08
Нед, Дек
5 New Articles

Краят на американската "шистова революция"

брой3 2013
Typography

Макар че почти целият свят продължава да гледа със смес от завист и вълнение на започналия преди няколко години в САЩ бум на добива на "нетрадиционен" природен газ от шистовите слоеве, а редица държави - от Китай до Полша, Франция и Великобритания, се опитват да лансират собствени проекти за добив на шистов газ, разчитайки, че той ще се превърне в панацея за енергийните им проблеми, в самата Америка става все по-ясно, че "шистовата революция" представлява гигантски мошенически "балон", който вече започва да се пука.

САЩ като нова Саудитска Арабия

Ако вярваме на съобщенията на големите медии, цитиращи официални държавни служители от Вашингтон или експерти на американската петролна и газова индустрия, САЩ всеки момент ще се превърнат в "новата Саудитска Арабия". Внушават ни, че Америка внезапно, по някакъв вълшебен начин, е открила пътя към своята енергийна независимост. Икономиката на САЩ вече няма да зависи от все по-рискованите доставки на петрол и газ от политически нестабилните държави от Близкия Изток или Африка. Съветникът по енергийните въпроси и климатичните промени в Белия дом Хедър Зичал дори смята, че центърът на вниманието на правителството следва да се измести от квотните системи и търговията с квоти за вредни газови емисии към мерките за поощряване на американската "шистова революция" (1).

През януари 2012, в годишното си обръщение към Конгреса "За състоянието на Съюза", президентът Обама заяви, че до голямат степен заради "шистовата революция", "ние вече разполагаме с достатъчно собствен природен газ, който може да покрие потребностите на Америка през следващите сто години" (2).

Редица известни енергийни експерти, като Даниел Йергин от Асоциацията за енергийни изследвания към Кембриджкия университет не спират да изразяват възторга си от ползата, която би донесла разработката на американските находища на шистов петрол и газ: "САЩ се намират в разгара на "революция в петролната и газовата сфера", и е очевидно, че тя няма само чисто енергийни измерения". Йергин не обяснява, какви точно други измерения има предвид, но твърди, че "тази индустрия ни гарантира 1,7 милиона нови работни места, което е значително постижение, имайки предвид сравнително новата технология. При това, този брой може да нарасне до 3 милиона, през 2020" (3). Цифрите наистина са впечатляващи.

Впрочем, Йергин прогнозира и основните геополитически последици от развитието на американската индустрия за шистов газ и петрол, подчертавайки, че "увеличаването на износа на американски енергоносители ще добави допълнително измерение към глобалното влияние на САЩ. Обемът на добива на шистов газ, който допреди десетина години беше едва 2% от целия газов добив в страната, вече е достигнал 37%, а цените рязко паднаха. В същото време, петролният добив на територията на САЩ, който дълго време вървеше надолу, също нарасна рязко (с около 38%) от 2008 насам. Само ръстът му през последните пет години се равнява на общия обем на петролния добив на Нигерия, която е седмия най-голям петролен производител в ОПЕК. Неслучайно се говори за потенциалното геополитическо влияние на шистовия газ и тежкия петрол. Всъщност, вече виждаме това влияние" (4).

В публикувания през 2012 доклад, прогнозиращ развитието на енергетиката до 2030, генералният директор на ВР Боб Дъдли лансира сходни оптимистично звучащи прогнози, твърдейки, че добивът на шистов петрол и газ ще направи Северна Америка независима от Близкия Изток. Според доклада на ВР, през 2030 нарастването на добивите на шистов петрол и газ, "наред с този на другите енергоносители", ще позволи на западните държави сами да покриват енергийните си потребности. В тази връзка се подчертава, че освен другите значителни геополитически последици това ще позволи на по-голямата част от света, включително Северна и Южна Америка, да стане независима от петролните доставки от потенциално нестабилните държави от Близкия Изток и други подобни региони (5).

Във всички прогнози, представящи САЩ като новата енергийна свръхдържава, заливаща света с шистовия си петрол и газ, не се казва нещо изключително важно. А то е, че те се базират на своеобразен "балон", раздут до безкрайност от манипулаторите от Уолстрийт. Всъщност става все по-очевидно, че "шистовата революция" е просто поредната мошеническа пирамида, щателно изградена с помощта на същите банки от Уолстрийт и "анализатори на пазара", повечето от които участваха и в раздуването в САЩ на балона dot.com през 2000, както и на далеч по-ефектния балон със секюритизацията на недвижимите имоти в страната през 2002-2007 (6). Струва си по-внимателно да анализираме реалните резултати от тази "революция" и истинските разходи за осъществяването и, защото изводите ще бъдат изключително поучителни.

Вратичката Halliburton

Сред причините да получаваме толкова малко информация за влошаващата се ситуация с шистовия петрол и газ е, че шистовият бум се случи буквално вчера. Да не забравяме, че върховите добиви бяха постигнати едва през 2009-2010. Дългосрочните данни за значителен брой шистови сондажи се появяват едва напоследък. Друга причина са гигантските користни интереси на Уолстрийт и петролната индустрия, които се опитват да направят всичко възможно за да съхранят мита за „шистовата революция”. Но, въпреки всичките им усилия, промъкващата се обективна информация (предимно в професионалните анализи на този индустриален отрасъл) поражда тревога.

