две трети от населението срадат от недояждане, а половината от германските работници са на ръба на пълното изтощение.

Заключение

И така, формулирайки базовите принципи на политическия реализъм, Моргентау се опира на:

  • тезата за вероятностния характер на политическата активност в сферата на международните отношения;
  • очертаването на националните интереси като основа на външната политика на всяка държава (при това самото понятие национални интереси се интерпретира в категориите на силата и мощта);
  • стремежа да се избегне психологизма: обект на анализ в теорията на международните отношение не са намеренията и мотивити на държавните елити, а реалните им действия;
  • динамичното разбиране за националните интереси като зависими от историческия период и конкретния политически и културен контекст;
  • принципа на политическото благоразумие и етиката на отговорността като основи на моралната външна политика;
  • дефиниране на международните отношения като борба за власт и влияние на международната сцена.

 

* Анализатор на московското списание „Геополитика”


{backbutton}