14
Съб, Дек
4 New Articles

Външната политика и представата за собствената страна: социалната база на промяната в стратегията на Турция.

брой3 2013
Typography

Преди две години, през лятото на 2011, мнозина американски и европейски експерти изразяваха опасения от новата външна политика на Турция. Те използваха предупредителни изрази като „скъсване със Запада” и „неоосманизъм”. Тези опасения бяха предизвикани от сближаването със Сирия, отказът на Анкара да стегне обръча на санкциите около Иран и бързото влошаване на отношенията с Израел. Но това не бяха единствените опасения: турско-арменското сдобряване беше в застой; турската енергийна политика се доближи още повече до тази на Москва, а що се отнася до Кипър, Турция заплашваше да напусне преговорния процес като вместо това даде предимство на признаването на турската държава в северната част на острова. В същото време Анкара разшири своите дипломатически и икономически отношения с ислямските държави, а турските лидери използваха все по-често антизападна реторика.

Западът се питаше „Кой отчужди Турция?”, като американците сочеха с пръст към Брюксел, твърдейки че спрелият процес на присъединяване към ЕС е основната причина за решението на Турция да погледне в друга посока.

По-късно обаче близостта на Турция със Запада бе препотвърдена. След първоначално колебание Анкара се включи в кризисната интервенция в Либия, а сега е ключов играч в междудържавното сътрудничество за промяната на режима в Сирия. От пролетта на 2012 Турция се позиционира и като потенциален опонент на Иран. Анкара се съгласи с разполагането на радар с голям обхват на турска територия в контекста на противоракетната отбрана на НАТО и ограничи търговията си с Иран. Освен това Анкара и Техеран си съперничат за влияние в Ирак.

Означава ли това, че през миналата 2012 Турция се е върнала на предишните си позиции, които тя поддържаше преди решението на външния министър Давутоглу да фокусира политиката на страната върху нейните непосредствени съседи?

Отговорът на този въпрос зависи най-вече от същността на преустройството, извършено в турския политически живот. Бърз поглед към днешна Турция показва, че новата и външна политика не е предизвикана само от променената международна обстановка, а е резултат от промененото самовъзприятие на страната и произтичащата от това нова стратегия. В рамките на вътрешните властови отношения, тази промяна бе улеснена от факта, че пренебрегвани преди икономически и социални групи получиха възможност да влияят върху структурирането на външната политика - област, която доскоро оставаше бастион на бюрократичния и военен елит.

Провалът на парадигмата на сигурността. Външнополитическият консенсус на стария републикански елит

Външнополитическият консенсус, следван от стария елит на Турската република, се върти около три основни аксиоми: на първо място, макар че е обвързана със силни религиозни и исторически връзки с тях, Турция разглежда своите близкоизточни и североафрикнаски съседи като зони, характеризиращи се с нестабилност и стагнация с потенциално опасни последици. На второ място, идеологически  и стратегически Турция се ориентира към Запада, както заради споменатото вече опасно съседство в Близкия Изток и Северна Африка, така и заради географската близост със СССР/Русия, който е възприеман като заплаха. На трето място, доминира възгледът, че белязаната от сепаратизъм и териториални загуби съвременна история на Турция може би не е приключила и тези заплахи, включително сепаратизмът и държавният упадък, остават актуални.

