08
Нед, Дек
5 New Articles

Ядрената геополитика на Пхенян

брой3 2013
Typography

Поредната криза, свързана с ядрените заплахи, които комунистическият режим в Пхенян периодично отправя към съседите си и света, като цяло, породи множество коментари относно това, какво точно цели Северна Корея. Повечето китайски южнокорейски и американски експерти бяха единодушни, че Пхенян "само блъфира", подчертавайки, че "Северна Корея не иска истинска война", защото "ръководството и е наясно, че евентуално нападение срещу Юга би било равносилно на самоубийство". На свой ред, Пентагонът направи официално изявление, в което определи като "некоректни" твърденията, че севернокорейцките са в състояние да изстрелят балистична ракета с ядрена бойна глава. Според говорителя на Пентагона Джордж Литъл, "би било грешка да смятаме, че севернокорейският режим е разработил, изпитал или демонстрирал подобни ядрени оръжия".

Появиха се обаче и други мнения. Така, в обширен коментар във влиятелното китайско издание "Хуанцю шибао" един от най-известните китайски експерти по Северна Корея Чжан Лянгуй (доцент в Партийната школа на ЦК на Китайската компартия) прогнозира, че Пхенян ще се опита да обедини с военна сила двете Кореи, защото "така династият Ким ще осъществи своите исторически цели - Ким Ир Сен основа държавата, Ким Чен Ир създаде силна армия, а Ким Чен Ун трябва да обедини Севера и Юга". Според него, Северна Корея се е ориентирала към силово обединяване още през 2009, когато осъществи втория си ядрен опит.

Чжан Лянгуй посочва като доказателство за това, фактът, че режимът в Пхенян разполага с подробен план за завладяването на Юга, както и очевидното надценяване на собствените му сили: "На севернокорейците още от самото им раждане се внушава, че тяхната страна разполага с една от най-силните армии в света. Медиите непрекъснато твърдят, че Северна Корея е единствената държава, която може да съперничи на САЩ във военната сфера". В тази връзка китайският експерт цитира свой севернокорейски колега, според който "няма да ни е особено трудно да победим американците". Чжан Лянгуй посочва, че макар подобни твърдения да предизвикват насмешки в Китай, в самата Северна Корея на тях се гледа съвсем сериозно. Тезата му се подкрепя и от друг известен специалист по проблемите на региона - американеца Райън Майерс, според когото "макар да не си струва да приемаме сериозно всяка заплаха на Пхенян, истината е, че с безумната си и свръхагресивна пропаганда севернокорейското ръководство само се вкарва в ъгъла, а за да излезе оттам, ще трябва, по един или друг начин, да докаже, че не се шегува".

Стратегията на малкия хищник

Според авторитетния американски геостратег Джордж Фридман (президент на Агенция Стратфор), Северна Корея вече дълги години използва заплахата от нови ядрени опити, както и самите опити, като своеобразно оръжие срещу своите съседи и САЩ. На пръв поглед, подобна стратегия не изглежда особено разумна. Защото, ако изпитанието не е осъществено, на Пхенян просто няма да се гледа сериозно. Но дори да е осъществено и накара останалите да се отнасят по-сериозно към Северна Корея, това не променя факта, че тя не разполага със средства за доставката на своите ядрени оръжия. И колкото по-близо изглежда до създаването на такива средства, толкова по-вероятно е това да провокира нападение срещу нея, което да провали всичките и усилия. В този смисъл, разработването на подобно оръжие и на ракети-носители за него, изглежда по-разумно. Защото едва когато една страна вече разполага и с едното, и с другото, тя може реално да застраши и шантажира противниците си.

За Северна Корея обаче, тази логика очевидно не важи. Както напомня Фридман, Пхенян отдавна се придържа към подобно, на пръв поглед абсурдно поведение, което означава, че то просто не е такова. Напротив, севернокорейската стратегия се оказва невероятно ефективна.

БВП на на Северна Корея се оценява на около 28 млрд. долара, т.е. горе долу, колкото е този на Латвия или Туркменистан. Въпреки това Пхенян си извоюва такива позиции, които принуждават големи сили като САЩ, Япония, Китай и Русия (както, разбира се, и Южна Корея) да седнат на една маса със севернокорейците, опитвайки се да ги убедят да прекратят ядрената си програма. Понякога тези големи сили отпускат за целта немалка финансова или продоволствена помощ на Пхенян, като в отговор режимът ту се съгласява да прекрати разработките си, ту внезапно възобновява ядрената си активност. Северна Корея най-вероятно е твърде далеч от създаването на практически използваемо ядрено оръжие, но непрекъснато заплашва останалите, че ще го използва. А когато провежда изпитанията си, неизменно твърди, че те са насочени против САЩ и Южна Корея, сякаш подобни изпитания могат да бъдат насочени срещу някого.