Шистовият газ се появи на американския пазар сравнително неотдавна, благодарение използването на комбинирани методи, като сред разработващите ги компании беше и бившата фирма на Дик Чейни – Halliburton Inc. Преди няколко години тя започна да съчетава новите методи за хоризонтално сондиране с вкарването на химически вещества в сондажа с цел да се осъществи т.нар. „хидравлично разбиване” на шистовия слой, съдържащ известно количество природен газ. Доскоро добивът на шистов газ се смяташе за икономически неизгоден. Заради използваната методика за извличането му, шистовият газ се смята за нетрадиционен и добивът му силно се различава от този на „обикновения” газ. Службата за енергийна информация на Департамента по енергетика на САЩ дава следната дефиниция за „традиционния” петрол и газ: „Добива се от сондаж, пробит в геологичната формация, чиято хидродинамична характеристика позволява на петрола и природния газ самостоятелно да постъпват в сондажния ствол”.

Нетрадиционните способи за добив на въглеводородите не отговарят на тези критерии, или защото нивото на порестост и проницаемост на геологичната формация е много ниско, или защото течните въглеводороди имат плътност, съпоставима и дори надвишаваща плътността на водата и затова не могат да бъдат добивани, транспортирани и преработвани по традиционния начин. В този случай нетрадиционните петрол и газ, по дефиниция, са по-скъпи и трудни за извличане, в сравнение с обикновените. Тъкмо поради това те станаха привлекателни веднага след като, в началото на 2008, цените на петрола скочиха над 100 долара за барел и досега остават приблизително на това ниво.

За добива на нетрадиционния шистов газ се използва методът на „хидравличното разбиване”. За целта в сондажа, под достатъчно силно налягане, се вкарва разбиваща течност, която създава пукнатини в шистовата порода. Течността, използвана за хидравличното разбиване (чиито състав, по правило, представлява фирмена тайна, но която е изключително токсична) продължава да се разширява, увеличавайки размера на пукнатините в слоя. След това, в основна задача се превръща да не се допусне затварянето на пукнатините, което би спряло изтичането на газа или петрола в сондажа. Тъй като при типичните случаи на хидравлично разбиване се изразходват милиони галони вкарвана под земята вода (смесена с токсични химикали), често се случва изтичане на разбиващата течност в съседните скални породи. При недостатъчен контрол количеството на тази течност може да достигне до 70% от целия вкаран в шистовия слой обем. Това, на свой ред, може да нанесе сериозна вреда на скелета на основната планинска порода, да окаже негативно влияние върху проникването на пластовата течност или върху геометрията на пукнатитите след хидравличното разбиване и така да понижи ефективността на добивите (7).

Хидравличното разбиване е най-предпочитания метод за добив на нетрадиционен петрол и газ в САЩ. Според някои експерти, в бъдеще 70% от добива на природен газ в Северна Америка ще се извършва именно по този метод.

Защо бумът в добива на шистовия петрол и газ се случи именно сега? Според мнозина, за това следва да благодарим на бившия американски вицепрезидент Дик Чейни. Всъщност, истинската прничина за бума бе приетият през 2005 от Конгреса закон, който освободи процеса на хидравличното разбиране от контрола на Агенцията за защита на околната среда (ЕРА), осъществяван в рамките на Закона за безопасността на питейната вода. Петролната и газовата индустрия са единствените в Америка, на които ЕРА разрешава да вкарват под земята доказано опасни материали (при това без предварителната им проверка) в непосредствена близост до подземни водни басейни (8).

Законът от 2005 стана известен като "вратичката Halliburton", тъй като беше прокаран след масираното лобиране на въпросната компания, произвеждаща основния дял от химикалите, необходими за хидравличното разбиване и ръководена през 1995-2000 от Чейни. След като в началото на 2001 стана вицепрезидент на Буш-младши, Дик Чейни получи извънредни пълномощия в рамките на Енергийната оперативна работна група, която трябваше да разработи националната енергийна стратегия на САЩ. Както стана ясно по-късно от публикуваната и документация, освен за да определи иракския петролен потенциал, Чейни е използвал оперативната работна група (действайки паралелно с индустриалното лоби) за да освободи петролно-газовата индустрия от необходимостта да спазва закона за питейната вода (9).

През 2004 ЕРА публикува изследване за екологичните последици от хидравличното разбиване, което моментално бе квалифицирано като "научно необосновано" от известният експерт-еколог Уестън Уилсън. През декември 2005 генералният инспектор по защита на околната среда на ЕРА Ники Тинсли представи на EPA достатъчно доказателства за възможни манипулации с въпросното изследване, за да я накара да обърне по-голямо внимание на твърденията на Уилсън.

На свой ред, неправителствената организация Oil and Gas Accountability Project (OGAP) представи свой анализ на извършените от ЕРА изследвания, в който доказа, че Агенцията съзнателно е премахнала от по-ранните варианти на изследванията онези материали, в които се посочва, че неконтролираното използване на хидравличното разбиване застрашава здравето на хората и, че ЕРА не е включила в окончателния си доклад информацията, че "използваната при този метод течност може да застрашава чистотата на питейната вода дълго време след прекратяването на сондажите" (10). Заради силния политически натиск този доклад беше игнориран и методът на хидравличното разбиване започна да се използва масово.