Предвид тези обстоятелства, изглежда логично военната сигурност да бъде издигната в ранг на топ приоритет, което, от своя страна, обяснява и оправдава решаващата роля на военните във външната политика. Дискусии между политическите партии относно алтернативите на външнополитическата концепция никога не се водят, а парламентът слабо влияе върху дневния ред на страната в тази сфера. В Турция външната политика доскоро беше работа на „държавата”, т. е. – на военните и на цивилната бюрокцария, но не и на „правителството”, което бе наричано „правителство на партиите” и чиито министри имаха само частичен контрол върху бюрокрацията в собствените си министерства. Това разграничение е здраво вкоренено в турския политически диалог и до съвсем неотдавна бе точно описание на съществуващото статукво. Примерите за това как външнополитически решения със сериозни последици могат да се вземат без отчитане на общественото мнение са много: признаването на Израел (Турция е първата мюсюлманска страна която го прави през 1949); активното участие в Корейската война (1950-1953), влизането в НАТО (1952); отказът да бъде признато алжирското правителство в изгнание (1958); признаването на Армения (1991) и тясното военно сътрудничество с Израел след 1996. Споменатото сближаване с Израел беше инициирано от тогавашния началник на Генералния щаб Исмаил Карадайъ и се случи по времето, когато министър-председател бе ислямистът Неджметин Ербакан, използващ яростна антиизраелска реторика. През следващите месеци това тясно сътрудничество с Израел върви ръка за ръка с осъщественото от генералите постепенно изтласкване на Ербакан от власта.

След края на студената война тази система изпадна в състояние на дълбока криза. Причините за това са комплексни: разместването на политическите пластове сред най-непосредствените съседи на Турция, стремителният упадък на позициите на военните в западните общества, увеличаващите се предизвикателства към военно-бюрократичния монопол върху информацията и определянето на турската външна политика и появата на нови играчи в тази сфера.

Външнополитически фактори, повлияли за рухването на парадигмата на сигурността

Краят на студената война даде на Турция нарастваща свобода на действие при формирането на отношенията и със САЩ и държавите от ЕС, което бързо доведе до отслабване на военните и ерозия на доминиращата им роля във външната политика. Един от знаците за това развитие беше спорът между западните съюзници относно войната срещу Саддам Хюсейн в Ирак. Позицията, заета от настояващите за мандат на ООН Франция и Германия, даде рамо на онези групи в турското общество, които също отричаха войната, и в известна степен послужи за обосновка на драматичното развитие по въпроса за участието на гражданските среди във формулирането на външната политика на страната.

Военно-бюрократичният елит отхвърли войната, тъй като се опасяваше, че съюзяването на САЩ с кюрдите в Северен Ирак може да доведе до създаването на кюрдска държава след свалянето на Саддам. Дълбокото недоверие към САЩ от страна на военните и на републиканския истъблишмънт обяснява защо фракцията на Народнорепубликанската партия, в съюз с генералите, отхвърли законопроекта на правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), който би позволил на САЩ да отворят втори фронт срещу Ирак от турска територия. Това „предателство” от страна турските военни остави траен отпечатък върху тяхната репутация в САЩ.

Военните бяха въвлечени и в конфликт с ЕС. Те настояваха за първостепенната важност на Северен Кипър, който играе ролята на „естествен самолетоносач” в поддържането на турската сигурност. По отношение на вътрешната политика генералите се противопоставиха на изискването на ЕС за политически контрол върху въоръжените сили. Това доведе до издигането на влиятелни фигури от средите на военните в този период, включително Тунджер Килинч – генерален секретар на Съвета за национална сигурност. Той вярваше, че Турция и Западът имат противоположни стратегически интереси. Килинч първоначално искаше формирането на нови стратегически връзки между Турция и Русия и Иран и, впоследствие, дори оттегляне от НАТО.

По този начин турският военен елит стана трън в петата и на ЕС, и на САЩ. Парадигмата на сигурността и нейната кемалистка идеология, които в продължение на десетилетия диктуваха равнение по Запада, само за броени месеци се оказаха нарушени. За разлика от военните, Ердоган и лидерите на ПСР обещаха демократизация, подкрепиха Плана Анан за Кипър и сътрудничеството със САЩ срещу Саддам. Това спечели на партията авторитет на международната сцена. ПСР беше създадена през 2001 и пое управлението през 2002. Ако партията бъде оценявана на базата на политическите параметри, съществуващи в републиканска Турция, ислямисткото минало на нейните лидери до голяма степен я лишаваше от легитимност. В съществуващата турска властова структура, министрите на Ердоган до известна степен бяха „правителство на повикване”, което би могло да бъде свалено във всеки един момент, чрез процедура за забрана на партията или в резултат от твърдата опозиция на военните. Международната подкрепа за ПСР обаче предотврати прилагането на плановете за преврат, които витаеха във въздуха още от момента, в който партията пое властта. Конфликтът на турските военни и републиканския истъблишмънт със Запада, в лицето на ЕС и САЩ, бе решаващият фактор, позволил на ПСР да подкопае влиянието на бюрократичния елит върху външната политика. Ердоган успя да се утвърди по отношение на кипърския спор, възползвайки се от приемането на Плана Анан от Северен Кипър. За първи път в историята на републиканска Турция цивилното правителство успя да наложи своята външнополитическа визия, устоявайки на натиска на генералите. Така, с помощта на Запада, беше направена решителна пробойна в щита, с който бюрокрацията пазеше монопола си върху външната политика.