Джордж Фридман твърди, че това е изключително силен момент в севернокорейската стратегия. Когато преди повече от двайсет години рухна Съветската империя, Северна Корея се оказа в изключително тежко икономическо положение, въпреки китайската помощ. По онова време прогнозите, че режимът скоро ще рухне и Корейският полуостров ще се обедини под егидата на Юга изглеждаха достатъчно обосновани.

В тези условия беше естествено, че севернокорейският режим си постави една, единствена цел - да оцелее, опасявайки се, че противниците му отвън могат да предприемат военна интервенция, или пък да подкрепят евентуално въстание срещу него. Пхенян се нуждаеше от стратегия, която да предотврати всеки опит за предприемането на подобни действия. При положение, че става дума за една слаба във всяко отношение страна, това не изглеждаше никак лесно, но Северна Корея съумя да разработи и реализира стратегия, която самият Фридман преди десетина години определи като "свирепа, слаба и смахната". Тази "свирепа, слаба и смахната стратегия" се реализира вече почти четвърт век, включително в момента, и всички сме свидетели, че работи изключително ефективно.

Трите елемента на севернокорейската стратегия

На първо място, севернокорейският режим се позиционира като изключително агресивен и разполагащ с разрушителна мощ. В същото време обаче, той се позиционира и като "слаб противник", така че колкото и да е "агресивен" да няма никакъв смисъл да бъде нападан, тъй като "при всички случаи е обречен на колапс". Накрая, режимът в Пхенян се позициони като "смахнат", което трябва да внуши на останалите, че е опасно да се занимават с него, тъй като е склонен към непредсказуеми и изключително рискови действия при най-малката външна провокация.

В началото способността на Пхенян да изглежда "страшен" се ограничаваше със способността на севернокорейската армия да обстрелва Сеул. Периодично по демаркационната линия между двете Кореи се извършваше масиран артилерийски обстрел, който, на теория, би могъл да засегне и столицата на Юга. Всъщност, Северна Корея нямаше намерение да разрушава Сеул, защото нямаше възможност да го направи. Дестабилизацията на севернокорейския режим несъмнено беше изгодна за външните му противници, но крайната агресивност и "лудост" на Пхенян, на фона на неясните му военни възможности, се оказаха достатъчни за да убедят Южна Корея и съюзниците и да се откажат от опитите си за ерозия на комунистическия режим. По-късно севернокорейците се ориентираха към създаване на собствени ракети и ядрено оръжие, което беше естествено следствие от възприетата от тях стратегия на "сплашване", тъй като нищо не е по-страшно от ядрената война.

Истината е, че немалко други страни също са се опитвали да играят тази игра, правейки се на "страшни", но севернокорейците добавиха към нея нов ключов детайл - тяхната слабост. Северна Корея "рекламира" слабостта на своята икономика и особено продоволствената си несигурност, използвайки различни средства. Това не се прави открито, но съзнателно се допуска тази слабост да се проявява. Така на останалите се внушава, че предвид слабостта на севернокорейската икономика и на изключително трудния живот на местното население, не си струва да се рискува и да се ерозира Северът отвън, а е по-добре да се изчака режимът сам да падне под тежестта на многобройните си "дефекти". Тоест, става дума за двойно подсигуряване. Севернокорейската агресивност и лудост, в съчетания с военния потенциал на режима, който макар да е съмнителен би могъл да се окаже твърде опасен, принуждава противниците на Пхенян да действат изключително предпазливо. Защо да рискуват и да провокират агресивността на режима, след като слабостта му в крайна сметка ще го съсипе? Истината е, че постоянните дискусии сред западните анализатори относно истинския потенциал на Пхенян и неговата слабост парализират действията на политиците.