"Вратичката Halliburton" съвсем не е дреболия. В хода на хидравличното разбиване, при добива на шистов газ, се използват смайващо големи водни обеми, както и изключително токсични химически вещества. Както е известно, водата е основния ингредиент, необходим за използването на този метод. При хидравличното разбиване се използват средно между 1,2 и 3,5 млн. американски галони (4,5-13 млн. литра) за един сондаж. При по-грандиозните проекти могат да се използват до 5 млн. галони (19 млн. литра) вода. При това процесът на хидравлично разбиване може да се осъществява неколкократно за един сондаж. Средно, по време на работата на един сондаж, могат да бъдат използвани между 3 и 8 млн. американски галона вода (11). Фермерите от Пенсилвания и другите щати, в които широко се използва технологията на хидравличното разбиване, масово се оплакват, че кладенците им са станали толкова токсични, че водата не може да се използва за пиене. В някои случаи, газът прониква в жилищата през водопроводните тръби.

По време на скандала с аварията и петролния разлив от платформата Deepwater Horizon в Мексиканския залив, администрацията на Обама и Департаментът по енергетика формираха консултативна комисия за шистовия газ, уж с цел да бъде проучена нарастващата екологична заплаха, заради начина на добива му. Съдържанието на доклада и, който се появи през ноември 2011, може да се обощи така: премълчаване на опасностите и изтъкване на ползите от добива на шистов газ.

Комисията се ръководеше от бившия директор на ЦРУ Джон Дойч, макар че в случая беше налице очевиден конфликт на интереси. Дойч участва в директорския борд на компанията за производство на втечнен природен газ Cheniere Energy. Нейният проект "Sabine Pass" е един от двата, които се реализират в момента за изграждане на терминали за износ на шистов газ от САЩ на международните пазари (12).

Освен това Дойч е член на Съвет на директорите на Citigroup - една от най-големите и активни банки в света, работеща в енергийната сфера и свързана със семейство Рокфелер. Впрочем, той участва и в директорския борд на компанията Schlumberger, която е сред водещите производители на оборудване за хидравлично разбиване, наред с Halliburton.

Шестима от общо седемте членове на въпросната комисия бяха свързани с енергийния сектор, включително съмишленикът на Дойч и твърд привърженик на технологията на хидравличното разбиване Даниел Йергин, който, освен това, е и член на Националния съвет на петролната индустрия. Затова не е чудно, че в доклада на комисията на Дойч шистовият газ се определя като "най-добрата новина в енергийната сфера през последните 50 години". Впрочем, според самият Дойч: "в дългосрочна перспектива той притежава достатъчен потенциал за да измести течното гориво в САЩ" (13).

Шистовият газ в надпревара с времето

Тъй като регулаторите и дадоха пълна свобода, а администрацията на Обама и гарантира подкрепата си, американската петролно-газова индустрия ангажира всичките си свободни мощности в добива на шистов газ за да може, възползвайки се от високите цени на традиционния петрол и газ, да спечели милиарди, при това в съвсем кратки срокове.

По официални данни на Департамента по енергетика, добивът на шистов газ в САЩ е нараснал от малко под 2 млрд. куб. фута, през 2007, до 8,5 млрд. куб. фута, през 2011. Този над четирикратен ръст се равнява на почти 40% от общия добив на сух природен газ в страната през същата година. А да не забравяме, че през 2002 шистовият газ осигуряваше едва 3% от общия обем на добивания природен газ (14).

Американската "шистова революция" е свързана с един парадокс. От времето на "петролните войни" в САЩ, имали място преди повече от век, в страната бяха разработени различни отраслови програми, предотвратяващи рухването на цените на петрола и природния газ заради тяхното свръхпроизводство. Както е известно, през 30-те години на ХХ век е открито гигантското находище "Източен Тексас", вследствие на което цените на петрола рязко падат. В резултат от това, на властите в щата Тексас, където на Железопътната комисия (TRC) са предоставени разпоредителни пълномощия, касаещи не само железопътната мрежа, но и добива на петрол и газ (а да не забравяме, че това е най-важният петролен район на САЩ), се налага да поемат функциите на специален арбитражен съд, който да сложи край на "петролните войни". Тази система се оказва толкова успешна, че по-късно ОПЕК използва опита на TRC, формулирайки собствените си правила.

Днес, когато не съществува федерална регулация в петролната и газовата индустрия, всеки производител на шистов газ (ВР, Chesapeake Energy, Anadarko Petroleum, Chevron, EnCana и т.н.) полага отчаяни усилия да извлече максимално количество газ от своите находища. Причината да бързат толкова е очевидна. Находищата на шистов газ, за разлика от тези на традиционния, се изчерпват много по-бързо, по ред специфични геологически причини. Газът се разсейва и извличането му става невъзможно без осъществянето на нови скъпоструващи сондажи.