Вътрешни фактори, довели до промяна на външнополитическата парадигма

Изключително големият приоритет, отдаван на парадигмата на сигурността, се отразяваше не само върху външната политика, но засягаше и вътрешната политика. Според военните и бюрократичния елит, външните опасности за страната са свързани тясно с вътрешните заплахи. „Документът за националната сигурност”, известен още като турската „тайна конституция”, го демонстрираше особено ясно. Както и в предишните издания, във варианта му от 2006 се говореше за „сепаратисткия тероризъм” и „религиозните реакционери” като за двата основни вътрешни рискове. Искането на кюрдите за културни права беше тълкувано като първа стъпка към създаването на трансграничен Кюрдистан, който ще ерозира турския териториален интегритет. По същия начин предпочитанието на широки слоеве от турското общество към консервативния начин на живот се свързваше с иранското политическо влияние в Турция. По този начин кюрдите и консерваторите, които са значими социални групи, биваха определяни като заплаха за републиката, която по това време се разглеждаше като държава на прозападната "чиста" турска нация. Така държавната идеология и парадигмата на сигурността гарантираха на генералите решаваща роля във външната и вътрешна политика на страната

„Документът за националната сигурност” по същество бе описание на външните и вътрешни заплахи. Всички версии, публикувани преди сегашната, която е от юли 2010, бяха разработвани под ръководството на началника на Генералния щаб. Финален вид на документа придаваше генералният секретар на Съвета за национална сигурност, който също беше висш военен. Генералите с основание очакваха, че тяхната разработка на документа ще бъде подписана от министър-председателя без възражения. Правителството не успя да поеме контрола над изготвянето на този важен документ чак до 2010.

Терминът „религиозна реакция” бе използван, за да представи определени социални групи като заплаха за сигурността. Такава заплаха през 90-те години бе Партията на благоденствието на Неджметин Ербакан. За разлика от нея, Ердоган използваше либерално икономическо говорене с акцент върху културните свободи и това доведе до постоянно разширяване на електоралната му база. На върха на своята мощ, през 1995, партията на Ербакан спечели едва около една пета от гласовете (21,4%), докато ПСР спечели през 2002 с цели 32,4%. Както е известно, военните опитаха да предотвратят избирането на Абдулах Гюл за президент през 2007. Като последица ПСР спечели предсрочните избори с 47%. През 2008 ПСР избегна на косъм процедура, която щеше да я забрани, но триумфира на вота през 2011 с 49,9%. Извънпарламентарните намеси на военните и висшите съдии в политиката засилиха вътрешната динамика: все по-големи части от електората се чувстваха засегнати от тази намеса и декларираха вярност към управляващата партия.

По-късно властта на военните бе подкопана още по-силно и те загубиха своя наказателен имунитет. През август 2011 46 генерали, т.е. 15% от целия генералски корпус, бяха арестувани по обвинение в планиране на военен преврат. Същият месец началникът на Генералния щаб и командващите родовете войски подадоха колективна оставка, в знак на протест срещу действията на правителството. По това време обаче, властта на ПСР вече бе добре укрепена и на мястото на подалите оставка незабавно бяха назначени нови генерали. През април 2012 започна процес срещу подбудителите на преврата от 12 септември 1980. Предстои съдебно дело и по повод безкръвната интервенция на военните от февруари 1997 и меморандума на генералите от 2007. Към днешна дата влиянието на военните върху гражданското правителство е до голяма степен минимализирано, макар че то може само в ограничена степен да диктува баланса на силите в армията.