Междувременно, севернокорейците добавиха и трети елемент за да усъвършенстват стратегията си. Режимът съзнателно се представя за "смахнат", сипейки екстравагантни заплахи и, поне както изглежда отвън, представяйки се за "готов незабавно да влезе във война". Понякога тази стратегия се подсилва с такива безумни действия, като потопяването на южнокорейски кораби без всякакви видими причини. Както посочва Джордж Фридман, играта със Северна Корея е като игра на покер - могат да ви се паднат различни играчи . такива, които са наясно със шансовете си, или пък играещи просто за удоволствние, но не можете да играете покер с някой шизофреник, защото той е съвършено непредсказуем, няма как да го надиграеш и, ако все пак си седнал да играеш с него, никога не знаеш какво те чака.

Докато севернокорейците продължават успешно да се представят за "страшни, слаби и смахнати" останалият свят ще продължава да смята, че е най-разумно да не ги дразни прекалено и да не обръща внимание на това що за режим управлява в Пхенян. Тук обаче има един тънък момент - макар че в рамките на тази стратегия Северна Корея трябва да изглежда все по-агресивна, тя трябва да внимава ръстът на агресивността и да не преодолее сдържащия ефект на нейната "слабост и лудост".

"Предпазливата" ядрена програма

Според президента на Агенция Стратфор, ядрената програма на Северна Корея е обречена да бъде "вечна". Пхенян никога няма да създаде годно за практическа употреба ядрено оръжие но никой не може да е сигурен, че това действително е така. Благодарение на широко разпространеното схващане, че севернокорейските лидери са "смахнати", мнозина смятат, че те могат да ускорят създаването на ефективно собствено ядрено оръжие и да започнат война при най-малката провокация. В резултат от това, САЩ, Русия, Китай, Япония и Южна Корея ще продължат да провеждат срещите си с Пхенян, опитвайки се да го убедят (включително като го "подкупят") да не предприема "безумни действия".

Показателно е, че Северна Корея никога не предприема нещо достатъчно значимо и опасно, или поне опасно дотолкова, че да излезе извън очертания по-горе "шаблон". От времето на Корейската война, Пхенян изключително точно преценява действията си, така че да избегне всяка стъпка, която би могла да провокира наистина сериозна реакция. Тази предпазливост е характерна и за севернокорейската ядрена програма. Макар че вече над десет години проглушават ушите на света с нея, севернокорейците на практика не са се доближили особено до създаването на адекватно ядрено оръжие.

От геостратегическа гледна точка, позиционирането на Северна Корея изглежда перфектно: дори минималните рискови действия на Пхенян са достатъчни за да може режимът да придаде достатъчно достоверност на своята "агресивност и лудост", което, наред с бекрайните словесни заплахи, му позволява да си остава една от основните глобални заплахи в очите на великите сили. Веднъж извоювали си тази позиция, севернокорейците не могат да си позволят да я изгубят, без оглед на това какви заплахи сипят към останалите.

Ролята на Китай и иранският "епигон"

Тук обаче се очертава по-интересен и нов аспект. През всичките тези години САЩ, Япония и Южна Корея виждаха, как китайците се намесвят и убеждават Северна Корея да не прави глупости. Този дипломатически модел дотолкова се утвърди, че поражда известни съмнения, доколко актуална е ролята на Китай в него. Както е известно, в момента Пекин има териториални спорове със съюзниците на САЩ в Южно- и Източнокитайско морета. Съмнително е, че може да избухне война заради спорните острови в региона, но ситуацията си остава критична, като особено опасна изглежда китайско-японската реторика, както впрочем и маневрите на военните кораби на двете страни. В същото време, японците и американците отново разчитат на китайското посредничество за разрешаването на поредната ядрена криза, свързана със Северна Корея. Китайците действително биха могли да помогнат, още повече, че това няма да им струва кой знае какви усилия, тъй като след взрива на ядреното си устройство, Пхенян не е заинтересован да задълбава в тази посока. Китайската "помощ" по корейския въпрос обаче има своята цена, и нищо чудно този път това да са именно спорните острови.

Няма откъде да знаем, как точно разсъждават в Пекин, нито пък има основание да смятаме, че Китай и Северна Корея играят обща игра, но е ясно, че китайците са все по-заинтересовани от стабилизацията на Северна Корея. На свой ред, Пхенян очевидно е склонен периодично да провокира подобни кризи - по правило, последвани от китайска намеса, което се оказва твърде изгодно за Пекин.