Появата на пазара на огромен обем шистов газ имаше разрушителни последици. Цените му стремително тръгнаха надолу. През 2005, когато Чейни освободи петролно-газовата индустрия от контрола на ЕРА и започна газовият бум, цената на газа в терминала Henry Hub в Луизиана, където се пресичат девет междущатски газопроводи, беше 14 долара за 1000 куб. фута. През февруари 2011 тя вече беше паднала до 3,88 долара, а в момента се колебае около 3,5 долара за 1000 куб. фута (15).

В един свой доклад, Артър Бърман, който е може би най-опитния геолог в петролния сектор и експерт по оценка на сондажите, използвайки данните за добива на шистов газ в основните находища в САЩ от началото на бума насам, стига до отрезвяващи изводи. Цитираните от него резултати сочат, че сме свидетели на нова "схема на Понци" (термин, който днес се използва за обозначаване на всяка незаконна финансова операция, обещаваща високи печалби на потенциални инвеститори - б.р.), която през следващите месеци (или, в най-добрия случай, през близките две-три години) може да претърпи шумен провал. Шистовият газ е всичко друго, но не и "енергийна революция", която да гарантира на потребителите от САЩ или от целия свят достатъчно газ за сто години напред, както наивно вярва президентът Обама.

Още през 2011 Бърман предупреди: "Фактите сочат, че повечето сондажи не са икономически изгодни при сегашните цени на газа, а изискват цени поне в диапазона между 8 и 9 долара на хиляда куб. фута, за да не са на загуба, в рамките на пълния цикъл, и между 5 и 6 долара за хиляда куб. фута, при непълен цикъл. Смятам обаче, че през следващите 18 месеци цените ще паднат под 8 долара (на практика, средната цена през 2012 варираше между 4 и 4,5 долара за 1000 куб. м - б.а.). Затова е възможно някои производители да не могат да поддържат сегашните темпове на сондиране заради движението на паричните потоци, съвместните предприятия, продажбите на активи и предлагането на фондовите борси" (16).

По-нататък, Бърман посочва: "Спадът на цените показва, че понижаването на темповете на сондиране от който и да било голям производител на шистов газ, ще провокира съмнения за сигурността на доставките. Доказателство за това е случаят с находището Haynesville. Шистовият газ е изгоден там, където началните цени са примерно три пъти по-високи, отколкото например в находищата Barnett и Fayetteville. Спекулативните цени в Haynesville вече падат, тъй като операторите прехвърлиха вниманието си към по ликвидни цели, с още по-ниски газови тарифи. Това обаче може да породи съмнение в парадигмата за евтините и изобилни доставки на шистов газ и да породи ефект на доминото по отношение на доверието и достъпността на капиталите" (17).

Бърман и редица други експерти също стигат до извода, че ключовите играчи в газовата индустрия и техните банкери от Уолстрийт, които стоят зад шистовия бум, изкуствено са завишавали обемите на добиваните количества шистов газ и, следователно, очакваната продължителност на доставките. Той посочва, че "резервите и икономическата ефективност зависят от общия краен добив (EUR, от англ. estimated ultimate recovery), т.е. от количеството газ, което може да бъде добито с изгода от даден сондаж, на основата на хиперболично или постепенно изравняващ се спад на профилите, което прогнозира индустриалното производство за десетилетия напред. Въз основа на едва няколкогодишната история на производството в повечето от тези шистови находища, този модел не изглежда достоверен и може да се окаже прекалено оптимистичен... Собственият ми анализ на тенденцията за изтощаване на сондажите на шистовите находища показва, че общият краен добив (EUR) на всеки сондаж се равнява едва на половината от обемите, обикновено декларирани от операторите" (18).

С други думи, газовите производители създадоха илюзията, че добиваният от тях нетрадиционен и по-скъп шистов газ ще се окаже достатъчен за десетилетия напред. Въз основа на анализа си на реалните данни от основните шистови региони в САЩ, Бърман обаче стига до извода, че понижаването на обемите на производството на шистовите сондажи се развива в геометрична прогресия и се очертава тенденция те да се изтощават по-бързо, отколкото върви пласирането на продукцията им на пазара. Може би тъкмо това е и причината, поради която американските производители на шистов газ, натрупали активи за милиарди долари, разчитайки на ръста на цените, сега отчаяно се опитват да продадат правата си за добива му на наивните чуждестранни или местни инвеститори.

В крайна сметка, Бърман стига до следния извод: "Трите десетилетия на добив на природен газ от пясъчници и въглищен пластов метан показват, че печалбата от колекторите с ниска проницаемост (каквито са шистовете) е маргинална. Проницаемостта на шистовите слоеве е с цял порядък по-ниска, отколкота тази на пластовете от плътен пясъчник и метановите въглищни пластове. Защо тогава експертите приемат с такава лекота, че търговските резултати при експлоатацията на шистовите находища ще бъдат по-различни? Отговорът е прост и е свързан с високата начална цена на производството. За съжаление, тези високи начални тарифи се компенсират от ниския срок на експлоатация на сондажа и допълнителните разходи, свързани с повторната му стимулация. Онези, които разчитат, че дългосрочната себестойност на шистовия газ ще се окаже по-ниска, в сравнение с другите нетрадиционни газови ресури, ще бъдат разочаровани - истинската структурна себестойност на добива на шистов газ се оказва по-висока, от сегашните цени на пазара (4,15 долара за 1000 куб. фунта, средна годишна цена за 2011), да не говорим, че реалните запаси се равняват на едва половината от обема, обявен от операторите (19).