Проучване на общественото мнение от началатото на 2010 показа, че едва 63% от турците посочват армията като институция, в която имат най-голямо доверие, докато в миналото този дял винаги е бил около 90%. Главният печеливш от това бяха цивилните политици и най-вече правителството и управляващата партия. Усилването на позициите на правителството спрямо тези на кемалисткия истъблишмнът, състоящ се от военните, магистратите и бюрокрацията, имаше за неизбежен резултат факта, че социалните групи, подкрепящи управляващата партия, получиха влияние и в сферата на външната политика.

Зеленията капитал: появата на нов икономически елит

През втората половина на 90-те години на ХХ век Турция преживя промяна в условията за индустриално развитие, повлияни от глобализацията, засилването на международните икономически връзки и постепенната дерегулация на пазарите. Като гъби след дъжд в консервативните градове на Анадола изникнаха малки и средни предприятия, които бързо се адаптираха към изискванията на експортната търговия, отличавайки се с необичайно високи темпове на растеж. (обстоен анализ на този феномен виж в статията „Ислямските калвинисти – промяна и консерватизъм в Централен Анадол”, „Геополитика”, 2006, бр.1)

Техният успех се откроява още по-ярко на фона на факта, че до 80-те години турската икономика не бе значим фактор на световния пазар, нито пък успя да въвлече широки сегменти от турското общество в индустриалното производство или в модерния сектор на услугите.

Дори през 90-те години държавната подкрепа за частния сектор в Турция, под формата на експортно и инвестиционно финансиране, продължаваше да отива към едрия бизнес в петте най-развити провинции на страната. Големите икономически кризи от 1958/59 и 1978/79 провокираха военни преврати, в резултата от които бюрокрацията засили още повече своя контрол върху процеса на вземането на политически и икономически решения. Поради това, още от самата му поява в началото на 70-те години, партийно-политическият ислямизъм възприемаше себе като представител на т. нар. "зелен капитал" – анадолските консервативни търговци и дребни бизнесмени, чиито интереси силно се разминаваха с тези на едрия капитал в Истанбул и другите индустриални центрове в западната част на страната.

На 5 май 1990 беше създадена Независимата асоциация на индустриалците и бизнесмените в Турция (MÜSİAD), представляваща интересите на консервативните бизнесмени. Първоначално тя бе обвинявана в религиозен фатализъм, изостаналост и явно отричане на всичко модерно. Бизнесмените от MÜSİAD представят религиозната традиция и нейната социално консервативна среда като позитивен икономически фактор. Сдружението подчертава, че сега Турция извлича ползи от социалната си структура, която е близка до тази на останалите нововъзникващи икономики в Азия. MÜSİAD изхожда от предпоставката, че формирането на мрежи на тясно сътрудничество между високоефективни малки и средни предприятия ще създаде конкуренция и ще гарантира гъвкавост и солидарност. Освен това интеграцията на работниците в културно дефинирани групи за взаимопомощ ще насърчи социалното сцепление и ще намали производствените разходи. И накрая – този начин на живот, печеливш за държавата, обществото, икономиката, може да бъде приложен в Турция от исляма с неговата консервативна социална етика. Анадолският религиозен елит винаги е отричал уестърнизацията и секуларизацията, наложени от държавата. Европейската модерност принципно е смятана от него за нещо чуждо, меркантилно, рационалистко и антирелигиозно.