Следва да отбележим, че някои страни очевидно твърде внимателно са анализирали стратегията на Северна Корея, опитвайки се да заимстват отделни елементи от нея. Това се отнася най-вече за Иран, който доста убедително се прави на по-страшен, отколкото е в действителност, по отношение на ядрената си програма, която, както изглежда, не се развива особено добре. Паралелно с това, Техеран, също като Пхенян, се представя за слаба държава, чиито позициите биват ерозирани от честите икономически кризи, както и от действията на вътрешната опозиция. Не е ясно обаче, дали иранците ще могат да разиграят тази карта също толкова добре, както го правят севернокорейците - най-малкото, защото в Иран населението не страда от масов глад, както е в Северна Корея.

Накрая, реториката на Иран също изглежда (отвреме навреме) безумна: Техеран упорито се опитва да внуши на света, че може да разпали ядрена война, дори ако това доведе до гибелта на всички иранци. Пак подобно на Северна Корея, Иран съумя да съхрани формата си на управление и своя суверенитет. Безбройните прогнози за неизбежния крах на ислямската република в резултат от смяната на поколенията, се оказаха погрешни.

Както посочва и Джордж Фридман, едва ли си струва да осъждаме "свирепата, слаба и смахната" стратегия на Пхенян, защото в ситуацията, в която е поставена Северна Корея, тя очевидно и носи полза. Подобна стратегия позволява да бъде съхранен управляващия режим, колкото и одиозен да е той, позиционира Северна Корея като голям международен играч и прави склонни на отстъпки наистина големите сили. В крайна сметка, дипломацията е изкуство да постигаш целите си, без да прибягваш до военни средства. Както и в много други случаи, демонстрацията на сила и желание за война, колкото и парадоксално да изглежда, може да се окаже фактор за избягването на война. В този смисъл, става дума не за "безумна", а за съвсем реалистична стратегия, която в случая със Северна Корея и Иран, поне засега работи.

За кого "играе" Пхенян?

Впрочем, стратегията на Северна Корея може да има и друго обяснение. Така, някои, очевидно повлияни от конспиративните теории представители на различни разузнавателни служби (включително и на Запад), смятат, че поведението на Пхенян всъщност цели да оправдае американското присъствие в Азия, което пък е насочено най-вече против Китай. Тоест, зад показната ирационалност на севернокорейския режим всъщност се крие "обективно съществуващ алианс" между тоталитарната Северна Корея, от една страна, и демократичните САЩ и Южна Корея - от друга.

Привържениците на тази хипотеза смятат, че заплахата, идваща от Пхенян (който, от 1949 насам, се подкрепя от Китай) служи като оправдание за военното присъствие на САЩ в региона и не противоречи на интересите на Южна Корея, тъй като наличието на американски военни бази на нейна територия позволява на Сеул да съкрати военните си разходи. Разбира се, няма съмнение, че на Юг искрено желаят падането на комунистическия режим на Север, но в същото време осъзнават, че това би могло да им донесе сериозни загуби в икономически план. Защото падането на режима в Пхенян и последвалото обединяване на страната, вероятно ще струва на Сеул между 500 милиарда и 3 трилиона долара и значително би забавило икономическия растеж на южнокорейския "дракон", отразявайки се негативно на конкурентоспособността на основните му корпорации.

Съперничеството между Южна Корея и Япония

Япония също се опасява от севернокорейския си враг, който редовно я заплашва с ядрена война, но, едновременно с това, се страхува не по-малко от евентуалното обединяване на двете Кореи: подобен сценарий би удвоил геостратегическата мощ на основния и икономическия съперник, чиято продукция (която и в момента измества японската на много пазари) би станала още по-конкурентоспособна заради изключително евтината работна ръка на севернокорейците. Неслучайно, при подобно развитие на събитията, Goldman Sachs поставя Обединена Корея на осмо място (т.е. преди Германия и Япония) в рейтинга на най-големите световни икономики през 2050.

Освен това, в резултат от обединяването на двете Кореи, новата държава ще разполага с ядрено оръжие, което би принудило Япония да създаде изключително скъпоструващ ядрен арсенал. Токио обаче няма никакво желание да го прави както заради икономическата криза, така и заради решението си постепенно да се откаже от атомната енергетика след аварията във Фукушима.

Двойната игра на САЩ?