Именно това обяснява и, защо толкова опитната американска петролна индустрия така отчаяно залага на природния газ - сеейки семената на собствения си фалит в тази игра с огромни залози, тя се стреми да прехвърли на някого другиго оказващите се все по-губещи шистови активи, докато балонът още не се е спукал. Впрочем, финансовите и покровители от Уолстрийт също са активни участници в тази нова "схема на Понци" и отново залагат на карта милиарди долари, също както го направиха преди няколко години с балона на секюритизацията на недвижимите имоти.

Сто години безпроблемни газови доставки?

В такъв случай на какво се базират розовите прогнози, които бяха внушени и на американския президент - а именно, че през следващите сто години САЩ няма да имат никакви проблеми с доставките на необходимия им природен газ? Всъщност става дума за смес от изкривени статистически данни и откровени лъжи. Горчивата истина е, че САЩ не могат да разчитат на безпроблемни доставки на природен газ от шистовите слоеве или други нетрадиционни източници в периода до началото на ХХІІ век. Тази цифра е продукт на съзнателното игнориране, от определени кръгове, на принципната разлика между това, което в петролно-газовия отрасъл се определя като "ресурси", и онова, което се дефинира като "запаси". Газовите или петролните ресурси представляват съвкупността от газа или петрола, първоначално съществуващи на повърхността или вътре в земната кора под формата на естествени натрупвания, включително вече открити, или още неоткрити, достъпни или недостъпни за добив. Тоест, става дума за обща оценка, без оглед на това, дали този газ и петрол могат да бъдат добивани или не, което пък означава, че върху тази оценка въобще не биха могли да се правят подобни прогнози.

От друга страна, количествата петрол и газ, които могат да бъдат добити, формират прогнозируемия обем на наличните запаси, чиито добив е икономически обоснован. Индустрията разделя ресурсите на три категории: запаси, които са открити и добивът им е икономически обоснован; условни ресурси, които са открити и потенциално биха могли да бъдат добити, но това не е изгодно икономически, поне за момента; третата категория пък включва перспективните ресурси, които още не са открити, а добивът им е възможен само условно (20).

Стандартът за оценка на газовите ресурси в САЩ (Purchased Gas Charge - PGC) използва три категории газови ресурси (включително шистовия газ), чиито добив е технически възможен: вероятни, възможни и спекулативни. След щателния анализ на цифрите става ясно, че президентът на САЩ, както и съветниците са взели общия обем на всичките три категории на PGC, т.е. 2170 трилиона куб. фута газ (вероятни, възможни и чисто спекулативни) и след това са го разделили на годишното потребление през 2010 от 24 трилиона куб. фута, в резултат от което се получават споменатите по-горе 90-100 години "газов рай" за Америка. При това обаче, съзнателно се премълчава, че по-голямата част от този общ ресурс се намира в находища, които са прекалено малки за да бъдат експлоатирани, недостъпна е за осъществяване на сондажи, или пък е разположена прекалено дълбоко и добивите няма да са рентабилни (21).

В друг свой анализ Артър Бърман посочва, че ако използваме по-консервативните и реалистични прогнози, както го прави в детайлната си оценка и PGC, по-актуална изглежда цифрата 550 трилиона куб. фута газ. Ако пък вземем предвид (базирайки се на съществуващия опит), че на практика само около половината от този ресурс (т.е. 225 трлн. куб. фута) може да се приеме за резерв/запас, ще се окаже, че САЩ (при сегашните темпове на потребление) ще могат да разчитат на доставки на шистов газ само през следващите 11,5 години.

Ако добавим към това и доказаните запаси от 273 трилиона куб. фута, които осигуряват още 11,5 години стабилни доставки, общият срок става 23 години. Следва да отбележим, че доказаните запаси включват и доказаните неусвоени запаси, които могат или не могат да бъдат добити в зависимост от икономическите условия, така че дори и тези 23 години непрекъснати доставки изглеждат завишена цифра. Защото, ако междувременно потреблението нарасне, наличният запас ще бъде изчерпан за по-малко от 23 години (22).

В средите на самото американско правителство съществуват силно различаващи се оценки относно възможния добив на наличните ресурси от шистов газ. Така Администрацията за енергийна информация (ЕІА) към Департамента по енергетика дава твърде щедра оценка на средната ефективност на добива на шистовия газ - 13%, в сравнение с другите по-консервативни оценки, които дават едва 7%, при положение, че при традиционните газови находища този коефициен е 75-80%. Именно тази надута оценка на ефективността на добива, използвана в разчетите на ЕІА, позволява на Агенцията да твърди, че обемите на годния за добив шистов газ в САЩ се равняват на 482 трилиона куб. фута. През август 2011 Вътрешният отдел на Геоложката служба на САЩ публикува далеч по-реалистични оценки за голямото шистова находище Marcellus Shale, разположено на територията на щатите Пенсилвания и Ню Йорк, според които там има около 84 трлн. куб. фута шистов газ, чиито добив е технически възможен. В същото време, в предишните оценки на ЕІА тези запаси се оценяваха на 410 трилиона куб. фута (23).