Развитието на външнополитическа визия, съответстваща на тези възгледи, бе дело на група учени, включваща сегашния турски външен министър Ахмет Давутоглу. Днес той се ползва с доверието да развива тази концепция сам. Макар че Давутоглу изпъква, той споделя съществените принципи на своите разсъждения с много други учени от консервативния спектър. През 1996, пет години преди отпечатването на неговата широко коментирана книга „Стратегическата дълбочина: международната позиция на Турция”, той и неговите колеги опитаха да формулират новата външна политика на страната в няколко поредни броя на списанието на MÜSİAD. В тях външната и вътрешна политика на кемалисткия елит беше описана като несъвместима с идентичността на мюсюлманите и като заплаха за съществуването на държавата. Един от пионерите на MÜSİAD Мустафа Йозел пише: „Ако Турция иска да оцелее като политическа общност, тя трябва да възстанови вътрешното си единство, да постигне мащабен икономически растеж и да получи възможност да извлича полза (по отношение на външната политика) от своята културна география. Според Йозел, запазването на турското вътрешно единство не може да бъде постигнато с „идеология, внесена от Запада”, а единствено с „истинска връзка с Исляма, който е основен източник на нашия възглед за света”. Всички теоретици смятат, че от съществено значение за преодоляване на секуларистко-авторитарния режим е демократизацията на Турция и на нейното (мюсюлманско) обкръжение.

Всички автори, които пишат в списанието на MÜSİAD, са обединени от силния си акцент върху религиозното (исляма), етническото (турско) и историческото (отоманско) измерение на тяхната идентичност. От друга страна, тази идентичност е причината, поради която Турция трябва да обърне поглед към своите непосредствени съседи и да се прояви като регионална сила, независима от Запада. Всички автори са единодушни в отричането на едностранното подчиняване на страната на изискванията и нормите на Европейския съюз. Това разграничаване от ЕС придобива дългосрочен стратегически характер, докато отношенията със САЩ би трябвало да се формират след внимателно тактическо обмисляне. Йозел смята, че през този период идеалните турски партньори са Япония и Китай - две страни, които според него са били унижени от Запада. Икономистите създават концепцията за т.нар. „Съюз на Пътя на коприната”, който включва не само централноазиатските държави, но и Индонезия и Малайзия.

Според Заим, историята е отредила на Турция задачата да поеме отговорността за „ислямския свят на Севера”, който се появява отново като политическа реалност, непосредствено след края на студената война. Заим има предвид мюсюлманските групи на Балканите и в постсъветските републики от Централна Азия. Той твърди, че Турция трябва да разширява позициите си и в „ислямския свят на Юга”, т.е. в Близкия Изток.

Давутоглу обосновава подходящата външна политика за Турция като използва историко-аналитични аргументи, които водят до същото откритие за дълбоката противоположност между Турция и Европа. Той пише, че от историческа гледна точка Турция нито е допринесла за появата на новия световен ред, нито пък е била колонизирана. Обратното – турската история е повлияна в много по-голяма степен от факта, че „Османската империя е политическата структура на единствената цивилизация, която е успяла да установи своята власт в директен сблъсък с Европа”. Възприемането на Османската империя като защитна сила за мюсюлманите срещу Европа и като бастион на ислямската цивилизация срещу Запада, е общоприето в историческите разбирания на турските религиозно-консервативни кръгове.

Давутоглу също споделя национално-романтичния възглед за историята и е убеден, че турците и турската държава са предопределени да поддържат конфронтационни отношения с Европа. От това следва, че турската постотоманска републиканска ориентация към Запада бива представяна като резултат от европейската хегемония и като временно отклонение от исторически предопределената траектория на страната. В геополитическата схема на Давутоглу Турция следва да действа като "хъб" в огромното евразийско-африканско пространство.

Консервативните предприемачи от MÜSİAD полагат усилия да „променят традиционно прозападната ориентация на турската външна политика”, борейки се за сближаване с мюсюлманските държави. През август 1996 анадолски предприемачи от сдружението за първи път се включват във външнополитическо пътуване на тогавашния премиер Ербакан, като посещават заедно с него Иран, Пакистан, Малайзия, Индонезия и Сингапур. Това е само началото на серия от официални пътувания в азиатския ислямски свят, в които участват делегации от MÜSİAD.