Ето защо някои цинично настроени експерти твърдят, че Вашингтон неслучайно толкова дълги години си затваряше очите за случващото се в Северна Корея, помагайки и да създаде собствена ядрена индустрия, и дори позволявайки и (за разлика от Ирак навремето) да се сдобие с ядрено оръжие. Според тях, Пхенян се използва от САЩ като "полезния враг", т.е. като заплаха, оправдаваща американското военно присъствие на изток и юг от Китай... Както посочва известният френски геополитик Александър дел Вале, задачата на формирания от Вашингтон "азиатска защитен пояс" не е само противодействието на севернокорейската заплаха (колкото и реална да е тя), а и обкръжаването на истинския геостратегически противник на Америка - Китай, който заедно с Русия създаде преди време Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), превръщайки я в антиамерикански алианс с участието на централноазиатските постсъветски републики.

Всичко това стимулира появата на съвършено безумни предположения като например популярната напоследък на Запад теория, според която младият севернокорейски диктатор Ким Чен Ун, който дълги години учи в Швейцария, още тогава е бил обект на специалното внимание на американското разузнаване и в момента действа така, както му внушават враговете на неговия собствен режим. Естествено, подобна хипотеза противоречи на основната задача в момента на Вашингтон и местните му съюзници, опитващи се да убедят Пекин да накара Пхенян да се откаже от ядрената си стратегия. Белият дом не крие, че би искал да замени сегашния севернокорейски режим с по-разумен, който, макар че ще си остане прокитайски и диктаторски, да е склонен поне да се откаже от плановете си за създаване на собствен ядрен арсенал, срещу предоставянето на икономическа помощ и отмяна на международните санкции.

Независимо от това обаче, американските стратези са съвършено наясно, че този вариант би бил от полза най-вече за Пекин: от една страна той би му позволил да избегне евентуален нов военен сблъсък (като този преди 60 години) с участието на Китай, двете Кореи и САЩ, в който китайско-севернокорейската ос би била обречена на поражение, а от друга - би ерозирал моралната и стратегическа обосновка на американското военно присъствие в региона. Китайските политици и стратези внимателно анализират този сценарий, но той не устройва особено Пхенян (който Пекин все по-трудно удържа под контрол), нито пък Вашингтон, именно защото би делегимирало военното му присъствие на Корейския полуостров.

Добре обмислената китайска стратегия

От една страна, Китай е заинтересован да продължи да защитава севернокорейския си съюзник, върху който може да оказва сериозно влияние, тъй като Пхенян не може да просъществува без търговията и подкрепата на Пекин. В същото време обаче, Китай е наясно, че колкото по-войнствена е севернокорейската реторика срещу регионалните съюзници на Вашингтон, толкова по-оправдано изглежда в техните очи военното присъствие на САЩ и разширяването на военните възможности на Япония и Южна Корея. А това противоречи на стратегическите интереси на Пекин, който се стреми да изтласка американците от Азия. За Китай, Северна Корея е пешка в сложна стратегическа игра, затова въпреки недоволството си от поведението на своя неудобен партньор, китайците неизменно се обявяват против въвеждането на по-сурови международни санкции, способни да провокират падането на режима в Пхенян. Китай никога не се е стремил и не е бил заинтересован да къса отношенията си със Северна Корея, която на практика му е предала пристанищата си, гарантирайки му сериозно предимство пред неговите японски и южнокорейски конкуренти.

В стратегически план, Северна Корея се е превърнала за Пекин в своеобразен прокитайски преден пост на югоизточната му граница, където са разположени такива ключови военни съюзници на САЩ, като Южна Корея (на чиято територия има 30 000 американски военнослужещи) и съседна Япония. Освен това, Китай винаги може да стовари върху Пхенян отговорността за военната ситуация в Източна Азия и да концентрира вниманието си върху Тайван, който е друг ключов "препъни камък" в китайско-американските отношения. При всички случаи, днес Пекин е заинтересован най-вече от ерозията на легитимността на американското военно присъствие , която (колкото и да е парадоксално) се гарантира именно от неговия неконтролируем севернокорейски съюзник.

Всичко това навежда привържениците на многобройните конспиративни или просто цинични теории на мисълта, че запазването на съществуващото вече дълги години в тази неспокойна част на Източна Азия статукво не е чак толкова нежелателно за всички играчи и дори може да се окаже изгодно за интересите на САЩ в региона (разбира се, при условие, че севернокорейските заплахи си останат само на думит) - също както са им изгодни и заплахите на Иран срещу Израел, както и неговата ядрена програма, оправдаващи съществуването на американските бази в Персийския залив.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}