Находищата на шистов газ се изтощават изключително бързо, което в съчетание с резките колебания в оценката на наличните запаси, гарантира прекалено ниската ефективност на добивите (24).

Огромните загуби от шистовия бум

Имайки предвид, ненормално бързите темпове за изтощаване на сондажите и ниският коефициент на добиване, не бива да се учудваме, че веднага след като първоначалната еуфория отмина, производителите на шистов газ осъзнаха, че седят върху финансова бомба с часовников механизъм и се втурнаха да продават активите си на наивните инвеститори.

В последния си анализ на фактическите резултати от осъществяващите се от няколко години насам добиви на шистов газ в САЩ, както и на скъпоструващия петрол от канадските битумни пясъци, Дейвид Хюз посочва, че: "Добивът на шистов газ нарасна взривообразно, достигайки почти 40% от целия добив на природен газ в САЩ. Въпреки това, производството му стигна върха си през декември 2011, след което спря да нараства. 80% от добива на шистов газ се осъществява от пет находища, някои от които вече западат. Изключително високите темпове на изтощаване на шистовите газови сондажи налагат постоянното наливане на капитали, чиято обща сума достигна 42 млрд. долара годишно, за осъществяването на над 7000 сондажа, с цел да се поддържа постигнатото ниво на производство. За сравнение, стойността на шистовия газ, добит през 2012, достигна едва 32,5 млрд. долара, т.е. налице е загуба от почти 10 млрд." (25).

Той добавя, че: "Добрите находища на шистов газ, като Haynesville (което вече запада) се срещат сравнително рядко, а броят на сондажите и капиталовите разходи, необходими за поддържането на производството, ще нарастват паралелно с изтощаването на най-добрите райони в рамките на тези находища. Сериозното вредно въздействие върху околната среда породи протести на гражданите, в резултат от което щатите Ню Йорк и Мериленд наложиха мораториум върху добивите на шистов газ, но междувременно протестите се прехвърлиха и в други щати. Ръстът на производството на шистов газ беше компенсиран от понижаването на производството на традиционния газ, което доведе до сравнително скромно нарастване на газовия добив, като цяло. Освен това, базовата рентабилност на много шистови находища поражда съмнение, предвид сегашните нива на цената на газа" (26).

Ако тези оценки са, повече или по-малко, верни, излиза, че САЩ могат да разчитат на непрекъснати доставки на шистов газ в течение на период от 11 до 23 години, а на шистов петрол - в течение на 10 години, преди да започне изтощаването на запасите. В този смисъл цялата реторика за "енергийната независимост" на САЩ , при сегашното технологично състояние, губи всякакъв смисъл.

Бумът в осъществяването на сондажи в шистовите слоеве, който доведе до последвалото насищане на пазара с шистов газ, беше частично мотивиран от т.нар. "held by production" (ползване на лизинг, т.е. изплащането на определени суми за взетия на лизинг сондаж - б.р.), т.е. от арендните договори със собствениците на съответните участъци. В рамките на тези споразумения, газовата компания се задължава да осъществява сондажи в участъци, взети под аренда за период от 3-5 години, или да плаща неустойка на собствениците им. В САЩ земевладелците (фермери или собственици на ранчо) обикновено имат права на собственост и върху подземните богатства и могат да предоставят експлоатацията им под аренда на петролните компании. Тоест, газовите (или петролните) компании са подложени на огромен натиск, стремейки се да си запазят газовите запаси на новите арендовани от тях участъци, за да поддържат курса на акциите си на фондовия пазар, откъдето се вземат заемите за самите сондажи.

Този натиск, осъществяван по формулата "или сондирай, или се махай", обикновено принуждава компаниите да търсят апетитни "продуктивни шистови зони" за гарантиране на бърз и ефективен газов приток. След това, те по правило представят първите резултати от добивите като "типични" за цялото газово находище. Както посочва Хюз обаче: "Високата производителност на шистовия пласт не е повсеместно явление, като най-голяма производителност демонстрират сравнително неголемите продуктивни шистови зони. Шест на всеки трийсет сондажа гарантират 88% от цялото производство. Индивидуалните темпове на изтощаване на сондажа са твърде високи - от 79% до 95% за 36 месеца. Макар че някои сондажи могат да се окажат доста продуктивни, те, по правило, са нищожен дял от всички и са концентрирани в продуктивните шистови пластове".

Изключително бързото общо изчерпване на шистовите пластове изисква, всяка година да бъдат замествани, чрез осъществяването на нови сондажи, между 30% и 50% от продукцията, т.е. свидетели сме на класическия синдром на "котката, опитваща се да хване собствената си опашка". Това води до необходимостта да се инвестират по 42 млрд. долара годишно само за да се поддържа текущия обем на производство. За сравнение, целият добит в САЩ през 2012 шистов газ е струвал на пазара около 32,5 млрд., при цена от 3,40 долара за 1000 куб. фута (макар че през по-голямата част на 2012 цената беше по-ниска). Тоест, само през миналата година загубите на американските газови производители от участието им в шистовата авантюра е достигнала 10 млрд. долара.