Между Партията на благоденствието и Партията на справедливостта и развитието и между Ербакан и Ердоган съществува тясна връзка, в частност по отношение на MÜSİAD. В Анадола партийните организации на ПСР зависят от мрежите на сдружението при избора на хората и организацията в началната фаза от съществуването на партията. След като ПСР взема властта, сдружението постепенно разширява своята сфера на действие като в нея се включват работните посещения и правителствените консултации, които преди това бяха координирани от полуофициалния Борд за външноикономически отношения.

Решението на ПСР да си осигури подкрепата на западните държави срещу стария елит чрез проевропейски подход към външната политика и демократичните реформи не доведе до фундаментална промяна в дългосрочната външнополитическа визия на MÜSİAD. Мустафа Йозел си остава интелектуалния лидер в средите на сдружението и продължава да разглежда интеграцията на Турция в нейния географски регион и въвличането на съседните държави в политиката на Анкара като единствената обещаваща посока за развитие на страната.

Визията за Турция като политически и икономически център в Близкия изток остава доминираща в MÜSİAD. През 2010 Османската империя беше идеализирана в списанието на сдружението като империя, гарантирала равенство пред закона и справедливост за всички нейни жители и съумяла избегне икономическата експлоатация. В същото време се твърди, че европейските пазари ще останат от първостепенна важност за турския износ и през следващите десетилетия. За разлика от 90-те години, сега в списанието на сдружението публикуват автори, които подчертават необходимостта от сътрудничество с НАТО и вярват, че продължаването на предприсъединителните преговори с ЕС е важно за демократизацията на Турция и за нейната външнополитическа репутация.

Бившият теоретик на MÜSİAD Ахмет Давутоглу през 2002 стана главен съветник на министър-председателя по външнополитическите въпроси, а от май 2009 е външен министър. Той продължава да поддържа своята предишна външнополитическа визия, но позициите му срещу кемализма, по отношение на вътрешната политика, и срещу Европа, във външната, минават на заден план.

В светлината на тези въгледи, политиката на присъединяване към Европейския съюз е нещо амбивалентно. От една страна, тя засилва европеизацията на Турция. Давутоглу твърди, че никъде другаде изискванията на ЕС за политически реформи не са интерпретирани толкова ясно като връщане на чуждата външнополитическа хегемония, както в случая с Турция - единствената държава, водеща предприсъединителни преговори и утвърждаваща своето схващане за модерна държавност като опозиция на европейските окупационнни сили. От друга страна, брюкселският призив за демократизация успешно осигурява политическо участие на социални групи, които преди са били маргинализирани.

През 2010 MÜSİAD представи доклад за своите успехи по отношение на външната политика под заглавие „Турция – изгряващата звезда”. В този документ Давутоглу описва пълноправното членство в ЕС като една от основните си политически цели, но въпреки това остава верен на своята първоначална външнополитическа визия, предвиждаща трансформацията на Турция в решителен архитект на ситуацията в непосредствено прилежащите и географски райони и, в по широк план, в глобален играч, определящ световните тенденции. Стъпките за постигане на тези цели включват създаването на зона за свободна търговия около Анадола и разширяване на търговското сътрудничество със съседните държави, на които понастоящем се пада една трета от турската външна търговия.

Докладът очертава и начина, по който държавните институции сътрудничат с неправителствените организации, създадени с негласната подкрепа на управляващите, за да реализират тази външнополитическа визия. Важна роля за разширяване на вътрешноислямската търговия се отрежда на Постоянния комитет за икономическо и търговско сътрудничество към Организацията за ислямско сътрудничество (COMECEC). Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (TIKA) реализира повечето си проекти в мюсюлмански държави, където неин основен фокус е финансирането на мюсюлманско-турските групи. През 2005 приблизително 200, предимно базирани в Турция, неправителствени организации (НПО) създават, с подкрепата на правителството в Анкара, Съюз на НПО от ислямския свят. Генералният секретар на тази организация пише статия, озаглавена „Турция е силата, обединяваща ислямския свят”.