Впрочем, нещата стоят дори още по-зле. Дейвид Хюз посочва, че загубите на капитали с цел да се компенсира изтощаването на находищата, задължително ще нараснат, тъй като по-високо продуктивните шистови слоеве вече са изчерпани и сондирането се извършва в по-нискокачествени слоеве. В най-високопродуктивното шистово находище в САЩ Haynesville средното качество сондажите (данните са за първоначалната им производителност) е паднало почти с 20%. Подобен спад се наблюдава в 80% от находищата. Като цяло, качеството на сондажите пада при 36% от целия добив на шистов газ в САЩ и е навлязъл във фаза "плато" за други 34% (28).

В тази връзка, не е учудващо, че в синхрон с новата реалност основните играчи в шистовата индустрия осъществиха масирано отписване на активите си. През 2012 компаниите започнаха да преразглеждат резервите си и, предвид факта, че текущите спотови цени на газа паднаха два пъти в периода между юли 2011 и юли 2012, са принудени да признаят, че в дългосрочна перспектива не се очертава ръст на цените на природния газ. Отписванията на активи обаче, водят до ефект на доминото, тъй като банковите кредити, по правило, са обвързани със запасите на компанията, което означава, че много компании са принудени да преразглеждат кредитните линии или да осъществяват аварийни продажби на активи, за да си осигурят необходимите средства.

От август 2012 насам, мнозина крупни производители на шистов газ в САЩ бяха принудени да обявят мащабно отписване на активи в шистов газ. Така BP обяви, че отписва активи в размер на 4,8 млрд. долара, включително над 1 млрд. от спада на стойността на американските си шистови активи. На свой ред, британската BG Group отписа 1,3 млрд. от "шистовите" си капиталовложения в САЩ. Големият канадски оператор на шистов газ EnCana пък отписа шистови активи на стойност 1,7 млрд. долара в САЩ и Канада, предупреждавайки, че цифрата може да нарасне, ако цените на газа не възстановят предишните си нива (29).

Австралийският рудодобивен гигант BNP Billiton e сред най-силно пострадалите от шистовия бум в САЩ, тъй като имаше нещастието да се включи в самия край на това шумно представление. През май 2012 компанията обяви, че разглежда възможността да обезцени акциите на своите американски шистови активи, закупени в периода на шистовия бум през 2011, когато BNP Billiton плати 4,7 млрд. долара за да купи шистовия проект на Chesapeake Energy, и още 15,1 млрд. за закупуването на Petrohawk Energy (30). Най-лошо обаче в момента е състоянието на бившата "суперзвезда" на шистовата индустрия - компанията Chesapeake Energy от Оклахома.

Chesapeake Energy - следващият Enron?

Според повечето експерти, въпросната компания е типична за шистовата индустрия и доскоро се смяташе за основния играч в този бизнес. През август 2012 обаче плъзнаха слухове, че тя е пред фалит, което би било изключително събитие, имайки предвид, че ставаше дума за втория най-голям газов производител в страната. То би могло да помогне на света да осъзнае огромната лъжа, заложена в основите на "шистовата енергийна революция" и разпространявана от хора като споменатия по-горе Даниел Йергин и енергийните пиари от Уолстрийт, разчитащи да спечелят милиарди от сделките по сливания и придобивания (М&А) и другите сделки в този сектор за да компенсират печалните резултати от спукването на балона с недвижимите имоти.

През май 2012 Бил Пауърс от Powers Energy Investor коментира положението на Chesapeake така: "През последната година обаче, бизнес-моделът на CHK (абревиатурата на Chesapeake Energy на борсата - б.а.) се разпадна. Акциите на компанията продължават да са на най-ниската си стойност от 52 седмици насам, и тя има сериозни проблеми с финансирането - с други думи може да остане без средства. Макар че успя да даде под аренда част от активите си в находището Utica Shale в Охайо на френската Total (което беше голямо постижение, имайки предвид счетоводните грешки, довели до това, че Total получи значително по-малко приходи от участието си в екплоатацията на находището Barnett Shale), СНК, в общи линии, вече изчерпа терените, които може да дава под аренда".

Пауърс смята, че през 2012 дефицитът на наличност на компанията е достигнал 3 млрд. долара. При това без да броим огромния и корпоративен дълг от 11,1 млрд. долара, включително възобновяема кредитна линия от 1,7 млрд. долара (31). Както посочва Пауърс: "Ако добавим задбалансовите задължения и привилегированите акции към съществуващият балансов дълг на компанията от 1,1 млрд. долара, става ясно, че финансовите задължения на СНК са достигнали гигантската сума от 20,5 млрд. долара. Предвид това изключително високо ниво на задлъжнялост, дългът на СНК се оценява като junk debt (т.е. "със значителни спекулативни характеристики" или просто лош кредит) и ще си остане такъв в обозримо бъдеще. Това състояние на втория най-голям производител на природен газ в САЩ и силно ерозирания му акционерен капитал, който почти изцяло се изтегля от шистовия бизнес, ясно показва, че днешният балон на цените на природния газ е на ръба на спукването. СНК не успя да направи пари от шистовите сондажи (всъщност, на практика, и никоя друга компания не успя да го стори), а сега т.нар. "мълчаливи" пари вече свършиха" (32).