MÜSİAD обаче не е единственото търговско сдружение, свързано с ПСР. Политиката на Ердоган, която изглежда умерена, в сравнение с тази на Ербакан, му позволява да спечели подкрепата на нови електорални слоеве. Освен това ПСР съумява да разшири своята социална база по отношение на предприемачеството. През 2005 е създадена Асоциацията на турските бизнесмени и индустриалци (TUSKON), която винаги е действала в тясно сътрудничество с правителството на ПСР. Тази асоциация подкрепя правителството по решаващи въпроси като например референдума за конституционните промени от септември 2010. TUSKON е нещо повече от предприемаческо сдружение, близко до правителството. Тя възниква като резултат от амалгамата на организациите на индустриалците от крайбрежните райони на Мраморно, Егейско и Черно море (западната му част) и Централен Анадол, които, на свой ред, се подкрепят от местни бизнес сдружения. В резултат TUSKON се структурира като движение, построено на принципа „отдолу нагоре”, което, за разлика от MÜSİAD има десетки хиляди членове. Според тази организация, религията и заповедите на исляма не са на дневен ред. Вместо това се акцентира върху социалните и национални интереси, гражданското равноправие и равните възможности.

Тази комбинация от симулирана неутралност и, едновременно с това, политики, съгласувани с ПСР, е отличителна черта и за движението „Хизмет”. Тази мрежа, водена от проповедника Фейтулах Гюлен, е призната за най-голямото социално движение в турския ислям. През 90-те години движението на Гюлен се колебаеше между неприемането и откровената влаждебност по отношение на Ербакан. Днес обаче мрежата на Гюлен осигурява на ПСР подкрепа в национален мащаб чрез своите медии, а също и в регионален план, в частност, в предимно кюрдските райони. Налице са индикации за тесните връзки между Фейтулах Гюлен и TUSKON. Предприемаческата асоциация сътрудничи интензивно и с учените от истанбулския университет „Фатих”, който е интелектуалният флагман на образователната мрежа на Гюлен. TUSKON подчертава ползата от училищата на тази мрежа за турските предприемачи, които се стремят да проникнат на нови пазари и да получат информация за съответната страна и нейните жители.

Консервативните собственици на малък и среден бизнес формират финансовия гръбнак на мрежата на Гюлен. Те са се посветили на образователния сектор. Към тази мрежа принадлежат голям брой първоначални и средни училища и университети в Турция и в чужбина. Отличителни черти на тези образователни институции са въвеждането на английския като основен език на обучение, настояването турският език също да е задължителен за учащите, включително и за училищата в чужбина, силен акцент върху точните науки и деликатни, но твърди усилия да бъдат накарани учащите да възприемат религиозно-консервативен морал. Децата са насърчавани да се отворят към света лингвистично и методологично, но същевременно да развият твърда турско-мюсюлманска идентичност и социално консервативен морал. Към днешна дата мрежата на Гюлен управлява над 1000 училища в около 120 държави извън Турция. Тези училища привличат вниманието още през 90-те годиин, много преди ПСР да вземе власта, което показва, че мрежата на Гюлен е нещо повече от граждански инструмент на правителството от 2002 насам. По-точно е да се каже, че мрежата на Гюлен влияе върху политиките на ПСР, или да се говори за съвместна визия на движението и на управляващата партия.

Икономическото обяснение за новата турска външнотърговска политика

MÜSİAD и TUSKON олицетворяват експанзията на турското предприемачество и и съпътстващото го регионално и идеологическо разнообразяване. Това развитие се илюстрира от следните статистически данни: през 2000 приблизително 25 хиляди турски компании са били активни в експортната търговия и само четири от 81 турски провинции изнасят стоки за повече от един милиард долара годишно. Компаниите, имащи годишен износ над един милион долара, са 3055. През 2009 броят на турските експортни фирми нараства до 45 хиляди, а цели 11 провинции имат износ от над 1 милиард долара годишно, като броят на компаните с износ над милион долара на година достига 8817. През същата година, на средните и дребни предприемачи се падат 58,8% от турския износ.