Неслучайно, през септември 2012, вбесените акционери предприеха мащабни промени в директорския борд на Chesapeake, след като Reuters съобщи, че генералният директор на компанията Обри Маклендън е вземал големи кредити (1,1 млрд. долара, залагайки собствения си дял от акции), без да дава цялата информация за тях на членовете на борда или на инвеститорите. В резултат, Маклендън беше принуден на напусне основаната от самия него компания (33). През март 2013 Комисията по ценните книжа и борсите към правителството на САЩ (SEC) обяви, че е започнала разследване на действията на компанията и генералния и директор Обри Маклендън, включително и на спорната програма, даваща на Маклендън правото да притежава дял във всеки сондаж на Chesapeake (34).

За да намали дълга си, в момента компанията разпродава свои активи на стойност около 6,9 млрд. долара, включително петролни и газови находища, разположени на площ от 2,5 млн. акра. Ако компанията иска да избегне очертаващия се фалит, тя трябва много сериозно да инвестира в нови сондажи за да се постигне повишаване производството на по-печелившия петрол, както и на втечнен природен газ (35). Както посочва един критично настроен към "шистовата революция" анализатор: "сложните счетоводни методи на компанията правят почти невъзможно нейните експерти и акционери да определят, кои са реалните рискове. Фактът, че генералният и директор е вземал кредити за над милиард долара, без да го съобщава дори на ръководството, само засилва усещането, че нещата в компанията не са наред, както и, че Chesаpeake все повече започва да прилича на рухналата финансова пирамида Enron, с тази разлика, че тук става дума за шистова пирамида" (36). Можем само да добавим, че заедно с акциите на Chesapeake и другите ключови играчи в този сектор, обречена на крах изглежда и цялата толкова рекламирана през последните години "шистова революция" в САЩ.

 

Бележки:

1. Roberta Rampton, Energy Policy Shifting as abundance replaces scarcity: Obama adviser, Reuters, February 25, 2013.
2. President Barack Obama, President Obama’s State of the Union Address , January 25, 2012, The New York Times, January 24, 2012.
3. Daniel Yergin, Subcommittee on Energy and Power of the House Energy and Commerce Committee Testimony submitted for Hearings on ‘America’s Energy Security and Innovation,’ Washington D.C., February 5, 2013.
4. Ibid.
5. BP, BP Energy Outlook 2030, London, January 2012.
6. Ibid.
7. Glenn S. Penny, et al, Control and Modeling of Fluid Leakoff During Hydraulic Fracturing, Journal of Petroleum Technology, Vol. 37, no. 6, pp. 1071-1081.
8. F. William Engdahl, Shale Gas: Halliburton’s Weapon of Mass Devastation, VoltaireNet.org, 17 May 2012.
9. Ibid.
10. Ibid.
11. Anthony Andrews, et al, Unconventional Gas Shales: Development, Technology and Policy Issues, Congressional Research Service, Washington D.C., October 30, 2009, p.7.
12. John Deutsch, Robin West, The North American Oil and Gas Renaissance and its Implications, The Aspen Institute, 2012, Washington DC.
13. Ibid.
14. EIA, Natural Gas Gross Withdrawals and Production, US Department of Energy, Washington DC.
15. Malcolm Maiden, Burnt Fingers all round in US shale gas boom, The Sydney Morning Herald, August 2, 2012
16. Arthur E. Berman and Lynn F. Pittinger, US Shale Gas: Less Abundance, Higher Cost, August 5, 2011.
17. Ibid.
18. Ibid.
19. Ibid.
20. SPEE, Canadian Oil and Gas Evaluation Handbook, Volume 1 — Reserves Definitions and Evaluation Practices and Procedures, SECTION 5: DEFINITIONS OF RESOURCES AND RESERVES, Petroleum Society of the Canadian Institute of Mining, Metallurgy and Petroleum, Calgary Chapter, accessed in www.petsoc.org.
21. Arthur E. Berman, After The Gold Rush: A Perspective on Future US Natural Gas Supply and Price, The Oil Drum, February 8, 2012.
22. Ibid.
23. Stephen Lacey, After USGS Analysis, EIA Cuts Estimates of Marcellus Shale Gas Reserves by 80% ,August 26, 2011
24. Rafael Sandrea, Evaluating production potential of mature US oil, gas shale plays, The Oil and Gas Journal, December 3, 2012.
25. Arthur E. Berman, After the Gold…
26. Ibid.
27. Ibid.
28. Ibid.
29. Ed Crooks, Gas groups headed for large write-downs, Financial Times, August 31, 2012.
30. Marin Katusa, Does a Long-Term Natural-Gas Downturn Signal that Investors Should Exit?.
31. Bill Powers, Is Chesapeake Energy Going Bankrupt?, May 1, 2012, Powers Energy Investor.
32. Ibid.
33. Jeff Goodell, Worlds Biggest Fracker Pockets $1 Billion in Shady Deal, Rolling Stone, April 18, 2012.
34. Reuters, SEC Investigating Chesapeake Energy, CEO, March 01, 2013.
35. Ed Crooks, Two directors forced out of Chesapeake, Financial Times, June 8, 2012.
36. Jeff Goodell, Op. Cit.

* Авторът е известен американски геополитик, който през последните години живее и работи в Германия, повече за него, виж Геополитика, бр.2/2012

{backbutton}