Група, която е толкова важна за износа, неизбежно получава влияние върху външната политика – дори и без да ги има консервативните предприемачески сдружения, които са идеологически близки до правителството. Въобще, самото съществуване на предприемачески и търговски асоцииации, посветили се на външната търговия, е нещо ново в историята на Турция. Предишните изразители на мнението на турските предприемачи – Търговско-индустриалната камара и Асоциацията на турските индустриалци и бизнесмени (MÜSİAD) винаги са се фокусирали само върху вътрешния пазар, който държавата успешно защитаваше от външната конкуренция чрез високи вносни мита.

Макар че развитите страни продължават да са най-важни икономически и търговски партньори на Турция, тяхната значимост намалява. През 1999 делът на страните от ОИСР в турската външна търговия е бил 71%, а през 2010 пада на 50%. Подобна е тенденцията по отношение на европейските пазари. През 2000 56,4% от турския износ отива в ЕС, през 2009 този показател намалява до 46%. За същия период делът на африканските държави в турския износ се удвоява – от 5% на 10%, а този на азиатските (без Близкия изток) се увеличава от 14% на 25,4%. За страните от Близкия изток това увеличение е от 9,3% на 18,8%.

Последиците за европейските позиции в Турция

За предишния турски елит западноевропейските страни бяха политически (националната държава) и културен (секуларизацията) модел. По отношение на сигурността, връзката с Европа и Запада се смяташе за единствено възможната опция. Давутоглу обаче призова за обръщане към турската цивилизационна традиция и към историята на Османската империя. На този призив откликнаха новият икономически елит, преобладаващото мнозинство от външнополитическите експерти и широки кръгове от населението.

Икономическото, социално и политическо развитие, което допринесе за формирането на тази „нова нормалност” в Турция, изглежда необратимо.

Това доведе до рухването на републиканската парадигма на сигурността, чиито основни външно- и вътрешнополитически компоненти престанаха да съществуват. Старата държавна идеология бе отслабена, а извънпарламентарното право на вето върху политическите решения – делегитимирано.

Отношенията на Турция с ЕС, от една страна, и със САЩ - от друга, бяха повлияни по различен начин от новия външнополитически курс на страната. Съображенията, свързани със сигурността, винаги са били на преден план в американско-турското сътрудничество, което има инструментална същност.

САЩ имат интерес от съществуването на силна Турция, която да бъде източник на вдъхновение за арабските мюсюлмански държави в политически, икономически и социокултурен план. Според Вашингтон, само една силна Турция би могла да играе полезна стратегическа роля в региона, да бъде балансьор на Иран и политически и военен съюзник на САЩ в кризи като тези в Сирия, Ирак и Афганистан. Турско-американските отношения рядко са били по-добри, отколкото в момента.

Обратното – отношенията на Турция с ЕС и няколко от неговите големи страни членки са в лошо състояние. Парализираните предприсъединителни преговори с Брюксел и консолидацията на хегемонията, която има новият религиозен социокултурен елит, заплашват да подкопаят визията за турската европеизация по отношение на външната политика и политиката за сигурност. Икономическият и технологичен обмен с Европа остава най-важния обединяващ елемент и възпиращ фактор срещу продължаващото влошаване на отношенията между Анкара и Брюксел. Кипърският конфликт, подновената секюритизация на турската външна политика в контекста на Иран, Ирак и Сирия, и задаващото се противоборство с Франция в Северна Африка са фактори, които идеално пасват за провокирането на по-нататъшен упадък в турско-европейските отношения.

Турция вече не се стреми към членство в ЕС на всяка цена и пречките пред напредъка на предприсъединителните преговори, коренящи се във вътрешнополитическата ситуация в няколко държави от ЕС, трябва да станат управляеми.

* Авторът е старши изследовател в Германския институт по международни отношения и сигурност (SWP) в Берлин


{backbutton}